Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (18)

Глава 18

В голямата зала на Съвета на графовете цареше хладна атмосфера въпреки ярките, многоцветни петна, които слънцето хвърляше върху дъбовия паркет през стъклописа на източните прозорци. Майлс мислеше, че е подранил, но Рене го беше изпреварил и вече седеше на банката на окръг Ворбретен. Майлс подреди документите и схемите си върху своята банка на първия ред и отиде при Рене, чието място беше на втория ред, вдясно.

Рене изглеждаше достатъчно спретнат в тъмнозелената фамилна униформа с оранжеви кантове, но лицето му беше посърнало.

— Е — каза Майлс с престорена бодрост, за да повдигне духа му. — Започва се.

Рене се усмихна едва-едва.

— Работата е на кантар. Няма да успеем, Майлс — каза той и почука с пръст по схемата, същата като онази върху банката на Майлс.

Майлс вдигна крак върху пейката, на която седеше Рене, наведе се напред с подчертано нехайство и хвърли поглед на документите.

— Надявах се да се справим по-добре — призна той. — Но предварителният ни разчет не е окончателен. Никога не се знае кой ще промени решението си в последния момент и ще наклони везните.

— За съжаление, това е вярно и в двете посоки — жално отбеляза Рене.

Майлс сви рамене и реши за в бъдеще да планира много по-голям резерв при подобни гласувания. „Демокрация, пфу!“ Усети трепета на старата и до болка позната адреналинова атака преди всяко сражение, но без гарантирания катарзис да застреля някого по-късно, ако нещата наистина се объркат. От друга страна, и него беше малко вероятно да го гръмнат тук. „Мисли за предимствата.“

— Постигна ли някакъв напредък снощи, след като тръгна с Грегор? — попита го Рене.

— Мисля, че да. Стоях до два през нощта, преструвах се, че пия, и спорех с приятелите на Хенри Ворволк. Струва ми се, че успях да ти осигуря Воргарин. Доно… не се котираше толкова добре. Как минаха нещата снощи у Ворсмит? Успяхте ли с Доно да прилъжете някого в последния момент?

— Аз успях — каза Рене, — но Доно така и не се появи.

Майлс се намръщи.

— Така ли? Мислех, че ще ходи на приема. Двамата заедно можехте да постигнете повече, дори и без мен.

— Човек не може да бъде на две места едновременно. — Рене се поколеба. — Братовчед му Биърли лобираше за него през цялото време. Накрая отиде да го търси и не се върна.

— Хм. — Ако… не, по дяволите. Ако Доно е бил убит, досега щеше да се е разчуло и залата щеше да се пръска по шевовете. Клюкарската агенция на гвардейците във Ворбар Султана щеше да се е погрижила за това, или от ИмпСи щяха да се обадят, или нещо друго. Все щеше да е чул отнякъде. Щеше ли?

— Татя е тук. — Рене въздъхна. — Каза, че нямало да издържи да чака у дома, без да знае… ако въобще има „у дома“ след заседанието.

— Всичко ще бъде наред.

Майлс отиде до подиума в средата на залата и вдигна глава към извитата галерия с богато резбован дървен парапет — тя започваше да се пълни с любопитни роднини на графовете и с други хора, които имаха правото или достатъчно силното желание да си осигурят пропуск. Татя Ворбретен също беше там, на задния ред, по-посърнала и от съпруга си, заедно с една от сестрите на Рене. Майлс вдигна оптимистично палец към нея, макар оптимизмът да не беше сред доминиращите му чувства в момента.

Залата също започваше да се пълни. Пристигна групичката на Борис Вормонкриеф, включително младият Сигюр Ворбретен. Двамата с Рене си размениха по едно учтиво, предпазливо кимване. Сигюр не изяви претенции към банката на Рене, а седна близо до тъст си. Беше облечен неутрално, в консервативно ежедневно облекло — явно не беше събрал кураж да се появи във фамилната униформа на рода Ворбретен. Изглеждаше нервен, което би подобрило настроението на Майлс, ако не знаеше, че Сигюр по принцип си изглежда така. Майлс се върна на банката си и се зае да успокоява собствените си нерви, като отмята пристигналите. Рене се приближи до него.

— Къде е Доно, за бога? Няма как да му отстъпя Кръга, ако закъснее.

— Не се паникьосвай. Консерваторите сами ще го ударят на процедурни въпроси, докато не пристигнат всичките им хора. Някои от които няма да пристигнат. Ако трябва, ще взема думата и ще дрънкам разни глупости, но междувременно нека оставим обструкциите на тях.

— Добре — каза Рене и се върна на мястото си. Оплете пръсти върху банката, сякаш не знаеше къде другаде да ги дене.

Дяволите го взели, Доно имаше двайсет добре обучени гвардейци. Нямаше начин да изчезне и никой да не забележи липсата му. Един потенциален граф би трябвало да е способен сам да намери пътя до залата на Съвета. Не би трябвало да му е нужен Майлс, за да го хване за ръчичката и да го доведе. Лейди Дона беше известна с модните си закъснения и с драматичните си появи. Би трябвало да е зарязала и тези си навици на Бета, заедно с останалия си багаж. Майлс забарабани с пръсти по банката, изви се леко встрани, така че Рене да не го вижда, и включи комуникатора на китката си.

— Пим?

