Джули Гарууд
Разбивач на сърца (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Той влезе през задната врата.

Първо се опита да използва резервния ключ, който си беше направил, но кучката явно бе сменила ключалките. Чудеше се защо ли го е сторила. Дали не бе открила камерата? Той стоеше на задната веранда и нервно въртеше ключа в дланта си, докато обмисляше тази възможност, но най-накрая реши, че е изключено тя да я е намерила. Беше много добре скрита. След това си спомни колко стара и ръждясала бе ключалката и предположи, че просто се е счупила.

За щастие бе облякъл черното си спортно яке и можеше да използва ръкава му, за да счупи стъклото, без да се пореже. Носеше якето, за да може да се слее с тъмнината и да не го забележат двете стари вещици, които живееха в съседната къща. Те непрекъснато висяха на прозореца и наблюдаваха какво става навън. Беше паркирал колата през три преки — още една предпазна мярка, за да не го зърнат любопитните съседки. Измина пеш разстоянието до къщата, внимавайки да е далеч от уличните лампи и по-близко до храстите.

На два пъти имаше чувството, че някой го следи. Така се изплаши, че размисли дали да не се върне и да се прибере у дома, но насъбраната ярост го тласкаше напред. Необходимостта да нанесе удар го разяждаше отвътре и го принуждаваше да поеме премерен риск. Копнееше да я нарани така, както един алкохолик копнее за чаша уиски. Не можеше да се отърве от това желание.

Бавно свали якето си и внимателно го сгъна така, че да е двойно по-дебело. Уви с него ръката си и след като си представи, че стъклото е лицето на Лорен, заби юмрука си в прозореца, влагайки много повече сила от необходимото. Стъклото се пръсна навътре и на задната веранда се посипаха стъкла.

Усети прилива на адреналин в кръвта като оргазъм. Изведнъж се почувства силен и недосегаем. Никой не би могъл да го докосне. Никой!

Ни най-малко не се притесняваше, че ще го чуят, защото бе сигурен, че къщата е празна. Томи и един друг свещеник бяха дошли да вземат Ник и Лорен и всички бяха заминали на репетиция и на вечеря. Той ги беше наблюдавал как излизат, а след това се бе върнал вкъщи, за да изчака и да се приготви. Едва минаваше единайсет, а те щяха да се върнат късно след полунощ. Имаше много време да направи каквото бе намислил и да се измъкне.

Той се пресегна, дръпна резето, отвори вратата и влезе… И едва не подсвирна.

Беззвучната аларма започна да святка в мига, когато се отвори вратата, но Ник вече знаеше, че някой е влязъл в къщата. Двамата с Лорен се бяха прибрали по-рано от очакваното и той остана на пост, а Джо отиде да си отспи. Ник беше на площадката на горния етаж и тъкмо тръгна надолу по стълбите, когато чу шум от счупване на стъкло. Идваше отдалече, но се чуваше ясно.

Ник не се поколеба. Измъкна пистолета си, свали предпазителя и тръгна към гостната да даде сигнал за тревога на Джо. Тъкмо посягаше да хване дръжката на вратата, когато тя се отвори и Джо излезе със своя „Глок“ в ръка, а дулото на пистолета му бе насочено към тавана. Той кимна на Ник, за да му покаже, че е готов. След това отстъпи назад в тъмната стая, оставяйки вратата широко отворена. Ник му посочи святкащата алармена система и Джо я изключи от контакта.

Без да издаде звук, Ник се обърна и забърза към стаята на Лорен. Тихо затвори вратата след себе си. Тя бе дълбоко заспала по гръб, с отпуснати отстрани ръце, а на гърдите й лежеше книга — „Мемоарите на Франк Маккорт“. Той клекна отстрани до леглото и сложи ръка върху устните й, за да й попречи да вдигне шум, когато се събуди.

— Лорен, имаме си компания! — Тихият му глас звучеше спокойно.

Тя отвори очи и понечи да извика. Зениците й се разшириха и докато се опитваше да свикне с тъмнината, инстинктивно отблъсна ръката му. Тогава разбра, че това е Ник. Докато проумяваше думите му, зърна пистолета.

