Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Сокола вдигна поглед от картите за покер и погледна към ъгъла на стаята, където двама по-възрастни каубои седяха до Боби Черния гарван. Индианецът ги забавляваше с историите си за дните, прекарани в Холивуд, за филмите и звездите, които е познавал. Бе се опитал да продаде всичко, което имаше за глътка уиски, но и до този момент бе на сухо.

— Наистина ли си играл във всички тези филми с Джон Уейн? — Бил Шорт гледаше Боби недоверчиво.

— Той винаги искаше мен — Боби кимна утвърдително. Нямаше ги вече мръсната розова наметка и перото.

Вместо парцаливите дрехи носеше карирана риза в ярки цветове и джинси. В новото облекло още по-силно изпъкваше неговата слабост.

— Аз го наричах Херцога, а той ми викаше Гарвана-който-си-почива.

— Наистина ли ти играеше в „Тя носеше жълта панделка“? Гледал съм този филм четири пъти, но не си спомням да съм те виждал. — Другият каубой размени поглед с Бил Шорт. — Единствените индианци, които видях там, бяха мъртви.

— Аз бях! — поясни Боби с усмивка, която разкриваше всичките му зъби. — Това бе причината, поради която винаги бях добър за индианец — винаги бях мъртъв във филмите. По тази причина Джон Уейн ме наричаше Гарвана-който-си-почива. Винаги бях проснат в прахта!

Боби се засмя. Засмяха се и слушателите му.

— Какво смяташ да правиш, Соколе? — Мексиканецът Санчес привлече отново вниманието му към картите. — Дан току-що се качи. Трябва да платиш, за да продължиш играта.

Сокола хвърли поглед към откритите си карти на масата. Всичко, което имаше, бе двойка четворки. Нямаше нищо в закритата карта, а седмата бе сменил. Дан щеше да го бие с двойка дами, които лежаха пред него. В чинията можеше да има и към три долара. Е, можеше и да блъфира! Толкова пъти го бе правил навремето. Но в този момент чувстваше един по-силен, по-властен, по-неудържим порив, който рушеше самоконтрола му, правейки го безотговорен и безгрижен към възможните последици. Бе същото чувство от предишната вечер.

Сокола хвърли картите на масата и рязко се изправи:

— Излизам от играта.

Искаше му се да бърза, но си наложи да върви бавно чак до вратата. Когато излезе, Сокола се спря за миг под навеса, за да свикнат очите му с тъмнината. Вниманието му привлякоха светлините сред дърветата. Идеха от господарския дом. Внезапен огън пламна във вените му. Пристъпи в посока на светлините, но спря и замръзна на мястото си, щом чу глас, идещ от сянката на дърветата, близо до него.

— И тебе ли те дразни димът? — попита Лутер Уилкокс със зле прикрито безразличие в гласа. — Трябваше да изляза да подишам чист въздух. Тютюнът ме задушава.

Сокола чу глухия удар на задните крака на стола, на който седеше мъжът. Задави го гняв. Защо не беше забелязал, че Лутер е там? Отговорът не го зарадва, защото знаеше че го разсейва образът на Лана, лицето й, лешниковите очи и спокойната красота на чертите й.

Сокола се извърна с привидно нехайство, за да разгледа мъжа, седящ в тъмното. С годините Лутер бе напълнял. Косите му сивееха. Въпреки че си разменяха по някоя дума, отношенията им си оставаха по-скоро хладни. Лутер и Бил Шорт го бяха държали по време на боя, който му нанесе Том Роулинс. Сокола не беше го забравил. Двамата мъже го знаеха и се държаха с него много предпазливо.

— Да, имах нужда от малко чист въздух. — Той прие обяснението, което Лутер сам му предложи.

Задмина мъжа и се облегна на рамката на един прозорец. Мястото му даваше възможност да следи какво става в общата спалня, при вратата, да гледа стария каубой и господарския дом. Лутер с мъка се извърна на стола и погледна Сокола. Умората на годините личеше по-силно след работния ден.

— Трябваше да излезеш в пенсия, Лутер. Вече си много стар за тази работа. — Това бе по-скоро констатация отколкото заинтересованост за здравето на възрастния мъж.

— В пенсия? По дяволите! Ще бъда каубой, докато не пукна или не се парализирам — изръмжа Лутер. — Ако се парализирам, е, можеш да ме вържеш за някое седло. Никога няма да изляза в пенсия. По-скоро ще умра.

