Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (6)

ГЛАВА ШЕСТА

— Искам да си взема ризата — каза Сокола.

Закопча панталоните си и се наведе, за да си вземе дрехата, която беше под нея. Керъл обаче нарочно се прилепи по-плътно към земята, като го предизвикваше да я хване. Дръзка искра проблесна в погледа й. Сокола се видя принуден да подгъне коляно и да се сборичка на игра с нея.

Точно в мига, в който коляното му докосна земята, той усети вибрации… предизвикани от конски копита. Миг след това бе на крак, а и очите му внимателно оглеждаха пространството. Последствията от страстта бяха притъпили усещанията и отслабили вниманието му, иначе щеше да забележи много по-рано конниците, които се приближаваха.

— Обличай се! — това беше заповед. — Някой пристига.

— О, Боже мой! — извика Керъл, обзета от паника, и скочи на крака, нахлузвайки набързо панталоните си.

Преди още четиримата конници да стигнат достатъчно близко, за да се виждат лицата им, Сокола ги бе разпознал. Двамата, които яздеха отзад, бяха Бил Шорт и Лутер Уилкокс, помощници в имението. Мъжът, който седеше сковано на седлото, бе Чад Фокнър. Яздеше редом с Том Роулинс

— О, не! И татко! — въздъхна Керъл.

Сокола се обърна и я видя, че се опитва да се справи с едно от копчетата на джинсите. Светкавично прецени, че няма начин да заблуди Роулинс. Това, което би могъл да види отчасти, се ограничаваше поради разстоянието, но бе достатъчно, за да прецени какво е станало непосредствено преди пристигането. Наведе се и вдигна ризата си. Нахлузи ръкавите, но не се опита да я закопчее или запаше. Ръцете на Керъл нервно трепереха, неспособни да закопчаят сутиена. Сокола се отдалечи от нея, за да застане между момичето и четиримата конници, предвождани от баща й.

Няколко метра преди да го достигнат, конете спряха, а конниците скочиха още в движение от седлата. Сокола съсредоточи вниманието си върху Роулинс, без да се притеснява много от другите двама, които бяха от двете му страни и идваха срещу му. Роулинс беше дребен на ръст, но жилав като стоманена жица. Спокойствието му бе измамно, но Сокола никога не беше подценявал силата и волята му. Да управляваш ранчо с такива размери, означаваше да държиш строени по конец над тридесет воловари, груби и диви, а Роулинс се бе занимавал с това повече от половината живот на Сокола.

Прекрасен човек. Но Роулинс имаше слабо място — дъщеря му. В неговите очи тя никога не носеше отговорност за нищо. Сокола знаеше, че новото положение щеше да промени плановете му и сватбата щеше да стане това лято, а не следващото. Той уважаваше човека, който го бе взел, отгледал и научил на всичко, що се отнасяте до имението и добитъка. Колкото и да беше разгневен, Роулинс винаги изслушваше и мнението на другите.

Този път обаче дивото и ледено изражение на лицето на мъжа не изглеждаше да е на човек, който иска да чуе обяснения. Сокола стоеше неподвижно и срещна гневния му поглед, без да пребледнее. Зад себе си чуваше Керъл да диша тежко.

— Какво, по дяволите, се случи? Какво си сторил на детето ми? Подготвен за подобно избухване, Сокола не се поддаде на гнева:

— Том, аз… — но не можа да довърши изречението.

— Татко, аз не исках — крещеше истерично Керъл. — Той ме накара насила! Той ме държеше!

Зашеметен от това невярно обяснение, Сокола извърна глава, за да я погледне. Белите презрамки на сутиена висяха на раменете й, докато трепереше зад блузата, с която прикриваше гърдите си. Зелените й очи гледаха втренчено баща й, пълни с молба. Сокола почувства, че му се повдига от нейното предателство.

— Отнасях се с теб като със син, проклето копеле и син на курва! — закрещя Роулинс с омраза. — А ти ми се отплащаш, като изнасилваш дъщеря ми!

