Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (6)

Глава 6

Тя се наведе и взе предмета с грациозната си ръка. Подържа известно време Великия ключ, след това извади от пазвата си дълъг гердан. На него се намираше медальон, украсен с огледално релефно изображение на птица. Златните линии на електронните контакти блестяха като филигран. Тя постави медальона на върха на пръчката. Не се случи нищо.

Дъхът й секна. Тя се втренчи в Майлс.

— Какво сте направили!

— Милейди, аз, аз… нищо, кълна се в името си! Дори не съм го изпускал. Какво… трябваше да стане?

— Трябваше да се отвори.

Сигурно щеше да е плувнал в пот, ако не му беше толкова дяволски студено. Беше замаян от парфюма й и от небесната музика на гласа й, непроменен от силовото поле.

— Има само три възможности нещо да му се случи. Някой го е счупил — не съм, аз, кълна се! — Да не би това да е била основната причина за нахълтването на ба Лура? Може би той го беше счупил и е търсил някой невежа, върху когото да стовари вината? — или го е препрограмирал, или, което е най-вероятно, това е подхвърлено копие. Дубликат или… или…

Огромните й очи станаха още по-големи, устните й се раздвижиха, без да произнесат нито дума.

— Последното не ви ли се струва правдоподобно? — Майлс рискуваше. — Сигурно е най-трудният за изпълнение вариант, но… помислих си за момент, че едва ли сте предполагали, че ще получите ключа обратно от мен. Ако това е имитация, може би се е предполагало в момента да пътува към Бараяр с дипломатическа поща. Или… или нещо подобно.

Всичко това не беше особено смислено, но…

Тя стоеше абсолютно неподвижно, лицето й беше напрегнато от обзелата я паника. В ръцете си въртеше пръчката.

— Милейди, говорете. Ако е дубликат, явно е много добър. Сега той е у вас и можете да го използвате при церемонията. Какво от това, че не работи? Кой ще тръгне да проверява някакво излязло от употреба електронно устройство?

— Великият ключ не е излязъл от употреба. Използвахме го всеки ден.

— Той е някакъв код към данни, така ли? Е, в такъв случай имате време. Девет дни. Ако мислите, че нещо може да му се е случило, можете да го изтриете и да го програмирате отново от резервните записи. Ако това нещо в ръцете ви е нефункциониращ боклук, може би имате време да направите истински дубликат и да го програмирате. — „Само не стойте така с този смъртен израз в прекрасните си очи!“ — Говорете!

— Трябва да направя онова, което направи ба Лура — възкликна тя. — Той беше прав. Това е краят.

— Не, защо?! Това е просто… просто предмет, кой го е грижа за него? Мен определено не!

Леденосините й очи най-накрая се спряха върху него. Погледът й го накара да изпита силното желание да се свре в някой тъмен ъгъл като рак, за да скрие почти нечовешката си грозота.

— Няма резервни копия — каза тя. — Това е единственият ключ.

Майлс изведнъж се почувства отмалял, но този път не само заради парфюма й.

— Няма копия? — задави се той. — Вие да не сте побъркани?

— Това е въпрос на… контрол.

— И какво по дяволите прави истинският ключ?

Тя се поколеба и накрая проговори.

— Това е ключът към генетичната банка на хоут. Замразените генетични записи се пазят разбъркани за по-голяма сигурност. Без ключа никой не знае кое къде се намира. За да се възстановят файловете, всички записи трябва физически да се проучат и да се подложат на нова основна класификация. Има стотици хиляди записи — за всеки хоут, който е живял някога. За повторното създаване на Великия ключ ще е необходима работата на армия генетици в продължение на цяло поколение.

— Значи това е истинско бедствие. Сега вече зная, че ми е бил погоден номер. — Майлс се изправи и я погледна. — Милейди, обяснете ми какво всъщност става? Ще ви попитам отново, този път с чувство. Какво, по дяволите, е търсел ба Лура с Великия ключ на една орбитална станция?

