Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Беше получила серия удари, едни по-силни, други по-слаби, които напълно я изтощиха: първо смъртта на Джон, после откритието, че Чад е жененият му син; че отсъстващият син е незаконороден и, най-накрая, че Джон й е оставил по-голяма част от състоянието си. Три дни след погребението Лана се разболя от грипа, с който я бе заразила съседката й.

Боледува през по-голямата част от следващите две седмици.

Не можеше да ходи на работа и рядко напускаше апартамента си, но това не попречи на трескавата дейност, която кипеше около нея. Телефонът звънеше непрестанно.

Бяха журналистите, които искаха да научат истината за връзката й с Дж. Б. Фокнър и нейното наследство, представители на различни „много сигурни“ капиталовложения, различни институции, търсещи дарения. Това не престана, докато не помоли да й дадат нов номер, неотбелязан в телефонния указател.

Заболяването й не забави съдебната процедура по изпълнение на клаузите от завещанието на Джон, все неща, от които тя нищо не разбираше. Чад й даде списъка на най-способните адвокати в града и дори й подсказа името на един, който да я представлява. Тъй като той представляваше другата страна, присъстваше на всички срещи. Обикновено Чад й превеждаше правните термини на език, който тя можеше да разбере с помощта на нейния адвокат.

В течение на три седмици Лана изкара ускорен курс по закони за недвижимото имущество, наследствени данъци, счетоводство и процедури по прехвърляне на недвижимо имущество. Междувременно продължаваше да чувства последиците от грипа и болежките и да пие постоянно чай от сасафрас. В края на този период все още не беше свикнала с промененото си финансово състояние.

Оглеждаше апартамента си и се опитваше да си представи различни стилове и цветове на мебелите, с които можеше да го обзаведе наново. После си спомняше, че може да си купи и дворец. Защо ли трябваше да бърза да обзавежда наново апартамента? Би могла да се върне в университета и да завърши икономика и търговия, но беше богата и следователно нямаше нужда да работи. Би могла да закара своя фолксваген в някоя работилница, за да му сложат климатична инсталация. А можеше да си купи и ролс ройс. Нямаше защо да се чуди, че се чувстваше объркана, въпреки че състоянието й постепенно се подобряваше.

А имаше и проблеми със семейство Фокнър. В началото Лана очакваше, че те справедливо ще се почувстват засегнати. Беше изключително предпазлива при първите си срещи със семейството, преди да се разболее. Керъл, съпругата на Чад, беше винаги учтива и приятелски настроена. Лана не можеше да намери никакъв недостатък в поведението на Кетрин Фокнър, въпреки че тя се държеше доста по-резервирано. От друга страна, Чад беше единственият, с когото редовно се срещаше. Съзнавайки колко е чувствителен към нейната красота, Лана бе по-сдържана с него, отколкото с останалите членове на семейството, но той винаги изглеждаше грижовен и се стремеше да й бъде полезен. Сякаш най-важното нещо за него бе да направи по-приятна промяната в живота й.

Лана прекара ръка по тъмночервеното кадифе и се разположи на меката седалка. Отпусна глава на облегалката. През прозореца на колата в движение небето бе ясносиньо, без онази мъглявост, която обикновено притискаше града. Извърна глава към шофьора.

Докато гледаше Чад, се питаше дали е сторила добре, като прие поканата му да прекара месец на почивка в имението им в Северна Аризона. Отдалечаването от Финикс предвещаваше мир и спокойствие, неща, които трудно можеха да се намерят в града, както бе обсадена от журналисти, благотворителни фондации и търсачи на големи състояния.

Погледна отново пред себе си. Поканата бе нещо много благородно от тяхна страна. Лана искаше да вярва, че тя означава, че я приемат като приятелка на семейството. Припомняйки си колко близка се чувстваше с Джон, желаеше да има същите отношения и с останалите.

— Защо ли го е сторил? — попита тя Чад това, което стотици пъти бе питала самата себе си. — Защо Джон Бъкенън ме е определил за основна наследница на неговото състояние? Не се ли чувстваш ощетен от това?

