Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда (7)

Глава 7

Иван се бавеше в лечебницата. Майлс навлече всекидневната си униформа, отиде бос до комуникационния пулт и го включи, за да опресни знанията си за осмината сатрап-губернатори на империята.

Всички сатрап-губернатори бяха избирани измежду близките роднини на императора — братя, чичовци и вуйчовци по бащина или майчина линия. Двама от сегашните бяха от съзвездието Дегтиар. Всеки управляваше сатрапията си за период от пет години, след което трябваше да се премести — понякога да се оттегли в столицата на Ета Сета или да поеме друга сатрапия. Някои от по-възрастните и по-опитните бяха преминали по този начин през цялата империя. Разбира се, целта на тези кратки мандати беше да не се допусне създаването на силна местна власт, която да предяви евентуални претенции към трона. Дотук нещата бяха ясни.

Но кой от тях беше изкусен от императрицата и ба Лура? И как тя е поддържала връзка с всички тях? Ако е разработвала плана си в течение на двадесет години, тя е имала много време… но в този случай как е могла да предвиди още оттогава кои ще бъдат сатрап-губернатори в неизвестния момент на нейната смърт? Явно те бяха въвлечени в заговора наскоро.

Майлс присви очи към списъка със заподозрените. „Трябва да го намаля по някакъв начин. По някакви начини.“ Ако приемеше, че лорд Хикс собственоръчно е убил ба Лура, трябваше да елиминира всички най-слаби и възрастни… твърде прибързано предположение. Всеки хоут-лорд можеше да има лична гем-охрана, достатъчно лоялна и способна да извърши тази задача, докато сатрап-губернаторът полага погребалните си дарове пред очите на всички и така се сдобива с желязно алиби.

Не че не беше лоялен към Бараяр, но на Майлс му се искаше точно в този момент да е служител от сетаганданските служби за сигурност — и по възможност онзи, който се занимава с предполагаемото самоубийство на ба Лура. Но нямаше начин да се добере до този поток информация, без да предизвика подозрения. А и не беше сигурен, че Райън има необходимите средства и нагласа за това, да не говорим за необходимостта сетаганданските служби да бъдат държани колкото се може по-далеч от нея. Майлс отчаяно въздъхна.

По никакъв начин не беше негова работа да се мъчи да разреши убийството на онзи ба. Задачата му бе да открие Великия ключ. Е, най-общо знаеше къде се намира той — на орбита, в кораба на някой от сатрап-губернаторите. Но на кой точно?

Звънецът на вратата прекъсна трескавите му мисли. Той рязко изключи комуникационния пулт и извика:

— Влез.

Иван се вмъкна в стаята. Лицето му беше много мрачно.

— Как мина? — запита го Майлс и му предложи да седне. Иван довлече едно тежко кресло до комуникационния пулт и намръщено се тръшна в него. Все още беше облечен в зелената си униформа.

— Беше прав. Било е поето през устата и се разгражда много бързо. Все пак не чак толкова, че нашите медици да не са в състояние да вземат проба. — Иван се почеса по ръката. — Казаха, че до утре ще изчезне напълно.

— Значи няма трайно увреждане.

— С изключение на репутацията ми. Твоят полковник Ворийди току-що пристигна с гръм и трясък, ако искаш да знаеш. Поне той погледна на нещата сериозно. Проведохме дълъг разговор за лорд Йенаро. Между другото, Ворийди не ме нарече униформен параноик. — Иван остави следващия въпрос „Защо не отидеш да се срещнеш с него?“ да виси във въздуха. Майлс го остави там.

— Добре. Поне така мисля. А спомена ли…

— Още не. Но ако не ми дадеш някои обяснения, ще му направя още едно посещение.

— Съвсем честно — въздъхна Майлс и се съсредоточи. Предаде възможно най-сбито, доколкото позволяваха заплетените обстоятелства, разговора си с хоут Райън Дегтиар, като спести единствено описанието на невероятната й красота и на своята реакция. Това определено не влизаше в работата на Иван.

