Джоана Линдзи
Покорителят (11)

Глава единадесета

Сърцето на Джорджина заблъска лудо в гърдите й и съдовете върху таблата затракаха в същия такт. Тя се обърна рязко, очаквайки да се озове лице в лице с капитана на „Мейдън Ан“. Но на рамката на вратата се бе облегнал първият помощник. Лешниковите му очи се рееха някъде над главата й.

— Ама че си дребен. Странно, че не го забелязах по-рано, когато те наемах.

— Вие бяхте седнал, когато аз… — Останалата част от изречението спря на гърлото й. Мъжът улови брадичката й между палеца и показалеца си и бавно завъртя главата й настрани. Джорджина побледня като платно.

— Нито едно косъмче — промърмори пренебрежително мъжът.

Възмущението, което обзе малкия Джорджи, успя да разтопи ледената буца, заседнала на гърлото й.

— Аз съм само на дванадесет, сър — изсъска тя.

— Доста си дребен за годините си. Я виж, таблата е почти колкото теб. — Дясната му ръка провери здравината на рамото й. — Май нямаш и мускули…

— Още раста — отговори съкрушено Джорджина, вбесена до крайност от безсрамния оглед. — След шест месеца няма да ме познаете — предсказа тя и това отговаряше на истината. Тогава вече нямаше да има нужда да се преоблича.

— Сигурно джинсът ти е такъв…

В очите й се появи опасен блясък.

— Какво?

— Говоря за ръста. Какво си помисли, по дяволите? Не говоря за вида ти, защото двамата с брат ти изобщо не си приличате. — Очевидно развеселен, той избухна в гръмък смях.

— Много бих искала да зная какво е толкова смешно. Ние сме от различни майки.

— Аха. Имам чувството, че у теб има нещо испанско. Майките, значи. Но това още не обяснява защо не говориш шотландски като брат си.

— О, простете. Не знаех, че ще се наложи да изповядам целия си живот, за да получа тази служба.

— Защо си толкова сърдит, малкият?

— Престани вече, Кони! — чу се дълбок глас, в който звучеше предупреждение. — Не бива да плашим детето още от първия ден.

— Така ли? — захили се щурманът и очите на Джорджина се присвиха в тесни цепки. Ето защо още от първия миг не можеше да понася този червенокос англичанин.

— Яденето ще изстине, мистър Шарп — погледна го предизвикателно тя, без да си дава труд да сподави остротата на гласа си.

— Тогава го внеси в кабината, по дяволите. Макар да се съмнявам, че капитанът иска да яде.

Нервността отново я завладя. Значи гласът, който ги бе прекъснал, беше на капитана. Как можа да забрави кой я очакваше зад тази врата! Той със сигурност беше чул разговора й с офицера, особено нахалните й отговори. Е, бяха я обидили, но въпреки това държанието й беше непростимо. Тя беше прост прислужник, а се държа с Конрад Шарп като равна… като Джорджина Андерсън, а не като Джорджи Макдонъл. Още няколко такива постъпки, и можеше да свали шапката и да развие превръзката на гърдите.

Щурманът я покани с жест да влезе, после се обърна и я остави сама. Краката й натежаха като олово. Струваше й голямо усилие да направи дори една крачка в посока към капитанската кабина, после обаче буквално влетя през вратата и тръгна към тежката дъбова маса в стил Тюдор, поставена в средата на стаята.

Очите на Джорджина останаха втренчени в таблата. Тя я остави на масата, без да вдигне поглед. Забеляза едрата фигура зад масата, застанала пред стената с прекрасни прозорци от оловно стъкло, през които проникваше мека светлина. Тя продължаваше да държи очите си наведени и само по сянката можа да предположи къде е застанал капитанът.

Още вчера се бе възхитила на тези прозорци, докато се запознаваше с кабината и подготвяше всичко за пристигането му. Помещението щеше да се хареса дори на крал. Джорджина никога не бе виждала такава великолепна мебелировка, поне не в кораб на „Скайларк“.