— Да, милорд? — веднага се отзова Пим от поста си на паркинга пред двореца, където охраняваше колата на Майлс и без съмнение си приказваше сладко-сладко с другите гвардейци, натоварени със същото задължение. Е, не с всички — граф Ворфолс винаги пристигаше сам и с автотакси. Само дето днес още не беше пристигнал.

— Искам да се обадиш от мое име в Дом Ворутиър и да разбереш дали лорд Доно е тръгнал за насам. Ако нещо го задържа, погрижи се да отстраниш пречките и гледай да дойде възможно най-скоро. Съдействай му всячески, разбра ли? След това ми докладвай.

— Разбрано, милорд. — Мъничкият светлинен индикатор на комуникатора примигна и угасна.

Ришар Ворутиър влезе с маршова стъпка в залата, войнствен и наперен в спретната униформа на Дом Ворутиър, която сама по себе си даваше глас на претенциите му за графската титла. Подреди записките си на банката на окръг Ворутиър — на втория ред в центъра, — огледа залата и бавно тръгна към Майлс. Синьото и сивото на униформата му стоеше добре, но когато се приближи до банката му, Майлс с тайно задоволство отбеляза, че страничните шевове са били отпускани наскоро. Колко ли точно години я бе държал Ришар в гардероба си и бе чакал този момент? Майлс го поздрави с усмивка, предназначена да прикрие гнева му.

— Казват — изръмжа Ришар, — че когато купиш един честен политик, той си остава купен. Ти, изглежда, не попадаш в тази категория, Воркосиган.

— Би трябвало да избираш по-мъдро враговете си — изсъска в отговор Майлс.

Ришар изсумтя.

— Същото се отнася и за теб. Аз не блъфирам. Както сам ще се убедиш преди денят да е свършил. — След тези думи Ришар се отправи към групичка мъже, събрали се около банката на Вормонкриеф.

Майлс овладя раздразнението си. Поне бяха разрошили перушината на Ришар — в противен случай едва ли би реагирал така. Къде, по дяволите, беше Доно? Нахвърли разсеяно няколко скици на наемнически ръчни оръжия в полето на схемата, докато си мислеше как никак не му се иска Ришар Ворутиър да седи току извън полезрението му през следващите четиридесет години.

Залата продължаваше да се пълни, ставаше по-топла и по-шумна, оживяваше. Майлс стана и започна обиколка на помещението, като поздравяваше съюзниците си от Прогресивната партия и спираше да добави по някоя последна дума в подкрепа на Рене и Доно пред онези, които фигурираха в списъка му като колебаещи се. Появи се и Грегор, една минута преди обявения начален час — влезе през малката врата към личната му конферентна зала зад императорския подиум. Зае обичайното си място на обикновения си военен лагерен стол, с лице към графовете, и кимна на лорд пазителя на ораторския кръг. Майлс прекъсна поредния си разговор и се върна на мястото си. Стана време и лорд пазителят призова за ред в залата.

Още нямаше и помен от Доно, по дяволите! Но и в другия отбор липсваха играчи. Както беше предсказал Майлс, поредица от графове, членове на Консервативната партия, се позоваха на правото си на двеминутна реч и започнаха да си предават един на друг Кръга, с дълги паузи и шумолене на документи. Всички графове, опитни в това упражнение, погледнаха часовниците си, преброиха присъстващите и се настаниха удобно. Грегор наблюдаваше безучастно, без намек за нетърпение да проличи по хладното му тясно лице.

Майлс прехапа долната си устна — пулсът му започваше да се ускорява. Съвсем като битка, да, съвсем като битка беше този миг на хвърлени зарове. Каквото и да беше оставил несвършено, вече беше късно да го оправя. „Напред. Напред. Напред!“

* * *

Пристъп на паника стисна Екатерин за гърлото, когато отвори вратата и видя, че на верандата стоят Василий и Хюго. Последва го пристъп на гняв, задето бяха убили радостта, с която посрещаше преди роднините си. Удържа се, на косъм да не запелтечи възмутено, че е спазила условията им. „Поне изчакай да те обвинят.“ Овладя кипящите си чувства и каза негостоприемно:

— Да? Сега пък какво искате?

Те се спогледаха и Хюго каза:

— Може ли да влезем?

— Защо?

Ръцете на Василий се стиснаха в юмруци, после се отпуснаха и той отри потна длан в панталона си. Днес беше облечен в лейтенантската си униформа.

— Въпросът не търпи отлагане.

На лицето му отново се беше изписало онова неспокойно изражение, което сякаш казваше: „Помощ, аз съм в разюзданата столица!“ Екатерин силно се изкушаваше да им затръшне вратата и да остави Василий на милостта на каквито там канибали населяваха, според него, столичните улички… или салони. Но Хюго добави:

— Моля те, Екатерин. Въпросът наистина не търпи отлагане.

Тя отстъпи намусено встрани и им махна да влязат. Не седнаха.

— Ники тук ли е? — веднага попита Василий.

— Да. Защо?

— Искам незабавно да го приготвиш за път. Искам да го изведа от столицата колкото се може по-скоро.

— Какво?! — само дето не изпищя Екатерин. — Защо? Сега пък какви лъжи са ти помътили мозъка? Не съм се виждала, нито съм говорила с лорд Воркосиган, с изключение на едно кратко посещение онзи ден, колкото да му кажа, че съм заточена. И ти се съгласи! Хюго ми е свидетел!

Василий размаха ръце.

