Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Бяла покривка, свещи, шампанско… не очаквах всичко това, Джон!

Танцуващите пламъчета на свещите хвърляха огнени отблясъци по гъстите тъмни коси на Лана. Позлатените гребенчета, с които я бе прихванала от двете страни на лицето, проблясваха. Тя взе чашата с пенливо вино и я вдигна за здравето на събеседника си.

— Благодаря!

— Това е специална вечер — припомни й той с топъл, малко глух глас. — Трябва да празнуваме рожден ден.

Лана отпи от шампанското, потискайки смеха от гъдела, който пръскащите се мехурчета предизвикваха под носа й.

— Ще бъде ужасно, ако кихна, нали?

— Ще бъде проява на лош вкус — той цъкна с език в знак на дълбоко несъгласие.

— Сигурна съм, че метр д’отела би изразил неодобрението си по своя надменен начин — прошепна Лана, хвърляйки поглед на дребното човече, което придружаваше една двойка до масата.

— Няма да посмее. Ще го уволня за това, че ви е развалил рождения ден — заплаши Джон.

Лана постави чашата на масата и прекара пръст по крехката й дръжка. Светлата пенлива течност в чашата бе малко по-светла от кехлибарената рокля, която носеше. Материята й приличаше, на бита сметана и подчертаваше меките гънки на нейната фигура.

— Чувствам се като това шампанско — отбеляза Лана. — Шумяща и опияняващо бляскава. Това празнуване на рождения ден е доста по-приятно отколкото сред тълпа от хора. Но откъде познавате всички тези чудесни ресторантчета, закътани от хорския поглед. Тук има всичко — атмосфера, усет за ненатрапчива елегантност, дискретност.

— Защо мислите съм го избрал? Тук водя всичките си приятелки. — Джон тихичко се засмя и се наведе към нея със заговорнически вид: — Всички мъже в това заведение ми завиждат — в очите му играеха закачливи пламъчета. — Всички се питат дали сте ми внучка, или любовница. Не чувате ли как жените питат какво ли прави този възрастен мъж с толкова млада и привлекателна жена?

— Уверена съм, че биха искали да са в компанията на мъж с толкова изискан външен вид — отвърна му Лана.

Чупливата коса с цвят на опушено сребро, жива и гъста, проблясваше при светлината на свещите. Държеше се непринудено в тъмния костюм с вратовръзка, с подчертани обноски, мъжествен по някакъв зрял и ненатрапчив начин.

— Тези дрехи много добре ви стоят. Знаете ли, че за първи път ви виждам в облекло, различно от работното?

— Не съм бил цял живот нощен пазач. И престанете да си гледате часовника! — остро й нареди той.

— Мисля, че трябва да поръчваме — оправда се Лана. — Не знам колко време ще трябва да чакаме, за да сервират, а не искам да закъснявате за работа.

— Не ви ли казах? — Джон се изправи на стола. — Тази нощ съм свободен, така че няма закъде да бързаме.

— Не, не сте ми казвали.

Първоначалното приятно впечатление от обстановката премина. Внезапно израз на вина се изписа по лицето й и замъгли очите й. Внимателните очи на Джон го забелязаха:

— Нещо не е наред, така ли?

— Мислех си…

— Какво? — настоя Джон.

Лана се усмихна и го предупреди:

— Няма да ви хареса.

— Тогава вината е моя, че попитах. За какво става дума?

— Когато един мъж в петък вечер е свободен, той трябва да я прекара с жена си и семейството си.

Погледите им се срещнаха, докато извръщаше глава. Джон никога не бе обсъждал с Лана подробности от семейния си живот, но тя знаеше, че отношенията с жена му бяха странни от беглите забележки, които той правеше.

— Понякога се случва жена ми да е извън града — съобщи Джон. — Замина на север, при приятели заедно със снаха ми и внука ми. Синът ми пък има други ангажименти тази вечер. Така че, ако бях останал у дома, щях да бъда сам. Вечерята с вас по никакъв начин не влияе на семейните ми задължения.

