Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (16)

Глава 16

Майлс се събуди от неспокойната си дрямка и откри, че Иван е сложил ръка върху рамото му и предпазливо го разтърсва.

Затвори отново очи, за да не гледа неясните очертания на стаята и братовчед си.

— Махай се — промърмори той и се опита да се завие презглава.

Иван поднови опитите си, този път по-настоятелно.

— Сега вече знам, че е било задача. Изпаднал си в типичното си за след акция кисело настроение.

— Не съм вкиснат. Уморен съм.

— Знаеш ли, изглеждаш ужасно. Имаш огромно петно на едната буза, там където онзи смотаняк те е ударил с палката. Стига чак до окото ти. Ще се вижда от сто метра. Трябва да станеш и да се погледнеш в огледалото.

— Не мога да понасям хората, които са радостни сутрин. Колко е часът? Защо си станал? И какво търсиш тук? — Майлс се вкопчи в завивките, тъй като Иван се помъчи да го отвие.

— Гем-полковник Бенин идва насам да те вземе. С имперска лимузина, дълга половин блок. Сетаганданците искат да отидеш един час преди церемонията на кремирането.

— Какво? Защо? Не може да ме арестува, имам дипломатически имунитет. Убийство? Екзекуция? Не е ли малко късно?

— Посланик Воробьов иска да знае същото. Прати ме да те открия колкото се може по-скоро. — Иван вече го буташе към банята. — Почвай да се бръснеш, донесох ти униформата и ботушите от пералнята. Както и да е, ако сетаганданците искат да ти видят сметката, няма да го направят тук. Ще ти пъхнат нещо под кожата, което след шест месеца ще те прати на оня свят.

— Доста успокояващо. — Майлс разтри врата си, сякаш търсеше някакви необичайни бучки. — Обзалагам се, че Звездните ясли разполагат с доста смъртоносни болести. Само се моля да не съм ги обидил с нещо.

Майлс понесе героично опитите на братовчед си да се прояви като камериер, но когато Иван му пъхна в ръката чаша кафе, му прости всичките грехове — минали, настоящи и бъдещи. Отпи от ободряващата напитка и се загледа в отражението си в огледалото. Контузията от шоковата палка върху лявата му буза наистина беше станала забележително многоцветна, увенчана със синьо-черен кръг около окото му. Другите два удара не бяха чак толкова лоши, тъй като дрехите все пак го бяха предпазили донякъде. Наистина би предпочел да прекара деня в леглото. В каютата си на скоковия кораб на ИмпСи, пътуващ към дома с най-високата скорост, която позволяваха законите на физиката.

Пристигнаха в залата на посолството и вместо Бенин откриха Миа Маз, облечена в официалното си черно-бяло погребално облекло. Беше правила компания на Воробьов през цялата изминала нощ и едва ли беше спала повече от Майлс. Но въпреки това изглеждаше забележително свежа, направо блестяща. Усмихна им се. Иван й се усмихна в отговор.

— Воробьов няма ли го? — косо я погледна Майлс.

— Ще дойде веднага щом се преоблече — увери го Маз.

— Вие… ще дойдете ли с мен? — с надежда попита Майлс. — Или… не, предполагам че трябва да бъдете при собствената си делегация. Тържествено закриване и така нататък.

— Ще правя компания на посланик Воробьов. — Трапчинките й станаха още по-дълбоки. — Постоянно. Нощес ме попита дали ще се омъжа за него. Мисля, че се дължи на характерната му разсеяност. В момент на лудост аз казах „да“.

„Ако не можеш да си купиш помощ…“ Е, така поне щеше да се запълни една важна дупка в подготовката на персонала в посолството. Без да се споменават купищата шоколадови бонбони и покани.

— Честито — успя да произнесе Майлс. Въпреки че май щеше да е по-подходящо да каже „честито“ на Воробьов и „късмет“ на Маз.