— Никой чужденец…

— Някой вече ме въвлече във всичко това! Хвърли ме направо в центъра на събитията. Не мисля, че бих могъл да се измъкна, дори да опитам. И освен това… мисля, че трябва да се съюзим. Бяха ви необходими ден и половина само за да уредите тази втора среща. Остават още девет дни. Нямате време да се справите сама. Трябва ви… специалист. И поради една или друга причина явно не желаете той да е от вашите хора.

Тя леко потрепери. Майлс разгорещено продължи:

— Ако мислите, че съм недостоен да бъда допуснат до вашите тайни, тогава поне ми обяснете как бих могъл да направя нещата по-лоши, отколкото са сега!

Сините й очи сякаш искаха нещо от него, без тя да знае какво точно. Той обаче знаеше, че ако го помоли да си разреже вените тук и сега, единственият му въпрос ще е: „Колко дълбоко?“

— Такова беше желанието на моята Небесна господарка — ужасено започна тя и млъкна.

Майлс с всички сили се опита да запази самообладание. Всичко, което беше измъкнал досега от нея, беше или достижимо дедуктивно, или общоизвестно, поне в нейната среда. Сега тя беше на път да разкрие наистина ценна информация. Досети се за това от начина, по който спря.

— Милейди. — Майлс подбираше думите си много внимателно. — Ако ба Лура не се е самоубил, значи е бил убит. — „И ние двамата имаме много добра причина да изберем втората възможност.“ — Той е бил ваш прислужник, ваш колега… а може би и приятел? Видях тялото му в ротондата. Някой много опасен и много смел човек беше организирал тази сцена. В нея се чувстваше… зловеща подигравка.

Болка ли се четеше в тези студени очи? Толкова беше трудно да се каже…

— Имам стари и много лични причини да не мога да понасям да бъда несъзнателна жертва на хора с жестоко чувство на хумор. Не зная дали разбирате какво искам да кажа.

— Може би… — бавно изрече тя.

„Да. Погледни под обвивката. Виж мен, а не тази нелепа подигравка с човешкото тяло…“

— И аз съм единственият човек на Ета Сета, за когото сте сигурна, че не е извършил убийството. Това засега е единственият сигурен и за двама ни факт. Претендирам за правото си да зная кой ни е устроил всичко това. И единственият начин да разбера е да зная точно защо.

Тя продължаваше да мълчи.

— Вече зная достатъчно, за да ви унищожа — добави разгорещено Майлс. — Кажете ми достатъчно, за да мога да ви спася!

Съвършената й брадичка се повдигна, сякаш тя беше взела някакво ужасно решение. Най-сетне го удостои с вниманието си. Майлс се напрегна, мъчейки да схваща смисъла на думите й, а не да бъде погълнат от музиката на гласа й.

— От дълго време между Небесната господарка и императора имаше несъгласие. Милейди отдавна беше на мнение, че генната банка на хоут е прекалено централизирана в самото сърце на Небесна градина. Тя искаше за по-голяма сигурност да се направят копия на различни места. И двамата мислеха за доброто на хоут, всеки по свой начин.

— Разбирам — подканващо промърмори Майлс. — Всички са от добрите, няма проблем.

— Императорът забрани плана й. Но когато краят на живота й започна да наближава… тя стигна до заключението, че лоялността й към хоут трябва да бъде по-силна от лоялността към сина й. Преди двадесет години тя тайно започна да прави копия на записите.

— Доста голям проект — каза Майлс.

— Огромен и бавен. Но тя го осъществи.

— Колко са копията?

— Осем. По едно за всеки планетарен сатрап-губернатор.

— Точни копия?

— Да. И мога да твърдя това със сигурност. През последните пет години аз бях главен помощник по генетика на Небесната господарка.

— Ах. Значи сте обучен специалист. Вие сте запозната… много добре с всичко. И сте изключително предана.

— Как иначе бих могла да служа на Небесната господарка? — сви рамене тя.

„Но се обзалагам, че нищо не знаеш за тайните операции и задкулисните борби. Хм.“

— Щом има осем точни копия, би трябвало да има и осем Велики ключа, нали така?

— Не. Все още не. Милейди отлагаше изработката на копията до последния момент. Въпрос на…

— Контрол — довърши Майлс. — Как ли се сетих?