Обзавеждането се състоеше изключително от уникати. До дългата маса беше поставено скъпоценно кресло в най-новия френски стил Ампир. Дървената му част беше изработена от обкован с месинг махагон, а дамаската с цвят на слонова кост бе украсена с прекрасен цветен мотив. Още пет подобни кресла бяха разположени из стаята: две пред прозорците, две пред и едно зад внушителното писалище с класическа дърворезба. Леглото беше великолепно произведение на италианския ренесанс, с изкусно резбовани дървени крака и табла, обградена от дъговидни колони. Матракът беше покрит с ослепително бяла завивка. Голям китайски шкаф от тиково дърво заменяше обичайния моряшки сандък; подобен шкаф баща й беше донесъл като подарък на майка й малко след сватбата от Далечния Изток Този тук беше богато инкрустиран с кехлибар, лапис лазули и седеф. До скрина в стил Кралица Ана от опушено орехово дърво стоеше модерен абаносов часовник с месингов обков.

Вместо обичайните етажерки по стената, капитанът притежаваше махагонова библиотека с позлатена резба и стъклени врати, зад които стояха осем реда ценни книги. Друг скрин беше издържан в стил Режанс, с инкрустации, цветни мотиви и позлатени первази. Голям кожен параван, с нарисуван върху него английски пейзаж, отделяше ъгъла на кабината, където се намираше ваната за къпане. Тя очевидно беше изработена специално за капитана, защото беше необичайно дълга и широка, но слава богу, не чак толкова дълбока. Една от задачите на прислужника беше да мъкне водата за къпане.

Писалището бе отрупано с най-разнообразни измервателни уреди. На пода беше поставена гола бронзова фигура, а до ваната имаше голям меден котел. Многобройни лампи от най-различен вид бяха завинтени за мебелите или висяха на куки от тавана. Големи и малки картини красяха стените, а подът беше покрит с дебели ориенталски килими. Това помещение й напомняше по-скоро за губернаторски палат, отколкото за корабна каюта. Въпреки това то не казваше почти нищо за капитан Малъри, освен че е малко ексцентричен и обича ценни мебели, макар че съчетанието им изглеждаше доста странно.

Джорджина не знаеше дали капитанът я гледа или се е обърнал към прозореца. Тя все още не смееше да вдигне очи, макар че дългото мълчание опъваше до скъсване нервите й. Надяваше се да напусне кабината, без да привлече вниманието му — ако вече не беше твърде късно за това. Защо той не заговореше пръв? Нима не виждаше, че тя стои тук и чака нарежданията му?

— Яденето ви, капитане… сър.

— Защо шепнеш така? — Гласът му прозвуча също така тихо като нейния.

— Казаха ми, че вие… Чух, че сте препили… — Тя се покашля и побърза да се поправи: — Че ви боли глава. Брат ми Дрю винаги се оплаква от силния шум, когато е… когато има главоболие.

— Мислех, че брат ти се казва Йън?

— Имам и други братя.

— Повечето от нас ги имат, там е лошото — отбеляза сухо мъжът. — Миналата нощ моят се опита да ме свали под масата. Сигурно щеше да му се стори много забавно, ако днес не бях отплавал.

Джорджина неволно се ухили. Братята й често си погаждаха подобни номера. Тя също не оставаше пощадена от грубите им шеги: сипваха ром в шоколада й, завързваха на възли панделките на бонетата й. Дори имаха безсрамието да окачат долните й гащи на флага, който показваше посоката на вятъра. Очевидно подли братя имаше навсякъде по света, не само в Англия.

— Познавам това, капитане — побърза да се съгласи тя. — Понякога братята са ужасно досадни.

— Напълно си прав.

Тя забеляза веселието в гласа му и разбра, че забележката й е била твърде дръзка за едно дванадесетгодишно момче. Трябваше да внимава за всяка своя дума. Нито за секунда не биваше да забравя, че е момче, и то малко. Но в моменти като този й беше особено трудно, защото веднага бе забелязала ярко изразения му британски акцент. Най-голямото й нещастие щеше да бъде, ако капитанът беше англичанин. Можеше да се държи настрана от другите, само не от него.

