Джоана Линдзи
Покорителят (18)

Глава осемнадесета

Джорджина прекара ужасна нощ. Заспа едва на разсъмване, а ето че резкият глас на капитана я изтръгна от света на сънищата.

— Марш, марш, скачай от пухеника!

Тя потърка сънено очи и примигна, заслепена от ярката слънчева светлина, която необезпокоявано проникваше в каютата. По дяволите, успа се!

Нищо чудно, след такъв ден и такава задушна нощ. За нейно голямо облекчение капитанът беше вече облечен, макар и наполовина. Беше обул панталоните и чорапите си и тъкмо нахлузваше черна копринена риза, скроена подобно на тази от предишния ден, без да си направи труд да я закопчее. „Липсва му само обицата, за да изглежда като истински пират с тази широка риза и тесните черни панталони“, каза си злобно Джорджина. В същия момент уплашено изохка, защото капитанът наистина носеше обица, малко златно топче, едва видимо под русите, разбъркани от съня къдрици.

— Наистина носите обица! — изплъзна се от устните й.

Чифт блестящи зелени очи се насочиха към нея. Отново стана жертва на омразния му навик да вдига изпитателно едната от златните си вежди.

— Наблюдателен си, малкият. Харесва ли ти?

Беше твърде сънена, за да внимава какво говори, и набързо изтърси:

— Изглеждате като пират.

Мъжът я дари с развеселена усмивка.

— Така ли смяташ? По-скоро бих го определил като проява на елегантност.

В сърцето й отново се надигна гняв. Въпреки това въпросът прозвуча безобидно:

— Защо я носите?

— А защо не?

Е, добре, тази сутрин не беше особено разговорлив. Освен това нямаше защо да се засяга от факта, че капитанът се облича като пират. Щом в действителност не беше такъв, всичко беше наред.

— Хайде, Джордж — прозвуча веселият му глас. — Утрото скоро ще свърши.

Скърцайки със зъби, Джорджина се надигна, полюля се малко и скочи от койката. Капитанът очевидно изпитваше удоволствие да я нарича Джордж, макар да знаеше, че името я смущава. Това име беше твърде мъжко. Тя познаваше поне десетина мъже, които съкращаваха името си на Джорджи — но нито една жена.

— Май не си свикнал да нощуваш в койка?

Джорджина го изгледа с едва скривана ярост; вече й беше писнало от грешните му заключения.

— Искам да ви кажа…

— Цяла нощ се мяташе насам-натам. Не можах да затворя очи. Надявам се, че това няма да се повтори. Иначе ще се наложи да те взема при мен в леглото. Имам нужда от нощната си почивка.

Лицето й побеля като платно. Капитанът не изглеждаше особено въодушевен от тази идея, но сигурно щеше да изпълни заканата си, без да се интересува от мнението й. Нямаше да допусне това. Само през трупа й!

— Няма да се повтори, капитане.

— Много се надявам да е така. Впрочем, ръката ти спокойна ли е?

— Защо?

— Защото ще трябва да ме обръснеш.

Какво? Не, това беше немислимо. Веднага щеше да й прилошее. Та това означаваше едва ли не да седне в скута му. Трябваше на всяка цена да му разкаже за странното си гадене. Тази мисъл я притисна като тежък товар. Как по-внимателно да му го съобщи? Той непременно щеше да се обиди до смърт, а последствията бяха необозрими. Той имаше достатъчно власт, за да направи живота й още по-непоносим, отколкото беше.

— Никога не съм бръснал. Непременно ще ви одера кожата.

— Не те съветвам, миличък, защото това е неотменна част от задълженията ти на камериер. Напрегни се малко. Стига ми, че тази сутрин се облякох сам.

Много й се искаше да изкрещи. Нямаше никаква възможност да му избяга. Странно, нима все още не беше забелязал колко зле се чувства в близост до него? Колко пъти й се бе наложило да тича към нощното гърне, за да повърне…

Може би причината не беше в него. Може би страдаше от морска болест. Макар че бе обиколила почти цялото Източно крайбрежие с братята си, без нито веднъж да й стане лошо, а и по време на дългото плаване до Англия също се радваше на добро здраве. Не, причината беше в него. Все пак трябваше да го накара да повярва, че страда от морска болест. Тази мисъл я успокои и лицето й грейна в усмивка.