Сокола се завъртя, за да отрече ясно вината си, но не успя. Усети, че нещо като метална решетка се забива в стомаха му, изкарва дъха му от дробовете и го превива на две. Челюстта му се взриви от юмручния удар, чиято сила го изправи, и той падна по гръб. Болката отекна в мозъка му. Женски писък прониза съзнанието му, докато разтърсваше глава, опитвайки се да прогони изтръпването. Повдигна се на колене, а замъгленият му взор се впери в Керъл, която тичаше към Чад. Не можа да се изправи, защото още един удар го просна по очи в прахта. Още веднъж Сокола мушна ръка под себе си и се опита да се изправи, когато върхът на ботуш го ритна в ребрата, повдигна го и го преобърна. Сокола инстинктивно се преобърна още веднъж, отдалечавайки се от своя нападател и печелейки няколко секунди, необходими му да се изправи на колене. Докато Роулинс го доближаваше, Сокола се хвърли срещу му. Един юмрук достигна слепоочието му, но Сокола хвана през кръста Роулинс и го блъсна назад. По-якото му телосложение трябваше да свали на земята Роулинс и да даде на Сокола миг покой, за да събере мислите си и да се защити. Но Роулинс не падна. Нещо го задържа. Миг по-късно първата мисъл на Сокола бе, че някой се опитва да прекрати сбиването, но после разбра, че никой не възпираше Роулинс. С ръце, блокирани в желязна тяга, не можа да се защити от удара, който му нанесоха в стомаха.

Сокола се съпротивляваше диво и почти успя да освободи едната си ръка, но към неговия нападател се присъедини още един мъж. С малка част от напускащото го съзнание той разбра, че двамата мъже, които го държаха, за да му нанасят удари, бяха Бил Шорт и Лутер Уилкокс, воловарите, с които често бе яздил и работил рамо до рамо. Но юмруците на Роулинс го блъскаха, разкъсваха и замъглиха слънчевата светлина и спомена.

Заслепен, безсилен, зашеметен, почувства как силите напускат краката му. Някаква кост се счупи и червена пелена падна пред очите му. Беше агонията. Нови удари се сипеха върху му, но той тънеше в мрак и безчувственост. Натежаваше все повече, отпуснал се в ръцете на мъжете, които го крепяха. Главата му беше клюмнала н той се завърташе при всеки юмрук, който я застигнеше. Мракът го бе погълнал напълно и Сокола висеше като труп.

— Свършен е, шефе. — Лутер Уилкокс, който бе от дясната страна на Сокола, пусна ръката му.

— Вдигнете го. — Гласът на Роулинс бе глух и напрегнат, треперещ от ярост.

За миг настъпи гробна тишина. После Лутер въздъхна и ги призова към разум: — Не можеш да го убиеш, шефе Боже мой, той е… Погледът му прониза Чад. Търсеше подходящите думи, но не той трябваше да припомня кръвната връзка на двамата братя.

Освен това Лутер не беше убеден, че Роулинс има пълното право да направи нещо друго на Сокола освен един хубав бой да му удари. През това лято бе зърнал няколко пъти дъщерята на Роулинс да язди със Сокола. Ако той се бе възползвал от момичето, то сигурно по някакъв начин го бе поощрило. Пък и не беше напълно сигурен, че той беше единственият. Освен това трябваше да се държи сметка за реакцията на Джон Бъкенън, ако синът му бъде убит.

Настъпи дълго мълчание. Жаждата за мъст още гореше в очите на Роулинс, но убийственият им пламък гаснеше. Лутер хвърли кос поглед към пребитото момче, което каубоят все още държеше.

— Пусни го, Бил! — заповяда Лутер и кимна с глава, а гласът му бе тих и спокоен, защото се притесняваше да не подрони авторитета на Роулинс.

