Робърт Бърнс
Завръщането на войника

Завърши страшната война,

небето пак сияе.

И в черно не една жена

с децата си ридае.

 

Напуснах лагера без скръб

след дълга бойна служба,

с войнишка раница на гръб,

богат с тъги и дружба.

 

Нарамил празната торба,

вървях с войнишка крачка.

Не водих аз с врага борба

със цел да трупам плячка.

 

За Ненси в първите лъчи

аз мислех с радост тиха,

за двете й добри очи,

които ме плениха.

 

И ето нашата река

и мелницата, дето

притисках нейната ръка

със нежност до сърцето.

 

И ей ме стигнал у дома,

пред къщата позната.

И гледам я, седи сама

и чака на вратата.

 

Избърсах сълзите си аз —

да плача не умея —

и с променен нарочно глас

тъй заговорих с нея:

 

— От тоя слънчев летен ден

ти по-красиво грееш.

И този момък е блажен,

за който най милееш.

 

Аз нямам грош, но моя край

спасих от смърт със щика.

За нощ поне приют ми дай.

Смили се над войника.

 

В очите й изгря за миг

една сълза голяма:

— Обичам аз един войник,

но вест от него няма…

 

За мене свят е тоз пагон,

кокарда и петлици,

а в къщи даваме подслон

на честните войници.

 

Но миг! И моите черти

познала, пламна: — Вили —

извика тя, — нима си ти?

Нима се върна, мили?

 

— Да, туй аз съм, непроменен.

А ти си още млада.

И твоята любов за мен

е най-добра награда.

 

Завърши моят път суров,

а ти ме чакаш верно.

Макар и беден, с теб, любов,

съм пак богат безмерно.

 

Тя каза: — Имам аз имот.

Ще стигне той за двама.

Ще имаме щастлив живот.

Със тебе бедност няма.

 

… Убива се да прибере

жетварят ечемика.

Търговецът за злато мре,

но мре за чест войника!

 

Не му отказвайте приют.

Той бди с осанка строга

за своя край във дни на смут,

в минути на тревога.