Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (8)

7

Вход…

Океан от въздух… океан от камък. Тя летеше. Муун зяпна от изненада. Сякаш с очите на чужд човек тя гледаше огромния сводест каменен тунел, по който прелетя в страната на каньоните, в безбрежната шир от камък, ерозирал като фина дантела, оцветена във виолетово, зелено, пурпурно, сиво. Тя беше уловена в стомаха на една прозрачна птица, на въздушен кораб в полет. На таблото пред нея мигаха и писукаха монитори и индикации. Но тя беше в състояние на стаза^[1] от транса, в който бе изпаднала, и не можеше да ги достигне, когато каменният ръб прерасна в стена.

Корабът сам се издигна, премина ръба и се гмурна в друга по-дълбока бездна. На таблото нещо червено светна и пронизително зазвъня, когато височината отново се стабилизира. Откъде беше дошла, къде отиваше, къде съществуваше това каменно море — всичко това бяха мистерии, на които тя никога нямаше да може да си отговори… Над главата й небето беше безоблачно, синьо като индиго, преминаващо в черно към зенита, осветено само от едно мъничко слънце. Никъде не се виждаше вода…

Вход…

Океан от пясък. Безкраен плаж, безбрежно море от дюни, чиито приливи и отливи продължаваха безкрайно под вечния вятър… Корабът й следваше вълнообразната пясъчна повърхност. Тя не знаеше къде се намира, не знаеше дали беше жива или не…

Вход…

Океан от хора. Тълпите нахлуха срещу нея на ъгъла на две улици, блъскаха я и я дърпаха като опасно подводно течение. Машини ревяха и тракаха край нея, задръстваха улиците, изпълваха носа й със смрад, проглушаваха ушите й… Един непознат с тъмно лице, облечен в кафяво, с островърха шапка и блестящи обувки я хвана за ръка и с доста силен глас, на някакъв непознат език, я попита нещо. Тя видя, че лицето му изведнъж се промени и той я пусна да върви…

Вход…

Океан от нощ. Пълно отсъствие на светлина и живот… чувство за макрокосмически век… усещане за макрокосмическа активност… разбиране, че тя никога не ще проникне в неговото тайно сърце, независимо колко често ще продължава да се връща към тази среднощна пустота на нищото, на абсолютното нищо…

… Друг анализ няма! Тя чу ехото да повтаря думата, почувства как главата й облекчено падна напред, пое дъх, когато краят на един друг транс я върна обратно в собствения й свят. Муун застана на колене и отпусна мускулите си… дишаше дълбоко, чувстваше как изтръпналото й тяло се възстановява.

Най-после тя отвори очи и видя Данаукий Лу да седи на дървен стол пред нея, в другата страна на стаята. Тя контролираше тялото си по време на транс, но сега не беше необходимо да я държат, да я привързват към реалния свят. Тя им се усмихна, уморена и горда, после седна на рогозката и кръстоса крака.

Клавали се наведе бързо към входа и мигновено спря слънчевата светлина, която нагряваше гърба на Муун. Муун се обърна и видя как тя отиде към другото място, огряно от слънцето, към очуканата рамка на прозореца. Клавали протегна ръка и разсеяно приглади вечно разрошената коса на Данаукий Лу. Данаукий Лу беше тих, почти срамежлив човек, но той лесно се разсмиваше от постоянните прищевки на Клавали. На Муун й мина през ума, че той може би е болен или пък се чувства не на мястото си тук, на този остров, в тези стаи, издълбани в скалата. Тя се чудеше къде ли живее той. Понякога забелязваше, че той я наблюдава със странно изражение на лицето, сякаш я бе виждал по-рано някъде другаде. По врата и по лицето му имаше грозни белези, като от нокти на хищно животно.

— Какво видя? — Клавали зададе поредния ритуален въпрос. За да й помогнат да контролира транса, да овладее ритуалите на духа и тялото, които направляваха една сибила, те й задаваха въпроси с предвидими отговори — въпроси, които бяха задавани на самите тях като част от тяхната подготовка. Муун научи, че тя няма да помни нищо от онова, което казва по време на транса в отговор на зададени й въпроси. Тя щеше да изпада в дълбок хипнотичен сън: в черна бездна, огромна като смърт… в един бленуван свят, някъде всред друга реалност. Мистична нишка свързваше всеки въпрос към отделен сън, така че Клавали и Данаукий Лу можеха да направляват нейната подготовка, да облекчават отчуждеността, като й предсказваха какво ще види.

