Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (15)

Глава 15

Екатерин изчака на тротоара, хванала Ники за ръка, докато вуйчо Вортис се сбогуваше със съпругата си, а шофьорът слагаше куфара му в задното отделение на наземната кола. След тазсутрешната среща вуйчо й щеше да потегли директно към космодрума, а оттам с бърз куриерски кораб до Комар, където трябвало да се занимае с няколко технически въпроса, както й беше обяснил самият той. Това пътуване, изглежда, беше кулминацията на дългите часове, които беше прекарал напоследък в Имперския научен институт. Във всеки случай професорката не беше останала изненадана от заминаването му.

Екатерин се замисли за склонността на Майлс да омаловажава нещата. Едва не беше припаднала снощи, когато вуйчо й ги беше извикал двамата с Ники и ги беше уведомил кой точно е „високопоставеният човек“ на Майлс, онзи, който можел да си поговори с Ники, защото сам бил загубил рано баща си. Бъдещият император Грегор не бил навършил още пет години, когато храбрият принц Серж се разхвърчал на парченца в Ескобарска орбита по време на отстъплението, сложило край на онази злополучна военна авантюра. Добре все пак, че никой не й беше казал преди аудиенцията да бъде потвърдена, защото съвсем щеше да се побърка от притеснение. С раздразнение си даде сметка, че ръката й, стиснала твърде силно ръчичката на Ники, е хлъзгава от студена пот. Детето се водеше по възрастните и тя трябваше да изглежда спокойна, заради него.

Накрая всички се настаниха в задното отделение, помахаха на професорката и потеглиха. Екатерин бе започнала да забелязва повече подробности. Първия път, когато се беше возила в луксозната кола, която Империята предоставяше на вуйчо й за постоянно ползване, не й беше хрумнало да се запита на какво се дължи необичайният й, гладък, но и някак тежък ход, нито беше обърнала внимание на любезния млад шофьор. Сега знаеше, че първото се дължи на факта, че колата е бронирана, а любезността на младия мъж прикрива бдителност на офицер от ИмпСи. Въпреки маскировъчната си неспособност да се гизди според модата на висшата ворска класа, вуйчо й се движеше в същия тесен елитен кръг, в който се движеше и Майлс, при това със същата лекота — при Майлс това беше естествено следствие на факта, че е прекарал там целия си живот, при вуйчо й — защото инженерското му око преценяваше хората по други критерии.

Вуйчо Вортис се усмихна с обич на Ники и го потупа по ръката.

— Не се плаши, Ники — успокоително избоботи той. — Грегор е добър човек. Всичко ще мине добре, а и ние ще сме до теб.

Ники кимна не много уверено. „Изглежда блед, но това е заради черното му костюмче“ — каза си Екатерин. Единствените му наистина хубави дрехи. За последно го беше обличал на погребението на баща си — факт, натоварен с неприятна ирония, в който Екатерин си наложи да не се вглежда. Беше се поколебала дали и тя да не облече роклята си от погребението, но после реши, че всяко нещо си има граници. Всекидневният й тоалет в черно и сиво не изглеждаше в първа младост, но щеше да свърши работа. Поне беше чист и изгладен. Косата й беше опъната строго назад, а плитката — навита в стегнат кок на тила. Тя вдигна ръка към издутината на малкия Бараяр, скрит под черната й блуза с висока яка, и го докосна, сякаш да почерпи тайно увереност.

— И ти не се плаши — каза й вуйчо Вортис.

Тя се усмихна вяло.

Разстоянието от университетското градче до Императорския дворец беше кратко. Охранителите прегледаха документите им и ги пропуснаха през високите порти от ковано желязо. Дворецът беше огромна каменна сграда, няколко пъти по-голяма от замъка Воркосиган, на четири етажа и във формата — придобита след два века достроявания и няколко радикални промени в архитектурния стил — на не съвсем правилен квадрат. Наземната кола спря пред една от по-малките колонади на източното крило.

Някакъв висш служител в ливреята на рода Ворбара ги посрещна и ги поведе по дълъг кънтящ коридор, пресичащ северното крило. Както Ники, така и Екатерин се оглеждаха — Ники открито, а Екатерин скришно. Вуйчо Вортис, изглежда, не забелязваше достойния за музей декор — беше минавал по този коридор достатъчно често, за да представи докладите си пред владетеля на три свята. Майлс живял тук, докато станал на шест години, беше й обяснил той. Дали се е чувствал потиснат от мрачната тежест на толкова много история, или я е смятал за лична игрална площадка? „Познай от пръв път.“

Мъжът в ливреята ги въведе в изящен кабинет, голям почти колкото първия етаж на къщата на професора. Близо до вратата един познат и в същото време непознат човек стоеше облегнат със скръстени ръце на огромно писалище с вградено комтабло. Император Грегор Ворбара беше сериозен, строен, симпатичен мъж с тясно лице и одухотворен израз. „Явно не е фотогеничен“ — веднага реши Екатерин, сравнявайки истинския човек с образа, познат й от холовидеото. Беше облечен в тъмносин костюм, почти напълно лишен от военна декорация, освен по тънките странични кантове на панталона и високата яка на туниката. Майлс стоеше срещу него, облечен в обичайния си безупречен сив костюм, не чак толкова безупречен в случая, по причина на леко разтворените му крака и ръцете, напъхани в джобовете на панталона. Млъкна, недовършил изречението си, и вдигна тревожни очи към лицето на Екатерин. После кимна отсечено и подканящо на колегата си ревизор. Професорът нямаше нужда от подканяне.

— Сър, позволете да ви представя племенницата си, мадам Екатерин Ворсоасон, и нейния син, Николай Ворсоасон.

