Джоана Линдзи
Покорителят (6)

Глава шеста

Без поздрав за сбогом. Без добри пожелания. Дори без „Върви по дяволите!“ Джорджина просто се обърна и побърза да се махне от хубавата бяла къща — и да остави зад себе си всички надежди и момински мечти. Мак промърмори няколко учтиви извинения и тръгна след нея. После побърза да й помогне да се качи на седлото.

Шотландецът беше достатъчно мъдър да не коментира случилото се, докато не оставиха селото зад гърба си. Джорджина полагаше големи усилия да пришпорва коня си. „Само да се махна оттук, колкото се може по-бързо“ — тази мисъл биеше като чук в съзнанието й, но конят беше стар и не желаеше да бърза. Удобният тръс даде възможност на Мак да разгледа отблизо спътницата си и да проникне зад каменната фасада на лицето й. Мак не беше лош човек, но бе ужасно нетактичен и то най-вече в моментите, когато най не трябваше.

— Защо не си поплачеш, малката?

Момичето не реагира и той не продължи да настоява. Дълбоко в сърцето й обаче кипеше луд гняв, който трябваше да избие навън.

— Прекалено съм ядосана, за да рева. Този проклет негодник се оженил още при първата си отпуска на сушата, дълго преди края на войната. Нищо чудно, че е станал истински англичанин. Затова трябва да благодарим на женичката му. Тя го е променила от глава до пети.

— Да, възможно е. Може би в началото не го е възприемал сериозно, но после се е оставил да го уловят.

— Все ми е едно кога е станало. През цялото това време аз си седях в къщи, едва не умрях от грижи и тревоги, а благородният господин си е живял тук, създавал е деца и се е наслаждавал на феодалната си къщурка.

— Признавам, ти пожертва много време — изръмжа Мак. — Но не ми се виждаш съкрушена от мъка.

„Типично за мъжете“, каза си Джорджина и възмутено набърчи носле.

— Аз го обичах истински, Мак.

— Ами! Какво е любовта? Ти си обичала само представата, че един ден младият хубавец ще бъде изцяло твой. Мечта на малко момиче, която отдавна би трябвало да си изтрила от главицата си. Ако не беше толкова почтена и такъв инат, щеше доброволно да погребеш тази мечта още преди години.

— Това не е вярно…

— Не ме прекъсвай. Още не съм свършил. Ако го обичаше с цялото си сърце, както твърдиш, сега щеше да проливаш горчиви сълзи, а после да се ядосваш — не обратното.

— Сърцето ми се облива в кръв. Плача вътрешно — заяви упорито Джорджина. — Ти просто не го забелязваш.

— Благодаря ти, че ме пощади и не се разрева пред мен, Джорджи. Не мога да понасям плачещи жени.

Джорджина буквално го прониза с поглед.

— Всички мъже сте еднакви — чувствителни като айсберги.

— Има да чакаш за съчувствие, малка госпожице. Както може би си спомняш, вече четири години ти повтарям, че е крайно време да забравиш този тип. Освен това, очевидно не си чула какво предрекох преди заминаването ни: че много скоро ще се разкайваш за това пътешествие. Кажи ми честно, доволна ли си сега от проклетия си инат?

— Разочарование, унижение, разбито сърце…

— Глупости…

— Защо непременно искаш да ме разгневиш още повече? — избухна ядно Джорджина.

— От чист инстинкт за самосъхранение, скъпа. Нали ти казах, че не мога да понасям сълзи. Докато ме ругаеш, няма да плачеш на рамото ми. О, не, недей! — уплаши се Мак, когато Джорджина изкриви лице и очите й овлажняха. Възражението му не можа да спре сълзите й и той се принуди да спре конете и да протегне към нея силните си ръце. Джорджина се наведе към него, с доволна въздишка се сгуши на широките му гърди и избухна в плач. Колко хубаво беше да излееш мъката си на широкото бащинско рамо. Хленчейки тихо, тя даде израз на най-голямата си болка:

— Тези прекрасни деца можеха да бъдат мои!

— Скоро ще си родиш твои хлапета, повярвай. Повече, отколкото ти се иска.

— Не, никога! Вече съм твърде стара.

— Разбира се, цели двайсет и две години — кимна с разбиране Мак и побърза да потисне усмивката си. — Наистина си остаряла.

Погледът й се разведри.

— Нещо много лесно се съгласяваш с мен?

— Така ли? — отвърна Мак и вдигна рунтавите си вежди с добре изиграна изненада.

