Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Щом забеляза няколкото големи къщи, Сокола си помисли, че влизат в град. Пътища от отъпкана пръст свързваха всяка дървена сграда със съседните. Кривите линии се пресичаха в белия сняг. Но колкото и да се оглеждаше, очите му не успяваха да открият никаква пощенска станция. Имаше много заграждения с добитък, направени от бели рендосани колове. В някои от тях имаше по един или два коня, но имаше и едно, в което имаше повече коне, отколкото в останалите. Конете бяха едри и мускулести като този, който яздеше баща му.

Близо до загражденията имаше три сгради. Баща му се насочи към едната от тях. Сокола си помисли, че това са оборите, за които веднъж му бе разказвал и в които държат животните, за да ги предпазят от зимните бури. До този ден Сокола не бе излизал от резервата. Всички контакти, които бе имал с белите, ставаха посредством учителите в училището на резервата, мормоните от пощенската станция и онзи човек, Роулинс, който няколко пъти бе идвал с баща му в колибата. Сокола не включваше баща си в списъка на белите хора, които бе срещал. Въпреки това бе научил много за света на белите от всичките тези източници, преди всичко от баща си. Сега той виждаше неща, които преди само му бяха описвани, и ги оглеждаше внимателно.

Един мъж стоеше изправен на каруца без ритли, теглена от голяма машина на три колела, в момента спряна пред двора с животни. Сокола разпозна в голямата машина трактор, като си припомни картинката в учебника, и се почувствува горд, че знае за тези неща. С дълга вила човекът хвърляше сухо, жълто сено в двора, за да храни конете.

Когато минаваха покрай него, запътени към централната сграда, човекът помаха с ръка в знак на поздрав към баща му.

Смешната дълга сграда, наречена обор, имаше в единия край висока врата, позволяваща оттам да влезе човек на кон, без да е принуден да слиза от седлото. Конят му се дръпна при вида на вратата, но после нервно последва бащиния в конюшнята.

След като бяха яздили дълго време при ярката слънчева светлина, отразяваща се в снега, сега вътрешността изглеждаше съвсем тъмна. Сокола потърси с очи най-тъмния ъгъл, за да се ориентира по-бързо в полумрака. Вдишваше сух и дразнещ прах, примесен с миризмата на кон, кожа и изпражнения. Беше топло вътре, въпреки че нямаше слънце. Няколко метра след входа баща му спря коня. Сокола последва примера му. Коженото седло проскърца и едното стреме пое цялата тежест на бащата, докато слизаше от седлото. Сокола се подвоуми за миг, после изниза крака от стремената и се плъзна безшумно на твърдия под. Тъй като не знаеше какво да прави, почака, докато видя, че баща му започва да разседлава коня. Сокола откачи навитата на руло наметка зад седлото, в която се намираха всичките му вещи, и я остави на пода. След като метна едното стреме над седлото, Сокола започна да разкопчава ремъка. Беше пораснал, откакто преди година и половина бе получил като подарък седлото, и вече нямаше нужда да се повдига на пръсти, за да го достигне.

Всичко, което го заобикаляше, беше толкова странно, че сетивата му бяха болезнено изострени. Острият му слух долови шума на приближаващи се стъпки още преди проскърцването на снега да наближи вратата.

— Идва някой — предупреди той с много нисък глас.

Баща му вдигна поглед, когато стъпките вече бяха достатъчно близо, за да бъдат чути и от бял човек. Малкият му дорест кон беше зад коня на баща му и всъщност двете животни представляваха чудесно скривалище за момчето, което предпазливо гледаше към голямата врата. Човекът бе среден на ръст. Носеше дебели джинси, тежка шуба, подплатена с овча кожа, закопчана до гърлото. Яката й бе вдигната така, че опираше периферията на шапката. Сокола разпозна Роулинс. Очите с цвят на кал, ведрото лице напомняха на Сокола спокойното разливане на реката на местата, където скоростта и силата на течението са невидими за човешките очи.

В походката на мъжа се усещаше едва доловимо колебание, когато влизаше:

— Най-сетне се върна. Почвах да се безпокоя за теб, Джон.

