Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (2)

ГЛАВА ВТОРА

Това лято в утробата на майка му растеше нов живот. Тъй като бе започнал да се самосъзнава, Сокола откри много нови неща, за които да мисли, й започна да гледа света наоколо с нови очи — очи любопитни и внимателни, като тези на птицата, чието име бе взел. Когато през есента отново тръгна на училище в резервата, се научи да слуша бялата учителка, без да се чувства засегнат от нещата, противоречащи на вярванията на Народа на хората. Имаше и такива, които все още правеха бележка за сините му очи и за къдрите в косите му, станали по-забележими, откакто бе престанал да носи лентата, с която се опитваше да ги заглади и прибере. Сокола знаеше, че е различен, и тъй като беше различен, щеше да стане най-различният.

Преди да настъпи пролетта, му се роди сестричка. Сокола отбеляза с интерес, че и тя беше различна, но не по същия начин. Очите й бяха големи и тъмни като на майка им, но косите й бяха кестеняви като ствола на кедър, а не черни и лъскави като гарваново крило. Нарекоха я Момиченцето Кедър. Сокола започна да нарича сестричката си Онази-която-плаче-за-всичко. И наистина тя плачеше, когато беше гладна, когато й се спеше, когато чуеше малко по-силен шум, когато майка й я вземаше на ръце и когато я слагаше да спи. Нищо и никой не можеше да я успокои освен Очи-които-се-смеят. В началото Сокола страдаше от ревност при грижите, които родителите полагаха за новодошлата. Неговите потребности отстъпваха място пред тези на малката. При това положение се чувствуваше наистина самотен като соколче, прогонено от гнездото, за да се грижи само за себе си. Но той можеше да го стори. Нима вече не беше възрастен? Нима вече не му даваха да обува панталони? Нима не бе посветен в тайните на племето? Сокола започна да изпитва жалост към сестра си, толкова зависима от другите.

Именно защото малкото момиченце отнемаше много време на майка му, Сокола започна да поема по-големи отговорности. Баща му продължаваше да идва два-три пъти седмично, като носеше подаръци и храна. Оставаше за няколко часа или за част от нощта, но винаги си тръгваше преди разсъмване. Така задълженията, които трябваше да се паднат на баща му, ако той живееше през цялото време с тях, легнаха върху крехките му плещи.

Поради тази причина, когато вуйчо му се разболя и шаманът нареди да изпълнят Ритуала на Планинския връх, всички роднини трябваше да участвуват в разноските. Докато някои приеха да докарат овце, за да изхранят стотиците, а може би и хиляди хора, които щяха да присъстват на обреда, продължаващ девет нощи, Сокола реши да събере дърва за огъня, като участие на майка му, въпреки че тя всеки ден ходеше до колибата на вуйчо си, за да помага в приготовленията.

Един ден, когато свърши училище по-рано от обикновено, първата му мисъл беше за количествата дърва, които щеше да успее да насече преди да се е стъмнило. Леката снежна покривка нямаше да го спре, но снегът, който се изсипа от катранените облаци, скриващи небето, съвсем не бе малко. Когато училищният рейс го остави на две, мили от дома, беше паднал два сантиметра сняг и продължаваше да вали. Сокола съзнателно пропъди от ума си тревогата на учителката, която бе предвидила бурята.

Снежинките тежко се стелеха върху земята. Преди да стигне до колибата, задуха силен вятър, който завихряше преспите наоколо. Видимостта бе ограничена, но Сокола нямаше нужда да влиза в колибата, за да разбере, че там не гори огън, който да я сгрее. Над комина не се виждаше и следа от дим. Със сетни сили Сокола стигна до вратата, сигурен, че майка му и сестричката му са задържани при вуйчото от бурята.

Когато мина покрай задния двор на животните, конят изтрополи. Сокола замръзна на място. Очите му диреха източника на шума през гъстата бяла пелена. В задния двор бе дорестият кон, подготвен за впряг, но каруцата я нямаше.