Тя потрепера. Чад се колебаеше. Хвърли й един кос поглед:

— Така се почувствах в първия момент, когато ми го съобщиха. Сега вече не, след като размислих. Всъщност не може да се каже, че съм истински бедняк. — Той се усмихна. — Приживе баща ми често прехвърляше акции на мое име, както и част от печалбите на различни дружества, на които бе член. Уреди голям кредитен фонд на името на майка ми й на сина ми Джони. На практика той разпредели състоянието си, вместо да го трупа чак до смъртта си.

— Искаш да кажеш, че според теб вече си получил своята част от недвижимото имущество? — Лана се опита да си изясни нещата, за да облекчи собственото си чувство за вина.

— В известен смисъл е точно така — отвърна Чад. — Ти и аз сме съдружници в много сделки.

— Имам още много неща да уча за бизнеса.

Лана затвори очи. Умората объркваше мислите

— Ти бързо се учиш — отбеляза Чад.

На Лана й направи впечатление, че констатацията бе направена с леден тон. Вдигна поглед към него, но той внимателно следеше движението по пътя.

— След грипа наистина имаш нужда да си починеш един месец, далеч от шумотевицата и безкрайните престрелки по съдилищата.

— Изглежда ми чудесно! — въздъхна Лана.

— Аз ще мога да остана само няколко дена, но там ще бъдат Керъл и мама. Те ще ти правят компания, докато се върна — предложи той. — Ще идвам да те виждам през уикенда.

— Ще ми бъде чудно да не те виждам близо до мен. — Не искаше да казва това на висок глас.

Когато очите на Чад потърсиха нейните, тя не успя да отвърне поглед.

— Може би ще бъде по-добре ти и аз да бъдем за малко разделени, Лана. — Очите мълчаливо добавяха онова, което той не можеше да каже на висок глас.

Дори и женен, интересът на Лана към него не намаля. Бяха твърде често заедно през изминалите две-три седмици. Последното нещо, което Лана желаеше, беше още една връзка с женен мъж, а подозираше, че и Чад мисли по същия начин. Въпреки това взаимното физическо привличане бе едно постоянно изкушение.

— Да, така е. — Лана се съгласи с него с пресилено безразличен тон. Прекалено често търсех само опората на твоето рамо.

Неочаквано той стисна ръката й.

— Можеш да се облегнеш на моето рамо, когато пожелаеш. Бъди уверена, Лана. — Той сплете пръсти в нейните.

Пристигнаха на летището Скай Харбър. Чад трябваше да пусне ръката й, за да влезе в друго платно. После зави и се отправи към хангара на частните самолети.

Двумоторният самолет бе спрял на бетонната писта. На едно от крилата му бе изрисувана главата на сокол. Лана веднага разпозна емблемата. Приличаше на тази, която бе изписана на пикапа на Джон. Обаче имаше известни разлики. От двете страни на фигурата имаше по две тъмни линии, пречупени като криле.

— Това ли е самолетът? — попита тя.

— Да.

Чад също го бе забелязал и сега се опитваше да паркира колата.

— Тази емблема на колата… Тя се различава от онази на строителната компания. Защо?

— Тя е на ранчото, чието име е „Крилатото «F»“, затова към главата на сокола са добавени и криле — обясни й Чад.

Гняв набразди лицето на Чад. Цялото му внимание бе насочено към офиса на една самолетна компания.

— Какво ли прави тук? — промърмори той под носа си.

Лана проследи погледа му чак до мъжа, облегнат на стената на сградата, чиято коралово-червена риза се открояваше на фона й. Ниско над челото му бе нахлупена кафява каубойска шапка, която скриваше гарвановочерните му коси, но Лана без сянка на съмнение откри, че това е Сокола. Тръпка премина през цялото й тяло, когато зърна гъвкавата фигура на мъжа. Смътният спомен, че е била притисната в обятията му, престана да бъде неясен. Лана сякаш почувства възбуждащия допир на дланите му. Сърцето й биеше учестено, в някакъв див, примитивен ритъм, който я пренасяше в друг свят. Как можеше едновременно да я привличат двама толкова различни мъже, Чад и Сокола?