— … така че ми се струва — завърши Майлс, — че единственият начин, по който можем да докажем, че Бараяр няма нищо общо с цялата тази история, е да открием онзи сатрап-губернатор, който притежава Великия ключ.

Иван го гледаше втрещено.

— Ние? Ние? Майлс, ние сме тук само от два дни и половина, как можем ние да се намесим в работите на Сетаганданската империя? Това не е ли работа на сетаганданската служба за сигурност?

— Би ли повярвал, че ще опровергаят обвиненията срещу нас? — сви рамене Майлс и докато Иван се колебаеше, продължи: — Остават ни само девет дни. Има три основни следи, които биха могли да ни насочат към извършителя. Йенаро е едната от тях. Още няколко думи пред завеждащия протокола ще накарат тукашната машина на ИмпСи да се задейства и да проследи връзките на Йенаро, без да се взема под внимание Великият ключ. Поне засега. Втората следа е убийството на ба Лура и все още не съм измислил какво да правим с нея. Поне засега. Третата следа се основава на астро-политическия анализ, а това е нещо, което мога. Виж — Майлс извика на комуникационния пулт триизмерна карта на Сетаганданската империя, нейните точки на хиперпространствени скокове и непосредствените й съседи. — Ба Лура би могъл да подхвърли фалшивия ключ на която и да е чуждопланетна делегация. Вместо това избира бараярската. По-точно, това прави неговият господар — сатрап-губернаторът. Защо?

— Може би просто сме му попаднали подръка в необходимия момент — предположи Иван.

— Мм. Ако нямаш нищо против, аз се опитвам да намаля броя на случайните фактори. Ако шефът на Йенаро е нашият човек, значи сме били избрани предварително. И така — той посочи картата, — да си представим сценарий, според който Сетаганданската империя се разпада и отделните парчета се опитват да се разширяват. Каква би могла да бъде ползата от конфликта с Бараяр?

Иван повдигна вежди, после се намръщи и се загледа в блестящите сфери, които висяха над пулта.

— Ами… Ро Сета е разположена така, че да се разраства към Комар, или би го направила, ако ние не контролирахме две трети от скоковите точки дотам. Мю Сета неотдавна получи от нас доста неприятен урок, като се опита да погълне Вервейн и Хиджън Хъб. Тези две са най-ясните. Тези три — посочи Иван, — както и самата Ета Сета, са във вътрешността и не виждам да имат някакво преимущество.

— Да видим и от другата страна. — Майлс завъртя картата. — Сигма Сета граничи с Вега. И Кси Сета, обърната към Марилак. Ако се мъчат да се отделят, за тях ще бъде добре дошло основните военни ресурси на империята да са заети с Бараяр.

— Четири от осем. Това е някакво начало — съгласи се Иван.

Значи анализът на Иван съвпадаше с неговия. Е, това можеше да се очаква — нали и двамата имаха една и съща стратегическа подготовка. Въпреки това Майлс изпита вътрешно задоволство. Щом Иван виждаше същото, значи не всичко бе плод на халюцинации и прекалено разпалено въображение.

— Това е най-проста триангулация — каза Майлс. — Ако някоя от останалите следи в разследването елиминира поне част от списъка, крайният резултат би трябвало… е, би било хубаво всички да се насочат към една-единствена цел.

— И тогава? — продължи да упорства Иван, все още изпълнен с подозрение. — Какво смяташ да правим ние?

— Не съм… сигурен. Но смятам, че едно тихо уреждане на тази каша е за предпочитане пред скандала, нали?

— О, разбира се. — Иван хапеше долната си устна и се взираше в картата. — И кога ще докладваме?

— Не… още. Но смятам, че е по-добре да започнем да документираме всичко. Лични бележки.

Така че всеки, който дойдеше след тях (Майлс не вярваше, че това ще стане след смъртта им, но все пак…), да има някаква изходна позиция и да не обърка нещата.

— Правя това от първия ден — ухили му се Иван. — Заключени са в багажа ми.

— О. Добре. — Майлс се поколеба. — Когато говори с полковник Ворийди, подхвърли ли му идеята, че Йенаро има високопоставен покровител?

— Не точно.