Сокола се вбесяваше от нетърпение, въпреки че не личеше по израза на лицето му. В общата спалня избухна смях.

— Трябваше и ти да отидеш при тях, Лутер, за да чуеш Боби Черния гарван. Снимал се е в доста филми от твое време, знаеш ли?

Присъствието на индианеца беше още едно от нещата, което не се харесваше на Сокола. Чад сигурно имаше някаква скрита цел. Лана можеше да си мисли, че е жест на добра воля, но не и Сокола. Не го предполагаше дори и за миг.

— Не съм ходил много на кино. Не можех да си го позволя. — Лутер се закашля и се извърна, за да се изплюе. — След вечеря този индианец се опита да ми продаде далекогледа си. Не беше далекоглед. Това е едно от онези неща, за зяпачите. Гледаш в него и виждаш гола жена. Истинска бомба. Разпали кръвта на стареца.

Лутер преглътна и вдигна живите си очи към Сокола:

— Новата приятелка на Чад има лице и фигура, които могат да накарат всеки мъж да си помисли някои неща, нали?

— Не съм я заглеждал. — Е, не колкото му се искаше да я види. — Чад сигурно не иска много-много да я показва наоколо.

Самият факт, че говореха за Лана, привлече вниманието му към господарския дом.

— Не свири тази вечер — отбеляза Лутер. — Кетрин свири така, че разтърсва душата на човека.

— Добра пианистка е — каза Сокола.

— Сигурно снощи до късно те е обработвала, след като се прибра едва призори!

— Ти да не би да ме държиш под око, Лутер? — заяде се Сокола с провлачен глас, но очите му яростно блестяха.

Каубоят се поколеба, хапейки устни. Поклати глава:

— Не. Не те следя. — Лицето му, белязано от годините и слънцето, изглеждаше тъжно. — Зная, че няма да послушаш ничий съвет. Но, момче, дириш си белята. Не ти ли стига това, което получи? Откажи се, момче, докато е време.

— Не разбирам за какво говориш. — Сокола не промени държанието си.

— Прави каквото щеш — каубоят сви рамене.

— Сигурно си уморен, Лутер. Сънчо вече мина. Защо не си легнеш? — подкани го Сокола.

— Не, ще поостана малко. Не спя много добре. Когато човек остарее, изглежда тялото му няма нужда от толкова сън колкото едно време.

Сокола изруга наум. Хвърли прощален поглед към светлините на къщата, които го примамваха, после се изправи.

— Влизам вътре — каза той. — Лека нощ, Лутер.

— Лека.

 

 

Към залез слънце на другия ден Сокола влезе на кон в двора на ранчото. Разгорещен, изморен и мръсен. Прекара, една кучешка нощ. Лежеше буден на койката, потънал в спомени за насладата на предишната нощ на друго легло. Ядосваше се на себе си, защото не можеше да я забрави. Този ден си наложи да поработи здраво, за да се накаже. По дяволите, искаше един душ и допира на нещо чисто до кожата си, нещо като Лана. Сокола бясно стисна зъби.

Дръпвайки юздите, спря коня пред конюшнята. Плъзна се по стремето и го поведе вътре, за да го разседлае. От близката страна на сградата долетя неуверен глас, който припяваше монотонно. Спря и се загледа с любопитство нататък.

След като уви поводите около кола и ги върза на възел, Сокола се отправи към мястото, откъдето идеше мелодията. Когато зави зад ъгъла, видя Боби Черния гарван с лице към залязващото слънце, който се поклащаше и пееше. Сокола се спря и се заслуша. Недоумяващо сви вежди, тъй като не успяваше да разбере нито дума, нито тон, за да разпознае песента. Всичко излизаше неразбираемо и нечленоразделно..

— Коя е тази песен? — прекъсна той мъжа. — Не мога да я позная. Откъде е?

Боби Черния гарван погледна презрително на това признание.

— От „Горящи стрели“, 1949 година.

Сокола поклати глава. Но веселото му настроение се стопи, щом зърна бутилката с уиски от 750 грама в ръцете на индианеца.

— Откъде си взел това уиски? — Сокола мислеше, че всички са разбрали за строгата забрана никой да не му дава силни напитки. — Кой ти го даде?

— Направих размяна — увери го индианецът, засегнат, че го подозират в просия. — Дадох голяма магия за бутилка.