— Отивам отново в света на небитието. — Муун отръска влудяващото ехо на съня и сенките, които продължаваха да блуждаят в ума й. Първите неща, на които я научиха след избирането, беше блокирането на паметта и дисциплинираното съсредоточаване, които щяха да запазят разсъдъка й, да я защитят от всевиждащия ум на богинята, от съпреживяването на екстаза на богинята при всеки един въпрос. — Защо отиваме там по-често, откъдето и да било другаде? Чувството е като при удавяне.

— Не зная — отговори Клавали. — Може би ние наистина се удавяме — казват, че удавниците също имали видения.

Муун се, размърда неспокойно.

— Надявам се, че не се давя.

Силният им смях екна в празната стая. Клавали се наведе до Данаукий Лу и започна нежно да разтрива раменете му. Герданът й от морски охлювчета мелодично затрака. От влажния нощен въздух Данаукий Лу болезнено се схващаше, но никога не се оплакваше. Може би това беше защото… Муун стисна силно ръце и нещо в сърцето й трепна.

— Контролираш се отлично, Муун — Данаукий Лу се усмихна отчасти на нея, отчасти на ръцете на Клавали. — Подобряваш се с всеки транс — имаш много силна воля.

Муун се изправи на крака.

— Струва ми се, че имам нужда от малко въздух — гласът й прозвуча слаб и несигурен. Тя бързо отиде до вратата, макар да знаеше добре, че не въздух й бе необходим.

Муун изтича надолу по пътеката към заливчето, където бяха лодките им. После пое разклонението, което водеше към синьо-зеления ветровит нос над синьо-зеленото море. Като дишаше тежко, тя се хвърли във високата солена трева, после прибра краката под тялото, си и погледна към обърнатата на юг скала, където бе прекарала последния месец като птица в орлово гнездо. Отново погледна към морето и в далечината. Видя Острова на Избирането забулен в синкави облаци, чието по-малко братче беше този остров… спомни си подробно, като в транс, момента на решението на богинята, което бе разделило живота й от живота на Спаркс. Не съжалявам! Удари силно влажната трева, после безсилно разтвори юмрук.

Тя вдигна ръка, за да види тънката бяла линия на китката си, порязана от Клавали преди около месец, Клавали поряза и собствената си китка с метален полукръг. Данаукий Лу беше притиснал китките на двете, а кръвта им се смеси и покапа, докато той пееше химн на възхвала на Морето-Майка. Тук, с поглед към Морето, тя беше посветена и на врата и беше окачен трилиственик. Като знак на приветствие към новия живот всеки пи от чаша глътка морска вода. Началото на това свещено братство беше положено с кръвна връзка. Разтреперана от страх, тя почувства студена, после топла тръпка и замайване, а след това, когато я осени присъствието на Богинята… тя припадна от слабост и спа през целия следващ ден, обзета от слабост и екзалтация, изпълнена със страхопочитание. Бе една от малкото избрани: от белезите на китките им бе ясно, че Клавали и Данаукий Лу бяха посветили преди нея само половин дузина други. Тя стисна трилиственика в ръка и си спомни как Спаркс ревниво стискаше неговия собствен символ. Смърт за любов със сибила… да бъдеш сибила…

Да не се люби, за да бъде сибила! Тя погледна завистливо към скалите и си представи как в нейно отсъствие Клавали и Данаукий Лу се любят. Горчивите думи на Спаркс на раздяла сега бяха само тънка бяла линия върху мозъка й, като бялата следа от порязаното върху китката й. Времето и спомените бяха заличили болката, така както вълната заличава стъпките по морския пясък и оставя блестящо огледало — отражение на любов и нужда. Тя винаги го бе обичала, той винаги ще й бъде нужен. Никога няма да се откаже от него.