Джорджина тъкмо си играеше с мисълта дали не е по-добре да скочи през борда и да се добере с плуване до сушата, когато остра заповед я изтръгна от мислите й:

— Изправи се и дай да те разгледам.

„Запази спокойствие“, каза си тя. Едно по едно. Акцентът може би беше придобит. Сигурно капитанът е живял дълго в Англия.

Тя се раздвижи бавно, заобиколи масата и продължи нататък, докато в полезрението й се появиха чифт блестящи ботуши за езда. Погледът й обходи гълъбовосивите панталони, покриващи мускулестите крака, и продължи нагоре. Без да вдигне глава, тя огледа бялата ленена риза и яките китки, скрити в дантелени маншети и небрежно опрени на тесните хълбоци. Не стигна по-нагоре от късчето тъмна кожа, което разкриваше отворът на ризата. Затова трябваше да промени позата си. Той беше толкова висок, толкова широкоплещест.

— Не стой в сянката — подкани я той. — Застани малко по-вляво. Така е по-добре. — После ненужно прибави: — Нервен си, нали?

— Това е първата ми работа, сър.

— И не искаш да се провалиш, нали? Спокойно, момче. Аз не късам главите на малки момчета… само на големи.

Може би намекваше за дръзкото й държане преди малко?

— Радвам се да го чуя. — О, господи, пак ставаше нахална! „Дръж си езика зад зъбите, Джорджина!“

— Толкова ли е интересен килимът ми?

— Сър?

— Та ти изобщо не откъсваш очи от него. Или са ти казали, че съм ужасно грозен и като ме видиш, ще се превърнеш в грахова супа?

Тя се усмихна на опита му да разведри обстановката, но веднага се опомни. Вече се бе поуспокоила, но представянето все още не беше свършило и за нея беше по-добре капитанът да продължи да я смята за развълнувана и да припише евентуалните й грешки на нервността.

Джорджина поклати глава в отговор на въпроса му и бавно повдигна брадичката си, имитирайки отлично момче на нейната възраст. Възнамеряваше да го погледне за миг и бързо да сведе засрамено очи. Надяваше се детинското й държание да отклони вниманието му. Но стана нещо съвсем друго. Тя го погледна в лицето, сведе бързо глава, но после, без да може да го предотврати, главата й отново се надигна и тя се взря зашеметена в зелените очи, които помнеше така добре, сякаш всяка нощ ги сънуваше.

Невъзможно! Той? Тук? Този дързък великан, когото се надяваше да не види никога вече! Тук? Не беше възможно това да е мъжът, комуто трябваше да прислужва. Имаше ли човек с такъв лош късмет като нейния?

По лицето й се изписа истинска паника. Мъжът попита с подчертана небрежност:

— Нещо не е наред ли, малкият?

— Не — отговори с мъка тя и толкова бързо сведе поглед, че остра болка прониза слепоочията й.

— Надявам се, че все пак няма да се превърнеш в грахова супа?

Тя едва успя да промърмори някакъв отрицателен отговор.

— Слава богу! В момента не бих могъл да понеса подобна гледка.

Какви глупости говореше? Всъщност трябваше да я посочи с пръст и да извика: „Ей, ти!“. Наистина ли не я позна? Сети се, че през цялото време я наричаше „малкият“, и колебливо вдигна глава, за да го погледне отново. По лицето му не се четеше нито изненада, нито гняв или съмнение. Очите му я гледаха с все същата откритост и леко веселие. Той изобщо не я помнеше. Дори името на Мак не го накара да се замисли.

Невероятно. Вярно, днес тя изглеждаше по-различно от онази вечер в кръчмата, когато дрехите й бяха твърде големи и, за съжаление, тесни на неподходящото място. Днешните й пасваха отлично и бяха съвсем нови. Само шапката беше същата. Превръзката, която стягаше гърдите й, и широкият жакет правеха фигурата й момчешка. Освен това осветлението в кръчмата не беше кой знае какво. Може би това беше причината да не я познае. Освен това, защо да помни някаква си дребна случка? Ако се съдеше по бруталния начин, по който се бе отнесъл с нея в таверната, сигурно е бил пиян до козирката.