Очите на мъжа, непривикнали към сумрака, не забелязаха веднага втория по-малък кон. Баща му не отвърна веднага. След като свали седлото от гърба на коня, заобиколи животното и отиде да постави седлото право до стената. Роулинс спря на няколко сантиметра от него и го загледа втренчено:

— Как мина всичко? — Роулинс се колебаеше как да формулира въпроса си.

Последва дълго мълчание, през което баща му стоеше неподвижно, вгледан в мъжа. После Сокола забеляза силната тръпка, която премина през цялото му тяло:

— Мъртва е, Том. А също и малката. Била е на гости на вуйчо си и си е тръгнала малко преди да почне бурята — думите струяха от устата леко и свободно, като водите на поток зад стената на дига, готови после да избият на воля. — Счупил се е окът на колата. Тя е разпрегнала коня и сигурно е мислела да се върне, яздейки. Очевидно конят я е хвърлил. Имаше кръв… Имаше рана на челото. Том… умрели са от замръзване, тя и малката. Аз… — Нещо задържа в гърлото му края на изречението, защото Сокола видя, че баща му преглътна, извърна се към коня, сведе глава и скри лицето си в ръце.

Роулинс се наведе към баща му. После пъхна ръце в джобовете и погледна настрана:

— Съ…съжалявам.

— Да-а-а — думата звучеше като стържене и не значеше нищо. Баща му вдигна ръка към бузата си, сякаш неумело бършеше нещо. Сетне подсмръкна, като да бе настинал.

— А какво стана с момчето?

Като спря да прибира останалите сбруи и постелката на коня, баща му го погледна през рамо учуден. После се премести към Сокола, от другата страна на коня. Най-накрая се изгуби в празното пространство.

— Доведох го с мен — остро отсече и свали всичка сбруи и седлото от коня. Сигурно бе забелязал трепването на Роулинс, защото добави отчетливо: — Не можех да го оставя там.

Държейки поводите, баща му отведе коня в другия край на голямото и широко помещение, като по този начин откри малкия дорест кон, който Сокола разседлаваше. В мига, когато очите на Роулинс го забелязаха, Сокола сведе глава и се задълбочи в работата си, като се криеше в полусянката. Баща му бе отвел коня в другия край, при полуотворената врата. Сетне свали юздите, тупна го с ръка по хълбока и го изпрати в съседното помещение.

— Джон — гласът на Роулинс звучеше и настойчиво, и колебливо.

— По дяволите! Не можех да го оставя там. Казах ти вече. Има нужда от възпитание и да води живот, който ще му даде повече възможности от тези, които би имал в резервата. А освен това… искам да е близо до мен. — Последното решение бе изказано с приглушен, но решителен тон.

— Но… — Роулинс потръпваше, притеснен от думите на баща му.

— Знам. — Баща му въздъхна тежко и хвърли поглед към Сокола, който бе свалил седлото, бе го подпрял на стената и сега се криеше зад коня. — Кетрин може…

Очевидно се чувстваше неловко, но завърши фразата си: — Мислех си, надявах се, че ти и Вера ще можете да го вземете.

Роулинс не каза нищо, но ококори широко очи. Баща му го изгледа мрачно:

— Съжалявам, но няма на кого другиго да се доверя. Тишината бе такава, че Сокола можеше да чуе скриптенето на една сламчица, която, въртейки се във въздуха, падна на пода, твърд като желязо. Полуизвърнат, баща му я наруши:

— Соколе, ела тук.

Сокола се наведе, за да събере купчинката с дрехите си, мина под врата на, коня и безшумно се доближи до баща си. Отвърна на погледа на Роулинс. Сините невъзмутими очи изучаваха човека, при когото баща му искаше да живее. В очите на мъжа не срещна поздрав за добре дошъл, нито топлата усмивка, която Сокола бе свикнал да получава от него, затова въпреки многобройните кратки контакти, които бе имал в, миналото с този човек. Сокола нямаше да стори първата крачка, за да поднови познанството.

— Той е умно момче и бързо схваща. Няма да ти бъде в тежест, Том, сигурен съм — каза баща му.

— Какво има на лицето? — След като се вгледа в дясната буза на Сокола, той впери учуден и питащ поглед в баща му.

