Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (20)

Епилог

От гледна точка на Майлс, двете седмици до императорската сватба се изнизаха бързо, макар той да подозираше, че Грегор и Лайза са ги прекарали в зона на релативистично изкривяване на времето, където дните се точат бавно, а човек старее бързо. Случеше ли се да се сблъска с Грегор, произвеждаше подходящите съчувствени звуци и се съгласяваше, че това публично мъчение е непосилен товар, но, вярно, товар, какъвто всекиму се налага да носи, присъщ на човешкия род, горе главата, давай напред и така нататък. Вътре в главата му обаче се въртеше непрестанен контрапункт като малки въздушни мехурчета, които току изскачаха на повърхността: „Виж! Сгоден съм! Нали е красавица? Тя ми предложи. Освен това е умна. И ще се омъжи за мен. Моя, моя, цялата моя. Сгоден съм! Ще се женя! За тази жена!“ — кипеж, който външно се изразяваше, надяваше се той, само под формата на хладна приветлива усмивка.

Уреди се да вечеря три пъти в дома на семейство Вортис, а Екатерин и Ники на два пъти идваха в замъка Воркосиган, преди седмицата на сватбата да му се стовари на главата и да експроприира не само обедите и вечерите, а и закуските му. И все пак разписанието му не беше толкова обременително като разписанията на Грегор и Лайза, които лейди Алис и ИмпСи бяха запълнили до минутата. Майлс покани Екатерин да го придружава на всичките му светски задължения. Тя му вдигна вежди и благоразумно си избра три. Едва по-късно Карийн му посочи, че една дама не би могла да се появява до безкрайност с един и същ тоалет пред хората — проблем, който Майлс с радост би се заел да разреши, стига да се беше сетил, че съществува. Може пък така да беше по-добре. Искаше Екатерин да сподели с него удоволствията, а не изтощението.

Облакът от добросърдечни поздравления, обгърнал ги след зрелищния им годеж, притъмня само веднъж, на вечеря в чест на Ворбарсултанската пожарна, която включваше и награждаване на пожарникарите, проявили изключителна смелост или бърза мисъл през последната година. На излизане с Екатерин под ръка Майлс завари вратата наполовина запречена от подпийналия лорд Вормуртос, един от претърпелите поражение поддръжници на Ришар. По това време залата почти се беше опразнила, а малкото останали гости разговаряха на групички. Сервитьорите вече раздигаха масите. Вормуртос се облегна на рамката със скръстени ръце и не понечи да им направи път.

— Извинете ме — учтиво го помоли Майлс, при което Вормуртос сви устни с подчертана ирония.

— Защо не? Всички други ви извиниха. Изглежда, че ако имаш достатъчно воркосиганска кръв, може да ти се размине дори и убийство.

Екатерин застина. Майлс се поколеба за част от секундата, обмисляйки различни варианти на отговор — обяснение, ярост, протест? Да спори в коридора с един пийнал глупак? Не. „Аз съм син на Арал Воркосиган, в края на краищата.“ Затова, вместо да прибегне към някоя от горните възможности, той вдигна немигащ поглед към Вормуртос и прошепна:

— Ако наистина вярваш в това, защо тогава си ми застанал на пътя?

Пиянската ухилена усмивка на Вормуртос се отцеди, заменена от закъсняла бдителност. С насилено нехайство, което не докара много убедително, той се отмести и им махна с ръка да минат. А когато Майлс оголи зъби в крива усмивка, отстъпи крачка назад. Майлс премести Екатерин от другата си страна и излезе през вратата, без да поглежда назад.

Докато вървяха по коридора, Екатерин хвърли поглед през рамо и с тон на безстрастно наблюдение промърмори:

— Разкара се. Знаеш ли, някой ден чувството ти за хумор ще те вкара в големи неприятности.

— Нищо чудно — въздъхна Майлс.

* * *

Според Майлс императорската сватба не се различаваше много от десантна операция, само дето, слава богу, не той я командваше. Сега беше ред на лейди Алис и на полковник лорд Вортала Младши да получават нервни кризи. Майлс трябваше да е доволен. От него се искаше само да се усмихва и да изпълнява нареждания, докато всичко това приключи.

Добре поне че беше лято, защото единственото място, достатъчно голямо за всички кръгове от свидетели (като се изключеше зашеметително грозният градски стадион), беше бившият параден плац, сега обрасла с гъста трева поляна до южното крило на двореца. Балната зала беше резервен вариант в случай че завали дъжд, което, ако питаха Майлс, си беше чиста проба терористичен план, заплашващ със смърт от прегряване и кислородна недостатъчност по-голямата част от управителното тяло на Империята. За да са в тон със снежните виелици, ознаменували годежа по време на Зимния празник, би трябвало да се извие торнадо, но за всеобщо облекчение денят не вещаеше катаклизми.

Сутринта започна с поредната официална закуска, този път на Грегор с младоженческата му свита. Грегор изглеждаше малко изнервен, но и твърдо решен да издържи.

— Как си? — попита го Майлс.

— Ще издържа някак вечерята — увери го Грегор. — След това ще удавим хайката в езеро от вино и ще избягаме.

Дори и Майлс не знаеше кое убежище са избрали Грегор и Лайза за първата си брачна нощ — някоя от къщите, които Ворбара притежаваха в провинцията, селското имение на приятел или например боен кораб в орбита. В едно обаче беше сигурен — нямаше да има някоя от онези нелепи серенади с тракащи чайници, тенджери и подсвирквания, които по традиция организираха на новобрачните двойки. Грегор беше подбрал най-ощетените си откъм чувство за хумор офицери от ИмпСи да охраняват бягството му.

