Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (7)

ГЛАВА СЕДМА

Слой черни облаци покриваше небето над Финикс и скриваше слънцето. Градът тънеше в преждевременен мрак. На чести, но неравни интервали снопове жълти светкавици изригваха през облаците и ги огряваха за кратко. Придружаваше ги тътенът на гръмотевиците, от който въздух и земя трепереха.

От вятъра дъждът падаше на коси струи, забавяйки движението в шест часа вечерта. Чистачките лудо се блъскаха напред-назад, за да отмият от предното стъкло на фолксвагена заслепяващия потоп. Лана Маршал стискаше силно волана, за да намали обзелото я напрежение. Беше чула местните жители да говорят за бурите във Финикс, които връхлитали ненадейно, без никакво предизвестие, но не бе им повярвала. Всичко бе така сухо и прашно, прегорено от неумолимата жар на слънцето, че изглеждаше невъзможно големи количества дъжд да са падали тук. Сега виждаше това чудо с очите си.

Потокът коли около нея течеше бавно, безспирно. Без да откъсва очи от платната на автострадата, задръстени от коли, Лана се наведе на една страна, за да откопчае лявата си обувка, оксфордски модел от бяла кожа. Обувката се изхлузи лесно от крака, обвит в бял найлонов чорап. Докато левият й крак контролираше педала на газта, събу и дясната обувка, за да раздвижи изтръпналите пръсти.

— А, така е по-добре! — възкликна тя на висок глас, внезапно почувствала облекчение в уморените си нозе.

Колите пред нея се движеха по-бавно и Лана натисна спирачка, за да регулира своята скорост. Оставаха още осем километра до изхода на магистралата и три — до апартамента й. При тази скорост й трябваше още половин час.

Примирена, тя прокара пръсти през косите си, сресани назад в мек кок. Започна да сваля полека фибите от косата си и да ги слага в чантичката на съседната седалка. Косите и падаха свободно по раменете. Бяха светлокестеняви и лъскави.

Усмивка озари устните й, красиви и месести. Понякога Лана се чувстваше като пеперуда, която излита от пашкула. Почувства го, когато сваляше строгите дрехи, които професията на медицинска сестра й налагаше. Не че униформата можеше да прикрие това, с което природата я бе дарила. Напротив, вталената кройка подчертаваше извивките на тънката й талия.

От съчетанието на лятна жега и плющящ дъжд въздухът в колата бе тежък и душен. Ако отвореше прозорчето, щеше да се излее река вътре. Не за първи път Лана мечтаеше за климатична инсталация в колата. В Денвър би било лукс, който не можеше да си позволи, но за Аризона това си беше истинска необходимост. Откопча две копчета на униформата и дръпна лепкавата найлонова тъкан от браздата между гърдите. Облекчението, което изпита, бе само въображаемо.

На банкета отдясно Лана забеляза мигащите червени светлини на кола, която явно имаше повреда. Секунди по-късно фаровете й осветиха жълтия пикап в помощното платно. Докато намаляваше скорост, за да се разминат, вратата на шофьора се отвори и от там излезе висок, здрав мъж.

За тези няколко мига, в които фаровете го осветиха, Лана забеляза прегърбените плещи под бежовото сако, посребрените коси под широката периферия на каубойската шапка и хлътналите страни на едно уморено лице. Отстрани на пикапа се четеше надписът „Строително предприятие «Фалкон»“, а в емблемата се различаваше черният силует на главата на грабливата птица. После тя задмина пикапа и неговия шофьор. Вдигна поглед към панорамното огледало и видя възрастния мъж да поема пеша, с глава превита под дъжда. Лана се поколеба за миг, преди да даде мигач и да влезе с фолксвагена в платното за пътна помощ. Като остави мотора да работи, тя се дръпна на страничната седалка и свали прозорчето.

Щом възрастният мъж стигна до колата й, Лана извика силно, за да я чуе през тътена на гръмотевицата:

— Да ви закарам ли донякъде?

Мъжът се поколеба, видимо учуден, сетне се наведе, за да погледне вътре през прозорчето. Водата се стичаше на струи по периферията на шапката му. Под гъстите металносиви вежди проницателни сини очи внимателно я изучаваха. Годините бяха набраздили суровото лице, опърлено от слънцето, като придаваха уникална грубост на чертите и кожата, но Лана не се уплаши от вида му.