Ъгълчетата на устните на Сокола се извиха надолу. „Голямата магия“ може би беше фигурата на гола жена, която той се бе опитвал да пробута на каубоите миналата вечер, но безуспешно. Най-после някой се бе излъгал.

— Кой е разменил уискито за голямата магия? — попита Сокола.

Индианецът сви вежди, като се мъчеше да си спомни:

— Човекът-с-двете-лица.

— Описанието ти приляга на мнозина от това ранчо — промърмори на себе си Сокола. После по-високо каза: — Знаеш ли американското му име?

— Тя дала мене добър уиски. — Отпи глътка и въздъхна с облекчение. — Искаш малко?

Тя? Като размисли добре, Сокола разбра, че това не означава нищо. Боби отново се бе върнал към стария си начин на говорене. В езика навахос нямаше местоимения, които да различават родовете мъжки от женски.

Сокола попита:

— Мъж ли беше или жена?

Но Боби бе погълнал толкова алкохол, че остана глух за въпроса му. Продължи да гледа втренчено златното слънчево кълбо, припявайки неразбираемата мелодия.

Поклащайки глава, Сокола си тръгна. Реши, че няма никакво значение кой му е дал уискито. По един или друг начин, рано или късно, той щеше да се добере до бутилката. Бе единственият начин, по който старецът можеше отново да преживее отминалите славни неща.

 

 

— Казах ли ти, че Джони е получил най-високата оценка по математика на контролното, Кетрин? — Керъл вдигна поглед от ръкоделието и остана с игла в ръка. — Пише го в писмото, което днес пристигна. Толкова е горд!

— Не, не си ми казвала. Трябва да ми напомниш да му изпратя някой дребен подарък за добрите оценки, които получава — отвърна Кетрин с присъщата за бабите щедрост. — Джони много добре се учи в училище, също като баща си. — Думите й бяха отправени към Лана.

Седяха на един и същ диван. Керъл, заета с бродерията си, а Лана прелистваше страниците на модно списание.

— Чад трябваше да учи, за да получава добри оценки — намеси се Кетрин. — Не му ги пишеха ей така, просто защото носеше името Фокнър.

— Разбира се, че не — отвърна й Керъл. — Всички знаят, че Чад е изключително интелигентен.

Лана се опита да прояви интерес към разговора, но той я вълнуваше точно толкова, колкото списанието, което разглеждаше. Постави ръка на уста и се прозя.

— Отегчавам ли те с всички тези приказки за Джони? — извини се Керъл.

— Не, разбира се, не — увери я Лана. — Само че съм много изморена. Не спах добре миналата нощ.

Цяла нощ се бе въртяла в леглото. Пробуждаше се при най-малкия шум, мислейки, че може да е Сокола. Даде си сметка колко държеше да го види миналата нощ и това я развълнува. Целия ден се чувстваше уморена и отчаяна. Колко малко сили й бяха останали след грипа!

— Може би трябва да си легнете по-рано тази вечер. Изглеждате ми толкова изморена — припомни й Кетрин.

— Мисля, че сте права — въздъхна Лана. — Хвърли последен поглед на списанието на дивана и стана.

— Лека нощ. Кажете „лека нощ“ и на Чад от мен. Не искам да го безпокоя, когато работи.

— Разбира се — обеща Керъл. — Ако не излезе от кабинета скоро, ще отида да го изкарам насила. Работи прекалено много.

— Желаете ли малко топло мляко? Или мляко с какао? — предложи й Кетрин.

— Не, благодаря — отказа Лана.

Когато се обърна, за да си тръгне, тя се поколеба. Погледна домакините и помоли:

— Да имате случайно чай от сасафрас? Това е лекарството ми за всички болести.

Кетрин се поколеба за миг, преди да отговори:

— Мисля, че имаме. Ще помоля Розана да ви донесе една чаша в стаята.

— Благодаря. Лека нощ.

Тръгна по коридора към спалнята си. Щом отвори вратата, погледът й незабавно се впи в остъклената врата на верандата. Просто така за миг, после се отправи натам, за да дръпне завесите. Ръката й се поколеба на кордона, докато гледаше тъмнината навън. Няколко светлинки премигваха сред дърветата. Лана дръпна малката дръжка, която блокираше вратата, и пусна пердетата.

Четвърт час по-късно вече бе намазала с крем лицето си, измила зъбите и облякла копринената пижама. Отправи се към леглото и дръпна покривката. Някой леко почука на вратата. После Керъл весело извика:

— Рум сервис! Лана се усмихна.

