Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Лана въздъхна и се отправи към леглото, разкопчавайки колана на пеньоара си. Копринената пижама с дантели бе поставена в долния край на брачната спалня, която тази вечер й се стори така голяма и пуста. Лана тръсна глава, за да се освободи от мислите, които я преследваха.

Зад нея се чу леко изщракване. Тя се обърна и видя, че завесите при остъклената врата на верандата се развяват. Нима не беше я затворила добре? Пристъпи към вратата, придържайки пеньоара отпред. Сокола се вмъкна безшумно през процепа на завесите. Беше свалил шапката и я държеше в ръка. Спря се при вратата и внимателно се взря в нея.

— Можеш да ми кажеш да си тръгна. — Едната вежда въпросително се изви.

Лана се приближи към него.

— Соколе, там навън… Не исках да останеш, за да не ти се случи нещо лошо. Чувствата, които Чад храни към теб… Не исках да стана причина за сблъсък помежду ви. — Тя спря, когато все още ги делеше голямо разстояние. — Защо се върна?

— Защото те желая. Мисля, че и ти ме желаеш. — Той пристъпи към нея.

Но за Лана нещата не бяха толкова прости.

— Не зная дали го искам по този начин. До гуша ми е дошло от досадници и клюки. — Завъртя се на пети, придържайки здраво с ръце отвора на пеньоара. — Не обичам да се говори зад гърба ми.

— Не знам.

Шапката му прелетя през леглото, а ръцете му обгърнаха раменете й. Притисна се силно до гърба й. Наведе глава и бузата му опря в косите на Лана. Той прошепна:

— Харесва ми зад гърба ти.

Допирът на мъжките форми я накара да потрепери и пробуди задрямалата страст. Въпреки това промърмори:

— Не разбираш.

Сокола я принуди да се обърне и хвана косите й, за да я накара да отпусне глава. Лана сграбчи ръцете му и увисна, защото коленете й не я държаха. Погледна бронзовото лице, по което се четеше благородство и горделива дързост, рожба на векове волен живот. Синкавочерните коси бяха меки и гъсти и се виеха при яката на ризата. Но най-хубавото нещо в него бяха омагьосващите очи, очи като най-тъмен сапфир, които разкриваха бърз и остър ум и добре пресметната дързост

— Прекалено много мислиш, Лана. Отдай се на чувствата си — каза Сокола.

Натискът на ръцете му я накара да се изправи на пръсти. Устните й срещнаха слизащите срещу нея устни. От силната целувка дъхът й секна и тя се отказа да се съпротивлява. Притисна се до него, докато устните й се разделиха под нетърпеливия му език. Нямаше значение, че той отнемаше всички сили, защото помнеше от последния път, че по-късно дланите, ръцете, цялото му тяло щяха да й ги върнат.

После Сокола откъсна уста от нейната и я пусна да слезе, докато босите й пети не докоснаха пода. Той отмести ръцете й от своите. Лана не посмя да протестира, докато Сокола не се отдалечи от нея.

— Къде отиваш?

Той хвърли кос поглед през рамо, но не спря.

— Да затворя вратата и загася светлините. Нали не искаш някой да се запита защо още си будна и да дойде да провери.

Щракането на ключа за осветлението прозвуча силно.

Последва още едно, по-тихо, и стаята потъна в пълен мрак. От спуснатите завеси не проникваше никаква светлина и Лана не виждаше нищо сред този мастилен мрак. Някъде прошумоляха дрехи, но тя не можеше да определи точно къде. Объркана от внезапния мрак, тя застина на мястото, на което я бе оставил Сокола. Не знаеше в каква посока да тръгне. Вече Не се чуваше и шумоленето на дрехи. Само сърцето й шумно блъскаше в гърдите. Обзе я страх.

— Соколе! — прошепна. Повтори името му, щом усети, че ръката му я хвана.

— Тук съм — каза той.

