Джули Гарууд
Разбивач на сърца (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ник не говореше с Лорен. Тя предположи, че все още е бесен, задето настоя да се върне в Холи Оукс. И то след като беше подразнила онзи психопат и го бе предизвикала да я залови.

Томи бе чул цялата шумотевица и пристигна тичешком, а Ноа го следваше плътно по петите. Щом Ник каза на брат й какво е планирала, Томи също се включи в надвикването. Но тя остана твърда и дори им се противопостави. Пит и Ноа й се притекоха на помощ и застанаха от двете й страни като охрана. Те защитиха нейния план и след като води битка цял час, Томи най-накрая се предаде. Телефонното обаждане го убеди, че онзи не възнамерява да се откаже от Лорен и ако ФБР не поставеше капан и не хванеше този изверг, тя цял живот трябваше да бяга или да се крие.

А докато непознатият си играеше на котка и мишка с нея, той несъмнено щеше да лови и друга плячка.

Нямаха никакъв избор.

За нещастие Ник съвсем не виждаше нещата по този начин и засега тя не успяваше да си обясни неговия гняв. Пит отново бе предложил Ник да се отдръпне, повтаряйки предишния си аргумент, че той е прекалено вътре в нещата и не можеше да бъде обективен. Ник отказа да ги послуша. Но когато Моргенщерн заплаши да му отнеме правото на избор и да го отстрани от работата по случая, агентът зърна уплашеното изражение на Томи и също се предаде.

Пит се обади на Франк О’Лиъри, за да задвижи нещата.

И ето че най-накрая тя си отиваше у дома, седнала до Ник в самолет на „Еър Експрес“, пътуващ от Канзас Сити за Де Мойн. Останалия път щяха да изминат с автомобил, който щеше да ги чака на летището. Нейната кола влизаше за ремонт в сервиза в Канзас Сити и щом монтьорите приключеха работата си, Томи и Ноа щяха да я докарат обратно в Холи Оукс.

Лорен не искаше да мисли какво ще се случи, щом веднъж стигнеше там. Нервно прелистваше страниците на списание „Таим“, дори се опита да прочете една статия за инфлацията, но не можа да се съсредоточи.

Колко ли дълго Ник щеше да я тормози с мълчанието си? Бе престанал да говори с нея от момента, в който влязоха в аерогарата.

— Държиш се като дете! — укори го Лорен.

Той не отвърна нищо. Тя се обърна да го погледне и забеляза, че лицето му е станало сиво.

— Болен ли си?

Той поклати глава мълчаливо. Тя забеляза как се е вкопчил в страничната облегалка.

— Ник, какво има?

— Нищо.

— Тогава защо не искаш да говориш с мен?

— Ще бъбрим по-късно, след като самолетът се приземи. Освен…

— Освен какво?

— Освен ако не катастрофира и не умрем в едно огнено кълбо.

— Ти се шегуваш.

— Не, не се шегувам.

Тя не можа да повярва — мачото се страхуваше да лети със самолет! Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне. Страхът му беше съвсем реален и колкото и смешно да й се виждаше това, тя прояви съчувствие.

— Ти много, много не обичаш да летиш със самолет, нали?

— Не — отговори той лаконично и се обърна, за да впери отново поглед в люка.

— Искаш ли да държиш ръката ми?

— Това не е смешно, Лорен.

Тя вплете пръстите си в неговите.

— Не те дразнех. Страшно много хора не обичат да летят.

— Истина ли е?

Стискаше я толкова здраво, че тя можеше да усети грубата кожа на ръката му. Имаше ръце на работник, но днес бе облечен като шеф на Уолстрийт. Ето още едно противоречие, помисли си тя, още една страна на неговата личност, която й се виждаше объркваща и очарователна. Томи и Ник изглеждаха толкова различни. Несъмнено бяха избрали противоположни пътища в живота. Брат й се беше посветил на църквата. Той винаги търсеше доброто у хората и целта му бе да спасява души.

А Ник като че ли беше посветил живота си на борбата с демони. Работата му бе потискаща. Лорен не беше сигурна дали наградата за нея си струва цената, която плащаше. Той й се виждаше толкова циничен. Очакваше от хората да са лоши и засега те не бяха го разочаровали.

Изненада се от инстинктивното си желание да го утеши. Наведе се към него и прошепна:

— Почти пристигнахме.

— Не сме пристигнали, докато не се приземим. Ако изобщо това се случи.

— Приземяването не е опасно… — продължи да му говори с майчински тон тя.

— Стига пилотът да знае какво прави, дявол го взел! — издума нервно агентът.

— Сигурна съм, че знае. Пилотите са обучени да приземяват самолети.

— Може би.

— Остават ни само още няколко минути. Вече почти кацнахме.

Той стисна още по-здраво ръката й.

— Откъде знаеш?

— Капитанът току-що каза на стюардесите да седнат.

— Чу ли спускането на колесника? Аз със сигурност не съм, мамка му!

— Чух го.

— Сигурна ли си?

Той си пое дъх и си наложи да се отпусне.

— Знаеш ли, че точно в такъв момент стават инцидентите? Пилотите погрешно преценяват дължината на пистата.

— Да не би някъде да си прочел това?

— Не, сам го открих. Просто нещата се объркват… Човешка грешка, помисли си. Опитват се да приземят повече от сто и петдесет тона метал върху две гумени колелца. Всяко приземяване е истинско чудо!

Тя се постара да запази сериозното си изражение, едва сдържайки усмивката си.

— Разбирам. Значи вярваш, че ако човек е бил създаден да лети, е щял да се роди с крила.

— Нещо такова…

— Ник?

— Какво? — гласът му прозвуча враждебно.