— Тогава поговори отново с него. Опитай се да насочиш вниманието му по някакъв начин към сатрап-губернаторите.

— Защо ти не говориш с него?

— Аз не съм… готов. Не и тази нощ. Все още се опитвам да асимилирам всичко това. И от техническа гледна точка, той ми е шеф, или щеше да бъде, ако бях тук по действителна служба. Бих искал да спестя… хм…

— Да му спестиш някои откровени лъжи — довърши сладко Иван.

Майлс му направи гримаса, но не отрече.

— Виж, имам достъп до неща, до които няма никой друг офицер от ИмпСи, и това е поради положението ми. Не искам да изгубя възможността. Но това в същото време ме ограничава — не мога да се заема с рутинно разследване и с цялата черна работа, която трябва да се свърши. Прекалено съм забележим. Трябва да изиграя собствените си силни карти и да оставя другите да изиграят слабите.

Иван въздъхна.

— Добре. Ще говоря с него. Но само този път. — Той се надигна уморено от креслото и тръгна към вратата. — Бедата, скъпи ми братовчеде, в тази твоя игра на паяк в центъра на паяжината си, който дърпа нишките, е, че рано или късно всички участници ще поискат да те обесят на тях. Разбираш много добре това, нали? И какво ще правиш тогава, господин Мозък? — Той се поклони иронично и излезе.

Майлс изръмжа, обърна се към комуникационния пулт и отново започна да изучава списъка.

 

 

На следващата сутрин посланик Воробьов беше повикан някъде по време на станалата вече обичайна закуска в компанията на двамата млади бараярци. Когато се върна, Майлс и Иван вече бяха приключили.

Посланикът не седна на мястото си, а смутено се усмихна на Майлс.

— Лорд Воркосиган. Имате необичаен посетител.

Сърцето на Майлс подскочи. „Райън тук? Невъзможно…“ Умът му направи бърз преглед на зелената му униформа — да, всичко беше изрядно, всяка дреболия стоеше на мястото си.

— Кой, сър?

— Гем-полковник Даг Бенин от сетаганданската имперска служба за сигурност. Офицер от средна величина, занимаващ се с вътрешния ред в Небесна градина. Иска да говорите насаме.

Майлс се помъчи да запази самообладание. „Какво е станало?… Може би засега нищо. Успокой се.“

— Каза ли за какво?

— Изглежда, е бил натоварен да разследва самоубийството на онзи нещастен роб. И вашите, хм, погрешни движения са привлекли вниманието му. Мисля, че ще съжалявате за постъпката си.

— И… трябва ли да говоря с него?

— Решихме, че няма да е учтиво да откажем. Настанихме го в един от малките салони на приземния етаж. Разбира се, салонът е под наблюдение. С вас ще има личен телохранител. Просто за да подчертае статута ви. Не вярвам Бенин да крои планове за убийство.

„Решихме.“ Значи полковник Ворийди, с когото Майлс все още не се беше срещнал, а сигурно и Воробьов, щяха да слушат всяка дума. По дяволите!

— Много добре, сър. — Майлс се изправи и последва посланика. Иван го наблюдаваше с вида на човек, очакващ нещо крайно неприятно и неминуемо.

Малкият салон беше точно това, което се предполагаше — удобно мебелирана стая, предназначена за срещи между двама или трима души, в невидимата компания на подслушвателните устройства и камерите. Гем-полковник Бенин очевидно нямаше нищо против всяка негова дума да се записва. Телохранителят пред вратата се вмъкна вътре след Майлс и посланика и мълчаливо застана на мястото си. Беше висок и едър дори за бараярец, със забележително безизразно лице. Носеше отличителните белези на старши сержант от специалните части и Майлс реши, че физиономията му е резултат от дълги упражнения.