Обърна се, за да погледне в посока на вуйчовата си колиба, но бе поет от снежния вихър. Не виждаше нищо и всичко бе неподвижно, освен снегът, който падаше. Сокола отново се обърна и хукна назад. Без да се погрижи да свали сбруите и да го оседлае, яхна коня и се заплете в поводите, като с ръце се опитваше да ги скъси.

Дорестият кон не искаше да излиза в бурята и Сокола трябваше многократно да го пришпорва и да дърпа юздите, за да го накара да се подчини. Сетне го насочи към колибата на вуйчо си, по път, който животното добре познаваше.

С протегната напред шия към свирещия вятър, животното с мъка напредваше сред силните пориви на снежната буря. Сокола почти бе стигнал колибата на вуйчо си, когато откри каруцата със счупен ок. Беше сигурен, че не е подминал майка си и сестра си. И продължи напред. След като са били така близко до колибата, логично бе да се мисли, че са я стигнали, за да се скрият там.

Но майка му не беше при вуйчо му. Сокола остана само толкова, колкото да стопли премръзналите си крайници. Роднините му се опитаха да го убедят, че няма никаква надежда да открие майка си в стихията, но Сокола не промени решението си да продължи да я търси. След като баща му отсъстваше, той носеше отговорността. А Сокола знаеше, че върши онова, което баща му би сторил на негово място. Увит в топлата наметка, която един братовчед му бе дал, той отново излезе. Бурята се бе разразила с пълна сила температурата бе спаднала, а вятърът все по-продължително свиреше. Като ледено острие по челото му премина вихрушката. Снегът бясно танцуваше около каруцата, а Сокола почти не я виждаше.

Снегът бе станал дълбок, вятърът все по-силно виеше. Конят все повече се уморяваше — снегът стигаше до корема му. Най-сетне Сокола си призна, че е безсмислено да продължава. Слезе от коня и завърза юздите за впряга с премръзнали от студ ръце. Конят, почувствувал се свободен, обърна гръб на вятъра и се отправи бавно към дома. Като търсеше защита, Сокола откри малко възвишение и се сви зад него. Направи от наметалото нещо като палатка. Не каза и не стори нищо срещу обстоятелствата, които бяха против него. Като всички индианци, Сокола сляпо приемаше всяко положение. Това бе удобен случай, за да поднови вътрешната си сила, да се научи да не обръща внимание на студа, на снега и на вятъра, който гневно виеше около му. Като отпусна душа и тяло, той се остави на нещо като самоналожена дрямка, в която нищо друго не съществуваше извън онова, което беше у него.

Времето течеше, неумолимо. Сокола не промени нито за миг стойката на тялото си, подобна на йогите, в палатката наметало. Снегът, който се бе натрупал отгоре й, служеше за изолатор срещу студа.

Някакво особено чувство му подсказа, че бурята е свършила. Протягайки се, изтърси снега, който тежеше над покривалото, и се наметна, като кръстоса краищата му на гърдите си. Светът бе станал бял и неподвижен, странен и нов. Пейзажът, който той добре познаваше, бе скрит под дебелата мантия на снега. Постепенно очите му привикнаха да разпознават отправните точки под бялата маска, която се опитваше да го заблуди. Сокола се отправи към дома си.

Ако той бе успял да оцелее в бурята, можеше да се предполага, че майка му и сестра му също са успели да се спасят. Може би вече бяха в колибата и се притесняваха за него. Ако случайно още не бяха стигнали, щеше да се наложи отново да ги търси.

Не беше изминал и стотина метра, когато забеляза едно яркозелено петно на белия сняг. Беше в съшия цвят като любимата блуза на майка му. Препъвайки се в дебелия сняг, хукна в тази посока. Когато спря, откри формата на човешко тяло под преспата сняг. А другата, по-малка преспа, можеше до бъде само люлката на сестра му. Нищо не помръдваше. Сокола постоя мълчалив и неподвижен, после колебливо се отправи към по-малката преспа и започна да почиства снега от люлката. Няколко сълзи бяха замръзнали на лицето на Момиченцето Кедър.

