Джоана Линдзи
Покорителят (36)

Глава тридесет и шеста

След по-малко от час тримата най-млади членове на семейство Андерсън наближаваха малкия залив, в който беше закотвен „Мейдън Ан“. Хората на Уорън бяха завладели кораба с прост трик: бяха разиграли официално посещение на пристанищните власти и тъй като Конрад Шарп не беше сигурен дали тази част от крайбрежието принадлежи към Бриджпорт, той не се възпротиви на качването им на борда. За щастие нямаше ранени. Планът се осъществи без усилия. Уорън доведе достатъчно моряци от своя „Нерей“ и взе в плен целия екипаж на „Мейдън Ан“. Тъй като не бе дал заповед да откарат кораба в Бриджпорт, моряците на Джеймс просто бяха затворени в трюма, а няколко от хората на Уорън останаха на стража. „Нерей“ се върна незабавно в пристанището.

Джорджина се надяваше, че при слизането си на сушата Джеймс е оставил на брега спасителна лодка, с която да могат да се доберат до „Мейдън Ан“. Ала след десет минути безуспешно търсене трябваше да приемат, че капитанът е бил откаран на сушата от моряци, които после са се върнали с лодката.

— Май не сме подготвени за среднощна баня. Как можах да се съглася с този луд план! Вече е средата на октомври, ако още не си го забелязала. Ще ни замръзнат… е, вече знаеш какво, Джордж.

Джорджина се стресна от това обръщение, макар че братята й я дразнеха с него, още откакто бе слязла по стълбата в старите мъжки дрехи, върнати й от Джеймс. Дрю отиде още по-далеч с обидната си забележка:

— Не мога да те понасям в това облекло, особено след като онзи проклет англичанин ни описа най-подробно кои от частите на тялото ти изпъкват най-добре в тях.

— Не разбирам от какво се оплакваш, Бойд — обърна се Джорджина към най-младия си брат. — Само си представи колко по-трудно щеше да бъде, ако бяха докарали „Мейдън Ан“ в пристанището. Там има десетки кораби, от които трябваше да се пазим.

— Ако беше така, скъпа сестричке, никога нямаше да се съглася с дръзкия ти план.

— Но вече го направи — настоя упорито Джорджина, — затова си събуй ботушите и не се мотай повече. Хората на Джеймс имат нужда от известно предимство, защото Уорън е достатъчно луд и ще тръгне да ги преследва.

— Уорън има силно развито чувство за справедливост, особено по отношение на твоя капитан — подчерта Дрю, — но това още не означава, че е самоубиец. Дулата, които стърчат над перилата, не са играчки, а истински оръдия, миличка. А Хоук най-нахално твърдеше, че се е отказал от пиратството!

— Прави го по навик, предполагам. — Без да забележи, Джорджина отново защити Джеймс. — Все пак той идва от Карибието, а там гъмжи от пирати.

Съмнителната й логика накара двамата братя да се ухилят, а Дрю не можа да се сдържи да не забележи:

— Чудесен виц: бившият пират се страхува от нападенията на старите си другари.

Джорджина отмина с мълчание намека и ги подкани да побързат.

— Ако не ви се тръгва, останете си тук. Мога и сама!

— Божичко, Клинтън беше прав — промърмори Дрю на Бойд, който сваляше, подскачайки, ботушите си. — Сестра ни е станала нахална… Ей, почакай, Джорджи, няма да се изкачиш първа по котвеното въже! — извика той след нея.

Ала Джорджина беше вече във водата. Мъжете побързаха да я настигнат и скоро тримата се плъзгаха безшумно в нощното море. След десет минути бяха достигнали целта си и заобиколиха кораба, за да открият котвеното въже, по което щяха да се изкатерят на борда.

Първоначалният им план беше друг: да отидат до кораба с оставената от Джеймс лодка и да заявят на стражите, че са хванали още един от хората на капитана и искат да затворят и него в трюма. Щеше да говори Джорджина, защото никой нямаше да я познае. Дрю трябваше да се крие в сянката, а Бойд да изпълнява ролята на пленника. Когато наближат достатъчно пазача, Джорджина трябваше да се наведе, за да може Бойд да го обезвреди. Планът беше добър, но се оказа неизпълним. Не можеха да се качат на борда по котвеното въже и да твърдят, че са довели пленник. Братята не позволиха на Джорджина да дойде с тях на палубата, а я оставиха във водата да стиска палци, докато те свършат цялата работа.

Джорджина чакаше, треперейки от напрежение, без да знае какво става на борда. Нощната тишина късаше нервите й, но какво можеше да чуе, като ушите й бяха пълни с вода, а главата покрита с дебела вълнена шапка. Не мина много време и през ума й почнаха да се стрелкат ужасни мисли: може би наоколо плуваха акули? Не беше ли хванал един съсед миналото лято голяма акула? Скрита в сянката на кораба, тя не различаваше нищо по повърхността на водата, още по-малко в дълбините й.

След като тази ужасяваща мисъл заседна в главата й, тя не можа да се удържи. Изкатери се по котвената верига, макар и не много нависоко, защото братята й бяха заповядали да чака и заплашително бяха прибавили: „Иначе…“. Джорджина нямаше намерение да ги гневи, особено след като се бяха съгласили да й помогнат. Ала не помисли за ръцете си, които бяха изтръпнали и вече не можеха да се държат за тежкото въже. Не можеше да се върне обратно във водата, която според нея гъмжеше от акули, затова събра последните си сили и се прехвърли през перилата на борда. Падна право в краката на дузина смаяни мъже.