— В професията ти… Не ти ли се случва да стрелят по теб… Не си ли попадал в критични ситуации, когато работата е на живот и смърт? Та ти си агент на ФБР, за бога! А се страхуваш от едно малко пътуване със самолет.

— Ирония на съдбата, нали?

Тя се престори, че не долавя саркастичните нотки в гласа му.

— Мисля, че трябва да говориш с някого за това. Пит би могъл да ти помогне, той е психолог. Със сигурност ще превъзмогнеш тази… тревога.

Не му се искаше да й признае, че фобията му се вижда толкова забавна на Пит, колкото и на нея.

— Може би — рече мрачно Ник и присви рамене.

Тъй като я гледаше, той не усети кога колелата докоснаха земята. Кацането беше гладко и безпроблемно и когато самолетът рулира до бариерата, Ник вече бе възвърнал нормалния цвят на лицето си.

— Не ти ли се иска да паднеш на колене и да целунеш земята? — попита го Лорен.

— Аз съм твърде суров човек, за да си правя шеги с нечии фобии! — възнегодува Ник.

— Не се шегувах.

— Шегуваше се и още как! — тросна се той и излезе на пътеката между седалките. Отвори горното отделение и измъкна чантите им. — В теб наистина има нещо жестоко.

Ник й направи място, за да мине тя пред него.

— Така ли?

— Да. Но това ми харесва.

Лорен се засмя.

Стана доста самонадеян, щом стъпи на земята.

— Винаги съм самонадеян — изперчи се той, побутвайки я към изхода.

Аерогарата беше претъпкана. Докато си проправяха път към зоната за получаване на багаж, Ник забеляза колко много мъже харесват Лорен. Един дори не се опита да прикрие това. Той първо се стъписа, а след това свърна и тръгна след тях. Ник реагира, като прегърна Лорен през раменете и я привлече към себе си.

— Какво правиш?

— Внимавам да не те изгубя — отговори той.

Погледна враждебно онзи зяпач и се усмихна, когато той забърза в обратна посока.

— Носиш прекалено къси поли.

— Не е вярно.

— Тогава носиш прекалено дълги крака.

— Какво ти става?

— Нищо. Продължавай напред.

Докато се провираха през тълпата, той внимателно оглеждаше лицата на околните. Когато стигнаха до ескалатора, трябваше да пусне ръката й. Тя го гледаше намръщено, но за него беше късно да си взема назад думите.

Един агент ги чакаше извън зоната за получаване на багаж. Колата, модел „Експлорър 1999“, беше паркирана в забранено за товарене място. Агентът подаде на Ник натъпкана с книжа папка и ключовете за колата, след което натовари багажа им. Двама мъже от охраната на летището стояха на тротоара, като клатеха глави и мърмореха, че не могат да санкционират неправилно паркираното возило.

Агентът привлече вниманието на Лорен, като отвори голяма черна чанта, която бе пъхната в задния ъгъл на багажника. Когато видя цяла изложба от оръжия, тя неволно отстъпи назад.

Ник забеляза това.

— Още не е твърде късно да промениш решението си.

Лорен изопна рамене.

— Късно е.

Агентът й отвори вратата, пожела й успешен лов, влезе в терминала и изчезна от погледа.

Ник метна сакото си на задната седалка и разкопча яката на ризата си. Докато се настаняваше зад волана, избута шофьорската седалка колкото е възможно по-назад, за да направи място за дългите си крака. Между двамата имаше тапицирана с кожа масичка с подпора. А встрани — карта на Айова.

Лорен, разбира се, знаеше пътя до дома си, но Ник все пак провери маршрута, който някой бе отбелязал с жълт маркер.

— Чу ли какво ми пожела твоят приятел? — попита тя.

— Какво? — учуди се той.

— Успешен лов.

— Да, винаги казваме така — кимна Ник. — От суеверие.

— Нещо като „да чукнем на дърво“ ли?

— Да.

Тя го остави да довърши справката и след като той прибра папката, го попита:

— Имаше ли нещо важно?

— Просто някои последни новини.

— Най-добре е да тръгваме.

— Бързаш ли?

— Не, но тези полицаи от охраната още малко ще се разплачат, задето не могат да ти връчат квитанция за глоба.

Ник им помаха и навлезе в потока на движението.

— Гладна ли си?

— Не — отговори тя. — А ти?

— Мога да почакам.

— В тази папка имаше ли нещо за писмото, което той е пратил на полицията в Канзас Сити?

— Не, те все още нищо не са получили.

— Но защо е излъгал Томи, че го е изпратил, след като явно не е?

— Не знам. Може би просто се е забавлявал. Ще оставя на Пит да разкрие това.

Тя седеше мълчаливо, докато Ник маневрираше сред натовареното движение. Щом веднъж излязоха на магистралата, той запретна ръкавите си и се облегна на седалката. Имаше два часа да подготви Лорен. Преразгледа целия списък на нещата, които тя не биваше да прави, и завърши с все същото предупреждение, което тя вече бе чувала поне десет пъти.

— Няма да вярваш на никого, каквото и да ти каже, и няма да ходиш никъде без мен. Дори в дамската тоалетна на някой ресторант.

— Зная — сговорчиво изрече тя.

Той се успокои за момента. Но Лорен не се заблуждаваше. Знаеше, че след около час пак ще прегледат целия списък.

— Хайде отново да повторим ежедневния ти график.

— Досега трябва да си го научил наизуст.

— Добре, да видим дали го знам. Ставаме около седем часа, правим упражнения за загрявка, а след това отиваме да бягаме… Бог да ни е на помощ, пробягваме три мили и половина от старта до финиша. Тичаме по пътеката около езерото, като започваме от западния му край и винаги отиваме в една и съща посока. Макар че мразя бягането. Отразява се зле на коленете, да знаеш.