— Нищо не виждам — промълви, обръщайки се по посока на гласа, търсейки го слепешката. Ръката й докосна твърдите като стомана мускули. Леко изстена от удоволствие, щом се притисна до него. Здравият и решителен натиск на ръката му контролираше всяко движение. После той плъзна пеньоара по плещите, надолу по ръцете й. Лана го остави да падне в краката й. Интересуваше се само от тъмния профил на изправения пред нея мъж.

Една ръка, гладка и мускулеста, обви талията й. Сокола я вдигна на ръце, притискайки единия й хълбок до гладките открити мускули на корема си. Тя обви ръка около врата му, за да запази равновесие. Пръстите й галеха косите по врата му. Мракът позволяваше само да различи ъгловатия профил на Сокола, но суровото му лице бе дълбоко запечатано в съзнанието й. Меката заобленост на гърдата й се потриваше в мускулестите му гърди, докато той уверено я носеше към леглото. Постави я внимателно сред завивките и я последва, като протегна дългото си тяло до нейното.

Голият му крак притисна нейния, сякаш той имаше нужда да я прикове така. Устата му разтвори устните й в една зажадняла целувка. Зъбите му одраскаха меките и сочни извивки. Опустошителната целувка хвърли а огнени пламъци всичко наоколо. Като нощна пеперуда, Лана усети, че лети право срещу огъня. Ръцете й се плъзнаха по опънатите му като струни мускули на кръста. Опита се да го привлече към себе си. Усещаше, че потръпва от чистото удоволствие да го има до себе си.

Но това бе само началото на удоволствието, което щеше да открие под жадните ласки на дланите му. Шепата му обхвана гърдата й, а палецът изписваше кръгчета край зърното, за да го накара да се втвърди. Като продължаваше да го възбужда, той хлъзна устни по шията й, до гънката на гърлото, и внезапно спря на това чувствително място. Приглушен стон на горещо удоволствие се откъсна от устните й, докато Сокола го обхождаше с език и хапеше със зъби.

Лана чувстваше, че я заливат все нови и нови усещания. Докато устата му подробно изучаваше гърдите й, ръката продължаваше да се разхожда по нея. Премина тръпнещия стомах, спря за миг при пъпа, поглади меките извивки на ханша. Ласките я влудяваха. Тя покриваше с безсилни целувки раменете на Сокола, а ноктите й се впиваха в мускулите на кръста му.

Лана се притискаше към него, бореше се да стори по-близък допира им, а тялото й признаваше, че той е съвършен любовник. Безсилна да се бори с желанието, което я изпепеляваше, тя се вкопчваше в него. Лицето й се галеше о кожата му, миришеща на мъж и толкова изпъната. Ръката му се върна на брадичката със спокойни, безспирни движения, които позволиха на устните му отново да намерят устата й. Целувайки я страстно, той вмъкна коляно между краката й и даде на долната част на тялото й частично удовлетворение. Устата му поглъщаше междувременно стоновете й на диво желание.

Лана помисли, че ще умре от страст преди той да пренесе тежестта си над нея, но най-после той разтвори краката й и я прикова към постелките. Вик на облекчение премина през нея, но това не трая дълго. Понесе се във вихъра на порива, заредена с желание, каквото никога по-рано не бе изпитвала. Бурното желание все повече нарастваше, отнасяйки я високо, много високо, докато облаците не се разтвориха и топлината на слънцето не я заля.

Ръцете на мъжа, които така вещо бяха насочвали хълбоците и, охлабиха здравия натиск върху тялото на Лана и се отпуснаха на дюшека до главата й, отмествайки част от тежестта от освободеното й тяло. Когато Сокола нежно прекара уста по тръпнещите и устни, Лана усети соления вкус на капчиците пот, които бяха избили по горната му устна и по брадата му. Ръцете й чувстваха леките тръпки, които преминаваха през него, следствие от върховния момент на любовта. Устните на Сокола докоснаха извивката на бузата й.

— Беше като първия път. Помниш ли? — гласът му бе пресипнал и много развълнуван, както и дишането, дълбоко и треперливо.

— Приличаше на сън — призна Лана със съжаление. — Но не беше сън. Всичко беше истина.

— Не, не беше и сънят на упоения с пейоте^[1].

