Джули Гарууд
Разбивач на сърца (2)

ВТОРА ГЛАВА

Агент Николас Бенджамин Бюканън се готвеше да излезе в безкрайно дълго отлаганата си почивка. През последните три години не беше почивал и това започваше да се отразява върху поведението му. Или поне така се изрази неговият шеф — доктор Питър Моргенщерн, когато му нареди да си вземе един месец отпуск. Дори добави, че става прекалено затворен и циничен. Дълбоко в себе си Ник се притесняваше, че шефът му може да е прав.

Моргенщерн винаги наричаше нещата с истинските им имена. Ник се възхищаваше от него и го уважаваше почти толкова, колкото собствения си баща, затова рядко се случваше да му възрази.

Шефът му бе непоклатим като скала. Ако позволяваше на емоциите си да надделеят, не би могъл да остане и две седмици в Бюрото. А ако въобще имаше някакъв недостатък, то това бе влудяващата му способност да остава абсолютно спокоен при всяка ситуация. И то до такава степен, че сякаш изпадаше в нирвана. Нищо не можеше да развълнува този човек.

Дванайсетте лично избрани от него агенти под прякото му ръководство го наричаха Пит Прозака^[1]. Зад гърба му, разбира се, но той знаеше за този прякор и не се чувстваше обиден. Според слуховете, първия път, когато го чул, се разсмял, а това беше още една причина да се разбира така добре със своите агенти. Беше съумял да запази чувството си за хумор, истинско постижение, като се имаше предвид какъв отдел ръководи. Смяташе, че е изгубил самообладание, когато му се наложеше да повтори вече казаното, но истината бе, че неговият дрезгав глас на дългогодишен пушач на пури никога не се повишаваше. По дяволите, може би другите агенти бяха прави — във вените на Моргенщерн наистина течеше прозак.

Неговите шефове знаеха цената му и за четиринайсетте години, през които Моргенщерн бе работил в Бюрото, го бяха повишавали шест пъти. Въпреки това никога не почиваше на лаврите си. Когато бе определен за шеф на отдел „Издирване на безследно изчезнали“, той посвети всичките си сили на създаването на един изключително експедитивен специален отряд за проследяване и откриване на хора, обявени за изчезнали. И щом веднъж това бе постигнато, насочи усилията си към една по-специфична цел. Искаше да създаде специално подразделение, което да се занимава с най-трудните случаи, включващи изчезнали и отвлечени деца. Той обоснова необходимостта от съществуването на такава единица, а след това посвети значителна част от времето си да лобира за нея. При всяка възможност Моргенщерн размахваше под носа на директора становището си, което се побираше на 233 страници.

Твърдоглавата му решимост най-накрая бе възнаградена и той стана шеф на това елитно подразделение. Разрешиха му сам да избере своите подчинени — хора с различни професии и обществено положение, които в най-добрия случай можеха да бъдат определени като разнолика тайфа. Всеки от тях трябваше да изкара подготвителната програма на Академията в Куантико, а след това го пращаха при Моргенщерн за специална проверка и допълнително обучение. Много малко от мъжете издържаха на жестоката и съсипваща подготовка, но тези, които се справиха, бяха наистина изключителни хора. Някои бяха дочули как Моргенщерн уверява директора, че е отсял най-доброто. И в рамките на една година той наистина успя да докаже на всеки Тома Неверни, че е така. След това предаде кормилото на отдел „Издирване на безследно изчезнали“ в ръцете на своя помощник Франк О’Лиъри. И направи малка маневра в рамките на отдела, като посвети времето и усилията си на това много специализирано звено.

Неговият екип беше уникален. Всеки един от тези мъже притежаваше изключителни умения в проследяването на изчезнали деца. Хората му бяха ловци, които непрекъснато се състезаваха с времето, в името на единствената свещена цел — да открият и защитят детето, преди да е станало твърде късно.

Работата им беше свързана с такова огромно напрежение, че никой нормален човек не би издържал на мястото им. Но в тях нямаше нищо нормално. Те не отговаряха на профила на типичния агент на ФБР, но пък и Моргенщерн не беше типичният шеф. Той много бързо доказа, че е способен да ръководи такава уникална група. Хората от другите отдели наричаха неговите подчинени Апостолите, защото бяха дванадесет на брой. Но Моргенщерн не харесваше това прозвище, тъй като то предполагаше наличието на всевъзможни изключителни умения у самия него, каквито нямаше как да притежава. Скромността му беше още една причина да го уважават толкова много. Хората му го ценяха, защото не бе шеф като по учебник. Моргенщерн ги насърчаваше да вършат докрай работата си, доста често им даваше свобода на действие и винаги, когато бе необходимо, заставаше зад гърба им. В много отношения беше техният най-голям защитник.

Със сигурност никой друг в Бюрото не бе така всеотдаен в работата си и с такава добра квалификация като Моргенщерн. Той беше и дипломиран психиатър, та затова от време на време обичаше да поговори насаме с всеки от агентите си. Само това, че умееше да седне с тях и да разбере какво мислят, оправдаваше напълно изразходваните пари и време за обучението му в „Харвард“. Всички трябваше да търпят тази негова чудатост и го мразеха за това.

В момента той бе в настроение да говори за случая „Старк“. Беше пристигнал със самолет от Вашингтон в Синсинати и бе помолил Ник да намине при него на връщане от семинара в Сан Франциско. Ник нямаше желание да обсъжда случая „Старк“ — той беше отпреди месец и дори не му се мислеше за него, но никой не го питаше дали искаше или не.