Когато видя Чад да излиза от колата, Сокола отлепи гръб от стената. Усмихна се, щом забеляза нескрития гняв на Чад, че го вижда тук. Усмихваше се разсеяно до момента, в който зърна Лана, която слезе от колата с помощта на Чад.

Насочи цялото си внимание към нея, докато светлите му очи търсеха упорито промени у нея. Откри някои, но без особено значение. Помисли си, че етикетът на зелените панталони и на ризата на цветенца е на някоя скъпа модна къща. Тъмните коси бяха сресани както последния път, когато я бе видял, но очевидно с професионална намеса. Разбираше ги тези неща. Вниманието, с което наблюдаваше всяка подробност от заобикалящия го свят, бе прекалено изострено, за да му убегне и най-малката дреболия.

Когато погледите им се срещнаха, Сокола забеляза леката руменина, която заля страните й. Това подсказваше, че си спомня. Често се питаше дали наистина си спомня, след като през онази нощ всичко й се струваше сън, а реални оставаха само усещанията. Сокола бе доволен, че споменът за онази нощ бе още толкова силен.

— Къде е Джейк Санчес? Мислех, че ще дойде.

При този леден тон Сокола отмести поглед.

— В имението. Дойдох на негово място.

— Защо?

Дръзка усмивка заигра по устните на Сокола. Сякаш времето внезапно захладня.

— Знаеш много добре, че не бих пропуснал подобна възможност.

Въпреки че думите бяха произнесени тихо, те проникнаха дълбоко в съзнанието на Чад.

Гневът му не засегна Сокола и той отново впери поглед в Лана, която стоеше пред него мълчалива. Сетивата му живо диреха спомена за нея. Нищо не бе забравено — нито нежният аромат на парфюма, нито възбуденото учестено дишане. Усети толкова ясно и двете неща, че желанието отново се пробуди у него. Сокола не бе забравил нищо от прелестите, които бе открил у нея. Уханието на санталово масло на нейния парфюм го накара да се запита дали си бе сложила от него по сгъвките на коленете и зад ушите. Изпита диво желание да я грабне и отнесе някъде, за да намери отговора, но цивилизованата част на разума го накара да го задуши в зародиша му.

— Как се чувствате като наследница, госпожице Маршал?

Сокола наблюдаваше играта на чувствата, изписани по лицето й. Чертите й изразяваха сила и гордост, качества, достойни за възхищение. Беше предприемчива, готова да се усмихва и смее, без страх да напусне черупката си. Усети, че изпитва към нея дълбоки чувства, каквито никога по-рано не бе усещал.

— Всичко стана много бързо. Нямах време да помисля дори — призна си тя.

После се извърна и погледна Чад. Сокола забеляза погледите, които си размениха, и ръката на Чад, която обгърна талията й. Ревността лумна като внезапен огън и нейната сила го покоси. Бе имал и други жени по-рано, но никога не се вълнуваше от факта, че и други мъже ги притежават. Въпреки това в момента цялото му същество бе обзето от дивото чувство на собственост, стигащо до животински бяс.

— Не ви ли казах, че Джон Бъкенън ще ви се отплати по свой начин?

Гласът му прозвуча остро, умишлено враждебен. Забеляза, че Лана настръхна при този въпрос, докато си даваше сметка, че той правилно бе предвидил: приятелството й с Джон Бъкенън ще бъде заплатено с пари. Сокола, който и се възхищаваше пряко воля, видя, че гордостта незабавно изплува на лицето й, за да потопи мъката, причинена от откритието.

— За какво говорите? — попита Чад, гледайки ги озадачено.

— За нещо, за което веднъж спорихме.