Кожата й усети как устните му се извиват в спокойна усмивка.

Като опъна ръце и се вдигна от нея, Сокола се измести и легна отстрани. Тя легна на хълбок, за да може да го гледа, и вдигна ръка, за да изучи очертанията на лицето му. Имаше някакъв мълчалив израз на притежание в начина, по който Сокола постави ръка на ханша й, за да поддържа физическата им близост. Лана пусна ръка по напрегнатия му врат и черните коси чувствено се усукаха около пръстите й.

— Косите ти имат нужда от подстригване. — Забележката бе по-скоро глупава, но Лана не успяваше и да изрази учудването и възхищението, които изпитваше.

— Предпазват врата ми от слънцето — отвърна той. — Плъзна ръка под мишницата й, за да я държи до себе си като в гнездо. Когато Лана се опита да свие десния си крак, за да се облегне на коляното му, един схванат мускул жестоко я заболя.

— М-м-м… — изскимтя тя от болка и неволно се отдръпна.

— Причиних ли ти болка? — гласът му потрепера.

— Не. — Лана се опита да се извърти в желаното положение, положи глава в ямката на рамото му и обясни: — Днес бях на езда, а отдавна не съм го правила.

— И сега си се схванала. — Сокола тихо се засмя в косите й. — Това, от което имаш нужда, е един добър масаж.

— За съжаление единствената масажистка, която познавам, е във Финикс. Една рехабилитаторка, която работи в болницата, а не в някой козметичен салон — додаде тя.

— Имаш ли някакъв лосион за баня?

— Да, защо?

Учудена, тя отпусна глава назад, като се опитваше да види лицето му в тъмнината.

Сокола отмести главата й от ръката си и тя чу как пружините на леглото изскърцаха при неговото ставане.

— През живота си съм правил масажи на толкова схванати коне, без никой никога да повдигне някакво обвинение. Мисля, че ще успея да се справя и с една кобилка с крака като твоите.

Като се изправи на лакти, Лана погледна тъмната сянка, която се отдалечаваше към банята. Чу, че вратата се отвори. Миг по-късно щракна ключа на лампата и внезапна светлина освети квадрата на вратата. Лана покри за миг очи, защото светлината я заслепяваше. Чу потракване на шишенца едно о друго.

Сокола не загаси светлината, когато излезе от банята. За миг тя зърна очертанията на голото му тяло преди светлината да мине откъм гърба му, превръщайки го в сянка. Онова, което видя, я накара да затаи дъх. Слабо и високо, тялото му бе само мускули с цвят на мед, мъжествено и възбуждащо. Вълнението не бе преминало напълно, когато той спря до леглото.

— По-добре да махнем завивките, за да не ги изцапа мазнината. Иначе ще ти се наложи да даваш обяснения — припомни й той.

Лана седна, за да свие завивките в долния край на леглото. После се премести на средата на дюшека и легна. Петното светлина от банята стигаше до нея и огряваше чак раменете й.

Тя усети, че погледът на Сокола я обхожда, и се учуди на пълната липса на свян у себе си.

— Обърни се по корем — нареди й Сокола.

— Защо? — запротестира Лана. Ако се обърнеше, нямаше да може да го вижда.

— След езда обикновено се схваща гърбът — пошегува се Сокола.

С пламнали страни, Лана се обърна и отпусна лице в шепите си. Изненадана и малко изнервена от положението, в което се намираше, тя се опита да се отпусне, но мускулите й се напрегнаха, когато усети дюшека да се огъва под тежестта на Сокола.

Започна от крака, намазвайки с лосион ходилото. Разтрива го с бавни и уверени движения, пръст по пръст. Продължи нагоре, като потупа и разтри глезена. Усещането беше прекалено приятно, за да остане напрегната при успокоителния допир. Когато Сокола стигна до вътрешната част на бедрата, където мускулната треска най-силно се чувстваше, Лана се опита да се отскубне от ръцете, които й причиняваха странна смесица от болка и удоволствие.

— Отпусни се — меко я смъмри той.