На Екатерин й беше спестен задължителния реверанс, в чието изпълнение нямаше опит, защото Грегор пристъпи напред и разтърси крепко ръката й, сякаш беше една от равните му, сред които беше пръв.

— Мадам, за мен е чест. — Обърна се към Ники и също му стисна ръката. — Добре дошъл, Ники. Жалко, че първата ни среща е по такъв труден повод, но се надявам да я последват други, по-приятни такива. — Тонът му не беше нито студен, нито покровителствен, а съвсем прям. Ники съумя да се здрависа като възрастен, макар че не спря да се кокори.

Екатерин и преди се беше срещала с високопоставени мъже — в повечето случаи те или гледаха през нея, или покрай нея, или в нея с ленивото естетическо одобрение, с което самата тя беше разглеждала статуетките в коридора отвън. Грегор я гледаше право в очите, сякаш можеше да прозре вътре в черепа й. Беше едновременно смущаващо до болка и странно успокояващо. Той посочи към другия край на стаята, където имаше няколко наредени в квадрат кожени канапета и фотьойли, и каза любезно:

— Заповядайте, моля.

Високите прозорци гледаха към градина от низходящи тераси, чиято лятна зеленина лъщеше в пълния си блясък. Екатерин седна с гръб към градината, Ники се отпусна до нея. Хладната северна светлина падаше върху лицето на високопоставения им домакин, който си беше избрал фотьойл директно срещу тях. Вуйчо Вортис седна помежду им, а Майлс си придърпа един стол с твърда облегалка и се настани малко встрани от останалите. Скръстените му ръце и отпуснатата поза говореха за спокойствие, така че Екатерин нямаше представа защо долавя в поведението му напрежение, нервност и униние. Сякаш си беше надянал маска. Стъклена маска…

Грегор се наведе напред.

— Лорд Воркосиган ме помоли да се срещна с теб, Ники, заради неприятните слухове, които избуяха напоследък във връзка със смъртта на баща ти. При така стеклите се обстоятелства майка ти и дядо ти Вортис се съгласиха, че подобна среща е необходима.

— Държа да отбележа — вметна Вортис, — че никога не бих въвлякъл детето в това, ако не бяха онези идиоти с развързани езици.

Грегор кимна с разбиране.

— Преди да започна, искам да ти кажа нещо. Ти може и да не го осъзнаваш, Ники, но в дома на дядо ти Вортис живеете при определено ниво на наблюдение от съображения за сигурност. По негова молба обикновено то е ограничено и дискретно, доколкото позволяват обстоятелствата. Само два пъти през последните три години наблюдението е било на по-високо и по-осезаемо ниво, във връзка с някои особено необичайни и трудни негови разследвания.

— Баба Вортис ни показа външните видеокамери — предпазливо рече Ники.

— Те са част от наблюдението — обясни дядо Вортис.

Най-невинната част, според подробния инструктаж, който един любезен офицер от ИмпСи в цивилни дрехи беше провел на Екатерин ден след като двамата с Ники се нанесоха при вуйчо й.

— Всички комтабла също са или подсигурени, или под наблюдение — уточни Грегор. — И двете ви превозни средства се държат на охранявани места. При всяко неоторизирано нахлуване ИмпСи има указания да реагира в рамките на две минути.

Ники се ококори.

— Да се чуди човек как е влязъл Вормонкриеф — не се сдържа да промърмори Екатерин.

Грегор се усмихна извинително.

— Вуйчо ви отказа всеки посетител в дома му да бъде претърсван от ИмпСи. А Вормонкриеф е бил в списъка с познатите лица, благодарение на предишните си посещения. — После насочи вниманието си към Ники. — Но ако продължим разговора си днес, ти автоматично ще прекрачиш невидимата граница — от ниска степен на наблюдение по съображения за сигурност към една значително по-висока степен. Докато живееш в дома на дядо си Вортис или ако… някога отидеш да живееш в дома на лорд Воркосиган, едва ли ще забележиш някаква разлика. Но всяко по-продължително пътуване извън столицата ще трябва да бъде съгласувано с определен офицер от Службата за сигурност, а потенциалните ти пътувания извън планетата ще бъдат ограничени. Броят на училищата, в които можеш да учиш, ще намалее значително, като ще останат само онези с ограничен достъп и, съжалявам че трябва да го кажа, с по-високи учебни такси. Затова пък няма да се тревожиш за евентуален сблъсък с обикновените престъпници. А ако все пак през охраната се промъкнат някакви — тук той хвърли бегъл поглед към Екатерин, — хипотетични похитители, то ще значи, че са професионалисти от висока проба и са изключително опасни.

Екатерин затаи дъх.

— Майлс не спомена за това.

— Бих казал, че Майлс дори не се е сетил за това. През по-голямата част от живота си той се е намирал под абсолютно същата степен на защита. Рибата мисли ли за водата?

Екатерин хвърли поглед към Майлс. На лицето му се беше изписало много странно изражение, сякаш току-що се е блъснал в стена от силово поле, за чието съществуване дори не е подозирал.

— Пътувания извън планетата. — Ники се хвана за единствената точка от този стряскащ списък, която имаше някакво значение за него. — Но… аз искам да стана скоков пилот.

— Смятам, че докато пораснеш достатъчно, за да учиш за скоков пилот, ситуацията ще се е променила — каза Грегор. — Ограниченията се отнасят най-вече за следващите няколко години. Все още ли искаш да продължим?

Не беше попитал нея. Беше попитал Ники. Тя затаи дъх, устоявайки на импулса да му подскаже верния отговор.