— Аз го намирам ободряващо. Може би и на теб ще ти хареса — каза Лорен. — Виждаш ми се в добра форма. Можеш да пробягаш три мили и половина, нали?

— Разбира се, че мога, но през цялото време ще се оплаквам.

Тя се засмя.

— Добре, значи след това се прибираме обратно у дома и… — Ник млъкна и тя предположи, че от нея се очаква да продължи.

— И вземаме душ. Обличаме работни дрехи, а после изминаваме две преки пеша и отиваме на градския площад. Аз ще прекарам по-голямата част от деня в подреждане на моето таванско помещение и разопаковане на кашони, докато работниците привършат ремонта на долния етаж. Ако изобщо имаме късмет, това трябва да стане скоро. Искам да открия заведението на Четвърти юли.

— Значи не ти остава много време.

— Ти сигурно ще се върнеш в Бостън дотогава.

— Голяма оптимистка си. Възможно е да прекарам един месец в Холи Оукс.

— Как можеш да си позволиш да отделиш толкова време?

— Аз обещах на брат ти. Няма да си тръгна, докато не хванем натрапника. Но ако той се скатае някъде, а ми се наложи да си тръгна, ще те взема с мен. Дори не смей да спориш! — предупреди я Ник.

— Няма, но знаеш ли какво си мисля?

— Не. Какво?

— Че всичко ще стане много бързо. Не смятам, че ще ни се наложи да чакаме дълго.

— И аз имам същото чувство — кимна утвърдително Ник. — От начина, по който онзи говореше по телефона… Да, той веднага ще се втурне след теб. И Пит мисли същото.

— Добре, защото наистина искам всичко това да приключи колкото е възможно по-скоро.

— С божията помощ ще стане. Знаеш ли, когато наближи време да си тръгна оттук, направо ще ти е дошло до гуша от мен.

— Тъкмо обратното. Аз съм сигурна, че на теб ще ти е писнало.

— Съмнявам се. Предупреждавам те отсега, че имам намерение да си позволявам големи волности. Истината е, че непрекъснато ще се завирам в теб. — Той я погледна предпазливо, преди да продължи. — Целта ни е да накараме онзи натрапник да се побърка от ревност. И така да се разгневи, че да направи онази малка грешчица…

— И тогава ще го пипнеш.

— Това е планът ни. Но е много вероятно да не го задържа точно аз. Всъщност няма да е и Ноа.

— Защо смяташ така?

— Ноа ще е като бавачка до Томи, а аз ще бъда зает… да ти досаждам. Но очаквам това с нетърпение. Затова ми кажи едно нещо. Как се целуваш?

Тя му отговори провлачено, стараейки се да наподоби южняшки акцент:

— Аз съм много… много добра.

Той се засмя.

— Откъде знаеш, че си добра?

— Андре Персели ме целуна и ми каза, че съм добра.

— Никога по-рано не си ми споменавала за тоя тип. Кой е той, дявол го взел?

— Запознахме се в четвърти клас. Но уви, любовната ни връзка приключи бързо. Чаках на опашка в закусвалнята, когато той ме целуна. И аз веднага приключих връзката ни на място.

— Как така? — усмихна се Ник.

— Той не умееше да се целува.

— А ти умееш.

— Това ми каза и Андре, преди да го цапна.

— Ти си била много бойно хлапе!

— Можех да се оправям сама. И все още мога — похвали се Лорен.

— И какво стана сетне с Андре?

— Нищо не стана. Последното, което чух за него, е, че се е оженил и му са се родили две бебета.

Ник смени темата:

— Не сме споменали нищо за вечерите. Какво правиш нощем?

Лорен ровеше в чантичката си, търсейки шнолата си.

— Вече говорихме за това какво ще правим вечер — напомни му тя. — И аз ти казах, че през следващите две седмици за всяка вечер имам някакъв ангажимент.

— Заради сватбата, на която ще ходиш ли?

— Отчасти — отговори тя. — Но освен това обещах на абата да помогна при почистването на мансардата. Той прави пролетно почистване преди честването на стогодишнината.

— Честването също ще се състои на Четвърти юли. Лош синхрон — добави той.

— Сватбата ще е в съботата преди празника — рече тя.

— Това честване на стогодишнината… ще бъде истинска бъркотия. За бога, надявам се дотогава да уредим тази работа. Томи ми каза, че градът ще бъде натъпкан с външни хора, идващи от цялата страна.

Лорен опъна косата си назад и я прикрепи с шнолата, която откри в дъното на чантата си.

— Всъщност ще пристигнат и хора от цяла Европа — рече тя. — Абатство „Успение Богородично“ е основано преди сто години. Дори може да присъства и някой кардинал.

— Страхотно! — промърмори Ник. — Ще бъде кошмар за охраната. Казвам ти, ако не хванем бързо тоя смахнат, ще те отведа оттук, докато приключи честването.

— Но Пит каза да я караме стъпка по стъпка, не помниш ли?

— До първи юли. Тогава заминаваме.

— Нямам намерение да споря с теб, но това означава, че имаме много малко време.

— Освен ако той направи бързо своя ход. Виж какво, много е важно да не се отпускаш. Разбираш ли? Може да е опасно да свалиш гарда.

— Зная, но ще те попитам нещо. Ако аз бях друга… искам да кажа, ако не бях сестрата на твоя най-добър приятел, щеше ли толкова много да се противопоставяш на залагането на капана?

— Искаш да кажеш на това да те използваме като примамка?

— Да.

— Проблемът е, че ти си сестра на моя приятел. Не мога да отделя едното от другото.

