Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (11)

Глава 11

Досега Майлс беше предпочитал дискретно да остане горе, в по-бляскавата дипломатическа територия на бараярското посолство, и не беше навлизал в светая светих на кабинетите на ИмпСи. Както и предполагаше, те се намираха на втория подземен етаж. Един униформен ефрейтор го преведе през охранителните скенери до кабинета на полковник Ворийди.

Кабинетът не беше толкова аскетичен, колкото очакваше Майлс. Целият беше украсен с предмети на сетаганданското изкуство, макар че тази сутрин захранваните с енергия експонати бяха изключени. Някои от тях сигурно бяха за спомен, но останалите подсказваха, че така нареченият завеждащ протокола е колекционер с превъзходен вкус, макар и със скромни средства.

Домакинът се беше настанил зад напълно празното си бюро. Както обикновено, Ворийди беше облечен подобно на гем-лорд от средна ръка с болезнено сериозни вкусове, подчертани от убитото синьо и сиво в дрехите му. Ако се изключеше липсата на грим по лицето, Ворийди направо би изчезнал в някоя тълпа гем. Все пак зад комуникационния пулт на бараярския отдел на ИмпСи подобна гледка беше донякъде стряскаща.

Майлс облиза устните си.

— Добро утро, сър. Посланик Воробьов ми предаде, че искате да ме видите.

— Да, благодаря ви, лорд Воркосиган. — Ворийди освободи с кимване ефрейтора, който безшумно се оттегли. Вратата се затвори с тежкия звук на задействала се ключалка. — Моля, седнете.

Майлс се настани в закрепения за пода стол пред бюрото на Ворийди и на лицето му се изписа, както се надяваше, невинна усмивка. Ворийди го наблюдаваше открито и внимателно. Това не беше добре. Той беше втори по старшинство в посолството, веднага след Воробьов, и също като него беше избран за главно действащо лице в една от най-кризисните точки на бараярската дипломация. За него можеше да се очаква, че е много зает човек, но в никакъв случай глупав. Майлс се чудеше дали грижите на Ворийди през изтеклата нощ са били поне наполовина на неговите, стегна се в очакване на крясък в стил Илян, от сорта на: „По дяволите, Воркосиган, с какво си се захванал? Опитваш се да започнеш някаква война сам-самичък ли?!“

Вместо това полковник Ворийди го изгледа дълго и замислено, след което меко каза:

— Лейтенант лорд Воркосиган. Заемащ длъжността офицер за свръзка от ИмпСи.

— Да, сър. Когато съм на служба.

— Интересна порода хора. Изключително надеждни и лоялни. Отиват тук или там, доставят каквото им се нареди без никакви въпроси или коментари. И без никакви гафове, освен ако не загинат.

— Обикновено не е толкова страшно. Прекарваме много време в скокови кораби. Може би името е малко заблуждаващо.

— Мм. И тези прославени пощальони са пряко подчинени на командир Боте, шефа на комуникациите на ИмпСи на Комар. С едно изключение. — Погледът на Ворийди се напрегна. — Вие сте на прякото подчинение на самия Саймън Илян. Който е на пряко подчинение на император Грегор. Единственият друг човек с подобно положение в йерархията е началник-щабът на имперската служба. Интересна аномалия. Как си я обяснявате?

— Как си я обяснявам ли? — повтори Майлс. За момент си помисли да отговори: „Аз никога нищо не обяснявам“, но, първо, това вече беше очевидно, и второ, определено не беше отговорът, който търсеше Ворийди. — Защо… понякога император Грегор има някакви лични поръчки, които са или прекалено тривиални, или неподходящи за изпълнението им да се отделя действащ персонал. Например може да поиска да посади в градината си някакво екзотично дърво от планетата Пол. Тогава изпращат мен.

— Добро обяснение — учтиво се съгласи Ворийди. За момент настъпи мълчание. — Вероятно имате също толкова добро обяснение защо сте получили настоящата си задача?

— Фаворизиране, очевидно. Тъй като физическите ми дадености — усмивката на Майлс стана по-тънка — ми позволяват да върша само най-обикновени неща, този пост е бил измислен специално за мен благодарение на връзките на семейството ми.

Ворийди се облегна назад и почеса носа си.