Ники облиза устни.

— Да — каза той. — Искам да знам.

— Второ предупреждение — каза Грегор. — Когато си тръгнеш оттук, въпросите ти няма да са по-малко от сега. Просто ще бъдат други. Всичко, което ти кажа, ще е вярно, но няма да е пълно. А когато приключа, ще знаеш всичко, което може да ти бъде казано за момента, както заради собствената ти безопасност, така и заради сигурността на Империята. Все още ли искаш да продължим?

Ники кимна мълчаливо. Беше като хипнотизиран от излъчването на този човек. Същото важеше и за Екатерин.

— Трето и последно. Дългът ни на вори понякога ни застига на твърде крехка възраст. Онова, което предстои да ти кажа, ще стовари на плещите ти товар от мълчание, който би затруднил и възрастен човек. — Той погледна към Майлс и Екатерин, после и към вуйчо Вортис. — Макар че ще го споделяш с майка си и баба си и дядо си Вортис. Но сега, навярно за пръв път, ще трябва да дадеш дума с цялата тежест на подобна клетва. Готов ли си?

— Да — прошепна Ники.

— Кажи го.

— Кълна се в думата си на Ворсоасон… — Ники се поколеба, вперил тревожен поглед в лицето на Грегор.

— Да запазя този разговор в тайна.

— Да запазя този разговор в тайна.

— Много добре. — Грегор беше явно доволен от развитието на нещата. — Ще го кажа възможно най-просто и ясно. Когато през онази нощ лорд Воркосиган и баща ти излезли от купола и отишли в експерименталната станция, изненадали там група крадци. И били изненадани на свой ред. Както баща ти, така и лорд Воркосиган били улучени с лъч на зашеметител. Крадците избягали, като преди това оковали и двамата за китките към един парапет извън станцията. Никой от тях не бил достатъчно силен, за да счупи оковите, макар че и двамата се опитали.

Ники погледна крадешком към Майлс, който беше наполовина по-дребен от Тиен и съвсем малко по-едър от него самия. На Екатерин й се стори, че вижда как се въртят колелцата в главата му. Щом баща му, толкова по-едър и силен, не е могъл да се освободи, кой би обвинил Майлс, че се е провалил в същото?

— Крадците не са искали баща ти да умре. Не са знаели, че резервоарите на дихателната му маска са почти празни. Никой не е знаел. Това се потвърди по-късно, при разпитите с фаст-пента. Юридическият термин за такъв вид смърт е непредумишлено убийство, между другото.

Ники беше блед, но се държеше. Попита несмело:

— И лорд Воркосиган… не е могъл да сподели маската си с него, защото е бил завързан…

— Бяхме на около метър един от друг — каза безизразно Майлс. — Никой не можеше да стигне до другия. — Той разпери ръце настрани. При движението ръкавите му се вдигнаха нагоре, оголвайки китките и неравните розови белези от врязалата се до кокал верига. Разбираше ли Ники, че той едва не бе разкъсал ръцете си, за да помогне, безстрастно се запита Екатерин. Майлс си смъкна смутено ръкавите и сложи ръце на коленете си.

— А сега по-трудната част — каза Грегор, с което моментално си върна пълното внимание на Ники. Детето навярно се чувстваше така, сякаш двамата са единствените живи хора във вселената.

„Нима ще продължи? Не… не, спри дотук…“ Нямаше представа каква част от паниката се е изписала на лицето й, но Грегор отклони вниманието си от Ники, колкото да й кимне разбиращо.

— Това е онази част, която майка ти никога не би ти казала. Баща ти завел лорд Воркосиган в станцията по определена причина — защото се бил оставил крадците да го подкупят. Но после се разкаял и поискал лорд Воркосиган да го обяви за имперски свидетел. Крадците се разгневили от предателството му. Оковали го по този жесток начин към парапета като наказание, задето се е опитал да възстанови честта си. Залепили за гърба му информационен диск с доказателства за участието му, така че спасителите да го намерят, а после се обадили на майка ти да отиде и да го прибере. Но — понеже не знаели за полупразните му резервоари — й се обадили твърде късно.

Сега Ники изглеждаше сащисан и някак смален. „О, бедни ми сине! Никога не бих окаляла честта на Тиен в твоите очи. Нали именно в твоите очи се пази честта на всички ни…“

— По причина на други факти във връзка с крадците, които никой няма право да обсъжда с теб, всичко това е държавна тайна. Що се отнася до останалия свят, татко ти и лорд Воркосиган са излезли сами, не са се срещали с никого, разделили са се в тъмното, след като са слезли от скутера, и лорд Воркосиган е намерил баща ти твърде късно. Ако някой си мисли, че лорд Воркосиган има нещо общо със смъртта на баща ти, ние няма да спорим с него. Можеш да казваш, че не е вярно и че не желаеш да разискваш въпроса. Но не се оставяй да те въвлекат в спор.

— Но… — каза Ники, — но това не е честно!

— Трудно е — каза Грегор, — но е необходимо. Дали е честно или не, просто няма значение. За да ти спестят най-трудната част, майка ти, дядо ти Вортис и лорд Воркосиган са ти разказали официалната версия, а не истинската. За което не мога да ги виня.

Погледите им, неговият и на Майлс, се срещнаха. Веждите на Майлс потрепнаха леко в неразгадаем израз, на което Грегор отвърна с бегло, иронично кимване. Устните на императора изтъняха в нещо, което не беше точно усмивка.