Първата реакция на Ник беше да й признае, че пак е щял да се противопостави, защото знае от личен опит как един добре замислен план може да претърпи пълен провал. Но като поразмисли над този въпрос, призна, че това е златна възможност и вероятно не би я пропуснал.

— Ако бяхме непознати, щях да претегля внимателно опасностите и възможността да хванем тоя смахнат, преди отново да извърши убийство. И тогава… Вероятно бих гласувал за залагането на капана.

— Някога бил ли си уплашен?

— Естествено, дявол да го вземе. Виждал съм какво може да се случи. Невинаги хващаме лошите, независимо какво си гледала по телевизията! Понякога престъпниците остават на свобода с години. Например оня кучи син, дето е на първо място в списъка на „най-търсените“ — Емет Хаскел, преди една година избяга от много строго охранявано психиатрично отделение в Мичиган. И все още не сме го заловили.

— Какво е направил?

— Убил е един куп хора. Засега имаме седем трупа, но това са само онези, за които знаем. Възможно е да са повече. Хаскел казал на докторите, че убийствата му носели късмет. Той обичал да залага на конни състезания и винаги ходел на хиподрума в първата събота на всеки месец. Ето защо в първия петък на всеки месец трябвало да убие някого. Няма значение кого — мъж, жена, дете. Но си има пристрастие към жените. Колкото е по-хубава една жена, толкова по-добре… За късмет, нали разбираш.

— Томи ми призна, че… — Лорен се поколеба, преди да продължи: — Не си му казал, че е поверително, иначе той никога не би го споменал пред мен. Но аз го попитах защо се притеснява толкова много за теб и той рече…

Ник знаеше накъде бие тя — случая „Старк“. Беше разказал на Томи за него, надявайки се, че това ще му помогне да го забрави. Но не беше му помогнало, ни най-малко.

— Споменал е, че съм убил жена, нали така?

— Да.

— Направих каквото трябваше.

— Не е необходимо да оправдаваш действията си пред мен, Ник.

— Наистина нямах друг избор. Може би, ако бях подходил малко по-хитро, щях да успея да й сложа белезниците… Но аз напуснах къщата, а това й даде време да вземе детето и да се приготви.

Лорен потръпна:

— Да се подготви за какво?

— За мен. Тя знаеше, че ще се върна и искаше да я наблюдавам как убива момченцето.

Лорен зърна тревогата в очите му.

— Как успяваш да се отървеш от този кошмар? — попита тя. — Блокираш по някакъв начин спомените ли?

— Не, просто се справям с тях.

— Но как го правиш?

Той присви рамене.

— Гледам да съм зает непрекъснато. Не казвай на Ноа, но понякога ми се иска да приличам повече на него. Когато му се наложи, той може просто да изключи спомените.

— И той плаща своята цена, като теб — въздъхна Лорен. — Само че има по-яка защита.

— Да, може би. Но докато зверове от рода на Хаскел и Старк бродят навън, не мога да се отпусна. Искам да ги заловя.

— И винаги ще има още един следващ, нали така? Ник, ти се нуждаеш от нормален живот извън работата.

— Сега ти ми говориш като Пит и това ми прилича на един доста натоварващ лек разговор.

Той вдигна телефонната слушалка в колата, набра един номер и каза:

— На следващата отбивка ще спрем и ще потърсим нещо за ядене. Между другото следите ни твърде отблизо.

Лорен се обърна, за да погледне през задния прозорец на автомобила:

— Синята кола, нали така?

— Не, сивата хонда, която е зад синята.

— От колко време са по петите ни?

— Откакто напуснахме аерогарата. В колата има проследяващо устройство с обсег на действие в радиус от петдесет мили. Щом веднъж влезем в Холи Оукс, Джулс Уесън, шефът, който ръководи операцията, винаги ще ни държи под наблюдение.

— От това няма да имаме голяма полза. Градът е малък и по-често ще се движим пеш.

— Ние също ще носим едно малко симпатично устройство за проследяване. Не съм сигурен в какво ще е монтирано, но вероятно ще е в някоя брошка или гривна.

Всъщност действаше й успокоително да знае, че ФБР я следи, докато се движи из града.

— Сигурна съм, че Джулс Уесън е експедитивен, но все пак ми се иска Пит да беше в Холи Оукс.

— Той нямаше да е много полезен тук. Никога не е бил действащ агент. Джулс Уесън, Ноа и аз му доставяме информация веднага щом я получим. И се надявам Пит да разкрие нещата. Според теб в Суитуотър намира ли се някое свястно заведение, където да хапнем?

— Има закусвалня в центъра на града. Храната там е доста добра.

— Какво ти се яде?

— Един голям, сочен хамбургер с кисели краставички. И огромна порция пържени картофки.

— Звучи ми добре.

Не беше необходимо да му дава указания накъде да кара. Суитуотър можеше да се похвали само с една главна улица, много подходящо наречена Главната, а закусвалнята се намираше точно по средата й.

Лорен се настани в едно сепаре до предния прозорец. Ник седна до нея. Нямаше много място.

— Не искаш ли да седнеш срещу мене? — попита го тя.

— Не — отговори той и посегна да вземе лепкавото ламинирано меню, изправено зад солницата. — Започваме да упражняваме ролята на влюбени гълъбчета.

Ник поръча два двойни хамбургера, двойна порция пържени картофи и две чаши мляко. Тя му каза, че нагъва като гладен вълк, а това му напомни за една история, свързана с брат й и опашката в столовата на колежа. Когато Ник приключи разказа си, Лорен се смееше така, че й се насълзиха очите. Нямаше представа, че Томи е бил такъв голям шегаджия.