Майлс се прибра да се преоблече в най-хубавата си фамилна униформа, накичена с грижлива селекция военни отличия, които иначе не слагаше никога. Екатерин щеше да го гледа от третия кръг свидетели, заедно с вуйчо си, вуйна си и останалите имперски ревизори. Едва ли щеше да я види преди изричането на клетвите — мисъл, която му подсказа какви ли размери трябва да е придобило нетърпението на Грегор.

Когато се върна, се присъедини към баща си, Грегор, Дру и Ку, граф Хенри Ворволк и съпругата му, и към останалите от първия кръг, които чакаха на определеното им място в една от залите. Вицекралицата беше отишла да помогне на лейди Алис. Двете жени и Иван пристигнаха минути преди началото. Когато светлината на лятната вечер потъмня до златно, конят на Грегор, великолепен черен жребец с лъснати до блясък кавалерийски такъми, бе заведен до западния вход. Един от гвардейците на Ворбара го последва, повел прекрасна бяла кобила, приготвена за Лайза. Грегор се метна на седлото. В парадната си униформа в червено и синьо изглеждаше едновременно внушителен и трогателно изнервен. Заобиколен от ескорта си, той бавно потегли през поляната, по пътечката сред хората, към бившите казарми, сега преустроени на стаи за гости, където беше настанена делегацията от Комар.

Дойде ред Майлс да влезе в ролята си, която изискваше да потропа на вратата и да поиска, изричайки строго официални реплики, булката да бъде изведена навън. От широко отворените и украсени с цветя прозорци го наблюдаваше орляк кикотещи се комарки. Направи крачка назад, когато Лайза и родителите й излязоха. Облеклото на булката, отбеляза си той с ясното съзнание за подробния разпит, на който щяха да го подложат по-късно, включваше бяло копринено жакетче със засукано лъскаво везмо, тежка бяла копринена пола-панталон и бели кожени ботушки, плюс воал с гирлянди от цветя, които се спускаха като водопад по гърба на Лайза. Няколко напрегнато усмихнати гвардейци в ливреите на Ворбара се погрижиха целият този ансамбъл да бъде качен без инциденти на гърба на забележително кротката кобила — Майлс подозираше, че кротостта й поне отчасти се дължи на съответните медикаменти. Грегор обърна коня си, наведе се към Лайза и стисна за миг ръката й, при което двамата си размениха еднакво сащисани усмивки. Бащата на Лайза, нисък и кръгъл комарски олигарх, който не се беше доближавал до кон преди упражненията за днешната церемония, хвана храбро повода на кобилата и кавалкадата пое по обратния път през тълпата благопожелатели към южната поляна.

Схемата на церемонията беше очертана посредством малки планински вериги от оцветен ориз, възлизащ на стотици килограми, според информацията на Майлс. Малкият централен кръг очакваше двойката младоженци, обграден от шестолъчна звезда за главните свидетели и серия концентрични кръгове за гостите. Първият — за роднините и близките приятели, следващият — за графовете и техните графини, следващият — за висшите правителствени служители, висшите военни и имперските ревизори, следващият — за чуждопланетните делегации. Зад тях се бяха наблъскали обикновени граждани досами стените на двореца, че и на улицата отвън. Кавалкадата се раздели, булката и женихът слязоха от конете и влязоха в кръга от противоположни посоки. Конете бяха отведени, а на Майлс и Лайзината секундантка бяха връчени официалните торби с ориз, чието съдържание трябваше да изсипят на земята, затваряйки кръга около младоженците, което те успяха да направят, без да изпуснат торбите или да посипят твърде много ориз по краката си.

Майлс зае мястото си на определения му връх от звездата, неговите родители и родителите на Лайза застанаха от двете му страни, а комарската приятелка и секундантка на Лайза — срещу него. Понеже на него не му се налагаше да помни репликите на Грегор, Майлс оползотвори времето, докато двамата младоженци повтаряха клетвите си — на четири езика, — в изучаване на радостта, изписала се по лицата на вицекраля и вицекралицата. Май досега не беше виждал баща си да плаче на публично място. Добре де, този необичаен феномен може и да се дължеше донякъде на сълзливото настроение, обзело всичко живо днес, но част със сигурност си беше от чиста проба политическо облекчение. Това поне беше причината той да трие влагата от очите си. Дяволски ефективно публично представление си беше тази церемония… Майлс преглътна и пристъпи напред да разрита ориза и да отвори кръга, така че новоизлюпените съпрузи да излязат от него. Възползва се от привилегията и възможността пръв да стисне ръката на Грегор и да се вдигне на пръсти, за да целуне поруменялата страна на булката. А после, най-сетне, настана време за купон, задълженията му приключиха, можеше да се откачи от кукичката и да тръгне да търси Екатерин сред множеството. Запробива си път през хората, които масово загребваха с шепи от ориза и го тъпчеха по джобовете си като сувенир — а той проточваше врат да зърне една елегантна жена в сива копринена рокля.

* * *

Карийн сграбчи Марк за лакътя и въздъхна доволно. Кленовата амброзия се беше превърнала в хит.

Доста умно от страна на Грегор, помисли си Карийн, да раздели астрономическата цена на сватбения прием с графовете си. Всеки окръг бе поканен да вдигне в дворцовата градина павилион, в който да се предлагат най-различни местни деликатеси и напитки (одобрени, разбира се, от лейди Алис и ИмпСи). Получаваше се нещо като окръжен панаир, или по-скоро, панаир на окръзите, но съревнованието определено беше извадило на показ най-доброто от Бараяр. Павилионът на окръг Воркосиган беше на лично място, в северозападния ъгъл, на върха на една пътечка, която се спускаше към ниските градини. Граф Арал беше дарил хиляда литра от окръжното си вино — традиционна и популярна сред графовете постъпка.