— Все още се чувствам много странно — призна Маз. — Имам предвид, „лейди Воробьов“. Майка ви как е успяла да се справи, лорд Воркосиган?

— Имате предвид, защото произхожда от егалитарно общество като бетанското ли? Никакъв проблем. Твърди, че егалитаризмът много добре си пасва с аристокрацията, стига егалитаристите да станат аристократи.

— Надявам се да я срещна някой ден.

— Ще си допаднете чудесно — призна Майлс.

Воробьов, все още оправящ черната си куртка, се появи почти в същия миг, когато гем-полковник Бенин беше въведен от двама души от охраната на посолството. Поправка. Гем-генерал Бенин. Майлс се усмихна при вида на новите отличителни знаци върху кървавочервената му униформа. „Онзи път май се обърнах към вас правилно, а?“

— Мога ли да ви попитам защо е всичко това, гем-генерал? — Воробьов също не беше пропуснал да забележи промяната.

Бенин се поклони.

— Моят небесен господар настоява да се срещне с лорд Воркосиган в този час. А… ще ви го върнем.

— Давате ли честната си дума? За нас ще бъде много неприятно, ако той се загуби… отново. — Воробьов успяваше да бъде строг към Бенин и същевременно тайно да гали Маз по ръката.

— Давам честната си дума, посланик — обеща Бенин и след неохотното кимване Воробьов поведе Майлс навън. Майлс хвърли поглед през рамо — чувстваше се самотен без Иван, Маз или дори Воробьов.

Земеходът не беше с дължината на половин блок, но бе наистина луксозен и очевидно нямаше нищо общо с военните. Сетаганданските войници отдадоха чест на Бенин и настаниха него и госта му в задната част на купето. Когато потеглиха, Майлс имаше чувство, че се вози в къща.

— Мога ли аз да ви попитам защо е всичко това, гем-генерал? — на свой ред попита той.

Обяснението на Бенин беше почти… крокодилско.

— Инструктиран съм, че обясненията трябва да изчакат, докато не пристигнете в Небесна градина. Това ще отнеме само няколко минути от времето ви, нищо повече. Първо предполагах, че ще ви хареса, но след по-сериозно обмисляне реших, че няма да ви хареса. Във всеки случай, заслужавате го.

— Внимавайте все по-издигащата се репутация на ловък човек да не се обърне срещу вас, гем-генерал — изръмжа Майлс.

Бенин едва забележимо се усмихна.

 

 

Това определено беше зала за аудиенции, макар и малка, а не зала за конференции като онази, в която бяха миналата нощ. Имаше само едно кресло и Флечър Гиайа вече беше седнал в него. Бялата роба, която носеше, беше толкова тежка и официална, че той беше почти неподвижен и се наложи двама ба да му помагат да се изправи. Лицето му приличаше на лице на икона и напомняше порцелан. Три бели мехура безшумно се носеха зад лявата му страна. Друг ба поднесе малка плоска кутия на Бенин, който застана отдясно на императора.

— Можете да се доближите до Небесния господар, лорд Воркосиган — каза Бенин.

Майлс пристъпи напред. Беше решил да не пада на колене. Както беше изправен, двамата с хоут Флечър Гиайа бяха на приблизително еднаква височина.

Бенин подаде кутията на императора и той я отвори.

— Знаете ли какво е това, лорд Воркосиган? — попита Гиайа.

Майлс хвърли поглед към Ордена за заслуги, който блестеше в кадифеното си ложе.

— Да, сър. Това е оловна тежест, подходяща за давене на малки врагове. Дали ще ме зашиете заедно с нея в копринена торба преди да ме хвърлите зад борда?

Гиайа погледна Бенин, който сви рамене, сякаш отговаряше с „Нали ви казах?“

— Наведете главата си, лорд Воркосиган — твърдо нареди Гиайа. — Такива като вас могат да постъпят и по този начин.