— Пази тишина — прошепна й той.

Тя кимна. Ник отдръпна ръката си, а тя отметна завивките и се надигна. Забравената книга полетя към дървения под, но Ник успя да я улови във въздуха. Той я остави на леглото, пресегна се да угаси нощната лампа, а след това хвана Лорен за ръка и нежно й помогна да се изправи.

Сърцето й щеше да се пръсне, трудно си поемаше дъх. В стаята беше толкова тъмно, че се налагаше да се движат пипнешком покрай стената. Ник я заведе в банята и тя посегна към ключа на лампата, но той я спря.

— Никаква светлина! — прошепна й той.

Ник затвори тихо вратата зад себе си.

Искаше й се да го помоли да остане при нея, но знаеше, че той не би го направил.

Вътре цареше непрогледна тъмнина и Лорен се страхуваше да помръдне, за да не събори случайно нещо и натрапникът да разбере, че в къщата има будни хора. Навела глава и скръстила ръце, тя стоеше като вкаменена и мислеше трескаво. Как би могла да помогне? Какво да направи?

Ужасно се страхуваше за Ник. Случайността можеше да провали и най-опитния. Всеки си имаше слабо място и Ник не беше изключение. Ако нещо лошо му се случеше, тя не знаеше какво ще прави. „Моля те, Боже, запази го!“, молеше се Лорен.

Цареше непоносима тишина. Тя притисна ухо до вратата и се напрегна да долови и най-лекия звук. Постоя така малко повече от минута, която й се видя като цяла вечност, но нищо не се чуваше. Долавяше единствено ударите на сърцето си.

И тогава го чу — леко драскане, сякаш някакъв клон едва-едва стържеше по стъклото на прозореца. Но звукът не идваше от вътрешността на къщата, а някъде отгоре. „Боже мой, дали престъпникът не се беше качил на покрива? Не, не, той вече бе в къщата…“

Напрегнато се ослуша. Отново чу същия звук. Този път идваше отблизо. Сякаш някакво животинче притича по ръба на покрива над прозореца на банята.

Дали прозорецът беше заключен? Да, Ник непременно се бе погрижил за това. „Успокой се. Не позволявай на въображението си да се развихри“, нареждаше си мислено Лорен.

Тя се вторачи в прозореца на банята. Намираше се над ваната, но беше твърде тъмно, за да види дали е заключен. Трябваше да провери. Ако се движеше бавно и внимателно, нямаше да вдигне никакъв шум. Тъкмо се отдели от вратата, когато видя тъничък червен лъч светлина да проблясва през стъклото. Той затанцува по огледалото, приближавайки към нея, сякаш издирваше мишена.

Лорен коленичи, след това легна по корем и се примъкна до ваната. Притисна се с цялото си тяло към студените плочки, вперила очи в червения лъч. Твърде късно осъзна, че трябваше да се измъкне от банята, когато имаше възможност. Ако сега помръднеше, щеше да попадне под лъча. Той вече подскачаше по вратата. Мили Боже, ако Ник в този момент я отвореше, щеше да попадне в оптическия мерник на онзи от покрива.

Успокой се. Помисли. Как така е успял да се качи на покрива, без никой да го забележи? Ник й беше казал, че наблизо има агенти, които денонощно наблюдават къщата, но в съседство със спалнята и банята й беше празното пространство, обрасло с дървета, а друг незастроен парцел се намираше до задния двор. Сигурно не му е било трудно да се качи на някое от големите стари дървета и оттам да се прехвърли на покрива.

Но как така никой не го беше видял? Не се паникьосвай. Почакай. Може би някой от агентите на ФБР се бе качил на покрива. Да, това бе възможно. Пазеха прозореца на банята, за да е сигурно, че психопатът няма да опита да проникне оттам.

Отчаяно й се искаше да повярва, че това е така, но лъчът отново се раздвижи по огледалото. Лорен побърза да се възползва от тази възможност, като благодареше на Бог за безлунната нощ. В непрогледната тъмнина тя се надигна на колене, за да отвори вратата. Изпълзя в спалнята, като одра коляното си на металния праг.