— Всички крадци са под имперска опека, в строго охраняван затвор. Никой от тях няма да излезе скоро оттам. Справедливостта, която можеше да се въздаде, беше въздадена докрай и повече няма какво да се направи. Ако баща ти не беше загинал, сега също щеше да бъде в затвора. Смъртта заличава всички дългове на честта. В моите очи той е заплатил за престъплението си и е очистил името си. Повече не може да се желае.

Всичко това беше много, много по-жестоко от онова, което Екатерин беше допускала, което беше се осмелявала да допусне, че Грегор или който и да било друг ще стовари върху крехките рамене на сина й. Лицето на вуйчо й беше сурово и дори Майлс изглеждаше смутен.

Не — това беше смекчената версия. Тиен не се беше опитвал да възстанови честта си. Просто беше разбрал, че престъплението му е разкрито, и се беше опитал да избегне последствията. Но ако Ники извикаше „Не ми пука за честта! Искам татко да се върне!“, можеше ли тя да го обвини? Стори й се, че сянка на този вик прелетя през очите му.

Ники погледна към Майлс.

— Какви бяха двете ти грешки?

Майлс отвърна спокойно, а какви усилия му струваше това, Екатерин не би искала и да гадае дори.

— Първо, не уведомих партньорите си от ИмпСи, че напускам купола. Когато татко ти ме заведе в станцията, и двамата очаквахме да получим съдействие и признание за престъпленията, а не враждебна конфронтация. После, когато изненадахме… крадците, аз не извадих навреме зашеметителя си, забавих се с една секунда. Те стреляха първи. Колебание на дипломат. Една секунда закъснение. Най-много съжаляваме за нещата, които са ни се изплъзнали на косъм.

— Искам да видя китките ти.

Майлс вдигна маншетите си и протегна ръце, първо с дланите надолу, после с дланите нагоре, така че Ники да ги огледа отвсякъде.

Детето набръчка челце.

— И на теб ли ти свършваше кислородът?

— Не. Моите резервоари бяха заредени. Проверих ги преди да си сложа маската.

— О! — Ники се отпусна назад с потиснат и замислен вид.

Всички чакаха. След минута Грегор внимателно попита:

— Имаш ли още въпроси?

Ники мълчаливо поклати глава.

Смръщил замислено чело, Грегор погледна часовника си и стана, като даде знак на останалите да не скачат на крака. Отиде при писалището си, порови в едно от чекмеджетата и се върна на мястото си. Наведе се през масата и подаде на Ники една кодова карта.

— Вземи, Ники. Това е за теб. Пази я добре.

Картата нямаше никакви означения. Ники я огледа предпазливо от двете страни, после погледна въпросително Грегор.

— Тази карта ще ти дава достъп до личния ми канал за връзка. Много малко от приятелите и роднините ми се ползват с тази привилегия. Когато я сложиш в четящото устройство на комтаблото си, ще се появи един човек, който ще поиска да се представиш, и ако съм на разположение, ще прехвърли обаждането ти до комтаблото, което е най-близо до мен. Не е нужно да му казваш за какво се обаждаш. Ако по-късно се сетиш за още въпроси — което е напълно нормално при количеството информация, с което те натоварих наведнъж — или ако просто ти се прииска да си поговориш с някого за това, можеш да използваш картата и да ми се обадиш.

— О! — възкликна Ники, огледа картата още веднъж и грижливо я прибра в джобчето на туниката си.

Грегор като че ли се поотпусна, също като вуйчо Вортис, от което Екатерин отсъди, че аудиенцията е приключила. Размърда се, очаквайки знака да тръгнат, но тогава Майлс вдигна ръка — винаги ли трябваше да има последната дума?

— Грегор… макар да оценявам жеста ти на доверие, задето не прие оставката ми…

Веждите на вуйчо Вортис се стрелнаха нагоре.

— Нали не си си подал оставка като ревизор заради тази глупост, Майлс?!

Майлс сви рамене.

— Традицията повелява един имперски ревизор не само да е честен, но и да изглежда такъв. Морален авторитет и така нататък.

— Не винаги — спокойно каза Грегор. — Наследих няколко дяволски лукави стари лисици от дядо си Ецар. А колкото до прадядо ми, макар да са го наричали Дорка Справедливия, според мен главният му критерий за избор на ревизори е била способността им да тероризират ефективно васалните му графове, някои от които определено не са били цвете за мирисане. Можеш ли да се представиш какви железни нерви трябва да са имали Гласовете на Дорка, за да се опънат например на граф Пиер Кървавия?

Майлс се усмихна на картината, която рисуваше въображението му.

— Ако се съди по ентусиазираното страхопочитание, с което дядо ми си спомняше за стария Пиер… направо не ми се мисли.

— Ако общественото доверие към теб в ролята ти на ревизор е пострадало толкова много, то графовете и министрите ми ще трябва сами да ти потърсят сметка. Без моето съдействие.

— Което е малко вероятно — изръмжа вуйчо Вортис. — Историята наистина е неприятна, момчето ми, но едва ли ще се стигне дотам.

Майлс не изглеждаше толкова убеден.

— Ти вече направи каквото можеше да се очаква от теб по официалните канали — каза Грегор. — Повече не желая да ме занимаваш с това, Майлс.

Майлс кимна с неохота, макар и с известно облекчение, както се стори на Екатерин.

— Благодаря, сир. Канех се да кажа, че се притеснявам и за последиците от личен характер. Които ще се усложнят преди да стигнат до дъното и да отмрат от само себе си. Напълно ли си сигурен, че искаш да застана в сватбения ти кръг при целия този шум около персоната ми?

Грегор го погледна право в очите с едва доловим намек за раздразнение.

— Няма да се отървеш толкова лесно от светските си задължения. Ако генерал Алис не поиска да те отстраня, ще стоиш до мен в сватбения ми кръг.