Дали Райън беше в един от тези мехури? Майлс погледна техните отражения в лъснатите си до блясък ботуши, докато Гиайа прехвърляше лентата през главата му. После отстъпи половин крачка назад, опита се, но не успя да се сдържи да не докосне студения метал. Не отдаде чест.

— Аз… отказвам тази чест, сър.

— Не, не я отказвате — каза Гиайа с тон на добре осведомен човек. — Моите най-добри наблюдатели ме осведомиха, че имате страст към признанието. Това е…

„Слабост, която може да се използва…“

— … напълно разбираемо качество, което много ми напомня нашите собствени гем.

Е, поне беше по-добре, отколкото сравнението с другите полуроднини на хоут — ба. Те не бяха дворцови евнуси, каквито изглеждаха, а по-скоро един вид много ценни проекти — мъртвият ба Лура сигурно беше по-добър от полуроднина на самия Гиайа, доколкото знаеше Майлс. Шестдесет и осем процента общ хромозомен материал. Повече от достатъчно. Майлс реши, че отсега нататък ще трябва да се отнася с повече уважение, да не говорим за предпазливост, към мълчаливите ба. Те бяха от едно и също тесто — слугите и господарите. Нищо чудно, че императорът беше погледнал на убийството на Лура толкова сериозно.

— Като става дума за признание, сър, това едва ли е нещо, което ще мога да покажа у дома. Много по-вероятно е да го скрия на дъното на най-дълбокото чекмедже, което намеря.

— Добре — спокойно каза Флечър Гиайа. — Стига да оставите там и всички свързани с него спомени.

А, значи това било. Подкуп срещу мълчание.

— През изминалите две седмици се случиха много малко неща, за които бих си спомнял с удоволствие, сър.

— Спомняйте си каквото желаете, стига да не го излагате публично.

— Никаква публичност. Но аз съм длъжен да изготвя доклад.

— Вашите засекретени военни доклади не ме интересуват.

— Аз… — Той погледна към мехура на Райън. — Съгласен съм.

Клепачите на Гиайа се спуснаха в знак, че е доволен. Майлс се чувстваше странно. Какво беше това? Награда за онова, което беше направил, или за онова, което нямаше да направи?

Като се замислеше за това… можеха ли самите бараярци да си помислят, че е направил някакъв пазарлък? Едва сега във все още замъгления му от съня мозък започна да се избистря истинската причина, поради която беше задържан без външни свидетели по време на онзи разговор с императора. „Разбира се, че не биха си помислили, че Гиайа е в състояние да ме подкупи за двадесет минути. Или греша?“

— Ще ме придружите — продължи Гиайа — от лявата ми страна.

Той се изправи, подпомаган от ба, който повдигна края на робата му.

Майлс погледна отчаяно към реещите са мехури. Последният му шанс…

— Мога ли да говоря още веднъж с вас, хоут Райън? — обърна се той към всички тях.

Гиайа погледна през рамо и направи великодушен жест, въпреки че продължи да се движи с бавна стъпка. Два от мехурите останаха, третата го последва. Бенин стоеше на пост точно пред отворената врата. Не беше точно среща насаме. Нямаше значение. И без това имаше съвсем малко неща, които Майлс искаше да каже на глас.

Майлс погледна несигурно блестящите сфери. Едната изчезна и се появи Райън такава, каквато я беше видял за първи път — бяла роба, скрита от водопада на блестяща черна коса. Гледката все още го зашеметяваше.

Тя се придвижи по-близо до него, вдигна изящната си ръка и го докосна по лявата буза. За първи път се докосваха. Но ако го беше попитала дали боли, сигурно щеше да я ухапе.

Райън обаче не беше глупачка.

— Взех твърде много от вас — тихо каза тя, — без да дам нищо в замяна.

— Това не е ли типичният за хоут начин? — горчиво отбеляза Майлс.

— Това е единственият начин, който ми е познат.

