Джули Гарууд
Разбивач на сърца (8)

ОСМА ГЛАВА

Малко след два часа в къщата на свещеника пристигнаха двама детективи от Полицейското управление на Канзас Сити. Наричаха се Мария Родригес и Франсис Маккан. Докато се водеше разпитът, Ник стоеше мълчалив до Лорен. Беше нащрек, но остави цялото изпълнение в ръцете на детективите. Не се намеси, докато задаваха въпросите, нито пък предложи да помогне с някакви свои мнения или предположения.

Когато Ник стана и понечи да излезе от стаята, Лорен едва се сдържа да не го сграбчи за ръката, за да го задържи до себе си. Искаше той да е наблизо, за кураж, но по телефона го търсеше някой си Джордж Уокър, полицейски психолог, определен да участва в разследването на случая.

Томи се присъедини към тях. Също като повечето жени, виждащи Томи за първи път, детективите бяха очаровани. Беше им много трудно да откъснат очи от него.

— Вие пълноправен свещеник ли сте? — попита го Франсис Маккан. — Искам да кажа, ръкоположен ли сте?

Томи я озари с обичайната си усмивка, напълно неподозиращ за сърдечните тръпки, които предизвикваше у повечето дами.

— Пълноправен свещеник съм — отвърна той.

— Може би трябва да се придържаме към разследването — предложи Мария Родригес на своята партньорка.

Детектив Маккан делово отвори бележника си и погледна Лорен:

— Вашият брат каза ли ви как получихме магнетофонния запис? — И продължи, без да изчака отговора й: — Снощи онзи кучи син влязъл нехайно в полицейското управление, оставил пакетчето и духнал. Искам да кажа, че е избрал най-подходящото време, защото вътре бе истинска лудница. Бяха разбити две големи мрежи за търговия с наркотици и арестуваните в продължение на един час мъкнеха надрусаните си задници. Пазачът каза, че забелязал пакета едва когато нещата се успокоиха. Все пак ние предполагаме, че онзи е бил облечен в синя униформа, като уличните ченгета, или може би се е представял за адвокат, дошъл да освободи клиента си под гаранция. Никой не си спомняше да е видял човек с кафяв плик в ръце — добави тя. — Именно в такъв плик беше пъхната касетата. Честно казано, по това време там бе такава бъркотия, че се съмнявам дали някой изобщо щеше да забележи плика, ако кучият му син не се бе обадил по телефона.

— Обадил се е на 911 от уличен телефон на Централния градски площад — намеси се Родригес. — Не е много далеч оттук.

— Този тип има железни топки, признавам го! — отбеляза Маккан. След което се изчерви и изтърси: — Извинете ме за тоя език, отче. Твърде дълго време прекарвам в компанията на Родригес.

— И така, какво можете да ни кажете? — обърна се Родригес към Лорен.

Момичето вдигна безпомощно ръце. Нямаше ни най-малка представа как да им помогне. Дори не можеше да измисли някакво що-годе достоверно предположение защо е избрал именно нея за своя мишена.

Детективите все още не бяха открили никакви следи и то не защото не се стараеха. Вече бяха проучили околността, търсейки свидетели, които евентуално са могли да забележат непознат късно следобед в събота. Но никой не беше видял, нито чул нещо необичайно.

— Хората наоколо се отнасят с подозрение към полицията — обясни Родригес. — Ние се надяваме, че ако някой е видял нещо особено, ще се довери на монсеньор или може би дори на отец Том. Енориашите имат доверие на свещениците си.

И двете съвсем не бяха настроени оптимистично за бързото залавяне на престъпника. Щеше да се наложи да изчакат, за да видят как ще се развият нещата. Може би писмото, което онзи бе казал, че ще изпрати, щеше да ги доведе до някакви следи.

— Освен че е бил нападнат отец Том, друго престъпление не е извършено — каза Маккан. — Във всеки случай все още не.

— Да не би да намеквате, че ще изчакате да ме убият, за да се заемете със случая? — попита недоумяващо Лорен.

— Какво искате, да разкрася нещата или да бъда откровена? — тросна се в отговор Маккан.

— Да бъдете откровена, естествено.

— Всичко ще зависи от това къде е изхвърлил трупа. Ако е в нашия град, ще поемем случая.