Ръцете се отпуснаха и тялото глухо тупна на земята. Това изглежда пробуди Роулинс от скованата поза, която бе заел. Обърна се, за да погледне дъщеря си. По някое време тя, с помощта на Чад, бе успяла да облече блузата си. Той обгръщаше раменете й с една ръка и с този жест й предлагаше закрила и утешение. Тя бе заровила хубавото си лице в ризата му. Чад се усмихна в отговор на погледа на Роулинс. Ръцете му се опитаха да отдалечат момичето. Нейните пръсти се вкопчиха в ризата му:

— Прегърни ме здраво, Чад! — изхлипа тя.

— Почакай тук — учтиво и нареди Чад. — Отивам само да докарам конете.

Чад се отдалечи от Керъл, към нея се приближи баща й. Главата й беше наведена, а лицето скрито зад завеса от коси. Той сложи ръка на рамото й. Треперейки, тя извърна лице на другата страна. Роулинс я попита нещо и тя кимна утвърдително. Отдръпна ръката си и почувства, че някакво чувство на неловкост го завладява.

По средата на пътя към коня на Керъл Чад се спря до отпуснатото тяло, на което никой вече не обръщаше внимание. Погледна го и го прескочи, за да хване юздите на коня и да го откара при момичето.

Конят на Сокола вдигна глава и недоволно изцвили, когато видя петимата конници да се отдалечават в галоп. Никой не се обърна назад. Юздите висяха свободно и добичето, добре обучено, знаеше какво означава това. Извърна глава към човека на земята и с муцуна побутна ушите му, но човекът не помръдна. Конят отново сведе глава и продължи да пасе. Юздичката подрънкваше при всяка стиска жълта, хранителна трева, която муцуната му откъсваше.

Най-после Сокола дойде в съзнание. Въздухът бе хладен, а небето — черно, покрито със звезди като театрален декор. Всичко плуваше в мъгла. Отначало не можеше да си даде сметка къде е, нито защо е проснат на земята. Опита се да се изправи. Силна, остра болка прониза цялото му тяло. Нечовешки вик. И той отново припадна. Когато вече можеше да разсъждава ясно, си даде сметка, че ребрата от дясната му страна бяха засегнати или дори счупени.

Стараейки се да пренесе тежестта на другата страна, отново се опита да стане. Този път успя, въпреки че се клатушкаше като пиян. Сякаш хиляди чукове удряха в черепа му и това му пречеше да свърже мислите си. Усещаше лицето си смазано и подуто. Нещо не беше наред с носа му. Клепачите бяха подпухнали и можеха да се отварят само в тесни процепи. Всяка част на тялото го болеше, някоя повече от друга. Мускулите му бяха схванати, изтръпнали, сякаш не бяха негови. Устата — пресъхнала и напукана, като че бе погълнал хиляди игли. Сокола се опита да навлажни устни усети вкуса на пръст, примесен със солта на кръв и пот.

Насили се да вдигне ръка към устата си, когато чу шум на юзда, която се влачеше по земята. Сокола се извърна, мъчейки се да разбере откъде идва звукът. Силуетът на кон, добре очертан на фона на нощното небе, се виждаше на няколко крачки от него. Опита се да се доближи до него, но сигналите, които мозъкът изпращаше на краката му, бяха доста объркани. Крачките му бяха координирани като на пияница.

Опита се да хване поводите, но конят рязко се дръпна заради миризмата на кръв, която излъчваше. Сокола заговори на езика навахос с животното, което пръхтеше нервно, но после му позволи да хване поводите и да ги намотае около врата му. След като сложи крак на стремето, използва всичките си сили, за да се качи на коня. Стисна дръжката на седлото в смъртно отчаяние и отпусна свободно поводите.

Конят нямаше нужда да бъде направляван, за да намери пътя към своята ясла, и се впусна в галоп. Сокола припадна, преди да е изминал и сто ярда. Само инстинктът го държеше на седлото с крака, прилепнали към хълбоците на животното, и с ръце, впити в дръжката на седлото.