Нито за миг не откъсна очи от лъча. Видя как я настига точно когато затваряше вратата. Съвсем лекото щракване на ключалката я накара да подскочи, облегна се на стената и опита да си поеме дъх.

Щеше да чуе отварянето на прозореца. Беше стар, рамката му бе изметната и стържеше. Така тя седеше и се ослушваше. Всеки мускул на тялото й бе напрегнат.

Ник долови лекото шумолене, когато тя изпълзя от банята. Какво правеше, по дяволите, защо не бе останала вътре?

Той се изправи и се притисна до стената. Можеше да види коридора, слабо осветен от нощната лампа, поставена върху шкафа в дъното му. Ник очакваше, че убиецът ще опита да проникне в спалнята й.

Вече го чуваше как се прокрадва по стълбите. Изскърца стъпалото, което леко бе разхлабено. Ако вече бе влизал в къщата много пъти, както смяташе Ник, престъпникът щеше да си спомни, че точно това стъпало скърца и щеше да го избегне. Дали пък Ник не го надценяваше прекалено? Все пак този човек беше предпазлив, планираше всичко предварително. Събраните за него сведения говореха за това. Действаше организирано, методично. И все пак бе вдигнал шум при влизането си в къщата. Наистина имаше случаи, когато опитни престъпници правеха грешки, също като Бънди и Донър.

В този миг задната врата се отвори, след това се затръшна. Който и да се беше изкачвал преди малко по стълбите, сега се втурна обратно. Ник чу бързи стъпки на първия етаж, след това дрезгав шепот. В къщата бяха влезли най-малко двама. Какво ставаше, по дяволите? Знаеха, че убиецът е самотник.

Долу двамата спореха, но се чуваше само приглушен шепот и Ник не можеше да разбере за какво говорят. Стояха до входната врата. Сетне единият отново се втурна нагоре по стълбите. Ник чуваше как другият обикаля долу. След това се чу трясък, може би падна ваза, последва шум от разкъсване, сякаш някой съдра нещо. Този кучи син да не разбиваше къщата на Лорен!

Адреналинът нахлу в кръвта на Ник.

Другият натрапник в момента беше на площадката. Носеше джобно фенерче. Първо лъчът му, а след това и една сянка прекосиха прага на спалнята. Човекът продължи към шкафа за бельо в коридора. Ник реши, че отива за камерата.

Джо щракна лампата в коридора, а Ник бързо пристъпи напред, за да блокира всяка възможност за бягство.

— Не мърдай! — нареди Джо и насочи дулото на пистолета си към непознатия.

Стив Бренър измъкна ръката си от шкафа и заслони очите си от ярката светлина.

— Какви сте вие, по дяволите! — извика той, като се обърна и се опита да се провре покрай Ник.

Но агентът го фрасна по слепоочието с дръжката на пистолета си. Зашеметен от удара, Бренър залитна назад, а след това премина в атака, размахвайки юмруци на всички страни. Ник с лекота избегна нападението, после му нанесе един аперкът в носа и костта изхрущя. Бликна кръв, Бренър изрева от болка, политна назад и рухна на колене. С две ръце се хвана за лицето и започна яростно да сипе ругатни.

Ник бутна Бренър на земята по корем и го задържа така, като притисна гърба му с колене.

— Имаш право да мълчиш… — започна агентът, но в този миг Джо го извика.

Ник се прехвърли през перилата, скочи на пода в предния коридор и се втурна напред. Въздухът бе наситен с острата миризма на бензин и докато стигна до средата на всекидневната, очите му се насълзиха. Видя празна туба от един галон, захвърлена на пода близо до масата в трапезарията. Розовата шаферска рокля на Лорен представляваше топка от разкъсани парцали, напоена с бензин. Ник изруга и продължи напред.

Зърна за миг профила на Лони, който сви към кухнята.