— И тъкмо той е започнал битката с порциите храна?

— Томи невинаги е бил свещеник — напомни й Ник. Той й разказа друга история, а след това още една.

Останалите посетители на закусвалнята на няколко пъти обръщаха глави да видят кой се смее така неудържимо. Видяха млада двойка, която се държеше съвършено непринудено.

Лорен се чувстваше напълно спокойна, когато се качиха обратно в колата и потеглиха.

— Може би ще трябва да караш по-бавно. Не виждам сивата кола — рече тя.

— Така би трябвало да бъде. Не бива да ги виждаме.

— Ще ни следват ли по целия път до Холи Оукс?

— Да.

— Там колко агенти ни чакат?

— Достатъчно са.

— Това не струва ли много пари?

— Нали искаме да го хванем, Лорен. Парите нямат значение.

— Да, но какво ще стане, ако цялата тази работа трае по-дълго?

— Значи ще трае по-дълго.

Лорен свали шнолата си и косата й се разпиля по раменете. След това смъкна облегалката. Тъкмо беше притворила очи, когато Ник каза:

— Това не го разбирам. Ти да живееш в такова малко градче.

— Харесва ми.

— Не ми се вярва. По душа ти си едно момиче от големия град.

— Всъщност аз съм израснала в малко селце.

— И по една случайност дядо ти притежавал селото — отбеляза той. — Ти си живяла в имение. Можеш да го наречеш и малко градче, ако искаш.

— И ходех на училище в едно съвсем миниатюрно градче. Беше почти напълно уединено, като манастир. Наистина харесвам Холи Оукс, Ник. Хората там са добри и почтени, а и градчето е красиво. Мирно и спокойно е… Или поне беше.

— Ако го харесваш толкова много, защо тогава си наела къщата, в която живееш? Защо не я купи?

— Исках първо да се съсредоточа върху бизнеса — обясни тя. — А и госпожа Талбът все още не желаеше да я продава. Тя е отгледала децата си там и макар че сега живее в старчески дом, не е готова да се раздели с нея. Мисля да си купя една вила край езерото. Но около нея ще има много работа. На Стив Бренър е.

— Онзи тип от Обществото на прогреса в Холи Оукс ли?

— Да, вилата е негова собственост.

— Според мен тоя тип иска да притежава теб.

— Какво?

— Когато агентите Фарли и Файнбърг отишли в къщата ти, съседката повикала шерифа и той пристигнал тичешком.

— С. З. никога не тича.

— Така ли се казва шерифът, С. 3.?

— Означава „свински задник“ — обясни усмихнато Лорен. — Всички го наричат така. В Холи Оукс никой няма високо мнение за него. Но какво е станало, когато се е появил шерифът? Разбрал ли е, че те са от ФБР?

— Не, те не са му казали и не биха му казали нищо, но странното е, че той не ги е и питал. Бил зает да им разяснява надълго и нашироко плановете на Стив Бренър, който разправял на всички, че ще се жени за теб.

— Той е такава гадина!

— Такъв ми изглежда. Един от агентите разказал на шерифа всичко за нашата страстна любовна връзка и онзи веднага побързал да си тръгне.

— Несъмнено за да отиде да каже на Стив. Той е от онези хора, на които им е трудно да разберат, че не могат да получават всичко, което поискат.

— Аз ще му помогна да го разбере.

Тя не беше сигурна как той точно възнамерява да направи това, но тонът му подсказваше, че няма търпение да се захване с тази работа.

Стори им се, че прекалено бързо изминаха пътя до Холи Оукс. Чувстваха се добре заедно. Говореха за музика — и двамата харесваха класическа и кънтри. Спореха на политически теми — тя беше твърдоглав либерал, а той напълно оформен консерватор. Ник непрекъснато я забавляваше, като й разказваше смешни истории за живота на голямото си семейство. Преди Лорен да се усети, той намали скоростта, за да вземе завоя и да поеме по пътя към Холи Оукс.

— Ще бъдем у дома, преди да се е стъмнило — отбеляза тя.

Ник стана сериозен.

— Лорен, има две неща, които трябва да ти кажа — започна той. — Фарли и Файнбърг… агентите, за които споменах преди малко, когато са претърсвали къщата ти, открили видеокамера.

— Къде?

— В шкафа за бельо на горния етаж. На вратичката имало една идеална малка дупчица с големината на хапче. Обективът на камерата бил насочен към леглото ти. Ти никога не би го забелязала. Дупчицата е точно в средата на едно цвете върху тапета.

Тя имаше чувството, че някой е изкарал въздуха от дробовете й. Рязко се обърна на седалката и инстинктивно се вкопчи в рамото му.

— И ми го казваш чак сега?

— Помислих си, че ще имаш нужда да се отпуснеш и да си починеш за малко от тоя кошмар. Ако ти го бях съобщил веднага щом се качихме в колата, щеше да се притесняваш през целия път.

— От колко време е била там?

— Била е покрита с прах, значи е била там поне от една-две седмици — отговори Ник. — Но не мога да ти кажа точно колко дни. Серийният й номер бил изпилен.

— Никога повече не крий информация от мен. Щом научиш нещо ново, ми го казвай веднага.

— Нали ще живеем заедно. Ще ти споделям всичко.

— Докато смъртта ни раздели? — саркастично попита тя, но в гласа й се прокрадваха нотки на страх.

— Не, докато го хванем.

— Съжалявам, че ти се сопнах така. — Тя отпусна ръка от рамото му. — Ти ме предупреди, че той е бил в къщата ми и че ме е наблюдавал как спя. Виждал ме е… — Лорен млъкна.