— Качете се — покани го отново и леко се усмихна. След още миг колебание мъжът отвори вратата.

— Благодаря — грубият глас напълно съответстваше на външния вид.

— Днес е сравнително влажно навън, а и вие вече сте мокър до кости — отбеляза момичето, докато той наместваше едрото си тяло в малката кола и затваряше вратата.

— Да, усещам вече.

Лана включи на първа и се промъкна в потока бавно движещи се коли. Хвърли кос поглед на мъжа, който сякаш изпълваше цялата кола. От ъгълчетата на очите му тръгваха многобройни бръчки във формата на следа от птичи крак и му придаваха съкрушен вид. Имаше нещо в този мъж, което караше Лана да гледа на него като на старо мече, маскирано като хищен сив мечок. Може би усетил, че го наблюдават, мъжът се извърна към нея. Лана се загледа отново в магистралата, наводнена от дъжда.

— Родителите ви не са ли ви казвали да не качвате на стоп непознати на магистралата? Опасно е за едно момиче.

Лана леко се подсмихна. Беше смешно да й се кара точно човекът, когото бе качила на стоп.

— Да, предупредили са ме да внимавам със стопаджиите и странните типове — отвърна тя сякаш за негово успокоение. — Но също така са ми разказвали историята за добрия самарянин. Мисля, че тя ми харесва повече. Какво му е на вашия пикап?

— Свещите са се овлажнили, предполагам. — Изглеждаше в лошо настроение, когато отговаряше на въпроса й.

Лана хвърли поглед на зелената табела, която сигнализираше, че наближават изхода от магистралата.

— Не съм сигурна, че на този изход има служба на пътна помощ, но на следващия има — беше изходът, по който и тя трябваше да поеме. — Мога да ви закарам дотам. Някой сигурно ще дойде, за да откара пикапа.

Чу шумолене на мокри дрехи. С крайчеца на окото си Лана го видя, че поглежда към часовника на лявата си китка.

— През два квартала от втория изход има една сграда в строеж. Там ще ме чакат след четвърт час. Имате ли нещо против да ме закарате? — попита той. — Ще помоля някой да дойде и да откара пикапа.

— Това е новият медицински комплекс, нали? — попита Лана.

— Да — отвърна той.

— Разбира се, че мога да ви откарам — каза Лана. — Минавам покрай това място, за да стигна у дома.

Погледът й се плъзна по него с любопитство. Дрехите, напредналата възраст и необходимостта да бъде на строителната площадка след края на работното време — всичко това подсказваше на Лана, че този човек трябва да е нощният пазач.

— Сигурно няма да имате проблеми през нощта, ако така продължава да вали.

— Какво? — смръщи се той и гъстите му вежди се сляха.

— При такова време някои хора предпочитат да си останат вкъщи, вместо да ходят да крадат материали по строежите. Това улеснява работата. Поне така си мисля — поясни тя.

Мъжът се извърна на другата страна. Лека усмивка плъзна по устните му. Забавляваше го факта, че тя го бе взела за нощен пазач.

— Да, точно така е.

— Кога ще бъде завършен строежът?

— На първи октомври, ако няма някакво забавяне.

— Чак тогава ли? — въздъхна тя. — Стискам палци, защото се надявам да получа място там, щом строителните работи приключат. Така няма повече да бия този път всеки ден.

— Сега в кабинета на някой лекар ли работите? — сините очи бяха забелязали бялата престилка.

— Да, при един педиатър, доктор Феърчалд — отвърна тя. — В зависимост от пътното движение имам около тридесет-четиридесет минути път до моя апартамент.

— Секретарка ли сте му?

— Аз съм дипломирана медицинска сестра — поправи го тя.

— Има една болница, недалеч от тук. Струва ми се, че винаги имат свободни места за медицински сестри. Защо не опитате?

— Не, благодаря — тя решително поклати тъмнокосата си глава. — Никога вече няма да работя в болница.

— Защо? — Категоричният отговор пробуди любопитството му.