— Хм. Ако сте таен агент, изпратен със задача на самия Господ — имаше предвид Саймън Илян, — би трябвало да сте тук с някаква заповед за „безпрекословно подчинение и осигуряване на пълно съдействие“. Така бедните местни агенти на ИмпСи биха знаели как да се държат с вас.

— Да, сър. Както и всеки друг, видял тази заповед. — „Ако не поставя този човек под контрол, той ще закове краката ми за пода на посолството и лорд Хикс няма да срещне никакви пречки в оперетните си опити да внесе хаос в империята.“

Ворийди се сепна.

— Да не би командването на ИмпСи да ме намира за неподходящ?

— Доколкото знам, не. Но един скромен куриер не може да задава въпроси, нали?

Леко разширените очи на Ворийди показаха, че е схванал шегата. Наистина ловък човек.

— Не съм забелязал да сте престанали да задавате въпроси от момента, в който кракът ви е стъпил на Ета Сета, лорд Воркосиган.

— Личен недостатък.

— И… имате ли някакво допълнително доказателство за обяснението на самия себе си?

— Разбира се. — Майлс замислено се загледа в тавана, сякаш подбираше думите си. — Помислете си, сър. У всички други офицери за свръзка от ИмпСи е имплантирана алергия към фаст-пентата. Това предизвиква смъртта им, ако бъдат подложени на незаконен разпит от страна на противника. Поради моя произход и роднинските ми връзки беше решено, че подобна процедура е прекалено опасна за мен. Ето защо съм определен за изпълнението само на най-незначителни задачи. Всичко това си е чиста проба фаворизиране.

— Много… убедително.

— Нямаше да е много добре, ако не беше така, сър.

— Наистина. — Последва още една дълга пауза. — Има ли още нещо, което да искате да ми кажете… лейтенант?

— Когато се върна на Бараяр, ще трябва да представя подробен доклад за моята за… за моята екскурзия на Саймън Илян. Страхувам се, че трябва да се обърнете към него. Определено не е в моята компетенция да се опитвам да позная какво би искал да ви каже той.

Уф. От техническа гледна точка, не беше казал нито една лъжа, дори недомлъвка. „Да бе. Можеш да си сигурен в това и не забравяй да го посочиш, когато пуснат записа на този разговор във военния съд.“ Но ако Ворийди предпочиташе да си мисли, че Майлс е изпратен отгоре със строго секретна задача, това си бе самата истина. Фактът, че задачата бе възникнала на място и съвсем спонтанно и че не бе назначена отгоре беше… друг въпрос.

— Аз… бих желал да направя една философска забележка.

— Моля, милорд.

— Ако наемате някой гений да разреши най-трудния и невъобразим проблем, който е възникнал пред вас, няма да го оградите с куп ограничения, нито пък ще се мъчите да контролирате всяка негова стъпка с двуседмично закъснение. Просто ще го оставите да действа свободно. Ако ви трябва някой, който просто да следва заповеди, можете да наемете някой идиот. Всъщност идиотът е много по-подходящ.

Ворийди барабанеше с пръсти по комуникационния пулт. Повдигна вежди. Майлс усети, че самият той в миналото се е справял с невъобразимо трудни за разрешаване проблеми.

— Да не би да се смятате за гений, лорд Воркосиган? — меко попита полковникът. Тонът му накара кожата на Майлс да настръхне — напомняше му много на тона на баща му, когато граф Воркосиган подготвяше някой по-сериозен словесен капан.

— Коефициентът ми на интелигентност е в личното ми досие, сър.

— Прочетох го. Точно затова водим този разговор. — Ворийди примигна бавно, като гущер. — И няма никакви правила, така ли?

— Е, може би с изключение на едно. Докарай всичко до успешен край или бъди готов да платиш със задника си.

— Виждам, че заемате този пост от три години, лейтенант Воркосиган… Задникът ви още ли е непокътнат?

— Последния път, когато го проверих — да, сър. — „И може би ще остане такъв за следващите пет дни.“

— Това предполага невероятна власт и самостоятелност.

— Абсолютно никаква власт. Само отговорност.

— О! — Ворийди замислено сви устни. — Напълно ви разбирам, лорд Воркосиган.

— Благодаря ви, сър. Имам нужда от това.

Двамата се умълчаха. После Майлс попита:

— Знаем ли дали лорд Йенаро е преживял нощта?

