Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Почти нямаше автомобили по пътищата в този късен час. Ивиците светлина на уличните лампи и рекламните надписи край пътя ритмично осветяваха колата им, а светофарите показваха зелено при тяхното пристигане толкова често, че изглеждаше невероятно.

Лана изучаваше мъжа зад волана, като го гледаше косо.

Когато минаваха от сянка в осветени места, косите му добиваха цвят на бляскав оникс. В основата си носът му правеше лека гърбица, но останалата част бе права като бръснач. Имаше издадени скули, които ярко подчертаваха хлътналите му бузи и дълбоките бразди, тръгващи от носа и стигащи до устата. Устните бяха тънки, нелишени от хумор. Ясно се очертаваха здравата челюст и брадичката. Бе сурово лице, което едновременно предизвикваше интерес и караше човек да бъде предпазлив.

Очите бяха най-убийственото нещо от всичко според Лана. Кобалтовосинният им цвят, така наситен, бе в пълен контраст с черните коси и кожата с цвят на медна монета. Те знаеха весело да танцуват, да горят със саркастичен блясък, да стават стоманено-сурови или огледално непроницаеми. Ако очите трябваше да се смятат за огледало на душата, той навярно нямаше такава.

Главата и бучеше и Лана се чувстваше особено заради шампанското, което бе изпила. Тишината в колата стана непоносима. Почувства нужда да я наруши, да извика дори, за да намали напрежението.

— Вие работите за Джон… за господин Фокнър, така ли? — полита тя.

Мъжът отклони поглед от движението само колкото бе необходимо да се очертае профилът му в тъмнината.

— Не точно.

— Тогава сте приятел на семейството? — Лана беше сигурна, че е или едното, или другото, тъй като очевидно бяха близки с Чад.

— Може и така да се каже.

Лана се ядоса. Искаше да говори, да не мисли за болницата и за Джон. Защо ли Чад не я придружи до вкъщи? Но вече знаеше отговора на въпроса. Опита се да си припомни кой от двамата синове на Джон беше женен — по-големият или по-малкият? Не можеше да си спомни какво й беше казал Джон. Чад не носеше венчална халка на пръста си.

Опита се отново да подеме разговора:

— Чад ви нарече Сокол. Това име ли е или презиме?

— Презиме.

Още един сух отговор, който на практика превръщаше разговора в монолог. Не беше неучтив, а само безразличен.

— А какво е името ви? — упорстваше Лана.

— Джим, но никой не ме нарича така.

— А просто Сокола?

— Просто Сокола.

Но нямаше нищо просто в този човек. Имаше нещо, което й убягваше, нещо, което го правеше различен. Опита се да разбере какво е, изучавайки лицето му, докато той най-после се извърна и я изгледа предизвикателно. Като си даде сметка, че го е гледала втренчено прекалено дълго, тя най-после откъсна поглед от него. Това й позволи да се ориентира в улиците.

— Може да свиете зад ъгъла — каза тя.

До жилището й оставаха четири пресечки. Започна да свива пръстите на дясната си ръка и прекара показалец през устните си, гледайки през прозорчето. Отново я обзе страх, като си припомни линейката, която я бе откарала по същия път.

— Чад ми напомня баща си. Той е толкова мил и внимателен — промърмори с отсъстващ глас.

— Ами да. Умее винаги да казва точните неща.

Трудно можеше да се разбере дали това бе комплимент Тонът бе прекалено сух. Намали скорост.

— Тук ли е?

— Да.

Когато колата бе паркирана успоредно на бордюра, Лана вдигна ръка към дръжката на вратата. Моторът изгасна, което я накара да се извърне изненадана към мъжа Вратата откъм шофьора бе отворена, а Сокола — слязъл безшумно. Очевидно трябваше да изпълни дословно получените указания и да провери дали ще стигне до апартамента си невредима.

Сокола вървеше до нея, без да я докосва. Задържа вратата отворена, за да я пропусне пред себе си. После я последва по коридора чак до апартамента. Докато търсеше ключа в чантичката си, госпожа Морган изникна на вратата.