— Не е това. Разполагам с нова и още по-смущаваща информация.

— Ако е от същия източник, значи си по-голям глупак, отколкото смятах, че е възможно, Василий Ворсоасон.

— Проверих я, като се обадих на самия лорд Ришар. През последните два дни научих много повече за тази опасна ситуация. Веднага щом Ришар Ворутиър бъде утвърден за граф на окръг Ворутиър, тази сутрин, той възнамерява да повдигне обвинение в убийство в Съвета на графовете срещу лорд ревизор Воркосиган във връзка със смъртта на братовчед ми. Стане ли това, ще се лее кръв.

Стомахът на Екатерин се сви на топка.

— О, не! Глупакът му с…

Вуйна Вортис, привлечена от разговора на висок глас, се появи откъм кухнята навреме, за да чуе последното. Ники, който я следваше по петите, сподави ентусиазирания си вик при вида на изопнатите лица на възрастните.

— Здравей, Хюго — каза вуйна Вортис. После добави неуверено: — И, ъъ… Василий Ворсоасон, нали? — Екатерин им беше предала, на нея и на Ники, само в най-общи линии последния си разговор с тях. Ники се беше възмутил и поуплашил. Вуйна Вортис беше подкрепила мнението на Майлс, че ще е най-добре да изчакат завръщането на съпруга й и тогава да се опитат да оправят недоразумението.

Хюго й кимна почтително и продължи тежко:

— Трябва да се съглася с Екатерин, но това само потвърждава тревогите на Василий. Не мога да си представя какво го е прихванало Ворутиър да предприеме такъв ход, докато самият Арал Воркосиган е в града. Човек би си помислил, че ще има достатъчно ум да изчака вицекралят да се върне на Сергияр и тогава да напада наследника му.

— Арал Воркосиган! — извика Екатерин. — Да не мислиш, че Грегор ще си седи и ще гледа спокойно как някой обижда един от личните му Гласове? Да не говорим каква ще е реакцията му, ако някой се опита да разпали публичен скандал две седмици преди сватбата му… Ришар не е глупак, той е луд. Или пък е воден от някаква сляпа паника, но за какво толкова има да се паникьосва?

— Доколкото знам, той си е луд — каза Василий. — Нали е Ворутиър, в края на краищата. Ако това прерасне в някоя от кръвопролитните улични схватки между висшите вори, каквито помним от миналото, никой в столицата няма да е в безопасност. Искам да отведа Ники преди да е приключило гласуването. Ще затворят монорелсовия, както по време на Претендентството. — Той погледна към вуйна Вортис за потвърждение на този факт.

— Е, това е вярно — призна тя. — Но дори и откритите военни действия по време на Претендентството не разрушиха цялата столица. Ударите бяха ограничени, в повечето случаи.

— Но е имало сражение около университета — възрази той.

— Да, в известен смисъл.

— Ти видя ли го? — попита разгорещено Ники.

— Само колкото да го заобиколим, миличък — каза му тя.

Василий добави намусено:

— Ти също можеш да ни придружиш, Екатерин — разбира се, и вие, мадам Вортис — или още по-добре, можеш да потърсиш убежище при брат си. — Той посочи Хюго. — Възможно е, като се има предвид, че отношенията ти с лорд Воркосиган са публична тайна, ти самата да се превърнеш в мишена.

— А не ти ли е идвало наум, че враговете на Майлс са те насочили към същата тази мишена? Че си се оставил да те манипулират, да те използват за свой инструмент? — Екатерин си пое дълбоко дъх, с надеждата да се поуспокои. — Хрумвало ли е на някого от вас, че Ришар Ворутиър може и да не спечели вота? Че може да присъдят графската титла на лорд Доно?

— На тази луда жена? — с удивление възкликна Василий. — Невъзможно!

— Нито е луд, нито е жена — каза Екатерин. — И ако той стане граф Ворутиър, цялата ви паника се обезсмисля.

— Това не е възможност, върху която бих заложил своя живот или този на Ники, мадам — вдървено рече Василий. — Ако предпочетеш да останеш тук и да поемеш риска, е, аз няма да споря с теб. Що се отнася до Ники обаче, дългът ми е да го защитя.

— Също и моят — хладно каза Екатерин.

— Но, мамо — обади се Ники, явно опитвайки се да дешифрира този спор на бързи обороти — лорд Воркосиган не е убил татко.

Василий се поприведе и му отправи една горчива, съпричастна усмивка.

— Откъде можеш да знаеш, Ники? — меко попита той. — Откъде изобщо може да знае някой? Точно в това е проблемът.

Ники стисна устни и погледна неуверено майка си. Явно не беше сигурен точно колко частна трябва да си остане частната аудиенция и разговорът с императора — а същото важеше и за нея.

Трябваше да признае, че тревогата на Василий е заразителна. Хюго определено вече го тресеше. И макар да беше минало много време, откакто боричканията между графовете бяха заплашили за последен път стабилността на империята, това нямаше да й помогне особено, ако извадеше лошия късмет да попадне в престрелка преди имперските войски да са пристигнали на помощ.

— Василий, до императорската сватба остават броени дни и столицата гъмжи от агенти на службите. Всеки — от какъвто и да било ранг, — който даде и най-малкия знак за подстрекателство към безредици, ще се окаже размазан толкова бързо, че даже няма да разбере какво го е ударило. Опасенията ти са… преувеличени. — Искаше да каже „безпочвени“. Но какво щеше да стане, ако Ришар наистина спечелеше титлата и вървящото с нея право да повдига обвинения срещу колегите си в Съвета?