— Не съм се опитвал да се отърва!… от нищо. — Възмущението му се поукроти към края на изречението при вида на суровата усмивка, изписала се на лицето на Грегор.

— Делегирането на права и задължения е едно от най-приятните неща в професия като моята. Погрижи се да се разбере, че всеки, който се противопоставя на присъствието на доведения ми брат в сватбения ми кръг, може да отнесе оплакването си до лейди Алис, заедно с всички свои предложения за основни промени в грижливо съставения й сценарий, които… посмее да й постави.

Майлс не успя съвсем да скрие злобната си усмивчица преди да е стигнала до устните му, макар че се опита храбро. Доста храбро. Е, не чак толкова.

— Бих си платил, за да присъствам на подобно нещо. — После усмивката му отново се стопи. — Но всичко това няма да утихне, докато…

— Майлс! — прекъсна го Грегор и вдигна ръка. В очите му грееше нещо средно между присмех и раздразнение. — Под носа си имаш един от най-великите живи източници на бараярски политически опит за последното столетие. Баща ти си е имал работа с много по-грозни политически боричкания от това, със или без оръжия, още преди ти да се родиш. С него трябва да споделиш проблемите си. Кажи му, че съм казал да ти изнесе онази лекция за честта и репутацията, която изнесе на мен. Всъщност… кажи му, че го моля и настоявам. — Махна с ръка и стана от фотьойла, с което сложи край на темата. Останалите побързаха да последват примера му и също се изправиха.

— Лорд ревизор Вортис, искам да поговоря с вас преди да си тръгнете. Мадам Ворсоасон… — той отново хвана ръката й, — … ще си поговорим отново, когато не съм толкова притиснат откъм време. Съображенията за сигурност ви лишиха от обществено признание, но надявам се, разбирате, че сте си спечелили личен кредит на честта, платим от Империята, и че можете да се възползвате от него винаги когато пожелаете.

Екатерин примигна, дотолкова стресната, че понечи да възрази. Със сигурност Грегор им беше отделил време в претоварения си график само заради Майлс, нали? Но пък тези завоалирани намеци за другите събития на Комар бяха всичко, което можеха да си позволят в присъствието на Ники. Успя да кимне отсечено и да измънка благодарност за времето и загрижеността на императора. Ники, имитирайки доста тромаво примера й, направи същото.

Вуйчо Вортис им каза довиждане и остана да довърши разговора си с императора преди да потегли към кораба за Комар. Майлс ги придружи до коридора, където каза на мъжа в ливреята:

— Аз ще ги изпратя, Жерар. Обади се за колата на мадам Ворсоасон, моля те.

После поеха по дългия обратен път през двореца. Екатерин погледна през рамо към частния кабинет на императора.

— Това беше… това надхвърли очакванията ми. — Сведе поглед към Ники, който вървеше между двамата. Лицето му беше застинало, но не набръчкано като пред сълзи. — Беше по-убедително. — „По-жестоко.“

— Да — каза Майлс. — Внимавай какво си пожелаваш… Имам сериозни основания да се доверявам на неговата преценка по този въпрос повече отколкото на всякоя друга. Но… май не съм единствената риба, която не се замисля за водата. Хората очакват от Грегор да понася ежедневен натиск, който би докарал, ами, мен например, до пиянство, лудост или смъртоносна раздразнителност. От своя страна, той ни надценява и ние… правим всичко възможно да не го разочароваме.

— Той ми каза истината — обади се Ники. После замълча за миг, без да забавя крачка. — Доволен съм.

Екатерин не каза нищо. И тя беше доволна.

* * *

Майлс откри баща си в библиотеката.

Граф Воркосиган седеше на едно от канапетата край камината с четящо устройство в ръка. Ако се съдеше по донякъде официалното му облекло — тъмнозелени туника и панталони, напомнящи за униформата, която беше носил през по-голямата част от живота си — Майлс реши, че баща му се кани да излиза, без съмнение за някоя от многобройните официални вечери, които вицекралят и вицекралицата бяха длъжни да изтърпят и изядат преди сватбата на Грегор. Което му напомни за страховития списък с ангажименти, връчен му от лейди Алис. Но дали смееше да смекчи тези предстоящи светски и кулинарни изпитания като вземе Екатерин със себе си, беше въпрос без ясен отговор.

Майлс се тръшна на канапето срещу баща си. Графът вдигна очи и го изгледа с предпазлив интерес.

— Здрасти. Изглеждаш изцеден.

— Да. Преди малко приключи един от тежките разговори в ревизорската ми кариера. — Майлс потри тила си, който все още беше напрегнат до болка. Графът вдигна любезно вежди. Майлс продължи: — Помолих Грегор да осветли Ники Ворсоасон по въпроса с плъзналите слухове, до степен, каквато сметне за разумна. Той обаче вдигна летвата пред Ники много повече, отколкото бихме я вдигнали аз или Екатерин.

Графът се облегна назад и остави четящото устройство до себе си.

— Смяташ ли, че е прекрачил границата по отношение на сигурността?

— Не, в интерес на истината, не — призна Майлс. — Ако някой отвлече Ники, за да го разпитва, то значи знае колкото него или дори повече. За десет минути под въздействието на фаст-пента ще си каже всичко, без да навреди на никого. Може дори да го върнат жив и здрав. Или не… Сега не представлява по-голям риск за сигурността от преди. Нито самият той е в по-голям риск, което да се използва като натиск върху Екатерин. — „Или върху мен.“ — Истинския размах на конспирацията се пази в дълбока тайна, на най-високо ниво. Не това е проблемът.