Джеймс Малъри веднага забеляза как нервността й постепенно се стопи, когато повярва, че мъжът насреща й не я е познал. Самият той на няколко пъти трябваше да затаи дъх, очаквайки напрегнато дали тя ще го познае и очаквайки нападение, подобно на онова в кръчмата. Очевидно тя се убеди, че самоличността й е останала скрита, затова реши да си мълчи и да продължи да играе ролята на момче — точно както се беше надявал.

Всъщност вече можеше да се отпусне, но възбудата, която го обзе в мига на влизането й, не искаше да се уталожи. Цяла вечност не бе усещал толкова силно сексуално желание. Повечето жени позволяваха да ги завладеят твърде бързо. Дори приятното съревнование с брат му Антъни за завоюване разположението на дамите бе загубило очарованието си дълго преди да напусне Англия преди десет години! Отдавна бяха престанали да мислят за наградата. Важен беше двубоят между тях двамата. Жените, които прелъстяваха, нямаха никакво значение — а и бяха твърде много.

Това тук беше съвсем ново. Чувството, че на всяка цена трябва да притежава една определена жена, беше в състояние да накара дори опитен женкар като него да загуби самообладание. Този път желаеше не коя да е жена. Искаше тази. Веднъж вече му се бе изплъзнала и загубата беше болезнена. Досега прелъстяваше жените и веднага ги забравяше, но този път беше запленен от тайнствеността, която обграждаше новия обект. А може би беше запомнил единствено сладкото й малко дупе.

Всъщност причината нямаше значение. Важното беше да я притежава. Той самият беше изненадан от държанието си, защото играта, която играеше този път, беше съвсем нова. Внезапно се бе отърсил от обичайната си преситеност и в нейно присъствие трепереше от възбуда. Подобна чувственост му изглеждаше направо смешна, особено като се имаше предвид, че още не я бе докоснал, а и в близко време нямаше да си го позволи. Играта все още не беше започнала. Предстояха им много вълнуващи епизоди, които изискваха неопределено време.

Трябваше да се държи на разстояние от тази привлекателна женичка, затова се запъти към масата и разгледа съдържанието на сребърните съдове. В този миг на вратата се почука.

— Джорджи… така ли беше?

— Моля, капитане?

— Как беше името ти? — попита през рамо той.

— Да, да, Джорджи, сър.

Мъжът кимна.

— Сигурно е Арти с куфарите. Можеш да започнеш да ги разопаковаш, а аз ще се задоволя с тези студени вкуснотии.

— Желаете ли да стопля яденето, капитане?

Джорджина искаше да напусне колкото се може по-скоро капитанската каюта и Джеймс разбра това по промъкналата се в гласа й надежда. Но той нямаше намерение да я изпуска от очи, докато „Мейдън Ан“ не оставеше далеч зад себе си английския бряг. Ако момичето имаше поне капчица разум, щеше да знае, че рискът да бъде изобличено е много голям. Сигурно се надяваше, че в случай на разкритие може да скочи през борда и да доплува до сушата, поне докато плаваха по Темза. В никакъв случай не биваше да й дава тази възможност.

— Благодаря, не е нужно. И без това нямам апетит. — Като видя, че малката продължава да стои като закована, той прибави: — Вратата, момче. Да не мислиш, че ще се отвори сама?

Джорджина стисна устни и тръгна към вратата. „Очевидно не понася да я командват“, каза си Джеймс. А може би не й хареса резкият му тон? Освен това му направи впечатление естествеността, с която започна да дава нареждания на мрачния Арти къде да остави куфарите. Все пак киселият поглед, който морякът отправи към капитана, не убягна от вниманието й и тя побърза да влезе отново в ролята на момче.

Джеймс едва не се изсмя с глас, когато осъзна, че ако продължава да си отваря устата както досега, малката скоро ще си има проблеми с екипажа. Моряците нямаше да разрешат на някакъв си дребен хлапак да се държи нахално. Той би могъл да им обясни, че момчето е под негова защита, но тогава новите членове на екипажа щяха да започнат да си шепнат зад гърба му, старите щяха да огледат най-подробно хлапето, а Кони щеше да се търкаля от смях по палубата. Значи самият той трябваше да държи под око Джорджи Макдонъл, което нямаше да представлява особена трудност. Тя изглеждаше прекрасна в момчешките си дрехи.