А на една маса до винения бар лорд Марк Воркосиган и „МПВК Индустрии“ предлагаха на сватбарите първия си хранителен продукт. Мама Кости и Енрике, закичени с фирмени значки, ръководеха отбор от прислугата на Дом Воркосиган, чиято задача бе да предлага щедри количества кленова амброзия на висшите вори толкова бързо, колкото можеха да я подават през масата. В края на плота, обкичена с цветя, се мъдреше телена клетка с две дузини чистак нови Великолепни буболечки, искрящи в синьо, червено и златно, заедно с кратка обяснителна табелка, чийто текст Карийн беше редактирала, отстранявайки както техническите залитания на Енрике, така и натрапчивата комерсиалност на Марк, и която обясняваше как точно е създадена амброзията. Добре де, вярно, че преименуваното буболечешко масло, което раздаваха в момента, не беше произведено от новите буболечки, но това беше дребна техническа подробност и нищо повече. Майлс и Екатерин се появиха сред тълпата заедно с Иван. Майлс забеляза Карийн, която му махаше настойчиво, и тръгна към нея. На лицето му пак се беше настанила полупобърканата доволна физиономия, с която се разхождаше вече от две седмици. Екатерин, на първия си прием в Императорския дворец, изглежда, страдаше от пристъп на страхопочитание. Карийн грабна чаша с амброзия и я вдигна към приближаващото трио.

— Екатерин, направо се влюбиха във Великолепните буболечки! Поне половин дузина жени се опитаха да си откраднат буболечка, за да я прибавят към украсата от цветя в косите си. Наложи се Енрике да заключи клетката, за да ограничи загубите. Каза, че се за демонстрация, а не са тестери.

Екатерин се засмя.

— Радвам се, че успях да излекувам резистентността на клиентите ви!

— О, да, и още как! А и с този дебют на императорската сватба всички ще полудеят по тях! Опита ли вече кленовата амброзия, Майлс?

— Опитвал съм и преди, благодаря — кисело каза Майлс.

— Иване! Непременно трябва да я опиташ!

Иван се понамръщи, но учтиво доближи лъжичка сладолед до устата си. Изражението му се промени.

— Божке, каква е подправката? Направо е страхотно! — И устоя на опита на Карийн да си върне чашата.

— Кленова медовина — изчурулика щастливо Карийн. — Идея на Мама Кости. Наистина се получи!

Иван преглътна и спря с лъжица във въздуха.

— Кленова медовина? Най-отвратителното алкохолно питие, варено някога от хората, достойно само за партизани преди атака и подлагащо на кански мъки стомаха ти?

— Човек свиква с вкуса й — промърмори Майлс.

Иван си гребна пак.

— Комбинирано с най-отвратителния хранителен продукт на света… Как, за бога, е постигнала такъв резултат? — Огреба остатъка от мекия златист сладолед и огледа чашата, сякаш обмисляше дали да не я оближе с език. — Забележително ефикасно, при това. Хем се наяждаш, хем се напиваш… нищо чудно, че се редят на опашка!

Марк вметна със самодоволна усмивка:

— Току-що си поприказвах хубавичко с лорд Ворсмит. Без да навлизам в детайли, мога да кажа, че началният ни недостиг на оборотен капитал, изглежда, намери своето разрешение. Екатерин! Вече съм в състояние да изплатя акциите, които ти дадох за дизайнерския проект. Какво ще кажеш, ако ти предложа два пъти повече от номиналната им стойност?

Екатерин изглеждаше развълнувана.

— Това е чудесно, Марк! И толкова навреме. И е повече, отколкото съм очаквала…

— Искаш да кажеш — прекъсна я твърдо Карийн — „не, благодаря“, и точка. Да не си луда да си продаваш акциите, Екатерин! Ако ти потрябват пари в брой, просто ще представиш акциите като допълнителна гаранция за заем. После, на следващата година, когато цената им се покачи не знам колко пъти, продаваш част от акциите, изплащаш си заема, а останалите запазваш като инвестиция с висока възвръщаемост. Докато Ники порасне, току-виж си спечелила достатъчно, за да му платиш училището за скокови пилоти.

— Не е задължително да го правиш по този начин… — започна Марк.

— Точно така ще постъпя аз с моите. Смятам да си платя с тях обратния път до колонията Бета! — Не й се налагаше да моли и за едно десетаче родителите си — новина, която те бяха възприели малко по-изненадано, отколкото беше добре за самочувствието й. После се бяха опитали да й предложат, твърде настоятелно, известна сума като месечна издръжка, колкото да възстановят равновесието, реши Карийн, или пък за да вземат надмощие. Беше отклонила предложението им с най-голямо удоволствие. — И на Мама Кости казах да не продава.

Екатерин присви очи.

— Разбирам, Карийн. В такъв случай… благодаря ти, лорд Марк. Ще обмисля предложението ти.

Марк измърмори нещо под нос, но не посмя да поднови натиска под зоркия ироничен поглед на брат си.

Карийн се върна щастлива зад масата, където Мама Кости тъкмо разчупваше печата на поредната петлитрова туба с кленова амброзия.

— Как върви? — попита Карийн.

— С това темпо до час ще са омели всичко — докладва готвачката. Носеше дантелена престилка върху най-хубавата си рокля. Голяма и сложно изплетена огърлица от свежи орхидеи, която й бе подарил Майлс, се съревноваваше за място върху гърдите й с фирмената значка. Имаше повече от един начин да си осигуриш покана за императорската сватба…

— Идеята ти за кленовата медовина наистина поприглади перушината на Майлс — каза й Карийн. — Не познавам много други хора, които наистина пият това нещо.

— О, идеята не беше моя, Карийн — каза Мама Кости. — Лорд Воркосиган го предложи. Кленовите насаждения и пивоварната за медовината са негови… Знае той как да помогне на онези бедни хорица в планините Дендарии, ако питаш мен.

