Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Лана седеше превита на две на стол, тапициран с изкуствена материя. Държеше в шепи картонена чаша с кафе. Течността бе непокътната. Някой й я бе донесъл преди час. Изправи се, прекара ръка през косите си и въздъхна.

Ням въпрос се четеше в погледа, с който следеше дежурната медицинска сестра на гишето. Жената поклати глава, с което искаше да й каже, че няма нищо ново. Състоянието на Джон си бе същото. Джон… или Дж. Б. Фокнър… Все още не можеше напълно да възприеме, че бяха едно и също лице. Джон или Дж. Б. Фокнър, нейният единствен приятел, когото бе докарала дотук, името нямаше значение.

Хвана се за мисълта, че все още е жив. Това поне даваше надежда. Нямаше съмнение, че получава най-добрите грижи. Не липсваха апаратура, персонал или специалисти, които да държат под постоянен контрол монитора с данните за неговото здравословно състояние — белег за влиянието, което името на Джон Б. Фокнър упражняваше.

Телефонният звън отново привлече вниманието на Лана към дежурната медицинска сестра. Наостри слух, за да чуе думите на жената!

— Да, докторе. Успяхме да открием жена му по телефона преди около два часа — говореше сестрата. — Тя се намира в ранчото им в северна Аризона. Ще тръгне незабавно с частния им самолет.

Настъпи дълго мълчание.

— Синът му ли? Не. Камериерката каза, че излязъл вечерта и не знае къде можем да го открием. Оставихме му съобщение да се свърже с болницата, щом се прибере.

Тишина.

— Да, докторе. Добре.

Когато медицинската сестра затвори телефона, Лана остави чашата с кафе на масата сред пръснатите списания и стана рязко, за да отиде при нея. Безпокойство гореше в погледа й.

— Беше лекарят, нали? — попита тя. — Как е Джон? Какво казва докторът?

— Съжалявам, госпожице, но състоянието му все още е критично. Не мога да ви дам никакви сведения освен тези — отвърна жената.

— Но сигурно можете да ми кажете нещо по-точно — упорстваше Лана. — Дошъл ли е в съзнание? Дадоха ли…

— Разберете, госпожице Маршал — сестрата твърдо я прекъсна. — Докато семейството му не бъде в течение за състоянието му, не можем да ви дадем никакви подробности. Може би ще е по-добре да си отидете у дома. Тук повече нищо не можете да направите.

— Не — Лана решително отхвърли това предложение и тръсна глава. — Ще чакам.

Обърна се и се върна на стола с изкуствена зелена тапицерия. Главата й бучеше. Гадеше й се. Не знаеше доколко това състояние се дължеше на нерви и доколко на изпития алкохол. Разтри с пръсти определени точки от веждите си, което малко я облекчи.

— Моля те, Господи, моля те! — помоли се тя нечуто, а гласът й се превърна в хлипане.

Преглъщайки сякаш някакъв огромен залък, Лана се опита да овладее чувствата си. Очакването и усещането, че е излишна, я изтощаваха, но нищо нямаше да спечели, ако оставеше емоциите да я надвият. Искаше й се да има някой до себе си, с когото да поговори, нещо, което да я откъсне от постоянния тормоз за състоянието на Джон. Като медицинска сестра Лана знаеше, че близките часове ще са решаващи. Вдигна очи, опитвайки се да се съсредоточи върху нещо друго.

Влезе една двойка, която привлече вниманието й. Бе поразена от очевидния контраст между мъжа и жената. Не беше разликата във възрастта. Бе нещо по-дълбоко от тази очевидна разлика.

Годините се бяха отнесли милостиво към жената. Стройната младежка фигура не бе се променила. Носеше пола и жакет в модерен ябълковозелен цвят. Костюмът хармонираше с копринената блуза на едри цветя. Оставяше впечатление, че е по-висока — ефект, постигнат благодарение на фините токчета на обувките. Те властно потракваха, привличайки вниманието на околните. Косите й бяха светлокестеняви, прическата проста, но изискана, позволяваща на посребрените кичури да й придават благороден оттенък. Но това, което правеше най-силно впечатление, бе царственото държане на жената.

За разлика от нея мъжът изглеждаше най-обикновено. Мълчалив като среднощна сянка, вървеше редом е жената. Походката му бе мека и плавна. След всяка крачка безшумно идеше следващата. По начина, по който кръжеше около жената, Лана можеше да си помисли, че поведението му ще бъде угодническо. Нищо подобно — стегнати плещи, изправен гръб, без стойката да бъде подчертано военна. Главата бе леко наклонена, но в това нямаше и следа от сервилност. В поведението му личеше сдържаната гордост на човек, който не натрапва на другите собственото си превъзходство, но е дълбоко убеден в него.

За разлика от жената мъжът не се опитваше да бъде център на вниманието на околните. Очевидно тя командваше, въпреки че му стигаше едва до гърдите. И дрехите му са били подбирани така, че да не привличат вниманието, но кафявите панталони и бежовата риза не скриваха мъжествената хубост на стройното тяло. В орловия профил смътно се долавяше някаква неумолимост. Сякаш скулптор бе изваял бронзовите черти на лицето, загоряло от слънцето. Косите му бяха гарваново-черни, много къдрави, на челото отметнати настрани сякаш небрежно.