— Изчезнал е, така че смятаме, че е невредим. За последен път е бил забелязан да напуска Лунната градина с навит килим на рамо. — Ворийди погледна изпитателно Майлс. — Нямам обяснение за килима.

Майлс не обърна внимание на дебелия намек.

— Сигурен ли сте, че изчезването му означава, че е жив? А какво стана с опашката му?

— Хм. — Ворийди се усмихна. — Скоро след като го оставихме, той е бил задържан от градската полиция, която все още го държи на топло.

— Сами ли са попаднали на него?

— Нека да кажем, че са получили анонимно обаждане. Очевидно съвестните граждани постъпват по подобен начин. Но трябва да подчертая, че полицията е действала с достойна за възхищение експедитивност. Явно са се интересували от него заради предишните му дела.

— Имал ли е време да докладва на работодателя си, преди да го хванат?

— Не.

Значи лорд Хикс тази сутрин бе поставен в условията на информационен вакуум. Определено това не му се бе харесало ни най-малко. Провалянето на вчерашния заговор сигурно го е отчаяло до подлуда. Не би могъл да знае какво не се е развило според очакванията и дали Йенаро не е заподозрял каква участ го очаква. Въпреки че изчезването му беше доста сигурна следа. Йенаро сега бе на мушката точно толкова, колкото те двамата с Иван. Кой от тях бе първи в списъка на лорд Хикс? Дали Йенаро щеше да потърси защита от някои власти, или слухът за заговора го бе подплашил?

Как ли лорд Хикс щеше да се отърве от бараярските пратеници? Дали следващият му номер щеше да бъде поне наполовина толкова оперетен и безупречен, колкото бяха номерата на Йенаро? Йенаро беше истинска звезда, всичко беше режисирано чудесно в три действия и кулминация. Сега всички тези високоартистични напъни бяха отишли на вятъра. Майлс можеше да се закълне, че лорд Хикс е ядосан от развалянето на ефекта поне толкова, колкото и от провалянето на заговора. Той беше горящ от желание да се изяви артист и не би могъл да остави нещата така. Беше от онзи тип хора, които подобно на деца ще изкопаят вече засетите семена, за да видят дали вече са покарали. (Майлс донякъде съчувстваше на лорд Хикс.) При такива големи залози и при такива загуби на време и нерви от лорд Хикс можеше да се очаква, че по най-класическия начин е подмамен да направи някоя още по-голяма грешка.

„Защо все ми се струва, че тази идея не е чак толкова добра?“

— Имате ли да кажете още нещо, лорд Воркосиган? — попита Ворийди.

— Моля? Не. Просто се бях замислил…

— Като служител от посолството, пряко отговорен за личната ви безопасност в качеството ви на официален пратеник, настоявам вие и лорд Ворпатрил да преустановите контактите си с този човек, който очевидно е въвлечен в някаква смъртоносна сетаганданска вендета.

— Йенаро вече не ме интересува. Не му желая нищо лошо. Първостепенната ми задача е да открия човека, който е доставил онзи фонтан.

Ворийди укорително вдигна вежди.

— Можехте да кажете това много по-рано.

— Премислянето на станалите събития е винаги за предпочитане — отговори Майлс.

— Съвсем вярно — въздъхна с разбиране Ворийди и отново си почеса носа. — Има и още една причина, заради която ви повиках, лорд Воркосиган. Гем-полковник Бенин настоява за втора среща с вас.

— Нима? Подобно на първата? — Майлс се помъчи да овладее гласа си.

— Не съвсем. Този път иска да говори и с лорд Ворпатрил. Всъщност той вече е на път. Но ако искате, можете да откажете.

— Не, всичко… всичко е наред. Всъщност с удоволствие бих говорил отново с Бенин. Аз… да отида ли да извикам Иван, сър? — Майлс се изправи. Лоша, лоша идея беше да се позволи на двама заподозрени да се срещнат преди разпита, но в края на краищата това не беше случай на Ворийди. Доколко ли беше убеден в секретната му задача?

— Действайте — любезно отговори Ворийди. — Въпреки че…

Майлс спря.

— Не виждам как лорд Ворпатрил се вписва във всичко това. Той не е офицер за свръзка. Досието му е прозрачно като стъкло.

— Много хора се заблуждават по отношение на Иван, сър. Но… понякога дори един гений има нужда от някой, който да изпълнява заповеди.