Той изчака своя шеф в регионалния офис на Бюрото. След това седна срещу него от другата страна на полираната дъбова маса за конференции и в продължение на двайсет минути слуша как Моргенщерн прави преглед на някои подробности около този странен случай. Ник запази спокойствие, докато Моргенщерн не му довери, че ще получи похвала за героичните си действия. Изгуби самообладание, но само за миг, тъй като беше спец по прикриването на истинските си чувства. Дори неговият шеф, който винаги зорко следеше за издайнически белези на изтощение или свръхнапрежение, се излъга и реши, че той отново се е справил със задачата без особени усилия. Или поне така си мислеше Ник.

Когато съвещанието приключи, Моргенщерн мълчаливо се взря в стоманено сините очи на своя агент. И накрая, след една цяла дълга минута, го попита:

— Какво почувства, когато я застреля?

— Това необходимо ли е, сър? Измина един месец оттогава.

— Не сме на официално съвещание, Ник. Тук сме само ти и аз. Дори не е нужно да ме наричаш „сър“. А сега ми отговори на въпроса: Какво почувства?

Ник нервно се въртеше на стола с твърда облегалка, подобно на малко момченце, принудено да си признае, че е направило беля.

— Какво, по дяволите, целиш с този въпрос? — не издържа накрая агентът.

Като се престори, че не е забелязал избухването му, шефът зададе въпроса за трети път:

— Знаеш какво те питам. Точно в онази секунда какво почувства? Спомняш ли си?

Предлагаше му начин да се измъкне. Ник знаеше, че може да го излъже, като му каже: „Не, не си спомням, бях прекалено зает в момента, за да анализирам чувствата си“. Но отношенията им винаги се основаваха на честност и той не искаше сега да ги провали. Пък и беше сигурен, че шефът ще прозре лъжата. Осъзнавайки, че е безсмислено да увърта, той реши да бъде прям:

— Да, спомням си. Почувствах се добре — прошепна Ник. — Наистина добре, по дяволите! Пит, аз бях направо в еуфория. Ако се бях поколебал дори трийсетина секунди преди да извадя пистолета, онова момченце щеше да е мъртво. Този път работата наистина бе на косъм.

— Но ти стигна навреме до детето.

— Трябваше по-бързо да проумея какво става.

Моргенщерн въздъхна. Ник беше най-самокритичен от агентите му.

— Ти единствен проумя какво става — напомни му шефът. — Не бъди толкова жесток към себе си.

— Чете ли вестниците? Репортерите твърдяха, че тя е луда, но те не са видели погледа й. А аз го зърнах и ти казвам, че тя въобще не беше луда. Беше самото олицетворение на злото.

— Да, четох вестниците, там наистина я наричаха луда. Очаквах това — добави Моргенщерн. — Разбирам защо го направиха и смятам, че ти също проумяваш. Това е единственият начин обществото да проумее едно такова гнусно престъпление. Иска им се да вярват, че само един ненормален — мъж или жена, би могъл да причини такива гадни, отвратителни неща на друго човешко същество, че само луд човек би изпитал удоволствие от убийството на невинни. Много от тези престъпници са луди, но някои не са. Злото наистина съществува. Ние двамата с теб сме го виждали. Някъде по пътя тази жена Старк е направила съзнателния избор да премине границата.

— Хората се страхуват от онова, което не разбират.

— Да — съгласи се Моргенщерн. — И има голям процент теоретици, които не щат да повярват, че злото съществува. Ако не могат да го обяснят със своите закостенели умове, значи просто не може да бъде. Според мен това е една от причините нашата култура да представлява такава плодородна почва за покварата. Някои от колегите ни вярват, че могат да оправят всичко с помощта на една многословна диагноза и няколко промиващи мозъка лекарства.

— Според един от твоите колеги съпругът на Старк я контролирал напълно и тя изпитвала такъв ужас от него, че превъртяла. С други думи, би трябвало да я съжаляваме.

— Да и аз го чух, но това са глупости. Старк е толкова покварена жена, колкото и съпругът й. Открихме нейни отпечатъци навсякъде по онези фотографски ленти, наред с неговите. Тя е участвала доброволно в тази работа, но аз наистина вярвам, че не е издържала психически. По-рано те никога не са преследвали деца.

— Кълна се в Бога, Пит, тя ми се усмихваше. Люлееше детето на ръце и държеше касапския нож над главата му. То беше в безсъзнание, но виждах, че все още диша. Тя ме чакаше. Знаеше, че съм проумял всичко, и според мен искаше да я гледам как го убива. — Той млъкна и поклати глава. — Да, исках да я гръмна. Съжалявам само, че и съпругът й не беше там. Открихте ли вече някакви следи? Струва ми се, че трябва да пуснеш нашия приятел Ноа по дирите му.

— Точно това обмислях, но те искат да хванат Доналд Старк жив, за да могат да го разпитат. А много добре знаят, че ако той създаде някакви неприятности, каквито и да е, Ноа няма да се поколебае да стреля.

— Хлебарките се убиват, Пит. Не можеш да ги опитомиш. Ноа е прав. — Той разкърши рамене, за да отпусне схванатите си мускули, и след това отбеляза: — Струва ми се, че пак ще трябва да бия отбой.

— Защо го казваш?

— Имам чувството, че съм се изчерпал. Нали и ти мислиш така?

Моргенщерн рязко поклати глава:

— Не, просто си малко уморен и това е всичко. Нищо от нашия разговор няма да влезе в доклада ми. Сериозно ти обещах, че всичко ще си остане между мен и теб. Ти много отдавна трябваше да си вземеш почивка, но грешката е моя, че не те задължих. Искам да си отдъхнеш един месец и да си наместиш мозъка.

Мрачното лице на Ник омекна и на него се появи нещо като усмивка.

— Да си наместя мозъка ли?

— Да се разтовариш — обясни шефът. — Или поне да се опиташ да го направиш. Кога за последен път пътува до залива Нейтън да видиш онова твое голямо семейство?