— Влез!

Докато вратата се отваряше, издърпа докрай покривката и започна да отупва една от възглавниците.

— Не трябва да се грижиш чак толкова за мен. Аз и не очаквам чак такива грижи.

— Знам.

Керъл постави подноса с чашата на нощната масичка до леглото на Лана.

— Благодаря ти, че ми го донесе!

Лана взе чашата от подноса и вдъхна от аромата на горещата течност.

— Но това нищо не ми коства. — Керъл сви рамене. — Ще бъде ужасно, ако здравето ти се влоши, докато си на почивка!

— Уморена съм — повтори Лана и отпи от течността.

— По-различен е от моя чай — отбеляза тя след още една малка глътка. — Харесва ми. Знаеш ли от каква марка е?

— Не. Кетрин го приготви. Розана вече си е легнала. Ето защо предложих аз да го донеса.

— Няма значение — и отпи още една глътка, преди да остави чашата на подноса.

— Ти си изморена. Не искам да те държа будна. — Керъл се отправи към вратата. — Лека нощ!

— Лека нощ! — Лана се извърна на леглото и запали нощната лампа. — Имаш ли нещо против да загасиш светлината?

— Не, разбира се.

Керъл отвори вратата, спря се за миг, пресегна се към ключа и изгаси светлината. Усмихна се и затвори.

След като взе чашата, Лана мълчаливо си пожела успокояващата напитка да й помогне да заспи. Не искаше да прекара още една нощ като предишната. Прозя се, изпи чашата до дъно, после се хлъзна под завивките и протегна ръка да загаси нощната лампа.

Няколко минути след като полежа на възглавницата, почувства, че й се гади. После заспа. Почти незабавно започна да сънува. Сокола беше в леглото, близо до нея. Очите му бяха яркосини, бляскави и магнетични. Цветовете бяха ясни и контрастни. Косите му бяха още по-черни и така блестяха, че Лана трябваше да затвори очи, за да не я заслепят странните видения.

Зад клепките на очите й се криеше истински взрив от цветове. Сърцето й биеше така силно, че Лана бе сигурна, че то е вън от тялото й. Когато отново отвори очи, Сокола сдържеше в ръце сърцето й. Помоли го да й го върне, но той се усмихна по своя нехаен начин и си отиде. После дойде Чад, обещавайки да й даде ново сърце, утешавайки я, както винаги бе правил. Гласът му беше много ясен, но лицето му бе размито, разкривено като в криво огледало на някой луна парк.

Дойде Керъл да й разкаже за писмото до сина си Джони. Лана се опита да обясни, че Сокола е откраднал сърцето й, но Керъл се засмя и я увери, че той не би сторил подобно нещо. Той беше като неин брат — нима не бе израснала с него като сестричка?

Сънят се превърна в шествие от образи — първо Сокола, после Чад, Керъл, последва я Кетрин, която крещеше срещу Джон. Джон също я навести, с джобове, от които се поддаваха пачки долари. Той непрекъснато тъпчеше в ръцете й пари, като я молеше да си вземе още. Старият индианец изникна изневиделица, тръскайки скъсаната розова наметка и грачейки като гарван. Кривите му пръсти се впиха в ръката й като орлови нокти. На врата си имаше гердан от кедрови орехи.

Лана дишаше мъчително. Чуваше как въздухът влиза и излиза от дробовете й със свистене. Сърцето й отново бе на мястото си. Дали Сокола й го беше върнал? Дали не беше новото сърце, което Чад й беше обещал? Ако имаше отпечатъци от пръсти, щеше да успее да разбере. Но как можеше да има отпечатъци от пръсти по сърцето й, след Като то беше вътре в нея? Ами ако не беше нейното сърце, а на някой друг?

Лана се опита да избяга от съня, но краката й отказваха. Имаше толкова цветове… толкова цветове: Великолепно! Беше Четвърти юли. Отпусна се, за да гледа каскадата от звезди и цветове — червено, синьо, зелено, жълто. Те се въртяха непрестанно. Лана се намираше в центъра на калейдоскоп. Невероятни форми и комбинации от цветове, създадени само за нея. Аметистово, оранжево, ярко виолетово червено, рубинено, смарагдово. Бе заобиколена от скъпоценности. Огромни камъни от по сто карата. Някой продължаваше да ги трупа върху нея, докато ръцете й не се размазаха под тежестта на пръстените.

