Джоана Линдзи
Покорителят (17)

Глава седемнадесета

Джеймс пиеше вече втора чаша бренди, когато Джорджи най-после се върна. Той отново контролираше чувствата си и с усмивка си припомняше колко го възбуди неволното докосване на това момиче. Така е, който копае гроб другиму… Всъщност тя трябваше само да го измие, да му подаде хавлията и да му помогне да облече халата — много му се искаше да види как нежните й страни поруменяват. Вместо това той беше този, който едва не застана пред нея с поруменяло от срам лице, надигайки се от ваната. Никога досега не бе изпитвал срам от естествената реакция на тялото си, този път също нямаше от какво да се срамува. Но тя щеше да помисли, че възбудата му е причинена от момче!

По дяволите, игричката не беше толкова проста, колкото му изглеждаше първоначално. Все пак предимството беше на негова страна, а тя висеше между вятъра и водата, както гласеше един хубав израз. Нейното положение беше много по-трудно. Много добре си бе представял как ще я омае с мъжествеността си и ще я възбуди дотолкова, че тя ще смъкне шапката от главата си и ще го умолява да я люби. Прекрасно щеше да бъде: разбира се, той щеше да играе ролята на нищо неподозиращия, невинен мъж, прелъстен от похотливия си прислужник. Той щеше да се отбранява, тя щеше да се топи от жажда по тялото му, докато накрая джентълменът щеше да се примири с неизбежното.

Как обаче ще приведе в изпълнение този умен план, когато всеки път, щом усетеше близостта й, малкият Джеймс дръзко надигаше глава? Ако го забележи, тя непременно ще си помисли, че капитанът проявява предпочитание към момчета и това със сигурност нямаше да я възбуди. По-скоро ще я отврати. По дяволите, трябваше да я накара сама да се разкрие, за да не му хрумват такива глупави мисли.

Проследи как малката се движи през стаята и се отправя към определения й ъгъл с торба подмишница и преметната през рамо койка. Торбата беше претъпкана и съдържаше много повече от това, което момчетата обикновено мъкнат със себе си. Може би носеше в багажа си някоя и друга рокля или дреболии, които щяха да му помогнат да разгадае тайната й.

Тази вечер беше направил още няколко стъпки към решението на задачата. Кони я бе чул да говори на най-чист моряшки жаргон от предната палуба. Само човек, запознат с корабите и корабоплаването, познава и използва такива съкращения. А тя му бе заявила най-нахално, че не разбира нищичко от кораби!

Освен това наричаше брат си „Мак“. Тази малка подробност го накара да проумее, че шотландецът не й е роднина. Приятелите и познатите със сигурност наричаха Макдонъл „Мак“, но семейството щеше да се обръща към него на малко име, и то галено. В никакъв случай „Мак“, защото това беше семейното им име. Все пак малката имаше братя, това стана ясно, защото на няколко пъти ги бе споменала, без да се замисля, просто се бе разбъбрила. Какъв й беше тогава шотландецът? Приятел, любовник… или съпруг? Господи, дано не й беше любовник — от съпрузите той не се страхуваше. Даже да бяха дузина, това му беше безразлично. Любовникът обаче беше нещо сериозно, защото той трябваше да заеме мястото му.

Джорджина усети как погледът му пари гърба й, докато окачваше койката си. Беше го видяла да седи зад писалището, но не я бе заговорил и тя не се обръщаше към него. Един поглед беше напълно достатъчен.

Беше облечен със смарагдовозеления халат. Никога по-рано не й бе направило впечатление колко чудесен е този цвят, когато го носи подходящ човек. Той подчертаваше зелените му очи и копринения блясък на кожата, която надничаше изпод дълбокото деколте. Кичур златни косми искреше на светлината на лампата, едната гърда до другата, от началото на шията до… много надолу.

Джорджина нервно подръпна високата си якичка, за да може да диша; тази вечер в кабината беше много задушно. Дрехите й тежаха, а превръзката, която стягаше гърдите й, едва не я убиваше, въпреки това не посмя да се съблече, свали само ботушите си. Седна на пода, за да ги събуе, и внимателно ги постави до стената.

Погледът на Джеймс Малъри все така пронизваше гърба й и следваше всяко нейно движение. Това не я изненадваше. Каква причина имаше да я зяпа така, освен ако не…

Погледна койката и се усмихна. Капитанът само чакаше тя да се покатери в люлеещото се легло, да се преобърне и да се изтърколи на пода. Сигурно вече си бе приготвил циничните забележки за сръчността й и гореше от нетърпение да ги изрече на глас. Този път тя щеше да му изиграе номер. Откакто се научи да ходи, се научи и да се качва в койките, играеше и нощуваше в тях, докато корабите на „Скайларк“ бяха на док в пристанището. По-скоро щеше да падне от нормално легло, отколкото от койка. Този път почтеният капитан щеше да се задави със собствените си отвратителни премъдрости.

С естествеността на стар морски вълк Джорджина се разположи удобно в койката и хвърли бърз поглед към писалището, за да не изпусне изненадата по лицето на капитана. Обаче остана разочарована, защото физиономията му беше безизразна.

— Да не искаш да спиш с дрехите, приятелче? — усмихна се мъжът.

— Да, капитане, точно това ще направя.

Отговорът й го улучи, защото челото му се смръщи неодобрително.

— Не съм искал да оставя у теб впечатлението, че цяла нощ трябва да си нащрек. Нали не си си помислил подобно нещо? — осведоми се лицемерно той.