— Едно престъпление вече е било извършено — напомни им Том.

— Да — съгласи се Родригес. — Онзи ви е нападнал, но…

— Нямах предвид това — прекъсна я той. — Човекът изповяда, че е убил една друга жена.

— Е, да, казва, че я е убил — контрира Родригес. — А може и да е излъгал.

Мнението на детектив Маккан бе, че инцидентът в изповедалнята не е нищо повече от извратена шега на разярен човек, който поради някаква причина има зъб на отец Том и иска да му отмъсти. Ето защо, обясни тя, при първото си идване били отделили толкова много време да го разпитват за възможни негови врагове.

— Вижте какво, Лорен, ние не си клатим краката — увери я Родригес. — Но все още нямаме за какво да се захванем.

— И този случай не е в сферата на нашите правомощия.

— Как установихте това, детектив Маккан?

Този въпрос бе зададен от Ник. Той се беше облегнал на касата на вратата и наблюдаваше двете детективки.

— Неизвестният извършител — отговори му тя с враждебен тон — е съобщил за престъплението тук, в Канзас Сити, но от записа ни става ясно, че той живее в Холи Оукс, щата Айова. Ще споделим нашата информация с тамошната полиция и разбира се, ще оставим случая отворен. Ако той евентуално се върне…

— Доколкото виждам, тук е замесено ФБР. Права ли съм? Вие, драги, непременно ще измислите нещо и ще се справите — подхвърли иронично Родригес.

— Не бихме искали да се намесваме в разследване на ФБР — намеси се и Маккан.

— И от кога е така? — попита Ник.

Тя се усмихна.

— Ей, ние се стараем да се разбираме с вас. Не виждам защо да не работим заедно по този случай. Дайте ни каквото имате, а ако ние открием нещо, ще го споделим.

Без да стигнат до никъде, детективите връчиха визитните си картички на Лорен и си тръгнаха. Тя беше напълно отчаяна от тяхното бездействие, макар да съзнаваше, че очакванията й са били прекалено нереалистични. Веднага искаше отговори и резултати, искаше да стане някакво чудо, за да се отърве от този кошмар. Но когато детективите си тръгнаха, положението й се видя безнадеждно. Но тъй като брат й, както изглеждаше, изпитваше облекчение от това, че нещо се прави, тя не му каза как се чувства. Всъщност през целия следобед нямаше никаква възможност да поговори с него.

Томи бе така разтърсен от случващото се, та забрави, че е неделя следобед. Но по едно време случайно надникна през прозореца и видя хлапетата, които го чакаха навън. В енорията на „Нашата Майка“ спазваха една традиция в топлите неделни следобеди, Томи и децата да се отдават на една странна игра с вода. Точно в три без петнайсет, когато голяма група местни хлапета се събра на църковния паркинг и започна шумно да вика отец Том, всички други задължения и грижи бяха оставени настрана. Томи си сложи спортни гащета и фланелка, изу обувките и чорапите си и грабна една хавлиена кърпа. Накара Лорен да остане вътре — каза й, че било по-безопасно, но тя можеше да наблюдава забавлението през един прозорец.

Както бе обичаят, една пожарна кола пристигна в три часа и двама добросърдечни, свободни от дежурство пожарникари залостиха портите на паркинга и отвориха пожарния кран. Децата — от едва проходили малчугани до гимназисти — с нетърпение очакваха пожарникарите да фиксират тежкия струйник на маркуча между железните порти и да го прикрепят със скоби към парапета, за да не може да се мята. След това пуснаха водата. Децата носеха дънки с отрязани крачоли или шорти. Никое от тях не притежаваше бански костюм — подобна премяна не влизаше в бюджета на родителите им, но от това събитието не бе по-малко вълнуващо. След като струпаха хавлиените си кърпи и обувките си на стълбите пред къщата на свещеника, те играха във водата, докато дрехите им прогизнаха. Плискаха се и викаха не по-малко възторжено от децата във всеки скъп извънградски център за забавление. Тук, в „Нашата Майка“, нямаше луксозни басейни с бъбрековидна форма, нито водни пързалки и трамплини за скачане. Но в продължение на час наоколо цареше пълен хаос. Пожарникарите и други възрастни, минали наблизо с малките си деца, седяха на верандата заедно с монсеньор и си пийваха студена лимонада.