Цяла нощ се люля между сънищата и кошмарите. Никога не разбра кое е сън, кое — видение. Когато се събуди, изпита известно съжаление. Не искаше да остави цялата тази красота зад гърба си. Усещанията от съня оставиха бяла диря, която полека започна да избледнява. Почувства се отпочинала, но и малко безволево отпусната.

Когато влезе в стаята за закуска, Кетрин седеше сама на масата. Усмихна се учтиво:

— Днес станахте малко по-рано от обикновено. Как се чувствате?

— По-добре — отвърна Лана на усмивката й.

— Какво предпочитате — сок от портокал или от грейпфрут? Имаме и от двата.

Кетрин стана от плетения стол и се отправи към подвижната масичка, отрупана с всичко необходимо за закуската.

— Няма значение. Мога и сама да се обслужа — предложи Лана.

— Седнете — настоя Кетрин. — Тъкмо ставах да си долея още кафе.

Лана отпи глътка от портокаловия сок. Къде е Керъл? Още ли спи?

— Не. Мисля, че приготвя куфарите на Чад. — Кетрин добави лъжичка захар в кафето си.

— Чад заминава ли?

— Да. Трябва да се върне със самолета във Финикс тази сутрин. Вече прекалено много отсъства от службата. — Лъжичката мелодично почукваше по стените на чашката, докато Кетрин разбъркваше кафето. — Сега е в кабинета си, за да вземе документите, които са му необходими. Ако желаете да говорите с него, преди да замине, трябва да го сторите незабавно.

— Да. Може би — промърмори Лана с леко недоумение. — Трябва да му поискам новото си сърце.

В мига, в който произнесе думите на висок глас, разбра, — че се е върнала към съня от изтеклата нощ, и се засмя.

— Каква лудост!

— Какво има, скъпа? — Кетрин вдигна любопитно поглед.

— Нищо. — Лана поклати глава и избута под Себе си стола. — Само дето тази нощ сънувах странен сън. Извинете!

— Няма защо.

След като напусна стаята за закуска, Лана пое със забързана крачка по коридора. Сви под втората арка, която водеше към друг коридор, завършващ пред врата от дърворезбован махагон. Беше единствената стая, освен спалните, осигуряваща пълно спокойствие. Почука два пъти на лъскавото дърво.

— Влез — каза Чад.

Завъртайки месинговата дръжка, Лана отвори вратата. Кабинетът бе стая, издържана в чисто мъжки стил, пропита от духа и личността на Джон. Лана незабавно го откри в декоративния килим на индианците навахос, окачен на стената, в куклите качина, подредени на полицата на камината. Над свода й висяха препарирани глави на антилопи. Мебелите бяха от масивен дъб, а диванът и столовете бяха тапицирани с кожа. Всичко бе разположено около огромно чертожно бюро с картотека и кош, пълен със завити на руло хартии. Това наистина бе в стила на Джон — човек на откритите пространства, ловкия строителен предприемач, изследователя на културата навахос.

Чад стоеше прав зад масивното дъбово бюро и подбиеше документи, които слагаше в отвореното си куфарче. Усмивка засия на лицето му, щом я зърна.

— Добър ден! Кетрин току-що ми каза, че заминаваш тази сутрин. — Лана бе прекосила стаята и в момента стоеше пред бюрото. — Ти вчера нищо не ми каза.

— Мислех да тръгна днес късно следобед. После Керъл ме помоли да спра в стария ми университет, за да видя Джони. Купила е някои книги за него, а Розана му е приготвила любимите сладки, така че ме изпращат с „кош изненади“. — Сложи няколко листа в папката, която държеше в ръка, а папката — в куфарчето при останалите документи. — Това е начинът, по който Керъл иска да се извини, че не го е виждала миналата седмица.

— Надявам се, че не съм била причина за нещо — рече Лана.

— Не, не си ти. Имаше много занимания в училищната програма за миналия уикенд. Джони не искаше да ги пропусне. Той е в отбора по ръгби.

Лана се успокои след обяснението на Чад.

— Предполагам, че Керъл се гордее с него, нали?

— Гордее ли? Това не е подходящият израз — заяви Чад. — Керъл на практика живее само за това момче. Знам, че е така, защото вече не може да има други деца, но се притеснявам, понеже за нея той е смисълът на живота. Пише му по четири-пет пъти седмично. Понякога си мисля, че се грижи за нашия син повече, отколкото… — Замълча, а лицето му изразяваше раздразнение. — Извини ме, Лана.