— Лесно е да се каже — промърмори Лана, но престана да се съпротивлява на ръцете, които разтриваха схванатите мускули, докато не ги накараха напълно да се отпуснат. — Нямаш ли амбиции, Соколе?

— Да не си решила да ме превъзпитаваш? — попита Сокола и повтори процедурата с другия крак, започвайки от пръстите и стигайки до бедрото.

— Не. — Лана се усмихна в шепи и затвори очи, за да се наслади напълно на приятното потръпване на плътта. — Не мисля, че искам да си различен от това, което си. Само че Чад ми говори за теб и аз… аз се питах дали е вярно.

— Искаш да кажеш, че се съмняваш в това, което казва Чад? Това е крачка напред в правилна посока — сухо отбеляза Сокола. — Ако под амбиции разбираш да имам власт или да бъда свръхбогат, нямам никакви амбиции.

След като свърши с краката й, започна да разтрива месестите части на задника, пълни с трапчинки. Допирът я успокояваше и възбуждаше едновременно, безличен, но въпреки това интимен. Лана се опита да спре неволното потръпване.

— Да не би нещо да не е наред? — попита развеселен Сокола.

— Струва ми се, че не разбирам… — Лана се опита да избегне ръцете му, но той я задържа долу.

— Стой мирна. Ще се държа прилично.

Лана се подчини и се опита да събере мислите си и да ги насочи към проблем, различен от това, което изпитваше.

— Не смяташ ли да приемеш предизвикателството и да се заемеш с някакъв бизнес? Сега, след като имаш половината имение, какво възнамеряваш да правиш?

— А какво би трябвало да правя?

— Защо непрекъснато отбягваш въпросите ми? Държиш се по-зле и от някой политик — оплака се Лана. — По кой предмет най-много ти вървеше в университета?

— По администрация. — Замълча за миг и добави: — На второ място по политическите науки.

— Трябваше да се досетя — тихичко се засмя Лана. — Това са ти вродени качества.

— Мнозина са ми го казвали — пръстите му се движеха по талията й и долната част на кръста. — Имам и богат опит в бягането с препятствия.

— М-м-м, какво приятно усещане! — промърмори Лана, когато пръстите на Сокола се плъзнаха по гръбначния и стълб, чак до врата. — Мисля си, че Чад се чувства застрашен от теб. Може би защото си интелигентен, образован и способен да ръководиш имението на Фокнър не по-зле от него, нали?

— Чад никога не се е учил да стои на собствените си крака. Той е един зубрач. Има нужда от план, преди да действа. Ако обаче се случи нещо, което да разстрои този план, той се обърква и губи ориентация. — И това не беше пряк отговор на въпроса й. — Ако наистина ти се говори, намери тема, различна от тази за Чад. — После Сокола започна да почуква плешките й с коси удари на ръцете. Лана не можеше повече нищо да каже. Когато свърши, той се изправи на колене. — Обърни се.

Лана се премести и легна по гръб, с лице към него. Измествайки се леко, Сокола започна да разтрива с намазани с лосион ръце обтегнатите сухожилия над коленете й. Наблюдаваше омагьосана движението на мускулите на раменете и силните му ръце. Идващата от банята светлина хвърляше отблясъци по медната му кожа и черните му коси.

Желанието отново се пробуждаше у нея и тя стана по-чувствителна при допира на неговите ръце. Инстинктът тласкаше ханшовете й да се движат под ръцете, които ги разтриваха. Сокола се престори, че не забелязва мълчаливата покана. Лана може би щеше да успее да удържи пламналия в нея огън, ако не беше забелязала, че и той започва да се възбужда.

— Соколе!

Хвана ръката му и я сложи на гърдите си, привличайки го към себе си.

Нямаше нужда да казва друго. С бликнали наново сили устните им се сляха в упоителна целувка. Когато той проникна сред извитите й бедра, страстта им ги изпепели. Сокола вдигна устни от нейните, за да целуне шията й, и промълви:

— Ако утре сутринта станеш изтръпнала и схваната цялата, ще имаш поне утешението, че другите ще мислят, че причината е във вчерашната езда. А какво, по дяволите, ще кажа аз, ако получа мускулна треска?

