Джоана Линдзи
Покорителят (19)

Глава деветнадесета

— Не ти ли е добре, Джорджи, момчето ми?

— Джорджи е достатъчно, Мак.

— Не съм сигурен. — Шотландецът хвърли бърз поглед към кърмата, за да се увери, че са сами, и продължи: — Оня ден едва не извиках „Джорджи, момичето ми“.

— Щом смяташ — промърмори равнодушно Джорджина.

Тя посегна неохотно към коша, който стоеше помежду им, и извади ново въже, за да увие краищата му и да го преплете с друго парче. Не изпитваше желание да прекарва свободното си време в близост до капитана, предпочиташе да помага на Мак в тази досадна работа. Мислите й обаче бяха другаде. Мак трябваше на няколко пъти да разплита обърканите въжета и да й ги хвърля обратно в скута, за да свърши работата си, както трябва. Джорджина изобщо не забелязваше какво върши и не продумваше нито дума.

Мак я наблюдаваше внимателно и клатеше глава.

— Не се преструвай пред мен, нали виждам, че не си наред. Кога си била толкова спокойна и общителна…

Това я откъсна от мрачните мисли.

— Винаги съм общителна.

— Не и откакто си втълпи, че трябва да заминеш за Англия. А по време на обратното пътуване си непоносима.

Джорджина веднага се оживи и настръхна, готова за бой:

— Остави ме на мира — изфуча тя. — Никой не те е принуждавал да ме придружаваш. Щях да стигна до Англия и без теб.

— Много добре знаеш, че никога нямаше да ти позволя да тръгнеш сама. Може би трябваше да те заключа в мазето? Като си помисля, това беше най-разумното.

— Да, може би си прав.

Въздишката й потвърди предположението му.

— Ето че се съгласи с мен. От време на време се държиш странно. Сигурно капитанът те кара да работиш здравата?

Да работи? Нямаше такова нещо. В действителност не вършеше и половината от нещата, които й беше изброил. Когато се събудеше, той вече беше станал и се обличаше. Междувременно умееше отлично да разпознава настроенията му — от обичайната му грубост до язвителните подигравки, когато беше ядосан. Една сутрин, когато успя да стане преди него, се разсърди не на шега. Накара я дори да му помогне при обличането, а хапливите му забележки не оставиха съмнение, че това е наказание за прибързаността й. Така че Джорджина реши да се успива всяка сутрин. Горещо се надяваше никога вече да не се озове в такова изнервящо положение; и без това едва понасяше близостта му — но когато беше в лошо настроение, не можеше да издържа. Слава богу, този случай остана единствен. Поне вечер не я молеше да му помогне при събличането, когато отиваше да се къпе.

Даже церемонията на къпането не се повтаряше всеки ден, както бе обявил. Той все още настояваше да му мие гърба, но два пъти през седмицата се бе отказал от вечерното къпане и великодушно й бе предложил своята вана. Тя категорично бе отказала. Все още не беше готова да поеме риска и да се съблече гола в кабината му — макар че той винаги се съобразяваше с табелката на вратата.

Да, и бръсненето. Първия път имаше чувството, че в стомаха й танцуват цяло ято пеперуди. Ако бе останала още малко до него утрото щеше да свърши другояче. Вместо това беше остъргала брадата му с няколко бързи движения, след което захвърли кърпата и изскочи като светкавица от кабината. Той не можа да я спре. Извика му през рамо, че след минута ще се върне със закуската.

След този случай капитанът я помоли само още веднъж да го обръсне. Тя го поряза няколко пъти и той отбеляза с обичайния си сарказъм, че май ще се наложи да си пусне брада. Но не го направи. Повечето моряци пускаха бради по време на всяко плаване, първият офицер също, но капитанът продължи да се бръсне сам.

Нямаше нужда да му сервира вечерята, защото той или се хранеше направо от таблата, или я изпращаше навън веднага, след като наредеше масата. И нито веднъж не я бе събудил през нощта, както беше заплашил в началото.