— Една медицинска сестра не бива да се привързва към пациентите си. За съжаление не притежавам необходимото емоционално безразличие, за да лекувам болните ден за ден. Приемам нещата твърде много навътре. Затова… — присви рамене — напуснах тази работа, която прекалено много ме вълнуваше. Сега съм в кабинета на един лекар, където контактите с пациентите са кратки и ограничени.

— Мъчно ли ви е за работата в болницата?

— Понякога — призна Лана. — Липсва ми дружеската атмосфера на средата — лекари, медицински сестри, технически състав, санитари, които работят заедно. Но сега страдам по-малко. Работното ми време е по-добро и винаги съм свободна през празниците.

— Омъжена ли сте?

Лана забеляза, че той гледа лявата й ръка, но тя никога не носеше бижута. Беше й навик от училището за медицински сестри, където това бе забранено. Оттогава не носеше бижута, когато бе в униформа.

— Не, не съм омъжена — лека сянка на тъга мина през погледа й. — Току-що реших, че бракът не е моята съдба.

— Трудно е да се повярва такова нещо — промърмори той. — Сигурно мнозина мъже биха се увлекли по красива жена като вас.

— За моите двадесет и пет години имам много възможности, но нито едно предложение — призна тя с усмивка на самосъжаление. — Има нещо у мен, което привлича всички нехранимайковци на света.

— Струва ми се, че долавям някакво леко разочарование — каза усмихнат мъжът, — което обикновено означава, че една любовна история е приключила зле наскоро.

Лана се засмя, изненадана от точността, с която четеше мислите и, а и от интимната насока, която взе разговорът. Какви ли рискове имаше в това, да говори за личния си живот с един непознат? Хвърли поглед на спътника, си, но се чувстваше прекалено добре и сигурна с него, за да се бои от нещо.

— Вие сте много проницателен — отбеляза тя.

— Идва от опита, натрупан с годините — отвърна той. — Какво се случи? Остави ви заради друга жена ли?

— Естествено — съгласи се Лана и й се искаше дори да се посмее над този факт. — Естествено другата жена беше съпругата му. Две години го чаках да се разведе, докато най-после глупавата ми глава разбра, че никога няма да го направи. И защо ли трябваше да го стори, след като получаваше най-доброто и от двете.

След лекия и непринуден разговор настъпи тягостно мълчание. Лана хвърли любопитен поглед на мъжа, който гледаше втренчено през прозорчето. Изглеждаше тъжен и много ядосан.

— Казах ли нещо обидно? — въпросът прозвуча неловко.

— Какво? — попита той с безизразен глас, сякаш не бе чул думите й. — Не, не казахте нищо обидно. Ето го изхода!

Той посочи с пръст и промени разговора:

— Преди няколко години в тази област нямаше нищо друго освен кактуси и салвия. Вижте я сега!

Лана разбра, че той нарочно сменя темата на разговора, но не възрази.

— Вие сте родом от Финикс, така ли?

— Не. Израснал съм в Северна Аризона, близо до Четирите ъгъла. А вие?

— От колко време сте тук, госпожице…

Лана се поколеба, но след като му беше разказала всичко за себе си, едно име като добавка нямаше голямо значение

— Лана Маршал. Тук съм от шест месеца.

— Харесва ли ви?

— Горещо е — отвърна Лана и едната й вежда се изви.

— Като в ада! — мъжът се засмя и смехът му бе хриплив, но приятен.

— Много ми липсват планините, снегът… и дърветата — каза тя, след като се замисли малко. — Зная, Флагстаф не е много далеко. Винаги мога да отида, ако ми домъчнее. Изчака потока коли да се влее в кръстовището, сетне зави по главния булевард.

— Намерихте ли си много приятели, откакто сте тук?

— Е, няколко.

Всъщност бяха малко, но Лана не искаше да прилича на жена, която се самосъжалява. Харесваше й да излиза навън и бързо се сприятеляваше. Проблемът беше, че живееше в града твърде отскоро, за да има достатъчно време да се запознае с много хора.

Строящата се сграда беше пред нея, от дясната й страна. Външните и страни почти бяха готови. Лана намали скоростта, когато наближиха строителната площадка.

— Можете да ме оставите тук!