Болката изкара от унеса Сокола. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че конят бе спрял. Сръга го с тока на ботуша. Конят мръдна встрани, но отказа да върви напред. Сокола се изправи, колкото да може да се огледа наоколо. Трябваха му няколко секунди, за да различи имението. Залюля се на седлото и едва не падна. Някъде отстрани, недалеко, чу шум на кон, но шеметът, предизвикан от болката, бе твърде силен, за да може да го определи точно. Съсредоточи всичките си усилия в движенията, които правеше така, че слизайки от седлото, да си причини възможно най-малка болка.

— Соколе! — извика го някой.

Беше глас, който трябваше да познае. Но само когато го чу, отново успя да разпознае пресипналия и загрижен глас: беше баща му.

— Чух, че са се случили неприятности. Тъкмо тръгвах да те търся.

Докосна земята с крака си, но загуби равновесие, щом ботуша му се изхлузи от стремето. Като стискаше здраво дръжката на седлото, Сокола се извърна на половина, залитайки. Хълбокът на животното беше стена, на която можеше да се облегне и която му пречеше да се завърти напълно. С усилие успя да фокусира поглед върху развълнуваното лице на баща си в мига, когато той спираше, вкаменен.

— О, Боже мой, Соколе! — Глухите думи излизаха от гърлото на баща му, сякаш някой ги късаше. Сетне извиси глас: — Франк, Педро! Елате да ми помогнете!

— Не! — Отказът на Сокола прозвуча силно и ясно, когато баща му пристъпи към него.

Голямата умора щеше да го надвие. Болката беше като пламък, който гореше лицето му и караше да пулсира цялото му тяло. От тъмните дълбини на паметта си Сокола извади спомена за голяма поилка в конюшнята. Като пусна дръжката на седлото, той заповяда на несигурните си и преплитащи се крака да го заведат там.

Стигна до поилката, хвана с ръце металния ръб, за да се държи изправен. После потопи във водата цялата си глава, чак до рамената. Когато я извади, студената вода бе избистрила мозъка му. Съзнанието му се върна и бе в състояние да мисли разумно. Нещо топло се стече в носа му, но не беше водата, която струеше от главата му. Сокола разбра, че не само ребрата, но и носът му бе счупен. През процепа на полуотворения клепач видя баща си и си припомни първите му думи.

— Беше тръгнал да ме търсиш?

Трудно бе да заповяда на разкъсаната и подпухнала уста да произнася добре думите. Сокола съзнаваше, че фъфли.

— Най-сетне някой стори нещо, което не бе част от твоите планове, така ли? Само че си забравил да кажеш на Роулинс, че след няколко години ще ми купиш малко обществено уважение!

Като продължаваше да се държи за металните ръбове на поилката, Сокола извърна глава, за да гледа баща си. Зад Джон се бяха събрали и други каубои, не само двамата които бе извикал по име. Сокола кипеше от дръзко безразличие и бе далеч от идеята да се притеснява за това, че и други хора можеха да чуят разговора.

— Не можех да си представя, че… че могат да те пребият така. — Баща му говореше тихо и на пресекулки — слаб опит да се предпази от неудобните въпроси.

— А ти какво очакваше? — Сокола плюна отвратен. Силата, с която произнесе думите, притисна едно ребро о друго, което предизвика пареща болка в хълбока му. Напразно се опита да заглуши пъшкането си.

— Трябва да повикаме лекар. — Баща му понечи да го доближи.

— Не!

Отново тежко се отпусна на поилката, докато гаденето не премина. Сведе глава и затвори очи. Нямаше средство, с което лекар можеше да поправи счупено ребро или счупен нос. Нямаше вътрешни поражения, а и дробовете му не бяха засегнати.

— Ще говоря с Том и ще оправя работата — каза Джон Бъкенън.

Като събра всичките си сили, Сокола застана изправен, макар и нестабилен, и погледна баща си в очите.

— Преди много време, Джон ти ме посъветва да бъда верен на себе си и да се държа по съответен начин. Няма нужда да правиш планове за моето бъдеще. Аз ще се оправя с Роулинс, сам, както съм се оправял с всичко останало. — Сокола отказа предложената помощ с нехайство и презрение.