— За какво?

Изви глава на една страна. Лъскавите тъмни коси се разпиляха по раменете.

— Стара история. Съпрузите винаги се жалват от начина, по който жените им ги пренебрегват. — Внезапно затвори куфарчето и погледна като човек, който е приключил с работата си. — Не исках да говоря за това. Керъл не е безгрешна, но и аз не съм съвършен.

— Ти си по-близо до съвършенството от нея — пошегува се Лана, опитвайки се да разведри атмосферата от внезапно изникналото напрежение помежду им.

Чад заобиколи бюрото и застана пред нея. Постави ръце на раменете й. Гледаше е дълбок поглед, който сякаш беше олицетворение на искреността. Обаче Сокола не му се доверяваше. Тази мисъл внезапно й дойде на ум.

— Керъл е добра съпруга… и добра майка — разпалено обясняваше Чад. — Искам да го разбереш, за да знаеш, че не липсата на нещо е причината, заради която…

Замълча и не довърши мисълта си.

— Щеше ми се да не беше идвала да се сбогуваме — тихо прошепна Чад. — Ако тук бяха майка ми или Керъл, щеше да е по-лесно.

Смисълът на обърканите слова се, изясни от само себе си, когато пръстите му се впиха в раменете на Лана. Тя го погледна в очи. Златен прашец заискри в светлокафявите му зеници. Блясъкът им сякаш я омагьоса. Лана разбра опасния му чар — опасен, защото този мъж твърдеше, че уважава жена си, докато й даваше аванси. Образът на Чад започна да се размива пред очите й, но тя не направи никакъв опит да го спре, само за да види докъде ще стигне. Ръцете му я привлякоха, Лана отпусна глава назад. Устата на Чад бе гореща, когато облада устните й, движейки се към тях с вещината на експерт. Ръцете му я обгърнаха и се сключиха зад гърба й. Вместо да се развълнува, Лана сякаш угасна. Нямаше я онази възбуда, онзи божествен световъртеж, който получаваше само от Сокола. Започна да се отдръпва, за да прекрати целувката, съжалявайки, че изобщо я позволи.

Когато вратата на кабинета се отвори, тя все още беше в обятията му и устните им едва се отделяха. От внезапното нахлуване и на двамата им се зави свят. Очите на Лана се разшириха от ужас, като видя Сокола на прага. Очите му сякаш бяха от лед и тя замръзна на мястото си. Ръцете на Чад охлабиха прегръдката, но покровителствено останаха на раменете й.

— Самолетът ще бъде готов за излитане след четвърт час Джейк ще те закара до Финикс. — Сокола направи кратка пауза след съобщението, после ледена усмивка се изписа на устните му: — Съжалявам, че ви обезпокоих.

Оттегли се в коридора, затваряйки вратата зад себе си, Лана сведе глава в безмълвно отчаяние, какво ли си помисли Сокола и какво ли обяснение можеше да му даде. Дори не се бе опитала да се откъсне от прегръдката на Чад

— Лана, какво да ти кажа? — прошепна той. — Не трябваше да допусна тази целувка. Беше Сокола, но можеха да бъдат…

Той хвана брадичката й и я повдигна.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо срещу чувствата, които изпитвам към теб.

Лана се измъкна от ръцете му.

— Не казвай нищо, Чад.

— Зная, че нямам право да казвам нищо. — Той хвана ръката и, за да не я пусне да си отиде. — И нямам право да изпитвам онова, което изпитвам. Но това не променя положението. Чувствам се отчаян, както сигурно и ти се чувстваш, повярвай ми!

— Вярвам ти.

Дали наистина му вярваше? Или бе възможно всичко да е добре премислено, за да накара Сокола да се отдалечи от нея?

— Никога не съм искал да ти причиня зло или да те поставя в неловко положение — тихо добави Чад. — Последните дни бяха истинско мъчение за мен — да си толкова близо и да не мога да те прегърна и целуна!

— Никога повече няма да се случи — увери го Лана.

— Не те упреквам за начина, по който мислиш, скъпа… — Чад се опита отново да я прегърне, но Лана се възпротиви.

— Не! — каза тя решително и се освободи от прегръдката му.

Той я извика по име, но тя се направи, че не чува, и избяга от стаята. Не бягаше от Чад. Тичаше към Сокола. Но нямаше никакво намерение да го обяснява на Чад.