Синчето на шерифа драсна една клечка, след това запали цялата кутийка кибрит и хвърли пламтящото снопче зад себе си. Опитваше се трескаво да се измъкне. Сграбчи дръжката на вратата, но ръцете му лепнеха от бензина. При третия опит успя да я отвори. Изтича навън, спъна се на задното стълбище и се претърколи на двора. Скочи на крака и побягна към задния двор. В нощта отекна гръмкият му, налудничав смях. Знаеше, че Ник е вътре, хванат като в капан.

Подът беше хлъзгав от бензина. Огънят пламна мигновено. Лекият ветрец, навлизащ през отворената задна врата, облъхна лумналите пламъци и само след секунди къщата се превърна в пламтящ ад. Ник свърна обратно към трапезарията. Опитваше се да запази равновесие. Заслони очите си с длан, но беше толкова горещо, че не можеше да продължи напред. Навсякъде около него се чуваше пукане, пращене, съскане. Подът на кухнята приличаше на огнен вир. В един миг той се разля към трапезарията, поглъщайки всичко по пътя си.

— Лорен! — разкрещя се Ник, тичайки обратно през всекидневната.

Стори му се, че чу свистене на гуми някъде отвън пред къщата. Спря за миг до входната врата, но не я отвори, защото свежият въздух само щеше да разпали огъня.

Отправи се към Бренър, но Джо вече му бе сложил белезниците и опитваше да го изправи на крака. Арестуваният се бореше с всички сили.

— Изведи го навън! Бързо! Огънят ще ни погълне.

— Тоя кучи син — изкрещя Бренър, — по-добре да изгори!

Джо успя да изправи Бренър на крака и го избута пред себе си надолу по стълбите.

Ник влетя в стаята на Лорен. Въпреки обзелата я паника, тя вече си беше сложила дънки и мокасини, и трескаво навличаше фланелката си.

Чантата за спални принадлежности беше натъпкана догоре и поставена на леглото.

— Да вървим! — изкрещя й Ник, за да го чуе сред виковете на Бренър. — Остави я! — нареди й той, когато я видя да посяга към чантата. — Трябва да се измъкнем оттук веднага.

Въпреки това тя грабна чантата и метна дългата й дръжка през рамо. Тогава забеляза, че той е бос. Грабна и мокасините му и ги натъпка в чантата върху фотоалбума.

Ник пъхна пистолета си в кобура, тя успя да грабне от тоалетната масичка портфейла му, ключовете за колата и чантичката си. Ник не издържа и я сграбчи. Дръпна я плътно към себе си и почти я пренесе по коридора. В този миг тя осъзна целия ужас и се вкопчи в него.

Черен дим ги пресрещна по стълбите. Ник силно притисна главата й към гърдите си и продължи напред.

Лорен чуваше страховити звуци около себе си — всичко пращеше и бучеше. Климатичната инсталация в трапезарията рухна с трясък на пода и избухна. Стените се разтърсиха, подът потрепери под краката й. Прозорецът на всекидневната се пръсна и стъклата се посипаха на верандата. Огънят лумна с нова сила, разпален от вятъра, нахлул през отворената врата.

Успяха да излязат навън в последната секунда, преди да се задушат. Огнената стихия ги последва, пламъците близнаха гърбовете им. Двамата се препънаха на стълбите и паднаха на алеята пред входа.

Лорен стисна очи, защото усещаше ужасно парене. Ник се съвзе по-бързо. Зърна Уесън, който изскочи от колата си и се втурна към Джо и Бренър. Агентът и арестуваният стояха сред празното пространство до къщата на Лорен. Файнбърг все още беше в автомобила, чийто мотор работеше.

Ник се зачуди как така агентите са пристигнали толкова бързо. Той прегърна силно Лорен и я попита дали е добре.

Тя се облегна на него.

— Да — отвърна му с разтреперан глас. — А ти?

— Държа се — рече й Ник.