Баща му, пребледнял, се поколеба. Насили се да пренебрегне думите на Сокола.

— Щом така стоят нещата, по-добре ще е да се върнеш в университета колкото може по-скоро.

Устата на Сокола се изкриви в гримаса, която трябваше да изразява усмивка.

— Да бягам? Така ли би постъпил индианецът навахос? — в думите звучаха предизвикателство и подигравка. — Когато ти пари под краката и си от малцинствата, трябва да се изпариш. Бас държа, че това ще ви се хареса… на теб, на Том и на Керъл. Така ще ви е по-лесно, нали? А още повече ще ви хареса изобщо да не се върна. Но аз няма да си тръгна.

Думите на Сокола отекваха в тежката, наелектризирана атмосфера:

— Освен това отсега нататък ще правя всичко, както аз искам. И ако не ти се нрави, върви по дяволите, Джон.

Сокола се отдалечи, а всеки негов мускул крещеше от болка. Сред воловарите се надигна глух ропот. Джон Бъкенън го проследи с поглед в мрачно мълчание.

Светлините блестяха в прозорците на дома Роулинс, в дома, който, по липса на по-подходяща дума, беше и негов дом в продължение на единадесет години. Сокола надви умората, която замъгляваше усещанията му, и изкачи стъпалата на верандата откъм задния двор. Изкачваше ги с усилие, издърпвайки се с ръце, впити в парапета. Раненото и пребито тяло копнееше за почивка.

Щом стъпи на верандата, забеляза едно лице в огледалото над умивалника. Не можа да се разпознае. Цялото нарязано, покрито със синки и подпухнало, лицето бе на някакво чудовище с гарвановочерни коси.

Когато се отдалечи от огледалото, Сокола затвори вратата. При това движение извърна лице към кухнята, където Том Роулинс седеше на масата и го гледаше втренчено. Ръцете му обгръщаха една чаша. Сокола се довлече до прага.

— Дойдох да си взема нещата — каза със скимтящ от болка глас.

— Взимай ги и се махай! — изкрещя Роулинс.

Беше време, когато Сокола щеше да премълчи, но всичко се бе променило:

— Ти ме познаваш, Том. И знаеш, че не съм изнасилил дъщеря ти. Ти се отнасяше с мен като със син, но аз бях последният човек, когото би искал за зет. Какво толкова те отвращава, Том? Мисълта, че дъщеря ти може да се омъжи за метис? Или копелето на Джон Бъкенън? — предизвикваше го с растящо презрение.

Странна червенина заля лицето на Роулинс. Не каза нищо, но убийственият израз изчезна. Сокола разбра, че е улучил десетката. Като заобиколи масата, прекоси стаята и се отправи към коридора, който водеше в неговата стая. Появи се Вера Роулинс, която замръзна на място при вида на Сокола. По лицето й премина първо сянка на страх, после — отмъстителен гняв.

Преди да успее да каже и една дума, Сокола заговори отново, обръщайки се и към двамата:

— И още нещо, аз не бях първият мъж на вашата дъщеря, въпреки че, признавам, това не би ме спряло, дори да беше девствена.

Обърна гръб на жената и пое по тъмния коридор към стаята си. Като придържаше с дясната си ръка счупените ребра, се облегна на вратата, за да събере сили. После отиде до леглото и взе сгънатата в долния му край завивка. Беше същата, с която преди години бе дошъл в тази къща. Сокола отново я използва, като изтърси върху нея дрехите и нещата си от всички чекмеджета, долапчета и ги натрупа на камара отгоре. Когато свърши, се изправи и огледа наоколо, за да види дали не е забравил нещо.

Слаб шум се чу от коридора до вратата, шум от някой, който се промъкваше крадешком. Сокола стоеше неподвижен, ослушваше се внимателно с гръб към вратата. Чу едва доловимото проскърцване на дръжката на бравата. Целият бе нащрек, когато вратата безшумно се отвори. Имаше само един човек в къщата, който би желал да го види, без другите да разберат — Керъл.