При влизането им гем-полковник Бенин учтиво се изправи. Беше среден на ръст и по всяка вероятност в него или в непосредствените му предшественици нямаше хоут-гени — хоут обичаха високия ръст. Явно се беше издигнал до поста си благодарение на заслугите си, а не поради социалното си положение, което само по себе си не означаваше непременен плюс в очите на Майлс. Изглеждаше спретнат в тъмночервената сетаганданска униформа — всекидневното облекло на служителите от охраната на Небесна градина. Разбира се, цялото му лице беше изрисувано, но с белезите на имперската служба, а не на клана му, с което показваше на кого е предан на първо място. Бялата основа и сложно заплетените черни линии и червени петна напомняха на Майлс за кървяща зебра. Но това беше украса, която би трябвало да изисква незабавното и дълбоко уважение и пълното безпрекословно подчинение на службите от всички осем планети. Бараяр естествено не беше между тях.

Майлс се опита да разчете лицето зад маската. Бенин приличаше на човек около четиридесетте — млад за поста си, но не необикновено млад. Явно основният израз на това лице беше внимателен и сериозен, въпреки че полковникът си позволи една кратка вежлива усмивка, когато Воробьов го представи на Майлс, както и кратка усмивка на облекчение, когато посланикът ги остави сами.

— Добро утро, лорд Воркосиган — започна Бенин. Явно беше опитен, тъй като един бърз поглед му беше достатъчен, за да разгадае психическата нагласа на Майлс. — Посланикът обясни ли ви защо съм тук?

— Да, полковник Бенин. Разбрах, че сте натоварен с разследването на смъртта на онова нещастно създание — ако това е точният израз, — което бяхме така шокирани да видим да лежи на пода на ротондата онзи ден. — „Най-добрата защита е умелото нападение.“ — Стигнахте ли до заключението, че е било самоубийство?

— Очевидно — присви очи Бенин, но беше прекъснат.

— Е, очевидно е, че ако се съди по кръвта, ба е умрял на място, а не че гърлото му е било прерязано другаде, а тялото донесено по-късно. Но ми се струва, че ако резултатите от аутопсията покажат, че ба е бил в безсъзнание в момента на смъртта, това би отхвърлило тезата за самоубийство. Това е сложен тест — шокът от смъртта покрива шока от безсъзнанието, но ако търсите по-внимателно, ще намерите следи. Знаете ли дали е бил направен подобен тест?

— Не.

Майлс не беше сигурен какво означава това — че тестът не е бил направен или че Бенин не знае за него.

— Защо? Ако бях на ваше място, това щеше да е първото нещо, което щях да поискам. Можете ли да го проведете сега? Въпреки че два дни не са много кратък срок в подобни случаи.

— Аутопсията приключи. Тялото е кремирано — с равен глас произнесе Бенин.

— Какво, вече е кремиран? Преди делото да бъде закрито? Кой е наредил това? Не вие, със сигурност.

— Не… лорд Воркосиган, това не е ваша грижа. Не съм дошъл тук да говорим за това — рязко каза Бенин, после спря. — Защо е този болезнен интерес към прислужника на Небесната господарка?

— Това е най-интересното нещо, което съм виждал от пристигането ми на Ета Сета. Разбирате ли, то е по моята част. Поемал съм някои граждански дела у дома. Разследвал съм убийства… при това, бих казал, успешно. — Е, в интерес на истината, беше разглеждал само едно подобно дело. Но какъв ли беше опитът на сетаганданския офицер в подобни неща? Небесна градина бе доста добре подредено място. — Често ли се случват подобни инциденти?

— Не. — Бенин се взираше в Майлс с все по-голям интерес.

Значи човекът можеше да е добре подготвен на теория, но му липсваше практически опит, поне откакто е заел поста си. Но въпреки това беше много бърз в долавянето на нюансите.

— Според мен кремирането на тялото е ужасно прибързана постъпка. По-късно винаги се появяват нови въпроси.

— Уверявам ви, лорд Воркосиган, че ба Лура не е бил донесен безчувствен в ротондата, жив или мъртъв. Дори церемониалната охрана би забелязала това. — Дали леката промяна в тона му не подсказваше, че церемониалната охрана се избира според външността, а не според способностите?

— Е, всъщност имам една теория — ентусиазирано продължи да бърбори Майлс. — И точно вие сте човекът, който би могъл да я докаже или отхвърли. Някой забелязал ли е жертвата да влиза в ротондата?