— Върнахте се от болницата! — отбеляза тя. — Как сте? Проверих газта, както ме бяхте помолили. Беше спряна, но бяхте забравили да заключите вратата. Всичко наред ли е? Как е вашият приятел?

— Всичко е наред — отвърна Сокола преди още Лана да успее да отговори на кой да е от въпросите.

— Да… добре е, госпожо Морган. — Лана се помъчи да потвърди думите на Сокола. — Благодаря.

Погледът й незабавно се отдръпна от упорито безизразното лице на мъжа, чиято намеса бе сложила край на разговора със съседката. Като взе ключовете от ръцете й, Сокола отвори вратата. Сложи ръка на рамото й и я насочи към стаята с решителен жест.

Лампата все още светеше над масичката за закуска. Лана спря за миг във всекидневната и отново видя тялото на Джон, проснато на пода, близо до стола, който и сега стоеше изместен.

— Трябваше да питам госпожа Морган дали е чула телефона да звъни — разсъждаваше Лана на глас. — Чад може и да се с обаждал, преди да пристигнем.

А след като помисли, добави:

— По-добре да се обадя в болницата и да проверя.

— Не. — Сокола я хвана за ръката и й попречи да стори крачка напред. — Аз ще се обадя. Защо не направите малко кафе?

— Вие… вие тук ли ще останете? — Лана затрепери от нерви.

Но мъжът вече я бе подминал и прекосил стаята, за да отиде до телефона в кухнята. Сякаш не бе чул въпроса й. Тя се поколеба, сетне го последва в кухнята и се доближи до шкафа, в който седеше кутийката с нескафе. Сложи отново водата да заври и запали газовата горелка. Нададе ухо, за да чуе за какво говори Сокола, но той говореше много тихо, за да може да го разбере.

Когато понечи да сипе лъжичката с нескафе в чашата, ръцете й толкова силно затрепериха, че тъмнокафените гранули изтрополиха по гетинаксовата повърхност.

— По-добре оставете на мен!

Сокола стоеше до нея и я наблюдаваше. Взе лъжичката от ръката й и решително я отстрани:

— Защо не отидете в другата стая и не поседнете за малко?

— Не мога.

Тя цялата трепереше. Струваше й се по-сигурно да остане на крака.

— Болницата ли беше? Чад ли се обади?

— Не. Няма нищо ново.

— Очакването е толкова ужасно нещо!

Лана се извърна, за да се облегне на шкафа, сграбчвайки ръба със същото настървение, с което вътрешно се мъчеше да постигне изгубеното си равновесие. Затвори очи.

— Главата ли ви боли?

— Да.

Лана се усмихна. Това бе най-мекото, което можеше да се каже за ужасните болки, които изпитваше.

Когато отвори очи, Сокола не беше вече при печката. Лана чу щракането на ключа за осветлението в банята. Вратичката на шкафчето за лекарства остро изскърца. Мъжът се появи отново след няколко секунди с флакон аспирин в ръка.

— Току що бях купила нова облицовка за банята — припомняше си Лана. — Сама си направих подарък за рождения ден. Питах Джон дали ще ми помогне да я поставим идната събота, когато чух ужасен шум от падане. Беше тогава, когато…

Хълцането задуши края на думите й.

Сокола без усилие издърпа впитите в ръба на шкафа длани, обърна ги нагоре и изсипа в шепите й две таблетки.

— Изпийте ги.

Той напълни с вода чаша, която намери наблизо до шкафа на мивката. Изчака, докато тя, все още треперейки, постави таблетките в устата си, и й подаде чашата. Хвана треперещите й ръце, за да й помогне да я доближи до устата си. При топлината на този допир, Лана ненадейно си даде сметка колко й е студено. Вдигна поглед към него, към сините очи, които сякаш водеха някакъв свой, самостоятелен живот и които същевременно не й говореха нищо. Дощя й се да има поне малко от неговия самоконтрол.

Докато издърпваше чашата от ръката й, кафеникът издаде остро, пронизително свистене. Нервна тръпка премина по цялото й тяло при този звук. С котешка стъпка Сокола стигна до печката, за да вдигне кафеника и сложи край на писъка. Лана го видя да налива водата в чашите, докато тъмната пяна шумеше на повърхността.