Но не очакваше отговор от Лана, тъй като тя не можеше да му го даде. Страстта пламтя в телата им до пълно изтощение, физически разбита и омаломощена от чувствата, Лана заспа в прегръдките му. В съня лицето й бе нежно и доволно.

Както бе сторил и миналия път, Сокола стана от леглото с първите утринни зари. Слънцето бе вече високо, когато Лана се събуди и откри, че е сама. Разочарованието й се смекчи, защото разбираше, че нещата наистина трябва да бъдат такива.

Тя се разхождаше под сенчестите дървета, запътена към конюшните. Сред клоните пееха птички. Радостните им мелодии сякаш откликваха на душевното й състояние. Спря се и се заслуша. Погледът й ги търсеше сред клоните, но рядко успяваше да зърне някое цветно перо на птица, търсеща друг клон, на който да кацне сред гъстата зеленина.

Освен луксозните джинси, новите ботуши и ризата от кремава коприна носеше шапка с широка периферия, по-скоро в аржентински стил, отколкото в стил „Дивия запад“, чийто подбрадник висеше ниско до гърдите й. Когато напусна сянката на дърветата и излезе на открито, в двора на имението, Лана чу гласове. Погледна в посоката, от която идваха, с надеждата, че и Сокола може да е сред тях, но групата хора се състоеше от Чад, майка му и Том Роулинс. Тримата се бяха запътили към господарския дом.

Лана внезапно промени посоката си и тръгна по най-краткия път към конюшните. Тази сутрин все още не бе виждала нито Чад, нито майка му. Въпреки че Керъл не беше забелязала нищо особено, когато се срещнаха на закуска, на Лана й се искаше да остане сама колкото се може по-дълго. Тримата изглеждаха увлечени от разговора си и Лана се надяваше да не я забележат.

— Лана!

Когато Чад я извика, тя се обърна и помаха с ръка за поздрав.

— Добър ден! — После продължи по пътя си.

— Почакай!

Чад не беше доволен от поздрава, затова се затича да я настигне. Лана спря, щом чу шума на ботушите му по чакъла на пътеката, и го изчака. Беше в добро настроение, и му се усмихна въпреки желанието си да бъде сама. Чад изглеждаше отпочинал. Стори й се много красив, докато се приближаваше към нея с недоумяваща усмивка, която сякаш разделяше лицето му на две части.

— Къде отиваш?

— В конюшните. Питах се дали не може да пояздя тази сутрин.

С малко късмет можеше да срещне и Сокола.

— Казах на Керъл, че имам такова намерение — добави тя, за да избегне евентуалната му забележка.

— Но вече е почти обяд — възрази Чад.

— И тази сутрин спах до късно. Току-що закусих добре, затова мисля да прескоча обяда.

Наистина бе се показала много изгладняла и лакома сутринта на масата.

— Днес вече нямаш толкова уморен вид — отбеляза Чад, гледайки я с нескрито възхищение. — Бузите ти са порозовели. Изглежда почивката ти се отразява добре. Радвам се!

— Наистина има нещо, което ми действа добре — каза Лана, широко усмихната.

— Има ли някаква специална причина, поради която трябва да яздиш точно сега? Ако почакаш да мине обядът, ще дойда с теб. Между другото, как са мускулите ти тази сутрин?

Той плъзна недвусмислен поглед по меките гънки на моминския ханш, подчертани още повече от тесните джинси.

— Малко съм схваната — призна Лана. — Мислех си, че ако и днес яздя, ще ми мине по-скоро. Благодаря ти за поканата, но не искам да ме държиш за ръчичка през цялото време. Сама ще се справя.

— Не ми харесва идеята да те оставя сама. Лесно можеш да се изгубиш по тези места — обясни Чад със странно изражение. — Освен това сега е най-усиленият период в ранчото. Не ми се иска да откъсвам някое от момчетата, за да ходи да те търси.

— Не бях помислила за това. — Тя прехапа устни, признавайки, че в думите му има известна логика. — Мисля, че мога да почакам.