— Не точно.

— Нима? А мястото, на което лежеше… не зная каква видимост осигуряват камерите, но онова място трябва да е било извън обсега им. Или не е било, но, да кажем, петнадесет-двадесет минути преди да бъде открито тялото, нали?

Нов замислен поглед.

— Прав сте, лорд Воркосиган. При нормални обстоятелства цялата ротонда е под наблюдение, но поради размерите на катафалката… е, имаше и закрити райони.

— Аха! Как тогава жертвата е знаела точно… не, нека се изразя по друг начин. Кой би могъл да знае за онова невидимо място при краката на императрицата? Вашите собствени хора, и освен тях? Колко отгоре ви спускат нареждания, полковник Бенин? Не ви ли притискат отгоре да потвърдите набързо самоубийството и да закриете делото?

Бенин трепна.

— Бързото изясняване на това недостойно прекъсване на тържествената церемония е най-целесъобразно. Аз го желая също тъй много, както и всички останали. С което опираме до моите въпроси към вас, лорд Воркосиган. Ако ми разрешите!

— О, разбира се.

Майлс замълча и в момента, когато Бенин отвори уста, добави:

— Да не би да сте тук в извънработно време? Възхищавам се на усърдието ви.

— Не. — Бенин отново пое дъх и се съсредоточи. — Лорд Воркосиган, нашите записи показват, че сте напуснали приемната зала, за да се срещнете насаме с една хоут-дама.

— Да. Тя беше изпратила свой слуга с покана. Не можех да откажа. Освен това… бях любопитен.

— Не се и съмнявам — промърмори Бенин. — Какъв беше предметът на вашия разговор с хоут Райън Дегтиар?

— Защо питате? Със сигурност сте записали всичко.

Със сигурност не бяха, иначе тази среща щеше да се състои два дни по-рано, още преди Майлс да напусне Небесна градина. И щеше да протече не чак толкова вежливо. Но Бенин определено разполагаше с документирани доказателства на това как Майлс напуска приемната зала, както и с признанията на слугата.

— Независимо от това — неутрално каза Бенин.

— Е… трябва да си призная, че за мен разговорът беше доста смущаващ. Нали разбирате, тя е генетик.

— Да.

— Вярвам, че интересът й към мен… извинете, но това ме засяга лично. Вярвам, че интересът й към мен беше от генетично естество. Навсякъде говорят, че съм мутант. Но моите физически недъзи са изцяло тератогенни, резултат от отрова, която съм поел преди да се родя. Не са генетични. За мен е много важно да ме разбират правилно. — Майлс си помисли за подслушвачите от ИмпСи. — Очевидно хоут-дамите се интересуват от необичайни естествени генетични промени, необходими им за техните изследвания. Хоут Райън Дегтиар изглеждаше леко разочарована като откри, че не представлявам интерес за нея, в смисъл от гледна точка на генетиката. Или поне аз останах с такова впечатление. Непрекъснато намекваше за това… не съм сигурен, но имам чувството, че интересът й беше… да кажем, съмнителен. Мотивите й не ми се сториха особено професионални. — Майлс приветливо се усмихна. Така. Това бяха най-общите и убедително звучащи глупости, които успя да измисли в момента и които оставяха достатъчно място за онова, което полковникът беше изкопчил от Райън. Ако изобщо се бе добрал до нея.

— А онова, което мен ме заинтересува, беше мехурът от силово поле на дамата — продължи Майлс. — То никога не се докосна до земята. Помислих си, че тя сигурно седи в някакъв носещ се във въздуха стол.

— Често е точно така — каза Бенин.

— Тъкмо затова ви попитах дали някой е забелязал ба Лура да влиза в ротондата. Може ли някой да е използвал подобен мехур? Те толкова ли са анонимни, колкото изглеждат, или имате някакъв начин да ги различавате?

— Те са лично притежание. И всеки има уникален електронен подпис.

— Но всяка предохранителна мярка, направена от човек, може да бъде надхитрена от друг човек, стига да разполага с необходимите ресурси.