Вълнената шапка, която помнеше отлично, скриваше косите й, но ако съдеше по веждите, те бяха тъмни. Нито едно кичурче не надничаше изпод шапката. Или косата й е съвсем къса, предположи Джеймс, или си е обръснала главата за пътуването — и двете възможности никак не му се нравеха.

Бялата риза с дълги ръкави беше закопчана догоре и стигаше до бедрата й, така че фигурата й изобщо не личеше. Той се опита да разгадае какво е направила с гърдите си и с тънката талия, която беше обгърнал онази вечер. Ризата не беше прекалено широка, а пасваше отлично на момчешката й фигурка, подчертана още повече от широкия колан. Ако все пак се виждаше нещо от гърдите й, те със сигурност бяха скрити под късия елек, който носеше върху ризата.

Елекът беше идеално допълнение към тоалета й. Отвътре овча козина, отвън груба кожа, той заключваше горната част на тялото й като в броня и оставяше открити само част от плоските гърди и гладкия корем.

Кафявите панталони стигаха до коленете. Краката й бяха обути в дебели вълнени чорапи, целите на гънки, така че стройните, добре оформени прасци да изглеждат като най-нормални момчешки крака.

Джеймс мълчаливо я наблюдаваше как разопакова куфарите му. Тя изваждаше грижливо дреха след дреха и ги нареждаше в шкафа и в скрина. Бившият му прислужник Джони бързаше да натъпче цялата купчина в най-близкия шкаф. Малкият Джорджи обаче се отдаваше изцяло на женското си чувство за ред. Тя очевидно не го съзнаваше и Джеймс се съмняваше, че би могла да се отнесе по друг начин с който и да е куфар. Докога ли щеше да играе тази игра, ако непрекъснато правеше грешки?

Той се опита да я погледне с очите на моряците, но това не му се удаде лесно, защото непрекъснато си представяше какво има под дрехите й. Ако не знаеше предварително, че е жена, сигурно нямаше да му направи впечатление. Ръстът й! Прав беше Кони, тя наистина беше много дребна. Изглеждаше като десетгодишно хлапе, което твърди, че е на дванадесет. Божичко, дали не е прекалено млада за него? Нямаше как да я попита. Не, не му се вярваше; много добре помнеше жената, която беше видял в кръчмата — чувствените устни и страстни очи. Може би наистина е млада, но не прекалено.

Капакът на втория опразнен куфар хлопна и Джорджина съвсем леко обърна глава към него.

— Да ги изнеса ли, сър?

— Съмнявам се, че ще успееш, момче — ухили се той, без всъщност да го иска. — Трябва да щадиш пилешките си мускули. Арти ще се погрижи.

— Аз съм по-силен, отколкото изглеждам — отговори сърдито Джорджина.

— Така ли? Това е чудесно, защото всеки ден ще местиш този тежък стол. Първият ми офицер обикновено вечеря с мен.

— Само той ли? — Очите й се насочиха към петте кресла в помещението. — А другите офицери?

— Това не е военен кораб. Освен това много държа на усамотението си.

Внезапно лицето й се разведри.

— Тогава веднага ще ви…

— Не припкай като жребче — извика подире й той, защото тя вече тичаше към вратата. — Къде отиваш? Задълженията ти са тук, в каютата ми.

— Мислех си… Нали говорехте за усамотение…

— Тонът ми не ти хареса, нали? Май е малко остър за теб.

— Сър?

— Започна и да заекваш.

— Простете, капитане — отговори с лек поклон Джорджина.

— Остави тези глупости. Гледаш ме в очите само когато ти се струва, че ми дължиш извинение. Но не е нужно — поне засега. Аз не съм баща ти, който може да те напердаши или да ти издърпа ушите. Аз съм капитанът и не е нужно да трепериш всеки път, когато надигна глас или просто съм в лошо настроение и те погледна накриво. Прави само това, което ти казвам, не задавай глупави въпроси и ще се разбираме отлично. Разбра ли?