Клавали и Данаукий Лу се бяха врекли и знанието за това беше като малък демон, загнездил се в гърдите й. За островитяните сексът беше нещо толкова естествено, както израстването, но те ревниво пазеха за себе си личния си живот. Тя беше прекарала много часове в покорно размишление, което много лесно преминаваше в мечти или завистлив копнеж. А едно от нещата, които бе научила за сибилите, бе, че те не бяха нищо повече от хората. Тъга, гняв и всичките дребни разочарования от живота продължаваха да покълват от семената на нейното избиране, от най-добрите й намерения продължаваха да се получават лоши неща. Тя продължаваше да се смее, да плаче, да изпитва болка по него…

— Муун?

Муун се сви виновно, като чу гласа на Клавали зад гърба си.

— Добре ли си? — Клавали седна зад нея на тревата и я потупа по ръката.

Муун почувства внезапно вълнение, различно от прилива на енергия в ума й при всеки въпрос на Клавали — сега мъката й правеше компания. Тя едва се владееше.

— Да — промърмори Муун и преглътна, — но понякога… ми липсва Спаркс.

— Спаркс? Твоят братовчед… — Клавали кимна. — Спомням си. Виждала съм ви двамата. Ти каза, че сте искали да бдете вечно заедно. Той не дойде ли с теб?

— Дойде! Но богинята… го отхвърли. Винаги сме искали да се посветим и двамата… но тя го отхвърли.

— Но ти все пак дойде тук.

— Аз трябваше да дойда. През целия си живот съм искала да стана сибила. Да съм нещо в този свят — Муун се размърда и прегърна колене — изведнъж един тъмен облак засенчи слънцето. Зад тях морето стана сиво и намусено. — Но той не можа да разбере това. Наговори глупави, противни неща. Замина в Карбънкъл! Замина разсърден. Не зная дали някога ще се върне. — Тя вдигна поглед и видя в очите на Клавали съчувствие и разбиране. А толкова дълго бе крила това от нея. Разбра, че не е трябвало да крие тайната си, да носи сама бремето. — Защо богинята не избра и двама ни? Винаги сме били заедно! Не знае ли тя, че сме еднакви?

Клавали поклати глава.

— Тя знае, че не сте, Муун. Затова е избрала само теб. В Спаркс има нещо, което го няма в теб — или обратно — така че, когато е докоснала сърцата ви там, в пещерата, в неговото сърце тя е чула фалшива нота.

— Не! — Муун погледна към Острова на Избирането. Цялото небе бе забулено в гъсти облаци, които предвещаваха пороен дъжд. — Искам да кажа, в Спаркс няма нищо нередно. Да не би да е за това, че баща му не е бил Летен човек? Или пък за това, че обичаше техниката? Може би богинята е мислила, че той не е напълно вярващ. Тя не приема за сибили Зимни хора — Муун сплете пръсти в дългата трева, търсейки обяснение.

— Не, не е вярно. Тя приема и Зимни хора.

— Приема ли?

— Данаукий Лу е Зимен човек.

— Така ли? — Муун вдигна глава. — Но… как? Защо? Винаги съм слушала… всички казват, че те не вярват. И че те не са… като нас — завърши тя смутено.

— Незнайни са пътищата на богинята — каза Клавали. — Когато Дана беше млад, семейството му имало земя. Веднъж, по покана, той посетил едно място на избиране на сибили. И богинята го призовала. Той станал сибила — не можел да й откаже, така както и ти не си могла.

Муун отправи поглед към морето, после отново я погледна, без да знае какво да каже.

Данаукий Лу тъжно се усмихна.