Отстъпи крачка назад, после още една.. Изведнъж се обърна и побягна лудешки, за да се отдалечи колкото може повече от труповете на майка си и на сестра си. Студът предизвика болезнен спазъм в дробовете му, като го накара да забави крачка. Без да се обръща назад, се отправи с мъка към колибата.

В тишината на този бял свят до него достигна, приглушен, тропотът на конски копита и скърцането на кожено седло. Сокола вдигна очи и видя да се приближава конник в галоп, който следваше някакъв криволичещ маршрут, а облаци бяла пара излизаха от ноздрите на коня. Конникът водеше за юздите втори кон — това бе оседланият им дорест кон.

— Соколе, Соколе! — извика баща му, махайки с ръка.

Конят изцвили и изпръхтя, после мъжът дръпна юздите, за да го спре, и щом скочи на земята, побягна към момчето и го хвана за раменете. За миг сянка на облекчение се мярна в разтревожения му поглед:

— Намерих коня… Къде е майка ти? А детето? — Големите ръце в ръкавици галеха плещите на момчето, покрити с наметалото.

— Отидоха си — гласът му бе равен, лишен от всякаква емоция.

— Отидоха си? Какво значи, че са си отишли? — Джон Бъкенън Фокнър отчаяно крещеше.

— Отидоха си по пътя, който води само в една посока. — Сокола отвърна на питащия поглед на баща си с нещо като стоическо приемане на нещата.

— Не, по дяволите! Няма да ги оставя да умрат! — Бащата бясно крещеше. — Заведи ме при тях!

— Не — Момчето отстъпи уплашено, като се опитваше да се освободи от ръцете, които го държаха здраво.

— Ти трябва да ме заведеш при тях, чуваш ли? — Заповедта му бе придружена от рязко разтърсване, което отметна главата му назад.

Мъжът не му даде никаква възможност да откаже и го повлече за ръка, карайки го да се завърти около себе си. Следвайки следите в снега, прекоси пътя, извървян от Сокола, стъпките му нервно скърцаха в снежната покривка. Промърмори, когато видя следите, водещи до зеленото петно и малката преспа, почистена от сняг, разкриваща лицето на бебето, побеляло от студа. Мъжът се затича, влачейки момчето, което загуби равновесие и падна в дълбокия сняг. Влачи се няколко крачки преди баща му да го пусне и да продължи да тича сам.

Дебелата снежна покривка омекоти падането на Сокола, който се изправи на колене, забравяйки наметката си, паднала на няколко крачки от него. Трепереше по-скоро от студ, отколкото от страх. Ужасът му нарастваше полека-лека при вида на Очи-които-се-смеят, който почистваше снега от телата с мощни загребвания на ръцете с ръкавици. Устните му издаваха ужасни звуци — звуците на един побъркан ум.

— Не! — извика ужасен Сокола, когато видя мъжа да вдига тялото на майка му от нейното заснежено смъртно ложе.

Кристали заледена кръв покриваха челото й. Сокола отмести поглед, за да не види побелялото й от студа лице. Страхът му се усили, когато видя, че баща му разтрива вкочанените й крайници. С пресипнал от болка глас Очи-които-се-смеят я молеше да му говори, като продължаваше да я вика по име. Когато най-сетне го видя да допира уста до устните на майка му, опитвайки се да вдъхне живот на тялото, Сокола изпита за баща си по-голям страх от този, който изпитваше за себе си.

— Не! — Изтича до приклекналата фигура на баща си, дърпайки го за ръката с трескав ужас. — Трябва да ги оставиш! Не трябва да ги гледаш! Моля те! Моля те!

Гласът му се задави от хълцане:

— Стават ужасни неща с онзи, който гледа мъртвите! Техните духове могат да се вселят в теб! Да се махнем оттук!