Лана сви рамене, с което искаше да покаже, че не е било нещо важно. Чад изглежда се колебаеше. Искаше да се опита да разбере, да настоява за някакъв задоволителен отговор. После се отказа. Може би бе решил да разговарят друг път, когато него нямаше да го има. Така поне си мислеше Сокола.

— Куфарите са в колата — каза Чад.

Обърна се кръгом и се отправи към багажника на автомобила, като отделяше ключа във връзката от останалите.

— Да ги качим в самолета, за да можем да тръгнем.

По този въпрос и Сокола нямаше какво да възрази. Той вървеше пред тях към самолета и носеше двата нови куфара на Лана, ръчна изработка, украсени с инициалите на майстора. Чад вървеше редом с Лана и носеше третия, по-малък куфар. Усещаше напрежението между двамата, на Чад и нейното. А причината беше Сокола.

Тя знаеше какво я вълнува, но не можеше да, разбере Чад. Струваше й се, че двамата мъже добре се познават, като премисляше какво се бе случило в нощта, когато Джон Бъкенън бе починал. Съперничеството, което почти не се опитваха да прикриват, за нея бе истинска изненада.

Съмняваше, се, че той е разказал на Чад за онази нощ. И наистина, защо ли трябва да го стори? Тогава тя не беше на себе си и Сокола го знаеше със сигурност. Споменът за любовта й с него се върна толкова жив и образен, че Лана се запита как ли е могъл да й се стори смътен. Страстният див порив от онази нощ я обземаше всеки път, когато Сокола спреше поглед върху нея. Това я караше да се чувства неуверена. Той я познаваше, а тя не знаеше какво смята да прави с това познаване, което беше прекалено интимно.

Застанала настрана, Лана наблюдаваше Сокола, който качваше куфарите в багажното отделение на лъскавия двумоторен самолет. Когато се обърна, за да вземе куфарчето от ръцете й, той разбра неувереността, изписана на лицето й. Искрица задоволство весело заигра в очите му.

— Летяла ли сте по-рано, госпожице Маршал? — Изглежда се забавляваше, като се държеше с нея формално учтиво, а това „госпожице Маршал“ си бе чиста подигравка.

— Само по редовни линии — отвърна тя. — Никога не съм летяла в частен самолет и наистина се вълнувам.

— Ще прелетим над един красив и див пейзаж. Ако ви е приятно, можете да седнете до мен. Гледката, която се открива от пилотската кабина, е по-обширна от онова, което може да се види през прозорчето на отделението За пътници.

Привидно поканата звучеше просто учтиво, но Лана знаеше, че тя е отговор на неизказаното й желание да остане насаме с него. Въпреки това се поколеба, когато погледна Чад, защото не й се искаше да предизвиква безсмислени подозрения.

— Никога не съм била в пилотската кабина на самолет. Ще бъде чудесно преживяване да се види какво става там, вътре. А също и гледката от птичи поглед, вместо просто да прелетим над всичко това!

Лана се държеше като малка ученичка, чиято единствена мисъл и вълнение бяха новите преживявания. Чад замълча за миг и се вгледа внимателно в нея. Явно остана доволен от това, което откри.

— Нямам нищо против. — Той се усмихна добронамерено, като човек, който прави подарък на дете. — Между другото, имам няколко доклада за четене и смятам да го сторя, докато летим. Така ще съм свободен да те придружа, когато поискаш да обиколим ранчото.

— Чудесно. — Лана също му се усмихна и се почувства лицемерка.

Щом се качи в самолета, тя го прекоси по дължина чак до пилотската кабина и се разположи на седалката на втория пилот. Докато закопчаваше предпазния колан, очите й разсеяно пробягнаха по сложното неразбираемо табло. После дойде Сокола и седна до нея. Захвърли кафявата каубойска шапка зад себе си и прекара пръсти през гъстите си черни коси.