Томи се опитваше да държи по-малките деца, да не би водната струя да ги отнесе в храстите, раздаваше от санитарната чанта неоспорин, светещи в тъмното лепенки анкерпласт и проявяваше съчувствие за обелените колене и лакти. След като пожарникарите спряха водата и се приготвиха да си тръгнат, монсеньорът раздаде близалки. Независимо колко оскъдни бяха средствата на църквата или колко малко волните пожертвования през тази седмица, винаги се отделяха достатъчно пари за тези удоволствия.

След като врявата утихна и мокрите и уморени деца се разотидоха по домовете си, монсеньор Маккиндри покани Ник и Лорен да споделят с него и Томи една скромна вечеря. Томи и Ник приготвиха яденето. Ник изпече пиле на грил, Томи направи салата от зелен фасул и свежи зеленчуци, набрани от градината на монсеньор. Разговорът на масата се въртеше около срещата на монсеньор с неговите съученици. Той забавляваше гостите си, като разказваше една след друга забавни истории за лудориите, които вършели в семинарията. Докато траеше вечерята, никой не спомена и дума за „тревожното събитие“, както го нарече по-възрастният свещеник. Но по-късно, когато монсеньор Маккиндри и Лорен измиха чиниите, той отново подхвана тази тема. Попита Лорен дали се притеснява. Тя му каза, че е изплашена, но същевременно е толкова ядосана, че не може да си намери място и й иде да потроши всичко наоколо. Монсеньор възприе думите й буквално и мигновено измъкна от ръцете й чинията, която тя бършеше в момента.

— Когато твоят брат разбра, че е болен от рак, се почувства безсилен, отчаян и разгневен, но след това реши да поеме в ръцете си своето лечение. Прочете всичко, което успя да намери за този специфичен тип рак, а това се оказа голямо предизвикателство, защото неговата болест се среща изключително рядко. Изучи всички медицински списания и разговаря с голям брой специалисти в тази област, докато не откри човека, който да определи неговия курс на лечение.

— Доктор Кауън ли?

— Да — отвърна монсеньор. — Том усещаше, че доктор Кауън би могъл да му помогне. Той, разбира се, не е очаквал да стане някакво чудо, но имаше доверие на доктор Кауън, а този лекар си знае работата. Вашият брат се справя в тази битка — добави той. — И ето защо, когато онкологът се премести на работа в Канзаския медицински център, Том го последва. Онова, което ви съветвам да сторите, Лорен, е да вземете нещата в ръцете си. Намерете някакъв начин да го направите и тогава няма да се чувствате толкова безпомощна и изплашена.

След като почистиха кухнята, монсеньорът приготви за нея един от своите специални пуншове, който гарантирано щеше да успокои нервите й. После побърза да пожелае „лека нощ“ на всички и се качи на горния етаж да си легне. Питието имаше горчив вкус, но тя послушно го изпи, тъй като монсеньорът си бе дал толкова труд да го приготви.

Беше изминал един ужасен ден. Вече наближаваше десет часът и тя се чувстваше изтощена от напрежението. Седна на дивана във всекидневната на къщата до брат си, като се опитваше да слуша как двамата мъже съставяха плановете си. Но й беше трудно да се съсредоточи и да събере блуждаещите си мисли. Дори не можеше да се абстрахира от досадния шум на старата климатична инсталация, закрепена на прозореца близо до камината. Тя бръмчеше подобно на рояк разгневени пчели, но почти не охлаждаше стаята. От време на време изведнъж се разтърсваше силно и отново започваше да бръмчи монотонно. Лорен през цялото време очакваше това нещо да изскочи през прозореца. Ледена кондензирана течност капеше в кутия от спагети, поставена от Томи под прозореца върху дървения под. Беше решил да го лакира наново в някой от следващите дни. Но сега постоянният равномерен шум от падането на капките я подлудяваше.