 

 

Докато отиваше към стаята на Иван, Майлс едва се сдържа да не затича. Подозираше, че луксът да бъдат оставени извън наблюдение скоро ще им бъде отнет. Ако след всичко това Ворийди не включеше всички буболечки в стаите им, значи беше или луд, или имаше нечовешки самоконтрол. А завеждащият протокола беше невероятно любопитен човек. Впрочем това си вървеше с работата.

Завари братовчед си, обут в зелените си панталони и навлякъл кремава риза, да седи на леглото и да разглежда куп цветни ръчно изписани листа. Не изглеждаше особено щастлив.

— Ставай. Обличай се. Имаме среща с полковник Ворийди и гем-полковник Бенин.

— Най-накрая признание, слава Богу! — Иван хвърли листата и се просна на леглото с въздишка на облекчение.

— Не. Не точно. Но искам да ме оставиш да говоря предимно аз и да потвърждаваш всичко, което кажа.

— О, по дяволите — намръщи се Иван към тавана. — Сега пък какво?

— Бенин явно разследва какво е правил ба Лура в деня преди да умре. Предполагам, че е го е проследил до момента на нашето малко приключение в совалката. Не искам да преча на разследването му. Всъщност искам той да успее или поне да идентифицира убиеца. Затова се нуждае от колкото се може повече реални факти.

— Реални факти. За разлика от какъв вид факти?

— В никакъв случай не трябва да споменаваме за Великия ключ или за хоут Райън. Мисля, че можем да му опишем буквално всичко, което стана, като пропуснем един-единствен малък детайл.

— Мислиш, така ли? Явно изобщо не си в час. Даваш ли си изобщо сметка как ще се разбеснеят Ворийди и посланикът като разберат, че сме скрили този малък инцидент?

— Ворийди е временно под мой контрол. Мисли си, че съм изпратен със специална задача от Саймън Илян.

— Което означава, че не си. Така си и знаех! — Иван изстена и притисна възглавницата в лицето си.

Майлс я дръпна.

— Вече съм. Или щях да бъда, ако Илян знаеше какво зная. Вземи невроразрушителя. Но не го показвай, докато не ти кажа.

— Няма да стрелям по твой командир вместо теб.

— Няма да стреляш по никого. Освен това Ворийди не е мой командир. — Това по-късно можеше да се окаже съществена подробност. — Мога да го поискам като доказателство. Но не и до момента, когато не опрем до него. Никакви доброволни самоинициативи.

— Никакви доброволни самоинициативи, да, там е работата! Най-накрая започна да схващаш, братовчеде!

— Млъквай. Стани. — Майлс хвърли отгоре му униформената куртка. — Това е важно! Но ти трябва да останеш абсолютно спокоен. Може съвсем да не съм прав и да създавам излишна паника.

— Не е вярно. Мисля, че се паникьосваш прекалено късно. Ако беше закъснял още малко, щеше да се паникьосаш посмъртно. Аз се паникьосвам от цели дни.

Майлс безцеремонно му метна обувките. Иван поклати глава, седна и започна да ги обува.

— Спомняш ли си — въздъхна той — онзи ден, когато играехме в задния двор, а ти се беше натъпкал с разни военни истории за сетаганданските лагери по време на войната и реши, че трябва да изкопаем тунел за бягство? С тази подробност, че ти даваше идеите, а аз и Елена трябваше да копаем?

— Бяхме на осем години — защити се Майлс. — Лекарите още работеха върху костите ми. Бях още много чуплив.

— … и тунелът се срути отгоре ми? — продължи замечтано Иван. — И че прекарах часове там?

— Глупости. Остана там само няколко минути. Сержант Ботари те измъкна за нула време.

— На мен ми се стори, сякаш бяха часове. Още усещам вкуса на пръстта. Беше се натъпкала и в носа ми. — Иван се почеса по носа. — Майка ми сигурно още нямаше да се е оправила от пристъпа, ако не беше леля Корделия.

— Тогава бяхме малки глупави деца. Какво общо има това с настоящето?

— Предполагам, че нищо. Просто сутринта се събудих с мисълта за това. — Иван стана, оправи куртката си и я навлече. — Никога не съм предполагал, че сержант Ботари ще ми липсва. Но днес ми липсва. Кой ще ме измъкне този път?