Навън слънцето така ослепително грееше, че очите я заболяха. Трябваше да ги покрива с ръка, докато стигне до сянката на дърветата на поляната. Когато бе вече на двора, се спря и се огледа, търсейки Сокола. Нямаше и следа от него.

Близо до една от постройките някакъв каубой товареше нещо на камионетка. Лана прекоси двора и се отправи към него. Мъжът може би беше видял Сокола да излиза от къщата и знаеше в каква посока е тръгнал.

— Къде мога да намеря Сокола?

Беше останала без дъх, прислонила се до свалената задна рамка на камионетката. Каубоят извърна глава. Лана почувства любопитния му поглед, но не я интересуваше какво може да си помисли старецът

— Виждали ли сте го? — попита тя настойчиво.

— Видях го да влиза в конюшнята преди минута — отвърна той, и посочи с ръка сградата, за която говореше.

— Благодаря! — Лана произнесе думата, вървейки с бърза крачка натам.

Промъкна се през тясната пролука на притворената врата. Вътре, в сумрака, миришеше на спарено, на коне и прах от сено. В другия край широка двойна врата бе отворена, и пропускаше ярките слънчеви лъчи. Сокола водеше кон точно оттук. Докато Лана прекоси целия циментов пасаж, той вече увиваше някакво въже в една метална халка на стената. На земята се виждаха седлото, покривалото и чергилото, лежащо под седлото. Сокола дори не я погледна, когато тя стигна при него. Лицето му бе като маска.

— Соколе, трябва да ти обясня сцената, която видя в кабинета — поде тя.

— Защо? — прекара веднъж чесалото по конския гръб, за да почисти праха. — Не ме засяга.

Равният и безразличен тон предупреди Лана, че той няма да я улесни в намеренията й. Но по някакъв начин трябваше да му обясни, а не знаеше откъде да започне.

— Не е онова, което изглеждаше — запротестира Лана, желаейки той поне да я погледне, докато говори.

Но вниманието на Сокола бе изцяло насочено към работата.

— Сигурен съм, че вие сте само приятели.

Нямаше никакъв оттенък на подигравка в гласа му, но въпреки това забележката му я засегна.

— Не това се опитвах да ти обясня. Исках да ти кажа, че сме приятели. Той много ми помогна през последните две седмици. — Във вълнението си усети, че говори не това, което иска да каже.

— И ти само му се отблагодари за всичко, което е направил.

След което закачи чесалото на куката на стената, той се наведе да вземе покривалото на коня.

— Не го целунах от благодарност! — отрече тя, като гледаше как покрива гърба на коня. Строгият му мъжки профил още повече затрудняваше задачата й.

— Не може ли поне да ме гледаш, докато говоря? — попита Лана гневно.

Сокола се извърна към нея с покривалото в ръце.

— Какво искаш да ми кажеш? — Огромното търпение в очите му изглежда подчертаваше пълното му безразличие, към разговора. — Че ти си се опитвала да се съпротивляваш, а той те е накарал насила да го целунеш?

— Не!

Лана реагира така, сякаш той се опитваше да я обиди, въпреки че нищо подобно не личеше в израза и тона на думите му. Сокола се извърна отново и вдигна другото покривало.

— Ако ми дадеш тази възможност, ще ти обясня как наистина станаха нещата.

— Какво има между теб и Чад не ме интересува — той нави двете постелки. — Аз се държа настрана от него и той от мен.

— Въпреки всичко ще ти обясня — повтори Лана с пресипнал глас. — Чад е хубав мъж, изискан и очарователен. Не мисля, че ще оцениш правилно това, което ще ти кажа, но една жена се чувства поласкана, когато мъж като Чад прояви интерес към нея. Дава й увереност в себе си, въпреки че е женен. За подобно нещо не можеш да лепнеш плесница на човека.

— С подобни ласкателства, предполагам, че ще скочиш и в леглото с него. — Той вдигна седлото, метна го на гърба на коня и го оправи. — Естествено ще трябва да кажеш на Керъл да се поотмести. На нея й харесват забранените неща, така че ти и Чад ще можете да я замесите в един хубав любовен триъгълник!

— По дяволите, Соколе! Престани да изопачаваш всичко, което казвам, и то така, че да изглежда по-лошо! Опитвам се да ти набия в дебелата глава, че целунах Чад преди всичко от любопитство. Питах се дали ще изпитам същата възбуда, каквато изпитах, когато те целунах!