Ник беше пълен с енергия. Той слушаше Томи, крачейки из всекидневната. Лорен забеляза, че брат й изглежда по-спокоен — беше свалил маратонките си и бе качил краката си върху една възглавница отоманка. На единия от белите му къси чорапи имаше голяма дупка, но той като че ли не я забелязваше или пък не му пукаше, че големият му пръст стърчи навън. Личеше си, че умората го надвива.

Лорен също се почувства омаломощена. Тя остави порцелановата чаша на масата, отпусна се назад върху меките възглавници на дивана, въздъхна дълбоко и притвори очи. Може би утре, след като се наспеше добре, главата й щеше да се проясни.

Така бе потънала в мислите си, че трепна, когато Томи побутна коляното й, за да привлече вниманието й.

— Заспиваш ли вече?

— Почти…

— Според мен с Ник трябва да останете тук тази нощ. Имаме две допълнителни спални, макар обстановката да е спартанска.

— Не са две, а само една — намеси се Ник. — Ноа ще пристигне всеки момент.

— Кой е този? — попита Лорен.

— Един приятел — отговори й Ник. — Идва от Вашингтон.

— Ник смята, че имам нужда от детегледачка.

— От бодигард — поправи го той. — Ноа е много добър в работата си. Не приемам възражения. Аз не мога да бъда на две места едновременно и тъй като искаш от мен да стоя при Лорен, възлагам на Ноа да те пази.

— Смяташ ли, че Томи е в опасност? — попита Лорен.

— Не поемам никакви рискове.

— Ноа за ФБР ли работи?

— Не точно.

Той не пожела да навлезе в подробности, но Лорен бе прекалено любопитна, за да се откаже от темата.

— Тогава откъде го познаваш?

— Работили сме заедно. Ноа… се е специализирал… И Пит го използва от време на време. Трябваше да напомня на Ноа, че ми е длъжник, за да се съгласи да дойде. Тези дни е затънал в работа.

— Като бодигард ли?

— Нещо такова.

— Явно нямаш намерение да ми кажеш каква е специалността му?

— Не, нямам — усмихна се Ник.

— Тогава значи е решено — рече Томи.

— Кое е решено? — попита разтревожено сестра му.

— Ти не слушаше ли? През последните петнайсет минути обсъждахме този въпрос.

— Не, не слушах — призна си тя. — Та какво решихте?

— Ти заминаваш с Ник. — Той вдигна поглед към приятеля си и добави: — Във всеки случай, реших го аз. Ник не е толкова категоричен.

— Така ли! И закъде ще заминем?

— За Нейтънс Бей — отговори брат й. — Можеш да отседнеш при семейството. Много ще се радват да те видят, молеха да отидеш. Лорен, мястото е страхотно, уединено е. Има само един мост, по който можеш да влезеш и да излезеш — добави той. — Казвам ти, там страшно ще ти хареса. Предният двор е голям колкото футболно игрище и стига почти до брега на залива. Може би Тео ще те разходи с платноходката. Помниш брата на Ник, нали?

— Разбира се, че го помня. Той прекара една седмица при мен и дядо, след като беше завършил юридическия колеж.

— А продължаваш ли да си кореспондираш с Джордън, сестрата на Ник?

— Да, и много ще се радвам да я видя отново, както и съдията и госпожа Бюканън, но…

Томи не й даде възможност да протестира.

— Най-накрая ще можеш да се запознаеш с всички останали — настоя той. — Сигурен съм, че ще дойдат у дома да те видят.

— Това би било много мило, но, Томи, сега моментът не е подходящ.

— Това е идеалният момент. Ще бъдеш на сигурно място, а това е единственото, за което трябва да мислиш сега.

— Кое те кара да смяташ, че този лунатик няма да ме последва? А помисли ли за семейството на Ник? Възможно е с присъствието си да ги изложа на опасност.

— Ще се погрижим за това — каза Ник. Той седна на креслото и се приведе напред, подпирайки лакти на коленете си. — Но аз мисля, че трябва да останем тук поне още един ден.

— За да изчакаме дали полицията ще получи писмото на престъпника ли?

— Няма защо да чакаме. Аз искам сестра ми да тръгне оттук веднага — настоя Томи.

— Да, знам, че искаш.

— Тогава защо държиш да се размотавате още тук? Опасно е — възрази му той.

