Джоана Линдзи
Покорителят (22)

Глава двадесет и втора

— Сега разбирам защо хората правят тези неща.

Джеймс въздъхна облекчено. Трябваше да чуе от устата й тази банална забележка, за да обуздае напиращата в сърцето му нежност. „И тя е лека жена като всички, макар и първокласна, по нищо не се различава от другите, които съм любил“, опитваше се да си внуши той. След като му се беше отдала, в нея вече нямаше нищо, което да го вълнува. Защо тогава не я пуснеше и не я изпратеше обратно в леглото й?

Мъжът се подпря на лакти и погледът му бавно обходи лицето на Джорджина. Кожата й все още пламтеше, по устните личаха следи от необузданата им страст. Леко и безкрайно нежно пръстите му помилваха раничките. Погледът на кадифените очи, който не бе забелязал преди, го омайваше. По-рано четеше в този поглед на сърна само нервност, смущение или разочарование и това по-скоро го забавляваше, отколкото го възхищаваше, особено като я гледаше в мъжките дрехи… Как можа да забрави маскарада, който му бе устроила! Обяснението го интересуваше повече от всичко.

— Тези неща ли, Джордж?

Високо вдигнатата вежда й показа много по-ясно от думите, че пак й се подиграва. Е, какво от това, каза си Джорджина, в момента нямам основания да се оплаквам от държанието му.

— Не звучи особено романтично, нали? — попита тя тихо и невероятно плахо.

— Не и много влюбено, но вече те разбрах, малка госпожице. Доставило ти е удоволствие, нали?

Неспособна да му даде отговор, тя само кимна, ала когато забеляза възхитената му усмивка, окуражено изтърси:

— А на теб? — „Джорджи! Да не си полудяла! Как можеш да го питаш за такива неща!“ — Исках да кажа…

Джеймс избухна в смях и се отпусна на възглавниците. После бързо я грабна, завъртя я и я сложи върху себе си. Това беше напълно ново положение за нея — да го гледа отвисоко — и тя се почувства малко по-сигурна, но само докато мъжът разтвори бедра и я притисна между краката си.

— Какво да те правя сега, Джордж? — заговори през смях той и я притисна силно до себе си. В този момент веселието му не я тревожеше, макар че както обикновено не знаеше за какво стана дума.

— Като начало престани да ме наричаш Джордж — предложи тя и още в същия миг съжали за казаното. Замлъкна, надявайки се, че необмислената й забележка няма да насочи разговора към преобличането й в мъжки дрехи. Мъжът също млъкна. По лицето му все още играеше усмивка, но промяната беше очевидна — той беше отново старият, коварен и самодоволен тип.

— А как, по дяволите, да те наричам? Може би ще ми кажеш истинското си име?

— Аз наистина се казвам Джорджи.

— Разправяй ги тия на баба си. По-добре измисли нещо по умно. — Джорджина не отговори, но по лицето й се изписа упоритост. — Трябва ли да изтръгна истината дума по дума от устата ти? Или предпочиташ да се запознаеш с ефикасните инструменти на инквизицията — пейката за мъчения и камшика?

— Това не е смешно — изфуча в отговор Джорджина.

— Независимо дали ми вярваш или не, аз го намирам забавно. Не, мила, не се безпокой, в момента няма място за тревога. Искам най-после да чуя обяснението ти. Нека започнем с най-важното: защо се преоблече като мъж?

Джорджина въздъхна и положи глава на гърдите му.

— Трябваше да напусна Англия.

— Трудности ли имаш?

— Не, просто не можех да остана там нито ден повече.

— Защо просто не си купи билет за някой кораб?

— Защото в тази посока пътуваха само английски кораби.

— Какво имаш против английските кораби, за бога?

Джорджина вдигна глава и го изгледа намръщено.

— За вас това е странно, но аз мразя всичко английско.

— Така ли? Включително и мен? — Русата вежда отново се надигна.

— Досега да. Все още не съм мислила дали това ще се промени.

Джеймс се ухили, после се засмя с глас.

— Най-после виждам земя, Джордж. Ти си една от онези американски фанатички, нали? Акцентът ти го потвърждава.

— Ами ако е така?

— Тогава ще те заключа в най-близкия трюм. Това е най-сигурното място за хора, които подклаждат войни.

— Не сме започнали ние… — Джорджина не можа да продължи, защото целувката му затвори устните й. Джеймс улови главата й между двете си ръце и я зацелува, докато тя остана без дъх и не можа да продължи спора.

— Няма да се караме за това, мила. Значи си американка? Е, мисля, че бих могъл да го понеса.

— Как не ви е…!

Както и преди, той затвори устните й с дълга целувка, която замая главата й, а него самия възбуди дотолкова, че съжали за грубостта си.

— Все едно ми е каква си — зашепна между устните й той. — И без това не съм участвал в онази смешна война, нито съм се интересувал от политическите й основания. По това време живеех в Западна Индия, далеч от всичко.

— Все пак сте англичанин — настоя тя, макар и не толкова гневно.