Василий поклати глава.

— Лорд Воркосиган си е създал опасен враг.

— Лорд Воркосиган също е опасен враг! — Прехапа език, но твърде късно.

Василий я изгледа продължително, поклати глава и се обърна към Ники:

— Ники, събери си нещата. Ще дойдеш с мен.

Ники вдигна главица към Екатерин и уплашено каза:

— Мамо?

Какво точно беше казал Майлс за капана на собствените ти навици? Не един и не два пъти беше отстъпвала пред желанията на Тиен по въпроси, засягащи Ники, дори когато не беше съгласна с него, защото той беше бащата на Ники, защото имаше правото да взема решения, но най-вече защото да принуждава Ники да избира между двамата си родители й беше изглеждало почти толкова жестоко, колкото да го разкъса на парчета. Никога не беше използвала сина си като пионка в конфликтите с Тиен. Фактът, че Ники се явяваше заложник на Тиен заради специфичния бараярски закон на настойничество над синовете, беше оставал на заден план, макар и като стена, която неведнъж бе притискала гърба й.

Но, дяволите го взели, никога не беше полагала клетва пред Василий Ворсоасон. Той нямаше право над половината сърчице на сина й. Какво ако, вместо играч и пионка, двамата с Ники се превърнеха в съюзници, обсадени, но равни? Какви биха били възможностите им тогава?

Тя скръсти ръце и не каза нищо.

Василий посегна да хване Ники за ръката. Ники се шмугна зад Екатерин и извика:

— Мамо, не се налага да тръгвам, нали? Довечера щях да ходя при Артур! Не искам да тръгвам с Василий! — Гласчето му беше изтъняло от тревога.

Василий вдиша дълбоко и направи опит да възстанови равновесието и достойнството си.

— Мадам, овладейте детето си!

Тя го изгледа продължително.

— Защо, Василий? — каза накрая, с глас като коприна. — Мислех, че ми отнемаш правата върху него. Явно нямаш доверие в преценката ми относно сигурността и добруването му. Тогава защо очакваш аз да го контролирам?

Вуйна Вортис явно усети ударението, защото примижа оценяващо. Хюго, баща на три деца, също не го пропусна. Тя току-що беше снабдила Ники с мълчаливо разрешение да прави каквото си иска. Ергенът Василий не разбра нищо.

— Василий, наистина ли смятате, че е мъдро да… — почна вуйна Вортис.

Василий протегна ръка, този път по-строго.

— Ники! Тръгвай. Трябва да хванем влака в единайсет и пет от Северната гара!

Ники скри ръце зад гърба си и храбро каза:

— Няма.

Василий продължи с тон на последно предупреждение:

— Ще дойдеш, та дори ако се наложи да те нося!

Ники отвърна задъхано:

— Ще викам. Ще кажа на всички, че ме отвличаш. Ще им кажа, че не си ми баща. И всичко това ще е вярно!

Хюго изглеждаше все по-притеснен.

— За бога, не докарвай детето до истерия, Василий. Могат да пищят с часове, започнат ли веднъж. И всички те зяпат, сякаш си въплъщение на Пиер Кървавия. Разни дребни стари дами почват да ти четат конско и…

— Като тук присъстващата — прекъсна го вуйна Вортис. — Господа, позволете да ви разубедя…

Изтормозеният и почервенял Василий посегна отново, но Ники беше по-бърз и този път се скри зад професорката.

— Ще им кажа, че ме отвличаш с цел морално разложение! — заяви той иззад солидното си прикритие.

Василий се обърна към Хюго и възкликна потресено:

— Той откъде знае за тези неща?

Хюго махна отегчено.

— Сигурно го е чул някъде. Децата често повтарят неща, без да ги разбират, нали знаеш.

Василий явно не знаеше. Лоша памет, може би?

— Ники, виж — подхвана разсъдливо Хюго, като се наведе малко, за да надзърне към момчето, свило се в убежището си зад кипящата от гняв професорка. — Щом не искаш да тръгнеш с Василий, какво ще кажеш да ни дойдеш на гости за известно време, на мен, вуйна Розали, Еди и момчетата?

Ники се поколеба. Екатерин също. Това можеше и да проработи, с още едно побутване, но Василий се възползва от моментното разсейване и отново посегна да хване ръката на Ники.

— Ха! Пипнах те!

— Ааа! Ааа! Ааа! — запищя Ники.

Може би поради липсата си на родителски опит, който би му помогнал да различи истинската болка от крясъците за ефект, Василий инстинктивно се дръпна назад, когато Екатерин тръгна към него с мрачна физиономия, и хватката му се поотпусна. Ники се отскубна и хукна към стълбите.

— Няма да тръгна! — изкрещя Ники през рамо, докато тичаше нагоре по стъпалата. — Няма, няма! Не можеш да ме накараш. Мама не иска да тръгна! — На последното стъпало се обърна и изкрещя трескаво, докато Василий, решил да го гони, тичаше към стълбището: — Ще съжаляваш, че разстрои майка ми!

Хюго, с десет години по-голям и с много повече житейски опит, поклати безпомощно глава и бавно тръгна след Василий. Вуйна Вортис, силно разстроена, ако се съдеше по пепелявия цвят на лицето й, завършваше колоната. На горния етаж се тресна врата.

