Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (19)

Глава 19

На хората от ИмпСи не им отне по-малко от две минути да пристигнат в дома на лорд ревизор Вортис. Отне им почти четири минути. Чула входната врата да се отваря, Екатерин се зачуди дали би било грубо да посочи този факт на младия капитан, който се качваше по стълбите с решителна физиономия, следван от навъсен сержант. Нямаше значение — Василий, под все по-раздразнения поглед на Хюго, продължаваше да крещи без полза през ключалката, като ту заплашваше, ту се опитваше да прикотка Ники. В стаята от другата страна на заключената врата се беше възцарило пълно мълчание.

Хюго и Василий се обърнаха и се втренчиха невярващо в новопристигналите.

— На кого се е обадил? — измънка Василий.

Офицерът от ИмпСи не им обърна внимание, а поздрави учтиво вуйна Вортис, чиито очи се разшириха само за миг.

— Мадам професор Вортис. — След което кимна и на Екатерин. — Мадам Ворсоасон. Моля да ми простите за нахлуването. Бях информиран, че е възникнал проблем. Наредено ми е да задържа всички присъстващи.

— Мисля, че разбирам, капитан, ъъ… Сфалерос, нали? — тихо каза вуйна Вортис.

— Да, мадам. — Той сведе глава в кратък поклон, после се обърна към Хюго и Василий. — Представете се, моля.

Хюго пръв дойде на себе си.

— Казвам се Хюго Ворсоасон. По-голям брат съм на тази дама. — И посочи Екатерин.

Василий застана мирно, без да откъсва поглед от очите на Хор върху петлиците на капитана от ИмпСи.

— Лейтенант Василий Ворсоасон. Понастоящем придаден към Орбиталния контрол на движението, форт Китера. Аз съм настойник на Ники Ворсоасон. Капитане, много съжалявам, но се боя, че са ви повикали по фалшива тревога.

Хюго неспокойно вметна:

— Знам, че не е трябвало да ви вика, но той е само на девет години, сър, и беше разстроен заради семеен проблем. Няма причина за тревога. Ще го накараме да се извини.

— За това не знам, сър. Имам си заповеди. — Обърна се към вратата, извади малко парче хартия от ръкава си, погледна надрасканите отгоре му бележки, прибра го и почука отсечено. — Господин Николай Ворсоасон?

Гласът на Ники се чу отвътре:

— Кой е?

— Капитан Сфалерос, ИмпСи. Моля да ме придружите.

Ключалката изскърца и вратата се отвори. Ники, ликуващ и ужасѐн едновременно, вдигна глава към офицера, после сведе поглед към смъртоносните оръжия, които висяха в кобури на колана му, и изкряка:

— Слушам, сър!

— Оттук, моля. — Капитанът посочи към стълбите и сержантът отстъпи встрани.

— Защо ме арестувате? — попита Василий. — Нищо лошо не съм направил!

— Не сте арестуван, сър — търпеливо му обясни капитанът. — Задържан сте за разпит. — После се обърна към вуйна Вортис и добави: — Това, разбира се, не се отнася до вас, мадам. Но сте поканена да придружите племенницата си.

Вуйна Вортис докосна устните си и в очите й припламна любопитство.

— Така и ще направя, капитане. Благодаря.

Капитанът кимна отсечено на сержанта, който побърза да предложи ръката си на вуйна Вортис, за да я придружи по стълбите. Ники се шмугна покрай Василий и стисна до болка ръката на майка си.

— Но — измрънка Хюго, — но, но, защо?

— Не ми беше казано защо, сър — отговори капитанът с тон, в който нямаше нито извинение, нито загриженост. Смили се само колкото да добави: — Ще трябва да попитате на място, предполагам.

Екатерин и Ники последваха вуйна Вортис и сержанта. Хюго и Василий се присъединиха неохотно към парада. На най-долното стъпало Екатерин погледна босите крака на Ники и изписка:

— Обувки! Ники, къде са ти обувките? — Последва кратко забавяне, докато тя обиколи в галоп долния етаж и намери едната под комтаблото на вуйна си, а другата до кухненската врата. Стисна ги в ръка и изскочи на верандата да настигне останалите.

Голяма, немаркирана, лъскава черна въздушна кола се кипреше вклинена в тясно пространство на тротоара, единият й ъгъл беше смачкал малка леха с латинки, другият бе на косъм от една смокиня. Сержантът помогна на двете жени и на Ники да се настанят в задното отделение и изчака встрани, докато Хюго и Василий се качат. Капитанът се присъедини към тях. Сержантът се качи отпред и колата рязко се издигна във въздуха, като отнесе няколко листа, клонки и парчета кора от смокинята. После зави на висока скорост и на височина, запазена за спешни случаи, минавайки много по-близо до покривите на сградите, отколкото Екатерин беше свикнала да лети.

Преди Василий да е овладял достатъчно дишането си, за да попита къде ги водят, и точно след като Екатерин успя да натика краката на Ники в обувките му, колата стигна над двореца Ворхартунг. Градините около двореца грееха с ярките цветове на лятото, а реката лъщеше и бълбукаше в стръмната долина под него. Графските знамена се вееха в ярки редици по бойниците — знак, че Съветът заседава. Екатерин осъзна, че се оглежда трескаво над главата на Ники за флага в кафяво и сребърно. Небеса, ето го там, сребърните очертания на листото и планината искряха на слънцето. Няколкото паркинга за наземни и въздушни коли бяха претъпкани. Гвардейци в петдесетина различни ливреи, ярки като огромни птици, седяха или се облягаха лениво на возилата и си приказваха. Въздушната кола на ИмпСи кацна безпроблемно на едно голямо и като по чудо празно пространство току до страничния вход.

Чакаше ги мъж на средна възраст в ливрея с личните цветове на Грегор Ворбара. Един техник провери всички с ръчен скенер, дори и Ники. После мъжът в ливреята ги преведе през два тесни коридора и покрай многобройни охранители, чиито оръжия и защитни облекла бяха в дълг към историята, но не и към технологията. Въведе ги в малка, облицована с ламперия стая, в която имаше конферентна маса с холовидео, комтабло, кафемашина и кажи-речи нищо друго.

Мъжът в ливреята обиколи масата, като насочваше посетителите зад кой стол да застанат.

— Вие, сър, вие, сър, вие, млади сър, вие, мадам. — Издърпа стол само за вуйна Вортис, като промърмори: — Сигурно предпочитате да седнете, мадам професор Вортис. — Хвърли последен поглед на подредбата, кимна доволно и се изниза през една малка врата в другия край на стаята.

— Къде сме? — прошепна Екатерин на вуйна си.

— Досега не съм била в тази стая, но мисля, че се намираме точно зад императорския подиум в Залата на Съвета — прошепна й тя в отговор.

— Той каза — смутолеви Ники виновно, — че му се струвало твърде сложно да го разреши по комтаблото.

— Кой го е казал, Ники? — нервно попита Хюго.

Екатерин погледна покрай него, когато малката врата се отвори отново. Император Грегор, също облечен в униформата на Дом Ворбара, влезе в стаята, усмихна й се и сериозно кимна на Ники.

— Моля, не ставайте, професор Вортис — меко добави той, когато професорката понечи да се изправи. Василий и Хюго, и двамата с вид на ударени по главата, застанаха мирно. Грегор се обърна към капитана от ИмпСи: — Благодаря, капитан Сфалерос. Можете да се върнете на поста си.

Капитанът козирува и се оттегли. Екатерин се запита дали капитанът някога ще разбере защо е бил натоварен с това странно задължение, или днешните събития завинаги ще си останат загадка за него.

Мъжът с ливреята, който бе последвал Грегор в стаята, издърпа стола за господаря си. Грегор покани останалите да се настанят и седна.

— Приемете извиненията ми — обърна се към тях той — за това доста неочаквано пътуване, но наистина не мога да отсъствам от днешното заседание. Всеки момент може да започнат по същество. Надявам се. — Той сбра пръсти пред себе си. — А сега, дали някой би бил така добър да ми обясни защо Ники смята, че са се опитали да го отвлекат против волята на майка му?

— Напълно против волята ми — заяви Екатерин, за протокола.

Грегор вдигна вежди към Василий. Василий сякаш се беше парализирал. Грегор добави насърчително:

— Накратко, ако обичате, лейтенант.

Военната дисциплина извади Василий от вцепенението му.

— Да, сир — заекна той. — Беше ми казано… лейтенант Алексей Вормонкриеф ми се обади рано тази сутрин да ми каже, че ако днес лорд Ришар Ворутиър бъде утвърден за граф, ще повдигне в Съвета обвинение за убийство срещу лорд Майлс Воркосиган за смъртта на братовчед ми Тиен. Алексей каза… боеше се, че може да се стигне до размирици в столицата. Аз се притесних за безопасността на Ники и реших да го преместя на по-безопасно място, докато нещата… докато нещата се успокоят.

— Това ваша идея ли беше, или ви я подсказа Алексей?

— Аз… — Василий се поколеба, после се намръщи. — Всъщност Алексей го предложи.

— Разбирам. — Грегор вдигна поглед към мъжа с ливреята, който чакаше до стената, и каза малко по-рязко: — Жерар, отбележи си. Това е третият път за последния месец, когато твърде дейният лейтенант Вормонкриеф привлича вниманието ми по въпроси с политически привкус. Припомни ни да му намерим пост някъде в Империята, където няма да е толкова деен.

— Да, сир — измърмори Жерар. Не си записа нищо, но едва ли имаше и нужда, помисли си Екатерин. Не ти трябваше паметен чип в главата, за да помниш нещата, казани от Грегор, тях просто ги запомняш.

— Лейтенант Ворсоасон — рязко рече Грегор, — боя се, че клюките и слуховете играят централна роля в театъра на столичната сцена. Отделянето на истината от лъжите запълва работното време на изненадващо голям брой от персонала на ИмпСи. Вярвам, че се справят добре с тази си задача. Професионалното мнение на моите аналитици от ИмпСи гласи, че клеветата срещу лорд Воркосиган се корени не в събитията на Комар — за които аз съм добре информиран, — а е по-късен продукт на група от, хм, недоволни е твърде силна дума, от подразнени мъже, споделящи определена политическа цел, която, според тях, би спечелила от злепоставянето на лорд Воркосиган.