— Доста отдавна беше — призна Ник. — Свързвам се с тях по електронната поща. Те са страшно заети, също като мен.

— Иди си у дома, ще ти се отрази добре. Близките ти ще се радват да те видят. Как я кара съдията?

— Татко е добре — отговори Ник.

— Ами какво става с твоя приятел отец Мадън?

— Всяка нощ разговарям с Томи чрез имейли.

— А може би трябва да се видите и да си поговорите на четири очи.

— Смяташ, че имам нужда от духовен наставник? — с усмивка попита Ник.

— Е, поне имаш нужда да се посмееш.

— Да, може би си прав — съгласи се агентът. След това отново възвърна сериозното си изражение и добави: — Пит, кажи нещо за моята интуиция. Смяташ ли, че губя форма?

Моргенщерн го погледна насмешливо.

— Интуицията ти е във върховна форма. Онази Старк измами всички, но не и теб. Всички до един — роднините си, приятелите си, съседите си, хората от църковното дружество. Обаче теб не успя да излъже. Сигурен съм, че местните най-накрая щяха да се досетят, но дотогава онова момченце щеше да е мъртво, а тя щеше да отвлече някое друго. Знаеш не по-зле от мен, че такива хора, щом веднъж започнат, нямат спиране.

Пит потупа с пръсти дебелата кафява папка.

— В протоколите от разпитите прочетох как тя е сядала до бедната майка всеки ден и я е утешавала. Била е член на църковната комисия по погребенията.

Личеше си, че дори той бе шокиран от наглостта и злобата на тази жена.

— Полицаите говориха с всички членове на църковното дружество и не откриха нищо — рече Ник. — Но не бяха много старателни. Все пак това е едно съвсем малко градче и шерифът не знаеше какво да търси.

— Поне беше достатъчно умен да се досети, че не бива да чака, и веднага ни повика — каза Моргенщерн. — Той и местните хора бяха убедени, че някой външен човек е отвлякъл детето. И всичките им усилия бяха съсредоточени именно в тази посока.

— Да — съгласи се Ник. — Трудно е да повярваш, че някой от познатите ти е способен да извърши такова нещо. Имаше двама свидетели, които бяха видели някакъв скитник да обикаля около училището, но дадените от тях описания не съвпадаха. Екипът от Синсинати беше на път, а те много бързо биха прозрели играта й.

— Кое по-точно ти подсказа каква е истината?

— Някои дребни неща, които не пасваха. Не мога да обясня какво ме смущаваше у нея или пък защо реших да я последвам до дома й.

— Аз мога да го обясня. Задействала се е интуицията ти.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Ник. — Знаех, че ще трябва да я проверя много обстойно. Нещо не беше наред, но не можех да загрея какво е то. Тя ме караше да изпитвам едно странно вътрешно усещане. А то се засили, когато влязох в къщата… Нали разбираш какво искам да ти кажа?

— Обясни ми как изглеждаше къщата й?

— Безупречна. Подредена и лъсната, нямаше и прашинка наоколо. Всекидневната беше малка — две кресла, диван, телевизор. Но знаеш ли кое беше странното, Пит? По стените липсваха картини, нямаше дори семейни снимки. Спомням си как си помислих, че това наистина е странно. Мебелите бяха покрити с найлонови калъфи. Предполагам, че много хора го правят. Все пак, както ти казах, всичко наоколо беше безупречно чисто, но имаше странна миризма.

— На какво миришеше?

— На оцет и на амоняк. Миризмата беше толкова силна, че ми смъдеше на очите. Предположих, че това е от някакъв много силен препарат за почистване… А след това я последвах в кухнята. И там беше съвършено чисто. Нямаше нищо по полиците, нито една кърпа на мивката, нищичко. Тя ме покани да седна, докато направи по чаша кафе и тогава забелязах онези неща на масата. Имаше солница и червен пипер, но между тях лежеше една огромна прозрачна пластмасова кутия с розови таблетки против стомашни киселини, а до нея — шише за кетчуп с парлив сос. Помислих си, че това е дяволски странно… И тогава забелязах кучето. Това животно наклони везните. Беше един кокер шпаньол, клекнал до задната врата. Не откъсваше нито за миг очите си от нея. Тя сложи чиния с шоколадови бисквити на масата и когато се обърна да донесе кафето, взех една от бисквитите и я пуснах на пода до мене, за да видя дали кучето ще дойде да я изяде. Но то дори не ме погледна. По дяволите, то така се страхуваше от нея, че не смееше да мигне, следейки всяко нейно движение. Ако шерифът го беше видял в нейно присъствие, щеше да проумее, че нещо наистина не е наред. Но когато я е разпитвал, кокер шпаньолът е бил навън в колибката си.

— Шерифът е влязъл в къщата й и не е забелязал нищо необичайно.

— Аз извадих късмет, но и тя беше нагла и безразсъдна.

— Какво те накара да се върнеш в къщата, след като вече си беше тръгнал?

— Първо имах намерение да повикам помощ, а през това време да наблюдавам жената, за да видя къде ще отиде. Но веднага щом излязох, усетих, че трябва да се върна в къщата и то веднага. Имах чувството, че тя знае, че съм по следите й. И бях сигурен, че момчето е някъде в къщата.

— Интуицията ти е била изострена до крайност — рече Моргенщерн. — Ето, затова аз те последвах.

— Знам. Онзи позорен футболен мач.

Шефът се усмихна.

— Само преди две седмици пак го видях в спортното предаване на Си Ен Ен. Сигурно пускат този клип поне два пъти в годината.

— Иска ми се да престанат, това е стара работа.