Въпреки привидното му равнодушие Лана разбра, че мъжът следи внимателно всичко, което става наоколо. Погледът му улавяше и запечатваше подробностите, като поглъщаше инстинктивно онова, до което се докоснеше всеки мирис и звук.

Тези впечатления се запечатаха в съзнанието на Лана някак абстрактно. Нито едно от тях не я развълнува. Интересът й към двойката изчезна със същата скорост, с която се бе породил. Още веднъж мъчителна тръпка разтърси цялото й тяло при, мисълта, че Джон лежеше незнайно къде в болницата, омотан в маркучи, жици, сред всякакъв инструментариум, за да може мониторът постоянно да отчита данните за неговото състояние.

Докато търсеше нещо друго, което да я разсее, Лана се извърна и взе чашата с кафе от масата с нахвърляни безразборно списания. Отпи глътка течност, ледена и горчива. По невидимия път, по който мисълта се връща към мозайката от дребни житейски грижи насред борбата на живота със смъртта, Лана започна да се тревожи дали е загасила газта, след като бе сложила вода да заври на котлона, и дали е заключила вратата на апартамента. Отговорите на тези въпроси изведнъж придобиха първостепенно значение за нея. Трябваше непременно да се обади по телефона на госпожа Морган и да я помоли да провери.

Жената спря пред плота на рецепцията и се представи:

— Аз съм Кетрин Фокнър. Искам да видя съпруга си. От нейното държане и от тона на гласа й се разбираше, че тя не моли за разрешение за нищо и никого. Прав, полуизвърнат, Сокола стоеше малко по-назад й наблюдаваше как медицинската сестра ще реагира на острото властно искане на Кетрин Фокнър. Въпреки че за миг се обърка от заповедта на Кетрин и от очевидната й важност, сестрата бързо се съвзе.

— Един момент, ако обичате — помоли тя и вдигна слушалката на телефона.

С тих глас съобщи за тяхното пристигане на невидимия събеседник от другата страна на жицата. Сетне промърмори нещо утвърдително. След като окачи слушалката, леко се усмихна на Кетрин:

— Доктор Сандерсън ще дойде незабавно, госпожо Фокнър. Ако желаете, седнете…

Медицинската сестра не можа да завърши изречението, защото Кетрин вече й бе обърнала гръб. Думите застинаха на устата й при тази неучтива проява. Докато се насочваше към чакалнята, по лицето й не се четеше никаква видима следа от вълнение. От безпокойството, което личеше в погледа й, можеше да се съди, че мъжът, който лежеше в болницата, е някой познат, а не собственият й съпруг.

Но Сокола бе забелязал, че Кетрин хапеше пръсти по време на полета от Финикс, и се бе чудил как може да изпитва каквото и да било чувство към човека, за когото се беше омъжила. Понякога се възхищаваше на нейната неизтощима преданост, понякога смяташе за пълна лудост несподелената й вярност.

През всичките години той не успя да преодолее чувството, което го привличаше към тази жена. Отдавна бе престанал да чака какъвто и да е израз на признателност или обич, немислима от страна на Кетрин. Омразата, която изпитваше към него, имаше дълбоки корени. Той беше неоспоримият плод на съпружеската му изневяра, едно постоянно напомняне, че се бе венчала за човек, който малко се интересуваше от нея. Заради безразличието си към нея Джон не можеше да се засегне от ревнивия й гняв или от трогателната й жажда за обич.

От странното съчетаване на тези обстоятелства се развиха особените отношения между Сокола и Кетрин. Тя съзнаваше какви чувства изпитва към нея. Ирония на съдбата бе да дири обичта на мъжа си и да я получава от незаконородения му син. Затова използваше Сокола, като по този начин, прехвърляше отмъщението си върху него, тъй като то не можеше да застигне мъжа й. Така бе и в случая, когато бе пожелала той да пилотира двумоторния самолет, собственост на семейството, за да я отведе при тежко болния Джон.

Желанието й не бе израз на съчувствие, а точно обратното. Като го викаше в кризисния за семейството момент, тя искаше той да се почувства изолиран. Искаше Сокола да бъде в болницата, близо до баща си, но да няма възможност да го види заради строгите болнични правила, които допускаха до болния само най-близки роднини. Джон никога не бе признал Сокола за свой незаконороден син нито в частния си живот, нито с официален акт.

Роден в индианска колиба и без кръщелно свидетелство, Сокола не можеше да докаже самоличността си. Не, за него винаги щяха да говорят като за метис, тази смесица на индианската кръв с кръвта на белите. А белите, които знаеха истината, щяха да отрекат — Том Роулинс и жена му, които изпитваха огромна неприязън към него заради дъщеря им, а също и малцината каубои, работещи в имението по времето на историята между Джон и майка му, щяха да се страхуват да не изгубят мястото си, защото едва ли щяха да намерят друго — както поради напредналата си възраст, така и поради влиянието на името Фокнър.