„Дилемата на затворника…“

Тя извади от ръкава си една черна блестяща намотка, приличаща на гривна. Малко кълбо копринена коса, толкова дълга, че изглеждаше безкрайна.

— Ето. Това е единственото нещо, което успях да измисля.

„Защото това е единственото, с което действително разполагате, милейди. Всичко останало е дар от вашето съзвездие, или от Звездните ясли, от хоут или от вашия император. Живеете в пролуките на един свят, по-богат от най-смелите мечти за богатство, и… не разполагате с нищо. Дори със собствените си хромозоми.“

Майлс взе намотката. Беше студена и гладка.

— Какво символизира това? За вас?

— Аз… наистина не зная — призна тя.

„Честна докрай. Дали тази жена изобщо знае как да лъже?“

— Тогава ще го задържа, милейди. За спомен. Скрит някъде много дълбоко.

— Да. Моля.

— А вие как ще си спомняте за мен? — Чак сега си даде сметка, че в момента не разполага с нищо, което да може да й даде, освен мъха, останал в дъното на джобовете му след гладенето. — Или ще предпочетете да ме забравите?

Сините й очи блеснаха като слънце върху ледник.

— Няма опасност за това. Ще видите. — Райън се отдалечи. Силовото поле бавно се вдигна около нея и тя изчезна като парфюм. Двата мехура се понесоха след императора и заеха местата си.

 

 

Мястото приличаше на онова, на което се бе провел рециталът на възпоминателна поезия, само дето беше по-голямо — широко ниско място, отворено към изкуственото небе на купола. Мехурите на хоут-дамите, хоут и гем-лордовете, всички в бяло, заемаха местата си. Галактическите делегати — около хиляда, облечени в дрехи с убити тонове — се подредиха по края. В центъра, заобиколен от ивица трева и цветя, се намираше втори купол от силово поле с диаметър десет-петнадесет метра. Майлс можеше смътно да различи под полупрозрачната му повърхност даровете, отрупани около дървената платформа, върху която лежеше дребното, облечено в бяло тяло на хоут Лизбет Дегтиар. Примижа, опитвайки се да различи полираната кутия от кленово дърво, но мечът на Дорка беше заровен някъде в купчината. Нямаше никакво значение.

Щеше да разполага с кресло, от което да наблюдава всичко почти толкова добре, колкото и самият император. Последната процесия тръгна надолу по алеята към центъра — осем планетарни съпруги и началничката на Звездните ясли в своите бели мехури, седем (пребройте ги, приятели, седем) хоут-губернатори, следвани от самия император и почетната му стража. Бенин заемаше бившето място на гем-генерал Нару. Майлс, страшно притеснен, куцукаше заедно със свитата на Гиайа. Сигурно представляваше изумителна гледка — слаб, дребен, грозен, с лице, сякаш е участвал в кръчмарско сбиване предишната нощ. Сетаганданският Орден за заслуги изпъкваше върху черната му униформа и беше невъзможно да бъде незабелязан.

Майлс предполагаше, че Гиайа го използва като не особено приятелско послание към своите сатрап-губернатори. Гиайа определено не възнамеряваше да разгласява подробности около събитията от последните две седмици. Ето защо Майлс реши, че това е едно от онези „познай, ако можеш“ неща, целящо да обърка колкото със съмнение, толкова и със знание — един от най-деликатните похвати на тероризма.

„Да. Нека се чудят.“ Е, не те — той тъкмо минаваше покрай бараярската делегация, стояща в първата редица на тълпата посланици. Воробьов беше зашеметен. Маз изглеждаше изненадана, но явно бе доволна — тя посочи гърлото на Майлс и каза нещо на годеника си. Ворийди го наблюдаваше крайно подозрително. Иван беше… непроницаем. „Благодаря за подкрепата, братовчеде.“

Самият Майлс беше изненадан, когато видя лорд Йенаро в последната редица гем-лордове. Беше облечен в пурпурните, комбинирани с бяло дрехи на гем-лордовете прислужници в Небесна градина — десети ранг, шеста степен — най-ниското стъпало. Най-ниското от най-високопоставените, поправи се Майлс. „Явно в края на краищата се е сдобил с поста на асистент-парфюмер.“ А Флечър Гиайа — с контрол над още една неразумна глава.