— Утре ще стана по-рано, капитане — побърза да обещае тя.

Защо ли я зяпна така, преди да отговори съвсем кратко:

— Е, добре, отивам да обсъдя нещо с Кони. Имаш десет минути да донесеш топла вода за бръснене и да приготвиш всичко необходимо. Нямам никакво намерение да чакам, ясно ли е?

Сигурно се сърди, че е трябвало да се облече сам, каза си Джорджина, когато мъжът излезе навън по чорапи и силно тресна вратата. Дано се убоде, този проклетник! Не, по-добре не, защото непременно щеше да я накара да извади тресчицата от крака му!

Джорджина въздъхна дълбоко и с облекчение установи, че кабината най-сетне е на нейно разположение. Само да не губя време, каза си тя и хукна към нощното гърне. Трябваше да рискува, защото малкото минути, които й оставаха, нямаше да й стигнат да слезе в трюма, където бе скрила собственото си гърне. А не можеше да чака, докато го обръсне. Отсега нататък трябваше да се събужда преди него.

Джеймс се върна със същия тропот, с който бе напуснал каютата, и така блъсна вратата, че тя се удари в стената. Беше решил да я изненада, защото неочакваната й усмивка не бе убягнала от вниманието му. Усилията му се увенчаха с успех. Ако се съдеше по цвета на бузите й, тя се уплаши до смърт и побесня от гняв. „Как може да съм такъв бивол“, мина му в същия миг през ума. Как можа да забрави, че и жената, която играе ролята на момче, има нужда от къпане, преобличане и задоволяване на всички човешки потребности и то в кораб, пълен с мъже? Беше я настанил в своята каюта и това й даваше възможност от време на време да остава сама, но го беше направил по-скоро за свое собствено забавление, отколкото за нейно удобство. Освен това вратата не се заключваше, а и нямаше нито едно местенце, където да бъде сигурна, че няма да й попречат.

Щом не мислеше за нищо друго, освен да я прелъсти, трябваше да вземе предвид и тези подробности. Дали тя бе помислила за тези неща, преди да реши да се преоблече като мъж? Със сигурност не дойде доброволно в кабината му. Малко или повече той я бе принудил да поеме риска да бъде разкрита и да използва кратката пауза, като я бе натоварил с работа веднага след ставането. Само той беше виновен, че сега лицето й беше скрито между красивите колене, но в момента не можеше да предприеме нищо срещу разбираемото й възмущение, без да се издаде. Ако наистина беше Джордж, сега нямаше да му се наложи да се измъкне заднешком от кабината, мърморейки извинения, а щеше да приеме положението като съвсем естествено.

Само че неговият Джордж не беше момче и положението не беше естествено. Тази прекрасна личност бе смъкнала панталоните си и чувствителните му сетива веднага регистрираха този факт.

За да се измъкне от неприятната ситуация, той се загледа напрегнато в тавана, после предпазливо се отправи към леглото, за да вземе ботушите си. Стига вече, каза си сърдито той. Мадам седи усмихнато на нощното гърне, а аз съм се изчервил като магаре.

— Няма да ти преча, Джордж — изръмжа рязко той. — Търся си ботушите.

— Капитане… Моля ви!

— Не се дръж толкова детински! Да не мислиш, че другите хора не използват това нещо?

Джорджина простена и мъжът осъзна, че не е в състояние да й помогне. Затова грабна ботушите си, изскочи от стаята и отново блъсна вратата. Кой знае как щеше да завърши тази игричка. Някои жени са ужасно проклети в това отношение и никога не прощават на мъжа, заварил ги в неудобна ситуация.

По дяволите, как ли щеше да реагира тя? Да отмине случилото се с усмивка, да се влачи три дни със зачервени от срам бузи или да се скрие под най-близкото легло и да откаже да излезе? Дано не е някоя от онези нежни душици! Нахалството й доказваше, че притежава известна доза дързост, макар да не беше съвсем сигурен в това. Обзе го неприятното предчувствие, че след постигнатия миналата нощ успех сега е претърпял поражение.