Сокола й хвърли кос, изучаващ поглед, взе двете чаши и излезе от кухнята. Тя неуверено го последва. Сякаш предугаждайки връзката, която тя правеше между масичката и Джон, Сокола я заобиколи и предпочете дивана, покрит със зелен туид във всекидневната. Постави едната чашка в единия край на масата, а другата задържа в ръка.

Остана прав, докато тя седне. Лана приседна сковано на ръба на една от възглавниците, мачкайки нервно с пръсти фината материя на роклята на коленете си. Естествено, не се чувстваше удобно, когато мъжът я наблюдаваше прав и без да мигне дори. Ставаше още по-нервно. Нима не й стигаше всичко останало?

— Събуйте обувките и се отпуснете — проговори Сокола.

— Не искам.

Да го стори, означаваше да позволи на чувствата да я надвият — нещо, което тя не искаше да се случи.

Само миг по-късно чашата на Сокола бе на масата, а самият той — свит пред краката й. Лана не можа дори да протестира, когато той хвана с ръка глезена й и повдигна крака й. След като свали обувката и я остави, на пода, започна да масажира силно ходилото, покрито с найлонов чорап, и потупа мускулите, схванати от неестествената извивка на високия ток. Тя моментално изпита облекчение, при това негово действие. След това постави крака й на пода, докато стъпалото с удоволствие докосна мекия килим.

Когато хвана другия крак, за да повтори действията си, Лана го загледа. Както бе седнала наведена напред, лицето му бе толкова близко до нейното, че можеше да види дори порите на тъмната му кожа и фината мрежа от бръчици, които тръгваха от ръбчетата на очите. Сокола се извърна и погледите им се срещнаха, ноздрите му ненадейно се разшириха. Напомни й за животно, усетило миризмата й.

Лана схвана същината му, която по-рано й убягваше. Имаше нещо първично в този човек, нещо малко от благородния дивак зад фасадата на цивилизацията. От това произтичаха и горделивостта, и вечно будното му внимание. Макар и рафинирано, и сдържано, то избиваше на повърхността. Откритието се запечати в съзнанието й по странен начин, една смесица от безпокойство, страх и шок от събитията през изтеклата нощ.

После Сокола се изправи и леко я побутна с ръце назад, така че да заеме отпуснато положение. В жеста му нямаше нищо лично. Нервна тръпка я разтърси, когато отпусна глава назад, на не твърде меката възглавница. Мускулите вече не издържаха на тежестта й. Поддавайки се на слабостта, тя затвори очи. Въздишката й се превърна в хлипане. Знаеше, че ако истински се отпусне, ще избухне в плач. Когато отвори отново очи, видя Сокола да стои прав до нея.

— Искате ли и вашата съседка да ви прави компания?

Лана реагира мигновено, като уморено вдигна глава от дивана и отхвърли кичур коси от челото си:

— Не, не мисля, че мога да издържа лекциите й на здравомислещ човек. Не и сега.

В един момент истинският смисъл на думите му проникна в съзнанието й — „и тя да дойде да ви прави компания“, което значеше, че той ще остане тук.

— Не се чувствайте задължен да останете — каза тя. Той бе с гръб към нея. Беше тръгнал да вземе чашата с кафе и да седне на другия край на масата. Безшумно се намести в мекото кресло.

— Сама ще се оправя — добави.

Той я изгледа внимателно. Очевидно се съмняваше в думите й, но не го каза.

— Минутите ще се нижат бавно и ако не получите новини от Чад, ще ви хрумне да се обадите в болницата. Може да се окаже трудно да обясните коя е младата жена от другата страна на жицата, ако някой попита. А аз мога да задавам въпроси, без да възбудя ничие любопитство.

— Разбирам — промърмори Лана. — Ето какво ви задържа тук.

Трябваше да се досети по-рано, че той не се опитва да улесни нещата за нея, а само за семейството си.

— Видях ви, че пристигнахте с госпожа Фокнър.

— Да.

Сокола седеше отпуснат във фотьойла, протегнал напред дългите си крака, втренчил в нея непроницаем поглед.