Заеха местата си в центъра. Млади гем-момичета положиха последните цветя около централния мехур. Запя хор. Майлс се опита да изчисли цената само на труда, хвърлен през последния месец за церемонии, при положение че е бил положен от точно определен брой хора с минимално заплащане. Сумата се оказа… висока до небето. Все по-ясно усещаше, че не е закусвал и е пил съвсем малко кафе. „Няма да припадна. Няма да си чеша носа или задника. Няма…“

Един бял мехур се появи пред императора. До него стоеше малкият познат ба. Държеше поднос. Гласът на Райън произнесе церемониалните думи. Ба положи подноса пред краката на императора. Майлс, който се намираше от лявата страна на Гиайа, погледна надолу и горчиво се усмихна. Великият ключ, Великият печат и всички останали регалии на Лизбет бяха тук. Ба и мехурът се оттеглиха. Донякъде отегчен, Майлс очакваше Гиайа да назове четвъртата императрица измежду купа бели мехури.

Императорът направи знак на Райън и нейния ба да се приближат отново. Последваха още церемониални фрази. На Майлс му трябваше цяла минута да разбере значението им. Ба се поклони и отново взе подноса от името на господарката си. Отегчението се изпари от шока и изумлението му. За първи път му се искаше да бъде още по-малък, да притежава таланта на Иван да бъде невидим или да може да се телепортира някъде — където и да е, само не тук. Вълна от интерес, дори изненада премина през аудиторията на хоут и гем. Членовете на съзвездието Дегтиар бяха щастливи. Членовете на другите съзвездия… гледаха учтиво.

Хоут Райън Дегтиар отново пое Звездните ясли като новата императрица на Сетаганда, четвърта избраница на Флечър Гиайа, но първа по старшинство поради отговорността си към генома на хоут. Първото й задължение беше да приготви своя първи имперски принц. Дали беше щастлива в своя мехур?

Нейният нов… не съпруг, а спътник, императорът, можеше никога да не я докосне. Но можеха да станат и любовници. В края на краищата Гиайа можеше да пожелае да демонстрира властта си над нея. Но в интерес на истината, Райън сигурно бе знаела какво я очаква още преди церемонията и не изглеждаше недоволна. Майлс преглътна. Чувстваше се болен и ужасно уморен. Ниска кръвна захар, няма съмнение.

„Късмет, милейди. Късмет… и сбогом.“

Императорът вдигна ръка и чакащите инженери тържествено включиха апаратурата си. Вътре в големия мехур се появи тъмен оранжев блясък, който се превърна в червен, после в жълт и накрая в синьо-бял. Купът вътре се наклони, предметите паднаха, после се издигнаха отново. Формите им се размиваха в молекулярна плазма. Без съмнение, имперските инженери и службата за сигурност бяха прекарали напрегната нощ, за да приготвят погребалната клада на императрица Лизбет. Ако мехурът се пръснеше, ефектът щеше да наподобява на ефекта от малка водородна бомба.

Всичко продължи кратко, може би десетина минути. В затъмнения купол над тях се отвори кръг, разкриващ късче синьо небе. Ефектът беше почти свръхестествен, сякаш се отваряше прозорец в друго измерение. Много по-малка дупка се отвори на върха на мехура и изстреля към небето бял пламък. Майлс си помисли, че въздушният трафик над центъра на столицата сигурно е спрян, въпреки че ослепителният бял поток сравнително бързо се превръщаше в лек дим.

След това куполът отново се затвори, изкуствените облаци бяха издухани от изкуствен вятър и светлината стана по-ярка и по-весела. Мехурът се стопи, като остави след себе си само един празен кръг от незасегната трева. Нямаше дори пепел.