В очите й проблесна искра на възмущение от неуместната забележка. Майлс си прехапа езика. На хоут Райън Дегтиар никак не й беше смешно.

— Небесната господарка знаеше, че краят й наближава. Тя определи мен и ба Лура за изпълнители на тази задача. Трябваше да доставим копията на генната банка на всеки от осемте сатрап-губернатора по време на погребението й, на което те щяха да присъстват. Но… тя умря по-рано, отколкото очакваше. Още не беше подготвила изработката на копията на Великия ключ. Това изисква толкова големи познания в областта на техниката и кодирането, че за създаването на оригинала са били необходими всички ресурси на империята. Ба Лура и аз получихме подробни инструкции за банките, но не и за това как да се направят и доставят дубликатите на ключа, нито дори кога да стане това. Не знаехме какво да правим.

— Аха — тихо се обади Майлс. Не посмя да направи друг коментар, за да не спре потока от информация.

— Ба Лура предположи… че ако предадем Великия ключ на някой от сатрап-губернаторите, той ще може да изработи копията. Според мен идеята беше много опасна. Поради изкушението да запази ключа само за себе си.

— Ах… извинете. Нека да видим дали следвам мисълта ви правилно. Зная, че смятате генната банка на хоут за най-съкровеното нещо, но какви биха били политическите последствия от създаването на нови възпроизводствени центрове във всяка сатрапия?

— Небесната господарка мислеше, че след бараярската експедиция империята е спряла да се разраства. Че е започнал период на стагнация. Тя смяташе… че само ако империята се радели чрез митоза, подобно на клетка, хоут отново ще се засилят. С копирането на генните банки щеше да има осем нови центъра за експанзия.

— Осем потенциални имперски столици? — възкликна Майлс.

— Да, предполагам.

Осем нови центъра… гражданската война беше само първата от възможностите. Осем нови сетагандански империи, всяка разширяваща се като тумор за сметка на съседите… кошмар от космическа величина.

— Мисля, че разбирам защо императорът не е бил толкова ентусиазиран от биологичната концепция на майка си — внимателно каза Майлс. — Нещо, което важи и за двете страни, не мислите ли?

— Аз служа на Небесната господарка и на генома на хоут — просто отговори Райън Дегтиар. — Мимолетните политически проблеми на империята не са моя работа.

— Значи цялата тази генетична бъркотия… може ли сетаганданският император да изтълкува това като измяна от ваша страна?

— Как? — попита Райън Дегтиар. — Мой дълг е да се подчинявам на Небесната господарка.

— О!

— Но и осмината сатрап-губернатори бяха въвлечени в измяната — добави тя.

— Бяха въвлечени?

— Те получиха генните банки през миналата седмица по време на приема. Ба Лура и аз успяхме да изпълним поне тази част от плана.

— Съкровищници, за които няма ключ.

— Аз… не знам. Разбирате ли, всеки от тях… Небесната господарка смяташе, че ще е по-добре всеки сатрап-губернатор да остане с убеждението, че само той притежава копие. Така всеки ще се старае да пази по-добре тайната.

— Знаете ли… трябва да ви задам един въпрос. — „Но не съм сигурен дали искам да чуя отговора.“ — Знаете ли на кой от осмината сатрап-губернатори се е опитвал да предаде Великия ключ ба Лура, когато се натъкна на нас?

— Не — отговори тя.

— Ясно. — Майлс въздъхна удовлетворено. — Сега, сега вече зная защо съм бил въвлечен във всичко това. И защо беше убит ба Лура.

Тя се взря в него. Гладкото й белоснежно чело се намръщи.

— Не разбирате ли? Ба не се е натъкнал на нас, когато е пристигал, а когато е заминавал. Бил е подкупен. Той е предал ключа на някой от сатрап-губернаторите и е получил от него не истинско копие, защото не е имало време за декодирането му, а фалшификат. И е бил изпратен специално, за да го изгуби при нас. Което и е направил, според мен, точно по предварително замисления начин.

„Почти със сигурност не по него.“ Той закрачи напред-назад, обхванат от трескава възбуда. Не трябваше да си позволява да куца пред нея и да привлича вниманието й върху недъзите си, но не можеше да се сдържи.