— Джон ми каза, че била извън града — припомни си тя. — В някакво имение, някъде на Север. Вие ли я доведохте?

— Да. Когато от болницата позвъниха, тя ме помоли да я докарам дотук със самолет — потвърди той. Това значеше, че е пилот.

— Имението… то на Джон ли е? — Още не можеше да свикне да мисли за Джон като за един от най-богатите хора в щата, а не като за нощен пазач.

— Да.

— Това родното му място ли е? Веднъж ми разправи, че е израснал някъде на север, близо до Четирите ъгъла.

— Да, но не живее там от години. Те ходят там няколко пъти в годината, през лятото, само колкото да го навестят.

Сокола демонстрираше повече интерес към чашата с кафе, отколкото към разговора. Лана научаваше неща, които искаше да знае. Задоволявайки любопитството си, тя забравяше своите мисли:

— Вие ли управлявате имението на Джон?

— Том Роулинс има това задължение.

— Но това е място, където живеете, нали, Соколе? — тя произнесе с невероятна лекота странното име.

— Аз… живея там.

Колебанието му бе едва доловимо и Лана се замисли дали то просто не й се бе сторило.

— А не работите ли там?

— Понякога — това трудно можеше да се приеме за изчерпателен отговор; вдигна поглед: — Изпийте си кафето, преди да е изстинало!

Ниският му глас, мек и решителен едновременно, не звучеше така, че да изисква безусловно подчинение. Въпреки това в него се долавяха метални нотки, с които и налагаше волята си.

Лана взе чашата с две ръце и отпи от горещата течност. Топлината на питието изглежда успокои за миг нервите й.

— Къде работите? — попита Сокола и отпи втора глътка кафе.

След като Лана започна да говори за себе си, си даде сметка, че той умишлено отклонява разговора от всички теми, които го засягат лично. В момента обаче на Лана й бе все едно. Щяха да са й необходими неимоверни усилия, за да върне разговора в предишното русло. Ето защо тя си припомни местата, по които са били с Джон, за това, което са правили, за спокойните вечери, прекарани заедно. Имаше много приятни спомени. Те се връщаха в главата й и тя изминаваше стъпка по стъпка пътя на приятелството, развило се през последните месеци. Лана не усещаше дори сълзите, които напираха в очите й, докато една не се търкулна по бузата. Тя я изтри с ръка и се върна отново към действителността.

— Сигурно ви отегчавам с тези неща. Извинете. — Постави чашката на масата, леко учудена, когато разбра, че е празна.

Мъжът сви рамо, сякаш му бе безразлично.

— Имахте нужда да говорите.

— Джон и аз бяхме приятели, добри приятели — повтори тя.

— Вярвам ви — отвърна той търпеливо.

— Но преди не ми вярвахте — упрекна го тя и го изгледа сурово.

— Това толкова странно ли ви се струва? — иронично я измери с поглед.

— Не. Мисля, че не.

Гласът и мускулите на лицето трепереха от безкрайна умора, раменете се тресяха. Погледът й попадна на мълчаливия телефон на стената в кухнята. Защо не се обаждат?

Бавно и без никакво усилие Сокола стана. Мълча, докато се увери, че Лана го слуша внимателно.

— Искате ли още една чаша кафе?

— Не — гневно отвърна тя при мисълта, че той се опитва така елементарно да смени темата.

— Аз ще изпия още една чаша. — И той се отправи към кухнята.

— Не може ли да позвъните вие?

Пламналият гняв разкриваше едно потиснато чувство, което не намираше начин на изява. Не получи никакъв отговор, а той продължи към кухнята. С премерено спокойствие постави кафеника на печката и си сипа нескафе в чашата. Убедена, че Сокола възнамерява да пренебрегне молбата й, Лана отчаяно сви ръце в юмруци. Но докато чакаше водата да заври, мъжът отиде до телефона и набра номера. Лана чакаше напрегнато обаждането.

— Нищо — гласеше отговорът, преди той да се върне към заниманията си с кафето.

— Това е невъзможно! — избухна тя. — Не може да мине толкова време без някакво развитие, без някаква промяна!