— Ела у дома. Можеш да пийнеш кафе или студен чай, докато обядвам. — Той протегна ръка и хвана нейната, предполагайки, че съгласието й се подразбира от само себе си.

— Предпочитам да пообиколя наоколо. — Тя отказа поканата му, но така, че отказът да не прозвучи като нещо лично. — Толкова е хубаво навън, че човек не може да остане затворен вкъщи!

Когато извърна глава, сякаш с този жест искаше да посочи красотата на слънчевия ден, Лана забеляза самотна фигура на пътечката, която водеше към дома.

— Кой е този?

Чад проследи погледа й.

— Прилича ми на индианец — каза той с презрителен тон. — Сигурно идва да проси милостиня. Негодникът трябва да знае, че ще е по-добре за него да не се показва наоколо. Роулинс набързо ще го изгони.

Фигурата полека-лека се приближаваше. Чертите й станаха по-ясни. Лана го разпозна.

— Мисля, че го познавам — прошепна тя.

— Ти го познаваш? — изненадано повтори той. — Откъде можеш да познаваш един индианец?

Лана гледаше втренчено мръсната розова наметка, обгръщаща прегърбените плещи. Тя не можеше да бъде на никой друг индианец. Носеше дори мръсното червено перо, забодено в правите коси с неопределен сив цвят. Най-съществената разлика в сравнение с последния път, когато го видя, беше, че не залиташе като пиян. Вървеше уморено, но по права линия.

— Всъщност не може точно да се каже, че го познавам — призна Лана, — но съм го срещала веднъж, когато бях с баща ти.

— Къде си го срещала? — Острият тон на въпроса изненада Лана.

— Пред музея. Но има ли значение?

Лана смръщи вежди, когато видя свирепия израз на лицето му, който той се опитваше да прикрие. През това време при тях дойдоха Кетрин и Том Роулинс. Вниманието им също бе привлечено от индианеца.

— Не. Разбира се, че не — увери я Чад.

Лана се обърна. Индианецът ги бе забелязал и гордо изправи рамене, докато ги наближаваше, като се опитваше да си придаде достоен вид. Беше мръсен. Тъмната му кожа имаше жълтеникав оттенък. Не беше пиян. Пристъпваше с усилие, когато наближи до тях.

— Здравей, Боби Черни гарване — поздрави го Лана по име и му се усмихна.

Той я погледна с недоумение.

— Нима се познаваме? — Начинът му на изразяване вече нямаше нищо общо с говора на неграмотния индианец.

— Едва ли си спомняте за мен — рече тя. — Срещнахме се преди около месец. Вие носехте наниз от кедрови орехи и искахте Джон, Джон Фокнър, да ми го купи.

— Възможно е — съгласи се той, после се изопна гордо. — Дойдох, за да се срещна с Джон Бъкенън Фокнър.

— Той почина — заяви Чад с откровение, граничещо с бруталност.

Надеждата угасна в черните очи. Погледът бе празен. Съобщението изглежда го смачка. Ръстът му се смали с доста сантиметри. Изглеждаше напълно изгубен и объркан.

— Съжалявам, Боби Черни гарване — каза Лана съчувствено.

— Бяла салвия беше там, такава, каквато той я помнеше, за да хване ръката му и да го поведе, него, Очи-които-се-смеят, в дългия път към отвъдното. Зная аз — каза той с приглушен глас.

Думите му предизвикаха сподавен стон у Кетрин. Лана я погледна, но тя вече се отдалечаваше от групата със скована походка.

— Той ми каза, че трябва да се върна у дома.

Боби отново говореше и Лана насочи вниманието си към него. Като вдигна уморено и набраздено от годините лице към Чад, той продължи:

— Изминах много път, за да видя стария приятел.

— Да не искате да кажете, че сте изминали цялото това разстояние пеша? — Лана изтръпна при мисълта, че някой може да има силата да предприеме подобно пътуване.

Изразът на лицето му се смени и той започна да се държи като смешник.

— Пътувам, яхнал палеца си.

И започна да имитира действието, изказано в думите му, подскачайки наоколо им с ръка между краката. Лана потръпна, когато го видя на какво прилича.