— И докато всички преследват бараярците, сатрап-губернаторът тихичко си отива вкъщи с единствения екземпляр на Великия ключ и по този начин има огромно предимство пред всички останали хоут. Като предварително урежда наградата на ба за двойната му измяна и по този начин елиминира единствения свидетел. Да. Това върши работа. Или би свършило, освен ако… освен ако сатрап-губернаторът не си спомни, че след първоначалния контакт с врага всички бойни планове отиват по дяволите. — „Не и когато врагът съм аз.“ Той я погледна в очите, надявайки се да му повярва. — Колко време ще ви е необходимо, за да анализирате Великия ключ и да потвърдите или отхвърлите тази теория?

— Ще го проуча незабавно, още тази нощ. Но каквото и да е станало с него, анализът няма да ми каже кой го е направил, бараярецо. — При тези думи в гласа й отново се усети лед. — Не вярвам да си способен да изработиш истинско копие, но един фалшификат със сигурност е по силите ти. Ако това е фалшификат, къде е оригиналът?

— Явно точно това трябва да открия, милейди, за да измия позора от името си. Да възвърна честта си във вашите очи. — Очарованието на интелектуалната загадка го беше подтикнало към тази среща. Помисли си, че любопитството е най-голямата движеща сила у него. Сякаш беше повлечен от… не, сякаш се превръщаше в лавина. — Ако успея, дали… — „Какво?“ Дали ще го погледне благосклонно? Дали ще го презира като всеки друг чуждопланетен варварин? — … ще ми позволите да ви видя отново?

— Аз не… зная. — Ръката й се плъзна към контролното табло на креслото.

„Не, не, не си отивай…“

— Трябва да имаме някакъв начин да поддържаме връзка — побърза да изрече той преди тя да изчезне зад непроницаемата си преграда.

Тя кимна и извади от гънките на дрехата си малък комуникатор. Беше неукрасен, чисто функционален, също като невроразрушителя, отнет от ба Лура. Майлс вече беше започнал да мисли за този дизайн като за хоут-стил. Тя каза нещо в комуникатора. След миг хермафродитът се появи пред тях. Дали само му се стори, че очите му леко се разшириха при вида на господарката му, лишена от своя щит?

— Дай ми комуникатора си и изчакай навън — нареди хоут Райън Дегтиар.

Малката фигура кимна и мълчаливо й подаде устройството, след което безшумно се оттегли.

Тя подаде комуникатора на Майлс.

— Използвам го, за да контактувам със старшите си прислужници, когато изпълняват задачи извън Небесна градина. Вземете го.

Искаше да я докосне, но не посмя. Вместо това протегна ръце като срамежлив мъж, предлагащ цветя на богиня. Тя пусна предпазливо устройството, сякаш ръцете му бяха ръце на прокажен. Или на враг.

— Каналът сигурен ли е? — осмели се да попита той.

— Временно.

С други думи, това беше нейната частна линия до момента, когато някой шеф от сетаганданската служба за сигурност не се осмели да я засече. Добре. Той въздъхна.

— Няма да стане. Не можете да пращате сигнали в моето посолство, без да накарате моите началници да ме засипят с въпроси, на които не бих могъл да отговоря точно сега. Не мога да ви дам и моя комуникатор. Не бих могъл да се измъкна с обяснението, че съм го изгубил. — Той с нежелание й подаде устройството. — Но бихме могли отново да се срещнем по някакъв начин. Щом се налага да рискувам своята репутация и може би живота си, за да потвърдя своята правота, бих искал да се опирам на някои факти.

Един от фактите беше почти сигурен. Надали някой, проявил достатъчно остроумие и смелост да убие един от най-старшите служители в Сетаганда под самия нос на императора, би се поколебал да стори същото с далеч не толкова важната Дегтиар. Самата мисъл за това би била идиотска. Дипломатическият му имунитет на бараярски посланик би бил още по-безполезна защита, в това нямаше никакво съмнение. Още повече като се имаше предвид цената на залога в тази игра.