— Вие сте медицинската сестра тук. Може и да е имало някакви промени — допусна и тази възможност, — но очевидно не са били решаващи.

Лана се принуди да приеме логичните му обяснения. Състоянието на Джон вероятно се колебаеше и лекарите не можеха точно да определят в каква насока ще се развие процесът. Уморено прекара ръка през челото си, за да намали напрежението.

— Имате нужда от почивка — отбеляза Сокола. — Защо не си легнете? Утре сутринта…

— Не! — Лана решително отказа предложението. Вълнението личеше по нервните потрепвания на ръцете. — Не мога да си легна, без да знам. Няма да заспя. Вие не разбирате. Явно не сте толкова близък с Джон, колкото съм била аз.

— Приятелите и роднините му обикновено го наричаха Джейби — реагира той моментално, с което недвусмислено искаше да покаже, че всъщност тя не го е познавала кой знае колко добре.

— Те не са го познавали така, както го познавах аз — бранеше се Лана.

— Ако го познавахте добре, щяхте да знаете, че Джейби взима много от една връзка, а в замяна дава твърде малко. — Сокола отново се разположи в креслото и я загледа над чашата с димящо кафе.

— Това не е вярно — отрече Лана. — Джон беше много щедър.

Сокола вдигна вежди:

— Щедър? Да, вярно е, но само в материалния смисъл на думата, но егоист, когато стане дума да даде нещо от себе си.

— Не. — Лана не искаше да повярва.

— Вижте себе си. Вие сте му повярвали и сте го взели такъв, какъвто е казвал, че е. А как ви се отплати той? — иронизираше я Сокола.

— Как можете да говорите за него така? — обвини го Лана. — Той е в болница, бори се за живота си, а вие тук злословите по негов адрес!

— Казвам само една истина, което не би следвало да нарани никого. Колкото до факта, че Джон Бъкенън се бори за живота си… — направи пауза и горчиво сви устни. — Точно сега, дали си дава сметка или не, плаща на най-добрите лекари, за да го сторят вместо него.

— Защо го презирате?

— Не става дума за презрение, госпожице Маршал. Става дума само да се познават неговите недостатъци. А всеки си има своите.

— Тогава защо трябва да бъдете толкова нетолерантен? — отново го нападна Лана.

— Аз? — По лицето му се изписа саркастична усмивка. — Ще се учудите, ако разберете какво съм търпял!

И с присъщия си ясен начин на изразяване смени темата:

— А откъде сте родом? Не сте от Аризона.

Тя отново му позволи да променят естеството на разговора. Разказа накратко за детството си в Колорадо, за смъртта на майка си, след като бе завършила гимназия, за повторния брак на баща си, когато вече следваше в университета. Естествено, това не бе човекът, на когото можеше да довери връзката си с женен мъж, оставила толкова дълбока рана в нея и от която постепенно се възстановяваше. Той не беше Джон.

И все пак голяма пропаст зееше в живота й, преди да срещне Джон. Лана си мислеше, че тя и Джон се привличаха от взаимното чувство на самотност. С пълни със сълзи очи започна да разглежда апартамента. Бе започнал да й прилича на дом, откакто се срещнаха с Джон. Когато погледът й попадна на Сокола, толкова умерен и безстрастен към мъката, която тя изпитваше, гневен порив я накара да скочи на крака. Извървя доста крачки напред, по инерция, преди да спре и да присвие ръце на корема..

— Вие ме карате да се чувствам ужасно слаба! — извика тя, несъзнателно мачкайки с пръсти лактите си. — И ужасно виновна, че съм толкова слаба!

Сълзите преляха от премигващите клепачи и се търкулнаха по страните й. Стискаше устни, за да не се чуват хлипанията, които разтърсваха плещите й. Една длан докосна ръката й и тя се опита да се отдалечи. Трябваше много слабо усилие, за да я завърти и обгърне с ръце, докато най-после тя се отпусна на гърдите му. Тялото му поемаше всяко хриптене, от което потръпваше нейното тяло. Силата му й даваше мълчалива утеха, докато притискаше стегнатото от напрежение тяло към неговото. Сълзите измокриха ризата му там, където бе отпуснала глава. Макар и плачейки, Лана се опитваше да се съвземе.