Обърна се към прозореца, за да не забележи Ник колко е потресена. Представи си как се е обличала и събличала. А през някои нощи, когато климатичната инсталация не охлаждаше достатъчно, спеше гола. И всичко това го имаше на видеозапис.

Тя сведе очи към скута си и видя, че от напрежение е счупила шнолата.

— Имам чувството, че съм извършила нещо, от което трябва да се срамувам. През някои нощи не ми се щеше да си обличам нощница, беше горещо — оправда се Лорен.

— Онова, което правиш в собствената си спалня, не е подсъдно.

— Но точно в това е работата — извика тя. — Не съм правила нищо. Аз спях. Това е всичко. Със сигурност не съм канила мъже у дома, но какво, ако го бях направила? Господи, всичко това е толкова извратено.

— Лорен…

— Да не си посмял да го кажеш!

— Кое?

— Че още не е твърде късно да променя решението си.

Той зави встрани от пътя, спря колата, а после кимна към табелата вдясно. Отбелязваше границите на Холи Оукс.

— Да не би да ми даваш последна възможност да променя решението си?

— Не.

— Тогава защо спря?

— За да ти кажа, че трябва да престанеш да се шокираш всеки път, когато чуеш нещо неприятно. Очакват ни някои изненади и аз полагам дяволски усилия да ги предвидя, но ти ще трябва да се справиш. Разбираш ли ме? Не мога да се притеснявам за това как ще реагираш и да се опитвам да те изправям на крака всеки път, когато нещо стане!

Тя сложи ръка на рамото му, този път нежно.

— Обещавам, няма да се шокирам. Поне ще се опитам да не го правя.

Твърдата й решимост се виждаше в очите й.

— Куражлийка си — отбеляза той, като превключи на скорост и изкара колата на магистралата.

Изведнъж й стана студено. Включи климатичната инсталация и взе да разтрива ръце.

— Намериха ли видеозаписа? В камерата ли е бил? На тези касети никога не можеш да записваш дълго, нали? Само два часа. Как ги е сменял? Непрекъснато е влизал и излизал от къщата ми… от спалнята ми? Ако го е правил, сигурно е имало доста голям риск да го види някой.

— Камерата се управлява чрез предавател, което означава, че той наблюдава стаята ти на монитор, от разстояние. Ще ти го покажа, когато стигнем там. Това е едно сравнително просто устройство, чувствително към движение. И гимназистите го знаят. Онзи, който е инсталирал оборудването, не е професионалист, но си е свършил добре работата.

— И защо те притеснява това?

— Просто не ми се вижда достатъчно хитро за нашето момче — обясни й той. — Както вече казах, това няма нищо общо с високите технологии, а нашият неизвестен извършител ми изглежда от онези, дето си дават голям труд, за да свършат нещата изкусно, перфектно. Целта му е да ни впечатли.

— А ти не беше впечатлен, така ли?

— Не — отвърна замислено той.

Тя му кимна и отново се обърна към прозореца.

— Почти пристигнахме у дома.

Ник зави наляво по Асъмпшън Роуд^[1] — шосето имаше две платна. Някой беше боядисал с черна боя част от пътния знак, така че се виждаха само първите три букви^[2]. Ник се усмихна, като го видя.

— Хлапетата от гимназията правят това нещо поне веднъж годишно — обясни му тя. — Вижда им се смешно. Сигурно гледаш „Семейство Симпсън“ по телевизията?

— Никога не пропускам този филм.

— Аз също — призна си тя. — Цапането на табелата вбесява абата. Непочтително било. Първо у дома ли отиваме, или искаш да се отбием до езерото, за да се срещнем с Джулс Уесън?

— Хайде първо да проверим какво е положението при Уесън. Трябва да завия по Оук Стрийт, нали така?

— Да. От Оук трябва да завиеш наляво, за да стигнеш до моята къща, и надясно — до езерото.

Островърхите кули-близнаци на абатство „Успение Богородично“ изникнаха в далечината. Готическата сграда бе построена на върха на хълм, извисяващ се над градчето. Изглеждаше величествена. Мрачната сивота на масивната каменна постройка се нарушаваше на места от великолепни прозорци от цветно стъкло. А една дълга лъкатушна пътека водеше до входната врата.

Ник намали скоростта, когато минаха покрай оградата от ковано желязо, заобикаляща имота. Навсякъде се виждаха гигантски дъбове. Те се извисяваха, скупчени покровителствено, откъм северната и южната страна на сградата.

— Прилича на катедрала — тихо отбеляза Ник, сякаш вече бяха влезли в църквата.

— От дълго време реставрират сградата. Целият град събира пари — каза тя. — Почти е завършена главната църква, но има още работа по параклиса. Ще трябва да дойдем тук горе да се разходим. Градините са красиви по това време на годината. Абатството е било основано от белгийски монашески орден и е било на това място дълго време преди градът да се разрасне. Населението ни е разнообразно. След Втората световна война е имало приток на имигранти.

— Че защо са си дали толкова труд да пътуват чак до Холи Оукс?

— Томи не ти ли е разказвал нищо за историята на този град?

— Не.

— Имигрантите са последвали отец Хенри Ван Кърк. Той почина миналата година. Иска ми се да го бях познавала. Бил е невероятен човек. По време на войната е помогнал на безброй семейства да избягат от германците, но накрая нацистите го заловили и го измъчвали. Когато най-сетне го освободили, той пристигнал в Америка; неговите шефове го пратили тук да се възстанови. Доста от семействата, на които помогнал, вече били загубили всичко и го последвали. Тук те започнали нов живот и превърнали Холи Оукс в свой дом.