— И проблемът е?…

Майлс опря лакти на коленете си и се загледа в неясните отражения на лицето си, които му се кривяха от върховете на излъсканите му ботуши.

— Мислех, че заради принц Серж, Грегор ще знае как — или дали — едно дете следва да бъде уведомено, че баща му е бил престъпник. Ако можем да наречем принц Серж престъпник заради тайните му пороци.

— Аз мога — прошепна графът. — Престъпник и на крачка от лудостта по времето, когато умря. — Тогавашният адмирал Воркосиган беше станал пряк свидетел на катастрофалното ескобарско нашествие, при това от най-високите етажи на властта, спомни си Майлс. Баща му го погледна открито в лицето и се усмихна мрачно. — Онова случайно попадение на ескобарския кораб беше най-големият политически късмет, застигал някога Бараяр. Макар че сега като се замисля, съжалявам, задето оплескахме така нещата с Грегор навремето. Да разбирам ли, че той се е справил по-добре?

— Мисля, че Грегор се справи с Ники… добре. Във всеки случай Ники поне не го грози закъснелият удар, който разтърси света на Грегор. Разбира се, в сравнение със Серж, Тиен е нищо и никакъв продажен глупак. Но беше грозна гледка. Не бива едно деветгодишно дете да се изправя пред нещо толкова гадно и така близко до сърцето му. Какво ще стане с него сега?

— Ами… ще стане на десет — каза графът. — Човек прави онова, което трябва да направи. Или израстваш, или потъваш. Трябва да вярваш, че ще израсне.

Майлс забарабани с пръсти по меката странична облегалка на канапето.

— Започвам да разбирам стратегията на Грегор. Като призна за финансовите престъпления на Тиен, той привлече Ники на наша страна, в тесния кръг на посветените. Сега Ники също има интерес да поддържа официалната версия, за да защити репутацията на покойния си баща. Странно. Точно това ме води при теб, между другото. Грегор каза — моли и настоява, ни повече, ни по-малко! — да си ми изнесял лекцията за честта и репутацията, която си изнесъл на него. Сигурно е била незабравима.

Графът свъси чело.

— Лекция ли? А, да. — Усмихна се бегло. — Значи я е запомнил, добре. Понякога се чудиш, с младите хора, дали казаното от теб им влиза в главите, или просто си хабиш думите на вятъра.

Майлс се размърда неспокойно, чудеше се дали някаква част от последната забележка не се отнася и за него. Добре де, каква част от въпросната забележка?

— И? — подкани го той.

— Аз не бих я нарекъл лекция. По-скоро полезно различие, което прояснява мислите. — Протегна ръка с дланта нагоре, сякаш балансираше нещо. — Репутацията е онова, което хората знаят за теб. Честта е онова, което сам знаеш за себе си.

— Хм.

— Триене се получава, когато между двете се появи разлика. По въпроса за смъртта на Ворсоасон ти как оценяваш самия себе си?

„Как успява да стигне до центъра само с един удар?“

— Не съм сигурен. Нечистите помисли броят ли се?

— Не — твърдо рече графът. — Само съзнателните действия.

— А действията от глупост?

— Това е сива зона и не ми казвай, че за пръв път се озоваваш във въпросния полумрак.

— Живял съм там през по-голямата част от живота си, сър. Не че от време на време не съм изскачал и в ослепителния светлик на компетентността. Проблемът ми е с поддържането на височината.

Графът вдигна вежди и се усмихна криво, но милостиво се въздържа от потвърждение.

— Така. В такъв случай изглежда, че непосредственият ти проблем се отнася по-скоро до репутацията.

Майлс въздъхна.

— Имам чувството, че ме гризат плъхове от всички страни. Дребни, подривни плъхове, които изчезват преди да съм се обърнал и да съм им смазал главичките.

Графът заразглежда съсредоточено ноктите си.

— Можеше да е и по-лошо. Няма по-празно чувство от това честта ти да е разбитата парченца в краката ти, а неопетнената ти обществена репутация да те обсипва с награди. Това наистина може да унищожи душата на човек. Обратното просто е много, много неприятно.

— Много — горчиво се съгласи Майлс.

— Хм. Добре. Мога ли да предложа няколко успокоителни разсъждения?

— Ако обичате, да, сър.

— Първо, все някога и това ще отмине. Въпреки несъмнената щекотливост на комбинацията от секс, убийство, конспирация и още секс, накрая хората ще се отегчат и някой друг беден човечец ще направи друга ужасна грешка, която ще стане обществено достояние и ще привлече вниманието на хората към новата жертва.

— Какъв секс?! — отчаяно промърмори Майлс. — Никакъв секс не е имало. По дяволите! Иначе всичко това поне щеше да си струва. Дори не съм я целунал още!

Устните на графа потрепнаха.

— Моите съболезнования. Второ, предвид на тази толкова вълнуваща клюка, всяко друго не толкова вълнуващо обвинение, повдигнато срещу теб, няма да направи впечатление никому. В близкото бъдеще поне.

— О, супер. Това означава ли, че отсега нататък мога да си разигравам коня на воля, при условие че не стигам до предумишлено убийство?

— Ако щеш вярвай. — Част от доброто настроение на графа помръкна, поради какъв спомен, Майлс нямаше представа, но после усмивката му се върна отново. — Трето, няма такова нещо като контрол над мислите — ако имаше, досега да съм се възползвал сто пъти от него. Да се опиташ да се оформиш или да реагираш според онова, което всеки идиот на улицата си въобразява — на основата на недостатъчно логика и още по-малко информация, само ще те влуди и нищо повече.

— Мнението на някои хора наистина е от значение.