Мъжът посочи с пръст голяма каравана, паркирана на мястото. От малкото квадратно прозорче в единия край на караваната струеше светлина. Под думата ОФИС, изписана на вратата, следваше пояснение „Строително предприятие «Фалкон»“. Два жълти пикапа, като този, който преди малко караше мъжът, и един тъмен кадилак бяха паркирани наблизо.

— Ето че пристигнахте — съобщи му тя, въпреки че нямаше никаква нужда да го прави.

Усмихна му се топло и приветливо. Беше й наистина приятно, че имаше с кого да си побъбри. Пътят не й се стори толкова дълъг и отегчителен.

Мъжът държеше дръжката на вратата, но не отвори веднага. Отвърна на усмивката й. Топлотата, бликаща от погледа, за момент прогони сянката на тъга от сините му очи.

— Благодаря, че ме докарахте. Но следващия път, когато, видите непознат на магистралата, оставете на някой друг да изиграе ролята на добрия самарянин — посъветва я той.

— Ще се опитам да си го спомня — обеща Лана. — Нямате ли дъждобран или нещо подобно? Целият ще станете вир-вода, докато обикаляте да пазите през нощта.

Мъжът се засмя силно:

— Но аз познавам подходящото лице, което ще ми бъде медицинска сестра и ще ме излекува.

След това отвори вратата и бързо излезе под дъжда:

— Грижете се добре за себе си — каза той и затвори вратата. Помаха й с ръка за сбогом и хукна с наведена глава към караваната. Лана почака, докато отвори вратата с надписа и докато изгасне отново четириъгълното петно светлина, отразена от пътя. Мъжът изчезна в караваната, а Лана се скри зад завоя.

До края на седмицата всеки път, когато минаваше покрай строежа, на отиване и на връщане, Лана мислеше за нощния пазач. Да го нарече старец, не беше точното определение, въпреки че беше прехвърлил шестдесетте. Изглеждаше жизнен и здрав, а суровите черти на лицето му придаваха известен чар въпреки годините. Беше странно, че мислеше непрекъснато за него, че споменът бе жив с грубия му глас, с неговата учтивост… и тъгата, която замъгляваше погледа му.

Лана се отърси от спомена, убедена, че мисли за него толкова често само защото във Финикс познаваше малко хора. Беше естествено един непознат с приятни маниери да остави у нея трайно впечатление.

Може би истинската причина бе, че тъгува по баща си, а учтивите маниери и суровостта на мъжа й го припомниха. Майка й почина, когато Лана бе на единадесет години. Оттогава тя и баща й бяха много близки. Разбра, че се отдалечават един от друг, когато трябваше да отиде в колеж. После баща й срещна една млада вдовица с три деца и се влюби в нея. Лана се радваше на щастието му.

Само че никой от двамата повече не беше в центъра на живота на другия. Всеки водеше свой собствен живот. Лана не искаше нещата да се върнат както в миналото, но понякога й липсваше непринуденото приятелство, твърдото рамо, на което можеше да се облегне, и мисълта, че някой има нужда от нея. Може би някой ден щеше да има — свое собствено семейство и празното място в нейния живот щеше да бъде запълнено. Естествено след любовната история, завършила катастрофално, нямаше никакво желание да се впуска в нова авантюра. Междувременно имаше професията си, която поглъщаше времето й. По-нататък? мислеше си тя, можеше да се посвети на административната работа в професията на медицинската сестра и дори да посещава вечерните курсове в университета. Не беше решила окончателно въпроса.

Като остави панера с току-що изпрано бельо (ходеше в обществената пералня с жетони всяка неделя сутрин), пъхна ръка в джоба на късите бели панталони, за да извади ключа от апартамента. Отвори вратата и я задържа отворена с крак, за да вземе отново панера.

Жилището беше малко и скромно обзаведено. За момента това бе всичко, което можеше да си позволи. За първи път живееше сама. По-рано винаги делеше апартамента с някоя колежка — медицинска сестра. Липсваше й присъствието на съквартирантка, но беше приятно сама да слага ред в своите неща. Лана имаше възможност да държи апартамент и да го поддържа според личния си вкус за израз на стабилно положение.