Любопитството й бе напълно удовлетворено. Много хора на неговата възраст щяха да говорят безспир за децата и внуците си, но той споменаваше своите доста рядко.

— Не се ли разбирате със синовете си? Не зная дори имената им — отбеляза Лана. — Във Финикс ли живеят?

— Големият ми син живее тук. — Направи кратка пауза. — Малкият има буден ум и огромни възможности, но изглежда няма никакви амбиции. Не се разбираме твърде добре. Сега големият ми син… Струва ми се, че прилича на мен в много отношения. — Погледна нагоре и очите му се навлажниха. — Не знам дали съм ви казвал, но никога не съм имал жена за приятел. Може би трябваше да кажа приятел, който е жена!

Той се поправи и засмя.

— Обратното важи за мен — отвърна Лана, като си даде сметка, че той пак променя темата, но ако не искаше да говори за семейството си, тя нямаше да настоява. — Никога не съм имала истински платоническа връзка с мъж. Това ми е за пръв път.

— Времето, което прекарах с вас, ме направи щастлив, какъвто не съм бил от години. По някаква странна причина хората не говорят за това с човека, когото ценят, но аз искам да знаете какво мисля.

Сълзи напираха в очите й, когато правеше сериозното, вълнуващо признание, затова той незабавно примижа и вдигна чаша.

— Стига толкова сантименталности. До края на вечерта само ще ядем, ще пием и ще бъдем весели. Честит рожден ден, Лана!

Чашата с шампанско на Лана никога не се изпразни до дъно, защото Джон й доливаше въпреки веселите й протести. Полският сочен бифтек, който сякаш излизаше зад ръбовете на чинията, бе гарниран с връхчета аспержи и печен на фурна картоф, от който капеше топено масло и кисела сметана. Вкусната вечеря завърши тържествено с миниатюрна торта за рожден ден, украсена с една запалена свещичка. Най-приятно от всичко обаче бе живият разговор, прекъсван само за времето, необходимо да се преглътне някой залък.

Доволна и леко пийнала, на Лана не й се щеше да помръдне, когато Джон спря пред дома й автомобила комби, взет на заем. С усилие изви глава да го погледне с щастлива и отнесена усмивка.

— Искате ли да се качите да пием кафе? — покани го тя.

Джон се поколеба, но прие.

— С удоволствие.

Лана усети нотка на умора в гласа му.

— Уморен ли сте?

— Твърде стар съм вече за толкова пиене и толкова лудории — пошегува се той, слизайки от колата.

Лана усети, че краката едва я държат, когато той й помогна да слезе. От чистия пустинен въздух и алкохола й се зави свят. Залитна и се облегна на ръката му, която я придържаше под лакътя.

— Зави ми се свят — призна тя и се засмя. — Ще имам нужда от повече от една чаша кафе. Ободрява след запиване с приятели, нали, Джон?

— Зная отлично средство за лекуване на главобол. Искате ли да ви го кажа, ако ви се наложи да го приложите утре сутринта?

Намигна й, шегувайки се с нейното преливане, докато я водеше към входа на дома.

— През целия си живот никога не съм имала главоболие и никога не съм страдала от препиване с шампанско.

Пред входа на апартамента тя прерови вечерната си чантичка, за да намери ключа.

— По-добре дайте на мен — каза Джон, когато най-после намери ключа, но й бе трудно да го пъхне в ключалката.

— С удоволствие.

Даде му ключа и се отдръпна назад.

Точно срещу входа на апартамента й се отвори една врата, от която излезе госпожа Морган с мъртвешки бледо лице. Лана моментално се притесни.

— Нещо не е наред, госпожо Морган?

— Грип. Отново има епидемия. Хвана ме тази сутрин. Не мога да отида на работа в това състояние, нито дори да пера на ръка. А вечер е единственото време, в което може да се намери свободна перална машина в пералнята.