— Господ да ме прости — едва чуто промърмори баща му и добави: — Аз го ударих.

— Защо? — гласът бе пълен с изненада.

— Не зная. — Баща му уморено поклати глава, сякаш не искаше да си спомня. — Там беше Бяла салвия и всичко бе вкочанено и замръзнало. Ти знаеш какво мислят индианците навахос за мъртвите, Том. Започна да ме дърпа настрани с всички тези глупости за духове. Искаше да ме отдалечи от нея… Исках само да пусне ръката ми. Не съм и помислял да го удрям.

Погледът, който хвърли към Роулинс, бе преизпълнен с мъка:

— По някакъв свои начин се опитваше само да ме предпази. Беше смел… а аз го ударих. — За миг замълча. — Ще го вземеш ли?

Роулинс прие с продължително кимане на глава:

— Някой ще разбере кой е. Все някой друг ще пита. Какво искаш да казваме?

Един мускул нервно потрепваше на бузата на баща му.

— Не ти ли се струва естествено за едно християнско семейство да даде подслон на едно сираче метис?

Роулинс се замисли за миг над въпроса, после отново мудно се съгласи:

— Да. Да, мисля, че да.

Баща му вдигна ръка и колебливо я сложи на плещите на Сокола. После го побутна към Роулинс:

— Името му е Джим Синия сокол. Но обикновено му викат Сокола.

— Здравей, Соколе. — Бледа усмивка се появи на спокойното лице и мъжът му протегна ръка. — Помниш ли ме? Ние вече сме се срещали, нали?

Сокола кимна, но продължаваше да гледа изпитателно. Постави ръката си в ръката на мъжа и усети силата, която обаче не беше като силата на баща му, по-висок и по-як. След кратко ръкостискане ръката му бе отново свободна.

— Сигурно си гладен и ти е студено след такава езда — каза Роулинс. — Ще те заведа у дома. Вера, жена ми, ще ти приготви нещо за ядене. Какво мислиш?

Сокола кимна мълчаливо и ръката, която току-що бе стиснала неговата, обгърна рамото му, за да го поведе, когато Роулинс се обърна да си ходи.

— Том… — колебливият тон на баща му спря мъжа. — Благодаря. — Думата бе произнесена, когато Роулинс го изгледа през рамо въпросително. — Аз… е, да… ще намеря начин да получаваш пари всеки месец… за дрехи на детето, за разходите и всичко останало.

— Добре.

— Какво каза на Кетрин вчера, когато попита къде съм отишъл?

— Че си отишъл да провериш добитъка, както се бяхме разбрали.

— Как… как мина бурята? Много ли животни изгубихме? — но по тона на баща му личеше, че това не го интересува.

— Половин дузина, не повече. Доста се вълнуваха, по имахме късмет — отвърна Роулинс.

Мъка и огорчение се изписаха на лицето на баща му:

— Кетрин сигурно ще бъде доволна, когато открие, че вече няма да ходя лично да наглеждам добитъка.

— Да, мисля, че ще бъде.

Сокола видя как злочестият поглед на баща му се впива в лицето на Роулинс:

— Ти никога не си одобрявал това положение, нали, Том?

— Не беше моя работа да съдя. — Роулинс поклати глава.

— Аз съдя само себе си. Виновен съм, че нямах кураж нито тогава… — погледът му бързо се плъзна към Сокола, — нито сега.

Баща му се намръщи и се обърна, за да си ходи, като по този начин сложи край на разговора. Сокола го загледа въпросително преди ръката, която лежеше на рамото му, да го тласне напред. Тъкмо сега той разбра, че в живота му настъпва промяна, много по-груба, отколкото си беше мислил. Не само щеше да отиде да живее при непознати. Не само майка му и сестра му си бяха отишли. В този момент имаше чувството, че и с баща му става някаква промяна. Щеше да може да го вижда, но с отношенията, които имаха преди, бе свършено. Беше наистина сам.

Когато излезе от постройката на слънчева светлина, вдигна взор към яркосиньото небе. Пустош. Безкрай. Тази празнота не предлагаше никаква възможност за бягство.