— Соколе, съжалявам. — Гласът го молеше за прошка шепнешком. — Не зная защо направих така. Бях толкова… уплашена. Трябва да ми повярваш. Мама и татко ще ме убият, ако разберат, че съм тук, при теб.

Сокола се извърна бавно, за да я гледа в лице. При вида му очите й се разшириха. С една ръка прикри устата си, а другата притисна към стомаха. Пребледня и погледна настрани, сякаш се страхуваше да не повърне.

— Доста противна гледка представлявам, нали?

— Моля те… прости ми! — промърмори тя, все още неспособна да го погледне.

— И след като съм ти простил, ще трябва и да забравя, че това някога се е случило, нали? — Обърна се и започна да връзва краищата на завивката. — Защо не тичаш при Чад? Той ще ти прости.

С лявата ръка вдигна завързаната завивка и пое въздух, за да контролира болката.

— Соколе, моля те! — тя се извърна с наведена глава. — Нищо подобно нямаше да се случи, ако ти беше Чад.

Думите й предизвикаха гримаса. Остра болка прониза разцепената му уста. Хвана кичур от косите й с дясната си ръка и каза:

— Целият този блясък… не е слънчева светлина. И излезе от стаята.

Пътят към общата спалня бе дълъг. Краката му натежаваха от слабост. Разговорите за миг замряха, щом той се показа на прага. Сокола бе твърде уморен, болеше го всичко, за да го е грижа за погледите, вперени в него. Едното му око бе така подпухнало, че не можеше да го отвори, но през малкия процеп на другото видя една свободна койка с дюшек, свит на руло. С някаква странна прибързаност се отправи към нея и пусна вързопа на земята.

Трябваше му само миг, за да опъне дюшека и да се просне отгоре му. Не се притесняваше нито да си събуе ботушите, нито да си вземе завивка, а само да склопи очи. Миг по-късно вече спеше дълбоко. Бе дълъг сън, който даде възможност на тялото му да почине, да се съвземе, освободено от болката, невъзпрепятствано от тежки мисли.

Спа в продължение на тридесет и шест часа, без да съзнава нищо. Когато се събуди, кръвта бе измита, ребрата — превързани, а близо до него имаше чаша с димящ бульон. Очите му се спряха на мазолестата ръка, която я държеше, Привдигна се на една ръка, за да гледа в очите Лутер Уилкокс.

— Какво е това, отрова ли? — гласът на Сокола бе хрипкав, а когато се опита да помръдне, разбра, че мускулите му са изтръпнали. — Искаш да свършиш започнатата работа?

— Нямам подобно намерение.

Лутер изчака, докато Сокола вземе чашата си, сетне поясни отговора си, като се отправи към масата, за да продължи да реди прекъснатия пасианс:

— Керъл замина за Финикс и ще остане там за кратко с господарите Фокнър.

Каубоят седна на стол с гръб към Сокола. Повече не каза нито една дума — сякаш Сокола не съществуваше.

 

 

Три дни по-късно Сокола оседла кон, събра някои неща и се отправи към каньона. Остана в дома на роднините на майка си цял месец. Това не бе неговият начин на живот, въпреки че му вдъхваше спокойствие и сила.

След месец Сокола се завърна в ранчото. Никой не му зададе въпроси, нито постави под съмнение правото му да спи в общата спалня. Сутрин излизаше с мъжете, за да се грижи за добитъка. Роулинс никога не му даде заповед, нито му благодари за работата, която вършеше, но в очите му гореше омразата всеки път, когато погледите им се срещнеха.

Два месеца след като го биха, Сокола чу новината, че Чад и Керъл са се оженили. Това изобщо не го развълнува Шест месеца по-късно Керъл роди момченце, което веднага кръстиха на дядо му — Джон Бъкенън Фокнър.