Един прислужник-ба донесе на императора цветна роба. Гиайа свали горната част на бялата си роба и навлече новата одежда. След това почетната стража го обгради и императорът заедно със свитата си напусна. Когато и последният високопоставен служител излезе, тълпата опечалени въздъхна като един и тишината беше разкъсана от хиляди гласове.

Голяма открита кола чакаше императора, за да го отведе… там, където отиват сетаганданските императори, когато партито свърши. Дали Гиайа щеше да изпие някакво силно питие и да запрати обувките си в ъгъла? Сигурно не. Придружаващият го ба подреди краищата на робата му и седна на мястото на шофьора.

Майлс стоеше от лявата страна на колата, когато тя се издигна над повърхността. Гиайа го погледна и го дари с микроскопично кимване.

— Довиждане, лорд Воркосиган.

— До нови срещи — ниско се поклони Майлс.

— Не и в най-близко бъдеще, уверявам ви — сухо измърмори Гиайа и потегли, следван от ято мехури, които вече бяха с всички цветове на дъгата. Нито един от тях не спря да се обърне назад.

Гем-генерал Бенин се появи до Майлс. Смееше ли се?

— Елате, лорд Воркосиган. Ще ви изпратя до вашата делегация. Дадох честната си дума на посланика и сега трябва лично… да си я възвърна, както казвате вие, бараярците. Любопитна фраза. В религиозен или в лотариен смисъл я използвате?

— Мм… по-скоро в медицински. Като при временно даряване на жизненоважен орган. — Сърца, обещания, всичко днес се възвръщаше.

— Разбирам.

Посланик Воробьов и групата му бяха сред тълпата делегати, които се качваха в колите за последния фантастичен обяд. Тапицериите на седалките вече бяха сменени от бяла в разноцветна коприна, с което се слагаше край на официалния траур. Без видим сигнал една от колите се доближи до Бенин.

— Ако тръгнем още сега — обърна се Майлс към Иван, — можем да сме на орбита след един час.

— Но… гем-дамите ще са в бюфета… — протестира Иван.

Самият Майлс умираше от глад, така че твърдо отговори:

— В такъв случай, прав ти път.

Бенин, който може би беше чул последната забележка на своя Небесен господар, го подкрепи с безизразното:

— Идеята ви не е лоша, лорд Воркосиган.

Воробьов сви устни. Раменете на Иван леко се отпуснаха. Ворийди кимна към врата на Майлс. Изглеждаше озадачен и подозрителен.

— А как ще обясните това… лейтенант?

Майлс прокара пръсти по копринената лента, на която беше закачен Орденът за заслуги.

— Моята награда. И наказание. Изглежда, хоут Флечър Гиайа има лош вкус към добрата ирония.

Маз, която явно още не беше в течение и не разбра подтекста, възрази:

— Но това е необикновена чест, лорд Воркосиган! Всеки сетагандански гем-офицер е готов да се жертва за подобна награда!

— Но слуховете за нея далеч няма да го направят популярен у дома, любов моя — обясни й Воробьов. — Ще има слухове без смислено обяснение. Още повече като се има предвид, че лорд Воркосиган работи в бараярската Имперска служба за сигурност. От бараярска гледна точка това изглежда… е, изглежда много странно.

Майлс въздъхна. Главоболието му отново се засилваше.

— Зная. Може би ще успея да убедя Илян да засекрети всичко.

— Но нали я видяха около три хиляди души! — обади се Иван.

— Е, вината е твоя — разгорещи се Майлс.

— Моя!?

— Да. Ако вместо една чаша тази сутрин ми беше дал повече кафе, главата ми щеше да си е на мястото и щях да намеря някакъв начин да се измъкна. Ама че бавни рефлекси! Още се чудя какви ще са последствията.