— Едно състезание по целувки? — Устата му се изкриви, но имаше и някакъв оттенък на веселие в тази гънка. След като метна юздите на ръкохватката на седлото, той се наведе, за да закопчае ремъка под корема на животното. — Нова линия на защита. Много си оригинална.

Лана чакаше, но Сокола не зададе въпроса, който очакваше.

— И искаш ли да знаеш до какво заключение стигнах?

— Не особено. — След като стегна ремъка, мина от другата страна, за да поправи юздите.

— Няма място за сравнение. — Гласът й беше мек и покорен. — Бях като труп в прегръдките му.

— Наистина жалко.

Сокола натисна мундщука в устата на коня. Металът звънна, щом животното стисна зъби.

— Само това ли ще кажеш? — Болка и недоверие се изписаха на лицето й.

— Всеки си има своите проблеми. — Закопча ремъка под шията и намести оглавника. — Но аз няма да се меся в работите на хората.

Лана го видя как хваща поводите и отвежда коня.

— Къде отиваш?

— Трябва да нагледам няколко ограждения.

— Почакай! — тя постави длан на ръката му. — Ще дойда с теб. Накарай да ми оседлаят кон.

Сокола спря и хвърли поглед на ръката, поставена на неговата. Изглеждаше малка и бяла на фона на жълтия ръкав на ризата му. Когато бавно вдигна поглед към лицето й, очите му бяха непроницаеми. Погледна я безстрастно.

— Отивам сам — заяви той.

Лана отказа да приеме предизвикателството.

— Не трябва да яздиш сам сега. Ще дойда да ти правя компания.

— Не мисля, че е добра идея да се показваш наоколо в моята компания — отвърна той.

— Не ме интересува. Искаш ли да разбереш, че не ме интересува чий си и как си роден? Искам да дойда с теб! — Лана захвърли настрана цялата си гордост, въпреки че говореше със спокойна решимост.

— Ще яздя сам, защото така съм решил. — Сокола отдръпна ръката си от ръката на Лана.

— Нямаш ли нужда от никого, Соколе? — попита Лана, болезнено засегната.

— За какво? — той отново й отправи един от своите безизразни погледи.

Бе неочакван удар.

— Престани да ме гледаш като прокле… — Гневният изблик заседна в гърлото й и тя отчаяно диреше точната дума

Но Сокола й подсказа какво трябва да каже:

— Като, проклет индианец! Но това е само половината — От мен. С коя половина искаш да яздиш — с индианската или с бялата? — предизвика я той със сурова ярост в гласа.

Нямаше никакво основание за подобно нападение. Лана гневно се хвърли в самозащита. Зашлеви му един шамар. Ръката й не можа да измине и половината от траекторията обратно, когато той я сграбчи и привлече грубо към себе си. Ръцете й прилепнаха до хълбоците, стегнати в желязната му хватка. Блъснаха я към каменната стена на гърдите му. Той сграбчи кичур от косите й, безчувствен към болката, която й причиняваше с това дърпане.

Приглушеният й вик дори не бе забелязан. Насила облада устата й, сякаш разкъсвайки я в нов порив на гняв. Зъбите му смазаха устните на Лана, разкъсвайки нежната кожа. Усети вкус на кръв в устата си.

Целувката свърши внезапно и грубо, както беше започнала. Сокола яростно я блъсна назад и Лана залитна. Момичето инстинктивно поднесе ръка към туптящите си и разранени устни.

— Върви си! — Очите му горяха от зле прикриван гняв. — Ако побързаш, ще успееш да видиш Чад, преди да е заминал, и ще можеш да поплачеш на рамото му.

Лана усети сълзите, които се стичаха по бузите й, но гневно ги пропъди.

— Ти не си свободен, Соколе. Сам си се обрекъл на доброволно заточение. — Гласът й трепереше, но тя запази самообладание. — Никога няма да си свободен, докато не обикнеш някого и не му позволиш да те обича. Трябва да се доверяваш и да имаш нужда от другите, за да живееш истински!

Думите й изглежда не му направиха никакво впечатлен ние. Той се обърна и се качи на седлото. Лана го видя да се отдалечава към отворената врата, огрян от слънчевите лъчи. Петнистият кон се разигра весело на светлината, но Сокола го задържа, за да го накара да препуска равномерно. Лана потръпна.