Тя се огледа като зашеметена. Хората от квартала се събуждаха. Цели семейства, живеещи покрай улицата, се изсипаха на верандите си или на моравите пред къщите си, за да гледат пожара. Лорен чу далечен вой на сирени. Видя Беси Джийн и Виола да стоят до големия стар дъб в предния си двор, където бяха държали непрежалимото куче. Двете дами бяха облечени с дебели халати, едната в розово, другата в бяло. Приличаха на някакви гигантски пухкави животни. Косата на Беси Джийн бе навита с фуркети, а отгоре си бе сложила старомодна мрежичка, вързана отпред на възел, който висеше точно на челото й. Виола току попиваше очите си с дантелена кърпичка.

Лорен се обърна назад и видя как пламъците избиват през покрива над всекидневната й. Тогава осъзна, че са се измъкнали на косъм.

Благодари на Бог, че никой не е пострадал. Но изведнъж започна да трепери цялата.

— Лорен, какво има?

— Ти го улови! Всичко свърши, Ник. Кошмарът приключи.

Лорен пусна чантата си на земята и го прегърна. Той я притисна към себе си и я чу да шепне:

— Благодаря ти.

Тя вдигна поглед към него:

— Все още не мога да повярвам. Когато го чух да крещи в коридора, разпознах гласа му и разбрах, че това е Стив, но просто не бях в състояние да свържа нещата. Бях толкова шокирана. — Лорен си пое дълбоко дъх: — Ти пръв ми каза, че той е заподозрян.

Не можеше да спре да трепери. Припряно избърса сълзите си и тогава се сети за мъжа на покрива.

— Те бяха двама — каза тя.

— Другият беше Лойи. Той подпали пожара.

— Лони ли? — Лорен не знаеше защо е толкова шокирана от това, че синът на шерифа е бил замесен. Но Бренър несъмнено е замислил всичко. Именно той бе подготвил целия този кошмар от началото до края.

Ник търсеше с поглед Лони. Къде ли беше, досега трябваше да са му щракнали белезниците!

Уили и Джъстин притичаха от другата страна на улицата, за да помогнат. Джъстин веднага влезе в двора на Беси Джийн, за да пусне градинския маркуч и да се опита да ограничи пламъците.

Ник и Лорен чуха Уесън да говори по телефона.

— Аз го хванах, сър. Това е сигурно и веднага щом получа заповедта за задържане, ще намеря още доказателства да го държа под арест.

— Чу ли, той го бил хванал? — Лорен се смая от наглостта на Уесън.

— Да, чух го — мрачно отвърна Ник.

Джо, който също стана свидетел на разговора, изгледа свирепо Уесън. Агентът, който ръководеше операцията, го пренебрегна и продължи да говори по своя лъскав миниатюрен мобилен телефон. Уесън едва сдържаше ентусиазма си.

— Хванах го също като по учебник, сър! И за ваше сведение, ни най-малко не съм действал по инстинкт. Всичко се дължеше на внимателно планиране и постоянство в работата. Не, сър, аз не критикувам вашите методи. Просто ви казвам, че всичко беше постигнато с упорит труд.

Пожарната кола се зададе с бясна скорост по улицата, сирената виеше. Файнбърг премести колата, за да не пречи на пожарния кран, и я паркира пред къщата на Беси Джийн. След това излезе и изтича при Джо.

Пожарникари доброволци, облечени с жълти мушами и шапки, хукнаха да прикачат маркучите. Шофьорът изключи сирената и след това извика:

— Всички излязоха ли от къщата?

— Всички са навън — потвърди Джо.

Ник кипеше от ярост. Закле се, че ако Уесън не изключи проклетия си телефон в следващите пет секунди, ще го изтръгне от ръката му и ще го пребие. Стига по този начин да успееше да получи от него отговори на някои въпроси. Къде беше Лони? А къде бяха агентите, които трябваше да държат под наблюдение къщата?

— Лорен, искам да се качиш в колата и да останеш там. Ще я изкарам на улицата — каза Ник.

Натрупаният гняв се долавяше в гласа му. Той все още се държеше така, сякаш не бяха заловили този, когото трябваше.

— Ник, всичко свърши — повтори Лорен. — Може би все още не си проумял това. Ти го направи. Вие двамата с Джо го хванахте.