От друга страна, Сокола бе придружил Кетрин не защото желаеше да бъде близо до баща си. Въпреки че си даваше реална сметка за нейното отношение, той все пак бе тук заради нея. Тя можеше да има нужда от него и в такъв случай трябваше да и е подръка.

Едва доловимият звук на вратите на асансьора, които се отваряха, привлече вниманието на Сокола. Висок мъж с посивели коси, облечен в зелена престилка, се отправи с решителни крачки към тях. При вида на Кетрин той засия. Докторът бе олицетворение на професионалната компетентност. Но зад тази маска Сокола забеляза дълбоко прикритото напрежение на човек, чиито познания и професионални умения се сблъскват с проблем, който едва ли може да намери разрешение.

Колкото повече мъжът наближаваше, толкова повече вниманието на Сокола се превръщаше в безразличие. За него той можеше да има някакво значение само дотолкова, доколкото можеше да бъде полезен на Кетрин.

— Госпожа Фокнър? — гласът на доктора бе учтив и почтителен, с нотка на безпокойство. — Аз съм доктор Сандерсън. Щастлив съм, че най-сетне пристигнахте.

— Как е той? — Кетрин преглътна една сълза, премигвайки неколкократно с високо вдигната глава.

— Правим всичко, което е по силите ни, уверявам ви, госпожо Фокнър! — отговори й докторът без заобикалки. — Нашето кардиологично звено е едно от най-добрите в щата.

— Искам да го видя — заяви тя с тон нетърпящ възражение.

Лекарят хвърли поглед на Сокола, сякаш очакваше да се намеси, но той се държеше настрана и мълчеше.

— Господин Фокнър още не е дошъл в съзнание, но естествено можете да го видите за няколко минути. Ако желаете да ме последвате, ще ви отведа при него.

Лекарят се дръпна настрани, за да пусне пред себе си Кетрин, която погледна Сокола:

— Чакай ме тук, Соколе!

Заповедта му отреждаше всъщност ролята на ординарец, която вече бе приел, затова само кимна с глава в израз на мълчаливо подчинение.

Миг по-късно Кетрин тръгна, давайки възможност на лекаря да я придружи до асансьора. Сокола засече някакво движение в зрителното си поле. Беше жената, която забеляза в чакалнята при тяхното пристигане. След като бе ходила до телефона, сега тя бързаше към тях. Напрежението и безпокойството бяха оставили дълбоки следи върху бледото й лице.

— Докторе? — гласът бе тих и сдържан.

Когато докторът се поколеба, несигурен какво да стори, Кетрин открито демонстрира нетърпението и неодобрението си, което изглежда усложни неловкото положение, в което се намираше докторът. Той погледна Кетрин с любопитство и внимание, сякаш очакваше някаква реакция. Поведението му пробуди вниманието на Сокола.

— Сестра! — докторът се обърна към възрастната жена в бяла униформа. — Заведете госпожа Фокнър до реанимацията. Ще дойда след малко.

Изглежда тази промяна на придружителя не се хареса на Кетрин, но младата жена видимо се отпусна при това изявление на лекаря. Тя впери поглед в Кетрин и отвори уста, за да каже нещо. Но Кетрин я подмина рязко и последва медицинската сестра, без да й даде възможност да говори. Брюнетката за миг забрави пренебрежителното отношение и се обърна към доктора.

— Как е той? Как е господин Фокнър? — добави името, за да поясни въпроса си, и Сокола, я загледа внимателно. Каква ли беше причината за нейния интерес към Джон?

Докторът повтори търпеливо предишните си думи.

— Правим всичко възможно.

Лешниковите й очи гневно проблеснаха:

— Аз съм медицинска сестра. Искам да зная какво е състоянието му — заяви тя решително.

— Шансовете му са малко, госпожице Маршал — гласеше отговорът. — Вече е имал два удара. Цяло чудо би било, ако оживее след трети.

Въпреки увереността си, че ще съумее да приеме истината, смъртно пребледня. Ударът бе много силен и тя широко разтвори очи. Отвори уста, но не можа да пророни и дума..

Сокола се доближи до тях.

— Коя е тази жена?

Въпросът бе отправен към доктора, но погледът му внимателно изучаваше жената, показала такава голяма загриженост за Дж. Б. Фокнър.

Косите й напомняха купчина черно кадифе с приятни меки гънки. Макар и разчорлени, бяха красиви. Чертите на лицето й, взети всяка поотделно, не представляваха нищо особено. Но това съчетание от кръгли лешникови очи, класически скули и месести устни, определено бе много привлекателно. Семпла рокля в светлозлатист цвят обгръщаше стройната и все пак сочна фигура. Стегнатият бюст повдигаше плата на роклята при всяко вдишване. При друг случай Сокола би изпитал силно желание към подобна жена, но сега интересът му към нея бе продиктуван от нещо далечно на физическото привличане.

— Госпожица Маршал е била с господин Фокнър, когато е получил пристъпа — обясни доктор Сандерсън с несигурен глас.

Сокола стисна зъби, обзет от неудържим пристъп на гняв. Гневеше се срещу баща си заради скрития зад тези думи намек и унижението, на което Кетрин щеше да бъде подложена.

— Къде стана това? — въпросът изплющя като бич и пробуди жената от нейното зашеметено състояние.