С наметка, свита на руло под мишница, последва Роулинс. Ботушите на мъжа остро скърцаха в снега. Всъщност всяка негова стъпка вдигаше шум. Когато минаваха покрай група каубои, Сокола усети втренчените им погледи, но стоически се престори, че не вижда. Полускрита зад дърветата, се виждаше голяма, хаотично застроена къща, но Роулинс се насочи към няколко по- малки. Скоро Сокола разбра в коя къща отиваха. Когато Роулинс заизкачва дървените стъпала пред входа, Сокола, изумен, отстъпи назад.

— Какво има, Соколе? Ела! Няма нищо страшно. — Мъжът, леко усмихнат, го приканваше да продължи.

— Вратата не сочи изток — каза момчето.

Очите на мъжа станаха студени, усмивката изчезна:

— Белите хора не смятат за необходимо вратите на къщите им да гледат на изток.

Сокола знаеше това, но мисълта, че ще трябва да живее в такъв дом, го караше да се чувства неловко. Роулинс търпеливо зачака. Не се опита да пришпорва момчето, нито се раздразни от неговото колебание. Роулинс почисти обувките си в изтривалката, като изтърсваше буци сняг.

Сокола не пристъпи дори крачка пред мъжа. Огледа малката веранда със закачалки, на които висяха дрехи и където имаше един леген за миене. През една отворена врата се виждаше стая с бели мебели. Оттам се носеше миризма на кухня. Роулинс взе вързопчето дрехи на Сокола и го остави на пода.

Щом забеляза отражението си в огледалото над мивката, Сокола се спря и се загледа. Подутината на бузата беше червено-виолетова на цвят. Кожата под очите също беше подута. Въпреки острия студ, от който останалата кожа бе измръзнала, на тези места плътта бе топла на пипане и много болеше.

— Вера! — Роулинс повиши глас, като извика това име.

— Татко! Татко! — викаше възбудено писклив гласец и едно момиченце изтича от стаята, от която се носеше ухание на кухня, за да се хвърли в прегръдките на баща си.

— Мама ми позволи да направя сладките — гордо заяви то. — Искаш ли да опиташ една. Сама ги направих.

— Почти сама — поправи го женски глас.

Сокола забеляза жената на вратата, но беше заслепен от жълтите къдрици по главата на малката.

— Как успяхте да уловите слънчевата светлина и да я накарате да блести в косите ви? — попита с любопитство Сокола. — Беше слушал да говорят за бели и жълти коси, но никога не беше виждал такива със собствените си очи.

Въпросът му предизвика пълна тишина. После Роулинс сложи момиченцето на земята. Вниманието му бе привлечено от очите му — бяха зелени. Детето също се загледа в него.

— Нямаме нужда да ловим слънчевата светлина — обясни Роулинс. — Много бели имат коси с такъв цвят. Няма нужда от никаква магия, освен ако не се използва бутилка перхидрол.

— Ти кой си? — попита момиченцето.

Но той мълчеше.

— Кое е момчето? — сега въпросът бе зададен от жената.

— Керъл, представям ти Сокола. — Роулинс побутна момиченцето напред. — Соколе, това е дъщеря ми Керъл.

— Сокол? — малката повтори името, като смешно бърчеше носле. — Както на птицата? Много смешно име.

— Сигурно той си мисли, че твоето име е смешно — каза Роулинс.

— Какво е това на лицето ти? — попита момиченцето, гледайки втренчено зачервената отекла буза.

Преди Сокола да успее да отговори, Роулинс се намеси.

— Паднал е и се е ударил зле. Защо не го заведеш в кухнята Сигурно ще успеем да накараме мама да му приготви сандвичи. Доста време е минало, откакто е ял за последен път.

— Ела, Соколе! — Малката го хвана за ръка. Отначало той се опита да се съпротивлява, но после се остави да го води в съседната стая момиченцето, чиято руса глава му стигаше до гърдите.

— Том, чие е това момче? Защо си го довел тук?

Щом чу притеснения глас на жената, въпреки че тя почти шепнеше, Сокола най-после вдигна очи, за да види кой говори. Косите на жената също бяха светли на цвят, но не така жълти като на малката. Носеше дреха с цветовете на смокинята.