Грегор остави Василий и Хюго да смелят това и след няколко секунди продължи:

— Паниката ви е преждевременна. Дори аз не знам какъв ще е резултатът от днешното гласуване. Но можете да бъдете сигурен, лейтенант, че роднините ви се ползват с личната ми протекция. Няма да позволя нищо лошо да се случи с членовете на домакинството на лорд ревизор Вортис. Загрижеността ви е похвална, но не е необходима. — Гласът му стана мъничко по-хладен. — Лековерността ви не е толкова похвална. Погрижете се да коригирате това, моля.

— Слушам, сир — успя да каже Василий. Така се беше ококорил, че очите му всеки момент щяха да се търкулнат в скута му. Ники се ухили срамежливо на Грегор. Грегор му отвърна, не чак с откровено намигване, а като разшири съвсем леко очи, но това свърши същата работа и Ники доволно се облегна назад.

Екатерин подскочи, когато някой почука на вратата към коридора. Мъжът в ливреята отиде да отвори. След кратък тих разговор той отстъпи встрани да направи път на друг офицер от ИмпСи, майор в непарадна зелена униформа. Грегор вдигна поглед и му даде знак да се приближи. Майорът хвърли поглед на странните му гости и се наведе да прошепне нещо в ухото на императора.

— Добре — каза Грегор. — Добре. Крайно време беше. Доведи го право тук. — Офицерът кимна и с бърза крачка се отправи към вратата.

Грегор се усмихна на гостите си. Професорката му отвърна с лъчезарна усмивка, Екатерин — със срамежлива. Хюго също се усмихна, безпомощно, но изглеждаше по-скоро зашеметен. Грегор определено въздействаше по този начин на хората при първа среща.

— Боя се, че за известно време ще бъда доста зает — каза Грегор. — Ники, уверявам те, че поне днес никой няма да те отдели от майка ти. — Очите му се плъзнаха към Екатерин при тези му думи и той кимна леко в добавка, жест, предназначен само за нея. — Ще се радвам да изслушам другите ви притеснения след заседанието на Съвета. Гвардеец Жерар ще ви намери места в галерията. Ники може би ще оцени образователната стойност на представлението. — Екатерин не беше съвсем сигурна дали това е покана, или заповед, но със сигурност беше неустоимо. Грегор вдигна ръка в знак да станат. Всички се заизправяха, с изключение на вуйна Вортис, която бе удостоена с любезното съдействие на гвардееца. Жерар им даде знак да го последват към вратата.

Грегор се наведе напред и добави с приглушен глас към Василий, точно преди той да се обърне и да последва останалите:

— Мадам Ворсоасон се ползва с пълното ми доверие, лейтенант. Добре би било да се ползва и с вашето.

Василий успя да измучи нещо, което прозвуча като „Рзбрах, сир!“, после всички излязоха в коридора. Хюго едва ли би могъл да изгледа сестра си с по-голямо удивление, дори ако й беше пораснала втора глава.

На половината път по тесния коридор им се наложи да минат един зад друг, за да направят път на майора, който се връщаше. Екатерин се стресна, познала в придружаващия го мъж Биърли Ворутиър, с изопнато от напрежение и умора лице. Биърли беше небръснат, а елегантното му вечерно облекло беше измачкано и мръсно. Очите му бяха подпухнали и кървясали, но веждите му се повдигнаха, когато се размина с нея, и дори успя да сгъне иронично снага в поклон с ръка на сърцето, без да забави крачка.

Хюго обърна глава и се загледа след отдалечаващата се длъгнеста фигура на Биърли. После попита:

— Познаваш ли го този?

— Един от ухажорите ми — веднага отговори Екатерин, решила да се възползва максимално от възможността. — Биърли Ворутиър. Братовчед както на Доно, така и на Ришар. Обеднял, непредпазлив и мистериозен в най-висша степен, но много духовит… ако си падаш по доста неприятното му чувство за хумор.

Като остави Хюго да дешифрира намека, че за една беззащитна вдовица съществуват далеч по-големи опасности от вниманието на проблемния маломерен графски наследник, тя последва гвардееца в един явно частен асансьор. Асансьорът качи групичката им до втория етаж, където ги чакаше друг тесен коридор, свършващ с дискретна врата към галерията. Един охранител от ИмпСи стоеше на пост до нея. Друг заемаше съответната позиция за кръстосан огън в дъното на галерията.

Галерията над залата на Съвета беше почти пълна и жужеше от тихите разговори на добре облечени жени и мъже в зелените униформи на службите или в шити по поръчка костюми. Екатерин внезапно се почувства опърпана и твърде забележима в траурните си черни дрехи, особено когато гвардеецът на Грегор им осигури места в средата на първия ред, като любезно, но без да дава обяснения, помоли петимата млади господа, седнали там, да се преместят. Никой не понечи да му възрази. Екатерин им се усмихна извинително, докато се изнизваха покрай нея. На свой ред те я изгледаха любопитно. Настани Ники на безопасно място между себе си и вуйна Вортис. Хюго и Василий седнаха от дясната й страна.

— Били ли сте тук преди? — прошепна Василий, като зяпаше с ококорени очи също като Ники.

— Не — каза Екатерин.

— Веднъж ни водиха тук от училище — призна Хюго. — Тогава Съветът не заседаваше, разбира се.

Единствено вуйна Вортис, изглежда, не се беше стреснала от обкръжението, но пък тя неведнъж беше ползвала архивите на двореца Ворхартунг в качеството си на историк, дори преди да назначат съпруга й за имперски ревизор.

Екатерин огледа нетърпеливо залата, ширнала се под погледа й като театрална сцена. Заседанието определено не страдаше от липса на кворум и сцената грееше от цветовете на графовете, накиприли се с най-елегантните версии на фамилните си униформи. Затърси сред цветната какофония една дребна фигура, чиято униформа — в сравнение с някои — оставаше почти незабележима с елегантната си окраска в кафяво и сребърно… ето го! Майлс тъкмо ставаше от банката си, на първия ред вдясно от Екатерин. Тя стисна перилото на балкона, полуотворила устни, но той не погледна нагоре.

Нямаше начин да му извика, макар че в момента никой не заемаше Ораторския кръг — реплики от галерията не бяха позволени по време на заседание, а никой освен графовете и свидетелите, които те пожелаеха да призоват, не можеше да слиза долу. Майлс се движеше с лекота сред високопоставените си колеги, на път към банката на Рене Ворбретен. Колкото и труд да беше положил Арал Воркосиган да вкара увредения си наследник в това събрание, по всичко личеше, че тук вече са свикнали с него. Промените бяха възможни.

Рене вдигна глава към галерията и пръв я видя, след което дръпна Майлс да погледне нагоре. Лицето на Майлс се вдигна към нея и очите му се разшириха в смесица от радост, смущение и, след като зърна Хюго и Василий, тревога. Екатерин се осмели да му махне успокоително — разтвори леко ръка пред гърдите си и бързо я свали в скута си. Майлс й отвърна със странния си, ленив поздрав, чрез който съумяваше да изрази удивително разнообразие от бележки под линия — в този случай дълбоко уважение, подправено с бдителна ирония. Погледът му се плъзна към вуйна Вортис, веждите му се вдигнаха обнадеждено, после й кимна за поздрав, който тя му върна по същия начин.

Ришар Ворутиър говореше с някакъв граф от първия ред, когато видя поздрава на Майлс и проследи погледа му до галерията. Ришар вече се беше наконтил със синьо-сивите цветове на своя Дом, пълна графска униформа, твърде самонадеяно от негова страна, възмутено реши Екатерин. След миг явно я позна и се смръщи злобно. Тя на свой ред изгледа студено този съавтор, най-малкото, на настоящите й неприятности. „Знам те какъв си. И не ме е страх от теб.“

Грегор още не се беше върнал от частната си конферентна зала — за какво толкова си говореха с Биърли Ворутиър? И Доно го нямаше, осъзна тя, докато очите й шареха по мъжете долу. Енергичната му фигура би изпъквала във всяка тълпа, дори и тази. Имаше ли някаква тайна причина за отвратителната самоувереност на Ришар?

Но тъкмо когато стомахът й започваше да се свива на тревожен възел, десетки лица долу се обърнаха към вратите на залата. Точно под нея група мъже прекрачиха прага. Дори от този ъгъл Екатерин позна брадатия лорд Доно. Беше облечен с кадетска униформа в синьо-сивите фамилни цветове, почти същата като тази на Ришар, но по-точно пресметната, с кантовете и украсата на графски наследник. Странно, но лорд Доно накуцваше и се движеше вдървено, сякаш го измъчваше някаква болка. За нейна изненада, до него вървеше Иван Ворпатрил. За другите не беше сигурна, макар че разпозна някои от униформите им.

— Вуйно! — прошепна тя. — Кои са всичките тези графове с Доно?

Вуйна Вортис седеше с изправен гръб и озадачена физиономия.

— Онзи с бялата грива в синьо и златно е Фалко Ворпатрил. По-младият е Ворфолс, онзи особняк от Южното крайбрежие, нали се сещаш. Възрастният господин с бастуна е, небеса, самият граф Ворхалас. Другият е граф Воркалонер. След Ворхалас, него го смятат за най-непреклонното старо куче в Консервативната партия. Предполагам, че тях чакаха всички. Сега нещата би трябвало да се раздвижат.

Екатерин погледна към Майлс. Облекчението му от появата на Доно се надцакваше с тревогата му от пристигането на най-мощните Ришарови поддръжници, всичките накуп. Иван Ворпатрил се отдели от групичката и се отправи към банката на Рене с откровено самодоволно изражение. Екатерин се облегна назад с разтуптяно сърце, като отчаяно се опитваше да дешифрира шахматната партия, разиграваща се долу, макар че до ушите й стигаше само по някоя и друга дума от приглушените разговори сред банките.

* * *

Иван си отпусна няколко секунди на чисто наслаждение при вида на пълното сащисване, изписало се на физиономията на братовчед му, самодоволния имперски ревизор. „Да, бас държа, че този път ти е трудно да разбереш какво става.“ Редно беше, предположи той, да изпитва известна вина, задето не беше отделил няколко минути сред трескавото тазсутрешно търчане насам-натам, за да се свърже с Майлс и да му каже какво става, но пък тогава вече бе късно и осведомеността на Майлс беше без значение. За още няколко секунди Иван щеше да е крачка пред Майлс в собствената му игра. „Наслади им се.“ Рене Ворбретен обаче изглеждаше също толкова смутен, а с него Иван нямаше сметки за уреждане. Стига толкова.

Майлс вдигна очи към братовчед си със смесено изражение на задоволство и ярост.