Двамата мъже се изправиха. Ник доста се извисяваше над шефа си. Обутият с черни мокасини от естествена кожа с ресни Моргенщерн беше висок метър и седемдесет и пет, а Ник над два и десет. Неговият шеф имаше оредяваща руса коса, която бързо посивяваше, а очилата му с дебели стъкла току се смъкваха върху тънкия му нос. Винаги носеше консервативен черен или тъмносин костюм, бяла колосана риза с дълги ръкави и вратовръзка на дискретни райета. За страничните хора Моргенщерн приличаше на недодялан университетски професор, но за агентите му той беше истински великан във всяко отношение. Справяше се великолепно с работата си и зверското натоварване, без дори да му мигне окото.

— Ще се видим след месец, Ник, но нито ден по-рано.

— Съгласен съм.

— Началникът му понечи да излезе от стаята, но спря.

— Все така ли повръщаш, когато се качиш на самолет?

— Има ли нещо, което да не знаеш за мен?

— Струва ми се, че не.

— А кога за последен път съм чукал жена?

Моргенщерн се престори, че е шокиран от въпроса му.

— Било е много отдавна. През този период явно си бил на сухо. — Ник се засмя, а шефът допълни: — Някой ден и ти ще срещнеш подходящата жена. Е, бог да й е на помощ.

— Аз дори не я търся.

Моргенщерн му се усмихна бащински.

— Точно сега е моментът да я намериш. Ти няма да я търсиш, но тя ще ти се стовари най-неочаквано на главата, също като моята Кейти. Нямах никакъв шанс да се измъкна и предвиждам, че и с теб ще стане същото. Тя е някъде там навън и просто те чака.

— Ще й се наложи дяволски дълго да чака — отговори Ник. — При нашата професия женитбата не влиза в сметката.

— С Кейти се справяме някак вече повече от двайсет години.

— Кейти е светица.

— Но ти не отговори на въпроса ми, Ник.

— Дали повръщам, когато се кача на самолет? Да, дявол го взел.

Моргенщерн се изкиска.

— Е, тогава приятно пътуване до дома.

— Знаеш ли какво, Пит, повечето психиатри биха се опитали да достигнат до същината на моята фобия, а ти се забавляваш с нея.

Той отново се засмя.

— Е, ще се видим след месец — повтори шефът с усмивка и с големи крачки напусна кабинета.

Ник прибра папките си и проведе няколко неотложни телефонни разговора с Бостънския офис и с Франк О’Лиъри в Куантико. След това спря едно такси на улицата и заедно с един от местните агенти замина за летището. Тъй като нямаше начин да избегне наложената му почивка, той колебливо реши да направи някои планове. Всъщност се канеше да се отпусне, предприемайки едно плаване заедно с Тео, най-големия от братята си. Ако успееше, разбира се, да го откъсне от работата му за два-три дни. А след това възнамеряваше да прекоси половината страна и да пътува с колата си до Холи Оукс, щата Айова, за да се види с най-добрия си приятел Томи. И сериозно да се заеме с малко риболов. Моргенщерн не спомена, че преди две седмици О’Лиъри бе отложил обсъждането на повишението. Докато беше във ваканция, Ник смяташе да премисли плюсовете и минусите на новата работа. Разчиташе Томи да му помогне да вземе решение. Чувстваше го по-близък от собствените си петима братя и му се доверяваше напълно. Неговият приятел щеше да играе обичайната си роля на „адвокат на дявола“ и Ник се надяваше, че когато дойдеше време да се върне на работа, щеше да знае какво ще предприеме.

Уверен бе, че Томи се притеснява за него. През последните шест месеца непрекъснато му досаждаше с имейли, в които настояваше да се видят. Също като Моргенщерн, Томи разбираше с какви кошмари и напрежение е изпълнена работата му. И също смяташе, че се нуждае от почивка.

Томи водеше своята собствена битка и на всеки три месеца, когато той отидеше в Канзаския медицински център за изследвания, Ник усещаше онова странно присвиване в стомаха, което продължаваше, докато не получеше добри новини от приятеля си по електронната поща. Засега той имаше късмет: развитието на рака бе спряно. Но болестта си беше там, витаеше наоколо и се готвеше да нанесе удар. Томи се беше научил да се справя с нея. Но не и Ник. С удоволствие би дал дясната си ръка, ако с това би могъл да премахне болката и страданията му, но нещата не ставаха така. Както се бе изразил Томи, това беше неговата собствена война и сам трябваше да я води, а единственото, което можеше да направи Ник, беше да е на разположение, когато има нужда от него.

Агентът изведнъж стана нетърпелив, искаше по-бързо да види приятеля си. Дори бе възможно да го уговори да свали за една нощ расото си и двамата да се напият до козирката, както едно време, когато бяха съквартиранти в Пен Стейт.

Пък и най-накрая щеше да се запознае с единственото семейство на Томи — неговата малка сестричка Лорен. Тя беше с осем години по-млада от брат си и бе израснала при монахините в пансиона за девойки от богати семейства, намиращ се в планините край Женева. Томи няколко пъти се беше опитвал да я доведе в Америка, но условията на попечителството и адвокатите, на които бяха поверени парите, убедиха съдиите да я държат в уединение, докато навърши пълнолетие и може сама да взема решения. Томи беше обяснил на Ник, че положението не било чак толкова ужасно и че като спазвали закона, адвокатите всъщност защитавали имуществото.

От известно време Лорен вече беше пълнолетна и преди година се бе преселила в Холи Оукс, за да бъде близо до брат си. Ник никога не беше я виждал, но си спомняше снимките й, които Томи някога бе държал, прикрепени над огледалото. На тях тя приличаше на улично хлапе с плисирана черна пола и униформена бяла блуза, която висеше развлечено. Единият от три-четвъртите й чорапи се беше смъкнал и усукал около глезена. Колената й бяха покрити със струпеи, а дългата й кестенява къдрава коса падаше небрежно над челото и закриваше окото й. Двамата с Томи се бяха разсмели при вида на тази снимка. По времето, когато е била направена, Лорен със сигурност не е била на повече от седем-осем години, но Ник бе запомнил веселата й усмивка и искрящите очи, които подсказваха, че вечните оплаквания на монахините от нея си имат основания. В момичето наистина имаше нещо дяволито. А такава ненаситна жажда за живот със сигурност някой ден щеше да й докара бели на главата.

