Серия
Бараяр (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cetaganda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 57 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2003)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Сетаганда

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Формат: 84/108/32

Страници: 256

ИК „Бард“ ООД, 1999 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №63


Глава 4

— Дърпай — каза Майлс и стисна зъби.

Иван послушно хвана ботуша му за глезена и тока, опря коляно на дивана, на който лежеше Майлс, и рязко дръпна.

— Оу!

— Заболя ли те? — Иван спря.

— Да. Продължавай, по дяволите.

— Май е по-добре отново да слезеш в лечебницата — изсумтя Иван.

— После. Не искам онези касапи да разрежат най-добрите ми ботуши. Дърпай.

Най-после ботушът беше събут. Иван го задържа за момент в ръце и бавно се усмихна.

— Знаеш ли, май няма да се справиш с другия без помощта ми — отбеляза той.

— И?

— Ами… дай.

— Какво да ти дам?

— Като познавам обичайното ти чувство за хумор, бих си помислил, че си бил толкова развеселен от гледката на още едно мъртво тяло до ковчега, колкото и Воробьов, но когато се върна, изглеждаше така, сякаш си видял призрака на дядо си.

— Онзи ба беше прерязал гърлото си. Гледката беше отвратителна.

— Май си виждал и по-отвратителни.

„О, със сигурност.“ — Майлс погледна все още обутия си крак, който пулсираше, и си представи как куца из коридорите на посолството в търсене на някой прислужник, който не проявява излишно любопитство. Не.

— По-отвратителни — да, но не и толкова странни — въздъхна той. — И ти щеше да реагираш така. Срещнахме същия ба вчера, ти и аз. Ти се поупражнява в борба с него в совалката.

Иван погледна към чекмеджето на комуникационния пулт и изруга.

— Така значи. Трябва да кажем на Воробьов.

— Стига да е бил същият ба — побърза да добави Майлс. — Доколкото знам, сетаганданците клонират слугите си серийно, така че нищо не пречи да са били двойници или нещо подобно.

— Мислиш ли? — поколеба се Иван.

— Не съм сигурен, но зная как да разбера. Просто ми дай още една възможност преди да се раздрънкаш, става ли? Помолих Миа Маз от вервейнското посолство да се отбие тук. Ако изчакаш… ще ти позволя да останеш.

Иван се замисли над подкупа.

— Ботуша! — настоя Майлс.

Иван мълчаливо му помогна. Кракът най-сетне беше свободен.

— Добре — обади се най-после Иван. — Но след това ще докладваме на ИмпСи.

— Иване, аз съм от ИмпСи — озъби се Майлс. — Прекарах три години в обучение, спомняш ли си? Моля те, направи ми услуга да проумееш, че може би съм наясно какво правя, а? — „По дяволите, как ми се иска наистина да знаех какво правя.“ Знаеше, че се ръководи от интуицията си и свързва почти неуловими следи, а това не можеше да оправдае действията му в очите на другите. „Как можеш да знаеш нещо, което не знаеш?“ — Дай ми шанс.

Без да дава никакви обещания, Иван се прибра в стаята си, за да се преоблече. Освободен от ботушите, Майлс успя да се довлече до банята, където взе още болкоуспокоителни и навлече широката си всекидневна униформа. Ако се съдеше по вътрешния правилник, собствената му стая беше единственото място в посолството, където можеше да носи неофициални дрехи.

Иван се върна след малко, облякъл зелената си униформа, но преди да успее да отвори уста и да започне да задава въпроси, на които Майлс не можеше да отговори, от комуникационния център се чу сигнал. Беше служителят от залата долу.

— Миа Маз е дошла да се срещне с вас, лорд Воркосиган — доложи той. — Казва, че имате уговорка.

— Точно така. Ъъ… бихте ли я довели тук, моля?

Дали стаята му беше под наблюдение? Надали. Ако от ИмпСи го подслушваха, досега вече щяха да са го подложили на разпит — или Воробьов, или някой друг. Сигурно бяха уважили правото му на уединение в личната му стая, макар че това надали се отнасяше за комуникационния пулт. А всяко публично място беше сто на сто пълно с подслушвателни устройства.

