Джули Гарууд
Разбивач на сърца (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В шест без петнайсет бащата на Мишел се върна от абатството, за да докладва, че скелето е махнато и че централната пътека е застлана с червен килим. Цветарката и нейната помощничка трескаво работеха, като връзваха букети отзад на всяка скамейка. Той каза на жена си, че работата е на косъм, но е напълно сигурен, че когато гръмне сватбеният марш, църквата ще е готова.

Майката на Мишел, едно истинско видение в син шифон, продължаваше да се притеснява, но младоженката прие последните й вдъхновени идеи с лекота. Тя седна на леглото, облегна се на таблата и взе да наблюдава как Лорен се облича, докато споделяше с нея последните клюки.

— Вече са повдигнали обвинение срещу Лони в палеж. Да се надяваме, че ще го тикнат в затвора до края на живота му. Толкова много пъти се е измъквал през последните две-три години. Заслужава да изгние зад решетките. — Тя млъкна, за да отпие глътка лимонада. — Всички все още са шокирани след разкритията за Стив. Не си вдигай косата, Лорен, остави я пусната.

— Добре — съгласи се тя. Взе копринената рокля в прасковен цвят от стола и бързо я облече. С гръб към Мишел закопча ципа и намести корсажа. След това се обърна и широката пола се разпери около глезените й. — Какво ще кажеш? Става ли или не? Бих могла да облека и синята рокля на „Версаче“, но си помислих, че този цвят ще подхожда повече на тъмнорозовите рокли на другите шаферки.

Госпожа Брокман за пореден път влезе в спалнята, за да се опита отново да накара дъщеря си да побърза. Закова се на място, щом видя Лорен.

И двете, майката и дъщерята, направо онемяха. Лорен се смути под втренчените им погледи.

— Кажи нещо, Мишел — настоя тя. — Харесваш ли роклята ми или не?

— Изглеждаш като принцеса от приказките — прошепна Мишел. — Нали така, майко?

— О, да — съгласи се тя. — Скъпа моя, ти си направо прелестна.

Мишел тромаво се смъкна от леглото и се изправи. Майката забеляза гримасата й.

— Новата шина все още ли е неудобна?

— Малко — призна Мишел. Тя не откъсваше очи от Лорен. — Ех, ако можех да изглеждам така! Обърни се и се погледни в огледалото. Майко, Лорен няма ни най-малка представа колко е красива. Тя не вижда себе си по начина, по който я вижда целият свят. Би трябвало да я накарам да надене един чувал на главата си, защото иначе в църквата всички ще гледат само нея.

— Не, те няма да откъсват очи от красивата младоженка. — Лорен се разсмя. — Е, ще бъдеш красива веднага щом свалиш тези смешни слонски ролки от главата си и облечеш нещо. Или може би възнамеряваш да отидеш до олтара с този стар халат?

— Да, точно така, накарай я да побърза. Тя не иска да ме чуе и ще закъснее за собствената си сватба — намеси се госпожа Брокман. — Аз съм твърде стара за това напрежение — добави тя. — Не бях в първа младост, когато родих Мишел.

— Да, майко — усмихна се тя. — Бях бебето на критическата ти възраст и ти се отнасяш много критично към мен.

Майка й се усмихна.

— Ти беше истинска благословия. А сега се облечи или ще пратя баща ти тук.

Мишел пристегна колана на халата си и започна да измъква бодливите ролки от косата си.

— Лорен, сутиенът ти се подава — каза тя. — Точно под презрамките.

Лорен издърпа корсажа, но бялата дантела продължаваше да се показва.

— Нямам други сутиени тук.

— Тогава не го носи — предложи Мишел.

Майка й ахна.

— Как тъй ще влезе без сутиен в Божия дом?

— Майко, аз не й предлагам да влезе по монокини. Никой няма да разбере дали носи сутиен или не. Роклята е от релефен плат.

— Бог ще разбере — обяви майка й. — Ще отида да донеса безопасните игли.

Веднага щом вратата се затвори зад нея, Мишел въздъхна:

— Нервите й са съсипани, а и татко е така. Тая сутрин очите му бяха пълни със сълзи. Каза ми, че ще изгуби малкото си момиченце. Нали звучи много мило?