— Смешен съм, нали? — Боби Черния гарван се засмя, разкривайки равна редица зъби, пожълтели от немарливост. — Смешно е да се пътува, яздейки собствения си палец.

— Да, много е смешно. — Лана се усмихна пресилено и си помисли, че той сигурно често е бил център на подигравките на околните, за да привлече вниманието им или за да получи милостиня.

Лицето му се натъжи. Гледаше ги умолително.

— Гладен съм до смърт. Няма ли да се намери малко, храна за един негов стар приятел? Поне някое топло местенце, където да спи? Земята е твърда и студена, а моята наметка е скъсана.

Жалбата бе отправена към Чад. Лана също се обърна към него. Лешниковите очи го гледаха умолително като, тези на индианеца. Чад им отвърна с мек, утешителен поглед.

— Спомням си, че баща ми те познаваше — каза. — Роулинс ще те заведе в общата спалня. Там ще намериш храна в изобилие и топло легло, на което да спиш. Можеш да останеш, колкото пожелаеш.

Червеното перо клюмна, когато той наведе глава в знак на благодарност.

— Благодаря. Ти си добър син. Той щеше да се гордее, ако разбереше, че ти си си спомнил за един стар приятел.

— Том — Чад повика с жест Роулинс да се приближи. — Придружи го и виж да му дадат нещо за ядене.

Роулинс не изглеждаше възхитен от заповедта, но се подчини. Направи знак с ръка на индианеца да го последва. Когато се отдалечаваха, Лана видя, че Боби Черния гарван се навежда към управителя, тънък като стоманена тел.

— А може би имате и уиски — каза той с надежда в гласа. — Имам кедрови орехи, истински гердан-навахос. Братовчед ми го направи. Или пък мога да ти дам магическо стъкло с гола жена в него.

Лана погледна в краката си, отдалечавайки се от двамата мъже, които тръгнаха към общата спалня.

— Радвам се, че му позволи да остане, Чад.

— Да. Не беше ли този, който се снимаше в Холивуд? — Леко наклони глава към нея. — Смътно си спомням, че Джон Бъкенън ми е говорил за него.

— Да. Точно той е — рече Лана.

— Би ли ме извинила. Искам да помоля Том да му даде чисти дрехи и да го накара да се изкъпе. Той има крещяща нужда от това. Усещах миризмата оттам, където се намирах.

Чад леко се усмихна и последва двамата мъже. Неговата загриженост сгря сърцето й. Това бе толкова типично за Чад! Беше се отдалечила само няколко крачки, когато видя Сокола да прекосява двора право към нея. Погледът му проследи Чад за миг, после се спря на фигурата, увита в наметката, която вървеше до Роулинс. Лана бе изненадана от начина, по който двамата братя се мразеха, и чувстваше, че и двамата я привличат. Беше смущаващо. Какво ли щеше да стане, ако беше принудена да избира? И колко ли мъка нейният избор щеше да донесе?

Погледът на Сокола, явно преизпълнен със съмнения, попадна на Лана.

— Това беше Боби Черния гарван, нали?

— Да. Познаваш ли го? — Беше изненадана от факта, че Сокола веднага го позна, докато Чад само бегло си спомняше за него.

— Срещал съм го няколко пъти. — Очите на Сокола гневно се присвиха, когато отново погледна в посока на тримата отдалечаващи се мъже. — Къде го водят?

— Да му дадат нещо за ядене — обясни Лана. — Чад му каза, че може да остане колкото поиска.

— Нима? — Веждата му се изви нагоре в израз на явно недоверие…

— Боби е бил приятел на баща ти. Дошъл е тук, за да го види. Когато разбра, че Джон е починал, изглеждаше като изгубено дете. Беше тъжен — прошепна Лана.

— Няма къде да отиде. Колибите на неговите роднини вече не са отворени за него, защото той се е посрамил, крадейки пари, за да си купи алкохол — каза Сокола. После сви устни: — Трудно ми е да повярвам, че Чад наистина го е поканил да остане тук.