След няколко мига служителят доведе Миа Маз. Майлс и Иван побързаха да я настанят. Тя също беше успяла да се преоблече и сега носеше прилепнал по тялото костюм и достигаща до коленете връхна дреха, подходяща за сезона. Въпреки че прехвърляше четиридесетте, дрехите й отиваха. Майлс отпрати служителя, като му поръча да донесе чай и, по настояване на Иван, вино.

Майлс се настани на другия край на канапето и се усмихна с надежда на жената. Иван беше принуден да заеме близкия стол.

— Милейди Маз. Благодаря, че дойдохте.

— Наричайте ме просто Маз — усмихна се в отговор тя. — Ние, вервейнците, не използваме подобни титли. Страхувам се, че не сме в състояние да ги приемаме сериозно.

— Сигурно много добре можете да запазвате самообладание, иначе едва ли бихте могли да се справяте толкова добре тук.

— Да, милорд. — Трапчинката се появи отново.

Ами да, Вервейн беше една от така наречените демокрации. Е, не чак толкова крайни като бетанците, но с определен уклон в тази насока.

— Майка ми би се съгласила с вас — предположи Майлс. — Тя не би видяла особена разлика между двете мъртви тела в ротондата. Естествено с изключение на начина, по който са стигнали до това състояние. Прав ли съм, че това самоубийство беше необичайно и неочаквано събитие?

— Напълно безпрецедентно, ако разбирате какво имат предвид сетаганданците под тази дума — отговори Маз.

— Значи не е обичайно сетаганданските слуги да следват господарите си в отвъдното по начин, наподобяващ някакво езическо жертвоприношение, така ли?

— Предполагам, че ба Лура е бил необикновено близък с императрицата. Служил й е толкова много години, още преди да сме се родили всички ние.

— Иван се чудеше дали хоут-лордовете не клонират слугите си.

Иван хвърли мръсен поглед към Майлс заради репликата, но си замълча.

— Гем-лордовете понякога правят това — каза Маз, — но не и хоут-лордовете. А за имперското домочадие това е направо изключено. Смятат всеки прислужник за произведение на изкуството, подобно на всички други неща, които ги заобикалят. Всичко в Небесна градина трябва да е уникално, по възможност ръчна изработка и съвършено. Същото се отнася и за биологичните им творения. Масовото производство е оставено за масите. Не зная доколко е естествено или не, но в свят, изпълнен с виртуални реалности и безкрайни повторения, това е, изглежда, много свежо. Стига да не бяха такива сноби.

— Като заговорихме за изкуство, успяхте ли да идентифицирате онзи символ?

— Да. — Погледът й се спря върху него. — Къде казахте, че сте го видели, лорд Воркосиган?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Хм. — Тя леко се усмихна, но явно реши да не навлиза в подробности точно сега. — Това е печатът на Звездните ясли. Не очаквах, че е нещо, на което чужденецът може да се натъкне всеки ден. Всъщност не очаквах, че чужденец може изобщо да се натъкне на него. Това е нещо много лично.

— И високопоставено?

— Изключително.

— А… какво означава Звездни ясли?

— Нима не знаете? — Маз изглеждаше донякъде изненадана. — Мислех, че вие двамата сте прекарали доста време в изучаване на сетаганданските военни подробности.

— Наистина доста време — въздъхна Иван.

— Звездни ясли е името на генната банка на хоут-расата.

— О, така значи. Смътно се досещах… това означава ли, че те си имат резервни копия? — попита Майлс.

— Звездните ясли са нещо много повече. Те не разменят помежду си яйцеклетки и сперма и не отглеждат плода в маточни репликатори, както правят обикновените хора. Всяка кръстоска е резултат на преговори и между главните носители на генетичните линии — сетаганданците ги наричат съзвездия, а бараярците биха ги нарекли кланове — се сключва договор. Той, от своя страна, трябва да бъде одобрен от императора, по-скоро от старшата дама по императорска линия, и накрая да се подпечата с печата на Звездните ясли. През последните петдесет години, откакто започна днешният режим, тази дама бе Лизбет Дегтиар, майката на императора. Но това не е просто формалност. Всяка генетична промяна — а те са много — трябва да бъде проучена и одобрена от специална комисия, подчинена на императрицата. Питахте ме дали хоут-дамите имат някаква власт. Императрицата има крайната дума при разрешаването или забраняването на всяко раждане.

— А императорът може ли да отмени решението й?