— Мисля, че ще се изложите на смъртна опасност. Най-добре е да не разкривате пред никого, че сте получили ключа от мен. Разбирате ли, имам чувството, че не следвам неговия сценарий. — Той нервно пристъпи от крак на крак. — Ако откриете нещо за действията на ба Лура през последните дни от живота му, не бързайте да уведомявате вашите служби.

— Аз ще… ще се свържа с вас когато и както мога, бараярецо. — Бледата й ръка докосна контролното табло на облегалката и бялата светлина я скри от погледа му.

Ба се върна в павилиона, за да придружи господарката си. Майлс беше оставен да се оправя сам в тъмното.

Валеше.

 

 

Майлс не се изненада, че гем-дамата не го очаква на пейката. Спря на сухо пред осветената врата, за да изтърси колкото се може повече капки от черната си униформа и да избърше лицето си. След това пожертва носната си кърпа, за да изтрие ботушите, и незабелязано я изхвърли зад съседния храст. После се промъкна вътре.

Никой не забеляза влизането му. Купонът продължаваше, вече малко по-шумно. На мястото на някои познати лица се бяха появили нови. Сетаганданците не употребяваха алкохол, за да се опияняват, но някои от гостите имаха характерен израз, какъвто Майлс беше виждал на родната си планета. Всякакъв смислен разговор, който и преди това беше труден, сега би бил направо невъзможен. Самият той не се чувстваше много по-различно. Беше пиян от информация, замаян от интриги. „И всяка от тях има своите тайни.“ Искаше да вземе Иван и да се махне оттук колкото се може по-бързо, преди главата му да експлодира.

— А, лорд Воркосиган! — Лорд Йенаро се появи пред него. На лицето му се четеше леко любопитство. — Никъде не успях да ви открия.

— Разхождах се навън с една дама — каза Майлс. Иван не се виждаше никакъв. — Къде е братовчед ми?

— Лорд Ворпатрил отиде да разгледа къщата с лейди Арван и лейди Бенело — отговори Йенаро и хвърли поглед към отсрещната страна на помещението, където се виждаше извита стълба. — Излязоха преди… страшно много време. — Усмивката му, която намекваше, че знае много неща, внезапно се смени с израз на объркване. — Откакто вие… не съм съвсем… е, както и да е. Желаете ли някакво питие?

— Да, ако обичате — разсеяно отговори Майлс. Взе чашата от ръката на Йенаро и отпи без никакво колебание. Побиха го тръпки при мисълта за Иван в компанията на двете красиви гем-дами. Въпреки че след срещата му с красотата на една истинска хоут в момента всички гем-дами в залата му се струваха като провинциалистки. Надяваше се, че ефектът ще отмине с течение на времето. Ужасяваше се от самата мисъл за следващата среща със собственото си отражение в огледалото. Какво ли беше видяла хоут Райън Дегтиар, докато го гледаше? Човекоподобен гном в черни дрехи, тресящ се в тикове и бърборещ почти неразбираемо? Издърпа един стол и тежко седна в него, без да откъсва поглед от стълбата. „Иване, побързай!“

Йенаро подхвана неангажиращ разговор за историческото развитие на архитектурните пропорции, за изкуството и чувствата и за благоуханията, популярни на Бараяр, но Майлс можеше да се закълне, че вниманието на домакина му е също толкова погълнато от стълбата, колкото и неговото. Майлс довърши питието си почти в мига, в който Иван се появи в сенките горе.

Изглеждаше замаян. Ръката му се плъзгаше по зелената му униформа, която си бе напълно изрядна. Или повторно доведена до такъв вид. Беше сам. Спусна се, като се подпираше с една ръка на парапета, който се носеше във въздуха без видими подпори. С усилие си наложи да се усмихне преди да влезе в осветената стая. Озърташе се. Забеляза Майлс и се насочи право към него.

— Лорд Ворпатрил — каза Йенаро. — Направихте дълга обиколка. Успяхте ли да видите всичко?

— Всичко — озъби се Иван. — Дори светлината.

Усмивката на Йенаро не изчезна, но очите му сякаш бяха пълни с въпроси.

— Много се… радвам. — Един от гостите го извика и той побърза да се отдалечи.

Иван се наведе към Майлс и изсъска в ухото му:

— Да се разкарваме веднага. Май ме отровиха.