Някои от думите му изглежда бяха стигнали до целта, защото баща му се обърна да го погледне. Ужас накара Сокола да изтръпне. Лицето на този човек бе изкривено в страшна гримаса, подобна на някои идоли на племето.

— Остави ме на мира! — изръмжа баща му.

Впечатлен от изражението на това лице, Сокола до последния миг не забеляза ненадейното замахване на ръката, когато бе твърде късно да се предпази. Силата на удара го накара да политне назад, но Сокола бе припаднал, преди още да се просне в снега.

Не усети ръцете, които нежно го вдигнаха, нито защитените с ръкавици пръсти, които, треперещи, погалиха червената следа, заемаща почти половината му буза. Не чу дори гласа, който го молеше за извинение. Беше пропаднал в дълбока черна дупка, където нищо не можеше да достигне.

Когато най-после дойде в съзнание, разбра, че е сам в колибата. Огънят, който гореше, носеше топлина във всеки кът на стаята. Усети пулсираща болка от дясната страна на лицето си. Предпазливо допря длан до подутата си буза. Болеше го!

Тъкмо се повдигаше на лакти, когато вратата се отвори. При вида на огромната фигура Сокола инстинктивно се сниши. Това действие не бе продиктувано от страх пред баща му, а от страх от духовете, които сигурно го бяха обладали. Когато мъжът се доближи до светлината Сокола забеляза, че от лицето му бе изчезнало онова ужасно изражение. Но също и усмивката си беше отишла. В този миг очите му бяха пълни с отчаяна тъга, а погледът го отбягваше.

— Гладен ли си? — Баща му стоеше прав пред огъня и грееше ръцете си. Стоеше с гръб към него. — Братовчедка ти е приготвила малко супа.

Дрезгавият и рязък глас го върна към действителността. Думите пробудиха сетивата на Сокола, а миризмата на яденето му припомни, че стомахът му е празен. С мъка се привдигна и тръгна към димящия супник. Чувстваше, че дясната страна на лицето му е странно натежала. Взе метална паница от една полица, загреба от горещата супа и отиде до огъня, за да я изяде на спокойствие.

Баща му се чувствуваше неловко в негово присъствие. Сокола го разбираше от начина, по който той избягваше погледа му. Опита се да сръбне от горещата супа, но щом отвори уста, кожата на подутата му буза се опъна и по цялото му тяло премина болезнена тръпка. Подскочи, неспособен да прикрие неволното движение.

— Не исках да ти причиня болка, момчето ми, наистина не исках — дрезгавият глас издаваше огорчение и разкаяние.

— Не трябваше да ги гледаш! Стават лоши неща. Ако нещата не се правят както трябва, ще дойдат техните духове.

— Не вярвам в духове. Такива неща не съществуват — остро възрази бащата. — Как можеш да мислиш, че майка ти ще дойде, за да ти стори зло? Ти знаеш колко те обичаше!

— Духът е лошата част. — Докато отпиваше още една глътка от супата, погледна надолу и видя ръката на баща му да се свива в юмрук. Това бе израз на ярост, която той отчаяно се опитваше да контролира:

— Какво вярваш…Какво Народът на хората вярва, че става с мъртвите? — баща му се опитваше най-точно да формулира въпроса си.

— Отиват на едно тъмно място на север. — На Сокола не се харесваше да говори за мъртвите и за това, което става с тях, за да не подканя, мислеше си той, духовете да се върнат. — Умрелият човек стига до това място за четири дни й по пътя е придружен от някой близък, по-рано умрял. В подножието на едно възвишение има вход, който води там, под земята. Преди човекът да влезе, трябва да го прегледат двама пазачи, за да се уверят, че наистина е умрял.

Баща му стоеше със затворени очи и здраво стиснати зъби, докато ръбът на брадата му видимо трепереше. Когато Сокола свърши с обясненията си, чу, че баща му мълвеше думи, без да си дава сметка за това:

— Боже мой, какво ужасно място! — огромният гръден кош се изви, докато той дълбоко вдишваше, а после бавно издиша. Вдигна очи и безизразно се загледа в огъня: — Да, не вярва в това белият човек. Белият човек вярва, че когато човек като майка ти умре, отива в рая. Това е едно място на небето, където има само красота и щастие. Там няма нито глад, нито студ, нито болка. Там той може да намери мир и удовлетворение, каквото не е получил на земята.