— Точно така е! — промърмори Лана в израз на съгласие. Но при вида на Джон в тъмен костюм Силвия Морган вече бе забравила за какво говорят. Тя толкова внимателно го оглеждаше, че Лана се почувства задължена да ги представи.

— Мисля, че не се познавате, нали? — започна тя. — Джон, това е моята съседка госпожа Силвия Морган. Моят приятел Джон Бъкенън.

— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожо Морган. — Джон отвърна на представянето с учтиво кимване на глава и върна ключовете на Лана.

— Не се познаваме, нали? — Госпожа Морган сви вежди и изви глава настрани.

— Сигурен съм, че никога не сме се срещали. — отвърна Джон, леко развеселен.

— Изглеждате ми толкова познат! Знам, че съм ви виждала някъде, но не зная къде. Подобни неща ужасно ме дразнят — въздъхна жената. — Изглеждате ми точно като някой, когото познавам.

— Имам точно такъв тип лице — каза Джон усмихнато. — Хората непрекъснато ми казват, че съм приличал на някой братовчед или на някой от телевизията.

— Вероятно е истина. — Госпожа Морган премисляше тази възможност. — Може би напомняте някой артист. Не бях се замисляла.

— Казахте, че имате пране в пералнята? — намеси се Лана.

— Да. Да, така е. — Жената се колебаеше и не се решаваше да си тръгне. — По-добре ще е да ида да го простра, иначе ще трябва да стои цяла нощ. Във всички случаи ще трябва да го сторя.

Лана не помръдна и на сантиметър към апартамента. Наблюдаваше как съседката върви по дългия коридор към пералнята. Силвия Морган спря на завоя и погледна назад. После изчезна.

— Чакаше да види дали ще ви пусна вътре — обясни Лана, докато влизаше у дома си пред Джон. — Убедена е, че вие сте моят богат приятел.

Джон се засмя, но не така непринудено както друг път.

— Това не ме учудва. До подобно заключение биха стигнали мнозина, ако ни видят заедно…

Прекоси стаята и се отпусна тежко на един хромиран стол пред масичката за закуска.

— Опитайте се да побързате с това кафе. Старите ми кокали имат нужда от нещо, което да ги ободри и раздвижи.

— Водата много бързо ще заври — обеща Лана и изчезна в кухнята.

Обувките на висок ток изглежда увеличаваха чувството й на нестабилност, затова ги събу с един шут. Стъпалата й се наслаждаваха на хладния под. Напълни един съд с вода и го сложи на газовата горелка на печката, но по грешка включи друга. Извърна се прекалено рязко към шкафчето и се хвана за ръба, защото главата й се замая.

— Казах ли ви, че съм поръчала облицовка за банята? — извика на Джон, докато вадеше две чашки от шкафчето. — Трябва да я докарат идната седмица. Ще ми помогнете ли да я сложа другата събота? Джон?

Лана се обърна и погледна към масичката за закуска. Столът, на който седеше Джон, беше празен. След това видя тялото му на земята. За миг изтрезня.

— Боже Господи! — промълви тя.

Годините професионален опит й попречиха да изпадне в паника. Спусна се към лежащия по корем мъж и с усилие го извърна по гръб, защото бе много тежък. Разхлаби вратовръзката, откопча копчето на ризата и нагласи главата му така, че да може да диша по-леко. Пръстите й напипаха вената на врата и усетиха пулса. Разсеяно забеляза отворената кутийка и таблетките, пръснати по пода близо до него.

Остави го за миг, за да отиде до телефона и набере номера на бърза помощ, Гласът й беше ясен и отчетлив, докато даваше името и адреса и настояваше незабавно да се изпрати линейка. Предупреди ги, че по всяка вероятност става дума за сърдечен удар. Разговорът продължи около тридесет секунди.