Наблюденията му бяха прекъснати от момиченцето, което го буташе да седне на стола. Керъл тичешком се отдалечи, но след няколко секунди се върна с чиния с две сладки. Беше толкова шумна, че Сокола за малко не изтърва отговора, който Роулинс даваше на жена си.

— Доведе го тук Джон Бъкенън. Той…

Отговорът, даден шепнешком, бе прекъснат от едно уплашено:

— Искаш да кажеш, че това е момчето от неговата любовница индианка?

Думите бяха произнесени шепнешком, но въпреки че мъжът и жената стояха на верандата, Сокола чуваше всичко, което говореха.

— Да. Тя е умряла във виелицата. Джон ме попита дали може да се грижим за него. Съгласих се — продължи мъжът със същия покрусен тон.

— Искаш да кажеш, че той моли ние да отгледаме детето? — Лицето й бе набраздено от гневни бръчки. Сокола забеляза колко тесни бяха устните й. Почти изчезваха, щом ги стиснеше, както беше в този миг. Според Сокола всичко в жената бе много тънко.

— И ти се съгласи?! Как можа? Кетрин ми е приятелка. Мислиш ли… той мисли ли, че тя няма да се досети?

— Кетрин ще обърне глава на друга страна и ще се престори, че нищо не знае, както винаги е ставало, — Роулинс поклати объркано глава. — Никога не съм могъл да разбера как Джон Бъкенън успява да вдъхне подобна лоялност у жените. Жалко, че не е способен на подобни връзки и с мъжете.

— Добре. Не ме интересува какво мислиш. Джон Б. Фокнър е прекалено смел, след като си позволява да остави момчето у нас под носа на Кетрин.

— Не виждаш ли какво доверие ни гласува, Вера? — Роулинс запазваше спокойствие въпреки неприятните неща, казани от жена му. — Ако само миг се замислиш, ще разбереш, че това е истинско признание.

— Надявам се само, че си дава сметка в какво неприятно положение ни поставя — гласът на жената не звучеше вече толкова гневно.

Момиченцето стоеше изправено близо до Сокола и закриваше двойката на верандата. Като сложи ръце на кръста, то попита:

— Няма ли да изядеш поне една сладка?

Сокола погледна в чинията пред него, но не протегна веднага ръка.

— Татко! — то се извърна ненадейно, а златните къдрици подскочиха и затанцуваха. — Не иска да изяде дори една от моите сладки — оплака се то, като направи обидена муцунка.

След една-две секунди Роулинс отвърна:

— Може би иска да си ги запази за десерт. Нали е останало малко студено печено в хладилника? — попита той жената. — Защо не му приготвиш един сандвич?

Когато жената влезе в кухнята, детето се обърна към мъжа:

— А ти не искаш ли да опиташ една от сладките ми, татко?

— Но, разбира се, ще опитам няколко.

Той свали шапката си, окачи я на закачалката на стената зад него и прокара пръсти през косата си в пясъчен цвят, която шапката бе зализала. Като разкопча и свали тежката шуба, подплатена с овча кожа, той погледна Сокола:

— Защо не си свалиш връхната дреха, Соколе? Вътре ще ти бъде много топло с нея.

За разлика от белия човек, който поема инициативата, дори с риск да сбърка, обичай бе за Народа на хората, когато се намират в непозната обстановка, да не правят нищо, преди да са разбрали какво се очаква от тях да сторят. Забележката на Роулинс беше първото указание, което Сокола получаваше относно правилното поведение. Той стана и започна да се съблича.

— Да. И си измий ръцете. — Поучаваше го жената. — В този дом ръцете се мият преди ядене.

Роулинс го заведе на верандата, взе шубата му и я закачи на закачалката до своята. Когато Роулинс се запъти към умивалника, Сокола го последва. Мъжът отвори крана и остави водата да тече, докато миеше и сапунисваше ръцете си. И той като белите учителки ползваше водата така, сякаш тя никога нямаше да свърши. Сокола укори в себе си мъжа за водата, която разхищаваше, но не каза нищо и на свой ред си изми ръцете. Всички бели хора са глупаци и разсипници, реши той. На него щяха да са му необходими две отивалия до кладенеца, за да донесе водата, която Роулинс разля. Подсуши ръцете си в кърпата, която му дадоха. Следвайки по петите Роулинс, той се върна в кухнята и седна на същия стол.