Сокола прие замислено това обяснение. Един учител в училище беше говорил за подобно място, но той не вярваше, че съществува. Обаче след като баща му вярваше, може би…

— Ако този… рай е така хубав, защо ти не искаше тя да отиде там? Защо искаше да я върнеш назад? — попита той.

— Защото постъпих като егоист. Не исках да остана сам на земята, без да виждам топлата й усмивка и да чувствам нежния допир на ръката й. Аз… — думите изглежда го задушаваха. Отдалечи се от огъня и от очите на Сокола, които го следяха. — Късно е. Скоро ще се стъмни. — Смени темата. Сега говореше рязко:

— Ще прекараме нощта тук, а утре сутринта ще тръгнем.

— Да тръгнем? Но има още толкова работи да вършим. Трябва да съберем нещата, които тя би искала да бъдат погребани с нея. После има четири дни траур и жертвоприношения, които трябва да бъдат направени на гроба, за да се успокои духът й. Ние… — Щеше му се да изреди всичко, но баща му се обърна и го прекъсна.

— Казах ти, че духовете не съществуват! — Търпението му се изчерпваше. Сокола го погледна внимателно, за да се убеди, че вече не е обладан от тях. Баща му с усилие разтвори юмрук и го погали по челото:

— Извинявай. Не трябваше да крещя. Нервен съм… защото… не мога да взема със себе си телата на майка ти и на сестра ти, за да ги погреба. Трябва да ги оставя тук.

Сянка на страшна болка премина по лицето му, преди да замълчи, и остави изречението незавършено:

— Братовчедка ти вече събра нещата, които майка ти би желала да бъдат погребани с нея. Приех да я погребат според техните вярвания. — Остротата, с която произнесе тези думи, показваше, че той не споделя подобни вярвания и че нямаше да позволи и на Сокола да ги изповядва.

— Ще ме заведеш ли в твоята колиба, за да живея с теб?

Баща му отново се почувствува неловко:

— Ще те взема с мен, но…няма да можеш да живееш с мене.

— Защо? — Сокола не разбираше. — Другата ти жена не ме ли иска? Аз съм силен. Мога да върша много работи, мога много да й помагам.

— Дявол да го вземе, Соколе! Дори и да ти обясня, няма да ме разбереш — промърмори нервно бащата, после тъжно въздъхна: — Когато станеш достатъчно голям, сам ще намериш отговора, без да се налага да ти обяснявам. Междувременно ще живееш с едно познато семейство. Мисля, че с радост ще приемеш. Ти вече познаваш мъжа — Том Роулинс. Работи за мен и живее в моето ранчо.

Нещо от неувереността на мъжа се придаде и на Сокола. Положението не се харесваше на баща му, затова не се хареса и на него. Беше виждал Том Роулинс няколко пъти. Като всички от Народа на хората той гледаше с недоверие на всеки човек, който не бе член на неговия род.

— Мога да отида да живея при Куция крак. Има нужда от някой, който да се грижи за овцете. — Сокола предложи новото решение на баща си, защото не искаше да бъде откъснат от света, който му беше познат.

— Не — прозвуча решителният отговор. — Докато майка ти бе жива, ти живееше с нейния народ. Сега ще живееш с моя, на белия човек, и ти е време да преминеш по пътищата му, да опознаеш ценностите и обичаите му. Това е светът, в който трябва да си намериш място и да вършиш всичко сам. Ще ти помагам, ако мога, въпреки че съм обвързан… обвързан с една система, която ти още не разбираш.

Мъжът изглеждаше уморен и покрусен:

— Едно време мислех само за себе си и за онова, което ще ми е необходимо, за да съм щастлив. Много се грижех за тези неща и загубих най-свидното. Сега има много други хора, които биха страдали. Преди не мислех за тях, но трябва да го сторя сега.