Сигурна, че помощта и необходимата апаратура ще пристигнат всеки момент, Лана започна да мисли за няколко неща едновременно. Първото, продиктувано от професионалния й инстинкт, бе да се съсредоточи върху пациента си, докато наостряше слух да долови воя на сирената.

Укоряваше се, че не е забелязала предупредителните симптоми, които щяха да я държат нащрек. Вероятно Джон умело ги бе прикривал, за да не й развали рождения ден.

Сякаш векове изминаха, преди да чуе пронизителния вой на сирената. Лана съзнаваше, че бяха изтекли само няколко минути, но на нея й се сториха безкрайни. Врати се блъскаха, по коридора се чуха забързани стъпки към нейната врата, възбудени гласове питаха нещо и най-после някой решително похлопа на вратата й.

Лана извика:

— Отворено е. Влезте бързо!

Вратата се отвори и влязоха двама санитари, облечени в бяло. Мъкнеха кутии с медицинска апаратура и изтласкаха Лана. Изпита искрена благодарност към тях, щом видя как вещо поемат положението в свои ръце.

Единият от мъжете задаваше непрестанно въпроси:

— Ваш роднина ли е?

— Не, само приятели сме. — Облегна се, залитайки на масата, като съзнаваше, че трепери от шока.

— Име?

— Джон Бъкенън.

— Възраст?

За миг се поколеба, сетне решително тръсна глава, за да си вдъхне кураж:

— Шестдесет и три.

— Знаете ли дали в миналото е имал сърдечни заболявания? Какви мерки са били взети?

— Да. Таблетките там на пода. Указанията трябва да са написани на кутийката.

Мъжът я вдигна заедно с една от таблетките.

— На кутийката не пише нищо. Знаете ли дали е, взел от таблетките?

— Не. Бях в другата стая — поясни Лана. — Чух го да пада.

Миг по-късно санитарят проговори:

— Положението му позволява да бъде транспортиран.

— Моля ви, може ли да го придружа? — попита Лана.

— Разбира се.

Лана изтича в кухнята, за да обуе обувките си.. Спря се за миг да изгаси горелката и последния момент се сети да вземе чантичката си.

Мъжете изтикаха количката и подминаха госпожа Морган, която гледаше с широко отворени очи в коридора пред апартамента на Лана.

— Какво стана? Сърдечен удар ли получи?

Жената засипваше с въпроси Лана, а тя не й обърна никакво внимание, не отговори и бързо изтича след санитарите.

— Знаех си аз, че ще се случи нещо подобно. Мъж на тази възраст не бива много да се вълнува.

Мисълта на Лана напълно изключи значението, което тези думи можеха да имат. Тя се качи отзад в линейката.

Вратите се затвориха с трясък, колата потегли сред воя на сирената и мигащата светлина на въртящата се на покрива лампа. Пристигането на линейката пред входа на спешната медицинска помощ на болницата даде начало на една процедура, която Лана до болка познаваше. Но въпреки това сцената й се стори нереална. Медицинските сестри и санитарите, които чакаха пред вратата пациента в количката, за да го закарат по коридора; точните нареждания, прошепнати спокойно и авторитетно, характерната миризма на болница — бяха част от един кошмар. Медицинската сестра от приемната спря Лана.

— Нуждаем се от някои сведения, госпожице. — Бялата престилка с касинката, прикрепена с две фиби в сивеещите кестеняви коси, й преградиха пътя; една ръка мило, но решително я хвана за ръката.

— Лана проследи с поглед количката, която изчезна зад вратата, клатушкайки се. Зашеметена, тя се опита да си спомни какво й говореше медицинската сестра.

— Да, разбира се.

Последва жената в чакалнята на малък кабинет, където откри стол с права и твърда облегалка, на който да седне. С ръце, стискащи коленете, Лана повтори скромните сведения, които вече бе дала на санитарите от линейката.

— Знаете ли къде живее господин Бъкенън? Неговият адрес?

Професионалният тон не криеше и следа от симпатия. Преките въпроси целяха единствено да се вземат необходимите данни, без да предизвикат никаква емоционална реакция.