— Уверена съм, че сте от онези мъже, които мразят жените да плачат — заяви Лана с разтреперан глас.

— Обикновено съм по-скоро от типа на Чад — каза Сокола, но на Лана й се стори, че прави тази забележка развеселено, отколкото с укор.

— Това е, защото мина толкова много време. — Все още с наведена глава, Лана изтри сълзите с леко движение. — Непрекъснато си казвам, че „най-добрата новина е липсата на новини“, но…

Телефонът иззвъня пронизително. Вик се откъсна от гърлото й, докато се обръщаше, все още в обятията на Сокола, който обаче сви ръце, за да я задържи.

— Аз ще отговоря — натискът на дланите я накара да остане на място.

Лана нямаше сили да го изпревари. Вдигна слушалката по средата на звъненето и така го накара да замлъкне. Нямаше кой друг да бъде освен Чад, който се обаждаше от болницата, както беше обещал. Никой друг не би звънил по това време на нощта.

Сокола стоеше извърнат към нея, когато доближи слушалката до ухото си и каза нещо в микрофона. Тя бе неподвижна, но всеки нерв, всяка фибра на тялото й се стремеше към него. От едносричните му отговори не можа нищо да разбере. Опитваше се да прочете нещо по израза на лицето му, но то бе и си остана непроницаемо. Нито едно мускулче не потрепна, нито следа от промяна на изражението, нищо. От напрежение й идваше да закрещи. Дъхът й спря, когато той се извърна, за да окачи слушалката, а после отново се обърна към нея.

— Къде държите уискито? — запита той.

— Уиски ли? — думата изсвистя заедно със затаената въздишка. Каква ли връзка имаше едното с другото? — Беше Чад, нали? Какво каза? Как е Джон? Стабилизира ли се положението му?

— Ако Джон Бъкенън е вечерял с вас толкова често, колкото казвате, тук трябва да има уиски. Обичаше да пийва по глътка преди вечеря. — Сокола настояваше на своето. — Къде е?

— В шкафчето вдясно от мивката — каза Лана, разбирайки, че той няма да й каже нищо, преди да получи отговор. — Искам да зная за Джон. Всичко наред ли е?

Сокола отвори шкафчето, извади бутилката с уиски, пълна до половина, и една чаша без да отговори. Запъти се право към нея с бутилка в едната ръка и чаша в другата.

— Отишъл си е — отвърна сухо! Без да се опита да смекчи новината с мили думи. — Починал е в един и двадесет и две минути тази сутрин.

Лана остро пое въздух и притисна уста с ръка. Кръвта се отдръпна от лицето й и получи спазъм в стомаха, сякаш щеше да повърне. Главата й се въртеше. Уплашените й очи не можеха да се откъснат от безизразния поглед на Сокола. Тя чакаше да й отговори на въпроса, ако случайно не бе разбрала и той не си правеше някоя жестока шега. Но не беше така.

Силна тръпка разтърси първо раменете й, после се разпростря надолу, чак до ходилата. Преди още коленете й да се подкосят, Сокола бе до нея, прихванал с ръка раменете й, за да я заведе до креслото. Лана тежко се отпусна на възглавниците с рой объркани мисли в главата. Като по чудо запазил равновесие, Сокола протегна ръце зад гърба й, за да отвори бутилката и напълни чашата.

— Не е вярно. Не е мъртъв — упорито повтаряше тя стих глас.

— Изпийте това.

Сокола притискаше хладния ръб на чашата до устните й, принуждавайки я да ги отвори. Лана усети силния мирис на уискито преди още сгряващата течност да се излее в гърлото й. Силният алкохол парализира за миг мускулите на гърлото, последваха остри спазми. Тя се закашля. Лана се опита да отблъсне ръката, която държеше чашата до устата й, но нямаше сили.

— Изпийте още малко — заповяда й Сокола и възпря всякакъв отказ от нейна страна.