— Иване, идиот та… — започна той.

— Не го казвай! — Иван вдигна ръка да го прекъсне, преди тирадата му да е станала неуправляема. — Току-що ти спасих задника, за пореден път. И какво получавам за благодарност, за пореден път? Нищо. Нищо освен обиди и презрение. Низката орис на моя живот.

— Пим докладва, че водиш Доно. За което искрено ти благодаря — каза Майлс през зъби. — Но защо си довел тях, по дяволите? — Врътна глава към четиримата графове от Консервативната партия, които се придвижваха през залата към банката на Борис Вормонкриеф.

— Само гледай — промърмори Иван.

Когато граф Ворхалас се изравни с банката на Ришар, Ришар му се усмихна.

— Крайно време беше, сър! Радвам се да ви видя!

Усмивката му обаче изчезна, когато Ворхалас го отмина, без дори да обърне глава — Ришар можеше със същия успех да е невидим, ако се съдеше по вниманието, което Ворхалас обърна на поздрава му. Воркалонер, на крачка след колегата си, поне се намръщи на Ришар, с което призна съществуването му, макар и по твърде неочакван начин.

Иван притаи доволно дъх в очакване. Ришар пробва отново, когато покрай банката му мина белокосият Фалко.

— Радвам се, че успяхте, сър…

Фалко спря и го погледна студено. И каза с глас, който, макар и нисък, се чу чак в другия край на залата:

— Радостта ти няма да трае дълго. Има си неписани правила, Ришар. Ако си решил да престъпиш етиката, гледай да си достатъчно добър в играта, която си подхванал, така че да не те разкрият. Ти не си достатъчно добър. — След което изсумтя и последва колегите си.

Ворфолс изсъска към Ришар на минаване край банката му:

— Как смееш да ме забъркваш в интригите си, като използваш моя дом за изпълнението им? Ще се погрижа да си платиш за това. — И продължи с маршова стъпка след Фалко.

Очите на Майлс се бяха облещили, а устните му се разтваряха все по-доволно.

— Тежка нощ, а, Иване? — прошепна той, забелязал накуцването на Доно.

— Няма да повярваш.

— Пробвай.

С приглушен глас Иван попълни набързо информацията на Майлс и стреснатия Рене:

— Кратката версия е следната. Банда платени мутри се опитаха да обърнат знака на Доновата бетанска хирургия с помощта на вибронож. Скочиха ни на излизане от кооперацията на Ворфолс. Планът им беше да обезвредят гвардейците на Доно, но не бяха предвидили мен и Оливия Куделка. Вместо това ние обезвредихме тях и аз ги доставих, заедно с веществените доказателства, на Фалко и стария Ворхалас, а те поеха нещата оттам. Разбира се, никой не се направи труда да информира Ришар. Оставихме го в информационно затъмнение. Подозирам, че преди да е свършил денят, на Ришар ще му се иска онзи вибронож да му е подръка, за да пререже с него собственото си гърло.

Майлс замислено сви устни.

— Доказателство? Ришар сигурно е действал чрез цял куп посредници. Ако наистина е имал пръст в смъртта на Пиеровата годеница, значи знае как се прави. Няма да е лесно да го обвиним.

Рене добави разтревожено:

— Кога ще можем да се доберем до доказателствата?

— Можеше да отнеме седмици, но за наш късмет марионетката на Ришар се обяви за имперски свидетел. — Иван си пое дълбоко дъх, в най-високата точка на триумфа си.

Майлс килна глава встрани.

— Марионетката на Ришар?

— Биърли Ворутиър. Явно е помогнал на Ришар да организира покушението. Но нещата се объркали. Наемниците на Ришар следели Доно и трябвало да му скочат, когато пристигне в Дом Ворсмит, обаче решили, че ще им е по-лесно да го направят в гаража на Ворфолс. На Биърли му беше излязла пяна на устата, когато най-после се свърза с мен, рано тази сутрин. Нямаше представа къде са се дянали пионките му, бедният истеричен конспиратор. Аз се бях погрижил за тях. За пръв път видях Биърли да изгуби ума и дума. — Иван се ухили доволно. — После пристигнаха хора от ИмпСи и го отведоха.

— Колко… неочаквано. Не така се представях ролята на Биърли в тази история. — Майлс сбърчи чело.

— Аз пък през цялото време си мислех, че твърде много му се доверяваш. Нещо около Биърли ме смущаваше от самото начало, но все не можех да го напипам…

Ворхалас и приятелчетата му се бяха скупчили около банката на Борис Вормонкриеф. Ворфолс изглеждаше най-запален, жестикулираше гневно и току мяташе погледи през рамо към Ришар, който наблюдаваше разтревожено сцената. Вормонкриеф стисна зъби и се намръщи. На два пъти поклати глава. Младият Сигюр изглеждаше ужасѐн.

Приглушените дебати затихнаха, когато император Грегор влезе през малката врата и зае предишното си място на подиума. Даде знак на лорд пазителя на Ораторския кръг и той побърза да се приближи до него. Казаха си нещо и после лорд пазителят огледа залата и тръгна към Иван.

— Лорд Ворпатрил — кимна любезно той. — Време е всички да заемат местата си. Грегор всеки момент ще даде начало на гласуването. Освен ако не очаквате да ви призоват за свидетел, трябва да заемете мястото си в галерията.

— Веднага — весело рече Иван.

Майлс вдигна палец към Рене и побърза да се върне на банката си. Иван тръгна към вратата. Мина бавно покрай банката на окръг Ворутиър, където Доно тъкмо казваше лъчезарно на Ришар:

— Мърдай, приятел. Мутрите ти се провалиха снощи. Градските охранители на лорд Ворбон ще те чакат с отворени обятия на вратата, когато гласуването приключи.

Ришар крайно неохотно се премести в другия край на пейката. Доно седна тежко, кръстоса крака — в глезените, забеляза Иван — и разпери небрежно лакти.

Ришар изръмжа през зъби:

— Ще ти се. Но получа ли графската титла, Ворбон и с пръст не може да ме пипне. А котерията на Воркосиган ще е заета да преглъща неговите престъпления и няма и да помисли да хвърля камъни по мен.

— Камъни ли, скъпи ми Ришар? — измърка Доно в отговор. — Де такъв късмет. Аз лично предвиждам свлачище — върху главата ти.

Иван продължи към двойната врата, която охранителите побързаха да му отворят. Наистина добре си бе свършил работата. Погледна през рамо. Грегор го гледаше. Нещо повече — удостои го с лека усмивка и едва забележимо кимване.

От което Иван не се почувства удовлетворен. Почувства се гол. С твърде голямо закъснение си припомни думите на Майлс, че наградата за добре свършена работа обикновено е още по-трудна такава. Поспря в коридора пред залата и за миг се замисли дали да не свърне надясно към градините, вместо наляво към стълбите за галерията. Но точно тази развръзка не би пропуснал за нищо на света. Свърна наляво.

* * *

— Огън! — извика Карийн.

Две туби с буболечешко масло полетяха във висока траектория към другия край на коридора. Карийн очакваше да се разплескат с тъп звук върху мишените, като камъни, само малко по-меки. Но няколкото най-горни реда туби бяха от новата доставка на Марк, закупени отнякъде си на едро. По-евтината и по-тънка пластмаса нямаше здравината на първите контейнери. Удариха не като камъни, а като гранати.

При сблъсъка си с плешките на Муно и тила на Густиоз тубите се разкъсаха и буболечешкото масло се разплиска по стените, тавана, пода и мишените. Понеже вторият залп беше във въздуха преди първият да удари, изненаданите ескобарци се обърнаха точно навреме, за да поемат следващите бомби буболечешко масло с гърдите си. Рефлексите на Муно бяха достатъчно бързи, за да избегне третата туба, която се пръсна на пода и заля всички до коленете с бяло, стичащо се масло.

Мартя съвсем се беше разгорещила, крещеше като умопобъркана и мяташе туба след туба. Не всички туби се разкъсваха — някои попадаха в целта си със съвсем задоволително тупване. Муно ругаеше и размахваше ръце; успя да свали още няколко от снарядите, но после се подлъга да пусне Енрике, за да грабне две туби от купчината в своята част на коридора и да замери на свой ред сестрите Куделка. Мартя приклекна и се спаси от предназначената за нея бомба, другата експлодира в краката на Карийн. Опитът на Муно да осигури преграден огън за групата си се обърна срещу него, когато Енрике се свлече на колене и залази обратно по коридора към крещящите валкирии, нагърбили се да го защитят от враговете.

— Влезте в лабораторията! — извика Карийн. — И заключете вратата! Оттам можем да се обадим за помощ!

Вратата в другия край на коридора, зад ескобарските нашественици, се отвори с трясък. Сърцето на Карийн се разтупка обнадеждено при вида на гвардеец Роик. Подкрепления! Роик беше прелестно наконтен с ботуши, прилепнали долни гащи и кобур със зашеметител.

— Какво ста… — започна той, но го прекъсна един последен злополучен залп от приятелски огън, метнат напосоки от Мартя, който се взриви в гърдите му.

— Ау, извинявай! — извика тя и затисна уста с шепи.

— Какво става тук? — изрева Роик, като напразно се мъчеше да извади зашеметителя си — ръцете му се пързаляха по буболечешкото масло. — Събудихте ме! За трети път ме будят тази сутрин! Тъкмо бях заспал! Заклех се, че ще убия следващото копеле, което ме събуди!…

Карийн и Мартя утихнаха за миг, завладени от чисто естетическа наслада при вида на широките рамене, басовия глас и щедрите атлетични извивки на младия Роик. Мартя въздъхна. Ескобарците, разбира се, нямаха представа кой е този огромен гол и разгневен варварин, изникнал най-неочаквано между тях и единствения известен им път за бягство. Отстъпиха няколко крачки назад.

— Роик, опитват се да отвлекат Енрике! — извика Карийн.

— Тъй ли? Добре — каза Роик и присви кървясалите си очи. — Само гледайте да отнесат и всичките му дяволски буболечки заедно с него…

Паникьосаният Густиоз опита да се шмугне покрай Роик към вратата, но вместо това се блъсна в него. Двамата се подхлъзнаха върху буболечешкото масло и се проснаха на пода сред дъжд от свръхофициална документация. Тренираните, макар и недоспали рефлекси на Роик влязоха в действие и той се опита да прикове нападателя си към пода — трудна задача при щедрите количества смазка, с която бяха омазани и двамата. Верният Муно сгърби рамене и се хвърли на прибежки срещу новата серия от преграден огън в храбър опит да докопа Енрике. От своя страна, Енрике размахваше хаотично ръце насреща му, сякаш си имаше работа с нахална муха. Миг по-късно и двамата забуксуваха, плъзнаха се и се сгромолясаха на хлъзгавия под. Ала Муно успя да сграбчи единия глезен на Енрике и го повлече по коридора.