— Не, разбира се, че не. — Разбира се, че си го мислеше, но цялото й присъствие на борда беше една голяма лъжа и една в повече нямаше значение. — Аз винаги спя с дрехи. Не знам кога започнах, но сега ми е навик. — За да предотврати следващата му забележка, в случай че я накара да промени навиците си заради него, добави недвусмислено: — Освен това се съмнявам, че съм в състояние да заспя без дрехи.

— Прави каквото искаш. Аз също имам някои навици, които ще ти се сторят странни.

Какво искаше да каже? Джорджина се замисли над забележката му, но не стана нужда да мисли дълго, защото мъжът стана от креслото, тръгна бавно към леглото и свали халата си.

О, не! Мили боже, не допускай това! Сега ще прекоси стаята — съвсем гол — и ще ми покаже предната си страна!

И той направи точно това, без да се съобразява с женския й срам. Въпреки това очите й останаха приковани в тялото му. Е, не през цялото време. Но това беше гледка, която не се предлагаше всеки ден, по-точно, досега изобщо не бе имала възможност да й се наслади. Великолепен мъжки екземпляр от глава до пети — и при най-голямо желание не можеше да го отрече. Трябваше ли на всичкото отгоре да изглежда толкова добре, не можеше ли да има отпуснат корем и тлъсти хълбоци, или поне съвсем малък…?

„Само не се изчервявай, глупаво хлапе! Никой не е чул мислите ти — последната дори не доведе докрай. Той изглежда блестящо, но това изобщо не те засяга.“

Джорджина най-после успя да затвори очи. Ала бе видяла повече, отколкото беше полезно: надали щеше да успее да прогони от съзнанието си образа на голия мъж.

Да върви по дяволите! Този човек е изцяло лишен от чувство за срам. Не, не беше честно; в очите му тя беше само едно малко момче и малко голота не беше от значение. За нея обаче беше потресаващо откритие.

— Би ли угасил лампите, Джорджи?

От устните й се изтръгна стон. Дано не я беше чул. Но само след миг гласът му прозвуча отново:

— Не, недей. Вече си в леглото и не искам да предизвиквам късмета, който този път беше на твоя страна.

Все пак намери възможност да й се подиграе. Този човек беше същински дявол. Въпреки всичко й се искаше тя да угаси лампите, само за да му докаже, че ставането от койката не й създава никакви трудности. Само че трябваше да отвори отново очи, а той още не си беше легнал и не беше завит. А да застане срещу него така, както е гол? Не, по-умно беше да го остави да се наслади на триумфа си.

Ала изкушението беше твърде силно и очите й се отвориха от само себе си. Освен това, каза си за свое извинение тя, щом господинът е решил да даде представление, му е необходима внимателна публика, която да ръкопляска на изпълнението му. Не че щеше да го направи, със сигурност не. Просто беше любопитна, но преди всичко я водеше инстинктът за самосъхранение: ако попаднеше на змия, щеше и нея да държи под око. Колкото и интересен да беше спектакълът, дано свършеше по-бързо — защото гаденето отново се появи, въпреки че мъжът не беше в непосредствена близост до нея. Господи, каза си Джорджина, задникът му изглежда толкова твърд. Имаше чувството, че се задушава. Какви дълги крака, какви стегнати бедра. Мъжествеността му беше впечатляваща, дръзка и едновременно плашеща.

Господи, та той идваше при нея! Защо? А, да, лампата над ваната. Как я уплаши! Капитанът угаси лампата и над помещението падна спасителна тъмнина. Само лампата до леглото му светеше. Джорджина затвори очи, за да не гледа как мъжът ще се изтегне в божествено мекото си ложе. Ами ако не се завие? Луната беше изгряла и скоро щеше да потопи стаята в мека светлина. За нищо на света нямаше да отвори още веднъж очи.

Къде беше? Защо не го чу да ляга в леглото?

— Между другото, малкият, Джорджи ли е истинското ти име, или просто вашите те наричат така?

Той е застанал до койката ми — чисто гол! Не, само си въобразявам. Всичко е само сън. Сигурна съм, че изобщо не е свалил халата си. Непременно сънувам…

— Какво каза? Не те разбрах.

Но тя не бе казала нито дума! „Прави се, че спиш. Ами ако те докосне, за да те събуди? Ако непременно държи да отговориш на тъпия му въпрос?“ Беше толкова напрегната, че за малко не изпищя. Отговори му, глупачко, така поне ще се махне.

— Това е истинското ми име, сър.

— Точно от това се страхувах, но възнамерявам веднага да го променя. Познавам много жени, които се наричат така, като съкращение на Жоржета, Джорджина или някое друго предълго име. Не ти ли е неприятно да носиш име на момиче?

— Не бях помислял за това — отговори през стиснати зъби Джорджина. Гласът й звучеше дрезгаво.

— Няма нужда да мислиш, малкия. Господ те е наказал достатъчно с това име. Аз реших да те наричам „Джордж“. Звучи много по-мъжествено, не мислиш ли?

Той изобщо не се интересуваше от мнението й, също както и тя от неговото. Нямаше никакво намерение да спори с този гол мъж, застанал само на сантиметри от леглото й.

— Както обичате, капитане.

— Както обичам? Оценявам добрите ти маниери, Джордж. Наистина.

Когато най-после се отдалечи от койката й, Джорджина въздъхна дълбоко и дори не се учуди, когато чу тихия му смях. Въпреки твърдата решимост да не го прави, тя хвърли кратък поглед към леглото. Край, представлението бе свършило. Капитанът лежеше в леглото, скръстил ръце зад тила си, и се усмихваше. Усмихваше се? Не, светлината я мамеше. Всъщност това нямаше значение.

Ядосана на себе си, Джорджина се обърна към стената. Защо беше толкова любопитна? Последна, дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й, подобна на ням писък.