— Закопча ли колана? — Косият му поглед се спря на нея, колкото да се увери в това, което питаше, и зърна кимването й. — Разполагай се удобно, облегни се и се наслаждавай на пейзажа! Помни само да държиш ръце далеч от командните лостове. Не ми се ще да насиня прекрасната ти челюст, за да те накарам да ги пуснеш.

Изражението на лицето му бе такова, че беше ясно — това не е празна заплаха. Сокола взе чифт черни очила, закачени над командното табло. Лана силно стискаше колене, когато той започна подготовката за излитане.

Жаркото слънце неумолимо напичаше самолета. Вътре беше като в пещ. Лана почувства, че се задушава от горещина. Въздух влизаше единствено от отвореното прозорче откъм Сокола, но и той бе много горещ. Левият мотор заработи. С нарастване на оборотите шумът стана оглушителен, но поне създаде лек вятър, от който въздухът в кабината почна да циркулира. Вторият мотор също заработи и усили вибрациите. Сокола включи радиото и попита контролната кула за инструкции по придвижването и рулирането. Лана не разбра и дума от отговорите, а и Сокола нищо не й обясни.

Мястото на втория пилот спокойно можеше да бъде и празно. Толкова внимание й отдели Сокола, докато насочваше самолета към пистата, която им бяха отредили, и се подготвяше за излитане. Страничното прозорче бе затворено и вътре отново стана непоносимо горещо. Когато от контролната кула пристигна разрешението за излитане, Сокола леко се извърна към Чад, който бе седнал през една редица.

— В момента рулираме.

Лана усети, че мощността се увеличава, докато моторите с пълна сила тласнаха самолета по пистата и той набра скорост. Щом се откъснаха от земята и започна плавното издигане в посока изток, свеж въздух задуха със свистене от отвора на климатичната инсталация над главата й. Лана извърна пламналото си лице към тази струйка и задиша с пълни гърди.

На хоризонта се появиха назъбени планински върхове.

— Планините на суеверието — разпозна ги Сокола и привлече вниманието на Лана.

Огледалните стъкла на очилата му отразиха само собственото й лице, затова Лана се извърна и погледна навън. Насочиха се право към страховитата планинска верига. В лабиринта от безплодни плата и планински зъбери се виеше бездънната паст на каньон, криещ в пазвите си тайните на незнайни съкровища. Нагънатият терен, по който ясно личаха следите на отколешна вулканична дейност, бе осеян с кактуси и сухи храсти.

Самолетът се отправи на север и под тях проблесна водна повърхност. Беше езеро, разположено сред пустинните планини, което сякаш се смееше на обгорената земя, която го окръжаваше. Бетонната дига напомняше мита за Тантал, задържайки водата далеч от напуканата земя и същевременно обещавайки живот. На Лана й се струваше, че самолетът едва се движи, но виждаше сянката му да прелита над скалистите бездни и безводната пустош на равнините.

— Какви са познанията ти за Дивия запад? — попита Сокола.

Лана вдигна поглед от прозорчето, за да отвърне:

— Много смътни.

Не можеше да види очите му зад тъмните очила, но знаеше, че я наблюдава.

— Това там пред нас е Тонто Базин. След малко ще стигнем и Моголон Рим, чийто планински ръб е дълъг двеста и петдесет километра. Тази област всъщност е увековечена от всички писатели от Запада, включително и от Зейн Грей — каза той.

Лана погледна натам и видя стръмния скат, който така живописно очертаваше границите на някакво плато. Ерозията бе оголила скалите и разкрила пластовете, позволявайки на камъка да се издигне стремително нагоре, на фона на пустинята. По скатовете се редуваха цветове — от бяло, през сиво, през кремаво — според вида на оголената скала. Върхът бе коронован от борова и елхова гора, изпъстрена тук-там с тополи, клен и някой дъб. Гледката беше впечатляваща, а върхът се виеше додето поглед стига, прекъснат само от някой каньон, който приличаше на уста, отворена в прозявка. Човекът бе прекарал пътища, които се виеха сред скалите, но не бе укротил гордия и див вид на тези земи.