Широката усмивка на Карийн стана още по-широка.

— Ясно. — Метна скришен поглед към Майлс, който стоеше доволно с дамата си под ръка и се преструваше на безразличен към проекта на брат си.

В сгъстяващия се здрач из градините на двореца заблещукаха малки цветни светлинки. В клетката си Великолепните буболечки размахаха крилца и на свой ред заискриха, сякаш в отговор.

Марк гледаше Карийн, която се връщаше от масата им с буболечешко масло — цялата руса и бяла и прозирно розова и направо да я схрускаш — и въздъхна с наслада. Пъхнатите му в джобовете ръце напипаха зрънцата ориз, които Карийн беше настояла да й запази при разтурването на сватбения кръг. Загреба шепа и я протегна към нея с въпроса:

— И какво следва да правим сега с всичкия този ориз, Карийн? Да го посадим, или какво?

— О, не — каза тя, когато той я придърпа към себе си. — Той е просто за спомен. Повечето хора ще го сложат в малки торбички и един ден ще се опитат да впечатлят с него внуците си: „И аз бях на сватбата на стария император.“

— Това са вълшебни зрънца — вметна Майлс. — Умножават се. До утре — или още до довечера — из целия град ще се продават малки торбички с уж сватбен ориз за радост на лековерните. С тонове.

— Така значи? — Марк се замисли. — Знаеш ли, човек може да прави това и съвсем законно, с малко изобретателност. Взимаш шепата си сватбен ориз, смесваш го с чувал обикновен ориз, пакетираш го в малки торбички… така клиентът пак ще получи истински императорски сватбен ориз, в известен смисъл, но ще има за много…

— Карийн — прекъсна го Майлс, — направи ми една услуга. Провери джобовете му преди да си тръгне оттук и конфискувай всичкия ориз, който намериш там.

— Не съм казал, че аз ще го направя! — възмутено се оправда Марк. Майлс му се ухили и той си даде сметка, че пак са го подхлъзнали. Усмихна му се глуповато в отговор, прекалено екзалтиран от всичко тази вечер, за да устиска за повече от няколко секунди всяка емоция с температура по-ниска от тази на всеопрощаващото добродушие.

Карийн вдигна очи и Марк проследи погледа й до комодора в парадната му червено-синя униформа и мадам Куделка, в нещо зелено и веещо се като на Лятна царица, които се приближаваха към тях. Комодорът размахваше наперено бастуна си, но на лицето му се беше настанил любопитно самовглъбен израз. Карийн изтича да им сипе от амброзията.

— Как сте? — поздрави Майлс двойката.

Комодорът разсеяно отвърна:

— Аз съм малко… хм. Малко… хм…

Майлс вдигна вежда.

— Малко „хм“?

— Оливия — каза мадам Куделка — току-що обяви годежа си.

— Помислих си аз, че е дяволски заразно — каза Майлс и се ухили лукаво на Екатерин.

Екатерин му върна разтапяща усмивка, после се обърна към двамата Куделка:

— Поздравления. Кой е късметлията?

— Това е… хм… точно с това ще трябва да свикнем — въздъхна комодорът.

Мадам Куделка каза:

— Граф Доно Ворутиър.

Карийн се върна с чашите амброзия навреме, за да чуе последното. Подскочи и изписка доволно. Марк хвърли поглед към Иван, който само поклати глава и посегна за още амброзия. От цялата компания единствен той не възкликна с една или друга степен на изненада. Изглеждаше начумерен, да. Изненадан — не.

След кратка смилателна пауза Майлс каза:

— Винаги съм си мислел, че едно от момичетата ви ще си хване граф.

— Да — рече комодорът, — но…

— Убедена съм, че Доно ще знае как да я направи щастлива — обади се Екатерин.

— Хм.

— Тя иска голяма сватба — каза мадам Куделка.

— Както и Делия — допълни комодорът. — Оставих ги да се карат коя да вземе по-ранната дата. И първа да нанесе удар на оскъдния ми бюджет. — Той обходи с поглед градините и все по-шумните гости. Вечерта едва започваше, така че повечето все още бяха във вертикално положение. — Това тук им пуска какви ли не мухи в главите.

Майлс каза замислено:

— Май наистина трябва да поговоря с Дъв.

Комодор Куделка пристъпи по-близо до Марк и сниши глас.

— Марк, аз… дължа ти извинение. Не исках да бъда толкова груб.

— Няма нищо, сър — каза Марк, изненадан и трогнат.

Комодорът добави:

— Значи се връщаш на Бета през есента… добре. На твоята възраст човек няма защо да бърза… да се задомява де.

— И ние така решихме, сър. — Марк се поколеба. — Знам, че още не ме бива много по семействата. Но съм решен да се науча.

Комодорът го удостои с кратко кимване и крива усмивка.

— Добре се справяш. Продължавай в същия дух.

Ръката на Карийн стисна неговата. Марк преглътна и внезапно, кой знае защо, си помисли, че човек не само може да има семейство, а да има и повече от едно. Цял куп роднини…

— Благодаря ви, сър. Ще се постарая.

В този момент се появиха и Оливия и Доно, ръка за ръка, Оливия — в любимото си игличеножълто, Доно — тържествено великолепен в сивото и синьото на Дом Ворутиър. Тъмнокосият Доно беше всъщност малко по-нисък от бъдещата си невяста, — за пръв път забеляза Марк. Всички момичета Куделка бяха много високи. Но излъчването на Доно беше толкова силно, че човек просто не забелязваше разликата в ръста.

Присъединиха се към групичката им с думите, че поне петима души им били казали да опитат кленовата амброзия преди да е свършила. Останаха да приемат поздравленията на присъстващите, докато Карийн изприпка да донесе нови чаши. Дори и Иван се справи подобаващо с това си светско задължение и им поднесе поздравленията си.