Като цяло Джорджина имаше твърде малко работа и много време за самата себе си. Най-често оставаше в кабината, но само когато капитанът не беше там. Иначе седеше с Мак на палубата. Странното й държание се дължеше единствено и само на Джеймс Малъри, не на работата й.

Седмицата, която бе изминала от началото на плаването, й се струваше цяла вечност. Нервите й непрекъснато бяха напрегнати до крайност, нямаше апетит и не можеше да спи. Ставаше й лошо всеки път, когато той се доближеше до нея, когато я гледаше по обичайния си странен начин и дори когато тя го наблюдаваше. И най-вече всеки път, когато безсрамно се разхождаше гол, а това ставаше всяка вечер. Нищо чудно, че спеше лошо и лека-полека се превръщаше в кълбо от нерви; нищо чудно, че Мак също го забелязваше.

Всъщност тя би предпочела да не говори за това, защото собствените й чувства я смущаваха и объркваха. Но Мак седеше насреща й, гледаше я право в очите и чакаше отговор. Може би щеше да й даде няколко бащински съвета, които да подобрят положението й.

— Работата не е толкова трудна — отговори тихо Джорджина, без да вдига очи от въжето в скута си. — Лошото е, че съм принудена да обслужвам проклет англичанин…

— Ето какво било! Май пак си се разбързала да избягаш?

— Бързам ли? — попита смаяно тя.

— Ами да, госпожице Нетърпение. Напусна презглава Англия, а сега същото това нетърпение те тласка отново да избягаш. На всичкото отгоре си имаш работа с лорд. Това преля чашата, нали?

— Той наистина се държи като аристократ — промърмори презрително Джорджина. — Но се съмнявам, че е такъв и в действителност. Няма ли закони, които разделят благородниците от търговците?

— Има нещо такова, но никой не го спазва. Освен това, доколкото знам, корабът не носи товар, следователно не търгува, поне при това плаване. Обаче до ушите ми стигна, че той наистина е благородник, дори виконт.

— Колко хубаво — отзова се иронично Джорджина, после от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. — Прав си, това не опростява нещата. Той наистина е проклет аристократ — как изобщо съм могла да се съмнявам в това?

— Виж какво, момиче, гледай на сегашното си положение като на наказание за прибързаните ти решения; ти не пожела да изчакаш, докато намерим друг кораб. Може би братята ти ще се смилят над страданията ти, преди да те наредят, както заслужаваш.

Лицето й се изкриви в подобие на усмивка.

— Благодаря ти, Мак, знам, че винаги мога да разчитам на черния ти хумор. Колко утешително…

Мъжът изръмжа нещо неразбрано и отново се зае с работата си. Джорджина последва примера му, но скоро отново отпусна ръце в скута си и се замисли. Накрая изговори на глас онова, което я потискаше:

— Мак, чувал ли си за хора, които се разболяват от близостта на някого или нещо?

Шотландецът се намръщи и я изгледа с проницателните си сиви очи.

— Как така?

— Просто се разболяват. Гади им се.

— Аха. — Лицето му се разведри и той обясни с вид на видял и патил човек: — Това става от много ядене или когато мъжът е препил, или ако жената е бременна.

— Не, не е това. Човекът е съвсем здрав, но когато се доближи до нещо определено, му става лошо.

Лицето на Мак отново помрачня.

— Нещо определено? Добре ли те разбрах? Би ли имала добрината да ми обясниш кое те прави болна?

— Не говоря за себе си.

— Джорджи!

— Е, добре, ще ти кажа — предаде се неохотно тя. — Капитанът е виновен. Всеки път, когато се доближа до него, стомахът ми се бунтува.

— Всеки път?

— Е, може би не.

— Гади ти се, така ли? Повръщаш ли?

— Само веднъж, но… Това беше първия ден, когато открих кой е той. Накара ме да ям, а аз бях нервна и всичко излезе навън. Оттогава често ми става лошо, но не съм повръщала — поне досега.

Мак замислено подръпна рядката червена брада, която отскоро красеше лицето му, и замълча. Не беше съвсем сигурен дали предположенията му са верни, затова ги запази за себе си. Приемаше, че Джорджина е ужасно ядосана на капитана и дори не забелязва колко привлекателен го намира. Беше твърде неопитна, за да сметне странното чувство в стомаха си за чувствено вълнение. Накрая все пак заговори:

— Може би причината е в одеколона му или в сапуна? Как мислиш? Или си маже косата с помада?