— Не съм съвсем сигурна — сви устни Маз. — Всички са изключително сдържани по тези въпроси. Дори да има някакви задкулисни борби, нищо не излиза извън Небесна градина. Поне аз не съм чувала за нещо подобно.

— И сега… коя е старшата дама? Кой наследява печата?

— А! Ето че стигнахме до един интересен въпрос — Маз се готвеше да се хвърли в стихията си. — Никой не знае, или поне императорът не е дал публично изявление. Предполага се, че печатът трябва да е у майката на императора, ако е жива, или у наследницата й. Но императорът още не е избрал наследница. Печатът на Звездните ясли, както и всички останали регалии на императрицата, трябва да бъдат предадени на новата старша дама като последен акт на погребалната церемония, така че до вземането на решението остават още десет дни. Предполагам, че решението е в центъра на вниманието на всички хоут-дами. Докато предаването не бъде осъществено, не могат да се сключват никакви договори за продължаване на генетичните линии.

Майлс беше озадачен.

— Той има трима сина, нали? Значи трябва да избира между някоя от майките.

— Не е задължително — отговори Маз. — На тяхно място може да бъде леля му по майчина линия.

Леко почукване по вратата оповести пристигането на чая. Освен поръчаното, от кухнята носеха и поднос с петифури. Някой се беше справил отлично със задълженията си, ако се съдеше по реакцията на Маз. Ръката й посегна към шоколадовите лакомства въпреки изобилния обяд, на който бяха присъствали съвсем наскоро. Сервитьорът се оттегли толкова дискретно, колкото се беше появил.

Иван отпи от чашата си и озадачено запита:

— В такъв случай хоут-лордовете женят ли се? Тези генетични договори би трябвало да са еквивалентни на брачните, нали така?

— Е… не точно. — Маз преглътна третото си лакомство и се зае с чая. — Има няколко вида договори. Най-простият е за еднократното ползване на нечий геном. Създава се едно дете, което става… колебая се дали да не го нарека „собственост“… което се регистрира в съзвездието на мъжкия родител и израства в неговите ясли. Разбирате ли, тези решения не се вземат от главните участници. Всъщност двамата родители може изобщо да не са се виждали. Договорите се сключват от най-високопоставените, най-старите и поради това смятани за най-мъдри глави в съзвездието, с оглед получаване на достъп до благоприятна генетична линия у бъдещото поколение. Другата крайност е доживотният монопол, който в императорския случай е още по-дълъг. Когато се избира дама, която да стане майка на потенциален наследник, договорът е абсолютно ексклузивен — тя не трябва да е обменяла генома си и няма право да го прави и занапред, освен ако императорът не пожелае да има повече деца от нея. Дамата отива да живее в Небесна градина в свой собствен павилион до края на живота си.

— Това за награда ли трябва да се смята, или за наказание? — намръщи се Майлс.

— Това е най-високата власт, до която може да се добере една хоут-дама. Така тя има шанса да стане императрица-майка, ако синът й — а детето й е винаги син — бъде избран за наследник. Дори това да не стане, синът й ще бъде принц-кандидат или сатрап-губернатор, което също не е никак лошо. Ето защо в тази иначе класически патриархална култура момичетата имат толкова голямо значение. Главата на съзвездието — или на клана според бараярската терминология — никога не може да стане император или баща на император, независимо от качествата на сина си. Но с помощта на дъщерите си може да стане дядо на император. А оттук, както можете да се досетите, са и предимствата на съзвездието на императрицата. Дегтиар не са били особено значими допреди петдесет години.

— Значи императорът има синове — заключи Майлс, — а всички останали са луди на тема дъщери. Но само веднъж или два пъти на столетие, когато се появи нов император, някой може да спечели играта.

— Точно така.

— Тогава… как се вмества сексът във всичко това? — недоумяващо попита Иван.

— Никак — каза Маз.

— Никак ли?!

При вида на ужасената му физиономия Маз се засмя.

— Те, разбира се, правят секс, но това е чиста проба игра. Имат дори дълготрайни сексуални връзки, които понякога могат да се квалифицират почти като брак. Искам да кажа, че няма нищо официално с изключение на това, че етикетът е невероятно сложен. Предполагам, че легализиране е по-точната дума, като се има предвид колко сложни са ритуалите. И странно, наистина странно е колко малко информация имаме за всичко това. За щастие, те са такива расисти, че почти никога не си позволяват забежки извън собствения си геном. Така че надали ще ви се случи да попаднете на подобни капани.