— В апартамента ми — отвърна тя.

Сокола възпря яростта си и отмести поглед от жената към лекаря.

— Имаше ли вече допитване от страна на средствата за информация? — попита решително той:

— Струва ми се само едно или две — отвърна докторът, следейки насоката на собствените си мисли. — Болницата е разпространила само много кратки бюлетини за здравословното състояние на господин Фокнър. Никакви подробности.

— Във всеки случай искам имената на всички, които знаят при какви обстоятелства е получил удар.. Болницата не трябва да изнася никакви сведения, отнасящи се до Дж. Б. Фокнър. Каквото и да е сведение за пресата ще се дава от семейството му. Разбрахте ли докторе? — нотка на заплаха като стоманено острие прониза думите, които Сокола произнесе със спокоен глас.

— Чудесно — израз на облекчение се изписа по лицето на мъжа, който сякаш бе отхвърлил от плещите си тежко бреме. — Ще кажа на сестра Бъроуз на гишето в приемната да ви даде имената.

— Добре. Междувременно има ли някое място, не толкова шумно, където… госпожица Маршал да чака?

Направи кратка пауза и хвърли поглед към жената, преди да произнесе името й. Изглежда странното положение й беше безразлично. Беше зашеметена от всичко, което се бе случило през тази вечер, за да се безпокои за последствията, които можеше да има за семейството на Джон.

Лекарят се замисли за миг над искането на Сокола.

— Залата за персонала може да предложи по-добри възможности за усамотение на госпожица Маршал — предположи лекарят и обясни на Сокола къде се намира. — Там винаги има горещо кафе. Заповядайте, ако обичате!

— Благодаря.

Ръката на Сокола хвана лакътя на жената, която изобщо не се съпротивляваше, докато той я водеше далеч от доктора, към залата за персонала.

— Ако госпожа Фокнър попита… — понечи да каже докторът.

Пускайки лакътя на момичето, Сокола се върна няколко крачки.

— Кажете й, че съм излязъл за малко. Когато настъпи подходящият момент, госпожа Фокнър ще бъде уведомена за госпожица Маршал.

— Естествено. Оставям нещата във ваши ръце — каза докторът с усмивка на облекчение.

Докато Сокола отвеждаше брюнетката далече от приемната, докторът даде инструкции на медицинската сестра да му приготви списъка с имената. Преди да е казал и дума, сестрата вдигна очи.

Гласът й стигна до Сокола някъде далече по коридора:

— Обади се синът на господин Фокнър. Ще дойде, незабавно тук.

Сокола с горчиво задоволство отбеляза новината. Имаше да се върши работа и трябваше да се свърши бързо. Непосредственото пристигане на Чад означаваше, че щяха да я свършат заедно. Някои неща изискваха могъществото на името Фокнър, нещо, което Сокола не притежаваше и на което не можеше да се позове. Това щеше да бъде задача на Чад. Усмихна се накриво — изобщо не му беше весело, че ще трябва да работи рамо до рамо с брат си. Щеше да им бъде за първи път.

Преди да стори каквото и да било, Сокола имаше нужда от отговор на няколко въпроса, който щеше да му подскаже срещу какво точно трябва да се бори. Прикривайки хладен поглед зад гъстите си мигли, погледна косо към жената до него. Пръстите му усещаха тръпките, които постоянно я разтърсваха. По лицето й бе изписан страх. Беше ясно дори за един непознат, че тя се страхува за човека, лежащ кой знае къде в болницата, а може би и агонизиращ. Вълнението й бе искрено. В това Сокола ни най-малко не се съмняваше.

Откри вратата на залата за персонала и пристъпи крачка напред, за да я отвори. Така той се приближи до нея толкова, колкото бе необходимо, за да долови лекия аромат на сандалово масло и мускус. Сетне усети миризмата на алкохол, която не можеше да се сбърка, и позна, че е пила шампанско. Стисна по-силно зъби от гняв към младата красива жена, която явно бе прекарала добре вечерта с баща му, празнувайки кой знае какво.

Залата бе празна. Без да се оглежда, жената влезе в празното помещение. Изглежда дори не забеляза, че Сокола бе пуснал ръката й, за да затвори вратата. Погледът му внимателно обходи стаята. Видя кафе-машината и пластмасовите чашки, сложени една в друга.

— Кафе? — Изглежда въпросът му я изненада, сякаш бе забравила напълно, че има и друг човек в стаята.

— Не — но после размисли и промени решението си. — Да, благодаря.

Сокола напълни две чаши. Имаше и две съдинки до кафе-машината — за захар и мляко на прах.

— Мляко или захар?

— Не.

Поклати глава и Сокола реши, че отказът важи и за двете неща. Той прекоси стаята и й поднесе едната чашка. Тя я пое и обхвана в шепите си, докато той отпиваше от врялата черна течност в своята чашка. Изглеждаше крехка и уязвима, с очи, плувнали в сълзи, които всеки миг щяха да потекат по страните й. Очевидно беше, че е дълбоко привързана към Джон, с което обаче гневът му към нея ни най-малко не намаляваше.

— Откога се познавахте с Джон?