— Този факт ми е известен, лорд Воркосиган.

— Хм. Разбира се, ясно ви е какво имам предвид. Да предположим, че ба Лура е бил зашеметен някъде другаде — теория, която, за съжаление, не може да се докаже поради прибързаната кремация, и в безсъзнание е бил пренесен в някой мехур до онова невидимо място, където гърлото му тихо и безпрепятствено е било прерязано. Мехурът продължава пътя си. Цялата операция не би отнела повече от петнадесет секунди. Не би изисквала кой знае колко голяма физическа сила от страна на убиеца. Но не зная дали техническите подробности в устройството на тези мехури позволяват подобно нещо. Както не зная и дали в ротондата са влизали и излизали мехури — колко движение е имало в момента, за който говорим? Надали е било чак толкова много. Дали вътре са влизали и излизали някакви хоут-сфери?

Бенин се облегна назад, сви устни и погледна Майлс с открит интерес.

— Много сте наблюдателен, лорд Воркосиган. В интересуващия ни отрязък от време през ротондата са минали пет слуги ба, четирима души от охраната и шест хоут-дами. Ба са имали работа — трябвало е да дооправят украсата и да поддържат безупречна чистота. Хоут-дамите често влизат да медитират и да изразят почитта си към Небесната господарка. Срещнах се с всички тях. Никой не е забелязвал ба Лура.

— Значи… някой от тях лъже.

Бенин сплете пръсти и го погледна.

— Нещата не са толкова прости.

Майлс замълча за момент, после каза:

— Аз самият не обичам да правя вътрешни разследвания. Предполагам, че сте документирал и всяка своя стъпка, отнасяща се до случая.

— Това е изцяло мой проблем — почти се усмихна Бенин.

Майлс откри, че човекът започва да му харесва.

— Като имаме предвид обстоятелствата, рангът ви не е достатъчно висок за случай от такова височайше естество, нали?

— Това също… е мой проблем.

— От жизнена важност.

Бенин се намръщи. Да. Майлс все още не беше казал нищо, за което да не е мислил и Бенин — нищо, че не го беше произнесъл на глас. Майлс реши да продължи да подхвърля следи.

— Бих казал, че сте си навлекли сериозна неприятност с това убийство, гем-полковник — отбеляза той. Вече никой не се преструваше, че става дума за самоубийство. — Въпреки това, ако то е било извършено по начина, по който предположих, можете да си извадите доста заключения относно убиеца. Рангът му би трябвало да е висок, достъпът му до вътрешната охрана — почти пълен. И, извинете ме, той има доста особено чувство за хумор за един сетаганданец. Подобна обида на императрицата граничи с нелоялност.

— Това е според вашия метод — позволи си комплимент Бенин. — Онова, което ме тревожи, е мотивът. Беззащитният стар ба е служил на Небесната господарка от десетилетия. Отмъщението ми се струва най-неподходящата подбуда.

— Мм, може би. Значи ако ба Лура е стар служител, може би убиецът му е някой новодошъл. Помислете си — десетилетия, прекарани в подобна обстановка и попиване на всевъзможни тайни… ба е бил в изгодната позиция да знае най-различни неща за изключително високопоставени особи. Да предположим… че ба е бил изкусен, да кажем, да изнуди някого. Бих се замислил дали движенията му през последните няколко дни не биха разкрили нещо. Например дали е напускал Небесна градина?

— Това… разследване продължава.

— Ако бях на ваше място, бих се насочил точно в тази посока. Ба може да е разговарял с убиеца си. — „Да, на борда на неговия кораб.“ — Според мен по всичко личи, че убиецът е бил накаран да действа бързо. Ако е имал на разположение пред себе си месеци, за да планира действията си, всичко щеше да стане много по-тихо и незабележимо. Мисля, че повечето негови решения са били взети прибързано, може би в самия момент, и очевидно някои от тях са лоши.

— Не чак толкова лоши — въздъхна Бенин. — Но вие сте интересен човек, лорд Воркосиган.

Двусмислицата беше очевидна.