— О! — Иван беше леко разочарован. — Но… щом не се женят и не организират собствени домакинства, тогава кога и как напускат дома си?

— Никога не го правят.

— Невъзможно! Да не искате да кажете, че живеят цял живот с майките си?

— Е, не точно с майките си. С дедите и прадедите си. Но младежите — тоест всички под петдесетте — наистина живеят като пенсионери със съзвездията си. Чудя се дали това не е основната причина толкова много възрастни да се усамотяват. Те напускат, защото най-накрая могат да го направят.

— А онези прочути гем-лордове и гем-генерали, които спечелват сърцето и ръката на някоя хоут-дама? — попита Майлс.

— Е, не могат да станат майки на императора, нали? — сви рамене Маз. — Всъщност, лорд Воркосиган, запитвали ли сте се някога как хоут, които не са кой знае какви воини, контролират гем, които са точно такива?

— О, да. Още от самото начало очаквах, че много скоро тази ненормална и префърцунена сетаганданска аристокрация ще отиде по дяволите. Как можеш да управляваш оръжия с… артистичните си изяви? Как е възможно една шепа парфюмирани поети като хоут-лордовете да контролират цели гем-армии?

Маз се усмихна.

— Гем-лордовете сигурно ще се позоват на лоялността си към една по-висока култура и цивилизация. Истината е, че всеки, който е достатъчно кадърен и силен, за да представлява някаква заплаха, бива генетично приобщен. В сетаганданската система няма по-висока награда от това императорът да ти даде ръката на някоя хоут-дама. Всички гем-лордове се стремят към това. За тях то е най-големият обществен и политически успех.

— Искате да кажете, че хоут контролират гем чрез съпругите си? Искам да кажа, сигурен съм, че хоут-дамите са красиви и прочее, но все пак… гем-генералите да са чак толкова силно поставени под чехъл… Не мога да си представя, че някой, добрал се до самия връх в сетаганданската империя, може да бъде чак толкова мекушав и влюбчив.

— Ако знаех рецептата, щях да направя състояние от нея — въздъхна Маз. — Всъщност не, щях да я задържа за себе си. Но явно системата е работила успешно през последните неколкостотин години. Естествено това не е единственият начин на императора да контролира положението. Просто е най-незабележимият. А това само по себе си е доста многозначително. Хоут щяха да са нищо, ако не бе хитростта им.

— А дали ъъ… хоут-булката идва с някаква зестра? — попита Майлс.

Маз отново се усмихна и посегна за поредния сладкиш.

— Засегнахте много важен въпрос, лорд Воркосиган. Няма никаква зестра.

— Мисля, че осигуряването на привични за една хоут-дама условия е доста скъпо удоволствие.

— Изключително скъпо.

— Тогава… ако сетаганданският император желае да елиминира някого, той може просто да го награди с няколко хоут-съпруги и да го докара до фалит, така ли?

— Не… не мисля, че това става толкова пряко, но има нещо вярно. Много сте съобразителен, милорд.

— Но как се чувства една хоут-дама в качеството си на награда? — попита Иван. — Искам да кажа… ако най-голямата амбиция на една хоут-дама е да стане монопол на императора, това е точно обратното. За нея това означава да бъде изхвърлена завинаги от хоут-генома. Децата й никога не биха могли да се обвържат с хоут, нали?

— Да — потвърди Маз. — Но все пак психологията на всичко това е доста особена. Например хоут-младоженката незабавно става главна жена на гем-лорда, а децата й автоматично се превръщат в негови наследници. Това може да създаде доста напрежение в домакинството, особено ако гем-лордът е на средна възраст и дотогава е имал дълготрайни брачни връзки.

— Тогава сигурно най-големият кошмар за една гем-дама е на съпруга й да му дадат хоут-жена. Те никога ли не се съпротивляват? Не се ли опитват да накарат съпрузите си да се откажат от подобна чест?

— Явно това не е чест, която може да се откаже.

— Мм. — Въпреки че не му беше лесно, Майлс си наложи да прехвърли разговора от всички тези любопитни подробности към основния въпрос, който в момента го вълнуваше най-силно. — Онзи печат на Звездните ясли… имате ли някакви изображения на символа?

— Да, милорд, нося ги. С ваше позволение бихме могли да ги пуснем на комуникационния пулт.