Сокола буквално изстреля въпроса, принуждавайки я да го погледне в очи. Враждебността кипеше в гласа му, което я обърка. Сокола се опита да се овладее. Чертите на лицето му се отпуснаха.

— Защо не седнете, госпожице Маршал?

— Не, не ми се сяда!

Онова, което бе потискала цяла вечер, избухна в един миг изблик, идещ от безсилието й да стори нещо полезно.

— От колко време се познавахте с Джон? — Сокола повтори въпроса си и повече не се опитваше да я насили да седне.

— От юни. — Тя въздъхна и подпря с длан чело. — Изглежда са минали повече от три месеца.

Това изключваше възможността да е познавала Джон преди година, когато той бе получил първия удар.

— Вие сте медицинска сестра, нали? Как сте се запознали?

— Връщах се у дома след работа една вечер. Имаше ужасна буря. Пикапът му се бе повредил на магистралата. Спрях и го качих.

Тя отпусна глава назад и откри правилната мека линия на шията. Сетне промълви с недоверчива усмивка на уста:

— Дори не знаех кой е до тази вечер. Не е ли невероятно? — Сведе глава и впери поглед в Сокола. Сякаш се подиграваше на собственото си невежество, продължи: — Каза ми, че името му е Джон Бъкенън и работи като нощен пазач. Повярвах му. Всъщност защо ли трябваше да се усъмня?

— Името му е Джон Бъкенън Фокнър — допълни Сокола.

Колкото повече размишляваше над тази история, толкова по-малко се учудваше на факта, че баща му не е разкрил истинската си самоличност. Типично бе за него да дири анонимност и да поддържа връзка с жена, която не търсеше богатство и власт. Нима не го бе сторил вече, когато взе за любовница майка му? Една, индианка навахос, която нямаше и най-бегла идея кой бе баща му?

— Една медицинска сестра намерила личната му карта. Но защо криеше името си? — попита тя Сокола объркана, — Мога да разбера защо го е направил в началото, но после… Нима е мислил, че това ще промени чувствата ми към него?

Но Сокола не се интересуваше от евентуалните мотиви на баща си. Търсеше подробности относно настоящата ситуация.

— Искам да зная точно какво се случи снощи, госпожице Маршал. Какво точно предизвика сърдечния удар на Джон?

Сведеният й поглед се спря на все още пълната чаша кафе, която държеше в ръце.

— Беше рожденият ми ден. — Равният тон показваше, че голяма част от удоволствието, което е изпитала, безвъзвратно е отминало. — Джон ме заведе навън да вечеряме. Празнувахме — шампанско, свещи и всичко останало.

Сокола можеше да си представи романтичната картина: баща си, който се усмихва от единия край на масата на привлекателната млада жена, утвърждавайки собственото си „аз“ чрез нейната красота и младост.

— Не показа изобщо, че не се чувства добре. Мисля, че не е искал да ми развали вечерта. А аз изобщо не се усетих — на лицето й се изписа израз на самообвинение. — После, когато отидохме в апартамента ми, когато приготвях кафето…

— После какво, госпожице Маршал? — Неочакваният въпрос се вряза като нож в мъчителните й спомени. — Не ме интересува особено естеството на сексуалните ви занимания с Джон. Искам само да знам дали е бил облечен или не, когато е пристигнала линейката, и дали е бил в леглото.

— Да, беше облечен! И не беше в леглото! — отвърна тя разпалено. — Джон и аз бяхме приятели! Нямах никаква връзка с него! Беше само приятелско чувство и от двете страни! Защо им е толкова трудно на хората да го разберат?

И тя се отдалечи, от него, задушавайки се от гняв.

Сокола се отвърна. Мълчаливо я изучаваше. Тя отричаше засегната неговия намек и изглеждаше искрена. Може би си бе съставил погрешно впечатление за техните отношения, но за момента истината нямаше никакво значение. Засега най-важното бе, че получи отговор на двата главни въпроса. Оттук можеше да започне работата си.

Завъртя се кръгом и си тръгна. И през ум не му мина да я помоли за извинение или да й каже някоя утешителна дума. Не стори това от жестокост или защото душата му бе загрубяла. Просто през целия му живот никой не се бе грижил той какво чувства или мисли, затова дори не можеше и да си представи, че трябва да каже някоя блага и утешителна дума на другите.

Оставяйки на масата полупразната чаша с кафе, той напусна залата за персонала и се запъти към приемната по познатия път. Списъкът с имената бе готов. Сокола едва има възможност да го погледне, когато влезе Чад.

Костюмът в цвят камилска вълна прикриваше леко коремче, рожба на много изпити мартинита, и го правеше да изглежда все още строен и слаб. Вървеше сковано изправен, следствие от годините, прекарани във Военната академия. Всяко косъмче на тъмнорусите коси, които обрамчваха изключително красивото и загоряло лице, бе на мястото си. Светлокестенявите очи ледено се впериха в Сокола.

— Какво правиш тук?