Очите й се разшириха от почуда и тя избухна в луд смях.

— Ама разбира се! Как не помислих за това! — Хвърли въжето в ръцете му и скочи.

— Къде отиваш?

— Не е от сапуна, защото аз използвам същия. Не си маже косата — но има шише одеколон, което използва след бръснене. Ще отида да го помириша и ако то е виновно, познай какво ще направя.

Смехът й го успокои, но все пак й даде добър съвет:

— Ако го хвърлиш през борда, той ще го потърси.

Тя понечи да му отговори, че хич не я интересува, но веднага разбра, че не е особено умно да се поддава на настроенията си и да попадне отново в затруднено положение.

— Ще му кажа истината. Той е един див овен, но… не е толкова безчувствен, че да използва отново онази воняща течност. До скоро, Мак. Или най-късно до утре — поправи се тя, като видя залязващото слънце.

— Обещай ми да не правиш глупости, за които ще получиш наказание.

Само ако Мак знаеше с какви наказания я бяха заплашвали…

— Обещавам!

Тя говореше искрено. Ако наистина й се гадеше от одеколона, веднага щеше да каже на капитана. Тя се втурна към долната палуба и налетя право в ръцете му.

Стомахът й се разбунтува и лицето й се изкриви в жална гримаса.

— Аха — отбеляза сухо Джеймс Малъри. — Да не четеш мисли?

— Как, моля?

— Говоря за израза на лицето ти. Сигурно си усетил, че трябва да си поговоря с теб? Не са ми приятни навиците ти за къпане — По-точно липсата на такива навици.

Лицето й пламна, после се оцвети в тъмночервено.

— Как си позволявате…

— Хайде, хайде, Джордж. Да не мислиш, че не знам? Всички момчета на твоята възраст смятат банята за дяволско мъчение. И аз съм бил момче. Но ти живееш в моята кабина и…

— Не доброволно — не се удържа Джорджина.

— Ще се направя, че не съм чул. Но аз имам някои принципи и най-важният от тях е чистотата. Или поне мирисът на сапун.

И той закри носа си в знак на доказателство. Ако не беше толкова бясна, жестът му щеше да й се стори смешен. Наистина беше смешно: той намираше, че тя мирише лошо. Господи, каква ирония! Ако и на него му ставаше лошо, това щеше да означава, че все пак съществува справедливост.

Мъжът невъзмутимо продължи:

— Тъй като до днес не сметна за нужно да се придържаш към принципите ми…

— Би трябвало да знаете…

— Не ме прекъсвай отново, Джордж — пресече я високомерно той. — Работата е уредена. Веднъж седмично ще използваш моята вана — ако искаш и по-често — и ще започнеш още днес. Това е заповед, момче. И тъй като тези неща очевидно те смущават и се нуждаеш от спокойствие, те съветвам веднага да се заемеш с тях. Давам ти време до вечеря.

Джорджина отвори уста, за да отговори по подходящ начин на нахалството му, но потръпващата лява вежда я накара да замълчи.

— Тъй вярно, сър — отговори провлечено тя и вложи в думата „сър“ цялото презрение, което изпитваше и което непременно щеше да й донесе плесница.

Джеймс недоверчиво смръщи чело, когато тя шумно го отмина, и се запита дали този път не е извършил непростима грешка. Всъщност искаше само да й направи услуга, заповядвайки й да се окъпе и давайки й да разбере, че никой няма да й пречи. Доколкото можеше да прецени, досега не беше имала възможност да се изкъпе истински, а той знаеше от опит, че повечето жени, особено от благороден произход, високо ценяха горещата вана. Затова бе решил да вземе нещата в свои ръце, представяйки си, че дълбоко в себе си малката ще му бъде благодарна. И насън не бе помислил, че ще реагира толкова обидено. Внезапно от очите му падна було: глупак такъв, нима е прилично да кажеш в лицето на една дама, че вони като пор!