— Живописно е, нали? — възкликна Лана, когато сянката на самолета се закатери по скалистите скатове, а после самата тя се назъби и начупи сред боровете на платото.

Тъй като не получи отговор от Сокола, тя се извърна към него. Той се бе обърнал към нея, но не можеше да се каже дали гледа нея или силуета на планинската верига през прозорчето.

— Да — отбеляза той с безразличие. — Може би лично си се уверила в способностите на Чад да утешава тъгуващите жени, така ли е?

Острата забележка я накара да се обърне и да погледне към Чад. Беше се навел над купчина листове с отворено на колене куфарче.

— Не се безпокой — каза Сокола, сякаш прочел мислите й. — Не може да ни чуе, освен ако не викаш.

— Чад много ми помогна — предпазливо отбеляза тя.

— Сигурен съм, че го е сторил — леко презрение се прокрадна в думите му.

Разговорът се насочи към тема, която Лана искаше да изясни.

— Онази нощ… — започна тя.

— Ако те притеснява, че мога да го разкажа на някого, забрави — прекъсна я той. — Чад е този, който се хвали със завоеванията си. От мен никой няма да чуе и дума.

— Нямах предвид това, че ти можеш да го разкажеш някому. Исках само да кажа, че аз обикновено не… — Лана се опитваше да оправдае поведението си през онази нощ, но не я оставиха да се доизкаже.

— Чуй ме. И двамата сме удовлетворили една взаимна потребност. Нека така да оставим нещата. — И за да я увери, че темата е изчерпана, отново насочи вниманието й към предното стъкло. — Прелитаме над южната граница на ранчото.

Вместо да се почувства облекчена и успокоена, Лана до известна степен се засегна. Не очакваше Сокола да се отнесе към случката от онази нощ като към нещо незначително.

Склоновете на планините, покрити с гори, образуваха дълга долина, отпървом тясна, тя постепенно се разширяваше. Самолетът започна да се спуска малко преди Лана да зърне частната писта за кацане пред тях. Близо до пистата имаше няколко сгради, сгушени сред дърветата. Лана успя бегло да ги разгледа, тъй като самолетът бързо се приземи.

Сокола докара самолета пред метален хангар, в близост до който бе паркирано комби. Жената на Чад, Керъл, ги чакаше пред колата. Стройната блондинка помаха с ръка на самолета, който в този момент спираше пред хангара. Един каубой прибяга от него и постави клинове зад колелата веднага щом моторите изгаснаха. Закопчалката на предпазния й колан упорито отказваше да се отвори въпреки усилията на Лана. Сокола се извърна и видя какво я затруднява. Наведе се над нея и разкопча колана с невероятна лекота. Ръцете му докоснаха само за миг талията й. Но и това бе достатъчно, за да почувства тръпка в стомаха. Лана се стегна, за да се самоконтролира. Сокола не забеляза нейната реакция, или поне се престори, че не я забелязва.

Тя слезе от самолета преди него. Чад, който вече бе вън, я чакаше, за да й помогне. Когато стигна при тях, Сокола не носеше черните очила, а отново бе нахлупил прашната кафява шапка. Сините му очи сякаш престанаха да обръщат внимание на Лана, докато отваряше багажното отделение. Каубоят се приближи и му помогна да носи куфарите, като спести на Чад усилието да носи и своя.

— Здравейте! — Керъл се приближи и ги приветства. — Как мина полетът? Добре ли?

— Разбира се. — Чад се наведе и я целуна по бузата, — Това беше първият полет на Лана с частен самолет.

— Как си?

Керъл извърна към нея усмихнато лице. Приятелското й държане изглеждаше напълно естествено. Въпреки това на Лана и се стори, че долавя стаена мъка в зелените очи. Опитваше се да открие причината, както се бе питала защо не вижда обич в отношенията между Керъл и Чад. Техният брак не изглеждаше нещастен, но сякаш нещо му липсваше.