— Чувствам се като риба във вода в тази област. Това е първата възможност да говоря по професионални въпроси, откакто съм на Ета Сета. — Майлс му отправи щастлива усмивка. — Ако имате още въпроси, моля, не се стеснявайте да се отбиете пак.

— Предполагам, не бихте се съгласили да им отговорите под въздействието на фаст-пента, нали? — попита Бенин без много надежда.

— А… — Майлс бързо премисляше, — може би, със съгласието на посланик Воробьов. — Което определено нямаше да получи. Бенин леко се усмихна на умелия и деликатен отказ без отказване.

— Във всеки случай, бих се радвал да продължим нашия разговор, лорд Воркосиган.

— Когато ви е удобно. На ваше разположение съм още девет дни.

— Благодаря, лорд Воркосиган — внимателно го погледна Бенин.

Майлс имаше цял куп въпроси, но засега не посмя да пита повече. Искаше да създаде само впечатление за професионален интерес. Примамливо, но и опасно беше да мисли за Бенин като за съюзник. Но поне имаше сигурно око в Небесна градина. Е, наистина, това око наблюдаваше и самия него. Трябваше да има някакъв хитър начин да накара Бенин да се плесне по челото и да си каже: „Я да погледна по-отблизо тези сатрап-губернатори!“ Той определено гледаше в правилната посока — нагоре. Нагоре и през рамото си. Възможно най-неудобната позиция за работа.

Колко силен натиск можеше да окажат сатрап-губернаторите, всички до един близки роднини на императора, върху охраната на Небесна градина? Не кой знае колко — на тях със сигурност се гледаше като на потенциална заплаха. Но някой от тях би могъл да има подходящи връзки от доста време. И същевременно да е бил напълно лоялен до този момент. Това би било тежко обвинение. Бенин би трябвало да успее още от първия път. Просто не би имал шанс за повторен опит.

Дали някой го беше грижа за убийството на роба ба? Доколко Бенин се интересуваше от абстрактната справедливост? Доколко беше склонен да рискува? Колко можеше да загуби? Дали имаше семейство или беше като монах-отшелник, напълно отдаден на работата си? За чест на гем-полковника, в края на срещата той гледаше Майлс в очите, защото беше заинтересуван от думите му, а не за да не гледа тялото му.

Майлс се изправи.

— Гем-полковник… мога ли да ви посъветвам нещо лично?

Бенин кимна. В очите му се четеше любопитство.

— Имате добра причина да подозирате, че имате проблем с някой, който стои по-високо от вас. Но все още не знаете колко по-високо. Ако бях на ваше място, бих се отнесъл до най-висшестоящия. Срещнете се лично с императора. Това е единственият начин, по който можете със сигурност да разколебаете убиеца.

Дали лицето на Бенин не пребледня под рисунките? Нямаше начин да разбере.

— Чак толкова високо… лорд Воркосиган, не съм близък с небесния си господар.

— Не става дума за близост. Става дума за работа, а тя е негова работа. Ако наистина желаете да му бъдете от полза, точно сега е времето да започнете. Императорите са просто хора. — Е, император Грегор поне беше човек. Сетаганданският император беше хоут-човек. Майлс се надяваше, че това също се брои. — Ба Лура трябва да е бил за него нещо повече от най-обикновена мебел, щом му е служел повече от половин век. Не обвинявайте никого, просто поискайте от него да предпазва вашето разследване от осуетяване. Ударете пръв, още днес, преди… някой… да започне да се страхува от вашата компетентност.

„Ако ще ми прикриваш задника, Бенин, поне го прави правилно, за Бога.“

— Аз ще… обмисля съвета ви.

— Успех. — Майлс се усмихна и му кимна, сякаш всичко това не беше и негов проблем. — Голямата игра е най-добрата игра. Въпрос на чест.

Бенин се поклони, кисело се усмихна и се остави да бъде изпратен от телохранителя до изхода на посолството.

— До нови срещи — обади се Майлс след него.

— Бъдете сигурен.

Майлс изпитваше непреодолимо желание да се строполи на пода, но в този момент влезе Воробьов, който без съмнение беше чул всичко. С него беше още един мъж. Иван ги следваше. По лицето му се четеше мрачно безпокойство.