Погледна Сокола и видя объркване в притворените сини очи. Устните му бяха изкривени в странна гримаса.

— Ти не разбираш за какво ти говоря, нали?

Сокола, объркан, поклати глава и потвърди, че не беше разбрал, особено последната част от обвиненията. Можеше да разбере какво значи да преминеш пътеките на белия човек, защото трябваше да учи много неща, това бе ясно. Но другите думи относно хората и техните страдания му бяха напълно непонятни.

— Ще се опитам да ти го обясня с един пример — промърмори бащата. — Ако ти имаш стадо овце и едно агънце изостане назад и го нападне вълк, ти ще искаш да го спасиш, да го защитиш. Да, но ако ти го сториш, знаеш, че ще дойдат вълците и ще нападнат цялото стадо. Ще предпочетеш ли да спасиш агънцето и да загубиш цялото стадо или ще останеш при стадото с надеждата, че агънцето по някакъв начин ще успее само да оцелее?

— Ще остана при стадото — каза Сокола.

— И аз точно това правя. Ти си моето агънце — поясни бащата. — Има неща, които мога да сторя за теб, но не мога постоянно да бъда край теб.

Докато говореше така, погледна в далечината, неволно подсилвайки думите си с това действие:

— Ще отида да подготвя конете за през нощта. Ще трябва да спим тук. Не ми се искаше да го правя, но…

— Нали не вярваш в духове — припомни му Сокола, защото за него това беше единствената причина, поради която не биваше да остават в колибата да спят.

— Не. Не заради духовете. Единственото, което ме преследва, са спомените.

Излезе през вратата, която по традиция бе обърната към свещената посока изток, а Сокола остана вътре. Сам.

 

 

При първите лъчи на утрото двама конника се отдалечаваха от колибата, яздейки сред безкрайното снежно пространство. Тънка струя дим от гаснещ огън излизаше от комина на изоставената колиба. Утрото багреше сивия дим във всички оттенъци на лилавото.

В щипещия утринен мраз двамата мълчаливо напуснаха каньона. Мъжът бе вдигнал яката на шубата си, за да се защити от пронизващия студ. Шапката му бе нахлупена ниско над челото. Момчето яздеше гологлаво, а черните му рошави коси проблясваха на светлината на първите лъчи на слънцето. Плещите на мъжа бяха отпуснати. Момчето седеше изпънато като струна, с някакво диво, но естествено чувство за благородство.

Пътуваха все на юг и навлязоха в територия, която Сокола никога по-рано не бе виждал. Беше толкова странна, че привлече вниманието му. Погледът му се рееше безспир — гледаше, търсеше, разпознаваше, забелязвайки и най-малката особеност, попаднала в зрителното му поле.

Слънцето се бе вдигнало, когато забеляза стадо едър рогат добитък. И преди това бе виждал стада крави, но не така многобройни, а животните не бяха такива едри, с червеникав косъм, с бели и къдрави муцуни. Ноздрите му потръпнаха при миризмата, излъчвана от топлата, козина на животните. Хвърли поглед към баща си, но той сякаш не го забеляза.

Сокола гледаше в упор мъжа. Мрежата ситни бръчици, които едно време се извиваха нагоре и придаваха усмихнато изражение на очите му, сега бяха остри и прави, лишаващи погледа от жизненост и щастие. Тези очи рядко го поглеждаха, а когато това станеше, се спираха на него само за миг.

Сам. Без да си дава сметка, Сокола бе принуден да приеме този факт. По същия начин, по който индианското му мислене го бе накарало да приеме смъртта на майка си и на сестра си. Не че не го болеше. Неговата майка му липсваше. Колибата му се бе сторила прекалено тиха без плача на капризната му сестричка. Въпреки това нещата не можеха да се променят, затова трябваше да се приемат такива, каквито са.

Язди напред и забрави. Слънцето огрява новия ден.