След смъртта на отец Ван Кърк абатът открил неговите дневници. Помислил си, че хората биха могли да почерпят вдъхновение от тях и затова решил да нареди да бъдат преведени. Ние тук сме толкова заети с подготовката за честването на стогодишнината, че не ни остана време, но щом всичко свърши, аз трябва да започна да превеждам и да запазя всичко в компютъра.

— Тук ли е погребан отец Ван Кърк?

— Да. Има гробище от другата страна на сградата на абатството. Величествени дъбове, по-големи от онези, които виждаш около църквата, обграждат земите на абатството…

— И затова мястото се нарича Холи Оукс^[3], нали така?

Тя се усмихна.

— Точно така. Те пазят земята, където спят ангелите. Ник кимна:

— Където спят ангелите. Това ми харесва.

— Какво мислиш за града? Хубав е, нали?

От двете страни на павираните с тухли улици се издигаха бели къщи с дървена облицовка. Уличните лампи наподобяваха старомодни газови фенери. Ник знаеше, че са електрически, но така те придаваха на града още по-голям чар.

— Холи Оукс ми напомня за един град в Нова Англия. Притежава подобно очарование. Около твоята къща има ли бяла ограда с колчета?

— Не, но съседите имат такава ограда.

Стигнаха до знака „стоп“ на Оук Стрийт. Ник зави наляво и колата пое надолу по още една обточена с дървета улица. Клоните сякаш образуваха балдахин над главите им.

— Имам чувството, че сме се пренесли в друга епоха. Все очаквам да видя Ричи Кънингъм да кара по улицата своя открит „Шевролет’57“.

— Той живее две преки по-нататък — подразни го тя.

Когато наближиха езерото, къщите станаха по-скромни. Построени през втората половина на XX век, те впечатляваха с някои по-модерни придобивки, като тухлени фасади и асиметрично разположени нива на еднаквите сгради, но също като по-старите си двойници бяха педантично поддържани. Личеше си, че живеещите тук семейства се гордеят със своите домове.

Минаха покрай едно пусто бейзболно игрище, продължиха на запад покрай бензиностанция „Филипс 66“, покрай една дървена ограда и навлязоха в парка.

— През пролетта и есента това място е претъпкано с колежани. През лятото го превземат децата от местната гимназия.

Ник свали прозореца, в колата нахлу въздух, изпълнен със землистия мирис на окапали борови иглички, омесени с дъбови и брезови листа, които покриваха като килим земята. Стигнаха до едно разклонение на пътя и пред очите им се появи бистро езеро. Сенките на извисяващите се наоколо дървета се къдреха върху бляскавата водна повърхност при всяко подухване на лекия ветрец.

Хижата беше сгушена между дърветата. Ник спря колата на настланата с чакъл алея.

— Няма вид на обитаема. — Лорен подозрително огледа постройката.

Ала едва бе изрекла това, когато вратата се отвори. През мрежата се виждаше мъж с очила с дебели стъкла и черни рамки, който се взираше в тях.

Ник я накара да остане в автомобила, докато той заобиколи и й отвори вратата. Очите му шареха неспокойно из района наоколо и почти не я погледна, когато й подаваше ръка да слезе.

— Този човек ли е Джулс Уесън? — попита Лорен.

— Не, това е Мат Файнбърг. Той е нашият електронен „мечок“. Много приятен тип. Ще ти хареса.

Агентът изчака, докато двамата стигнаха до верандата, след което им отвори вратата и отстъпи назад. Беше среден на ръст, с кестенява коса и кафяви очи. Носеше скоби на зъбите, но усмивката му беше чудесна, искрена. В двете си ръце държеше по едно кълбо жици, но ги пусна на масичката в преддверието, за да се здрависа с Лорен.

След встъпителната размяна на любезности той попита:

— Ник каза ли ви, че с Фарли преровихме цялата ви къща?

— Да — отговори тя. — Вие сте човекът, който е открил камерата.

— Точно така. Докато бяхме в дома ви, ваша съседка извика шерифа и той веднага пристигна. Бива си го — каза агентът и след това я осведоми как са преметнали пазителя на закона, че щели да поправят нещо из къщата. После се обърна към Ник: — Щом Сийтън включи още една телефонна линия, ще можем да си вървим. В момента той работи.

— Колко агенти има тук?

Файнбърг погледна нагоре към балкона, преди да отговори.

— Тази информация Уесън пази за себе си. Честно казано, и аз не знам колко души има тук, а и дали ще дойдат още.

— Къде е Уесън?

— В спалнята, оправя се с някакви книжа. Това място си го бива. При други обстоятелства бих искал да дойда тук на къмпинг. Езерото ми напомня за Уолдън Понд.

Ник кимна укорително към Лорен.

— Ето тази вила би трябвало да купиш!

Тя се съгласи. Светлината тук беше чудесна. През високите колкото два етажа прозорци езерото сякаш влизаше в стаята. Всекидневната и кътът за хранене бяха обединени в едно просторно помещение. Но в момента тук бе натъпкано с кашони с компютри и друго оборудване. Вещите бяха пръснати наоколо. Масата в трапезарията бе избутана до стената и върху нея имаше два компютъра. Не си личеше поне единият от тях да е включен.

Лорен чу шум от отваряща се врата и погледна нагоре към балкона точно в момента, когато Джулс Уесън излезе на него. Говореше по мобилния си телефон и държеше купчина книжа.

Уесън беше висок, жилест и леко оплешивял. Имаше пронизващи очи, но след като хвърли по един бърз поглед на Ник и Лорен, той ги пренебрегна и продължи да говори по телефона. Тя го наблюдаваше как се приближи до масата и остави книжата. След това Файнбърг отново привлече вниманието й.