Майлс искаше да му отговори с някоя остроумна забележка, но вместо това потрепери. „И на мен Ботари ми липсва.“ Почти беше забравил колко му липсва, докато думите на Иван не засегнаха онази малка болезнена рана, която, изглежда, никога нямаше да заздравее. По-големите грешки… По дяволите, на един въжеиграч не му трябва някой, който да стои отдолу и да му вика колко е високо и как се люлее въжето. Не че не знаеше. Просто искаше да го забрави. Дори моментната загуба на концентрация или увереност в себе си щеше да бъде фатална.

— Направи ми една услуга, Иване. Опитай се да не мислиш. Може да ти стане нещо. Просто изпълнявай каквото ти казват, а?

Иван му се озъби и го последва навън.

 

 

Срещнаха се с гем-полковник Бенин в същата малка стая, в която беше протекла и предишната им среща, но този път нямаше телохранител, а Ворийди лично носеше пушката. Двамата полковници тъкмо бяха приключили с размяната на любезности. Майлс се надяваше, че не са имали време да се сравнят бележките си, както бяха направили той и Иван. Бенин отново носеше своята официална червена униформа и зловещия си грим, който беше поставен безукорно и явно неотдавна. Докато траеше размяната на още любезности и комплименти, Майлс успя да овладее напрежението си. Иван беше успял да скрие безпокойството си зад маската на непринудена благосклонност, която го правеше да изглежда, помисли си Майлс, забележително глуповат.

— Лорд Воркосиган — започна гем-полковник Бенин. — Разбрах, че сте офицер за свръзка.

— Само когато съм на служба. — Майлс се опита да повтори обясненията, които беше дал на Ворийди. — Задачата ми е почетна, тъй като не изисква от мен някакви физически усилия.

— Обичате ли службата си?

Майлс сви рамене.

— Обичам да пътувам. И освен това… държи ме настрана — предимство, което ми помага по два начина. Знаете какво е отношението на бараярците към мутантите. — Майлс се сети и за жадувания от Йенаро пост. — Същевременно ми дава някаква официална работа, прави ме някой.

— Това мога да разбера — съгласи се Бенин.

„Разбира се, че можеш.“

— Но в момента не сте на служба, нали?

— Не и при това пътуване. Тук сме само за да изпълним дипломатическите си задачи и евентуално да създадем малко по-добро впечатление.

— А лорд Ворпатрил работи в щаба, така ли?

— Канцеларска работа — въздъхна Иван. — Все се надявам да премина на някой действащ кораб.

Това не беше самата истина. Иван обожаваше службата си в генералния щаб в столицата, където разполагаше със собствен апартамент и водеше светски живот, на който колегите му офицери можеха само да завиждат. Единственото желание на Иван беше майка му, лейди Ворпатрил да бъде командирована на някой кораб, колкото се може по-далеч от Бараяр.

— Хм. — Ръцете на Бенин направиха движение, сякаш разгръщаше страница. Той пое дъх и погледна Майлс право в очите. — И така, лорд Воркосиган — ротондата не е мястото, където сте видели ба Лура за първи път, нали?

Опитваше се с неочаквания си въпрос да свари жертвата неподготвена.

— Съвсем вярно — усмихнато отговори Майлс.

Очаквайки отрицание, Бенин вече си беше отворил устата, за да нанесе следващия си удар — вероятно като представи някакво доказателство, че лъже. Наложи му се да я затвори и да започне отново.

— Ако… ако сте искали да го запазите в тайна, защо трябваше да ме насочвате в посока, в която със сигурност щях да попадна на вас? А — гласът му стана по-остър — ако не сте искали, защо не ми казахте за това още първия път?

— За мен това беше един малък тест на вашата компетентност. Исках да разбера дали си заслужава да ви убедя да споделите с мен резултатите от разследването си. Повярвайте ми, първата ми среща с ба Лура за мен е също такава загадка, каквато със сигурност е и за вас.

Дори зад грима Бенин погледна Майлс по начин, който му напомняше погледите, които често беше получавал от своите началници. Дори го наричаше с главна буква — Погледа. Но по някакъв странен начин това го накара да се почувства по-добре. Усмивката му стана малко по-приветлива.

— И… как се натъкнахте на него?

— А вие какво знаете? — контрира Майлс. Бенин можеше, естествено, да премълчи нещо, за да провери версията на Майлс. Това беше съвсем в реда на нещата, затова Майлс смяташе да разкаже почти цялата истина.