Например: ако не беше свел глава пред Гиайа, колко по-големи щяха да са шансовете техният скоков кораб да бъде сполетян от някакъв ужасен инцидент, докато напускаше пределите на Сетаганданската империя?

— Да… — намръщи се Ворийди. — А за какво си говорехте миналата нощ със сетаганданците, след като двамата с лорд Ворпатрил бяхме изведени?

— Нищо. Не ми зададоха нито един въпрос — Майлс мрачно се усмихна. — Точно в това е красотата, естествено. Да видим дали вие ще успеете да докажете обратното, полковник. Просто опитайте. Аз ще гледам.

След дълго мълчание Ворийди бавно кимна.

— Разбирам.

— Благодаря ви, сър — пое си дъх Майлс.

Бенин ги придружи до Южната порта и се сбогува с тях.

 

 

Ета Сета IV се смаляваше в далечината, макар и не толкова бързо, колкото му се искаше на Майлс. Той изключи монитора в каютата си и отгриза още едно парче от дажбата си концентрирана храна. Надяваше се да заспи. Носеше широката си раздърпана черна униформа. Без никакви ботуши. Размърда пръстите на краката си, наслаждавайки се на необичайната свобода. Ако имаше късмет, щеше да изкара следващите две седмици бос. Сетаганданският Орден за заслуги висеше над главата му — полюляваше се леко на разноцветната си лента и слабо проблясваше.

От вратата на каютата се дочу познатото двойно почукване. За момент му се прииска да се престори на заспал. След това въздъхна и се повдигна на лакът.

— Влез, Иване.

Иван също се беше освободил колкото се може по-бързо от стегнатата си униформа и беше надянал широките си всекидневни дрехи. И масажиращи чехли, ха-ха. Държеше куп цветни листа.

— Просто исках да ти ги покажа. Един от чиновниците на Ворийди ми ги даде точно преди да тръгнем от посолството. Всичко, което пропускаме тази вечер и следващата седмица. — Той включи дезинтегратора на стената. — Лейди Бенело — един жълт лист изчезна в процепа. Появи се зелен. — Лейди Арвин. — Изчезна и той, за да бъде сменен от тюркоазен. Майлс можеше да усети парфюма. — Невероятната Веда…

— Разбирам намека ти, Иване — изръмжа Майлс.

— И храната — въздъхна Иван. — Защо ядеш тази гадост? Дори на един куриерски кораб могат да се справят по-добре!

— Исках нещо чисто.

— Разстройство, а? Стомахът ти пак ли е разстроен? Надявам се, че нямаш кръвоизлив.

— Само в мозъка. Всъщност какво искаш?

— Дойдох да споделя колко съм покварен от упадъчния сетагандански лукс. Направо ми се иска да се подстрижа за монах. Е, поне през следващите две седмици ми е в кърпа вързано. — Погледът му се спря върху Ордена за заслуги, който бавно се въртеше на лентата си. — Искаш ли да го пусна в дезинтегратора вместо теб? Ето, сега ще те отърва от него… — И посегна да го сграбчи.

Майлс скочи като невестулка, която брани бърлогата си.

— Няма ли да се разкараш оттук!

— Ха! Знаех си, че тази играчка значи за теб много повече, отколкото твърдеше пред Ворийди и Воробьов — тържествуващо възкликна Иван.

Майлс скри ордена под дюшека си.

— Спечелих си го. С риск за живота си. — Иван се ухили, спря да се върти около него и се отпусна в единствения стол в каютата.

— За това си мислех — продължи Майлс. — Какво ли ще стане, ако след десетина-петнадесет години изляза от тайните служби и се прехвърля в действащата армия. Ще имам повече практически опит от всеки друг бараярски войник от моето поколение, а останалите офицери дори няма да подозират за това. Всичко е засекретено. Ще си мислят, че съм прекарал последното десетилетие в мотаене нагоре-надолу из космоса. Как ще имам авторитет пред една шайка провинциални простаци като тебе? Жив ще ме изядат.