— Не се ли е стоплило вече кафето, скъпа? — попита Роулинс жената.

— На печката е — отвърна тя, кимвайки утвърдително. Сокола следеше Роулинс, който взе бяла порцеланова чашка от полицата на шкафа и се запъти към печката, за да я напълни. Роулинс видя, че Сокола вдишваше дълбоко силния аромат на кафето, и се усмихна.

— Искаш ли чашка кафе, Соколе? — попита той. Момчето едва забележимо помръдна брадичка надолу, като някакъв особен утвърдителен знак, и Роулинс се върна при шкафа, за да вземе още една чашка, същата като неговата.

— Нима си решил да му дадеш кафе? — Възпротиви се жената. — Ще забавиш растежа му.

Роулинс се усмихна незабележимо и се направи, че не я чува. Напълни втора чаша с кафе и я занесе на масата заедно със своята.

— От него ще ти пораснат косми на гърдите, нали, Соколе? — попита той, намигайки му.

Сокола не можеше изобщо да си представи за какво трябва да желае да му пораснат косми на гърдите, затова не каза нищо.

— Нима ще го оставиш наистина да пие кафе? — възкликна жената ядосано. — Той е още дете.

Тя дойде до масата с чиния, в която имаше месо, сложено между две филии бял хляб.

— Децата навахос са свикнали да пият кафе и чай, Вера — обясни Роулинс. — Освен това, след като е бил на студа толкова дълго, трябва да се стопли.

Подутата буза правеше дъвкането болезнено и принуждаваше Сокола да се храни бавно. Детето се покачи на коленете на бащата който ядеше сладки и обясняваше колко били вкусни. Когато свърши със сандвича, Сокола изяде двете сладки, които момиченцето бе донесло, и бавно запреглъща горещото кафе.

— Защо е толкова спокоен, татко? — момиченцето се завъртя на коленете на бащата, за да вижда по-добре лицето му.

— А ти защо говориш толкова много? — подразни я той.

Детето се засмя:

— Може би котката му е изяла езика.

— Не ми се вярва. За разлика от теб вероятно той не казва нищо, когато няма какво да каже. — Роулинс потупваше леко с пръст чипото носле на детето.

— Къде са твоите мама и татко? — Две зелени очи гледаха втренчено Сокола, без да мигат.

— Той е сираче, Керъл. — Сокола стрелна с поглед мъжа, който държеше малката и бе отговорил на въпроса вместо него. — Той вече няма ни мама, ни татко. Отишли са си и двамата.

Обяснението потвърждаваше подозренията на Сокола. Неговият баща както винаги, си беше негов баща, но не и по предишния начин.

— Няма ли си никой? — Очите на момиченцето се разшириха и се превърнаха в две прозрачни езерца.

— Сам съм — отвърна откровено Сокола.

Той не искаше да предизвика съчувствието им. Бе проста констатация на факта, нищо повече.

— А къде живееш? — Отговорът му накара детето да зададе нов въпрос.

— Ще живее с нас — поясни баща й.

— Да, но преди това, Том Роулинс — намеси се жената, — ще трябва да провериш колко е чист. Няма да се изненадам, ако има въшки. Къде са дрехите, които е донесъл? Ще ги изпера, както и тези, с които е сега.

— Права си, Вера — въздъхна мъжът, сякаш не искаше да се съгласи с казаното. — Нещата му са увити в онази наметка на верандата. Ще му е нужно обаче да облече нещо междувременно.

— Кетрин ми остави една кутия със стари дрехи на Чад, които вече не му стават. Даде ми ги миналата седмица да ги занеса в църквата. Ще ги изпратим на един мисионер в Южна Америка за бедните. Сигурно ще се намери нещо, което да става на момчето.

Мъжът свали детето от коленете си и се изправи:

— Хайде, Соколе! Първо ще те натъркам с шампоан после ще се измиеш.

Лицето на мъжа изразяваше тъжно примирение, когато поведе момчето към верандата. На Сокола подобна история се стори странна, тъй като знаеше всичко за въшките!