— Не можеш да ни спреш! — изохка Густиоз, наполовина под Роик. — Имам законно нареждане!

— Господине, аз не искам да ви спирам! — изкрещя Роик.

Карийн и Мартя се хвърлиха към ръцете на Енрике и го задърпаха в обратната посока. Тъй като никой нямаше опора, наддръпването се обезсмисли. Карийн рискува да пусне едната ръка на Енрике, заобиколи го с подскоци и ритна Муно по китката. Ескобарецът изврещя и отскочи. Двете жени и ученият се запрепъваха един през друг, но все пак се провряха някак през вратата на лабораторията. Мартя успя да я затвори и заключи миг преди рамото на Муно да се блъсне в нея от външната страна.

— Комтаблото! — прошепна задъхано тя през рамо на сестра си. — Обади се на лорд Марк. Обади се на някого!

Карийн изтри с кокалчета буболечешкото масло от очите си, метна се към стола пред комтаблото и трескаво набра личния код на Марк.

* * *

Майлс завъртя глава — беше твърде далеч, за да чуе каквото и да било — и впери настойчив поглед в Иван, който се появи на първия ред на галерията и безцеремонно разкара някакво младшо лейтенантче от мястото му. Младият офицер, превъзхождан както по чин, така и по живо тегло, отстъпи неохотно мястото си и се присъедини към правостоящите в дъното. Иван се настани до професорката и Екатерин. Последва разговор на тих глас. Ако се съдеше по разточителните жестове и самодоволната физиономия на Иван, братовчед му удостояваше дамите с разказ за героичните си приключения.

„По дяволите, ако бях там, и аз можех да спася лорд Доно…“ А може би не.

Майлс позна брата на Екатерин, Хюго, и Василий Ворсоасон, седнали от другата й страна. Беше ги видял на погребението на Тиен. Защо бяха дошли в града — пак да тормозят Екатерин заради Ники? Сега, докато слушаха Иван, изглеждаха напълно сащисани. Екатерин разгорещено каза нещо. Иван се засмя неловко, после се обърна и махна на Оливия Куделка, която тъкмо сядаше на задния ред. Не беше честно да си будувал цяла нощ и да изглеждаш свеж като краставичка. Беше се преоблякла, заменяйки снощната официална рокля със свободно копринено сако и модерни панталони по комарската мода. Ако се съдеше по бодрата й усмивка, явно не беше пострадала при сражението. Ники развълнувано попита нещо. Професорката му отговори и впери хладен и неодобрителен поглед в тила на Ришар Ворутиър.

Какво, по дяволите, правеше цялото семейство на Екатерин в галерията? Как беше убедила Хюго и Василий да дойдат тук? И имаше ли Грегор пръст в това и доколко? Можеше да се закълне, че е видял гвардеец в ливреята на Ворбара, който си тръгваше, след като ги беше придружил до местата им… Лорд пазителят на Ораторския кръг удари с дръжката на кавалерийското копие с флагчето на Ворбара върху дървената плочка, вградена в пода за тази цел. Кънтящият звук смълча залата. Вече нямаше време да хукне към галерията и да разбере какво става. Майлс с мъка откъсна вниманието си от Екатерин и се приготви да си свърши работата. Работата, която щеше да реши дали ги чака кошмар, или сбъднати мечти… Лорд пазителят извика:

— Негово императорско величество дава думата на граф Вормонкриеф. Пристъпете в Кръга и огласете петицията си, милорд.

Граф Борис Вормонкриеф стана, потупа зет си по рамото и се отправи към Ораторския кръг под цветните прозорци, с лице към полукръга свои колеги в Съвета. Изложи сбито официалната си молба Сигюр да бъде утвърден за законен наследник на окръг Ворбретен, по причина резултатите от генното сканиране на Рене, с които колегите му се били запознали много преди гласуването. Не каза нищо по повод казуса на Ришар, който беше следващата точка в дневния ред. От съюзничество към дистанциране, да, слава Тебе, Боже! Лицето на Ришар си остана все така безизразно. Борис се върна на банката си.

Лорд пазителят отново удари с копието.

— Негово императорско величество дава думата на граф Ворбретен. Пристъпете в Кръга и се позовете на правото си на опровержение, милорд.

Рене стана, но не понечи да напусне банката си.

— Милорд пазител, отстъпвам временно Кръга на лорд Доно Ворутиър. — И си седна.

Залата зажужа. Всички обсъждаха размяната и логиката зад нея. Майлс забеляза, за свое дълбоко и прикрито задоволство, че Ришар, изглежда, не бе очаквал такова развитие. Доно стана, докуцука до Ораторския кръг и се обърна към графовете на Бараяр. Кратка и широка белозъба усмивка проблесна откъм брадата му. Майлс проследи погледа му до галерията тъкмо навреме, за да види Оливия — беше станала и размахваше окуражително ръка.

— Сир, милорд пазителю, милорди. — Доно навлажни устни и се впусна в официалния текст на петицията си относно графската титла на окръг Ворутиър. Припомни на всички присъстващи, че са получили заверени копия от пълното му медицинско досие, както и писмени свидетелски декларации, удостоверяващи новата му полова принадлежност. После накратко преповтори аргументите си за право на наследяване по мъжка линия, по личен избор на предишния граф и по силата на досегашния си опит в управлението на окръг Ворутиър като помощник на покойния си брат Пиер.

Лорд Доно стоеше разкрачен, стиснал ръце зад гърба си, уверен, с вдигната брадичка.

— Както някои от вас вече знаят, снощи беше направен опит да ви бъде отнето правото на решение по този въпрос. Да се реши бъдещето на Бараяр не в тази зала на Съвета, а в тъмните улички на столицата. Бях нападнат. За щастие, не бях ранен сериозно. Мъжете, които ме нападнаха, в момента са в ръцете на лорд Ворбон, получихме и свидетелски показания от друг източник, достатъчно уличаващи, за да оправдаят ареста на братовчед ми Ришар в подозрение за конспирация с цел въпросното осакатяване. Хората на Ворбон го чакат отвън. Дали на излизане от тази зала Ришар ще бъде арестуван от тях, или ще ги подмине спокойно под защитата на имунитета си, зависи изцяло от вас. Във втория случай ще трябва да въздадете справедливост за престъплението му по-късно. През Кървавите векове управлението чрез насилие е подсигурило Бараяр с множество колоритни исторически инциденти, достойни за театрална сцена. Не мисля обаче, че бихме искали да пренесем театъра и в истинския живот. Стоя пред вас готов да служа на моя император, на империята, на окръга си и на неговите хора. Стоя и чакам законът да се произнесе. — Кимна тържествено на граф Ворхалас, който му кимна на свой ред. — Господа, аз свърших.

Доно се върна на мястото си.

Преди години — още преди Майлс да се роди — един от синовете на лорд Ворхалас бил екзекутиран за дуелиране. Графът решил да се примири с присъдата и оттогава неведнъж беше давал ясно да се разбере, че очаква същата вярност към закона и от своите колеги. Резултатът беше морално въздействие с остри зъби — никой не смееше да се противопостави на Ворхалас по проблемите на етиката. Ако Консервативната партия имаше гръбнак, който да я държи изправена, това беше старият Ворхалас. А по всичко личеше, че Доно току-що си е вързал Ворхалас в кърпа. Или пък Ришар го беше направил вместо него… Майлс издиша през зъби, едва сподавяйки вълнението си. „Добре казано, Доно, браво, браво. Страхотно!“

Лорд пазителят удари отново с копието и призова Ришар да отговори на Доновата петиция. Ришар изглеждаше гневен. Отправи се към Ораторския кръг, като мърдаше устни. Обърна се към залата, пое си дълбоко дъх и подхвана официалното встъпление към опровержението си.

Шумолене откъм галерията привлече вниманието на Майлс — явно пристигаха закъснели зрители. Погледна нагоре и очите му се разшириха при вида на майка му и баща му, на реда точно зад Екатерин и професорката — благодаряха на една стресната двойка вори, които моментално бяха направили място на вицекраля и вицекралицата. Явно се бяха измъкнали от официалната закуска навреме, за да присъстват на гласуването, и все още бяха с официалните си дрехи — граф Арал със същата фамилна униформа в кафяво и сребърно като Майлс, а графинята с богато бродиран бежов костюм и със сплетена на множество плитки червена коса: завиваха се в няколко реда по главата й като венци. Иван изви врат, изненада се, кимна за поздрав и измърмори нещо под нос. Професорката, наострила ухо за думите на Ришар, го сръчка да мълчи. Екатерин още не беше погледнала назад. Стискаше перилото на балкона и се взираше напрегнато в Ришар, сякаш само с волята си можеше да спука някоя артерия в говорния център на мозъка му. Но той продължаваше да говори, приближавайки се към края на аргументите си.

— Това, че аз винаги съм бил наследникът на Пиер, е видно от факта, че самият той така и не назова друг за това място. Признавам, че двамата не бяхме в най-топли отношения, за което аз винаги съм съжалявал дълбоко, но както много от вас знаят от опит, Пиер беше, ъъ, труден човек. Но дори и той разбираше, че не би могъл да посочи друг наследник освен мен. Доно е една лоша шега на лейди Дона, която ние търпяхме твърде дълго. Тя е типичен пример за онази галактическа развала — погледът и ръката му литнаха по посока на Майлс-мутанта, сякаш да внуши, че тялото на противника му е външната и видима форма на вътрешна и невидима отрова — срещу която ние трябва да се борим, да, казвам „да се борим“ и го казвам смело и високо, да се борим, за да запазим чистотата на нашия роден свят. Лейди Дона е заплаха за нашите съпруги, дъщери и сестри. Тя е подстрекателство към бунт срещу най-дълбоките и фундаментални основи на нашия ред. Тя е обида за честта на империята. Моля ви да сложите край на глупавото й перчене с твърдостта, която то заслужава.