— Чад е мил и щедър — възрази Лана, защитавайки Чад в негово отсъствие. — На мен винаги ми е помагал.

— Само защото може да спечели нещо — заяви Сокола. На устните му заигра лека усмивка:

— Струва ми се, че можем да намерим някоя тема, на която и двамата да сме на едно и също мнение. Как си тази сутрин?

— Добре. — Очите й заискряха. — А ти?

Сокола гледаше лицето й с лениво задоволство.

— Добре.

— Не си ли се схванал? — запита тя с предизвикателна усмивка.

— Не. Къде отиваш?

— От начало мислех да пояздя, но… — Лана се поколеба, хвърляйки поглед към къщата сред дърветата. — Сега мисля да навестя Кетрин, Стори ми се много разстроена от нещо, което каза Боби Черния гарван.

Сокола се обърна, за да зърне къщата, и имитирайки загрижен израз на лицето, каза подигравателно:

— Може би наистина трябва да идеш да я навестиш. Аз пък ще ида да видя как Боби Черния гарван се оправя с твоя мил и щедър Чад.

Саркастичната му усмивка я разгневи. Гледаше гърба му, докато той се отдалечаваше, усещайки, че лоялността и се раздвоява между двамата братя. Съзнаваше, че това няма да е за последен път. Рязко се извърна кръгом и се отправи към къщата с бърза стъпка.

Когато отвори вратата, чу гневния глас на Кетрин, който долиташе от всекидневната. Тонът на този глас не отговаряше на образа, който жената винаги демонстрираше на обществени места, а именно на една възпитана и фина дама. Това събуди любопитството на Лана. Тя леко затвори вратата, стремейки се да не вдига никакъв шум.

— Ще го убия! Кълна се, че ще го убия! — крещеше Кетрин — Не ми стига ужасът в болницата! Керъл, когато Джон Бъкенън протегна ръка, помислих си, че най-после го направи за мен! Господи, помислих си, най-после, най-после да помисли и за мен! После прошепна нейното име… нейното име! А сега и този мръсен индианец изникна тук!

— Кетрин, всичко вече е минало — опита се да я успокои Керъл.

— Не, не е минало!

— Но ти се измъчваш от нещо, което вече няма никакво значение! — имаше някаква гневна нотка в гласа на Керъл в този миг.

— Няма ли?

— Ш-ш-шт!

Лана си даде сметка, че двете жени се съмняват дали някой не слуша разговора им, и на пръсти се върна до вратата отвори я шумно и я затвори. Беше чула достатъчно, за да разбере, че Кетрин ревнува връзката на Джон с майката на Сокола, една ревност, простираща се отвъд гроба и времето.

Докато вървеше към всекидневната, Лана пъхна пръст в подбрадника на шапката и охлаби връзката, за да свали, шапката.

Лицето й изглеждаше оживено, когато влезе в стаята.

— Мислех, че си отишла на езда, Лана — Керъл я изгледа внимателно.

— Реших да изчакам обяда. Чад ми каза, че би могъл да дойде с мен. — Отпусна се на едно кресло. Протегна се и закачи шапката на облегалото. — Да не би нещо да не е наред? — попита тя, като поглеждаше ту към Керъл, ту към Кетрин.

Възрастната жена им обърна гръб и си тръгна.

— Имам ужасно главоболие. Струва ми се, че е от слънцето. — Както гласът, така и държанието й бяха спокойни. — Глупаво беше от моя страна да не си сложа шапка тази сутрин.

Лана се засрами, че е задала този въпрос, принуждавайки жената да лъже. Стана от креслото, в което бе седнала, и се извини:

— Ще отида да видя дали не е останало малко кафе.

Разговорът, който тя прекъсна, не се поднови след нейното тръгване. Но мислите й продължаваха да кръжат около онова, което бе чула, докато седеше сама в стаята за закуска. Съжаляваше много за Кетрин. Животът й бе преминал в горчива ревност, която сама се подхранваше и все повече нарастваше. Това сигурно бе отровило всеки миг от живота й. И продължаваше да го трови. Лана въздъхна.