— Права си. Но това не бива да ни смущава, любима — продължи да шепне заклинателно Джеймс, хапейки устните й. Джорджина беше съгласна с него. Промълви само едно слабо „не“ и тялото й започна да отговаря на милувките му. Тя усети втвърдяването в слабините му и този път веднага разбра за какво става дума. Ако сега се любят, неприятните въпроси ще престанат, каза си тя, без да свързва с предстоящото любене страстните чувства, които се надигаха в сърцето й.

След известно време, когато завивките бяха още по-объркани от преди, Джеймс й намигна и заговори отново:

— А сега е време да си поговорим за моите чувства. Представяш ли си какво ми беше, когато открих, че момчето, което съм взел под крилото си, в действителност е жена? Срамът, който изпитвам дори само при мисълта как ми помагаше да се къпя или как вечер се събличах пред теб…

Така погледнато, Джорджина имаше всички основания да се срамува. Не стига, че се бе преоблякла като мъж, ами и беше поставила капитана в неудобно положение. Трябваше да му разкрие истината още първия ден, или най-късно по време на къпането. Вместо това тя си въобрази, че ще съумее да се крие до края на пътуването и никой няма да узнае нищо. Той имаше всички основания да е ядосан и тя попита колебливо:

— Много ли ми се сърдите?

— Не, сега вече не. Бих казал, че съм получил подобаващо обезщетение. Да, ти наистина си заслужи прекосяването на Атлантика. Вече сме квит.

Как можа да каже такова нещо, стъписа се Джорджина, след всичко, което се случи помежду им?

„Ама разбира се, глупачко! Той е англичанин, нали? Проклет дързък аристократ. Как презрително те нарече женичка. Е, сега поне знаеш за каква те смята.“

Тя се надигна бавно, изгледа го отвисоко и смръщи чело. Джеймс веднага усети колко дълбоко я е наранил.

— Можехте да почакате поне до утре с гадостите си, негоднико!

— Извинявай, май не те чух добре?

— Много добре ме чухте. По-добре се извинете.

Джеймс протегна ръка към нея, но тя вече беше скочила от леглото.

— Ти не ме разбра, Джордж. Не исках да кажа това — опита се да я усмири той.

Джорджина се завъртя като ужилена и го изгледа с пламтящи от гняв очи.

— Не ме наричайте така!

Джеймс най-после разбра колко безсмислен е този спор и внимателно се опита да я успокои:

— Аз все още не знам истинското ти име.

— Джорджина.

— Божичко! Моите най-искрени съболезнования. Предпочитам да остана при Джордж — отвърна с добре изигран ужас той.

Да не мислеше, че ще я накара да се усмихне? Не, шегата с пътуването, което е спечелила с честен труд, я бе наранила твърде дълбоко.

— Лягам си, капитане — в моето легло! — отговори ядно тя и с надменен поглед и маниери на изискана дама, макар чисто гола, прибави: — Бих се радвала, ако утре ми намерите друга каюта.

— Ето го най-после истинския Джордж със съвършените му маниери.

— Върви по дяволите — промърмори тя и засъбира разпилените си дрехи.

— Защо се обиждаш? Исках само да ти направя комплимент… по свой начин.

— Вашият начин е отвратителен — изсъска тя и завърши изречението с провлечено „сър“.

Джеймс въздъхна, но като я видя да крачи гордо към койката си с разпилени по гърба кестеняви къдрици, отново се ухили и едва не се изсмя с глас. Какво възхитително създание.

— Как изтърпя цяла седмица в смирение?

— Езикът ми е целият на дупки — изфуча в отговор тя.

Джеймс се изсмя, но тихо, за да не го чуе тя, и проследи с поглед как Джорджина с типично женска ярост запрати дрехите си в ъгъла. Още в същия момент тя проумя грешката си, грабна ризата и я навлече. Понечи да се покатери в койката си, но като помисли малко, навлече и панталоните. Едва тогава се отпусна в люлката. Лекотата, с която се настани в нестабилното си легло, отново напомни на Джеймс, че то никога досега не бе й създавало трудности.

— Ти си пътувала по море и преди идването в Англия, нали, Джордж?

— Не ви ли казах достатъчно ясно, че не съм Джордж?

— Остави ми поне това удоволствие, малка госпожице. Повече ми харесва да те наричам Джордж. Е, пътувала ли си…

— Разбира се — прекъсна го дръзко тя и демонстративно се обърна към стената. Ала не можа да се сдържи да не добави: — Всъщност аз притежавам собствен кораб.

— О, разбира се, мила — съгласи се шеговито той.

— Говоря истината, капитане.

— Може и да е така, но какво те доведе в Англия, след като я мразиш до дън душа?

Джорджина вече скърцаше със зъби.

— Това не ви засяга ни най-малко.

— Бъди уверена, че ще го узная.

— Пожелавам ви приятна почивка, капитане. Дано главоболието ви измъчи до смърт… ако изобщо сте имали такова, в което междувременно се съмнявам.

Този път Джеймс се засмя с пълен глас. Беше проумял, че темпераментният й изблик тази вечер ще е нищо в сравнение с избухването, което ще последва, когато узнае, че маскарадът й е бил разгадан още от първия миг. Ако някой ден почувства скука, ще има с какво да се позабавлява.