Когато Карийн се върна, Оливия й каза:

— Току-що говорих с Татя Ворбретен. Толкова е щастлива — двамата с Рене ще си имат момченце! Ембрионът е бил прехвърлен в утробния репликатор тази сутрин. Засега е напълно здравичко.

Карийн, майка й, Оливия и Доно доближиха глави и за кратко разговорът придоби ужасяващо акушерски характер. Иван се дръпна встрани.

— Става все по-лошо и по-лошо — сподели той с Марк с кух глас. — Преди губех старите си гаджета едно по едно в оковите на брака. Сега ми се измъкват на двойки.

Марк сви рамене.

— Не мога да ти помогна, братовчед. Но ако искаш съвет от мен…

— Ти да ми даваш съвет на мен относно любовния ми живот? — възмутено го прекъсна Иван.

— Получаваш толкова, колкото даваш. Дори и аз го проумях накрая. — Марк му се ухили.

Иван изсумтя и понечи да тръгне към ниските градини, но после спря като закован, защото видя как граф Доно махна на братовчед си Биърли Ворутиър.

— Тоя пък какво прави тук? — промърмори Иван.

Доно и Оливия се извиниха и си тръгнаха, вероятно за да споделят новината за годежа си с новата плячка. Иван, след кратко мълчание, подаде празната си чаша на Карийн и ги последва.

Комодорът остърга с лъжичката последните остатъци амброзия от чашата си и погледна навъсено след Оливия, увиснала радостно на ръката на новоизлюпения си годеник.

— Графиня Оливия Ворутиър — измърмори под нос той, очевидно в опит да приспособи както говорния си апарат, така и съзнанието си към тази нова идея. — Моят зет, граф… по дяволите, той е кажи-речи достатъчно стар да й бъде баща.

— Майка със сигурност — промърмори Марк. Комодорът го изгледа сърдито.

— Разбираш ли — каза той след миг, — по принципа на подобието, предполагам, винаги съм смятал, че момичетата ми ще си вземат умни, обещаващи млади офицери. А аз на стари години ще се обзаведа с цял щаб от зетьове генерали. Е, все пак имам Дъв за успокоение. И той не е млад, но поне е достатъчно умен, чак да ти настръхнат косите. Е, може пък Мартя да ни снабди с бъдещ генерал.

Мартя с джодженовозелената си рокля преди известно време беше спряла при масата с буболечешко масло да провери на какъв успех се радва операцията, и там си беше останала да помага в раздаването на амброзията. Двамата с Енрике се наведоха да вдигнат поредната туба и ескобарецът се засмя на нещо, която беше казала. Бяха се споразумели, когато Марк и Карийн се върнат на Бета, Мартя да поеме нещата в свои ръце, като бизнес управител, и да надзирава пуска на фабриката в окръг Воркосиган. Марк подозираше, че накрая Мартя ще сложи ръце на контролния пакет акции. Но това нямаше значение — нали буболечките бяха само първият му опит в предприемачеството. „Мога много повече.“ Енрике щеше да се зарови в лабораторията си. Двамата с Мартя щяха, без съмнение, да научат много от съвместната си работа.

Марк опита на вкус следното евентуално изречение: „А това е баджанак ми, доктор Енрике Боргос…“ Премести се така, че комодорът да се озове с гръб към масата, където Енрике зяпаше Мартя с нескрито възхищение и разливаше амброзия по пръстите си. Непохватните млади интелектуалци се подмладявали с възрастта, беше му казала веднъж Карийн. Така че ако едната Куделка беше избрала военен, другата — политик, а третата — икономист, комплектът щеше да стане пълен, ако четвъртата избереше учен… И в резултат на стари години Ку щеше да се сдобие не само с генерален щаб, а със света. Марк милостиво реши да запази тези размишления за себе си.

Ако до Зимния празник бизнесът потръгнеше, можеше да подари на Ку и Дру една екскурзия до Сферата, просто за да окуражи зараждащата се у комодора търпимост към по-либерални разбирания. А че това щеше да им даде възможност да идат до колонията Бета и да видят Карийн, би било неустоим подкуп, според него поне…

* * *

Иван стоеше и наблюдаваше търпеливо, докато Доно привършваше сърдечния си разговор с братовчед си Биърли. След това Доно и Оливия влязоха в двореца през широко отворените стъклени врати, от които върху широката алея, застлана с каменни плочи, се изливаше поток светлина. Биърли си взе чаша вино от подноса на един минаващ покрай него сервитьор, отпи и се облегна замечтано на балюстрадата с изглед към спускащите се надолу градински алеи.

Иван пристъпи към него и каза приятелски:

— Здравей, Биърли. Защо не си в затвора?

Биърли го погледна и се усмихна.

— Защо ли, Иване? Защото съм имперски свидетел, не знаеше ли? Тайните ми показания бутнаха скъпия Ришар във фризера. Всичко е опростено.

— Доно ти е простил за онова, което се опита да му направиш?

— Идеята беше на Ришар, не моя. Винаги се е гордял, че е човек на действието. Не беше трудно да го подмамя да пресече линията, от която няма връщане назад.

Иван се усмихна през зъби и стисна Биърли за лакътя.

— Хайде да се поразходим.

— Къде? — неспокойно попита Биърли.

— Някъде, където няма толкова хора.

Първото уединено местенце, до което ги отведе пътеката — каменна скамейка в ниша сред храстите — беше заето от една двойка. Мъжът беше младши офицер, когото Иван познаваше от щаба на Операции. Отне му около петнайсет капитански секунди да изгони двойката. Биърли изгледа сценката с престорено възхищение.

— Напоследък демонстрираш смайваща властност, Иване.