— Сега съм много по-добре, благодаря — отвърна Лана. Тя погледна към Сокола, който подреждаше куфарите в комбито.

— Сигурно нямаш търпение да стигнеш вкъщи и да си починеш за малко. — Керъл хвърли поглед към мъжа си. — Искаш ли да караш ти, Чад?

— Да. Ще седнеш ли отпред при мен, Лана?

— Не, благодаря. Ще се кача отзад — противопостави се тя, защото не искаше да заеме мястото на жена му. — По-добре Керъл да седне при теб.

— Не, настоявам ти да седнеш отпред. — Блондинката се присъедини към мнението на Чад. — Как иначе мога да контролирам шофирането на Чад, ако не седя отзад? — И се засмя.

Въпреки желанието си тя им позволи да я настанят на предната седалка, а Керъл се качи отзад. Докато Чад сядаше зад волана, Сокола мина пред колата и се запъти към самолета, за който вече се грижеше каубоят. Не погледна и когато Чад взе завоя на път към групата сгради.

— Къщата ще ти хареса, Лана. Стара е, но е построена така, че да отгледа много поколения — каза Керъл. После се разприказва и не й позволи да се намеси в разговора.

Когато Чад спря пред големия дом, Лана разбра какво е искала да каже Керъл. Построена изцяло от голи дървени греди и гипс, тя бе солидна сграда, издържана в селски стил.

Чад заобиколи колата, за да отвори вратата на Лана. После й помогна да слезе. Помогна и на Керъл. Блондинката се запъти към входа, а Лана се поколеба.

— Ами нашият багаж?

— Някой от воловарите ще го донесе — каза той и промуши ръка под лакътя й, за да я поведе към масивната дъбова врата.

Дебелите стени на къщата поддържаха вътре хлад. Промяната на температурата бе първото нещо, което Лана забеляза, щом влезе във входа, покрит с керамични плочи. Белите стени създаваха впечатление за простор и широта. Две арки водеха към други две стаи по коридор, отделен от всекидневната. Стаята бе скромно украсена и мебелирана. Индианският килим на стената бе единственото цветно петно. На лъснатата орехова маса стоеше ваза със сухи цветя и семена. Лана си помисли, че това фино смесване на природа и индианска култура предсказва атмосферата на дома.

— Кетрин. — повика Керъл. — Пристигнаха Чад и Лана. Тя се запъти към арката на стаята вляво.

Чад притисна лакътя на Лана, с което искаше да й подскаже, че трябваше да я последват.

Във всекидневната се набиваше на очи голямата камина от черен камък. Роялът властваше близо до остъклената врата, водеща към верандата. Елегантността на стаята не се помрачаваше от различните, по размери индиански глинени съдове, които красяха страничните масички заедно с бронзовите статуетки, изобразяващи сцени от живота на диваците.

Вниманието на Лана бе привлечено от стройната царствена фигура, която се приближаваше към нея. Учтива усмивка играеше по устните на Кетрин Фокнър. Още от първата им среща жената се държеше подчертано резервирано, Лана не знаеше със сигурност дали, жената на Джон й вярва, че между нея и съпруга й не бе имало друго, освен искрено приятелство. Лана се чувстваше неудобно в присъствието на тази жена. Беше мислила дълго над решението си да приеме поканата на Чад и да прекара месец почивка в имението, за да възстанови силите си след прекараното заболяване.

— Надявам се, че и двамата сте пътували добре. Какво ще пиете — чай или кафе? — попита Кетрин.

— Не, благодаря, нищо не желая — отказа Лана и продължи да стои права.

Напълно съзнаваше неловкото положение, че като приятелка на Джон беше в дома на вдовицата му.

— Мисля, че ще пия кафе, мамо — каза Чад, като прие поканата.

— Ще ида да ти донеса — предложи Керъл.

— Седни, Лана — Чад посочи креслото в канелен цвят.

— Искате ли да ви покажа стаята? — намеси се Кетрин, щом забеляза, че Лана за миг се поколеба. — Може би ще искате да се освежите след пътуването.