„Оо, обожавам умните жени. Имате ли по-млада сестра, госпожо Маз?“

— Да, моля.

И тримата се събраха около комуникационния пулт. Маз проведе кратка илюстрирана лекция върху хоут-символите и неколкостотин различни имперски печати.

— А това, милорд, е печатът на Звездните ясли.

Представляваше куб със страни около петнадесет сантиметра, върху който беше врязана птицата. Не беше тайнствената пръчка. Майлс облекчено въздъхна. Ужасът, който го беше обзел откакто Маз спомена за печата — че двамата с Иван може неволно да са откраднали императорска регалия, — изчезна. Пръчката очевидно беше някакво устройство, което трябваше да се върне — по възможност анонимно, — но не и…

Маз показа следващото изображение.

— А това е Великият ключ на Звездните ясли, който се предава заедно с печата — продължаваше тя.

Иван отпи от виното си. При вида на пръчката Майлс пребледня и на лицето му се появи безизразна усмивка. Оригиналът се намираше в чекмеджето, само на няколко сантиметра под дланта му.

— А какво представлява Великият ключ, милей… Маз? — успя да произнесе той. — Какво е предназначението му?

— Не съм съвсем сигурна. Май в миналото е имал нещо общо с достъпа до данните от генетичните банки на хоут, но днес сигурно е само церемониален предмет. Това устройство е на възраст няколко века. Сигурно вече е излязло от употреба.

„Да се надяваме.“ Слава Богу, че още беше в него.

— Разбирам.

— Майлс — промърмори Иван.

— После — изсъска Майлс с ъгълчето на устата си. — Разбирам тревогите ти.

Иван направи неприлична гримаса зад гърба му. Майлс се опря върху бюрото и затрепери доста убедително.

— Нещо не е наред ли, милорд? — загрижено го погледна Маз.

— Страхувам се, че краката ми малко ме безпокоят. Май ще ми се наложи отново да посетя лечебницата.

— Какво ще кажете да продължим друг път? — веднага предложи Маз.

— Ами… да ви кажа право, май за този следобед получих доста сложен урок.

— Оо, та това е само началото. — Но Майлс явно изглеждаше толкова зле, че тя се изправи. — Е, като за първи урок мисля, че е достатъчно. Много ли ви тревожат раните ви? Не знаех, че са толкова сериозни.

Майлс смутено вдигна рамене. След задължителната размяна на любезности и обещания за нови уроци в най-близко бъдеще, Иван я изпрати, но веднага се върна, заключи вратата и се нахвърли срещу Майлс.

— Имаш ли изобщо представа в какво сме се забъркали?

Майлс седна пред комуникационния пулт и отново се зачете в официалното, нищо не обясняващо описание на Великия ключ, чиято холограма се носеше над екрана.

— Да. И знам как да оправим кашата. Ти знаеш ли?

Това спря Иван.

— И какво друго знаеш, което аз не знам?

— Ако оставиш нещата на мен, сигурен съм, че ще успея да го върна на законния му собственик, без никой друг да разбере за станалото.

— Според думите на Маз законният собственик е сетаганданският император.

— По принцип, да. Исках да кажа, на законния му хранител. Който, ако разбирам ситуацията правилно, е точно толкова огорчен от изгубването му, колкото сме ние от намирането. Ако мога да й го върна незабелязано, тя надали ще започне да обяснява наляво и надясно защо го е изгубила. И все пак… чудя се как е успяла да го изгуби… — Нещо не се връзваше. Нещо липсваше.

— Обрахме имперски слуга, ето как!

— Да, но какво правеше ба Лура с подобно нещо на орбиталната станция? И защо беше повредил камерите на охраната в дока?

— Явно го е носел някъде. Сигурно към Великата ключалка, кой знае. — Иван се приближи към комуникационния пулт. — И после нещастникът си прерязва гърлото, защото е изгубил товара си, при това благодарение на нас… По дяволите, Майлс. Чувствам се, сякаш ние сме го убили. А той не ни стори нищо, просто попадна на неподходящо място и извади лошия късмет да се сблъска с нас.

— Дали наистина е станало точно това? — промърмори Майлс. — Наистина…

„Дали просто ми е писано винаги да се оказвам в центъра на нещата?“ Всичко се подреди. Старият ба, натоварен да пренесе безценния си товар, го губи при някакви чуждопланетни варвари, признава вината си пред своята господарка и се самоубива. Край. Призля му.