Ришар се огледа, трескаво търсейки сигнали на одобрение от страховито безучастните си слушатели, и продължи:

— Колкото до смешната заплаха на лейди Дона да потърси справедливост за предполагаемото нападение срещу нея — което, между другото, може да е дошло откъде ли не, защото позьорството й разгневи много хора — тук, в тази зала, ами, нека го направи, така казвам аз. И кой ще й свърши мръсната работа в този случай, кой ще изложи казуса й пред вас? — Протегна рязко ръка към Майлс, който седеше на банката си с протегнати напред крака и слушаше с възможно най-хладнокръвната физиономия, която съумяваше да докара. — Човек, върху когото тегне обвинение в далеч по-тежки престъпления, включително предумишлено убийство.

Ришар явно се беше уплашил не на шега. Опитваше се да спусне димната си завеса прекалено рано. Което не попречи на Майлс да се задави с въпросния дим. „Проклет да си, Ришар!“ Не би могъл да остави без отговор подобно предизвикателство, нито за миг дори.

— Процедурен въпрос, милорд пазител. — Без да променя стойката си, Майлс извиси глас, така че провлечените му думи да се чуят из цялата зала. — Аз не съм обвинен. Оклеветен съм. Законовото различие между двете неща е видно с просто око.

— Изпълнен с ирония ще бъде денят, когато ти се опиташ да повдигнеш криминално обвинение в тази зала — парира Ришар, ужилен, надяваше се Майлс, от заплашителния намек за контраобвинение.

Граф Ворхалас извика от банката си на задния ред:

— Възползвам се от случая, сир, милорд пазител, милорди, да заявя, че след като видях доказателствата и изслушах предварителните разпити, ще се радвам лично да повдигна обвинение срещу лорд Ришар.

Лорд пазителят се намръщи и потропа предупредително с копието. Исторически погледнато, допуснеше ли се графовете да заговорят един през друг, пререканията скоро прерастваха в надвикване и юмручен бой, а в по-раншни времена, когато не бе имало скенери за оръжие, се беше стигало до мелета и дуели, за които днес можеше да се прочете в аналите. Но император Грегор, който следеше развитието със също толкова безизразна физиономия, не понечи да се намеси.

Ришар продължаваше да губи равновесие — личеше си по почервеняващото му лице и тежкото му дишане. Майлс изтръпна, когато той посочи нагоре към Екатерин.

— Смел злодей е онзи, който може да стои без капчица срам, когато съпругата на жертвата му го гледа отгоре… макар че едва ли би могла да го гледа отдолу, нали?

Хората заобръщаха лица към бледата, облечена в черно жена в галерията. Изглеждаше смразена и уплашена, сега, когато неканеното внимание на Ришар я беше лишило от защитната окраска на обикновен зрител и я беше захвърлило под светлината на прожекторите. Ники до нея се вдърви. Майлс стисна облегалките на седалката си — само това можеше да направи, за да не хукне през залата и да стисне Ришар за гърлото, за да го удуши на място. И без това нямаше да свърши работа. Неговите методи на борба бяха различни — по-бавни, но, закле се той, по-ефективни в крайния резултат. Как смееше Ришар да напада Екатерин на публично място, да нахлува в най-дълбоките й тревоги, да манипулира най-интимните й чувства, само за да обслужи собствената си жажда за власт?

Кошмарът, от който Майлс се беше страхувал, вече поставяше клеймото си върху защитата му. Принуждаваше го да насочи вниманието си не само към истината, но и към привидностите, да претегля всяка своя дума преди да е излязла от устата му и да преценява ефекта й върху слушателите, които можеха да се превърнат и в негови бъдещи съдии. Ришар беше загубил точка покрай непохватното си нападение срещу Доно. Можеше ли да си я върне, като стъпче Майлс и Екатерин? По всичко личеше, че се кани да опита.

Лицето на Екатерин беше съвсем застинало, само устните й бяха побелели. Някаква благоразумна част от съзнанието на Майлс не се сдържа и си отбеляза как изглежда тя, когато е наистина разгневена, за бъдещи справки.

— Грешите, лорд Ришар — сопна му се тя, свела поглед към него. — И явно не за пръв път.

— Греша значи? — отвърна на удара Ришар. — Тогава защо сте избягали в ужас след публичното му предложение за брак, ако не е било защото сте осъзнали, със закъснение, неговата роля в смъртта на покойния ви съпруг?

— Това не е ваша работа!

— Човек се чуди на какъв ли натиск ви е подложил оттогава, за да си спечели такава услужливост от ваша страна… — Мазната му, похотлива усмивка подкани слушателите да си представят най-лошото.

— Само глупак може да си помисли такова нещо!

— Доказателството си е доказателство, мадам.

— Това ли е вашата представа за доказателство? — озъби му се Екатерин. — Добре. Законовата ви теория е лесно да се обори…

Лорд пазителят удари силно с копието си.

— Реплики от галерията не са позволени — започна той, вдигнал поглед към нея.

Зад Екатерин, вицекралят на Сергияр сведе поглед към лорд пазителя, потупа многозначително носа си с показалец и плъзна едва забележимо два пръста пред гърлото си, като кимна към Ришар: „Не. Остави го сам да се обеси.“ Иван хвърли поглед през рамо, ухили се и се обърна напред. Очите на лорд пазителя отскочиха към Грегор, на чието лице имаше само най-бегла усмивка и почти никакво друго указание. Лорд пазителят продължи по-неуверено:

— Но на директни въпроси от Ораторския кръг може да се отговаря.

Въпросите на Ришар бяха по-скоро реторични, за ефект, отколкото директни. Приел, че Екатерин ще запази мълчание заради мястото си на галерията, той не беше очаквал да си има работа с директни отговори. Физиономията на Ришар наведе Майлс на представата за човек, който е тормозил лъвица и внезапно е открил, че животното не е вързано. Накъде щеше да скочи тя? Майлс затаи дъх.

Екатерин се наведе напред, стиснала до болка перилото на балкона.

— Нека сложим край на това, лорд Воркосиган!

Майлс подскочи на пейката си и се обърна изненадан.

— Мадам? — Сведе глава в поклон. — На вашите услуги…

— Добре. Ще се ожениш ли за мен?

Някакъв рев, като от бурно море, нахлу в главата на Майлс. За миг в залата имаше само двама, а не двеста души. Ако това беше някакъв неин план да впечатли графовете с невинността му, щеше ли да проработи? „На кой му пука? Грабни момента! Грабни жената! Не я оставяй да ти избяга отново!“ Едното крайче на устните му се кривна нагоре, после и другото. Накрая широка усмивка озари цялото му лице. Той се приведе леко напред.

— Ами, да, мадам. Определено. Сега ли?

Тя като че ли се постресна от представата, на която думите му, изглежда, я бяха навели — как напускат моментално залата и той се възползва от предложението й преди да е имала време да се откаже. Е, той беше готов, дори тя да не беше… Екатерин му махна да се отпусне.

— Ще го обсъдим по-късно. Първо уреди този въпрос.

— С удоволствие. — И той се ухили стръвно на Ришар, който стоеше, зинал като риба. „Двеста свидетели. Сега вече не може да се откаже…“

— Толкоз за това ви доказателство, лорд Ришар — завърши Екатерин. Облегна се назад и махна с ръка, сякаш изтупва прах, после добави, определено не под носа си: — Глупак!

Император Грегор изглеждаше развеселен. Ники се въртеше ентусиазирано и повтаряше нещо, което звучеше като: „Давай, давай, мамо!“ Галерията жужеше от сподавен смях. Иван само потри уста с опакото на ръката си, макар че очите му примижаваха от смях. Хвърли поглед към местата зад Екатерин, където вицекралицата имаше вид, сякаш се дави, а вицекралят се покашляше дискретно, овладял някак напушилия го смях. Връхлетяна от внезапно стеснение, Екатерин потъна в седалката си, като не смееше да погледне дори към брат си Хюго или към Василий. Обаче погледна надолу към Майлс и устните й се смекчиха в безпомощна усмивка.

Майлс й се ухили като побъркан. Изпълненият с черна ненавист поглед на Ришар се плъзна покрай него, сякаш отразен от силово поле. Грегор даде знак на лорд пазителя да задвижи нещата.

Ришар вече изцяло беше загубил нишката на аргументите си, както и началната скорост, главната си роля и симпатията на публиката. Онези, които не гледаха Екатерин, гледаха Майлс и се забавляваха искрено, напук на грозната драма, режисирана от Ришар, който все пак успя да завърши някак речта си и напусна Кръга.

Лорд пазителят прикани графовете да гласуват. Грегор, който беше в началото на списъка в качеството си на граф Ворбара, не гласува въздържал се, а пасува, запазвайки си правото да даде своя глас последен, в случай че се стигне до патова ситуация — императорска привилегия, на която се позоваваше рядко. Майлс се зае да отмята гласовете, но докато стане време да извикат неговото име, вече се беше отплеснал и запълваше полето на схемата си с множество вплетени „Лейди Екатерин Найл Воркосиган“ и „Лорд Майлс Нейсмит Воркосиган“, изографисани с най-хубавия му почерк. Наложи се ухиленият до уши Рене Ворбретен да го подсети да гласува, което предизвика нов изблик на смях откъм галерията.

Нямаше значение — Майлс разбра кога се е стигнало до магическата цифра от трийсет и един гласа по шума, надигнал се в залата и галерията, когато следящите вота стигнаха до заключението, че печели Доно. Някои от сигурните поддръжници-консерватори на Ришар гласуваха въздържали се, повлияни от решителния глас на граф Ворхалас в подкрепа на лорд Доно, и Ришар получи само десетина гласа. Крайният резултат на Доно беше трийсет и два гласа, не точно безапелационна победа, но с един повече от минималния изискван според закона брой. Грегор, с очевидно задоволство, гласува въздържал се, с което по никакъв начин не повлия на резултата.

Сащисаният Ришар се изправи зад банката на окръг Ворутиър и извика отчаяно:

— Сир, обжалвам това решение!

И наистина, той нямаше друг избор — само повторното гласуване можеше да го спаси от градската полиция, която го чакаше пред залата.