Подаде й златен часовник. Приличаше на старомоден „Таймекс“ с разтягаща се верижка.

— Бихме искали да го носите непрекъснато. Не бива да го сваляте дори когато сте под душа. Водонепромокаем е, можете дори да плувате с него. В него е монтирано проследяващо устройство и аз ще следя всяко ваше движение на този екран зад мен. Искаме да знаем къде се намирате по всяко време.

Лорен свали своя часовник и сложи златния на ръката си. Беше оставила чантичката си в колата, затова го подаде на Ник и той го пъхна в джобчето на ризата си.

Уесън затвори телефона. Кимна, когато Ник му представи Лорен, но отказа да губи време за размяна на любезности.

— Аз съм готов и го чакам — лаконично обяви той. — Но никак не обичам изненадите. Няма да напускате Холи Оукс без мое разрешение. Ясно ли е?

— Да — отвърна тя.

Най-накрая Уесън благоволи да забележи и присъствието на Ник. Шефът установяваше естествената йерархия на птиците^[4], давайки на Ник и Лорен да разберат, че той командва тук. Дори в критични ситуации можеха да се играят игрички. „Ама че тъпотия“, помисли си Ник. Той знаеше, че Уесън го смята за конкуренция и нямаше никакъв начин да бъде убеден, че подчиненият му ни най-малко не възнамерява набързо да си пробива път до върха.

Ник не харесваше Уесън като човек, но бе принуден да работи с него и щеше да използва ситуацията по най-добрия възможен начин. Самочувствието на Уесън имаше размерите на щата Айова, но след като това не пречеше на операцията, Ник предположи, че двамата ще се разбират добре.

— Моргенщерн иска да му се обадиш — каза Уесън.

— Успяха ли да извлекат нещо от телефонния разговор?

— Проследиха обаждането в къщата на свещеника отговори Уесън. — От мобилен телефон е, собственост на някаква Тифани Тайлър. Обаждането е направено от място малко извън очертанията на Сейнт Луис.

Файнбърг пристъпи напред.

— Пътният патрул е открил колата й, паркирана на разклонение 1–70. Лявата задна гума е спукана и в багажника няма резервна. Ние смятаме, че тя доброволно е влязла в превозното средство на човека, когото издирваме, но това е само предположение. Смятаме, че той въобще не е докоснал колата й. Нашите спецове прегледаха от горе до долу стария „Шевролет Каприс“. Пълен е с отпечатъци. В момента ги сравняват.

— Не смятаме, че сред тях има отпечатъци на престъпника — обърна се Уесън към Лорен. — Той е предпазлив, много предпазлив.

Файнбърг кимна утвърдително.

— И методичен — добави той, като свали очилата си и започна да ги бърше с носна кърпичка. — Върху онзи запис и върху плика, който е оставил в полицията, нямаше дори частичен отпечатък.

— Искаме от вас да започнете да го дразните — каза Уесън. — Надяваме се да загуби контрол и да обърка нещо, за да падне в клопката.

— Тифани е жената, която чух да пищи по телефона, нали?

— Да, тя е — отвърна Уесън. — Използвал е нейния телефон, за да ви се обади.

— Намерихте ли я вече?

— Не. — Отговори й кратко, със стиснати устни. Държеше се така, сякаш тя му отправяше лично обвинение.

— Може би тя още е жива…

— Разбира се, че не — нетърпеливо я прекъсна Уесън. — Мъртва е, не се съмняваме в това.

Безсърдечното му отношение направо я потресе.

— Но, първо, защо той би я избрал? Ако е толкова предпазлив и ако наистина проучва обстойно жертвите си, преди да ги хване, както се хвалеше, тогава защо е действал толкова спонтанно?

— Ние сме почти сигурни, че той я е убил, за да привлече вниманието ни — отговори й Файнбърг. — Иска да знаем, че е голяма работа.

Ник хвана ръката й.

— А Тифани е била… удобна. Била му е подръка, беззащитна.

Файнбърг отново си сложи очилата, намести рамките им и добави:

— Забравих да ви кажа, че с Фарли прегледахме пощата ви. Струпана е на масичката до входната ви врата.

Лорен прие безропотно поредното посегателство върху личния й живот. Макар да не беше й хрумвало, че агентите на ФБР ще отварят пощата й, фактът, че са го направили, ни най-малко не я притесни. Те просто работеха старателно, а тя умееше да цени това.

— Просто искам да сме наясно — заяви Уесън на Ник. — Вие сте тук единствено като бодигард на Лорен. Вашата задача е да я защитавате през цялото време. — Гласът му звучеше враждебно.

Ник отговори кротко:

— Знам каква е задачата ми.

— А планът ни е да вбесим този самовлюбен престъпник. Тъй че вие двамата трябва така убедително да играете ролите си, че всички в града да ви повярват.

Ник кимна. Но Уесън все още не беше приключил:

— Моят екип ще свърши истинската работа и ще хване този смахнат.

— Истинската работа ли? — саркастично попита Ник. — Ние работим заедно по случая, независимо дали това ви харесва или не.

— Вие нямаше да сте тук, ако не беше Моргенщерн — отбеляза Уесън.

— Да, обаче аз съм тук и ще ви се наложи да приемете това.

Атмосферата ставаше враждебна. Двамата настръхнаха един срещу друг. Лорен стисна силно ръката на Ник.

— Вече трябва да тръгваме, не смяташ ли?

Агентът не продума повече. Телефонът иззвъня точно когато двамата излизаха.

— Брей, майка му стара! — възкликна Уесън зад гърба им.

Ник го изчака да приключи с телефонния разговор и след това го попита:

— Какво става?

Уесън се усмихна самодоволно:

— Имаме сцената на местопрестъплението.