Екатерин изтича със свито сърце по коридора. Василий се беше навел към ключалката на вуйчовия й кабинет и дърпаше дръжката на вратата.

— Ники! Отвори! Веднага отключи, чуваш ли? — После се обърна умолително към Екатерин. — Направи нещо!

Екатерин се облегна на стената, скръсти ръце и бавно се усмихна.

— Познавам само един човек, успявал някога да прикотка Ники иззад заключена врата. И той не е тук.

— Накарай го да излезе!

— Ако наистина настояваш да поемеш настойничеството над него, Василий, то това си е твой проблем — хладно го осведоми Екатерин. „Първият от много“ остана неизречено, но повече от ясно.

Хюго изкачи задъхано последното стъпало и каза:

— Накрая се успокояват и излизат. Ако в стаята няма храна, ще е по-скоро.

— Ники — сдържано рече професорката — знае къде дядо му Вортис му крие курабийките си.

Василий изправи рамене и огледа тежката дървена врата със стабилни железни панти.

— Бихме могли да я разбием, струва ми се — колебливо рече той.

— Няма да разбивате нищо в моята къща, Василий Ворсоасон! — каза вуйна Вортис.

Василий се обърна към Екатерин.

— Тогава ми донеси отвертка!

Екатерин не помръдна.

— Сам си я намери. — Не добави на глас „смотаняк тъп“, но посланието й като че ли стигна до адресата си.

Василий се изчерви ядно, но пак се наведе към ключалката.

— Какви ги върши той вътре? Чувам гласове.

Хюго също се наведе.

— Използва комтаблото, струва ми се.

Вуйна Вортис хвърли поглед по коридора към вратата на спалнята си. От нея се влизаше в банята, а от банята — в кабинета на професора. Е, щом вуйна Вортис не възнамеряваше да посочи този алтернативен и неохраняван маршрут на двамата мъже, залепили ухо на вратата, защо да го прави Екатерин?

— Чувам два гласа. На кого би могъл да се обажда по комтаблото, за бога? — попита Василий с пренебрежителен тон. Явно не очакваше отговор.

Екатерин внезапно се сети и дъхът й спря.

— О, боже! — възкликна тя.

Вуйна Вортис я погледна. В миг на паника, Екатерин се замисли дали да не се втурне през банята и да изключи комтаблото преди да е станало късно. Но ехото на един засмян глас се вмъкна в мислите й. „Да видим какво ще стане.“

„Да. Да видим.“

* * *

Един от графовете, поддържащи Борис Вормонкриеф, каканижеше монотонно от Ораторския кръг, Майлс започваше да се чуди колко ли още ще продължи тази тактика на забавяне. Грегор определено изглеждаше отегчен.

Личният гвардеец на императора се появи откъм малката конферентна зала, качи се на подиума и прошепна нещо в ухото на господаря си. Грегор като че ли се изненада, каза няколко думи на гвардееца и го освободи. После даде дискретен знак на лорд пазителя на Ораторския кръг, който побърза да се приближи до него. Майлс се напрегна, очаквайки Грегор да сложи край на обструкциите и да нареди начало на гласуването, но лорд пазителят само кимна и се върна на мястото си. Грегор стана и излезе през вратата зад подиума. Графът, взел думата, погледна встрани при това раздвижване, поколеба се, после продължи. „Може да не е нещо важно“ — каза си Майлс. — „Дори и на императорите им се налага да отидат до тоалетната.“

Възползва се от момента и включи комуникатора на китката си.

— Пим? Какво става с Доно?

— Току-що получих потвърждение от Дом Ворутиър — отвърна Пим. — Доно е тръгнал насам. Капитан Ворпатрил го придружава.

— Чак сега?

— Явно се е прибрал преди няма и час.

— Какво е правил цяла нощ? Едва ли би избрал точно нощта преди вота да гони фусти с Иван — от друга страна, може да бе искал да докаже нещо… Няма значение. Само се погрижи да стигне тук жив и здрав.

— Имаме грижата, милорд.

Грегор наистина се върна след долу-горе толкова време, колкото би му било необходимо да пусне една вода. Седна на мястото си, без да прекъсва оратора, но хвърли странен и донякъде развеселен поглед към Майлс. Майлс го погледна въпросително, но Грегор не му даде друга улика, а нагласи на лицето си обичайната безизразна маска, която можеше да прикрие всичко, от пълно отегчение до пъклен гняв.

Майлс нямаше намерение да възрадва противниците си, като си загризе ноктите пред очите им. Консерваторите много скоро щяха да изчерпят запаса си от оратори, освен ако не пристигнеха нови попълнения. Майлс преброи още веднъж присъстващите, или по-скоро празните банки. Присъствието беше високо, нали предстоеше важно гласуване. Вортугалов и заместника му още ги нямаше, точно както беше обещала лейди Алис. Липсваха също Ворхалас, Ворпатрил, Ворфолс и Вормюир, макар че тяхното отсъствие беше доста по-загадъчно. Тъй като три, а навярно и всичките им четири гласа бяха в кърпа вързани на консерваторите, отсъствието им не беше загуба. Майлс почна да рисува завит гирлянд от ножове, саби и малки експлозии в другото поле на схемата си и зачака.

* * *

— … сто осемдесет и девет, сто и деветдесет, сто деветдесет и една — броеше Енрике с тон на дълбоко задоволство.