Джорджина нямаше никакво намерение да се скрие под леглото. Според нея имаше само три възможности: или веднага да скочи през борда, или да прави компания на плъховете в трюма до края на плаването, или — просто да убие Джеймс Малъри. Последната възможност й изглеждаше все по-привлекателна. Но когато след малко се качи на палубата, чу как капитанът раздава наляво и надясно напълно необосновани наказания, или както се изрази един матрос, защото някоя бълха го е ухапала по черния дроб. Нещо го беше разсърдило и той изливаше гнева си върху всеки, имал глупостта да пресече пътя му.

Руменината бавно изчезна от бузите й. Върна се в каютата с топлата вода за бръсненето на Негово лордство, убедена, че той се е смутил повече от нея… ако това изобщо беше възможно. Никога не бяха наранявали чувствителността й толкова безогледно и ако той също беше получил своето, тя щеше да преживее позора.

Всъщност не беше очаквала подобна чувствителност от него. Точно погледнато, самата тя беше предизвикала първоначалното му държание с детинските си постъпки. Той очевидно съзнаваше, че с последното си появяване я е наранил много по-дълбоко, отколкото с всички подигравки досега, и се срамуваше. Пада му се!

След малко вратата се отвори внимателно и Джорджина едва не избухна в смях, когато капитанът на „Мейдън Ан“ предпазливо провря глава в каютата, за да се увери, че въздухът е чист.

— Е, готов ли си да ми прережеш гърлото със собствения ми бръснач?

— Не съм чак толкова несръчен.

— И аз се надявам да е така. — Смущението, което се излъчваше от него, въпреки подчертаната небрежност, с която се движеше, не беше лишено от комичност и всъщност не подхождаше на мъж от неговия калибър. Джорджина бе приготвила приборите за бръснене на масата, сапунът се пенеше в една купичка, а дузина кърпи бяха струпани наблизо. Капитанът се бе забавил повече от десет минути и тя имаше време да подреди стаята, да оправи леглото му, да свие койката си и да събере дрехите за пране. Закуската още не беше готова, но О’Шон вече се трудеше усърдно.

Капитанът огледа изпитателно приборите за бръснене и промълви:

— Все пак мисля, че не ти е за първи път.

— Само съм гледал как го правят братята ми.

— Е, все пак е по-добре от нищо. Започвай. — Той съблече ризата си и небрежно я захвърли на леглото, после зае място до масата. Джорджина го гледаше ужасено. Не очакваше, че ще се съблече наполовина гол, за да го обръсне. А и не беше нужно, защото тя нарочно беше подготвила най-големите хавлиени кърпи, за да завие раменете му. По дяволите, въпреки това щеше да ги използва.

Но когато понечи да го обвие с една от тях, той я отблъсна.

— Да не искаш да се задуша?

Идеята да му пререже гърлото й харесваше все повече и ако начинанието не беше толкова рисковано, веднага щеше да го осъществи. Тази гола кожа, която през цялото време отклоняваше вниманието й и я смущаваше… Всичко можеше да се случи — по невнимание, разбира се.

Трябваше да го обръсне. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Защото познатото гадене вече се надигаше в стомаха й и правеше положението още по-лошо. Не гледай настрана, Джорджи, съсредоточи се само върху брадата му!

Тя се отдръпна от него и започна да го сапунисва, но при бръсненето трябваше да застане по-близо. Стисна зъби и се съсредоточи върху бузите му — или поне се опита, защото той я гледаше право в очите. Когато погледите им случайно се срещаха, пулсът й веднага се ускоряваше, но мъжът не отместваше очи. Тя обаче бързаше да погледне встрани, макар че горящият му поглед се впиваше още по-силно в лицето й и то пламваше.

— Престани най-после да се изчервяваш — укори я с усмивка капитанът. — Голият задник не означава нищо между мъжете, не е ли така?

Тя изобщо не мислеше за това. Лицето й пламна още повече. Защо най-после не изоставеше тази тема?

— Все пак кабината е моя — изръмжа недоволно мъжът. — Въпреки това ти поднасям извиненията си. Но като те видях, помислих, че на гърнето е седнало момиче.

— Съжалявам, сър.

— Забрави го. Щом толкова държиш да не те безпокоят на гърнето, следващия път окачи табела на вратата. Никой няма да посмее да влезе, дори аз.