— Ба Лура е бил на орбиталната станция в деня на вашето пристигане. Напускал е станцията поне два пъти. Веднъж, очевидно, от един док, на който охранителните камери са били деактивирани и извън строя в продължение на четиридесет минути. На същия док и по същото време, когато сте пристигнали вие, лорд Воркосиган.

— Имате предвид нашето първо пристигане.

— Да.

Очите на Ворийди се разширяваха, а устните му ставаха все по-тънки. Майлс засега не му обърна внимание, въпреки че Иван внимателно го следеше с поглед.

— Деактивирани? Бих казал, направо изтръгнати от стената. Много добре, гем-полковник. Но кажете ми… дали нашата среща е била първият или вторият път, когато ба е напуснал станцията?

— Вторият — отговори Бенин, като внимателно се взираше в него.

— Можете ли да докажете това?

— Да.

— Добре. Може да се окаже много важно да сте в състояние да го направите по-късно. — Ха, Бенин не беше единственият, който би могъл да провери истината в този разговор. Независимо от причината, засега той беше откровен с него. Какво пък, информация срещу информация. — Е, ето какво се случи от наша гледна точка…

Със спокоен глас и множество убедително звучащи подробности Майлс разказа за техния странен сблъсък. Единственото нещо, което промени, беше, че ба беше посегнал към джоба на панталона си преди Майлс да даде сигнал за тревога. Спря се на героичната схватка на Иван и собствения си принос в отнемането на невроразрушителя и предложи на Иван да завърши историята. Иван го изгледа заканително, но продължи в същия тон и кратко описа последвалото отстъпление.

Неизрисуваното лице на Ворийди потъмня. Полковникът се контролираше великолепно и не допусна да почервенее целия, но Майлс можеше да се обзаложи, че кръвното му е скочило до тревожно опасна точка.

— И защо не съобщихте за това по време на първата ни среща, лорд Воркосиган? — отново попита Бенин след дълго мълчание.

— Бих ви задал същия въпрос, лейтенант — обади се Ворийди. Бенин го погледна с толкова изненадано изражение, че гримът върху лицето му рискуваше да се размаже.

„Лейтенант“, не „милорд“. Майлс схвана намека.

— Пилотът на совалката е докладвал на капитана си, който е трябвало да докладва на своя командир — тоест на Илян. — Всъщност докладът, минал през обичайните канали, вероятно се появяваше на бюрото на Илян точно в този момент. Още три дни за тревожното запитване до бюрото на Ворийди, общо шест дни за въпрос и обратен отговор. Всичко щеше да свърши преди Илян да е в състояние да направи нещо. — Все пак, в качеството си на старши пратеник, аз не дадох гласност на инцидента по дипломатически причини. Бяхме изпратени с изричното нареждане да се държим колкото се може по-незабележимо и любезно. Правителството ми смята това тържествено събитие за чудесна възможност да се намекне, че ще се радва на подобряване на отношенията помежду ни и на намаляване на напрежението по нашата обща граница. Мисля, че няма да е от полза и за двете страни, ако предявя обвинения във въоръжено нападение от страна на императорски роб.

Очевидно скритата заплаха свърши добре работата си. Независимо от грима по лицето на Бенин, Майлс беше сигурен, че е попаднал в целта. Дори Ворийди изглеждаше така, сякаш сериозно обмисля тази възможност.

— Можете ли… да докажете тези твърдения, лорд Воркосиган? — предпазливо запита Бенин.

— Иване, невроразрушителят още ли е у теб? — кимна Майлс към братовчед си.

Внимателно, само с върховете на пръстите си, Иван извади оръжието от джоба си, остави го на масата и скръсти ръце на гърдите си, като избягваше погледа на Ворийди. Ворийди и Бенин посегнаха едновременно към невроразрушителя и едновременно спряха, като се мръщеха един на друг.

— Извинете ме — каза Ворийди. — Не съм го виждал досега.

— Така ли? — попита Бенин. „Колко невероятно!“ — това искаше да каже. Ръката му учтиво се отдръпна. — Заповядайте.

Ворийди вдигна оръжието и внимателно го проучи, като не пропусна да се увери, че предпазителят си е на мястото. След това го подаде също толкова учтиво на Бенин.