Непознатият беше на средна възраст, със среден ръст и беше облечен в свободен, добре ушит костюм на сетагандански гем-лорд с умерени цветове. Дрехите му прилягаха добре, но лицето му не беше изрисувано, а прическата беше на бараярски офицер. Гледаше… заинтересувано.

— Разпитът премина много добре, лорд Воркосиган — обади се Воробьов. Майлс донякъде се успокои. Не беше ясно кой кого е разпитвал.

— Гем-полковник Бенин очевидно е много интелигентен — каза Майлс. — А… — Той хвърли поглед към спътника на Воробьов.

— Позволете ми да ви представя лорд Ворийди — каза посланикът. — Сър, това е лорд Воркосиган. Лорд Ворийди е експерт в работите на нашите гем-приятели във всеки техен аспект и сфера на изява.

Което беше дипломатичното определение на „главен шпионин“. Майлс предпазливо кимна.

— Радвам се, че най-после се срещаме, сър.

— И аз — отвърна Ворийди. — Съжалявам, че не се върнах по-рано. Очакваше се погребението на императрицата да протече много по-спокойно. Не знаех за живия ви интерес към цивилните дела, лорд Воркосиган. Бихте ли искали да ви уредя обиколка из градските полицейски управления?

— Страхувам се, че времето няма да ми позволи. Въпреки че ако не бях успял да постъпя на военна служба, следващият ми избор щеше да е полицията.

Към тях се приближи ефрейтор с униформата на ИмпСи и отведе настрана цивилно облечения си шеф. Двамата се посъветваха тихо, после ефрейторът подаде на завеждащия протокола някакви цветни листа, а той на свой ред ги предаде с няколко думи на посланика. Воробьов се обърна към Иван и учудено повдигна вежди.

— Лорд Ворпатрил. Имате няколко покани.

— Покани ли? — Иван пое листата и объркано започна да ги разглежда.

— Лейди Бенело ви кани на вечеря насаме, лейди Арвин ви кани на парти, също вечерта, а лейди Сенден ви кани на танцова забава следобед.

— Кой?

— Лейди Сенден, съгласно нашите нощни проверки, е омъжената сестра на лейди Бенело — обади се завеждащият протокола и озадачено погледна Иван. — Как успяхте да станете толкова популярен в такъв кратък срок, лорд Ворпатрил?

— Не съм съвсем сигурен, сър. — Иван се усмихваше и Майлс се досети, че братовчед му не е разказал на завеждащия протокола цялата истина за снощната си авантюра. После забеляза погледа на братовчед си и леко се изчерви.

Майлс протегна врат към листата.

— Дали някоя от тези жени има връзки с Небесна градина, как мислите? Или приятели с подобни връзки?

— Твоето име не е написано никъде, братовчеде — коравосърдечно отбеляза Иван и дръпна парфюмираните, калиграфски изписани покани. Мрачното безпокойство в погледа му се беше сменило с прикрито ликуване.

— Може би са необходими още някои проверки, милорд? — промърмори завеждащият протокола на посланика.

— Ако нямате нищо против, полковник.

Ворийди се оттегли със своя подчинен. Майлс кимна на Воробьов, тръгна с Иван, който стискаше здраво цветните листа, и го погледна подозрително.

— За мен са — защити се Иван, когато се бяха отдалечили на достатъчно разстояние, за да не бъдат чути. — Ти си имаш гем-полковник Бенин, който така и така повече ти допада.

— В столицата има много гем-дами, които са като момичета за всичко на хоут-дамите от Небесна градина — каза Майлс. — Например… бих искал да се видя с гем-дамата, с която снощи излязох на разходка, но тя не ми съобщи името си.

— Съмнявам се, че някой от компанията на Йенаро има връзки с Небето.

— Специално тя беше изключение. Въпреки че хората, с които наистина искам да се срещна, са сатрап-губернаторите. Лице в лице.

— Ще имаш по-добър шанс на някое официално мероприятие.

— О, разбира се. Вече планирам нещо.