Уискито прогони объркването и откри път на живата болка. Лана заплака и закри лице в ръцете си, за да спре сълзите, които струяха, поройни. Без да усеща, тя се клатеше напред-назад. Бе забравила напълно за мъжа, наведен зад облегалката на креслото, който втренчено гледаше чашата с уиски, все още пълна до половина. Глътна я на един дъх. Сетне отново я напълни.

Лана плака, докато бурната скръб не премина и не останаха само няколко горчиви сълзи. Като стискаше сплетени пръсти, тя вдигна очи и се огледа. Трепереше при ужасното чувство за празнота, което изпитваше в себе си. Никога по-рано светът не бе й се струвал така мрачен и пуст.

— Пийте. — Същите пръсти, загорели от слънцето, поднесоха чашата с концентрат до устните й.

Ръката й леко трепереше, когато докосна тази на Сокола, за да поднесе чашата до устата си. Този път Лана бе подготвена за парливия вкус на уискито. Леко покашля, гърлото й се сви, но нищо повече. Чашата се отмести в периферията на зрителното й поле. Тя се облегна назад и погледна тавана, чувствайки ефекта на алкохола, който приспиваше усещанията й.

— Джон ми каза, че имал сигурно средство срещу последици от преливане — припомни си тя. — Трябваше да ми даде рецептата, защото бях изпила много шампанско на вечеря.

Остра болка стегна главата й.

— О, Господи, нима всичко това стана тази вечер? — Затвори очи. Тръпка на ужас разтърси цялото й тяло. Нещо леко прошумоля зад гърба й. Лана отвори очи и видя, че Сокола се надвесва над нея. Бутилката и чашата бяха изчезнали от ръката му. Израз на примирение се изписа в очите му. Промуши ръка между креслото и гърба й и я притисна до себе си.

— Какво правите? — попита тя, объркана и далечна.

— Сега мястото ви е в леглото — другата му ръка стисна здраво сгъвките на коленете, за да я вдигне от креслото и отнесе в спалнята.

Лана не беше сигурна дали е прав, но не протестира. Отпусна ръка зад врата му, за да запази равновесие, когато той я притисна към гърдите си. Главата й уморено се отпусна на рамото му. С искрица от будното си съзнание усети здравината на мускулите на ръката и кръста му. Здравина, на която можеше да се опре.

В спалнята Сокола я пусна за миг, за да включи осветлението в тъмното помещение. Лана го гледаше и леко залиташе. Усещаше необходимостта да я водят за ръка. Завръщайки се при нея, той я обърна с гръб, за да дръпне ципа на роклята й. Лана не се опита нито да му помогне, нито да го спре, когато той остави роклята да се изхлузи по плещите й и да падне на пода. Сетне вдигна фустата и я изниза през главата.

Мислено се връщаше назад във времето, в забравените мигове на детството, когато заспа в колата и баща й я пренесе в леглото. Като малка стоеше неподвижна, докато баща й я събличаше и я слагаше да спи. Този семеен обичай се повтаряше и сега, със Сокола, и това я успокояваше. Сутиенът бе разкопчан и свален, чорапогащникът — смъкнат и издърпан от краката.

— Къде държите нощницата си?. — попита Сокола, застанал пред нея невъзмутим.

Лана му отвърна с безизразен поглед. Тя носеше пижама. Нима не помнеше, че я държи под възглавницата? Устата на Сокола изтъня в дълга права линия. Обърна се, за да вдигне покривката и открие чаршафите; сетне бе отново при нея. Взе я и я остави между завивките. Зави я и се отдалечи.

Щракането на ключа на лампата хвърли стаята в мрак. Вратата към миналото се затвори с трясък в съзнанието й. Лана ясно си даде сметка за всичко, което тази нощ се бе случило, докато вълна на паника не я заля.

— Соколе! — извика тя със сетни сили, като се повдигна на лакти, за да вижда силуета му на прага на вратата на всекидневната.

— Да.

Той застина на място.

— Не си отивай. Не ме оставяй. — Думите се нижеха в нетърпелив шепот.

Сокола се върна назад и се спря при нозете й, гледайки бледото й лице. Очите му поглъщаха очертанията на тялото й под опънатия чаршаф, дори зърната на гърдите.

— Спи — каза й той.