Сокола се отдалечи от плота на приемната. Гневните погледи, които Чад му хвърляше, привлякоха вниманието на медицинската сестра, а той не искаше разговорът им да достига до слуха й:

— Пилотирах самолета, за да я докарам тук. По нейна молба. — Съобщението нямаше да се хареса на Чад. Той не разбираше жестоката, игра, която майка му водеше със Сокола. Засягаше се и ревнуваше всеки път, когато Сокола проникнеше в тесния им семеен кръг.

— Къде са Керъл и Джони? Тук ли? — погледът му обходи чакалнята, като търсеше съпругата и детето.

— Не. Родителите на Керъл ще ги доведат утре сутринта с кола.

Мина му през ум, че ако Джон умре, няма да има вече кой да възпира семействата Фокнър и Роулинс. С мълчаливото съгласие на баща си Сокола бе свободен да си тръгва и да се връща през последните десет години. При това положение те щяха да направят всичко, за да си тръгне. Нямаше да се спрат пред никакво средство, но в момента това не го вълнуваше особено.

— Как е Джон? Ще се оправи ли?

Сокола се запита дали лешоядите задават подобни въпроси, кръжейки над агонизиращото животно. Каквато и обич да бе изпитвал едно време Чад към баща си, годините на горчиво разочарование я бяха заличили. Сокола знаеше защо съществуват лешоядите и защо са толкова полезни за природата, въпреки че те понякога дори не изчакваха смъртта на плячката и стръвно връхлитаха на този траурен пир.

— Жив е, но няма добри изгледи — отвърна Сокола.

През полуотворените си очи наблюдаваше със злорадство заварения си брат, който полагаше неимоверни усилия да се покаже загрижен.

— Къде ли е? Добре ще е да ида да го видя. Мама сигурно има нужда от мен — каза Чад.

— Има един по-неотложен проблем, изискващ твоето внимание. — Сокола възпря Чад, който щеше да се упъти към сестрата.

— Какъв? — отвърна предизвикателно Чад.

Едното ъгълче на устата на Сокола се изви надолу в крива гримаса.

— Изглежда Джон е бил в чужд апартамент, когато е получил пристъпа. В апартамента на една жена.

Думите бавно проникваха в съзнанието на Чад, а яростта изби под загара му.

— Този кучи син! — процеди през зъби. — Не може дори да умре, без да ни завлече в калта!

— Това е списъкът на хората, които знаят за тази история. — Сокола показа лист хартия на Чад. — Все още пресата и телевизията не са информирани за случилото се, но е ясно, че няма да скръстят ръце, щом веднъж се доберат до фактите.

— Какво, по дяволите, можем да сторим ние? — Чад прекара пръсти през косите си.

Неочаквано бе преминал на „ние“.

— Да се обадим на съдията Гарви. Той дължи някои услуги на Джон, политически услуги. Домът на Гарви се намира близо до апартамента на онази жена и е в зоната, в която е била линейката. Сигурен съм, че ще успееш да убедиш съдията, че Джон е бил при него, когато е получил удара — заключи Сокола.

— Откъде знаеш за Гарви? — Чад го изучаваше с притворени очи, изненадан и подозрителен.

— Аз умея да слушам — отвърна той, сякаш източникът му на информация нямаше никакво значение. — Някои хора трябва да намажат, ако искаш тези от списъка да си държат устата затворена. Най-трудната част ще бъде да се промени онова, което е записано относно телефонното обаждане в бърза помощ. Колко пари в брой имаш?

Сокола знаеше, че Чад обикновено носи много пари у себе си. Като се извърна, за да прикрие действията си от медицинската сестра, Чад извади портфейла от джоба и провери съдържанието му.

— Добре — рече Сокола. — И аз нося спечеленото от покер у мен. Сигурно двамата ще съберем достатъчно, за да уредим въпроса.

— Ааа! Значи пак си обрал с измама заплатите на каубоите? — каза Чад.

— Нямам нужда да мамя.

Сокола добре си спомняше единствения случай, когато Чад бе участвал в партия покер в общата спалня. — На прекрасното му лице човек можеше да прочете всичките му карти толкова просто, сякаш чете детска книжка. Загуби парите си за по-малко от половин час. И тъй като почти всички мизи бяха спечелени от Сокола, последва една толкова неприятна сцена, която едва не завърши със сбиване и то само благодарение на намесата на двама воловари, които не бяха взели участие в играта.

От този момент всеки път, когато Чад се появяваше, Сокола излизаше от играта, независимо дали печелеше, или губеше. Знаеше, че Чад се бои от него, но имаше куп причини, поради които Сокола искаше да предотврати сблъсъка. Едната бе, че усещаше колко безпристрастни щяха да бъдат воловарите. Никой от тях нямаше да застане на негова страна, за да си запази работата в имението. За това щеше да се погрижи Роулинс. Но може би най-дълбоката причина бе, че Чад е син на Кетрин. Да причини болка на него, означаваше да причини болка на нея.

Сокола не си даваше зор да анализира мотивите или действията си, нито пък да се връща към миналото. Сега се опитваше да промени обстоятелствата по начин, който му се струваше правилен, и не се измъчваше от това дали е прав, или греши. Само реагираше на едно положение, което изискваше бързи и решителни действия. Никой нямаше да му благодари за това. Напротив, по всяка вероятност Чад щеше да си присвои лаврите. Но Сокола щеше да постигне, основната си цел — да спести на Джон общественото унижение. От момента, в който Чад изяви съгласието си, трябваше да се действа.