Майлс го погледна стреснато.

— Да извикам ли леколета?

— Не. Ще се върнем в посолството със земехода.

— Но…

— Не, по дяволите! — изсъска Иван. — Да се измъкваме колкото се може по-тихо. Преди онова самодоволно копеле да се е качило горе. — Той кимна към Йенаро, който се отправяше към стълбата.

— Не мисля, че е особено остроумно.

— О, всичко беше достатъчно остроумно — изръмжа Иван.

— Да не си убил някого там горе?

— Не. Но си помислих, че те никога… Ще ти разкажа в колата.

— Най-добре.

Тръгнаха. Наложи се да минат покрай Йенаро, който се лепна за тях като добър домакин и ги изпрати до вратата с обичайните вежливи думи. Отговорът на Иван беше като залп смъртоносни стрели.

 

 

Щом капакът се затвори над главите им, Майлс изкомандва:

— Казвай!

— Погодиха ми номер — отговори Иван. Още беше кипнал.

„Това да не би да те учудва, братовчеде?“

— Лейди Арван и лейди Бенело ли?

— Те бяха номерът. Зад всичко стоеше Йенаро, сигурен съм. Абсолютно си прав, че проклетият фонтан е бил капан, Майлс, сега вече разбирам. Смъртоносна красота.

— Какво се случи?

— Нали си чувал всички слухове за сетаганданските афродизиаци?

— Да…

— Е, по някое време тази вечер онзи кучи син Йенаро ми е пробутал антиафродизиак.

— Охо!… Сигурен ли си? Доколкото знам, в подобни ситуации може да се появят естествени причини…

— Това беше капан. Не аз, а те ме прелъстиха! Замъкнаха ме горе в онази невероятна стая… явно всичко е било нагласено. Господи, беше… беше… — гласът му трепна, — беше страхотно. За известно време. И тогава разбрах, че не мога.

— И какво направи?

— Вече беше прекалено късно да се оттегля. Така че ги ощастливих. Това беше единственият начин, по който не биха могли да забележат нищо.

— Какво?!

— Наговорих им куп измислени варварски истории… Казах им, че всеки Вор се гордее с умението си да се контролира, че на Бараяр не е прието мъжът да свърши преди жената да го е направила поне три пъти. Че това е обида за нея. Така че галих, докосвах, рецитирах стихове, душех, хапех и… мамка му, пръстите ми се схванаха. — Майлс забеляза, че и говорът му е малко завален. — Имах чувството, че никога няма да заспят. Но когато това стана, и двете бяха щастливи. — На лицето му се появи самодоволна усмивка, която бързо изчезна. — Искаш ли да се обзаложим, че тези двете са най-големите гем-вампири на Ета Сета?

— Не — слисано отговори Майлс. „Нека наказанието да достигне виновника.“ Или в този случай — капанът да хване жертвата. Някой беше изучил слабостите му. Както и тези на Иван. — Трябва да се обърнем към местния отдел на ИмпСи да се погрижат всичко да остане потулено.

— Само да кажеш и дума, ще ти извия мършавия врат!

— Трябва да си признаеш на лекарите в посолството. Кръвни тестове…

— О, да. Ще поискам химически анализ веднага щом се приберем. Ами ако ефектът е перманентен?

— Ба Ворпатрил? — напевно произнесе Майлс.

— По дяволите, аз не съм се присмивал на теб.

— Вярно е, не си — въздъхна Майлс. — Предполагам, че онова, което евентуално ще открие лекарят, се разгражда много бързо. Иначе Йенаро нямаше да пие от същото.

— Мислиш ли, че е пил?

— Помниш ли злати ейл? Залагам значката си на офицер от ИмпСи, че той е причината.

Иван леко се отпусна, явно облекчен от този професионален анализ. Майлс продължи:

— Йенаро посегна на мен, а сега и на теб… Третия път… Какъв ли ще бъде следващият му ход? И дали да не се опитаме да го изпреварим? — Той се замисли. — Зависи дали Йенаро просто се забавлява, или и на него му е… погоден номер. И дали има някаква връзка между човека зад Йенаро и смъртта на ба Лура.

— Връзка? Каква връзка?