Веднъж бяха станали толкова ужасни в колибата на Куция крак, че той и семейството му трябваше да я напуснат и да си построят нова.

— Тя много пъти миеше косата ми и всеки ден изнасяше завивките вън от колибата на слънце, за да измрат — обясняваше Сокола своите преживелици, които бяха обичай и за другите колиби. — Беше единственият начин да ги прогоним, но те пак се връщаха.

Роулинс слушаше с погнуса, когато отвори крана с топлата вода:

— В нашия дом няма да намериш нито една въшка. Сокола си помисли, че те са големи късметлии, но не можа да го каже, тъй като главата му се намираше под течащата вода. След като го изми с шампоан, Роулинс го заведе в една стаичка зад кухнята, където имаше голямо бяло корито, стоящо на четири крака, които приличаха на лапи на пума. Това, както го беше описал баща му, трябваше да е вана. Мъжът пусна водата. След като му обясни какво и как да облече след къпане от дрехите, сгънати на една полица, окачена на стената, Роулинс го остави сам.

Поради малкото вода къпането винаги беше лукс за Сокола. Може би белите имаха някакъв неограничен резервоар с ценната течност. Сокола се изми много бавно, наслаждавайки се на рядката възможност. След банята облече чистите дрехи. Бяха му широки, но ухаеха приятно.

Когато излезе, помогна на Роулинс да изнесе няколко кашона от едно тясно килерче и да сглобят легло и ракла в останалото свободно място. Казаха му, че това ще бъде стаята, в която ще спи.

Имаше много неща за гледане, съвсем нови за него, нови и странни. Научиха го как да си мие зъбите и да използва брилянтин за непокорните коси, които решеше на една страна по техен обичай. Тази нощ му дадоха дрехи за спане и му казаха, че се нарича пижама. Така потвърдиха това, което учителите му бяха говорили и което обаче не бе сред навиците на баща му.

Сокола не спа добре. Имаше прекалено много шумове, които за него бяха непривични. На следната сутрин, в мига, щом слънцето се показа на прозореца, той стана и се облече. Когато излезе от стаята, все още светлината бе твърде слаба, за да осветява добре пътя, но той не посегна към нито един от електрическите ключове.

Стигайки на верандата, Сокола огледа внимателно шубите, закачени на закачалките, за да открие своята. Зад гърба му кухнята изведнъж блесна в ярка светлина. Изненадан, Сокола се извърна и се препъна в един ботуш.

— Кой е там? — във властния тон на жената се усещаше и малко страх.

Преди още да успее да отговори, за да го разпознаят, тя беше вече на вратата и го гледаше втренчено:

— Какво се разхождаш наоколо в този час.

— Какво става, Вера? С кого говориш?

Роулинс се показа зад жената и видя Сокола, който неволно се почувства виновен.

— Къде си тръгнал, Соколе?

— Гладът и жаждата ще убият коня ми. Трябва да го нахраня и напоя, преди да дойде училищният микробус.

Все пак той не бе напълно сигурен, че училищният микробус ще дойде да го вземе, след като бе сменил дома си.

— Не се притеснявай за коня си. Лутер ще го нахрани и напои заедно с другите — каза му Роулинс. — Що се отнася до училището, то е затворено заради ваканцията. Освен това вече няма да ходиш в училището на резервата. Ще те преместим в едно по-близко училище. Сега ела в кухнята. Вера ще приготви закуската.

Жената се обърна и изчезна в кухнята, но Сокола се колебаеше:

— Няма ли нещо, което трябва да свърша? — попита неуверено той.

— Нещо? — Роулинс трепна. — Какво искаш да правиш?

— Мое задължение беше да цепя дърва за огъня, да нося вода и да помагам на майка ми в царевичната нива.

Нито едно от тези неща не можеше да се прави, тъй като водата течеше по тръбите на къщата, топлината идеше от газова печка, а наоколо не се виждаше и следа от градина.

— Разбирам. — Роулинс млъкна и въздъхна дълбоко, сетне се усмихна. — И тук ще имаш задължения. Ще ида да нагледам добитъка след закуска. Можеш да дойдеш с мен.