— Добре ще е да се обадиш по телефона на Гарви — каза Сокола. — Щом се разберете по въпроса какво и къде се е случило, ще започнем да обработваме хората от списъка.

— Добре. — Чад понечи да тръгне към телефона, но се спря. — А жената?

— Ще говорим пак по този въпрос, щом оправим всичко останало.

След кратка словесна схватка съдията Гарви прие да разкаже тяхната версия заради доброто име на приятеля.

Последваха телефонни обаждания до хората от списъка, в които се апелираше да имат милост към невинните членове на семейството, които щяха много да страдат, и щедро се предлагаха пари. Цялата операция не отне повече от половин час. Оставаше само да се подправи регистърът на линейката. Въпреки че истината бе дълбоко погребана, Сокола знаеше, че случката щеше да се разказва навсякъде като всяка скандална история. Поне нямаше да я направят обществено достояние.

Според предварителната договореност Сокола, и Чад се срещнаха в приемната при медицинската сестра.

Един мускул играеше по лицето на Чад, когато Сокола приближи към него.

— Франк Бродмор ще поправи регистъра. Остава само жената — заяви той.

— Тук е… — поде Сокола, но не можа да завърши фразата.

— Тук!? — извика Чад, безмерно учуден. — В болницата?

— Да. Пристигнала е в линейката с Джон — простичко отвърна Сокола.

— А сега къде е? — Чад не се интересуваше как тя бе дошла в болницата. — Боже Господи, не е при него, нали? Не искам мама да бъде подложена на подобно унижение!

— Кетрин дори не подозира за нейното съществуване до момента. Сигурен съм, че ще трябва да й се съобщи за нея по-късно, но засега лекарят, доктор Сандерсън, предпочита това да се премълчи — обясни Сокола. — Докторът ми позволи да я заведа в залата за персонала, в случай, че се появят журналистите с техните въпроси.

— Искам веднага да се махне оттук! — избухна Чад.

— Тя е твърдо решена да остане, докато не се появят нови сведения за състоянието на Джон. И твърди, че били само приятели — добави Сокола и си припомни колко разгорещено бе реагирала тя на тази тема.

— Приятели? Джон имаше само един начин, по който използваше жените!

Под извитата му вежда проблясваше поглед, изпълнен с арогантност и недоверие. Личеше, че причислява и Сокола към тази категория. Ледена омраза струеше от очите му при мисълта за Керъл, жена му, която Сокола бе познал в библейския смисъл на тази дума преди брака им.

— Както и да е — Сокола сви рамене. — Няма вид на човек, когото можеш да купиш. Изглежда много привързана към Джон.

— Беше и си остана копеле — заяви Чад с глас, преизпълнен с омраза. — Не мога да разбера как така жените не са го разбирали никога, включително и майка ми. Но ако искрено го обича, можем да я убедим да си отиде.

— Не и аз.

След предишния разговор жената нямаше да иска и да чуе дума от него. Освен това Чад беше този, който притежаваше чар.

— Аз ще говоря с нея. Само ми покажи къде е — заповяда Чад.

Сокола се подчини без никакъв белег на покорство. Поведе го по дългия болничен коридор към залата за персонала. Когато отвори вратата, жената стоеше права до прозореца и гледаше нощта. С известно безпокойство се извърна при шума на вратата, която се отваряше. Лицето й с израз на надежда застина при вида на Сокола.

Зад гърба му Чад промърмори:

— Поне веднъж и Джон да прояви добър вкус!

Това бе косвена обида за Сокола, в чиито вени течеше кръвта на индианката навахос. Мълнии проблеснаха в сините очи миг преди да си възвърнат невъзмутимото изражение.

Лана си помисли, че иде някой от болницата, който да й съобщи какво е състоянието на Джон. Когато две сини очи, нагли и леко арогантни, приковаха вниманието й, тя усети, че я обзема леден гняв. Не вярваше, че човекът с коси черни като на дявол ще се осмели да се върне след подлото обвинение, което й бе отправил. Трябваше да знае, че той беше от типа хора, които всичко си позволяваха.

Неговото грубо откровение я накара да си даде сметка, че той само бе изразил онова, което поне половин дузина хора си мислеха. Тъй като знаеше, че истината едва ли щеше да й помогне при среща с непознати, тя застана нащрек, щом забеляза и другия мъж.

Мъжът бе толкова хубав, че дъхът й секна. Не по-висок от другия, носеше скъп костюм, в който изглеждаше солиден и изискан. Докато пресичаше залата, запътен към нея, Лана забеляза, че лека усмивка заигра по устните му. В очите му се четеше тъга. Мнителността й започна да се топи при първия допир с човек, който сякаш идваше да я утеши.

— Аз съм Чад Фокнър, синът на Джон — каза мъжът. Това обясняваше всичко. Учтивото държане, спокойната сила, която излъчваше — да, той в много отношения напомняше за Джон.