— Ще говорим за това по-късно — мрачно отвърна той и вдигна чантата.

Но когато стигнаха до колата, промърмори:

— О, по дяволите, ключовете!

— У мен са — рече Лорен.

Той подържа чантата, за да може тя да порови вътре и да ги намери. Ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да улучи ключалката.

Ник ги взе от ръцете й, отключи вратата на автомобила и хвърли чантата на задната седалка.

— Лорен, как така са сложили белезници на тоя тип? — попита Уили.

Джъстин притича от двора на семейство Вандерман. Той също беше любопитен да научи подробности.

— Това не е ли Стив Бренър? — удиви се Джъстин. — Нали той е най-важният в този град.

— Ама как така са му сложили белезници? Какво е направил?

— Влезе в къщата ми.

— Качи се в колата, Лорен! — нареди й гневно Ник.

Той я хвана за лакътя, но в това време Бренър започна да крещи:

— Махнете тези белезници от мен. Не можете да ме задържате. Не съм извършил нищо незаконно. Тази къща е моя и ако искам да сложа вътре камера, не можете да ме спрете. Подписах документите преди две седмици. Къщата е моя и имам право да знам какво става в нея.

Цялото търпение на Джо се изчерпа.

— Имаш само правото да мълчиш. Хайде млъквай, да те вземат дяволите!

Джъстин погледна Лорен шокирано:

— Той е сложил камера в къщата ти?

— Да не повярваш, че такъв човек ще го направи! — възкликна Уили.

Тя не отговори. Облегна се на Ник, чувстваше се смазана. Не откъсваше очи от Бренър. Той се обърна, забеляза, че тя го гледа и се ухили презрително. По идеално поддържаните му зъби и по устните му имаше засъхнала кръв.

Бренър не бе в състояние да овладее яростта си. Сипеше хули срещу всички. Но ако точно тази кучка не бе довела приятелчето си от ФБР в дома си, той нямаше да изпадне в такова унизително положение. Опита се да се нахвърли върху Лорен, но Джо го сграбчи и го задържа. Бренър ругаеше грозно и се бореше да се освободи. Всичките му планове бяха провалени.

— Кучко мръсна! — изруга той. — Тази къща вече е моя. Платих много пари на старата дама и знаеш ли какво? Нищичко не можеш да направиш, да те вземат мътните! Ще ви осъдя всички до един, аз имам права — изкрещя той. Сетне злобно добави: — Наблюдавах те как се събличаш всяка вечер. Виждал съм всичко, което можеш да покажеш.

Злото светеше като горещи въглени в очите му. Лорен вече не се съмняваше, че той е убил онези жени. Бренър несъмнено беше побъркан.

— Джо, запуши му устата! — извика Ник.

— Отведете я оттук! — нареди Уесън.

Ник я поведе обратно към колата. Някакви жени от тълпата се разпищяха. Една майка грабна детето си и го понесе към къщата си. Съседите бяха шокирани от държанието на Бренър.

Ник накара Лорен да влезе в колата, след това даде на заден ход и паркира зад возилото на Файнбърг.

— Послушай ме. Искам да стоиш тук със затворени прозорци и заключени врати.

Той натисна копчето на климатичната инсталация.

— Искам да се махна, моля те, нека да тръгваме!

Малко оставаше да се разплаче.

— Трябва само да поговоря с Уесън и изчезваме — обеща Ник.

Лорен го наблюдаваше как се втурна през двора. Пожарът вече затихваше, пожарникарите бяха успели да овладеят пламъците. Лорен се учуди, че наблюдава съпричастно цялата тази разруха. Доскоро това беше нейният дом, но сега, след като Бренър го притежаваше, не искаше никога повече да влезе там.

Проблясващите светлини, шумът на тълпата, виковете на Бренър — всичко това й дойде прекалено. Хвана се за челото и се свлече безсилно на седалката. А след това започна да плаче за двете жени, които Бренър беше убил.

Сега вече можеха да почиват в мир. Това чудовище повече нямаше да може да нарани никого.