— Да, благодаря — съгласи се Лана.

— Оттук, моля. — Кетрин мина под другата арка и пое по един широк коридор.

Приличаше на лабиринт от коридори, преплетени със стаи, от които тръгваха нови коридори. Лана беше сигурна, че ще се изгуби, ако остане сама. Най-после Кетрин спря и отвори една врата.

— Това е основната спалня, с баня и врати към верандата — обясни Кетрин, като й направи път. — Надявам се да ви хареса.

— Много е хубава.

Стаята беше голяма почти колкото всекидневната в апартамента на Лана. Освен масивното легло имаше малък, стилен диван, стол и масичка.

— Надявам се, че моето пристигане тук не ви е неприятно. — Лана продължаваше да се чувства виновна и се опитваше да се извини. — Предполагам, че нямате никакво желание да се занимавате с гости по време на траура, затова, моля ви, не се чувствайте задължена от моето присъствие.

— Нямам нищо против вашето идване — настоя Кетрин. — Чад ми каза, че имате нужда от почивка. Надявам се и вие да мислите, че тук ще намерите покой от грижите.

Думите й не приспаха неудобството на Лана въпреки приятелския тон, с който бяха изречени. Нещо прошумоля извън стаята и Кетрин се обърна към вратата. На прага се появи Сокола, който носеше куфарите на Лана.

— Донеси тук багажа на госпожица Маршал, Соколе! — Кетрин му говореше така, сякаш беше слуга.

Подигравателна гримаса се изписа на лицето му, докато изпълни заповедта. В пълно мълчание постави багажа на средата на стаята.

— Ще изпратя някой да разопакова багажа, Лана — каза Кетрин.

— Не, благодаря, няма нужда — учтиво отказа Лана. — Сама ще се справя.

Започваше прекалено бързо да свиква други хора да се грижат за нещата й вместо нея.

— Както желаете.

Кетрин горделиво прие нейното решение, а Лана се почувства още по-неловко.

Всички страхове отново я връхлетяха, щом Кетрин напусна стаята. Но тя не успя да ги премисли, защото Сокола й напомни за присъствието си:

— Къде искаш да оставя куфарите?

— Ето тук — отвърна, трепвайки гневно. — Близо до леглото.

Сокола ги постави до краката на леглото, после се обърна и я загледа:

— Не се оставяй да те измами.

— Какво?

Лана сбърчи вежди при объркващата забележка.

— Ти си желана в този дом точно толкова, колкото и аз — отвърна той.

В себе си Лана се опита да го отрече, но и тя имаше чувството, че, като изключи Чад, присъствието й не бе добре прието. В края на краищата не кореше Кетрин за това, че може би се чувстваше засегната.

— Веднъж ти бях казал, че Джон Бъкенън бе човек, който получава всичко, което желае — продължи Сокола. — Е, той бе дилетант в сравнение с Чад. Джон Бъкенън поне изпитваше угризения. На Чад му е все едно за останалите. Ще вземе, без да му е необходима помощ, всичко, което имаш.

— Не е вярно! — възропта тя.

— Предупредих те — Сокола сви рамене; за да покаже, че му е все едно дали му вярва, или не. — Надявам се само да разбираш какво подписваш следващия път, когато се наложи да сложиш подпис под някой документ.

— Може би искаш да кажеш, че Чад ще ме измами? — запита Лана.

Гневът и явно го забавляваше.

— Нищо не искам да кажа. Казвам само, че ще ти вземе всичко, ако си достатъчно, глупава да го оставиш да го стори.

Вдигна ръка и докосна периферията на шапката си, после леко й кимна. С този учтив жест сякаш й се подиграваше. Лана възмутено изсумтя, но Сокола вече беше излязъл от стаята. Тъй като нямаше на кого да излее гнева си, се отдалечи от вратата и впи нокти в дланите си. Сокола бе посял семето на съмнението у нея и тя не можеше да му го прости.