Джорджина подсмръкна и продължи да се вайка:

— О, господи! Защо тази жена не се появи малко по-рано? Никога нямаше да призная на онзи жалък негодник, че все още искам да се омъжа за него. Как можах да се държа толкова глупаво…

— Аха, значи изведнъж стана жалък негодник.

— Той е най-подлият, най-гадният…

— Вече знам какво искаш да кажеш, миличка. Напротив, добре направи, че му каза всичко. Така поне ще има за какво да се тормози. Добре си отмъсти. Нали това искаше да постигнеш?

— Ти, с твоята мъжка логика. Аз не мога така. Не го възприемам като реванш. То си беше чисто поражение.

— Не, ти просто показа на момъка какво е изпуснал, като те е оставил: млада жена, която толкова се е разхубавила, че не може я познае, и отдавна мечтаният шанс да стане капитан на собствен кораб. Сега Малкълм сигурно си гризе задника от яд. Дълго ще съжалява за пропуснатото, готов съм да се обзаложа в това.

— За кораба? Да, може би. Но за мен? Та той има всичко, с което мъжът се гордее: добра работа, две прелестни деца, хубава жена.

— Може да е красива, но не е Джорджина Андерсън, собственица на „Амфитрита“ и съдружник в компания „Скайларк“, която няма нужда да се грижи за сделките и въпреки това получава печалба. На всичкото отгоре е всепризнатата красавица на източното крайбрежие.

— Това ли е всичко?

— Май не те утешава особено.

— Не, ни най-малко. Момичето, за което говориш, може и да е красиво, но невинаги е било такова. И каква полза от блестящата външност, като е пропиляло най-добрите години от живота си?

Мак изръмжа някакво възражение, но Джорджина предпочете да не го чуе.

— Освен това момичето може да е богато и да има значителна сметка в банката, но в момента няма нито стотинка в джоба си, за да си плати пътуването до Америка. Уважението и парите не променят факта, че тя е глупачка, не познава хората и не действа особено умно, що се отнася до…

— Повтаряш се: глупачка и не особено умна…

— Остави ме да довърша!

— Не, няма. Не, ако продължаваш с тези глупости. Радвам се, че поне престана да ревеш. За разнообразие ми покажи и някои от добрите страни на положението.

— Няма такива.

— Напротив, напротив. С такъв лош и подъл негодник никога нямаше да бъдеш щастлива.

Устните й все още трепереха, но тя се опита да се усмихне.

— Много мило от твоя страна, че искаш да ми помогнеш, да ме окуражиш, но няма смисъл. Единственото, което искам в момента, е да се върна по най-бързия начин вкъщи и никога повече да не видя Англия и англичаните с дървеното им произношение, надуто държание и неверни синове.

— Много съжалявам, че трябва да те лиша от тази илюзия. Всяка страна има своите неверни синове.

— Всяка страна има и своите смелчаци, но аз няма да се оженя за нито един от тях.

— За кого ще се жениш? Какви са тези глупости? Откъде ти дойде на ума за някакви си смелчаци? Кажи веднага!

— Отведи ме у дома, Мак, моля те! Потърси кораб, какъвто и да е! Не е необходимо да е непременно американски. Главното е да плава в нашата посока — и то възможно най-бързо. Най-добре още днес. Ето, вземи този пръстен и купи с него билетите за връщане!

— Ти май си си загубила ума, дете? Този кехлибар е от баща ти и…

— Това вече не е важно, Мак — отговори упорито Джорджина и отново придоби онова твърдоглаво изражение, от което Мак започваше истински да се страхува. — Нали не мислиш да откраднеш тези пари, значи трябва да заложим пръстена. Той е единственото, което имаме. Няма да чакам, докато с мъка събереш сумата, знай това. Освен това по-късно ще си върнем пръстена.

— Не стига, че замина презглава за Англия, ами и не се поучи от грешката си. Защо сега я повтаряш?

— Ако си решил да ми проповядваш търпение, забрави го. Цели шест години търпях — това е голямата ми грешка. Със сигурност няма да я повторя. От днес нататък ще се упражнявам в нетърпение.

— Джорджи… — изръмжа предупредително Мак.

— Защо всъщност се караме? Нима предпочиташ да се обливам в сълзи до деня на тръгването? Мислех си, че се отвращаваш от сълзите.

„Женското твърдоглавие е нещо ужасно“, каза си Мак и с въздишка сложи оръжие:

— Е, щом така смяташ…