Карийн заряза работата си с лабораторното комтабло и хвърли поглед на ескобарския учен. С помощта на Мартя той довършваше окончателния инвентарен списък на откритите буболечки с воркосиганската ливрея, като едновременно с това ги настаняваше в почистената им до блясък стоманена къщичка, кацнала върху лабораторната маса.

— Само девет липсват — щастливо заключи Енрике. — По-малко от пет процента, което е приемлива загуба при злополука от такъв злощастен характер. Важното е, че имам теб, скъпа.

Той се обърна към Мартя и се пресегна през нея да вземе буркана с Воркосиганската маслена царица, която ликуващата по-малка щерка на гвардеец Янковски им беше донесла предната вечер. Енрике наведе буркана и изтръска внимателно буболечката върху дланта си. Според измерванията на Енрике царицата беше пораснала с близо два сантиметра покрай изпитанията на бягството си и сега покриваше цялата му длан, че и отгоре. Той я вдигна пред лицето си, приближи нос до нея, целувайки въздуха пред муцунката й, като в същото време галеше закърнелите й крила с върха на пръста си. Буболечката впи до кръв щипките си в ръката му и забръмча.

— Издават този звук, когато са щастливи — каза Енрике на Мартя в отговор на скептичния й поглед.

— О, така ли? — Мартя не беше много възхитена.

— Искаш ли да я погалиш? — предложи той и протегна подканящо към нея ръката си с гигантската буболечка.

— Ами… защо не? — Мартя повтори експеримента му и също бе възнаградена с бръмчене. Усмихна се накриво.

Карийн си помисли, че всеки мъж, чиято представа за добре прекарано време се заключава в храненето, галенето и грижите за същество, което отвръща на обичта му с враждебни звуци, би се разбирал идеално с Мартя. След още няколко окуражителни гукания Енрике сложи царицата в къщичката, където поколението й от работнички моментално се зае да я чисти, глези и храни.

Карийн въздъхна разнежено и се върна към задачата да дешифрира бележките на Марк върху ценовия анализ на първите пет хранителни продукта. Да ги кръсти щеше да е истинско предизвикателство. Идеите на Марк бяха твърде постни, а да пита Майлс нямаше никакъв смисъл, защото язвителните му предложения бяха все от рода на „Изповръщана ванилия“ и „Хрускави хлебарки“.

Сградата беше съвсем притихнала тази сутрин. Гвардейците, които Майлс не беше взел със себе си, бяха тръгнали с вицекраля и вицекралицата на някаква официална закуска в чест на бъдещата императрица. По-голямата част от прислугата беше освободена до обяд. Марк се беше възползвал от възможността — заедно с Мама Кости, която се беше превърнала в техен постоянен консултант по развойната дейност — и двамата бяха отишли да огледат една малка фабрика за опаковане на млечни продукти. Ципис беше открил подобно предприятие в Хасадар, което се местеше в по-голям град, и беше привлякъл вниманието на Марк към изоставените мощности като възможна основа за пилотната фабрика, където да започнат производството на продуктите от буболечешко масло.

Тазсутрешното пътуване на Карийн до работното й място се беше оказало кратко. Предната вечер беше настояла да преспи за пръв път в замъка Воркосиган. За нейна радост към двамата с Марк не се отнесоха нито като към деца, нито като към престъпници, нито като към идиоти, а с уважението, полагащо се на всяка двойка зрели хора. Бяха затворили вратата на стаята му и бяха правили онова, което не влизаше в работата на никой друг, освен на тях двамата. Тази сутрин Марк беше тръгнал по задачите си, подсвирквайки си доволно — и фалшиво: явно споделяше братовата си пълна липса на музикален слух. Карийн си тананикаше доста по-мелодично.

Някой тихо почука на рамката на вратата и я изтръгна от мислите й. На прага стоеше едно момиче от прислугата. Изглеждаше доста притеснено. Като цяло, прислугата избягваше коридора към лабораторията. Някои се бояха от буболечките. Повечето се страхуваха от нестабилните редове еднолитрови туби с масло, които понастоящем се издигаха и покрай двете стени, на височина над главата на средновисок човек. От опит знаеха, че озовеш ли се в този коридор, рискуваш да те завлекат в лабораторията и да те накарат да дегустираш новите продукти. Тази последна заплаха беше свела до минимум обикновено шумното и понякога натрапчиво присъствие на прислугата. Младата дама на прага, припомни си Карийн, страдаше и от трите вида страх едновременно.

— Госпожице Куделка, госпожице Куделка… доктор Боргос, имате посетители.

Прислужницата отстъпи встрани да направи път на двама мъже. Единият беше слаб, другият… голям. И двамата бяха с измачкани от път костюми по ескобарската мода, която Карийн беше опознала от опит благодарение на сътрудничеството си с Енрике. Слабият мъж, младеещ на средна възраст или млад с излъчване на застаряващ, трудно беше да се прецени, стискаше папка. Едрият просто си едрееше.

Слабият пристъпи напред и се обърна към Енрике:

— Вие ли сте доктор Енрике Боргос?

Енрике се оживи при звука на ескобарския акцент, без съмнение приятен повей от дома след дългото му самотно заточение сред бараярци.

— Да?

Слабият вдигна свободната си ръка в израз на радост.

— Най-после!

Енрике се усмихна стеснително и нетърпеливо едновременно.