— Ние сме връзката, Иване. Двама млади бараярски провинциалисти, дошли в големия град, жадни за приключения. Някой ни използва. И според мен някой… просто е направил основна грешка при избора си на оръдия.

„Или глупаци.“

— Успя ли да се отървеш от онази малка играчка, дето я стискаш? — попита жлъчно Иван.

— Да… и не.

— О, по дяволите! Така си и знаех! Какво имаш предвид с това „да и не“? Или си се отървал, или не си, нали?

— Да, предметът бе върнат.

— Значи е ясно.

— Не. Не съвсем.

— Майлс… По-добре ми разкажи.

— Да, мисля, че си прав — въздъхна Майлс. Наближаваха дипломатическия квартал. — След като посетиш лечебницата, ще трябва да ти призная някои неща. Но ако или когато говориш с дежурния офицер от ИмпСи, не споменавай за другото. Още не.

— Какво? — възкликна подозрително Иван.

— Нещата станаха доста… заплетени.

— Да не си мислиш, че преди това не са били такива?

— Искам да кажа, че са извън компетенциите на обикновената сигурност, а са по-скоро свързани с дипломацията. При това са изключително деликатни. Може би прекалено деликатни, за да се оставят в ръцете на двама униформени параноици, които един ден ще свършат като началници в някакви местни клонове на ИмпСи. Това е присъдата… която ще си произнеса. Когато съм сигурен, че съм готов за нея. Но това вече не е игра, която да продължа без подкрепа.

„Имам нужда от помощ, Господи, помогни ми!“

— Това го знаехме още вчера.

— Да, така е. Но е много по-дълбоко, отколкото предполагах отначало.

— Над главите ни?

Майлс се поколеба и тъжно се усмихна.

— Не зная, Иване. Бива ли те в ходенето по вода?

 

 

Останал сам в банята, Майлс бавно свали черната си униформа, която отчаяно се нуждаеше от почистване. Хвърли поглед върху отражението си в огледалото и решително отмести очи. Влезе замислен под душа. За хоут всички нормални човешки същества несъмнено изглеждаха като по-нисша форма на живот. Сигурно от гледната точка на хоут Райън Дегтиар нямаше особена разлика между него и, да кажем, Иван.

А гем-лордовете понякога спечелваха съпруги хоут заради заслуги. А Вор и гем много си приличаха. Дори Маз каза това.

За колко големи заслуги? Много големи. Е… той винаги бе искал да спаси империята. Сетаганданската империя просто не бе онова, което си беше представял.

„Ти си луд, да знаеш. Да се надяваш, дори да мислиш за това…“

Ако успееше да предотврати заговора на императрицата-майка, дали сетаганданският император щеше да бъде достатъчно благодарен, за да… за да му даде ръката на Райън? Ако всичко завършеше благополучно, дали хоут Райън Дегтиар щеше да е достатъчно благодарна, за да… му предложи любовта си? Едновременното осъществяване на двете неща щеше да бъде невероятен тактически ход.

Колкото и да беше необичайно, интересите на Бараяр се застъпваха с интересите на сетаганданския император. Негов дълг като офицер от ИмпСи беше да отхвърли момичето и да спаси негодника.

„Точно така. Боли ме главата.“

Бавно и постепенно разумът се завръщаше, а потресаващият ефект от хоут Райън Дегтиар отшумяваше. Така ли беше наистина? В края на краищата тя не се беше опитала да го подкупи. Дори да беше грозна като самата Баба Яга, той щеше да застане на същата позиция. Трябваше да докаже, че Бараяр не е отмъкнал Великия ключ, и единственият начин да го докаже беше да открие истинския крадец. Чудеше се дали е възможен махмурлук от прекалено силни чувства. Ако беше така, явно бе започнал, докато е бил пиян, а това не му се струваше много честно.

Осмината сетагандански сатрап-губернатори бяха въвлечени в заговор от императрицата. Оптимистично би било да се мисли, че само един от тях е убиецът. Но само един притежаваше истинския Велик ключ.

Лорд Хикс? Залог седем към едно. Шансовете му не бяха кой знае колко големи.

„Ще… измисля нещо.“