— Тогава… щом ключът е толкова ценен, защо този ба не е пътувал с имперска охрана?

— Господи, Майлс, де да беше!

На вратата се почука. Майлс веднага изключи комуникационния пулт и отвори.

Посланик Воробьов влезе в стаята и го поздрави с леко кимване. Държеше някакви цветни парфюмирани листове.

— Здравейте, господа. Хареса ли ви урокът на Маз?

— Да, сър — отговори Майлс.

— Добре. Би трябвало. Тя е чудесна — Воробьов му подаде листовете. — Докато се занимавахте, за вас пристигнаха покани от лорд Йенаро. Наред с дълбоки извинения за снощния инцидент. Охраната на посолството ги подложи на обстоен анализ, включително химичен, и докладва, че са безвредни. От вас зависи дали ще приемете, или не. Ако смятате, че инцидентът със скулптурата е бил чиста случайност, по-добре е да приемете. Така ще покажете, че приемате извиненията.

— О, разбира се, че ще отидем. — Извиненията и поканата бяха изписани калиграфски. — Но все пак ще държа очите си отворени на четири. А… полковник Ворийди не се ли връща днес?

— Натъкнал се е на някакви досадни затруднения — намръщи се Воробьов. — Но с оглед случая в марилаканското посолство, изпратих да го заместят. Ще се върне утре. Може би… искате ли телохранител? Естествено възможно най-дискретно. Иначе би се изтълкувало като обида.

— Мм… ще имаме шофьор, нали така? Нека да бъде ваш човек, да може при нужда да извика подкрепление и да чака наоколо. Ние ще носим комуникатори.

— Добре, лорд Воркосиган. Ще уредя нещата — кимна Воробьов. — А… относно инцидента в ротондата…

— Да? — Сърцето на Майлс подскочи.

— Моля ви, друг път не нарушавайте правилата по такъв начин.

— Получихте оплакване ли?

„И от кого?“

— Човек се научава да разчита погледите. Според сетаганданците протестът е проява на лошо възпитание, но при такива неприятни инциденти за тях не е много неучтиво да си върнат удара по някакъв косвен начин. Вие си заминавате след десет дни, но аз оставам. Моля ви, не правете работата ми по-трудна, отколкото и без това е, какво ще кажете?

— Разбрано, сър — с готовност отговори Майлс. Иван изглеждаше много напрегнат. Дали нямаше да проговори пред Воробьов? Не, не и в момента. Посланикът се обърна и излезе.

— При един телохранител наоколо не звучи особено окуражаващо — отбеляза Иван, щом вратата се затвори.

— О, вече започваш да гледаш нещата като мен, а? Но ако отидем при Йенаро, рискът е неминуем. Трябва да ям, да пия и да дишам — а в подобни случаи и цяла армия телохранители е напълно безсилна. Както и да е, най-силната ни защита е фактът, че за императора би било страшна обида някой да посегне срещу делегати за погребението. Така че ако изобщо се случи нещо, то ще бъде доста хитро и не смъртоносно. — „И също толкова вбесяващо.“

— Нима? Че кой инцидент досега е бил фатален? — Иван внезапно млъкна и се замисли. — Да не искаш да кажеш, че… всички тези неща може да са свързани помежду си? — Той кимна към поканите и към чекмеджето на бюрото. — Признавам, не мога да разбера как.

— Да не мислиш, че между всичко това може да няма връзка?

— Хм. — Иван се намръщи, после отново посочи чекмеджето. — Е, кажи ми. Как смяташ да се отървеш от вибратора на императрицата?

Майлс се усмихна на дипломатичния израз.

— Не мога да ти кажа. — „И то най-вече защото аз самият не знам.“ — Но хоут Райън Дегтиар сигурно действа по въпроса. — Той разсеяно докосна сребърното око на Хор — символа на ИмпСи, — бродирано на черната му яка. — Но във всичко това е замесена репутацията на една дама.

Иван гневно присви очи при очевидния намек за собствените му афери.

— Глупости. Да не би да играеш някакъв таен номер по поръчка на Саймън Илян?

— И така да е, няма как да ти кажа, нали?

— По дяволите! — Иван сви рамене. — Е, това е краят ти.