— Дойдох веднага, щом научих. Благодаря ви, че останахте тук до идването на семейството, госпожице… — направи пауза в очакване тя да се представи.

— Лана Маршал.

Когато той хвана ръката й в своите топли длани, идваше й да заплаче от облекчение при мисълта, че някой споделяше тревогите й.

— К… как е той? Повече от половин час не са ми казали нищо ново.

— В същото положение — увери я Чад и леко се усмихна, сякаш искаше да й вдъхне кураж. — Знаете колко е силен. Няма да се даде лесно.

— Да.

Погледът й се плъзна към другия мъж, който наблюдаваше сцената мълчаливо. Забеляза ирония в очите му. Изглежда това бе извечното им изражение.

— Джон и аз сме приятели — заяви тя, за да стане веднага ясно преди Чад Фокнър да си е създал погрешно впечатление за отношенията им с баща му.

— Да. Казаха ми, че сте били заедно, когато е получил удара. Сигурно ви е било много тежко — каза той с утешителен тон.

На Лана й се искаше да се облегне на рамото на този мъж, който така добре бе схванал нейните чувства.

— Бяхме излезли да празнуваме рождения ми ден. На връщане поканих Джон в апартамента ми да пием кафе. Когато отидох в кухнята да сваря кафето, чух как той падна. Аз…

— Не говорете — помоли Чад, когато забеляза, че тя се поколеба. — С всичко, което сте преживели през последните часове, не е било кой знае какво празненство, нали?

— Не.

Разбра, че започва да злоупотребява с неговата загриженост. Застана по-изправена и отдръпна ръката си от неговите, които все още я държаха. Усмихна се леко, за да покаже, че вече е добре.

През цялото време Лана усещаше погледа на мъжа, който ги наблюдаваше, далечен и непроницаем.

— Лана… Може ли да ви наричам така? — Свеждайки леко глава, Чад се усмихна обезоръжаващо и тя веднага кимна утвърдително. — Бих желал да ви помоля за нещо, но не искам да разберете погрешно причините, които ме карат да го сторя.

— За какво става дума? — Лана бе цялата внимание.

— Бих желал никой да не научи, че баща ми е бил при вас вечерта, когато е получил удара. Колкото и невинни да са били отношенията ви с него, щом пресата научи, ще се получи страшна каша. Не искам да видя семейството си да страда и вашата репутация очернена от какъвто и да е долен намек на вестниците — поясни той. — Тъй като баща ми е това, което е, новината за сърдечния удар без съмнение ще бъде отпечатана. Туй не може да се предотврати, но не мога да защитя нито вас, нито майка ми от скандалната хроника на вестникарите. Мога да го сторя само с ваша помощ.

— Какво трябва да направя? — Вниманието и интересът, които Чад проявяваше към нейната репутация, я бяха напълно обезоръжили и развълнували дълбоко.

— Искам да се върнете у дома. Сокола ще ви придружи. — Тя се намръщи в знак на несъгласие и той добави: — Ще дойдат журналистите. Ако се наложи да скрия името ви от пресата, по-разумно ще бъде да не сте тук. В противен случай присъствието ви ще предизвика куп неудобни въпроси. Не бих желал да ви замесвам.

— Да, да. Разбирам — съгласи се Лана.

— Благодаря, Лана. — Нежната му усмивка я сгря. — Уверявам ви, че вашето име изобщо няма да бъде споменато във връзка с това на баща ми. Сигурен съм, че така би постъпил и той.

Тя изобщо не се съмняваше, че Джон бе джентълмен в истинския смисъл на думата. Такъв й се стори и синът му. Започваше да се успокоява.

— Много сте мил, господин Фокнър.

— Наричайте ме Чад — помоли той и се усмихна горчиво. — Съжалявам, че не мога повече да остана, но майка ми има нужда от мен.

— Естествено. Няма повече да ви задържам — увери го Лана и поклати бързо глава.

Чад се извърна и сложи ръка на рамото й, сякаш с този жест й даваше безмълвната си утеха:

— Сокола ще ви помогне да стигнете у дома невредима. Ще се обадя веднага щом има нещо ново.

— Благодаря.

Някакво безпокойство се изписа на лицето й, щом погледна мълчаливия мъж, който трябваше да я придружи. Човекът, когото Чад бе нарекъл Сокола, й отвърна с безстрастен поглед, от който не личеше дали му харесва поетото задължение.

Чад се спря на вратата и размени няколко думи с мъжа. Сините очи, изразяващи безразличие, лениво се отместиха към Чад. Лана не чу какво си казаха. Човекът, наречен Сокола, кимна утвърдително, но каквото и да му бяха казали, изразът на лицето остана непроменен. Нещо в този човек я караше да мисли, че той е винаги нащрек, че никога не си отдъхва, дори тогава, когато даваше вид, че почива. Това я накара да се чувства неудобно, когато Чад си тръгна и ги остави сами.

— Мога да взема такси — предложи му тя. Имаше нещо подигравателно в усмивката му:

— Нима искате да разстроите плановете на Чад? — произнасяше думите ясно и отчетливо. — Може да се безпокоят за вас, а сигурно не искате това да се случи.

— Не.

Лана се питаше защо има чувството, че той й се подиграва.