„Да, точно от почивка имам нужда“, помисли си Ник. Завръщането му у дома в Бостън бе ключът към осъществяването на всичките му планове, а това означаваше, че първо ще му се наложи да се качи на проклетия самолет. Мразеше да лети със самолет повече от всичко на света. Истината бе, че си умираше от страх.

Веднага щом пристигна на летището, по тялото му изби студена пот. Знаеше, че когато дойдеше време да се качи на самолета, лицето му щеше да е бледо като на мъртвец. „Боинг 777“ пътуваше за Лондон с кратък престой в Бостън, където, слава богу, Ник щеше да слезе. И да си отиде у дома в градската си къща в Бийкън Хил. Преди три години беше купил сградата от чичо си, но все още не бе разопаковал кашоните, оставени от носачите посред всекидневната. Дори не бе включил модерната аудиосистема, която най-малкият му брат Закари бе настоял да избере за него.

Отново усети как стомахът му се свива от страх, докато представяше документите си за самоличност и разрешителното си на офицера от охраната на летището. Педантичният мъж на средна възраст на име Джонсън нервно хапеше тънката си горна устна, докато компютърът му даде името на Ник и кодовото потвърждение. След това го придружи до металния детектор, покрай който минаваха всички пътници, връчи му бордовата карта и му помаха за сбогом.

Капитан Джеймс Т. Соренски го чакаше в големия салон. През последните три години Ник беше летял най-малко шест пъти с него и знаеше, че е отличен, изключително добросъвестен пилот. Беше проверил професионалната му биография просто за да е сигурен, че в миналото му няма нищо подозрително, което да подсказва възможността да получи нервен срив по време на полет. Дори знаеше каква паста за зъби предпочита капитанът. Но всички тези познания не успокояваха ни най-малко. Соренски беше завършил Военновъздушната академия с пълно отличие и от осемнайсет години работеше за, „Делта“. Досието му беше безупречно, но и това май нямаше значение. Стомахът на Ник отново се присви. Знаеше, че всичко се свежда до въпроса за доверието, а Соренски не му беше съвсем чужд — напоследък двамата си говореха на „ти“. Но все пак не му харесваше против волята си да му довери управлението на тези близо 159 тона стомана във въздуха.

Соренски можеше да бъде модел за плакат на Въздушните линии — безупречно подстригана, посребрена коса, идеално изгладена тъмносиня униформа с остри като бръснач ръбове на панталона, висока, стегната фигура. Самият Ник съвсем не беше с наднормено тегло, но въпреки това до него се чувстваше огромен като американски лос. Капитанът излъчваше увереност. Той строго спазваше собствените си правила, което Ник оценяваше високо. Макар че агентът имаше правителствено разрешение и съгласието на Федералната авиационна агенция да вземе със себе си в самолета своя зареден пистолет „Зиг Зауер“, той знаеше, че това изнервя Соренски — последното нещо, от което Ник имаше нужда. Предварително беше изпразнил пистолета и когато капитанът го поздрави, той пусна пълнителя в ръката му.

— Радвам се да те видя отново, Ник.

— Как си днес, Джим?

Соренски се усмихна.

— Все още ли се притесняваш, че може да получа сърдечен удар по време на полет?

Ник сви рамене, за да прикрие смущението си.

— И тая мисъл ми е минавала през ума — призна той.

— Да, възможно е да се случи, но аз не съм единственият човек на борда, който може да управлява този самолет.

— Знам.

— Но от това не се чувстваш по-добре, нали така?

— Прав си.

— Като се има предвид колко често ти се налага да летиш, би трябвало да си свикнал.

— Но това все още не се е случило.

— Твоят шеф знае ли, че ти прилошава всеки път, като се качиш на самолет?

— Разбира се — отвърна Ник. — Той е садист.

Соренски се разсмя и обеща:

— Ще се постарая полетът днес наистина да мине гладко. Няма да дойдеш с нас в Лондон, нали?

— Да летя над океана? Това никога няма да стане. — При тази мисъл Ник отново усети, че му призлява.

— Някога бил ли си в Европа?

— Все още не. Ще отида в Европа, когато стане възможно да пътувам с кола дотам.

Капитанът погледна пълнителя в дланта си.

— Благодаря ти, че ми го даваш. Иначе нямам законно право да ти го поискам.

— Знам, че ставаш нервен, когато някой е със заредено оръжие на борда. А аз не искам нервен пилот да управлява този самолет.

Ник се опита да се измъкне и да се настани на мястото си, но капитанът беше в настроение да бъбри.

— Между другото, преди месец прочетох във вестника хубава статия за това как си спасил живота на едно бедно момче. Беше ми много интересно да науча за миналото ти и за твоя най-добър приятел, онзи свещеник… Как най-накрая двамата сте се разделили и всеки е поел по своя път. Сега ти носиш значка, а той — кръст. Щом като научих, че си спасил онова дете, се почувствах горд, че те познавам.

— Просто си вършех работата.

— В статията се споменаваше и къде работиш. Как ви наричаха вас дванайсетимата? О, да, Апостолите.

— Все още не съм разбрал по какъв начин журналистът е успял да се добере до тази информация. Сигурен съм, че никой извън нашия отдел не знаеше за това прозвище.

— Все пак, много е подходящо. Ти си спасил живота на онова малко момче.

— Този път просто имахме късмет.

— Репортерът пишеше, че си отказал да дадеш интервю.