— Сядай, Биърли. И престани с глупостите. Ако ти е възможно.

Усмихнат, но с предпазливост в погледа, Биърли се настани удобно и кръстоса крака. Иван зае позиция между него и изхода.

— Защо си тук, Биърли? Грегор ли те покани?

— Доно ме вмъкна.

— Браво на него. Направо да не повярваш. Аз например не го вярвам въобще.

Биърли вдигна рамене.

— Истина е.

— Какво стана всъщност онази вечер, когато нападнаха Доно?

— Божичко, Иване! Упорството ти започва ужасяващо да ми напомня за по-ниския ти братовчед.

— Лъжеше и преди, и сега лъжеш, но не мога да преценя за какво точно. От тебе ме заболява главата. И смятам да споделя това си усещане.

— Хайде, хайде… — Очите на Биърли просветваха под цветните светлинки, макар че лицето му беше наполовина в сянка. — Съвсем просто е. Казах на Доно, че съм агент-провокатор. Вярно, помогнах да заложат капана. Онова, което пропуснах да спомена — на Ришар, — беше, че съм подсигурил и взвод от градската полиция, който да се намеси и да прекрати нападението. След което, по сценарий, Доно трябваше да се появи залитайки в Дом Ворсмит пред половината Съвет на графовете. Великолепен публичен спектакъл, който със сигурност щеше да ни осигури голяма подкрепа заради едното съчувствие.

— И Доно ти е повярвал на приказките?

— Да. За щастие, бях в състояние да представя полицаите като свидетели за добрите ми намерения. Не съм ли умен? — Биърли се наду.

— Същото се отнася и за Доно, като си помисля. Заедно ли го измислихте това, да подлъжете Ришар в капана?

— Не. Замислил го бях като изненада, макар и не чак такава, каквато… каквато се получи. Исках да съм сигурен, че реакцията на Доно ще е напълно убедителна. Нападението трябваше да започне — и да има свидетели — за да уличи Ришар и да елиминира евентуалната му защита в стил „Ама аз само се шегувах“. Нямаше да свърши работа, ако самият Ришар се окажеше чисто и просто — и доказуемо — жертва на капан, заложен от политическия му съперник.

— Мога да се закълна, че не се преструваше на притеснен до смърт, когато се свърза с мен онази нощ.

— Изобщо не се преструвах. Цялата ми прекрасна хореография беше отишла по дяволите. Макар че, благодарение на теб и Оливия, резултатът беше същият. Май трябва да съм ти признателен. Животът ми би бил… изключително неприятен в момента, ако онези бандюги си бяха свършили работата.

„Колко точно неприятен, Биърли?“ Иван замълча за миг, после попита тихо:

— Грегор ли нареди това?

— Да не би да храниш някакви романтични представи за достоверна опровержимост, Иване? Господи, не! Доста усилия положих да държа ИмпСи далеч от плановете си. Побъркваха се от старание покрай наближаващата сватба. Ако знаеха, щяха да поискат моментално да арестуват конспираторите. Което нямаше да е и наполовина толкова ефективно от политическа гледна точка.

Дори Биърли да лъжеше… Иван хич не щеше и да знае.

— Ако ще играеш такива игрички, гледай да си сигурен, че ще спечелиш, както казва Майлс. Първо правило. Второ правило не съществува.

— И на мен ми каза същото — въздъхна Биърли.

Иван се поколеба.

— Майлс е говорил с теб за това?

— Преди десетина дни. Някой някога обяснявал ли ти е значението на израза „deja vu“?

— Скастрил те е, така ли?

— Имам си свои източници на обикновено скастряне. Беше по-лошо. Той… той ме критикува. — Биърли потръпна деликатно. — От гледната си точка на ръководител тайни операции, нали го знаеш. Надявам се никога да не го преживея отново. — Той отпи от виното си.

Иван за малко да се подведе към съпричастно съгласие. Но не съвсем. После се нацупи и попита:

— Е, Биърли… кой ти е свръзката?

Биърли примигна насреща му.

— Какво?

— Всеки таен информатор си има свръзка. Не е полезно за работата да те виждат как влизаш и излизаш от щаба на ИмпСи. Току-виж те запомнил тъкмо човекът, когото ти възложат да разработваш утре или другата седмица. Откога си на тази работа, Биърли?

— Каква работа?

Иван замълча и се намръщи. Изобщо не беше в настроение за глупости.

Биърли въздъхна.

— От почти осем години.

Иван вдигна вежда.

— Вътрешни работи… контраразузнаване… цивилен щатен служител… какъв е статутът ти? РС-6?

Биърли изкриви устни.

— РС-8.

— Ооо? Браво на теб.

— Е, така си е. Разбира се, беше РС-9. И пак ще бъде, сигурен съм. Някой ден. Просто ще трябва да скучая публично и да спазвам правилата за известно време. Например ще трябва да докладвам за този разговор.

— Чувствай се свободен да го направиш. — Ето че най-накрая всичко си беше дошло на мястото, сметките излизаха, в чисти колонки, без разни странни излишъци. Така, значи Биърли Ворутиър беше един от мръсните ангели на Илян… вече на Алегре вероятно. Със сигурност го бяха смъмрили за всичките тези ловки измами в полза на Доно. Но кариерата му щеше да оцелее. Ако Биърли беше разхлабен винт, то в недрата на ИмпСи също толкова сигурно имаше и някой много умен мъж с отвертка. Офицер от калибъра на Галени, ако ИмпСи имаше този късмет. Току-виж дори се отбил да се види с Иван след всичко това. Запознанството им несъмнено щеше да е интересно. И което беше най-хубаво, Биърли Ворутиър си беше негов проблем, а не на Иван. Усмихна се облекчено и стана.