— Лорд Ришар — отвърна официално Грегор. — Отказвам да изслушам обжалването ви. Моите графове се произнесоха и решението им остава. — Кимна на лорд пазителя, който нареди на дежурните в залата сержанти да ескортират Ришар до вратата и очакващата го там съдба преди да се е окопитил достатъчно от шока, за да се впусне в отчаяни и безсмислени протести или физическа съпротива. Майлс стисна зъби в дивашко задоволство. „Ще ме предизвикваш, а, Ришар? Е, сам си го изпроси.“

Е… Ришар всъщност си го беше изпросил, когато бе нападнал Доно посред нощ и се беше провалил. Благодарностите бяха за Иван, Оливия и, по един особен начин, за тайния Ришаров съюзник Биърли. С приятели като Биърли на кого му трябваха врагове? И все пак… имаше нещо в Ивановата версия на събитията от предната нощ, което не се връзваше съвсем. „По-късно. Ако един имперски ревизор не може да стигне до дъното на тази история, значи никой не може.“ За начало щеше да разпита Биърли, който понастоящем най-вероятно се намираше на сигурно място под опеката на ИмпСи. Или още по-добре — да започне с… Майлс присви очи, но трябваше да се откаже от мислите си, защото Доно отново се изправи.

Граф Доно Ворутиър застана в Ораторския кръг, благодари спокойно на новите си колеги и официално върна думата на Рене Ворбретен. След което, с лека и изключително доволна усмивка, се върна на мястото си, където влезе в неоспоримо и еднолично владение на банката на окръг Ворутиър. Майлс полагаше неимоверни усилия да не извие врат назад и да не зяпне към галерията, но току хвърляше по някой скришен поглед към Екатерин. Така улови и момента, когато майка му най-после се наведе напред между Екатерин и Ники да ги поздрави.

Екатерин се обърна и пребледня. Бъдещите й свекър и свекърва й се усмихнаха с искрена радост и й изказаха, надяваше се Майлс, също толкова ентусиазирани уверения, че е добре дошла в семейството.

Професорката също се обърна и възкликна изненадано. След това обаче двете с вицекралицата си стиснаха съзаклятнически ръцете. Майлс се попритесни от тази жизнерадостна майчинска конспирация, демонстрирана от двете възрастни дами. Възможно ли бе през цялото време между домовете им да е текла разузнавателна информация по тайни канали? „Какво ли е казвала за мен майка ми?“ Може би трябваше да поразпита вицекралицата. После размисли и се отказа.

Вицекрал Воркосиган също протегна ръка, малко неловко, над рамото на Екатерин, и разтърси сърдечно нейната. Погледна покрай нея към Майлс, усмихна се и каза нещо, което Майлс не чу, и толкова по-добре. Екатерин се справи елегантно с предизвикателството, как иначе, и представи брат си и сащисания Василий на бъдещите си високопоставени роднини. Майлс незабавно реши, че ако Василий отново посмее да тормози Екатерин заради Ники, ще го хвърли безмилостно и без грам разкаяние на вицекралицата за една доза бетанска терапия, от която да му се завие свят.

Уви, тази крайно интересна пантомима беше прекъсната от Рене Ворбретен, който стана и зае мястото си в Ораторския кръг. Зрителите в галерията насочиха вниманието си към залата долу. Под топлия поглед на Екатерин, Майлс си придаде делови вид, или най-малкото съсредоточен. Не беше заблудил баща си, разбира се. Арал Воркосиган много добре знаеше, че на този етап от гласуването всичко вече е решено и остава само да се позира за пред публиката.

Рене направи храбър опит да прикове интереса на слушателите си, което не беше лесно след бурните събития, предшествали речта му. Припомни десетте си години вярна служба на своя окръг, както и тази на дядо му преди него, и насочи вниманието на колегите си към военната кариера на баща си и смъртта му по време на сражение във войната за Центъра Хеген. Гордо изложи молбата си да бъде преутвърден и се върна на мястото си с усмивка, от която лъхаше напрежение.

И отново лорд пазителят заизвиква имената по списъка, и отново Грегор пасува. Този път Майлс проследи гласуването. Спокойно и уверено, граф Доно даде първия в кариерата си глас от името на окръг Ворутиър.

Сигюр се справи по-добре от Ришар, но не достатъчно добре — гласовете за Рене наброиха трийсет и един почти в самия край на гласуването. И толкова си останаха. Грегор отново гласува въздържал се, за да не влияе на резултата. Граф Вормонкриеф поиска, доста формално, обжалване и Грегор не учуди никого като отказа да го изслуша. Вормонкриеф и Сигюр, който изглеждаше изненадващо облекчен, понесоха поражението значително по-добре от Ришар и дори стиснаха ръката на Рене. Рене застана отново в Кръга да благодари с няколко думи на колегите си, след което го отстъпи на лорд пазителя. Лорд пазителят потропа с копието по дъсчицата и обяви заседанието за закрито.

Майлс не хукна презглава към галерията единствено защото неговите хора там станаха и тръгнаха през тълпата към стълбището, водещо към задния вход. Можеше да разчита, че майка му и баща му ще доведат Екатерин при него, нали? Пък и без това се беше оказал заклещен сред тълпа от графове, които го обсипваха с поздравления, коментари и шеги. Които той пък почти не чуваше, а отговаряше на всичко с „Благодаря… благодаря“, понякога без никаква връзка с онова, което му казваха.

Най-накрая чу баща си да го вика и завъртя рязко глава. Излъчването на вицекраля беше такова, че тълпата помежду им сякаш се стопи. Екатерин надничаше срамежливо към множеството мъже в униформи, свила се между страховитите си придружители. Майлс се приближи до нея и стисна до болка ръцете й, взирайки се питащо в прекрасното й лице — „Вярно ли е, истина ли е?“

Тя му се ухили — идиотски, прекрасно. „Да, о, да!“

— Да те повдигна малко? — предложи му Иван.

— Млъкни, Иване — каза му Майлс през рамо. После се огледа за най-близката пейка. — Имаш ли нещо против? — прошепна й той.

— Мисля, че така се прави…

Усмивката му се разшири неимоверно и той скочи на пейката, притисна Екатерин към себе си и я целуна собственически в устата. Тя също го прегърна, също толкова силно. Лекичко трепереше.

— Моето на мен. Да — прошепна пламенно в ухото му тя.

Той скочи от пейката, но не пусна ръката й. Ники, на когото почти не се наложи да вдига поглед, огледа преценяващо Майлс.

— Ще направиш моята майчица щастлива, нали?

— Определено ще се опитам, Ники. — Кимна му сериозно, влагайки цялото си сърце. Ники му кимна на свой ред, също толкова сериозно, сякаш казваше: „Сключихме сделка“.

Оливия, Татя и сестрата на Рене пристигнаха, пробивайки си решително път през разпръскващата се тълпа, и се хвърлиха да прегръщат Рене и Доно. След тях задъхан пристигна и един мъж в графска униформа в карминено и зелено. Закова се на място, огледа смутено залата и изпъшка:

— Закъснях!

— Кой е този? — прошепна Екатерин на Майлс.

— Граф Вормюир. Изглежда, е пропуснал заседанието.

Вормюир се повлече към банката си в другия край на залата. Граф Доно го проследи с поглед и бегла усмивка. Иван се приближи до Доно и каза под нос:

— Добре де, трябва да знам. Как отклони Вормюир?

— Аз ли? Нямам нищо общо с това. Но щом толкова настояваш, смятам, че е прекарал сутринта, сдобрявайки се с графинята.

— Цяла сутрин? На неговата възраст?

— Е, с помощта на един хубав малък бетански афродизиак. Доколкото знам, може да удължи мъжкото внимание с часове. Без неприятни странични ефекти, при това. Понатрупал си годинки, Иване, може и ти да поискаш да го изпробваш.

— Имаш ли още?

— Аз не. Говори с Хелга Вормюир.

Майлс се обърна към Хюго и Василий с малко студена усмивка. Екатерин стисна по-силно ръката му и той на свой ред стисна успокоително нейната.

— Добро утро, господа. Радвам се, че присъствахте на това историческо заседание на Съвета. Бихте ли се присъединили към нас за обяд в замъка Воркосиган? Сигурен съм, че има някои въпроси, които следва да обсъдим в по-спокойна обстановка.

Сащисването на Василий заплашваше да придобие постоянен характер, но той успя някак да кимне и да измърмори едно благодаря. Хюго погледна сплетените ръце на Майлс и Екатерин и се усмихна със смутено примирение.

— Може би идеята е добра, лорд Воркосиган. При положение, че скоро ще, ъъ… се сродим. Вярвам, че този годеж беше обявен пред достатъчно свидетели, за да бъде обвързващ…

Майлс сви ръката на Екатерин около лакътя си и я притисна по-близо до себе си.

— И аз така вярвам.

Лорд пазителят си проби път до групичката им.

— Майлс. Грегор иска да говори с теб и с тази дама преди да си тръгнете. — Кимна усмихнато на Екатерин. — Спомена нещо за задача в качеството ти на ревизор…

— Ааа. — Без да пуска ръката й, Майлс поведе Екатерин през оредяващата тълпа към подиума, където Грегор разговаряше с неколцина мъже, възползвали се от момента да представят тревогите си на императорското му внимание. Грегор им даде знак да се отстранят, обърна си към Майлс и Екатерин и слезе от подиума.

— Мадам Ворсоасон — кимна й той. — Смятате ли, че ще се нуждаете от по-нататъшното ми съдействие за разрешаването на… домашните ви неприятности?

Тя му се усмихна с благодарност.

— Не, сир. Мисля, че двамата с Майлс можем да поемем нещата в свои ръце, след като злощастният политически аспект на проблема беше отстранен.

— И аз бях останал със същото впечатление. Поздравления и на двамата. — Устата му си остана сериозна, но очите му се смееха. — А — каза той и махна на един секретар, който извади официален на вид документ: две страници калиграфски почерк и множество печати. — Ето, Майлс… виждам, че Вормюир най-сетне е пристигнал. Ще те оставя да му предадеш това.

Майлс хвърли поглед на текста и се ухили.

— Както бяхме говорили. Удоволствието е мое, сир.

Грегор ги удостои с една от редките си усмивки и избяга от свитата си, като се шмугна през малката врата към частната си зала.

Майлс подреди страниците и се отправи към банката на Вормюир.

— Имам нещо за вас, графе. Негово императорско величество разгледа молбата ви за утвърждаването ви за настойник на всичките ви прекрасни дъщери. Това е документ за съгласието му.

— Ха! — викна триумфално Вормюир и грабна документите от ръката на Майлс. — Какво ви казах! Дори и императорските адвокати трябва да преклонят глава пред кръвните връзки, нали? Браво! Браво!

— Честито. — Майлс се усмихна и бързо повлече Екатерин в обратната посока.

— Но, Майлс — прошепна тя, — това не значи ли, че Вормюир печели? И че ще продължи с отвратителния си конвейер за деца?