— Не работя за слава, Джим. Просто направих онова, което беше необходимо.

Впечатлен от скромността му, капитанът кимна:

— Добра работа си свършил. Момчето е отново при родителите си и това е важното.

Усетил, че похвалите му карат Ник да се чувства неудобно, Соренски побърза да смени темата.

— На борда е шериф Даунинг. Той трябваше да ми предаде оръжието си — добави с усмивка. — Да не би случайно да го познаваш?

— Името му не ми е познато. Придружава ли някого?

— Да.

— И защо се е качил на пътнически самолет? Те си имат свои транспортни самолети.

— Според Даунинг ситуацията е извънредна. Води един затворник обратно в Бостън, за да го изправят пред съда, та затова бърза — обясни капитанът. — Даунинг ми каза, че са хванали момчето на място да продава наркотици и много лесно ще го осъдят. Предполага се, че затворникът не е агресивен. Даунинг смята, че иначе адвокатите ще съумеят да го оправдаят набързо, преди съдията да успее да вдигне чукчето. Също като теб, двамата се качиха по-рано на борда. Шерифът е от Тексас. Личи си по говора му и ми се вижда доста симпатичен тип. Трябва да отидеш да му се представиш.

— Къде са седнали? — попита Ник, бързайки да надникне в главния салон на гигантския самолет.

— От тук не можеш да ги видиш. Те са на последния ред вляво. Момчето е с белезници и окови. Затворникът не може да е по-възрастен от моя син Анди, а той е само на четиринайсет. Това е нечуван срам, едно момче да прекара остатъка от живота си в затвора.

— Престъпниците стават все по-млади и все по-тъпи — отбеляза Ник. — Благодаря ти за информацията. Ще отида да кажа „здрасти“ на шерифа. Днес самолетът пълен ли е?

— Не — отговори Соренски, пъхвайки пълнителя в джоба на панталона си. — Но в Лоугън ще се напълни.

След като настоя Ник да го уведоми, ако има нужда от нещо, Соренски се върна в пилотската кабина. Там го чакаше мъж с тъмносинята униформа на наземния персонал на летището, стиснал отворена твърда папка с накъдрени листове. Той последва капитана в кабината и затвори вратата зад себе си. Ник сложи калъфа за костюми в горното отделение над определената за него седалка и пусна на нея старата си и охлузена кожена чанта за книжа. След това отиде в левия край на салона и тръгна надолу по пътеката между седалките към шерифа. Но по средата на пътя промени намерението си. Останалите пътници вече бързо прииждаха на борда и затова реши да изчака първо самолетът да се издигне във въздуха. А след като той самият се съвземе, да се представи на Даунинг. Но преди да тръгне обратно, го огледа добре — той бе протегнал единия си крак на пътеката и Ник видя натруфената украса на каубойския му ботуш. Висок и жилест, шерифът беше самото въплъщение на каубой. Имаше обветрено лице, с гъсти кестеняви мустаци, носеше черна кожена жилетка. Агентът нямаше как да види колана му, но можеше да се хване на бас на една месечна заплата, че Даунинг се е окичил с голяма сребърна катарама.

Капитан Соренски много точно бе преценил затворника — на пръв поглед наистина приличаше на хлапак. Но в него имаше нещо жестоко, много добре познато на Ник в миналото. Вече бе видял много неща в живота си и най-вероятно отдавна се бе простил със съвестта си. „Да, в днешно време престъпниците ставаха все по-млади и все по-тъпи“, помисли си отново Ник. Лицето на затворника бе белязано с акне, а студените му, наподобяващи мрамор очи, бяха толкова близко разположени, че изглеждаше кривоглед. Някой грозно бе подкастрил косата му, несъмнено нарочно. Всеки кичур приличаше на стърчащо острие, нещо като Статуята на свободата, но пък може би момчето просто искаше да изглежда така. Какво ли значение имаше изобщо пънкарската му прическа? Там, където отиваше, пак щеше да се сдобие с много приятели, чакащи на опашка за шанса да се докопат до него.

Ник се върна в предната част на самолета и се настани на своето място. Пътуваше в първа класа и макар че седалката бе по-широка, той пак имаше чувството, че няма къде да се обърне. Краката му бяха прекалено дълги, за да може да се протегне хубаво. След като пъхна чантата с книжата под седалката, той се облегна, закопча предпазния си колан и притвори очи. Щеше да е много добре да се настани по-удобно, но не можеше и да става въпрос да свали сакото си, защото другите пътници щяха да се стреснат при вида на кобура с пистолета му. Нямаше как да разберат, че не е зареден, а Ник съвсем не бе в настроение да ги успокоява. Беше на ръба да изпадне в неудържима паника и знаеше, че ще бъде така, докато самолетът не се издигнеше във въздуха. След това щеше да се почувства малко по-добре, докато не започнеха да се спускат към летището на Лоугьн. При кацането безпокойството щеше да го обземе отново. Докато го мъчеше клаустрофобията, си мислеше, че желанието на О’Лиъри той да се присъедини към екипа за справяне с критични ситуации е направо нелепо.

Каза си, че интелектът побеждава физиката, и независимо от обзелата го паника, реши да навакса с бумащината, докато бяха във въздуха. Вече бе проверил и знаеше, че няма да има никой на седалката до прозореца. Ник винаги сядаше до пътеката, дори ако се налагаше да премести някого, защото така можеше да види лицето на всеки пътник, качил се на борда на самолета. След излитането щеше да разтвори папките си, да разчете бележките си и да вкара информацията в своя лаптоп.