Върна, се отново към тази мисъл, докато подреждаше в гардероба сгънатото бельо. Смръщи лице при вида на едрите сини риби, които плуваха по облицовката на банята. Това щеше да бъде първото нещо, което ще промени.

Изненада се, когато чу, че някой тропа на вратата. Изтича да отвори, като отхвърли от челото си един кичур и се опита да оправи мократа си коса. Предпазливо сложи веригата на вратата, преди да отвори.

— Здравейте — в гласа й се четеше изненада, предпазливост и страх, когато разпозна нощния пазач, който стоеше на прага на дома й.

— Драго ми е да видя, че имате предпазна верига на вратата — отбеляза той с неуверена усмивка.

— Какво правите тук? Тоест… радвам се да ви видя, но… Да не сте забравили нещо в колата ми? — не намираше подходящите думи, за да го попита за причините на посещението му.

Наблюдаваше мъжа. Този път той носеше бяла риза и панталони, цвят каки. Забеляза, че ботушите му бяха лъснати — върховете им дори блестяха, Коланът му бе със сребърна тока с тюркоаз. Държеше нещо зад гърба си. Лана се ококори от изненада, когато той протегна ръце, за да и поднесе букет рози.

— Исках да ви благодаря — каза мъжът.

— Прекрасни са.

Отговорът прозвуча глупаво. Тя усети силния аромат на цветята, но беше доста объркана, за да го погледне очите.

— Как открихте къде живея?

— Има само една Лана Маршал в телефонния указател обясни и той.

Отговорът беше толкова очебиен, че Лана се засмя и не каза нищо. Най-сетне се съвзе.

— Дори не зная вашето име.

Колебанието му трая само частица от секундата и Лана си помисли, че си въобразява.

— Джон Бъкенън.

Лана все още се колебаеше дали да махне веригата или не въпреки аромата на цветята.

— Мислех… За мен ще бъде удоволствие, ако дойдете да обядвате с мен. Харесва ли ви мексиканската кухня? — Джон Бъкенън не й даде възможност да отговори. — Тук наблизо има едно ресторантче. Отвън не изглежда нищо особено, но храната е много добра.

Видя, че Лана продължава да се колебае, и се усмихна.

— Ако предпочитате, може да ме последвате с колата си. Ще ви показвам пътя с моята.

Това изречение приспа подозренията на Лана и тя се усмихна:

— Добре. Дайте ми десет минути да облека нещо като за пред хората.

— А цветята? Ще ги сложите ли във ваза? — каза той като гледаше букета рози, който още стискаше в ръце.

— Естествено.

Лана затвори вратата, свали веригата и я отвори наново, за да вземе букета. Поколеба се:

— Ще ме почакате ли вътре?

— Ето че отново сгрешихте. Да поканите един непознат вкъщи! — Той поклати глава със смръщено лице. — Кога най-после ще се научите, Лана Маршал?

Тя се засмя. Той също.

— Ще стоя в коридора, докато се приготвите — каза той като отклони поканата.

Този мъж все повече й харесваше с неговите постарому добри обноски.

— Бързо ще се приготвя — обеща Лана и затвори вратата.

Ресторантът беше малък и въпреки обедния час нямаше много посетители. Джон я заведе на една ъглова маса и седна с гръб към входа. Както бе казал, кухнята беше отлична. Лана се питаше до каква степен нейният събеседник бе допринесъл за добрия вкус на храната. Говореше свободно и чувството му за хумор я накара да се засмее неведнъж.

Сервитьорката изнесе празните чинии и отново наля кафе в чашите. Лана се отпусна на възглавницата на облегалката.

— Кажете ми нещо за себе си, Джон — помоли тя. — Мисля, че вече знаете всичко за мен.

— Какво искате да знаете?

Усмихваше се, но Лана имаше чувството, че иска да скрие нещо зад тази усмивка.

— Не зная — и тя вдигна ръка в красноречив жест. — Каквото и да е. Женен ли сте? Имате ли деца?

— Законни или незаконни? — той отвърна на въпроса й с въпрос.

— Престанете да се шегувате и ми дайте един прям отговор — настоя Лана.

— Добре. Женен съм. Имам двама сина и един внук. — Отговорът прозвуча безлично. Не последваха допълнителни пояснения. Той извади една снимка от портфейла си и я показа на Лана. — Той е много будно момче. Трудно е човек да повярва, че е само на дванадесет години.