— Живее тук, във Финикс. — Като се опитваше да си припомни нещо, Лана прекара пръсти през косите си и свали едно гребенче. — Не зная адреса.

— Знаете ли домашния му телефонен номер? — попита медицинската сестра.

— Не го зная. — Лана поклати глава.

— Има ли близки, роднини? Някой, когото да предупредим? — гласът бе все така спокоен, помагайки на Лана да запази хладнокръвие.

— Има жена. Името й е Кетрин — припомни си тя и усети краткия въпросителен поглед, който сестрата й хвърли, но искрицата любопитство бе мигновено потушена. — Каза, че била извън града… Някъде на север, на гости на някого. Джон каза, че снаха му и внук му трябвало да я придружат.

— А сина му? Може би знаете къде можем да го намерим? — подсказа й сестрата.

— Не. Джон каза, че тази вечер имал някакъв ангажимент. Не съм ви от голяма полза, нали? — въздъхна Лана, докато зъбците на гребенчето бодяха дланта й…

Тръсна глава:

— Чакайте! Джон работи за строително предприятие „Фалкон“. Нощен пазач е на един от строежите им, новия медицински център. Там сигурно имат данните му.

— Видяхте ли? Все пак нещо знаете! — каза сестрата и се усмихна окуражаващо.

По коридора на болницата настъпи внезапна суматоха. Тихи гласове възбудено говореха и Лана се опита да вникне в този шепот. Една забързана медицинска сестра влезе и остави пакет с личните вещи на Джон на колежката си от приемната. В очите на сестрата зад гишето проблесна вълнение.

— Навън е страшна паника — шепнеше тя критично и настървено. — Следващия път кажи на тези от линейката да пишат пълните имена. Човекът оттатък е Джон Бъкенън Фокнър.

За Лана това име изплющя като шамар.

— Трябва да има някаква грешка! — запротестира тя.

Сестрата се извърна и сякаш за пръв път я виждаше. Такива погледи Лана бе срещала и по-рано. Погледът на старшата сестра, леден и стоманен, недвусмислено даваше да се разбере, че няма да търпи глупости.

Сестрата от приемната съобщи името й:

— Това е госпожица Маршал. Била е… с жертвата, когато е получил удара.

— Това е Джон Бъкенън — упорстваше Лана. — Познавам го от месеци. Той е нощен пазач, за Бога. Не мога да разбера как ви е хрумнала идеята …

— От портфейла му госпожице Маршал, който взех, за да търся евентуални сведения от медицински характер. След като взех личната му карта, познах, че това е Джон Б. Фокнър.

Погледът й се плъзна по лицето на Лана, по кехлибарената рокля, която подчертаваше класическите форми на фигурата й.

— Сигурна съм, че вие сте имали някакви лични причини, за да държите в тайна неговата самоличност.

При този намек гъста руменина покри бузите на Лана, но тя отвърна:

— Грешите, сестро. Аз го познавах като Джон Бъкенън и затова дадох това име.

— Сега е без значение кой кого е измамил. — Медицинската сестра вдигна поглед от Лана и се обърна към подчинената си: — Има много телефонни номера, на които да звъним в екстремен случай. Добре ще е да се опиташ да се свържеш с някого. — И като се завъртя на пети, старшата сестра мигом напусна кабинета. Обувките й с гумени подметки не издаваха никакъв звук. Чу се само лекото шумолене на бялата престилка.:

Лана погледна още веднъж събеседницата си и повтори със сдържан глас:

— Не знаех.

Жената се усмихна за миг, но не даде никакъв пряк отговор:

— Ще имате ли нещо против да седнете в чакалнята, госпожице Маршал? Ще ви повикам, когато има нещо ново за здравословното му състояние.

— Благодаря.

Лана се изправи покрусена. Присъствието й бе излишно, затова се оттегли в празната чакалня при входа на спешната помощ и се зае с късащото нерви очакване.