— Да, понякога. Ти вече определил ли си чие, в този случай?

— На Екатерин. На Ники. На Грегор. — Майлс се поколеба. — Това е всичко.

— Какво, бедните ти стареещи родители не са в списъка?

— Би било жалко, ако загубя доброто ви мнение за мен — бавно рече Майлс. — Но в този случай не вие… Не знам как точно да се изразя. Ако използвам терминологията на майка ми — не срещу вас съм прегрешил. Така че опрощението ви не играе.

— Хм — каза графът и изгледа Майлс с хладно одобрение. — Интересно. Така. Колкото до четвъртата ти утешаваща мисъл, позволи ми да отбележа, че тук — махна с ръка, обхващайки Ворбар Султана и Бараяр като продължение на столицата — да си създадеш репутация на ловък и опасен човек, който не би се поколебал да убие, за да защити своето, не е чак толкова лошо. Току-виж дори се оказало полезно за теб.

— Полезно! Това означава ли, че прозвището Касапина на Комар ви е било от полза, сър? — възмути се Майлс.

Очите на баща му се присвиха, отчасти в израз на мрачен хумор, отчасти в знак, че оценява добре премерения удар.

— С годините се убедих, че е проклятие от смесено… естество. Но да отговоря на въпроса ти — да, наистина съм се възползвал от тежестта на тази си репутация, от време на време, за да притисна някои по-податливи на давление хора. И защо не — бях си платил за нея. Саймън казва, че се е сблъскал със същото явление. След като наследил ИмпСи от Негри Великия, трябвало само да си седи спокойно и да си държи устата затворена, за да вземе страха на опонентите си.

— Работил съм със Саймън. На него му иде отвътре да взима страха на хората. А не защото има чип в главата, нито заради призрака на Негри. — Майлс поклати глава. Единствен баща му, със своята съвършена непринуденост, можеше да гледа на Саймън Илян като на обикновен имперски служител. — Както и да е. Хората може и да са смятали Саймън за зловещ, но никога не са го мислили за корумпиран. Нямаше да е и наполовина толкова страшен, ако не внушаваше убедително пълната си незаинтересованост от, ами, от всички човешки апетити. — Млъкна, замислен за смразяващия управленски стил на бившия си командир и наставник. — По дяволите, щом… щом враговете ми не са склонни да ми признаят поне минимално количество морал, поне да признаеха, че съм достатъчно компетентен, за да планирам едно престъпление като хората! Ако исках да убия някого, нямаше да забъркам такава отвратителна каша. Дори не биха си помислили, че е станало убийство, ха!

— Вярвам ти — успокои го графът. После кривна глава във внезапен пристъп на любопитство. — А… правил ли си го някога?

Майлс се почеса по бузата.

— Имаше една мисия, на която ме изпрати Илян… не ми се говори за това. Беше много трудна и неприятна задача, но се справихме някак. — Очите му се впериха замислено в една точка върху килима.

— Така значи. Бях го помолил да не ти възлага убийства.

— Защо? Боял си се да не прихвана лоши навици? Както и да е, онова беше доста по-сложно от обикновено убийство.

— Обикновено е така.

Майлс замълча за миг, вперил невиждащ поглед пред себе си.

— В общи линии, това, което ми казваш, се свежда до онова, което ми каза и Галени. Трябва да си стоя, да го изям и да се усмихвам.

— Не — каза баща му, — не е нужно да се усмихваш. Но ако наистина искаш съвет от опита, който съм натрупал с годините, той е следният — пази честта си. А репутацията ти нека се сгромолясва на воля. Важното е да надживееш копелетата.

Майлс вдигна заинтригувано поглед към лицето на баща си. Не помнеше времето, когато косата му е била черна. Сега беше почти напълно побеляла.

— Знам, че през годините си имал спадове и възходи. Първия път, когато репутацията ти е пострадала жестоко — как се справи тогава?

— О, първия път… това беше много отдавна. — Графът се наведе напред и потупа замислено с нокът по устните си. — Сега се сещам, че сред наблюдателите на определена възраст — малкото оцелели от онова поколение — бледият спомен за въпросния епизод може и да навреди на каузата ти. Какъвто бащата, такъв и синът? — Графът го погледна загрижено. — Това определено е последица, която никога не бих могъл да предвидя. Разбираш ли… след самоубийството на първата ми съпруга плъзнаха упорити слухове, че аз съм я убил. Защото ми е била невярна.

Майлс примигна. Беше чувал това-онова, но точно тази подробност от старата история не беше стигала до слуха му.

— А, тя… тя беше ли? Невярна?

— О, да. Стана голям скандал. Бях наранен, объркан — което се прояви в изблици на саморазрушителен гняв — и жестоко осакатен от бараярското си и ворско възпитание. Момент от живота ми, когато определено бих имал полза от няколко сеанса при бетански терапевт, вместо лошия бараярски съвет, който ми даде… няма значение. Не знаех… не можех да си представя, че съществува и такава алтернатива. Времената бяха мрачни, стари… други. Мъжете още се биеха на дуели, макар че по онова време дуелите вече бяха забранени.

— Но ти… ти нали не…

— Дали съм я убил ли? Не. Освен ако не приемем, че думите могат да убиват. — Сега беше ред на графа да отклони поглед и да присвие очи. — Макар че никога не установих със сигурност дали не го е направил дядо ти. Той уреди брака ни. Знам, че се е чувствал отговорен.

— Като знам какъв беше дядо, тази вероятност не изглежда съвсем невероятна. Ти попита ли го някога?

— Не. — Графът въздъхна. — Какво щях да правя, ако ми беше отговорил утвърдително?