По дяволите, искаше му се да отдъхне, а не винаги да държи под контрол всяка ситуация. Моргенщерн му беше казал, че го е обучил на някои техники на релаксация, докато беше в уединение заедно с другите членове на екипа по време на обучението им в изолация. Ала Ник нямаше никакъв спомен за случилото се през тези две седмици. Знаеше, че и другите не си спомнят нищо. Всички бяха приели условията на Пит. Той ги беше накарал да седнат, обясни им какво иска да направи, но не и как, а след това ги помоли да му се доверят. На Ник тогава му бе ужасно трудно да се реши, защото това означаваше да се откаже от контрол на ситуацията. В края на краищата се предаде. Пит ги беше предупредил, че няма да си спомнят нищо. И се оказа прав.

Понякога някакъв мирис или звук събуждаше спомен за уединението. В отговор Ник заставаше нащрек, но споменът изчезваше така внезапно, както се бе появил. Знаеше, че тогава е бил в някаква гора някъде в Съединените щати; за доказателство имаше белези — един с формата на полумесец на лявото рамо и друг, по-малък, точно над дясното му око. Беше си тръгнал оттам с рани и охлузвания по ръцете и краката, и с безброй следи от ухапвания от комари, които доказваха, че се е влачил някъде в дивата пустош. Дали и другите Апостоли имаха белези? Той не знаеше това, но този въпрос никога не се задържаше достатъчно дълго в съзнанието му, за да ги попита.

Веднъж, в личен разговор, Пит засегна темата за уединението и Ник го попита дали е имало „промивка на мозъци“. При тези думи шефът му потръпна:

— Мили Боже, не! Аз просто се опитах да ви науча как да максимализирате даденото ви от Бог.

Чрез тези тренировки на мозъка Пит ги беше обучил да изострят вродената си силна интуиция, да се съсредоточават, или както пишеше на един армейски плакат — „да дават максималното от себе си“.

Самолетът рулира до края на пистата и спря. Ник предположи, че чака реда си за излитане — Синсинати беше национален център и тук винаги имаше задръствания на въздушното движение. Но изминаха петнайсет минути, а самолетът все още не бе помръднал. Агентът се наведе над празната седалка и през прозореца видя как два самолета рулират с бясна скорост в обратна посока.

Някаква млада блондинка, седнала от другата страна на пътеката, му се усмихна и се опита да го заговори. Попита го дали не се притеснява по време на полет. Явно изражението му го беше издало, по дяволите! Ник й кимна утвърдително и отново се обърна към прозореца, за да я накара да млъкне. Тя не изглеждаше никак зле — полата и блузката й от трико откровено подчертаваха хубавото й тяло, но той нямаше желание да се усъвършенства в изкуството на флирта. Сигурно бе по-уморен, отколкото си мислеше. Все повече заприличваше на Тео. Напоследък брат му беше в настроение само да работи и нищо друго.

Ник забеляза пожарна кола и два полицейски автомобила, които едновременно с бърза скорост се приближаваха към самолета. В този момент гласът на капитан Соренски се разнесе по вътрешния телефон. Звучеше прекалено жизнерадостно, но някак напрегнато:

— Дами и господа, ще имаме съвсем малко закъснение, докато изчакаме реда си за излитане. Скоро ще трябва да сме във въздуха, затова седнете, отпуснете се и се наслаждавайте на пътуването.

Веднага след тези думи вратата на пилотската кабина се отвори и самият Соренски се появи със самоуверена усмивка. Той се поколеба за миг, вторачил поглед в Ник, а след това тръгна по пътеката между седалките. По петите го следваше един млад член на екипажа с пепеляво сив цвят на лицето. Вървеше така плътно зад капитана, сякаш го държеше за сакото.

Ник бавно разкопча предпазния си колан.

— Капитане, не трябваше ли вие да управлявате този самолет? — с усмивка попита дългокраката блондинка.

Соренски й отговори, без да я погледне:

— Искам само да проверя нещо отзад.

Ръцете на капитана бяха отпуснати отстрани и стиснати в юмруци, но когато минаваше покрай седалката на Ник, дясната му длан се разтвори и той пусна пълнителя в скута му.

С плавно, но светкавично движение Ник скочи на крака, сграбчи ръката на младежа и я прикова към задната част на облегалката зад себе си. Напълно изненадан, онзи не успя дори да мигне. Пистолетът бе изтръгнат от ръката му, самият той се намери по лице на пода, а Ник притискаше врата му с крак. Преди капитан Соренски да успее да се извърне, пълнителят вече беше обратно на мястото си в пистолета, а лъскавото дуло бе насочено към младежа.

Всичко се случи толкова бързо, че слисаните пътници дори не успяха да се разпищят. Соренски вдигна успокоително ръце и извика:

— Всичко е наред, приятели — след което се обърна към Ник и добави: — Ама че си бърз, човече.

— Имам малко тренинг — отговори Ник и прибра пистолета си в кобура, а след това коленичи и започна да преглежда джобовете на младежа.

— Той ми каза, че е братовчед на затворника и че щял да го свали от самолета.

— Не е мислил много, преди да се захване с тази работа. — Ник отвори портфейла му и прочете името, изписано на шофьорската му книжка, издадена в Кентъки. — Уилям Робърт Хендрикс. — Смушка го и попита: — Приятелите ти да не би да те наричат Били Боб?

В отговор Били Боб започна да се мята като риба на сухо и с всички сили се развика, че иска адвокат. Ник не му обърна внимание и попита капитана дали шериф Даунинг случайно не носи със себе си един допълнителен чифт белезници.

Пътниците се съвзеха от първоначалния шок. Сред тълпата се разнесе ропот, който постепенно взе да набира сила, подобно на търкулната снежна топка. Предусещайки нарастващата паника, капитан Соренски веднага се намеси.

— Успокойте се — всичко вече свърши. Седнете по местата си и се отпуснете. Потегляме веднага щом агентът приключи с настоящия малък проблем. Няма пострадали.