— О, значи сте чули за работата ми? Да не сте случайно… инвеститори?

— Не бих казал. — Слабият се усмихна зловещо. — Аз съм наблюдаващ офицер Оскар Густиоз, това е помощникът ми, сержант Муно. Доктор Боргос… — Густиоз сложи ръка на рамото на Енрике, — арестувам ви по нареждане на Планетарния съд на Ескобар за измама, кражба в големи размери, неявяване в съда и нарушаване на гаранцията.

— Но — запелтечи Енрике, — това е Бараяр! Не можете да ме арестувате тук!

— О, мога, и още как — сурово рече Густиоз, шляпна папката върху лабораторното столче, което Мартя току-що беше овакантила, и я отвори. — Имам официална заповед за арест от съда — каза той и започна да прехвърля листовете, всичките с един куп печати, надраскани на ръка резолюции и намачкани от често разлистване — предварително съгласие за екстрадиране, издадено от бараярското посолство на Ескобар, заедно с три междинни молби, всичките одобрени, окончателно съгласие от Имперската канцелария тук, във Ворбар Султана, предварителни и окончателни заповеди от графската служба на окръг Ворбара, осемнадесет самостоятелни разрешения за транспортиране на затворник от бараярските имперски скокови станции по маршрут оттук до Ескобар, и последно, но не и по значение, разрешително от градската полиция на Ворбар Султана, подписано от самия лорд Ворбон. Трябваше ми повече от месец да си пробия път през цялата тази бюрокрация и не възнамерявам да остана дори и един час повече на тази забравена от бога планета. Можете да си вземете една чанта багаж, доктор Боргос.

— Но… но Марк е платил гаранцията на Енрике! — извика Карийн. — Ние го откупихме. Сега той е наш!

— Нарушаването на гаранцията не заличава криминални обвинения, госпожице — студено я осведоми ескобарският офицер. — Само се прибавя към тях.

— Но… защо арестувате Енрике, а не Марк, нали той го е измъкнал незаконно от Ескобар? — попита Мартя: мъчеше се да проумее цялата тази информация. Впери поглед в разтворената папка.

— Не им давай идеи, ако обичаш — изсъска й Карийн.

— Ако говорите за опасния луд, известен като лорд Марк Пиер Воркосиган, госпожице, опитах. Повярвайте ми, опитах. Седмица и половина се опитвах да получа нужните документи. Той се ползва с трети клас дипломатически имунитет, което го спасява от кажи-речи всичко, с изключение на предумишлено убийство. В допълнение на това открих, че трябва само да произнеса правилно фамилията му, за да се натъкна на непроницаема стена от мълчание при всеки бараярски чиновник, секретарка, служител в посолство и бюрократ, с когото си имах работа. За известно време си мислех, че полудявам. Накрая се примирих с положението.

— И лекарствената терапия помогна малко, сър — любезно отбеляза Муно.

Густиоз му се облещи страховито.

— Вие обаче няма да ми се измъкнете — обърна се Густиоз към Енрике. — Една чанта. Веднага.

— Не може просто да нахлуете тук и да го отведете без предупреждение! — възмути се Карийн.

— Имате ли представа какви усилия положих, за да съм сигурен, че някой няма да го предупреди? — попита Густиоз.

— Но ние се нуждаем от Енрике! Той е всичко за новата ни компания! Целият ни изследователски и развоен отдел! Без Енрике няма да има никакви ядящи бараярска растителност маслени буболечки!

Без Енрике нямаше да имат зараждаща се бубомаслена индустрия — акциите й нямаше да струват пукната пара. Цялата й работа това лято, трескавите усилия на Марк да организира начинанието щяха да отидат на вятъра. Никакви печалби, никакви доходи… никаква самостоятелност на зрели хора… никакъв горещ секс с Марк… нищо освен дългове, безчестие и самодоволни роднини, които се редят на опашка да й опяват, че й били казвали…

— Не можете да го отведете!

— Напротив, госпожице — каза офицер Густиоз и си взе папката. — Мога и ще го направя.

— Но какво ще стане с Енрике на Ескобар? — попита Мартя.

— Чака го съд — осведоми ги Густиоз с тон на дълбоко задоволство, — последван от затвор, стига да се сбъднат горещите ми молитви. Моля се за голяма, много голяма присъда. Надявам се да му добавят и съдебните разноски. Контрольорът ще изпищи на умряло, когато му представя документите за разноските си. Ще е като ваканция, така каза шефката ми. До две седмици ще си се върнал, така каза. Не съм виждал жена си и децата си от два месеца…

— Но това е глупаво! — възмути се Мартя. — Защо да го затваряте в някакъв кафез на Ескобар, когато може да допринесе истинска полза за човечеството тук? — Изглежда, и тя пресмяташе главоломно спадащата стойност на акциите си.

— Това е проблем между доктор Боргос и разлютените му кредитори — каза Густиоз. — Аз просто си върша работата.

Енрике изглеждаше дълбоко разстроен.

— Но кой ще се грижи за бедните ми момиченца? Вие не разбирате!

Густиоз се поколеба, после каза малко притеснено:

— В заповедите ми не се споменава за хора, които са на ваша издръжка. — Замести смутено поглед от Мартя към Карийн и обратно.

— Как влязохте тук, между другото? — попита Мартя. — Как минахте през охраната на ИмпСи?

Густиоз размаха смачканата си папка.