— С удоволствие ще ви върна оръжието, гем-полковник — продължи Майлс, — срещу каквато и да е информация, която можете да извлечете от него. Ако може да се проследи до Небесна градина, това надали ще е от полза, но ако се окаже, че е било придобито по време на пътуването, тогава… е, ще разкрие някои неща. Подобна проверка е много по-лесно осъществима за вас, отколкото за мен. — Майлс замълча, след което продължи: — Къде е отишъл ба при първото си излизане от станцията?

Бенин вдигна очи от невроразрушителя.

— На един кораб в орбита.

— Можете ли да бъдете по-точен?

— Не.

— Извинете, нека да ви попитам по друг начин. Можете ли да бъдете по-точен, отколкото избрахте да бъдете?

Бенин остави невроразрушителя на масата и се облегна в креслото си, загледан в Майлс още по-внимателно, ако това изобщо беше възможно. Сякаш цяла вечност мълча замислено, преди да отговори.

— За съжаление, не. Не бих могъл.

По дяволите. Трите кораба на сатрап-губернатори, които бяха на орбита в този момент, принадлежаха на Илсъм Кети, Слайк Гиайа и Есте Ронд. Това можеше да бъде последната координата в неговата триангулация, но Бенин не разполагаше с информация за нея. Засега.

— Много съм заинтересуван да разбера как управлението на полетите или кое управление на полетите ни е насочило към погрешен, или поне към първия док.

— А защо мислите, че ба е влязъл във вашата совалка? — на свой ред попита Бенин.

— Като имам предвид собствената му изненада, със сигурност бих решил, че това е станало случайно. Ако е било нарочно, смятам, че нещо явно не е протекло според плановете.

„Да, Бенин“ — казваше мрачният поглед на Иван. Майлс не му обърна внимание.

— Както и да е, гем-полковник, надявам се, че това ви е помогнало — завърши Майлс. Със сигурност Бенин щеше тутакси да се заеме да проверява своята нова следа — невроразрушителя.

Той обаче не се предаваше.

— А какво в действителност обсъждахте с хоут Райън, лорд Воркосиган?

— Страхувам се, че за това ще се наложи да се обърнете към нея. Тя е стопроцентова сетаганданка, следователно е на ваше разположение. — „За съжаление.“ — Но мисля, че нейният ужас от смъртта на ба Лура беше напълно неподправен.

Очите на Бенин блеснаха.

— Кога сте видели достатъчно, за да съдите за това?

— Поне така реших. — Ако не спреше сега, щеше да затъне до такава степен, че за измъкването му сигурно щеше да е необходим трактор. С Ворийди трябваше да играе колкото се може по-деликатно; с Бенин случаят не беше точно такъв. — Това е много интересно, гем-полковник, но се страхувам, че времето напредна. Но ако успеете да откриете откъде е дошъл невроразрушителят и къде е бил ба, ще бъда повече от щастлив да продължим нашия разговор. — Той се облегна, скръсти ръце и се усмихна сърдечно.

Ако беше на мястото на Ворийди, Майлс щеше да обяви на всеослушание, че разполагат с цялото време във вселената и че могат да продължат разговора, като по този начин щеше да използва Бенин в своя полза. Ворийди обаче явно гореше от нетърпение сам да се добере до Майлс. Завеждащият протокола се изправи, с което официално даваше да се разбере, че срещата е приключила. Бенин, намирайки се на територията на посолство и затова в подчинено положение (Майлс беше сигурен, че това не е нормално положение за него), също стана, без да каже нито дума.

— Ще говорим отново, лорд Воркосиган — мрачно каза той.

— Надявам се, сър. А… послушахте ли и другия ми съвет? За блокирането на евентуално вмешателство?

— Всъщност, да.

— И как мина?

— По-добре, отколкото очаквах.

— Добре.

Бенин отдаде чест — малко иронично, но далеч не враждебно, забеляза Майлс.

Ворийди изпрати госта, но го предаде в ръцете на охраната и се върна в малката стая преди Майлс и Иван да успеят да се измъкнат.

Прониза го с поглед. Майлс за момент усети съжаление, че дипломатическият му имунитет не го предпазва и от завеждащия протокола. Ами ако Ворийди ги раздели и успее да пречупи Иван? Иван се опитваше да изглежда невидим — нещо, в което го биваше много.

Ворийди заплашително отбеляза:

— Аз не съм гъбка, лорд Воркосиган.