Когато му върна снимката, Лана заговори за приликата на момчето с Джон:

— Всеки би познал, че е ваш внук. И никакви момиченца в семейството?

— Едно време имах момиченце. — Пъхна разсеяно снимката в портфейла си. Замисли се. Когато вдигна поглед, в очите, му гореше носталгия и тъга. — Умря много мъничка. Щеше да навърши двадесет и три години това лято. Почти на вашата възраст. И тя имаше черни коси, подобни на вашите — с цвят на кедър. Мисля, че ми напомняте за нея. — Стисна устни от жал към себе си. — Само не ми казвайте, моля, че приличам на баща ви!

— Не, не ми напомняте за него… поне не и на външен вид. Той е по-нисък, по-слаб и няма толкова много коса — тя изброи видимите разлики.

— И по всяка вероятност не е толкова стар като мен — добави Джон и изви глава на една страна. — Разкажете ми нещо за родителите си. Къде живеят?

— Майка ми почина, когато бях на единадесет години. Баща ми се ожени повторно след няколко години и сега живее в Колорадо Спрингс.

— Така че сега имате класическата мащеха от приказките — каза той.

— О, не — Лана поклати глава. — Ан е чудесна жена. Винаги ме кара да се чувствам добре дошла, когато отида да ги навестя. Баща ми е много щастлив с нея.

— Въпреки това не ги виждате често. Защо?

— Те си имат своя живот. Ан има три деца, което означава грижи с училището, със спорта и всички онези неща, които съпътстват семейния живот. Това много ангажира татко, а той никога не е обичал да пише. — каза Лана. — Не искам да си съставите погрешна представа за него. Баща ми ме обича както винаги. Просто сега има други отговорности.

— Разбирам — отвърна Джон толкова убедително, че Лана си помисли, че наистина бе разбрал. — Човек не може да има задължения само към един член от семейството.

— Разкажете ми за съпругата си — помоли настоятелно Лана, като се опитваше да си представи жената, която бе имала щастието да срещне един толкова разбран мъж.

— Кетрин и аз живеем под един покрив. Освен това няма много за разказване — сви рамене и Лана се запита дали това не бе причина за тъгата, която често се четеше по лицето му. — Тя си има своите интереси, дамския кръжок, прави всичко, което й се хареса… аз правя същото.

— Разбирам — промърмори Лана, огорчена, че го е попитала.

— Не. Съмнявам се, че разбирате. — Бледа и меланхолична усмивка заигра на устните му. — Като брак не е кой знае какво, поне според стандартните представи на хората за брака, но за Кетрин и мен това бе всичко, което искахме. Тя винаги е била вярна съпруга и добра майка. Аз я уважавам и не я укорявам за начина, по който се развиха нещата помежду ни.

На Лана й стана неприятно, че Джон не бе споменал дали обича жена си. Отпи от кафето.

— Съпругата ви трябва да е забележителна жена. Сигурно ще се радвам да я срещна някой ден.

Това бе неволно казано, но устните на Джон се свиха в странна гримаса.

— Не мисля, че е добра идея — призна той. — Кетрин ще ви хвърли само един поглед и ще си състави погрешно впечатление. В миналото, признавам си, съм й давал повод да бъде подозрителна към другите жени. Никога не съм се правил на светец. Някои дори казват, че съм грешник. Кой знае? Може и да са прави.

Той беше далече от идеята да се притеснява от мнението на другите. С думите си се самосъжаляваше, но в тона, с който бяха изказани, личеше, че това го забавлява.

Лана остави разговора да се плъзне в друга посока, усещайки, че той не иска да обсъжда личния си живот. Когато свършиха с кафето, останаха да побъбрят още малко, после Джон я придружи до дома. Тя го покани да се качи, но той отказа.

— Благодаря ви за обяда и за цветята — каза Лана. — Оценявам високо и двете неща.

— Уверявам ви, че за мен беше истинско удоволствие — потвърди той. — Ще се радвам да ви видя отново, Лана.

— И за мен ще бъде удоволствие, Джон.

Бе убедена в това. Сред морето от непознати Лана имаше чувството, че е открила приятел.