— Страх ме е — призна Лана, оправдавайки се с думи, — Ти не знаеш какво значи да си нямаш никого. Не искам да бъда сама.

Думите й го накараха да изтръпне. Хладната безжизненост трая само миг. После дюшекът се огъна под натиска на коляното му.

— Премести се — заповяда й той.

Лана леко се отмести от ръба на дюшека, докато Сокола изпълни цялото свободно пространство с дългото си и стройно тяло. Ръката му се плъзна под нея и той я привлече към себе си. Лана потръпна от облекчение, усещайки наново твърдина, на която да се облегне, уверена в това от равномерното повдигане на гърдите. Ръката й напипа ризата на Сокола. Опря чело на бузата му.

— Знам, че изглеждам луда — промълви Лана, — но чувствам в себе си страшна празнота, а това е ужасно.

Устата й произнесе думите леко и с трепет, съвсем близко до кожата му.

Сокола премести глава на възглавницата и се обърна с лице към нея. Устните на Лана усетиха твърдите очертания на неговата уста, топлия му дъх, който сякаш проникваше в нейния. Сокола очерта с пръст кръг на гръбнака й и този допир накара плътта й да потръпне.

Другата ръка оплиташе пръсти в косите й и упражняваше лек натиск, за да срещне по-умело устните им. Дълго време целувката им бе само целувка — устни здраво притиснати о други устни. Въпреки това носеше в себе си живия пламък, който стопи сковаността на Лана. Когато устата на Сокола помръдна в търсене на нейните устни тя можа да отвърне.

Грубата виталност даде сили на Лана. Ръцете на Сокола я галеха, пробуждаха плътта й там, където я докосваха. Сетивата, които за момента отбелязваха само дълбините на болката и страданието, започнаха да реагират на живата сила, излъчвана от мъжа до нейния хълбок. Реагираха на грубия допир на челюстта му, на вкуса на устните му, примесен със солта на собствените й сълзи. Под дланите, промъкващи се под неговата риза, се чувстваше учестеното му сърцебиене. По-бавно тя опознаваше дългите слаби мускули, лъкатушните гънки на краката под грубата материя на панталона; здравите, упорити очертания на хълбоците, стегнатите мускули на гърдите и плещите — мъжественост в чистия й вид, мощна, груба и дръзка.

Постепенно Лана усети, че я изпълва силата и радостта от живота. Лесно бе да се отдаде на новите усещания, които се раждаха в нея. Разгарящият се пламък прогонваше сенките на ужаса. Чувство подир чувство преминаваха през цялото й тяло — допира на тези ръце до ханша, до корема, до гърдите, докато зъбите и устните, му си играеха със зърното.

После той я пусна. Лана остана сама в леглото, объркана, изгубена, изтръпнала от новата болка. Непонятни звуци извираха от нея. Ушите бучаха. Лана още веднъж пропадна в черната бездна на болката.

— Не!

Във вика имаше нещо повече от протест, но даде желаните резултати. Дюшекът се огъна под тежестта на друго тяло. Миг по-късно Лана усети предишната твърдост и протегна ръце да я докосне. Очертанията им се сляха. Страстната целувка на мъжа я издигна от дълбините, в които бе пропаднала, и я накара да полети на шеметни височини. Актът на сътворение сам по себе си предвещаваше нов жизнен цикъл. За Лана той бе нов, никога невиждан хоризонт, чиито златисти екстази й предстоеше да изпита.

Красотата им я понесе на огромни, криле. Когато отново стъпи на земята с лекота, бе прекалено изтощена, за да си спомни къде е била. Искаше да си почине само за миг и се сгуши в обятията на съня, без страх и тревога за виденията, които щеше да й донесе.

Призори Сокола отдръпна ръце от спящата жена и се измъкна безшумно от леглото. В сивкавия здрач, проникващ от прозорците, той се взря в лицето, отпуснато и доволно, обрамчено от буйните тъмни лъскави коси. Изкушаваше се да протегне ръка и да погали щедрата извивка на устните, а тялото му търсеше отново сладостите на податливата плът. Желанието отново го обзе. Въпреки това Сокола вдигна завивката и нежно покри голотата й. После събра пръснатите по земята дрехи.