Арал Воркосиган е бил на колко, на двайсет и две по онова време? Преди повече от половин век. „Тогава е бил много по-млад, отколкото съм аз сега. Боже, бил си е направо дете.“ Причерня му — целият му свят сякаш се завъртя бавно и настина в някаква нова и наклонена ос, с променена перспектива.

— И… ти как оцеля?

— Имах късмета на глупаците и лудите, предполагам. Със сигурност бях и двете. Не ми пукаше. Злобни клюки? Щях да им докажа, че ме подценяват, и да им дам нещо два пъти по-гадно, което да предъвкват. Мисля, че ги сащисах до степен да замлъкнат. Представи си един склонен към самоубийство откачен, който няма какво да губи и който се влачи залитайки в мъгла от алкохолно опиянение и враждебност. Въоръжен. Накрая ми писна от самия мен толкова, колкото навярно им е било писнало и ни другите, и просто престанах.

Обърканото момче вече го нямаше, останал беше само сериозният стар човек, който да го съди милостиво. Това обясняваше защо, макар част от разбиранията му да бяха стопроцентово бараярски, баща му никога не беше отварял дума за уреден брак, който да разреши романтичните проблеми на Майлс, нито беше коментирал по какъвто и да било начин интимните връзки на сина си. Майлс вирна брадичка и удостои баща си с крива усмивка.

— Вашата стратегия не ми е по вкуса, сър. От алкохола повръщам. Не се чувствам ни най-малко склонен към самоубийство. И определено имам какво да губя.

— Не съм ти го препоръчвал — меко каза графът. Облегна се назад. — По-късно… много по-късно, когато и аз имах какво да губя, вече бях спечелил майка ти. И нейното добро мнение беше единственото, от което имах нужда.

— Да? Ами ако именно нейното добро мнение е било изложено на риск? Какво щеше да направиш тогава? — „Екатерин…“

— Щях да се просна на лакти и колене, предполагам. — Графът поклати глава и бавно се усмихна. — Та… кога все пак ще ни бъде позволено да се запознаем с тази жена, която има такъв съживителен ефект върху теб? С нея и с нейния Ники. Защо не ги поканиш на вечеря тия дни?

Майлс потръпна.

— Не… никакви вечери повече. Поне в близките дни.

— Едва успях да я зърна, за съжаление. Малкото, което видях, ми хареса обаче. Не е прекалено слаба. Не се набодох на стърчащи кокаляци, когато се блъсна в мен. — Граф Воркосиган се ухили за миг. Бащата на Майлс споделяше архаичния бараярски идеал за женска красота, който включваше способността да се оцелява във времена на глад. Майлс трябваше да признае, че и сам има слабост, макар и символична, към този начин на мислене. — А е и атлетична в границите на разумното. Очевидно би могла да те надбяга. Така че ти предлагам следващия път да прибегнеш към прикоткване, а не към гонитба.

— Опитвам се — въздъхна Майлс.

Графът погледна към сина си, наполовина развеселено, наполовина сериозно.

— Този твой парад на създания от нежния пол действа доста объркващо на двама ни с майка ти, да знаеш. Все не можем да решим дали от нас се очаква да се привържем към тях, или не.

— Какъв парад? — възмути се Майлс. — Водил съм у дома само едно от галактическите си гаджета. Едно. Не бях аз виновен, че не се получи.

— Плюс няколкото, ъъ, забележителни дами, разкрасяващи докладите на Илян, които не стигнаха до този етап.

На Майлс му се стори, че усеща как очите му се кръстосват по своя воля.

— Но той откъде… Илян въобще не знаеше… няма начин да ти е казал за… Не! Не ми казвай. Не искам да знам. Но се кълна, че следващия път, когато го видя… — Той се облещи страховито на графа, който му се хилеше, без въобще да помръдва лицевите си мускули. — Но пък Илян няма да помни. Или ще се престори, че не помни. Дяволски удобна е тази негова избирателна амнезия. — После добави: — Както и да е, вече споменах за по-важните пред Екатерин, така че няма значение.

— О? Изповядваше ли се, или се хвалеше?

— Разчиствах палубите. Честността… е единственият начин, с нея.

— Честността е единственият начин с всеки, когато сте толкова близки, че си живеете един на друг в кожите. Та… е ли тази твоя Екатерин поредната ти нетрайна симпатия? — Графът се поколеба, присвил очи. — Или е онази, която ще обича сина ми завинаги и с цялата необходима за това ожесточеност… ще се грижи умело и с обич за дома и именията му… ще бъде до него във времена на опасност, гибел и смърт… и ще насочва ръчичките на внуците ми, когато запалват погребалното ми приношение?

Майлс поспря за миг, колкото да се възхити от способността на баща си да сипе изречения като горното. Напомняше му за бойна совалка, изсипваща лазерно насочени снаряди право в целта.

— Това ще е… това ще е приходната част на баланса, сър. Всичко от гореказаното. — Преглътна. — Надявам се. Ако пак не оплескам нещата.

— Та кога все пак ще се запознаем с нея? — разсъдливо повтори въпроса си графът.

— Още нищо не е сигурно. — Майлс се изправи с чувството, че моментът да се оттегли с достойнство му се изплъзва със страшна сила между пръстите. — Ще ви уведомя.

Този път обаче графът заряза полуироничното си чувство за хумор. Вместо това впери поглед в сина си; очите му бяха все така топли, но вече напълно сериозни.

— Радвам се, че си я срещнал сега, когато си достатъчно пораснал, за да знаеш какво искаш.

Майлс го удостои с полувоенен поздрав, като вдигна небрежно два пръста до челото си.

— И аз, сър.