След това капитанът помоли един човек от персонала да доведе шериф Даунинг.

Влачейки след себе си затворника, шерифът закрачи по пътеката между седалките и връчи на Ник чифт белезници. Ник ги щракна зад гърба на Били Боб и го изправи на крака; Тогава забеляза, че шериф Даунинг намръщено клати глава.

— Какво има? — попита той.

— Вие знаете какво означава това, нали? — прозвуча провлаченият тексаски говор на Даунинг.

— Какво означава? — недоумяваше капитан Соренски.

— Още повече проклета бумащина.

 

 

След като се отби в Бостънския офис да остави две папки, Ник трябваше да изслуша закачките на колегите. Те твърдяха, че той е предотвратил отвличане само за да отложи излитането. Всички в отдела като че ли намираха за много смешен страха му от пътуване със самолет.

Най-накрая агентът потегли с колата си за дома. Натовареното движение го изнервяше. За малко се изкуши да излезе със своето „Порше 84“ на магистралата и да натисне педала до дупка, за да изпробва ремонтирания мотор, но се отказа. Беше твърде уморен. Вместо това ловко прекара колата през познатите странични улички. Сестрите му Джордън и Сидни бяха нарекли автомобила „Компенсацията“. Намекваха, че мъж, който кара такава секси спортна кола, просто компенсира липсата на любовен живот.

Той вкара колата в приземния гараж на тухлената си градска къща. След като натисна копчето на дистанционното, за да затвори вратата, усети как цялото му тяло започва да се отпуска. Най-накрая си беше у дома. Изкачи се по стълбите на горния етаж и хвърли пътната си чанта в задния коридор пред вратата на пералното помещение — неговата икономка Роузи добре го беше обучила. Свали сакото и вратовръзката си, преди да стигне до наскоро префасонираната кухня. Пусна чантата си за книжа и слънчевите си очила на лъснатия плот от кафяв гранит, грабна една бира от хладилника, който винаги издаваше някакъв странен всмукващ звук при затваряне и се отправи към своята „светая-светих“ — библиотеката. Заобиколи пирамидата от неразопаковани кашони, струпана от Роузи по средата на всекидневната.

Библиотеката беше любимото му помещение в къщата, бе си дал труд да обзаведе единствено нея. Тя се намираше в задната част на първия етаж. Отвори вратата и го обгърна мирисът на лимонов препарат за лъскане на мебели и на естествена кожа. Но най-приятна му бе миризмата на стари книги. Стаята изглеждаше голяма и просторна и въпреки това бе топла и уютна в зимните вечери, когато зад прозорците бушуваше виелица, а в камината пламтеше огън. Имаше тъмна орехова ламперия от осемнайсети век, която завършваше високо горе с натруфени резбовани орнаменти. Две от стените бяха покрити от горе до долу с лавици, леко огъващи се под тежестта на книгите. Подвижна стълбичка се плъзгаше на месингова релса покрай шкафовете, така че човек лесно можеше да достигне томовете, поставени до тавана. Махагоновото бюро, подарък от чичо му, бе поставено срещу камината, чиято полица бе отрупана със снимки. Бяха сложени там от майка му и сестрите му, след като се беше нанесъл. Пред него се разкриха двойните френски прозорци, увенчани с полукръгли арки в ренесансов стил. Когато дръпнеше завесите, пред очите му се разкриваше гледката на опасаната със стена градина, стария фонтан с каменни херувимчета и вътрешния двор, настлан с тухли. А ако дръпнеше и прозорците, библиотеката се изпълваше със слънце и благоухание. През пролетта се носеше дъх на люляк, след това — на орлов нокът, а сега преобладаваше тежкото ухание на хелиотроп.

Ник постоя така в продължение на няколко минути, съзерцавайки този безметежен рай, докато жегата не го обгърна плътно. Чу как централната климатична инсталация се включи. Той затвори френските прозорци и отпи голяма глътка бира. След това свали пистолета си, извади пълнителя и сложи всичко в сейфа на стената. Седна на въртящия се стол пред бюрото, тапициран с мека кожа, запретна ръкави и натисна копчето на компютъра. Напрегнатите му мускули започнаха да се отпускат. Той шумно възкликна, когато видя колко имейли е получил. Имаше и двайсет и осем повиквания, записани на телефонния секретар. Ник с въздишка изу обувките си, облегна се на стола и започна да преглежда електронната си поща, докато слушаше записаните телефонни съобщения.

Пет пъти го беше търсил брат му Закари, най-младият в семейството. Той страшно много искаше да вземе Поршето за Четвърти юли и разпалено обещаваше да се грижи добре за колата. Седмото съобщение беше от майка му, която също толкова разпалено настояваше при никакви обстоятелства да не дава колата си на Закари. Неговата сестра умница Джордан също се бе обадила, за да му съобщи, че цената на капитала им е скочила на 150 долара за акция. А това означавало, че Ник вече можело да се оттегли и да води луксозния живот, за който бил роден. Това го накара да се усмихне. Баща му с неговата работническа нагласа сигурно щеше да получи сърдечен удар, ако децата му не се трудеха. Според съдията тяхната цел в живота е да направят света малко по-добър. Понякога Ник бе сигурен, че така и ще си умре, опитвайки се да го постигне.

Но двайсет и четвъртото съобщение го накара да замръзне на място.

„Ник, обажда се Томи. В голяма беда съм, разбойнико. Сега е пет и половина часът, местно време. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Аз съм в Канзас Сити в жилището на енорийския пастор при «Нашата Майка на милосърдието». Знаеш къде се намира. Ще се обадя и на Моргенщерн. Може би той ще успее да се свърже с теб. В момента полицаите са тук, но не знаят какво да правят и никой не може да открие Лорен. Знам, че се изразявам несвързано, но само ми се обади, независимо по кое време.“