— Е, бъди сигурен, че ще опитат. — Очите на Иван блеснаха. — Надявам се да съм наблизо и да гледам.

Тайно в себе си Майлс също се надяваше на това, но би предпочел да му извадят ноктите (стар похват на ИмпСи при провеждане на разпити преди няколко поколения), отколкото да го изрече на глас.

Иван шумно въздъхна.

— И все пак гем-дамите ще ми липсват. И храната също.

— У дома също има дами и храна, Иване.

— Прав си. — Иван малко се развесели.

— Ама че майтап! — Майлс пак седна на леглото си. — Ако Небесният татко на Флечър Гиайа беше пратил срещу Бараяр вместо гем-лордовете хоут-дами, сега планетата сигурно щеше да е част от Сетаганданската империя.

— Гем-лордовете са били само жестоки. Но ние сме били още по-жестоки. — Иван се загледа в тавана. — Как мислиш, колко ли поколения ще минат докато престанем да възприемаме хоут-лордовете като човешки същества?

— Правилният въпрос е колко поколения ще минат преди те да престанат да възприемат нас като хора — поправи го Майлс. „Е, свикнал съм с подобно отношение дори у дома. Поне имам някакъв опит.“ — Мисля… че Сетаганда ще остане потенциално опасна за съседите си поне докато хоут не постигнат целта си… каквато и да е тя. Императрица Лизбет и нейните предшественички — „както и наследничките й“ — развиват една двойствена раса — хоут, които контролират всичко, и гем, използвани като източник на генетичен материал и разнообразие. Подобно на земеделска компания, която продава само монокултури, но пази видоизменени семена от диви растения за всеки случай. Най-голямата опасност за всички е, ако хоут изгубят контрола си над гем. Ако на гем им бъде позволено да командват парада… е, Бараяр знае какво е да ти се изсипят на главата половин милион социалдарвинисти.

— Да — намръщи се Иван. — Както разказваше твоят изтъкнат дядо, без да пропуска нито един кървав детайл.

— Но ако… ако гем престанат да печелят военни победи през следващите едно-две поколения, дори само през нашето поколение, ако малките им експанзионистични напъни си останат все така безплодни и скъпи, както нападението над Вервейн, тогава може би хоут ще се насочат към някакъв друг вид експанзия. Може да е мирна. Или такава, за каквато изобщо да не сме в състояние да се досетим.

— Успех — изсумтя Иван.

— Успехът е нещо, което сам си изработваш, стига да го искаш.

„А аз определено го искам, и то как.“ Като държеше под око братовчед си, Майлс се пресегна и отново извади ордена.

— Да не би да си решил да го носиш? Хайде, давай.

— Не. Не и докато не ми се наложи да бъда наистина гаден.

— Но ще го запазиш?

— О, разбира се.

Иван се загледа в космоса, по-точно в стената на каютата, която ги разделяше от безкрайността.

— Космосът е голямо място и става все по-голямо. Дори хоут няма да успеят да го изпълнят цялото.

— Надявам се. Монокултурите са уязвими. Лизбет го е знаела.

Иван тихо се засмя.

— Не си ли малко дребен, за да се опитваш да промениш вселената?

Гласът на Майлс внезапно стана леденостуден.

— Иване. Защо мислиш, че хоут Флечър Гиайа реши да се държи толкова учтиво с мен? Само заради моето татенце ли? — Той завъртя ордена и погледна братовчед си в очите. — Това не е просто дрънкулка. Помисли си отново какво означава то. Подкуп, саботаж и истинско уважение, и всичко това накуп… двамата с Гиайа още не сме си разчистили сметките.

Иван първи отклони поглед.

— Ти си напълно побъркан, да знаеш.

После, след минута неловко мълчание, стана и излезе, като мърмореше нещо за намиране на истинска храна.

Майлс легна отново, присви очи и се загледа в ордена.