„Която расте на тъмно и се храни с конски лайна, точно така.“ Майлс изруга наум.

— Сър, обърнете се към моя пряк началник — имаше предвид Илян: той беше пряк началник и на Ворийди, — получете разрешение и аз съм ваш. Дотогава смятам за най-добре да действам точно така, както намеря за добре.

— Да се доверявате на инстинктите си? — сухо каза Ворийди.

— Не и ако бях стигнал до някои сигурни заключения, които да мога да споделя.

— Значи… вашите инстинкти ви подсказват, че има някаква връзка между починалия ба Лура и лорд Йенаро? — О, Ворийди също имаше инстинкти. Иначе нямаше да заема този пост.

— Освен факта, че и двамата са се срещали с мен? Нищо… на което да мога да се доверя. В момента търся доказателствата. След това ще… бъда някъде.

— Къде?

„Затънал до уши в най-голямата тайна, която можеш да си представиш.“

— Предполагам, че ще науча, когато стигна дотам, сър.

— Ще говорим отново, лорд Воркосиган. Можете да бъдете сигурен в това. — Ворийди кимна съвсем леко и внезапно си тръгна — вероятно да зарадва посланик Воробьов с новините.

В настъпилата тишина Майлс тихо каза:

— Всичко мина добре, ако се замислиш.

Устните на Иван презрително се свиха.

 

 

Запазиха мълчание, докато не се прибраха в стаята, където Иван откри върху бюрото си нов куп покани. Започна да ги изучава, като подчертано не обръщаше внимание на братовчед си.

— Трябва по някакъв начин да се добера до Райън — най-накрая се обади Майлс. — Не мога да си позволя да чакам. Нещата се затягат ужасно.

— Повече не желая да имам нищо общо с всичко това — дистанцирано заяви Иван.

— Вече е прекалено късно.

— Да, зная. — Ръката му спря. — Хм. Ето ти и новата загадка. На този плик е написано и твоето име.

— Не е от лейди Бенело, нали? Страхувам се, че Ворийди я е взел на мушка.

— Не. Името не ми е познато.

Майлс взе плика и го отвори.

— Лейди д’Хар. Градинско увеселение. Чудя се дали тя расте в нейната градина? Може ли да има двойно значение? Да означава Небесна градина? Хм. Много кратка бележка. Сигурно е следващият ми контакт. Господи, не мога да понасям да завися от милосърдието на хоут Райън при всяка своя стъпка. Е, приеми поканата за всеки случай.

— Това далеч не е моят избор как да изкарам вечерта — каза Иван.

— Да съм споменавал нещо за избор? Това е шанс и трябва да го хванем. Освен това — гадно продължи той, — ако продължаваш да оставяш генетични проби из целия град, потомството ти като нищо може да вземе участие в догодишното арт-шоу. Под формата на храсти, да речем.

Иван потрепери.

— Да не искаш да кажеш, че… ама защо… биха ли могли?

— Естествено. Какво им пречи, като си тръгнеш, да пресъздадат онези части от тялото ти, които ги интересуват най-много, и то така, че да действат по команда… доста добър сувенир. А ти си мислиш, че онова котешко дърво било неприлично.

— В много по-голяма степен, отколкото това, братовчеде — заяви Иван с наранено самочувствие. После гласът му прозвуча колебливо. — Да не си мислиш сериозно, че биха могли да постъпят така?

— Няма по-голяма страст от страстта на сетагандански творец, търсещ нови полета за изява. Отиваме на градинското увеселение. Сигурен съм, че това е свръзката ми с Райън — добави сериозно Майлс.

— Градинско увеселение — въздъхна Иван и се загледа безсмислено в нищото. Минута по-късно изтърси: — Знаеш ли, направо е ужасно, че тя не може просто да отмъкне генната банка от кораба. Така той ще си има ключ, но без ключалка. Обзалагам се, че това ще го изкара от кожата му.

Майлс бавно седна на стола зад бюрото и когато най-после си възвърна дар словото, възкликна:

— Иване… това е фантастично! Защо не се сетих по-рано?

Иван се замисли.

— Може би защото така не би имал възможност да се правиш на герой пред хоут Райън.

Размениха си мрачни погледи. Майлс пръв отмести очи.

— Това беше риторичен въпрос — сковано каза той. Но думите му не прозвучаха особено убедително.