— Страница по страница. Отне ми четиридесет минути.

— Охраната настоя да ги провери една по една — обясни сержант Муно.

Мартя се обърна към прислужницата:

— Къде е Пим?

— Отиде с лорд Воркосиган, госпожице.

— Янковски?

— И той.

— Другите?

— Всички други отидоха с господаря и господарката.

— По дяволите! А Роик?

— Той спи, госпожице.

— Доведи го тук.

— Няма да му хареса да го събудят като не е дежурен, госпожице… — неспокойно рече прислужницата.

— Доведи го!

Момичето неохотно тръгна към вратата.

— Муно — каза Густиоз, който наблюдаваше развитието на нещата с растящо безпокойство. — Сега. — И посочи Енрике.

— Да, сър. — Муно хвана Енрике за лакътя. Мартя сграбчи Енрике за другата ръка.

— Не! Чакайте! Не можете да го отведете!

Густиоз се намръщи към отстъпващата прислужница.

— Тръгвай, Муно.

Муно дръпна. Мартя дръпна в обратната посока. Енрике извика от болка. Карийн грабна първия оръжиеподобен предмет, който й попадна пред погледа — метален метър, — и мина в гръб на сражаващите се. Густиоз пъхна папката с документи под мишницата си и посегна да дръпне Мартя.

— Бързо! — изкрещя Карийн на прислужницата и се опита да спъне Муно, като пъхна метъра между коленете му. Всички се въртяха около оста на разпънатия Енрике и планът й се увенча с успех. Муно пусна Енрике, който падна върху Мартя и Густиоз. Размахал отчаяно ръце да възстанови равновесието си, Муно цапна стърчащия извън лабораторната маса ъгъл на отворената буболечешка къща.

Неръждаемата метална кутия хвръкна във въздуха. Сто деветдесет и две сащисани буболечки в сребърно и кафяво се озоваха изстреляни в тревожно цвъртяща и бясно размахваща крилца траектория. Понеже притежаваха аеродинамичния потенциал на миниатюрни тухли, маслените буболечки заваляха като дъжд върху боричкащите се хора и завършиха жизнения си път сред хрущене под краката им. Къщата им издрънча на пода заедно с Муно. Густиоз, в опит да се защити от неочакваната въздушна атака, изпусна папката си и листовете с разноцветни печати се присъединиха към полета на буболечките. Енрике зарева като обладан от зъл дух. Муно само запищя, като трескаво отърсваше буболечките от себе си и напразно се опитваше да се покатери на високото лабораторно столче.

— Видяхте ли какво направихте! — кресна Карийн на ескобарците. — Вандализъм! Нападение! Унищожаване на собственост! Унищожаване на ворска лордска собственост, на самия Бараяр! Сега вие го загазихте!

— Божке! — извика Енрике, изопнал се на пръсти в отчаян опит да намали касапницата по пода. — Момиченцата ми! Бедните ми момиченца! Гледайте къде стъпвате, безмозъчни убийци такива!

Царицата, която по причина на теглото си беше описала по-къса траектория, се свря под лабораторната маса.

— Какви са тези ужасни неща? — изписка Муно, най-после успял да се покатери на нестабилното столче.

— Отровни буболечки — злобно го осведоми Мартя. — Ново бараярско тайно оръжие. Навсякъде, където те докоснат, плътта ти се подува, почернява и окапва. — С тези си думи, тя направи храбър опит да пусне една цвъртяща буболечка в панталоните на Муно, но той ужасено размаха ръце.

— Не е вярно! — отрече възмутено Енрике, както си стоеше на пръсти.

Густиоз клечеше на пода и бясно събираше документите си, като едновременно с това се стараеше да не докосва, нито да бъде докоснат от пълзящите буболечки. Когато най-после се изправи, лицето му беше придобило тъмночервен оттенък.

— Сержант! — изрева той. — Слез оттам! Хвани затворника! Тръгваме веднага!

Муно, засрамен от публичното си отстъпление, внимателно слезе от столчето, сграбчи професионално Енрике и го изтика през вратата на лабораторията. В това време Густиоз събра последните документи и ги натика как да е в папката.

— Нали щях да си събирам една чанта? — проплака Енрике, докато Муно го влачеше по коридора.

— Ще ти купя четка за зъби на космодрума, дяволите те взели — изпъшка Густиоз, подтичвайки след тях. — И комплект бельо. Ще ги купя от собствения си джоб. Всичко ще направя, само да се махнем оттук!

Карийн и сестра й се сблъскаха на вратата и изгубиха ценни секунди, докато се измъкнат през прага. Когато най-после изскочиха в коридора, бъдещото им биотехнологично състояние се препъваше между мъчителите си в другия му край, като продължаваше да настоява, че маслените буболечки са безобидни и полезни симбиотични животинки.

— Не можем да го пуснем! — извика Мартя.

Няколко туби с буболечешко масло се търкулнаха върху размахалата ръце Карийн, удариха я по главата, после по рамото и тупнаха на пода.

— Ох! — Тя взе две от тежащите по килограм и отгоре пластмасови опаковки, впери поглед в отдалечаващите се мъже и вдигна едната туба. Мартя, която се пазеше от тубите, търкалящи се от купчината покрай другата стена, погледна ококорено сестра си, кимна в знак, че е разбрала, и на свой ред грабна снаряд от пода.

— Готови — прошепна Карийн. — За стрелбаа…