Лорен издърпа един стол, за да може Мишел да седне пред тоалетната масичка.

— Да, мило е — каза тя. — Не му ли напомни, че вие двамата с Кристофър ще живеете на две преки оттук?

— Няма да е същото — замислено рече Мишел. — Той ще плаче, докато ме води към олтара, а и аз ще се разплача, ако църквата не е готова.

Лорен взе четката за коса и я подаде на приятелката си.

— Осъзнаваш ли каква късметлийка си само? Имаш такива любящи родители и си на път да се омъжиш за най-прекрасния мъж. Искрено ти завиждам — добави тя с въздишка.

Мишел погледна приятелката си в огледалото.

— Няма да мине много време и аз ще ти помагам да се приготвиш за твоята сватба.

Лорен можеше да й каже истината — че всичко е било лъжа и че тя и Ник няма да се женят, но запази мълчание. Днес беше денят на Мишел и тя не искаше приятелката й да изгуби нито една минутка, мислейки за нещо друго.

— Не се вживявай чак толкова в моите неща, че мама и на теб ще ти намери работа. Така се оправя със сълзите — обясни Мишел. — Тя накара горкичкия татко да тича из целия град. Той вече направи две експедиции до абатството. Първо го принуди да отиде да види със собствените си очи, че скелето е махнато. След това — да се върне там, за да се увери, че цветята са пристигнали. И преди да ни закара до църквата, татко трябва да отиде до къщата на семейство Вандерман и да вземе Беси Джийн и Виола.

— Беси Джийн си има кола.

— Виждала ли си я въобще някога да шофира?

— Не, но съм виждала автомобила в гаража й.

— Тя не иска да шофира, а да си има шофьор. Казала на мама, че при това натоварено движение напоследък е много опасно да караш кола.

— Натоварено движение в Холи Оукс!

Двете избухнаха в смях.

— И трябва да ти е ясно едно нещо — добави приятелката й. — Тя обвинява за всичко католиците. Казва, че караме като луди.

Пак се разсмяха, но майката на Мишел сложи край на разговора им, като влетя отново в спалнята.

— Мишел, умолявам те, облечи се! — Тя тръгна към Лорен, като размахваше две гигантски безопасни игли. — Само тези успях да намеря — каза тя с извинителен тон и прихвана сутиена на Лорен за подплатата на роклята.

В седем без двайсет Мишел най-после беше готова да тръгне за църквата. Украсената й с мъниста сватбена рокля с цвят на слонова кост представляваше копие на един модел на Вера Уонг — беше го видяла в модно списание и се беше влюбила в него. Идеално подхождаше на дребната й и с тънка талия фигурка. Когато Мишел най-накрая се обърна и застана пред майка си и Лорен, двете грабнаха носни кърпички да попият сълзите си.

— О, Мишел, толкова си красива! — прошепна Лорен. — Невероятно красива.

— Татко ти ще се разплаче, като те види! — обяви майка й, подсмърчайки.

Мишел оправи воала си, а след това стисна ръката на приятелката си.

— Добре, готова съм. Да тръгваме. Докато вървеше към вратата, извика:

— Лорен, не забравяй да си сложиш колието, което ти подарих.

Тя щеше да го забрави, ако Мишел не беше й напомнила. На вечерята след репетицията за сватбата Мишел бе подарила на всички шаферки по една изящна златна верижка.

След няколко опита успя да закопчее верижката. След това се изправи пред голямото огледало и си сложи диамантените обеци. Единственото друго бижу, което носеше, бе годежният пръстен. Тя протегна ръка напред и дълго се взира в искрящия диамант. Сълзи замъглиха погледа й. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Помисли си да свали пръстена и незабавно да го върне на Ник, но после промени решението си. Щеше да изчака да мине сватбеното тържество. Тогава щеше да му върне пръстена и да му каже „довиждане“.

Мили Боже, как изобщо някога щеше да преживее това? О, колко много го обичаше. Той бе влязъл в живота й и го беше променил завинаги, защото я бе накарал да отвори очите и сърцето си за света наоколо.

Как изобщо бе възможно да прекара останалата част от живота си без него? Лорен впери поглед в образа си в огледалото и бавно изопна рамене. Да, сърцето й щеше да е разбито, но тя щеше да оцелее.

Сама, отново.