— При определени условия. Ела насам — добре ще е да се измъкнем от залата преди да е стигнал до втора страница…

Майлс подкани гостите, които беше поканил на обяд, да излязат в просторния коридор, като едновременно с това инструктира Пим по комуникатора на китката си да докара колата. Вицекралят и вицекралицата се извиниха — щели да дойдат по-късно, след като си побъбрят с Грегор.

Всички млъкнаха стреснато, когато от залата се изви потресен вой:

— Зестри! Зестри! Сто и осемнайсет зестри…

* * *

— Роик — зловещо каза Марк, — защо тези нарушители са още живи?

— Не можем просто да отстрелваме посетителите, милорд — опита да се извини Роик.

— Защо не?

— Това да не ви е Изолацията? Освен това, милорд — Роик кимна към раздърпаните ескобарци, — те, изглежда, разполагат с официално разрешение.

По-дребният ескобарец, представил се като наблюдаващ офицер Густиоз, вдигна сноп лепкави листове като доказателство и го развя многозначително, при което пръснаха няколко последни бели капки. Марк отстъпи и внимателно бръсна случайната капка, попаднала на предницата на хубавия му черен костюм. И тримата мъже изглеждаха така, сякаш неотдавна се били потопени във вана с кисело мляко. Докато оглеждаше Роик, Марк си спомни легендата за Ахил, само дето маринатата от буболечешко масло, изглежда, покриваше и двете пети на гвардееца.

— Ще видим. — Ако бяха наранили Карийн… Марк се обърна и почука на заключената врата на лабораторията. — Карийн? Мартя? Добре ли сте?

— Марк? Ти ли си? — долетя през вратата гласът на Мартя. — Най-после!

Марк огледа вдлъбнатините по дървото и се намръщи, присвил очи, на двамата ескобарци. Густиоз се сви, а Муно си пое дъх и се напрегна. Откъм лабораторията се чуха стържещи звуци, като от влачене на обемисти предмети. След още миг ключалката изскърца, вратата заяде, после се отвори рязко и Мартя подаде глава.

— Слава Богу!

Марк се вмъкна нетърпеливо покрай нея да намери Карийн. Тя за малко да се строполи в прегръдките му, после и двамата решиха, че идеята не е добра. Макар и да не бе така повсеместно омазана като мъжете, косата, ризата и панталоните й бяха щедро омацани с буболечешко масло. Тя се наведе предпазливо и го поздрави с успокоителна целувка.

— Нараниха ли те, любима? — настойчиво я попита Марк.

— Не — отвърна тя леко задъхано. — Добре сме. Марк, те искат да отведат Енрике! Целият ни бизнес ще отиде на вятъра без него!

Енрике, разрошен и лепкав, кимна уплашено в потвърждение.

— Ще оправя нещата. — Някак…

Тя прокара пръсти през косата си. Половината й руси къдрици щръкнаха безредно нагоре от засъхващото масло, гърдите й се повдигаха и спадаха с всяко дихание. Марк беше прекарал по-голямата част от предобеда в борба със забележително неприличните асоциации, които се пораждаха в мозъка му при вида на оборудването за пакетиране на млечни продукти. Успявал бе да се съсредоточи върху непосредствената си задача единствено благодарение на мисълта за следобедната дрямка, която си беше обещал да прекара в компания. Всичко беше планирал. Романтичният сценарий обаче не включваше ескобарци. По дяволите, ако на него му предоставеха Карийн и дузина туби с буболечешко масло, би измислил значително по-интересно приложение на последното от това да й го маже по косата… Което и направи, и което може би щеше да осъществи на практика, но първо трябваше да се отърве от тези проклети неканени ескобарски ловци на избягали затворници. Излезе в коридора и им каза:

— Е, не можете да го отведете. Първо на първо, аз му платих гаранцията.

— Лорд Воркосиган… — почна разлютеният Густиоз.

— Лорд Марк — веднага го поправи той.

— Какъвто и да сте. Ескобарският съд не се занимава, както изглежда, смятате, с търговия на роби. Не знам как го правите на тази забравена от бога планета, но на Ескобар гаранцията гарантира, че подсъдимият ще се яви в съда, а не е някаква транзакция за сделка с човешко месо.

— Точна такава е там, откъдето аз идвам — промърмори Марк.

— Той е от Джаксън Хол — обясни Мартя. — Не е бараярец. Не се стряскайте. Преодолял го е, почти.

Притежаването е девет десети от… нещо си. Докато не се увереше, че може да си върне Енрике, Марк не желаеше да го изпуска от поглед. Трябваше да има някакъв начин да блокира по законов път екстрадирането му. Майлс сигурно щеше да знае как, но… Майлс беше дал ясно да се разбере какво му е отношението към буболечките. Едва ли щеше да е най-подходящият съветник. Но графинята си беше купила акции…

— Майка ми! — каза Марк. — Да. Искам да изчакате поне докато майка ми се прибере и поговори с вас.

— Вицекралицата е дама с голяма популярност — предпазливо рече Густиоз — и за мен ще е чест да й бъда представен… някой друг път. Трябва да хванем орбиталната совалка.

— Орбитални совалки има на всеки кръгъл час. Можете да хванете следващата. — Можеше да се обзаложи, че ескобарците не горят от желание да се срещнат с вицекраля и вицекралицата. И от колко ли време наблюдаваха замъка Воркосиган, щом бяха подбрали точно този момент на оскъдно присъствие, за да се вмъкнат и да осъществят долния си план?

Някак — може би защото Густиоз и Муно бяха добри в работата си — целият този разговор се придвижваше бавно по коридора, даде си сметка Марк. Зад тях оставаше лигава следа, сякаш мигрираше стадо чудовищни охлюви.

— Трябва да видя документите ви, разбира се.

— Документите ми са изрядни, уверявам ви — заяви Густиоз и притисна омазаните листа към лепкавата си гръд, докато се качваше по стълбите. — И във всеки случай нямат нищо общо с вас!

— Друг път нямат. Аз платих гаранцията на доктор Боргос, значи имам законен интерес. Платил съм си за него!

Стигнаха трапезарията. Муно беше успял някак да стисне с огромната си лапа лакътя на Енрике. Мартя му се намръщи страховито и сграбчи собственически другата ръка на учения. Разтревоженият поглед на Енрике стана двойно по-разтревожен.

Спорът продължи, на все по-висок глас, през няколко преддверия. Във вестибюла с черните и бели плочки Марк решително спря, застана начело на групичката, между Енрике и вратата, с разкрачени крака и вид на разярен булдог, и изръмжа:

— Щом сте по следите на Енрике от два месеца, още половин час едва ли е от значение. Ще изчакате!

— Ако посмеете да ме възпрепятствате при изпълнение на служебните ми задължения, ще намеря начин да си платите за това, обещавам ви! — озъби му се Густиоз. — Не ми пука кои са ви роднините!

— Започнете разправия в замъка Воркосиган и със сигурност ще установите, че не е без значение кои са ми роднините!

— Кажи му, Марк! — извика Карийн.

Енрике и Мартя също надигнаха глас в общата врява. Муно стисна по-здраво пленника си и изгледа притеснено Роик, после Мартя и Карийн — още по-притеснено. Докато почервеняващият Густиоз продължаваше да реве, прецени Марк, нямаше да тръгне наникъде. Поемеше ли си дълбоко дъх обаче и превключеше ли на първа скорост, нещата щяха да опрат до физическа разправа и Марк никак не беше сигурен кой ще вземе надмощие. Някъде в нишите на мозъка му Убиец виеше и драскаше като надушил прясна кръв вълк.

Густиоз си пое дълбоко дъх, но после най-неочаквано спря да крещи. Марк се напрегна, замаян от загубата на център/идентичност/безопасност, когато Другият се хвърли напред като приливна вълна.

И изведнъж шумът спря, сякаш някой му беше отрязал захранването. Повей на топъл летен въздух раздвижи косъмчетата по тила на Марк, когато двойните врати зад него се отвориха широко. Той се завъртя кръгом.

Като в рамка, голяма група хора набиха спирачки на прага и ги зяпнаха удивено. Майлс, великолепен в пълната си воркосиганска униформа, стоеше в средата с Екатерин Ворсоасон под ръка. Ники и професорката оформяха единия фланг. Другият се състоеше от двама мъже, които Марк не познаваше, единият в лейтенантска непарадна униформа, другият — набит екземпляр в цивилни дрехи, и двамата еднакво облещени при вида на омацаните с масло разлютени посрещачи. Пим надничаше над главата на Майлс.

— Кой е този? — прошепна неловко Густиоз. И нямаше никакво съмнение за кого говори.

Карийн му се сопна:

— Лорд Майлс Воркосиган. Имперски ревизор лорд Воркосиган! Сега се насадихте на пачи яйца!

Погледът на Майлс бавно се плъзна по странната групичка във вестибюла — Марк, Карийн и Мартя, непознатите ескобарци, Енрике — тук примижа леко, — после нагоре и надолу по забележителната дължина на гвардеец Роик. След дълъг, много дълъг момент, Майлс стисна зъби.

— Гвардеец Роик, по всичко личи, че сте без униформата си.

Роик застана мирно и преглътна.

— Аз… аз не бях дежурен, милорд.

Майлс пристъпи напред и ето че Густиоз и Муно на свой ред застанаха мирно — Марк би дал всичко да разбере как го прави това брат му. Макар че Муно не пусна ръката на Енрике.

Майлс посочи Марк.

— Това е брат ми, лорд Марк. Запознайте се и с Карийн Куделка и сестра й Мартя. И с доктор Енрике Боргос от Ескобар… гост на брат ми. — После посочи към хората, дошли с него. — Лейтенант Василий Ворсоасон. Хюго Ворвейн — кимна той към набития мъж. — Брат на Екатерин. — Така поставеното ударение говореше достатъчно за подтекста: „Надявам се всичко това да не е издънката, на каквато прилича“. Карийн примижа.

— Останалите се познавате. Боя се, че не съм се срещал с двамата господа. Може би са гости, които си тръгват, Марк? — любезно подсказа Майлс.

Язовирната стена поддаде. Половин дузина хора започнаха един през друг да обясняват, да се оплакват, да се извиняват, да молят, да настояват, да обвиняват и да се оправдават. Майлс слуша няколко минути — което твърде неприятно напомни на Марк за ужасяващото спокойствие, с което брат му се справяше с огромното количество информация, прииждаща в шлема му по време на командвано от него сражение — после, най-накрая, рязко вдигна ръка. И като по чудо се възцари мълчание, като се изключеха няколко последни думи на Мартя, но и те затихнаха бързо.