Биърли взе чашата си и също се усмихна.

Мозъкът на Иван продължаваше да разнищва сценария въпреки строгите му заповеди да престане. Една чаша вино в собствения му стомах сигурно щеше да свърши работа. Но не можа да се сдържи и попита отново:

— И кои все пак е свръзката ти? Трябва да е някой, когото познавам, дявол го взел!

— Как да ти кажа, Иване. Човек ще си помисли, че при толкова много улики досега е трябвало и сам да се досетиш.

— Добре де… трябва да е някой от средите на висшите вори, защото явно това е твоята специалност. Някой, с когото се срещаш често, но не е сред постоянната ти компания. Някой, който поддържа ежедневен контакт с ИмпСи, но по ненатрапчив начин. Някой, на когото никой не би обърнал особено внимание. Незабележим канал, връзка, за която никой не би и помислил. Скрита на очевидно място. Кой?

Биърли се усмихна.

— Виж, това не мога да ти кажа.

И се отдалечи. Иван забърза да настигне един сервитьор с поднос с пълни с вино чаши. После се обърна да проследи с поглед Биърли, който, разигравайки превъзходна имитация на подпийнал градски клоун — не на последно място защото си беше подпийнал градски клоун — спря да удостои с едно от своите поклончета лейди Алис и Саймън Илян, които тъкмо излизаха от двореца, за да се разходят на чист въздух по широката алея. Лейди Алис му отвърна с хладно кимване.

Виното направо влезе в кривото гърло на Иван.

* * *

Завлякоха Майлс да позира с останалите главни сватбари за видеоснимки. Екатерин се опита да овладее нервността си, оставена в приятната компания на Марк и Карийн, но се отпусна облекчено чак когато зърна Майлс да слиза по стълбите от северната алея и да се отправя към нея. Императорският дворец беше огромен, стар и красив, малко плашещ и натъпкан с история, и на нея никак не й се вярваше, че някога ще почувства лекотата, с която Майлс току изскачаше от разни странични входове, сякаш дворецът му беше бащиния. И все пак… придвижването из това удивително място й се беше сторило по-лесно този път и тя не се съмняваше, че при следващото й посещение ще е още по-лесно. Или светът не беше такова огромно и страховито място, както я бяха накарали да повярва, или… тя не беше толкова малка и безпомощна, както я бяха учили. Ако силата беше илюзия, не беше ли илюзия и слабостта?

Майлс се хилеше. А когато хвана ръката й и я уви около лакътя си, направо се изкиска зловещо.

— Не знаех, че можеш да се смееш така злодейски, любов моя…

— Прекалено хубаво е, прекалено хубаво е, и толкоз. Трябваше веднага да те намеря и да ти кажа. — Отведе я встрани от претъпкания с роднини павилион на Воркосиган и тръгнаха по широка алея, която се изкачваше през Северната градина на стария император Ецар. — Току-що разбрах какъв е новият пост на Алексей Вормонкриеф.

— Надявам се да е в деветия кръг на ада! — отмъстително рече тя. — Този глупак почти успя да ми отнеме Ники!

— Почти толкова добро място. Кажи-речи същото, на практика. Изпратили са го на остров Кирил. Надявах се да го натоварят с метеорологичните прогнози, но новата му длъжност е да отговаря за прането. Е, човек не може да има всичко…

Екатерин се намръщи.

— Това не ми звучи като достатъчно наказание…

— Просто не разбираш. Остров Кирил — наричат го Лагера на вечния лед — е най-лошият военен пост в Империята. Зимна тренировъчна база. Това е арктически остров, на петстотин километра от целия свят, включително най-близката жена. Не можеш дори да избягаш с плуване, защото ще замръзнеш само за няколко минути във водата. Тресавищата те изяждат жив. Виелици. Вледеняваща мъгла. Ветрове, които могат да отнесат наземна кола. Студ, мрак, пияници, направо не ти е работа… навремето прекарах там цяла вечност… всъщност само два месеца. Войниците идват и си отиват след края на тренировъчната смяна, но постоянният състав няма къде да мръдне. О, наистина справедливо наказание…

Впечатлена от думите му, тя попита:

— Наистина ли е толкова зле?

— О, да! Че и отгоре. Ха! Ще трябва да му пратя каса хубаво бренди — в чест на императорската сватба, просто да му дам начална скорост. Или… по-добре не. Ще му пратя каса лошо бренди. И без това там никой вече не прави разлика.

Екатерин прие уверенията му за настоящите и бъдещите неприятности на мъчителя си и продължиха да се разхождат. Всички главни сватбари, включително и Майлс, скоро щяха да бъдат повикани за официалната вечеря и за известно време двамата щяха да бъдат разделени — той на високата маса между императрица Лайза и нейната комарска секундантка, тя — при лорд ревизор Вортис и вуйна си. Щяха да последват множество отегчителни речи, но Майлс изложи решителните си планове как двамата да се съберат след десерта.

— Е, какво ще кажеш? — попита той, загледан замислено в градините и празненството, вихрещо се все по-буйно в тях. — Искаш ли голяма сватба?

Сега вече тя разпозна зараждащия се театрален блясък в очите му. Но графиня Корделия я беше инструктирала как да се справи с това и Екатерин сведе срамежливо ресници.

— Не би било редно преди да е свършила годината ми на траур. Но ако нямаш нищо против да почакаш до следващата пролет, може да я направим толкова голяма, колкото искаш.

— Ясно — измърмори той. — Есента също е подходящо време за сватби…

— Сватба в тесен семеен кръг през есента? Нямам нищо против.

Майлс все щеше да намери някакъв начин да направи сватбата незабравима, за това тя нямаше опасения. Освен това подозираше, че може би ще е по-добре, ако не му оставя много време да се увлече в планове.