— Човек навсякъде е едновременно и сладък, и кисел плод. Богинята откъсва онзи, който отговаря на нейния вкус и, изглежда, тя не се интересува в кого вярва той. — Очите й станаха безизразни. Тя погледна към стаите в скалата. — Но малко са Зимните хора, които се опитват да станат сибили, защото смятат, че това е лудост или суеверна шарлатания. Те дори рядко виждат сибили — влизането на сибили в Карбънкъл е забранено. Чуждоземците ги мразят поради няколко причини, а всичко, което мразят чуждоземците, мразят и Зимните хора. Но те вярват в силата на богинята да възмездява — тя се намръщи. — Те имат дълъг прът, на края на който е поставен пръстен с шипове, така че никой да не бъде „заразен“ от кръвта на сибила…

Муун си мислеше за Дафт Нейми… и Данаукий Лу. Ръцете й докоснаха трилиственика. — Данаукий Лу…

— Той е бил наказан, изгонен от Карбънкъл. Никога не може да се върне там; поне докато царува Зимната кралица. Аз го срещнах по време на едно от пътуванията си по островите. Мисля, че откакто сме заедно той е щастлив… или най-малкото доволен. И чрез него аз научих много неща — тя погледна надолу. Изведнъж, неочаквано, тя заприлича на момиче. — Зная, че може би не е хубаво да говоря така, но съм доволна, че са го изгонили.

— Тогава ти разбираш как се чувствам.

Клавали кимна и се усмихна. Тя вдигна нагоре ръкава на парката си и показа отдавна зарасналите белези на китката. — Не зная защо сме избрани, но съм сигурна, че не е защото сме съвършени.

— Зная — Муун сви устни. — Но ако не е заради неговия интерес към техниката, как би могъл Спаркс да бъде по-несъвършен от мен?

— Особено като се има предвид, че няма нищо по-идеално от спомена за любимия.

Муун кимна срамежливо.

— Когато за първи път ви видях двамата, имах чувството — малко по-късно вие също имахте такова чувство, — че ако дойдете тук, и двамата ще бъдете избрани. И двамата ми изглеждахте подходящи. Но Спаркс… в него имаше някаква несигурност.

— Не те разбирам.

— Ти каза, че той заминал ядосан. Ти смяташ, че колкото е бил прав да замине, толкова и не е бил прав — че го е направил, за да те нарани. Че той е обвинил теб за твоя успех и за неговия провал.

— Но аз не бих чувствала така нещата, ако беше избран той вместо…

— Сигурна ли си? — Клавали я погледна. — Може би никой от нас не би могъл… цялата добра воля на света не би могла да ни опази да не налапаме кукичката като стръв, на която е поставена завистта. Но Спаркс обвини теб за това, което е станало. Ти би обвинявала себе си.

Муун примигна и се намръщи. Спомни си за тяхното детство и колко рядко се случваше той да не се съгласи с нея. Но когато спореха, той побягваше и я оставяше сама. Оставаше ядосан с часове, дори с дни. И през дългото време, останала сама, тя винеше себе си за станалото. Всеки път отиваше при него и му се извиняваше, дори когато знаеше, че той е виновен.

— Мисля, че наистина бих обвинила себе си. Макар че никой не е виновен. Но това също е лошо.

— Да… с тази разлика, че то не наранява никой друг освен теб самата. И аз смятам, че в това е разликата.

Неочаквано върху главата на Муун капнаха две капки дъжд. Тя вдигна смутено глава нагоре. После сложи качулката на главата си, а Клавали стана и й направи знак да тръгва към подслона.

Застанаха под един навес от висока папрат. Само за минути дъждът потуши всякакъв друг шум. Стояха мълчаливи, заслепени от сивата водна пелена, докато дъждът, възседнал вятъра, не се премести над морето. Муун се размърда в тъмната гъста папрат. Тя гледаше как малките капчици дъжд се вплитат като перли в крехката дантела на техния навес, гледаше как се откъсват оттам и падат. Протегна ръка.

— Вече е спрял. — Ядът й на Спаркс бе преминал така бързо, както бе преминал дъждът и имаше също толкова малко значение за нейния живот. Но когато отново се срещнат, различното между тях ще бъде толкова много… — Аз зная, че хората трябва да се променят, но се чудя дали знаят кога трябва да спрат.

Клавали поклати глава. Тръгнаха заедно назад по пътеката, прескачайки дъждовните поточета.

— На този въпрос дори богинята не ще може да ти отговори. Вярвам, че когато отново срещнеш Спаркс, той ще е намерил за себе си отговора.

Муун се обърна и направи няколко крачки назад с поглед, устремен през неспокойното море към дома.