— Да видим дали съм разбрал правилно — каза той. — Вие двамата, господа — той кимна към бавно съхнещите ескобарци, — искате да отведете доктор Боргос и да го затворите? Завинаги?

Марк потръпна при обнадеждената нотка в гласа на Майлс.

— Не завинаги — със съжаление призна наблюдаващ офицер Густиоз. — Но определено за много дълго. — Направи пауза и протегна документите. — Имам всички необходими заповеди и разрешителни, сър!

— Ааа — проточи Майлс и огледа лепкавата купчина. — Наистина. — Поколеба се. — Вие, разбира се, ще ми позволите да ги прегледам, нали?

Извини се на хората, дошли с него, стисна ръката на Екатерин — чакай малко, те нали уж не си говореха? Предния ден Майлс беше крачил напред-назад, обгърнат от облак негативна енергия, като ходеща черна дупка — Марк получаваше главоболие само като го погледнеше. Сега обаче, под целия този дебел слой ирония, Майлс направо сияеше. Какво ставаше, по дяволите? Карийн също оглеждаше двойката с растящо любопитство.

Марк заряза временно тази загадка, когато Майлс покани Густиоз да се приближи до масичката под едно огледало. Вдигна вазата с цветя и я връчи на Роик, който се втурна да я поеме с такава жертвоготовност, че за малко да се препъне в собствените си крака, и прикани Густиоз да остави на плота документите за екстрадирането както си бяха на купчина.

Бавно — а Марк въобще не се и съмняваше, че брат му използва всички тези театрални трикове, за да си спечели време за мислене — Майлс заразгръща листовете. Целокупната публика във вестибюла го наблюдаваше в пълно мълчание, като омагьосана. Той внимаваше да докосва документите само с върховете на пръстите си, като от време на време поглеждаше нагоре към Густиоз, което не след дълго окончателно изнерви ескобареца. Кажи-речи при всяко второ посягане му се налагаше да разлепва листовете.

— Мм-хм — каза той. — Мм-хм. — И: — Всичките осемнайсет, да, много добре.

Стигна до края на купчината и постоя замислен за миг с пръсти върху документите, така че обикалящият като привидение около него Густиоз нямаше как да си ги прибере. Погледна въпросително изпод вежди към Екатерин. Тя му отвърна с доста разтревожен поглед и му се усмихна нащрек.

— Марк — каза той. — Доколкото разбрах, си платил на Екатерин за дизайнерските й проекти с акции, а не с пари в брой?

— Да — каза Марк. — И на Мама Кости също — побърза да отбележи той.

— И на мен! — вметна Карийн.

— И на мен! — не закъсня да добави Мартя.

— Компанията беше във временен недостиг на оборотни средства — предпазливо обясни Марк.

— И на Мама Кости значи. Хм. О, боже. — Майлс се взира в нищото известно време, после се обърна и се усмихна на Густиоз.

— Наблюдаващ офицер Густиоз.

Густиоз изпъна гръб, сякаш заставаше мирно.

— Всички тези документи наистина изглеждат законни и в ред.

Майлс вдигна купчината с два пръста и я върна на офицера. Густиоз взе документите, усмихна се и вдиша.

— Обаче — продължи Майлс — имате пропуск в юрисдикцията. Доста съществен при това. Охранителят от ИмпСи на портата въобще не е трябвало да ви пуска. Е, момчетата са войници, а не адвокати. Не мисля, че бедният ефрейтор следва да бъде наказан. Ще поговоря все пак с генерал Алегре да включат и това в инструктажа им.

Густиоз го гледаше с ужас и неверие.

— Имам разрешение от Империята, от околопланетарното космическо пространство, от окръг Ворбара и от град Ворбар Султана. За каква друга юрисдикция ми говорите?

— Замъкът Воркосиган е официалната резиденция на графа на окръг Воркосиган — любезно му обясни Майлс. — В това си качество сградата и прилежащият към нея терен се смятат за собственост на окръг Воркосиган, също като при посолствата. За да отведете този човек оттук в град Ворбар Султана, в окръг Ворбара, на Бараяр, в Империята, ви трябват всичките тези документи — той махна към лепкавата купчина, — плюс разрешително за екстрадиране, заповед от графски Глас — точно като това, което имате от окръг Ворбара — от окръг Воркосиган.

Густиоз трепереше.

— И къде — дрезгаво попита той — мога да намеря най-близкия графски Глас на окръг Воркосиган?

— Най-близкия? — бодро повтори Майлс. — Ами, изглежда, това съм аз.

Наблюдаващият офицер го гледа дълго. После преглътна.

— Добре, сър — смирено рече той. — Може ли да получа заповед за екстрадирането на доктор Енрике Боргос от, от, ъъ… от графския Глас?

Майлс погледна Марк. Марк отвърна на погледа му кръвнишки. „Ах ти, кучи сине, направо си умираш от кеф, нали?“

Майлс въздъхна — продължително и с голяма доза съжаление — пред ококорената си публика, после отсечено каза:

— Не. Молбата ви се отхвърля. Пим, моля те, придружи господата до портата, след това информирай Мама Кости, че за обяд ще останат, хм — погледът му обходи вестибюла, — десет души, и нека побърза, доколкото й е възможно. Гвардеец Роик… — Впери поглед в младия мъж, който още стискаше вазата с цветята и го гледаше уплашено. Майлс само поклати глава. — Иди да се изкъпеш.

Пим, висок и респектиращ със зрялата си възраст и пълната гвардейска униформа, тръгна заплашително към ескобарците, които се пречупиха пред погледа му и го оставиха да ги подкара към вратата.

— Все някога ще трябва да излезе от тази къща, по дяволите! — извика Густиоз през рамо. — Не може цял живот да се крие тук!

— Ще го транспортираме до окръга с официалната въздушна кола на графа — извика му на свой ред Майлс. Беше в прекрасно настроение.

Вратите се затръшнаха и заглушиха нечленоразделния крясък на Густиоз.

— Проектът за буболечешкото масло наистина е много интересен — лъчезарно рече Екатерин на двамата мъже, които бяха дошли с нея и Майлс. — Трябва да видите лабораторията.

Карийн размаха трескаво ръце.

— Не сега, Екатерин!

Майлс изгледа предупредително брат си и покани гостите в противоположната посока.

— Докато сервират обяда, може би ще ви е интересно да разгледате библиотеката. Професорке, бихте ли били така добра да покажете на Хюго и Василий някои от книгите с историческа стойност, докато аз се погрижа за някои неща? Иди с баба си, Ники. Много ви благодаря… — Стисна Екатерин за ръката, задържайки я при себе си, докато компанията се отправяше към библиотеката.

— Лорд Воркосиган — извика Енрике с глас, разтреперан от облекчение. — Не знам как да ви се отплатя!

Майлс вдигна ръка да го спре преди да се е отприщил в благодарности.

— Ще измисля нещо.

Мартя, която разчиташе нюансите в гласа на Майлс по-добре от Енрике, се усмихна саркастично и хвана ескобареца за ръката.

— Тръгвай, Енрике. Най-добре ще е да започнем да ти отработваме дълга като слезем долу и почистим лабораторията, не мислиш ли?

— О! Да, разбира се… — Тя го задърпа решително към лабораторията. Гласът му долетя откъм коридора: — Дали ще хареса маслените буболечки, които проектира Екатерин?…

Екатерин сведе очи и се усмихна с обич на Майлс.

— Добро представление, любов моя.

— Да бе — намусено се съгласи Марк. Откри, че не може да вдигне поглед от ботушите си. — Знам какво мислиш за целия този проект. Ъъъ… благодаря.

Майлс леко се изчерви.

— Ами… не можех да рискувам да разгневя готвачката си, нали разбираш. Тя, изглежда, е осиновила ескобареца. Сигурно е заради ентусиазма, с който ми яде храната.

Веждите на Марк се смъкнаха в пристъп на внезапно подозрение.

— Графската резиденция наистина ли се смята за част от окръга на графа? Или просто си го изсмука от пръстите?

Майлс се ухили.

— Провери сам. А сега, ако ме извините, ще ида да поуспокоя страховете на бъдещите си роднини. Доста им се струпа тази сутрин. И искам да те помоля за една лична услуга, скъпи братко. Би ли могъл, ако обичаш, да не ме засипваш с нови кризи, поне до довечера?

— ?! — Карийн зяпна развълнувано. — О, Екатерин, браво! Майлс, ти… ти, плъх такъв! Кога успяхте?

Майлс се ухили, този път от сърце, а не по сценарий.

— Тя ми предложи и аз се съгласих. — Вдигна лукав поглед към Екатерин и продължи: — Трябваше да й дам добър пример, в края на краищата. Виждаш ли, Екатерин, така трябва да се отговаря на едно предложение за женитба — директно, категорично и най-вече положително!

— Ще го имам предвид — каза му тя. Лицето й беше безизразно като на покерджия, но очите й се смееха. Той я поведе към библиотеката.

Карийн ги проследи с поглед, въздъхна с романтично задоволство и се притисна към Марк. Добре де, значи е заразително. И какво от това? Майната му на черния костюм. Той плъзна ръка около кръста й.

Карийн прокара ръка през косата си.

— Искам да взема душ.

— Можеш да използваш моя — веднага си предложи услугите Марк. — Ще ти изтъркам гърба…

— Всичко можеш да ми изтъркаш — обеща му тя. — Мисля, че си разтегнах някой и друг мускул, докато дърпахме Енрике.

Дявол го взел, току-виж успял да спаси следобеда, въпреки всичко. Ухилен до уши, той я поведе към стълбището.

В краката им царицата на Воркосиганските маслени буболечки изпълзя от една сянка и бързо-бързо хукна по плочките. Карийн изписка, а Марк се метна след огромната буболечка. Спря по корем под масичката до стената тъкмо навреме да види как сребърният кант на задничето й се шмугва между перваза на ламперията и една разхлабена плочка.

— Бог ми е свидетел, че тези гадинки са пъргави като котки! Може би трябва да накараме Енрике да ги направи, знам ли, по-бавни или нещо такова. — Той се изправи. — Шмугна се под ламперията. — И оттам сигурно в гнездото, което си беше свила някъде в стените. Карийн надникна неуверено под масичката.

— Да кажем ли на Майлс?

— Не — твърдо рече Марк, хвана я за ръка и я поведе към стълбите.