— Може би в градината на Воркосиган Сърло? — каза той. — Нея още не си я виждала. Или в градината, която проектира ти? — Погледна я косо.

— Разбира се — мило рече тя. — Сватбите на открито ще са истински хит през следващите няколко години. Лорд и лейди Воркосиган ще бъдат съвсем по модата.

Той се ухили. Неговата… нейната… тяхната бараярска градина щеше да е още твърде гола през есента. Но затова пък щеше да е пълна с филизи, надежда и живот, който чака под земята пролетните дъждове.

Спряха. Екатерин впери очарован поглед в сетаганданската дипломатическа делегация, която тъкмо се качваше по стълбите, виещи се откъм окъпаните в светлини езерца в ниското. Посланикът и великолепната му съпруга бяха придружени не само от губернатора — висш на Ро Сета, най-близката до Бараяр планета от сетаганданската империя, но и от една истинска висша от имперската столица. Въпреки мълвата, че висшите дами никога не пътуват, тя беше пратена като личен делегат от императора Флечир Джая и неговата императрица. Придружаваше я гем-генерал от най-висок чин. Никой не знаеше как изглежда тя, защото навсякъде се движеше в личен силов мехур, тази вечер с оттенък на искрящо розово в унисон с празничната атмосфера. Гем-генералът, висок и представителен, беше облечен с официалната кървавочервена униформа на Сетаганданската императорска гвардия, чийто цвят би трябвало да е в крещяща дисхармония с мехура, но не беше.

Посланикът погледна Майлс, махна му любезно за поздрав и каза нещо на гем-генерала, който кимна. За изненада на Екатерин, гем-генералът и розовият мехур се понесоха към тях.

— Гем-генерал Бенин — каза Майлс с най-авторитетния си ревизорски глас. Очите му грееха от любопитство и колкото и да беше странно, удоволствие. Поклони се дълбоко и искрено пред мехура. — И висша Пел. Радвам се да ви видя — така да се каже — отново. Надявам се необичайното за вас пътуване да не е било прекалено уморително.

— Всъщност не, лорд ревизор Воркосиган. Оказа се доста приятно. — Гласът й идваше от трансмитер в мехура. За огромно удивление на Екатерин за миг мехурът стана почти прозрачен. Седнала на плаващия си стол зад перленото сияние, една висока руса жена на неопределена възраст и в лека тъмнорозова рокля се появи за секунди. Беше зашеметяващо красива, но нещо в ироничната й усмивка противоречеше на младото лице. След миг екранът се замъгли.

— За нас е чест, че сте тук, висша Пел — официално рече Майлс, докато Екатерин примигваше с усещането за временна слепота. И внезапно се почувства като последната повлекана. Но възхищението в очите на Майлс гореше за нея, а не за розовото видение. — Позволете да ви представя годеницата си, мадам Екатерин Найл Ворвейн Ворсоасон.

Офицерът измърмори учтивите си поздравления, след това обърна замисления си поглед към Майлс, докосна устните си със странно церемониален жест и каза:

— Негово императорско величество висш Флечир Джая ме помоли, в случай че ви срещна, лорд Воркосиган, да ви предам личните му съболезнования за смъртта на вашия близък приятел адмирал Нейсмит.

Майлс не отговори веднага. Усмивката му сякаш замръзна за миг.

— Наистина. Смъртта му беше голям удар за мен.

— Негово императорско величество също така добави, че се надява адмирал Нейсмит да си остане покойник.

В очите на Майлс внезапно блеснаха искри.

— Предайте на Негово императорско величество от мен следното — надявам се да не възникне необходимост от възкресението му.

Гем-генералът се усмихна сурово и удостои Майлс с едва забележимо накланяне на главата.

— Ще предам думите ви съвсем точно, милорд. — Кимна и на двамата и последва останалата част от делегацията.

Екатерин, все още загледана със страхопочитание след мехура с блондинката, промърмори:

— Какво беше всичко това?

Майлс засмука долната си устна.

— Не е неочаквано, боя се, макар че ще го предам на генерал Алегре. Бенин просто потвърди нещо, което Илян подозира от повече от година. Самоличността ми от секретни операции е изчерпала възможностите си, поне що се отнася до сетаганданците. Е, адмирал Нейсмит с различните си клонинги, истински и измислени, ги държа в неведение по-дълго, отколкото смятах, че е възможно.

Кимна отсечено, без недоволство, въпреки пробягалото за миг по лицето му съжаление. После стисна по-силно ръката й.

Съжаление… А какво, ако двамата с Майлс се бяха срещнали на двайсет, вместо да се срещнат тя и Тиен? Било е възможно — по онова време тя беше студентка във Ворбарсултанския университет, а той — новоизлюпен офицер, сновящ между столицата и провинцията. Ако пътищата им се бяха пресекли, дали Екатерин би си спечелила един не така горчив живот?

„Не. По онова време сме били различни.“ Пътували бяха в различни посоки — пресечните им точки щяха да са кратки, те щяха да са безразлични един към друг и нямаше да подозират нищо. А и тя не можеше да си представи да си няма Ники и да не е научила онова, което бе научила по време на десетте години затъмнение. „Корените растат дълбоко в мрака.“

Можеше да стигне дотук само по пътеката, по която беше дошла, а тук, с Майлс, с този Майлс, й беше хубаво и беше щастлива. „Аз съм неговата утеха и той е моята утеха и любов.“ Признаваше загубените години, но в онова десетилетие нямаше нищо, към което си заслужаваше да се върне, нямаше дори и съжаление. Ники и наученото бяха изминали разстоянието с нея. Време беше да продължи напред.

— А — каза Майлс, когато видя, че един сервитьор се приближава към тях, и се усмихна. — Май ни викат за вечеря. Ще тръгваме ли, милейди?