„Много по-просто е да сложиш ключалка“, каза си тя, но не се осмели да му го предложи. Не беше очаквала такова нещо. Изненада се, че този човек може да прояви съобразителност и загриженост. Сега щеше да има възможност дори да се окъпе истински, вместо да продължава с краткото обливане в трюма.

— Стегни се, Джордж. Обичам лицето си и искам кожата му да остане цяла.

Изтръгната от мислите си, Джорджина изсъска:

— Тогава се обръснете сам! — И тресна бръснача на масата. Вдигна гордо глава и се отдалечи, а мъжът извика подире й:

— Я виж ти, хлапакът не може да се владее!

Тя спря рязко, забелязвайки едва сега какво е сторила. Обърна се бавно и по лицето й се изписа искрено разкаяние.

— Много съжалявам, сър. Не знам какво ми стана. Вероятно ми дойде твърде много. Иначе не съм избухлив, попитайте Мак.

— Питам теб. Или те е страх да бъдеш откровен?

Джорджина спря да диша. С усилие потисна следващата въздишка.

— Ни най-малко. Защо?

— И аз не знам. Първо, много си малък за плесници или за камшика, второ, ще ми струва доста усилия да ти измисля допълнителна работа като наказание. Следователно ти позволявам да говориш свободно, Джордж, особено след като сме толкова близки.

— Ами ако някой път прекаля и проявя неучтивост? — не можа да се удържи Джорджина.

— Тогава лично ще отупам дъното на панталоните ти и това е единственото наказание, което си позволявам. Но смятам, че няма да стане нужда. Прав ли съм, Джордж?

— Не, искам да кажа, да, сър — процеди през стиснати зъби тя, едновременно уплашена и ядосана.

— Е, какво ще кажеш да продължим с бръсненето? И се постарай да внимаваш повече.

— Ако не… ако не говорите, ще съм по-съсредоточен — предложи възможно най-почтително Джорджина. Едната му вежда не закъсня да се повдигне. — Мислех, че мога да ви казвам всичко? — пошепна стреснато тя и посегна към бръснача. — И докато съм зает с бръсненето, не понасям да правите това.

Втората вежда се присъедини към първата. Този път по лицето му се изписа искрена изненада.

— Какво правя?

Джорджина сърдито размаха бръснача под носа му.

— Тази надменно вдигната вежда…

— По дяволите, това е в състояние да разгневи дори моряк!

— Толкова весело ли го намирате?

— Намирам, че тонът ти не е никак подходящ, малкия. Да говориш свободно още не означава да обиждаш капитана си и ти много добре го знаеш.

Разбира се, че го знаеше, но искаше да вдигне малко пушилка, за да провери докъде може да стигне. Очевидно не много далеч.

— Моля за прошка, капитане.

— Мисля, че решихме да ме гледаш в очите, когато се извиняваш. Значи не можеш да го понасяш — продължи самодоволно той.

По дяволите, пак й се надсмиваше. Подигравателните му забележки й бяха много по-омразни от вдигането на веждите.

— Предполагам, че е по-умно да не отговарям?

— Добре се изрази, Джордж. Както виждам, бързо се учиш — промърмори окуражително той и приятелски, но доста силно я потупа по рамото. Напълно неподготвена, Джорджина се стовари в скута му и той трябваше да я задържи, за да не падне. Младата жена инстинктивно посегна към него, за да се опре. Двамата останаха известно време така, хванати един за друг и забравили света около себе си. Магията трая само няколко секунди — после ръцете й се отдръпнаха като опарени.

Сякаш нищо не беше станало, сякаш помежду им не бе прескочила искра, капитанът отбеляза сухо, макар и с леко треперещ глас:

— Просто усещам как брадата ми расте, Джордж. Ще ме обръснеш ли, преди да сме стигнали Ямайка?

Джорджина беше твърде смутена, за да отговори по подходящ начин, и мълчаливо се зае за работа. Сърцето й биеше като лудо, слепоочията й туптяха. „Само се уплаших, втълпяваше си тя, не беше от докосването му…“

След малко огледа изпитателно работата си и откри само една капчица кръв. Без да го осъзнава, помилва нежно раничката и изтри кръвта.

— Не исках да ви причиня болка — извини се меко тя.

Отговорът му прозвуча още по-меко:

— Знам.

О, господи, пак тези пеперуди в стомаха…