— Съмнявам се, че нашият човек все още е в Канзас Сити. Свършил е онова, за което е дошъл тук. Вероятно се е прибрал у дома. Ние оставаме, защото Пит ще дойде. Той лично ръководи разследването и иска да поговори с теб.

— За какво? — попита Лорен. — Може ли Томи да му каже нещо, което той все още не знае?

Ник се усмихна:

— Куп неща.

— Кога пристига?

— Утре.

— Бях доста разстроен, когато говорих с него по телефона — рече Томи. — Трескаво те търсех, защото смятах, че ще знаеш какво може да се направи.

— Все още ли смяташ така? — попита го Ник.

— Разбира се.

— Тогава ме остави да си свърша работата. С Лорен ще изчакаме Пит, за да поговорим, преди да я отведа. Аз ще я защитавам, Томи, а ти просто трябва да ми се довериш.

Той бавно кимна.

— Ще се постарая да не преча. Това добре ли е?

Звънецът на входната врата иззвъня и прекъсна разговора им. Ник каза на Томи да остане на мястото си и отиде да отвори вратата. Лорен забеляза, че на излизане от стаята той разкопча кобура на пистолета си.

— Сигурен съм, че това е неговият приятел Ноа.

— Смяташ ли, че той спи с него? — шепнешком попита Лорен.

— С кого да спи? — не разбра Томи.

— С пистолета си.

Брат й се разсмя.

— Разбира се, че не. Пистолетът не ти харесва, нали?

— Не харесвам оръжията.

— А харесваш ли Ник?

Тя сви рамене.

— Харесвах го по-рано, преди да се запознаем, защото винаги ти е бил добър приятел. А ми се вижда и много мил.

— Така ли мислиш? — попита я Томи, а след това отново се засмя. — На Ник ще му се види много забавно, като го чуе. В критични ситуации, когато положението е сериозно, той съвсем не изглежда мил. Именно затова е много добър.

Преди тя да успее да го изнуди за повече подробности по въпроса, Ник се върна във всекидневната. Следвате го неговият приятел Ноа.

Първите впечатления от бодигарда на Томи бяха, че наистина е внушителен. Лорен подозираше, че ако някога той се замесеше в кавга, непременно щеше да излезе победител. А сетне с удоволствие щеше да си спомня колко забавно е прекарал, като е блъскал главите на нападателите една в друга.

Беше облечен с избелели дънки и светлосива фланелка, а пепеляворусата му коса се нуждаеше от подстригване. По тялото му видимо нямаше нито грам тлъстина.

Мускулите на ръцете му силно опъваха ръкавите на фланелката. Белегът под едната вежда и лукавата усмивка му придаваха небрежен вид. Вече я беше огледал от горе до долу, докато тя прекосяваше стаята, за да стисне ръката на Томи, и погледът му се бе задържал върху краката й малко повече от необходимото.

— Благодаря ви, че при вашия натоварен график намерихте време да дойдете — каза Томи.

— Честно казано, нямах избор.

— Той ми е задължен — обясни Ник.

— Истина е — съгласи се Ноа, като все още не откъсваше очи от Лорен. — И никога не ми позволява да го забравя.

Когато Томи го представи на сестра си, той взе ръката й и повече не я пусна.

— Вие сте дяволски красива — провлачено изрече Ноа. Хвърли един поглед на Ник и добави: — Знаеш ли, имам страхотна идея.

— Откажи се — сряза го Ник.

Като се направи, че не го е чул, той предложи:

— Защо аз да не поема нея, а ти ще можеш да се погрижиш за брат й.

— Ноа, това е забранена територия.

— Как така? — възропта той, вперил поглед в очите на Лорен. — Да не сте женени?

— Не — отвърна тя, но дръзкото му държание я накара да се усмихне.

— Тогава не виждам какъв е проблемът!

— Огромен е! — троснато му отвърна той.

Ноа се усмихна още по-широко. Явно бе постигнал очакваната реакция, защото намигна на Лорен, сякаш тя му беше съюзник в тази игра, целяща да ядоса Ник. Най-накрая пусна ръката й и отново се обърна към Томи.

— Как да те наричам? Том, Томи или просто „свещеник“?

— Наричай го „отче“ — намеси се Ник.

— Но аз не съм католик.