— Да.

— Много добре. А сега се размърдай. Седни на масата и изяж тази вечеря. Ако не удостоя с нужното внимание готварското изкуство на мистър О’Шон, кой знае какво ще ми предложи следващия път. — Тихият й протест само го накара да настои: — И без това изглеждаш прегладнял. Дяволите да ме вземат, ако не те поохраним малко, преди да стигнем в Ямайка. Давам ти думата си.

Джорджина трябваше да положи големи усилия, за да преодолее отвращението си. Тя придърпа креслото до масата и седна. Не че не беше гладна. Всъщност умираше от глад. Но как да яде, когато този мъж стоеше срещу нея и непрекъснато я зяпаше? Освен това сега най-важното беше да намери Мак, вместо да пилее ценно време в ядене. Непременно трябваше да му съобщи смайващата новина кой е капитанът, преди да е станало късно.

— Позволявам си да отбележа, млади момко, че това за усамотението ми изобщо не важи за теб. — Джеймс побутна таблата с изстиналото ядене. — Твоите задължения изискват да си постоянно около мен. Но не се тревожи, след няколко дни вече няма да те забелязвам.

Това звучеше окуражаващо, но не променяше факта, че той продължаваше да я гледа втренчено и очевидно чакаше да започне да се храни. За своя изненада Джорджина установи, че яденето изглежда много апетитно. Имаше задушена риба, крехки зеленчуци и пресни плодове.

Много добре. Само да го изям по-бързо, даде си кураж тя и започна да яде. Дъвчеше и гълташе с най-голямата възможна бързина и забеляза грешката си едва когато погълнатата храна внезапно се върна обратно. Очите й се разшириха от ужас и тя устреми отчаян поглед към скрина, където беше нощното гърне. Скочи и хукна нататък с една-единствена мисъл в главата си: „Господи, дано гърнето е празно!“. Издърпа го навън, без да чува гласа на капитана:

— Велики боже, да не би да… О, май вече е късно…

Беше й все едно какво си мисли той. Стомахът й връщаше всичко, което така бързо бе натъпкала в него. Още преди да е свършила, усети върху лицето си мокра кърпа и тежка, успокояваща ръка върху рамото си.

— Съжалявам, малкия. Не се сетих, че си твърде нервен, за да ядеш. Ела, нека те сложа в леглото.

— Не, аз…

— Не се противи. Това е първият и със сигурност последен път, когато ти го предлагам. Освен това леглото ми е дяволски удобно. Спокойно се възползвай от нечистата ми съвест и си легни.

— Но аз не искам…

— Преди малко ти казах ясно и недвусмислено, че си длъжен да се подчиняваш на нарежданията ми. Е, какво става? Да те отнеса ли или сам ще се довлечеш до леглото?

Първо мил и любезен, после настоятелен и сърдит. Без да каже нито дума, Джорджина изтича към голямото легло и се просна върху завивката. Значи и той беше от капитаните, които си мислят, че на борда те са единствените богове. В момента й беше много зле и със сигурност имаше нужда да полегне — но в никакъв случай в неговото легло! Мъжът застана до нея и дори се приведе да я погледне. Джорджина въздъхна и в същия миг се помоли той да не я е чул. Но капитанът само постави мокра кърпа върху челото й.

— Свали шапката и елека. Събуй и обувките, така ще се почувстваш много по-добре.

Джорджина побледня като платно. Отново трябваше да му възрази. Опита се гласът й да не звучи саркастично, но отговори съвсем откровено:

— Сигурно няма да повярвате, но аз мога да се грижа сам за себе си. Предпочитам да си остана така.

— Прави каквото искаш — отговори мъжът, сви рамене и за нейно голямо облекчение се обърна настрана. След няколко секунди обаче продължи: — Между другото, докато не съм забравил, когато ти стане по-добре, вземи койката и вещите си от предната палуба и ги донеси тук. Моят прислужник винаги спи там, където има нужда от него.