— Няма много хора, с които да мога да разговарям свободно. С вас това ми се случи. Ще ви се обадя по телефона — обеща Джон.

Тъкмо се разделяха, когато входната врата се отвори. Лана се усмихна на съседката си, жена на средна възраст, която работеше нощем. Лана виждаше и нея, и съпруга й много рядко, с изключение на празничните дни.

— Здравейте, госпожо Морган.

— Радвам се, че се върна, Лана — каза жената с развълнуван тон. — Случайно да имаш канела? Мислех, че имам, но се оказа, че е индийско орехче. Ябълковата ми торта е готова да я пъхна във фурната, а сега трябва да тичам до супермаркета да купя канела. Братът на Арт с жена си ще дойдат на вечеря тази вечер, а обещах на Дон да направя ябълкова торта. Той казва, че не е ял никога по-добра. Господи, празнични дни! — въздъхна тя, като за миг прекъсна нескончаемия си монолог. — А ни чака цяла работна седмица! Мисля си, че лудото бачкане започва в събота сутринта. Нали така?

— Никога не съм мислила по въпроса.

Лана поклати глава и вътрешно се усмихна. Беше мила жена, но ако трябваше да я търпи дълго, й лазеше по нервите. Лана се извърна, за да отключи вратата на апартамента си.

— Мисля, че имам малко канела. Защо не влезете, докато проверя?

— Ще ми спасите живота, ако имате!

Жената хвърли поглед към коридора, където вече се скриваха широките рамене на Джон Бъкенън. В очите й блестеше любопитство.

— Толкова неща има да върша, преди да дойдат Дон и Мериан! Още не съм изчистила вестибюла! Кой беше този мъж? — тя вървеше по петите на Лана до миниатюрната й кухня. — Някакъв роднина?

— Не, приятел. — Лана отиде до комплекта за подправки и взе съдинката с канела. — Ето я! Може да ми я върнете утре.

— Слава богу! Не зная как щях да намеря време да отида до супермаркета. Исках да изпратя Арт, но как човек да го откъсне от телевизора. Бейзбол! — направи гримаса на отвращение. — Ваш приятел? Не е ли малко старичък за вас?

— Не става дума за такъв род приятелство, госпожо Морган — търпеливо й обясни Лана. — Той наистина ми е само приятел.

— Какво работи? Къде сте се срещнали? В наше време момичетата никога не са предпазливи.

— Нощен пазач е на един строеж, тук наблизо. Пикапът му се повреди миналата вечер и аз го качих на стоп. Джон е много симпатичен мъж и е напълно безвреден.

— Качили сте го в колата си, без дори да го познавате? Можеха да ви ограбят и дори… по-лошо! — жената беше искрено развълнувана.

— Точно това беше и първото нещо, което каза и Джон. — Тя се засмя. — Но нищо не се случи. Бях напълно сигурна в него.

— Сигурна? Че защо? Защото е доста по-възрастен от вас ли? Мъж ли е, или не е? — попита госпожа Морган. — Вие сте медицинска сестра и трябва да знаете, че потентността на мъжете е нещо, което не зависи от възрастта им!

— Ние сме приятели, госпожо Морган това е всичко — повтори Лана.

— Момиче с вашия външен вид и мъж, който може да ви бъде дядо… Хм! — Жената не скриваше недоверието си. — Ако се интересува от вас, не е само за да сте приятели.

— Грешите. — Но разбираше чудесно, че щом веднъж жената си бе набила тази мисъл в главата, и динамит не можеше да я изкара. Вместо да спори, предпочете да се върне на първата тема на техния разговор.

— Винаги съм обичала ябълкова торта! Колко канела слагате?

Силвия Морган веднага се отклони към рецептата за ябълковата торта, като даваше пояснения, докато Лана я изпращаше до вратата. Когато най-после остана сама, Лана тъжно поклати глава. Жалко, че съседката й не разбираше. Спомни си думите на Джон, казани преди да се разделят, че с нея може да си говори. Прекрасно знаеше какво той изпитва към нея. Между тях съществуваше някаква особена близост, която нямаше нищо общо с половото привличане. Това беше нещо рядко и тя нямаше да позволи на госпожа Морган да го развали.