— Том или Томи е добре — съгласи се брат й.

— Пит ми каза, че имаш копие от магнетофонния запис — рече Ноа, вече със сериозен тон. Усмивката му бе изчезнала. — Най-добре е да го прослушам.

— В кухнята е — обясни Томи.

— Добре — отвърна той. — Но умирам от глад, имаш пи някакво ядене?

— Искате ли аз да ви приготвя нещо набързо? — предложи Лорен.

Ноа я погледна и усмивката му отново разцъфна.

— Да, страшно ще ми хареса.

Ала на Ник това въобще не му харесваше. Той поклати глава:

— Сам ще си сготвиш. След като вече си тук, с Лорен ще тръгваме. Тя е направо съсипана.

— Какъв е графикът за утре? — попита Ноа.

— Аз трябва да отида в болницата да ми направят две изследвания — каза Томи. — Просто обичайните изследвания — добави той заради Лорен.

— По дяволите, мразя болниците — рече Ноа.

— Те би трябвало да ти пишат благодарствени писма сухо отбеляза Томи. — От онова, което ми каза Ник за теб, разбирам, че им пращаш много пациенти.

— Ставам за посредник. Пращам ги направо в моргата. Това пести време и пари. — Едрият мъж погледна към приятеля си: — Какво си наговорил за мене?

— Само че стреляш на месо.

Ноа присви рамене.

— Истината е горе-долу такава, ала и ти правиш същото. Но аз съм по-добрият стрелец, това е всичко.

— Не, не е — възропта Ник.

Лорен слушаше ужасена разговора им, но не можеше да прецени дали Ноа се шегува, или говори истината.

— Много хора ли си убил?

— Хайде сега, Лорен, знаеш, че не бива да ми задаваш такива въпроси. Не мога хем да убивам, хем да приказвам за това. Пък и е грешно човек да се хвали, нали Том?

Ник се засмя.

— Нескромността е най-малкият от всичките ти грехове.

— Иначе аз съм добър човек. Обичам да мисля за себе си като за защитник на околната среда.

— И как става така? — попита иронично Ник.

— Давам своя принос за това светът да стане по-добро място. — Отново се обърна към Томи: — Цял ден ли ще стоим в болницата?

— Не, рано сутринта имам час за рентген. Трябва да се върнем тук към осем или девет.

— Време ли е за още един преглед? — възкликна Ник, а в очите му блеснаха дяволити искрици. — Ако е така, аз наистина искам да присъствам.

— Какво му е толкова смешното на тоя преглед? — попита Ноа.

Томи се изчерви.

— Всъщност, пак ще ме гледат на рентген, но Ник не може да дойде с мен. Забранено му е да влиза в рентгенологичния кабинет — рече той.

Ноа настояваше да научи подробности и Лорен бързо осъзна, че точно тя е причината Ник и Томи да не искат да говорят за това. Извъртаха думите като непослушни ученици, изправени пред директора.

— Извинете ме, ще отида да взема чантата си — тактично се измъкна тя, но още не беше стигнала до кухнята, когато ги чу да се смеят.

Томи разказваше историята, но говореше толкова тихо, че Лорен успя да долови само една-две думи. Каквото и да се беше случило с Ник в рентгеновото отделение, то много ги развеселяваше. Тя намери чантичката си на пода до стола, метна я на рамо и като се облегна на масата, изчака смехът да затихне.

Ник дойде да я потърси.

— Готова ли си?

Лорен кимна утвърдително и го последва до входната врата. Томи се наведе, за да може сестра му да го целуне по бузата, а Ноа веднага направи същото движение.

Тя се засмя и нежно го отблъсна.

— Ти си ужасен флиртаджия!

— Да, такъв съм си — съгласи се той. — А ти си дяволски красива жена.

Лорен се усмихна примирително:

— Добре, но пази брат ми.

— Не се притеснявай. Цял живот са ме подготвяли за това. Произхождам от голям род на защитници на реда, така че съм роден да защитавам другите. Генът ми е такъв — добави той. — Е, лека нощ.

Тя кимна. Ник отвори вратата, но Лорен се забави на прага.

— А как е фамилното ти име? — обърна се тя към Ноа.

— Клейборн — отговори той. — Ноа Клейборн.