Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Snow Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Джоан Д. Виндж. Снежната кралица

ИК „Бард“, София 1993

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Николова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне

2

Град Карбънкъл прилича на голяма спирала на раковина, изхвърлена на края на брега на най-големия остров на Тийумат, далеч в северните ширини. Животът в него следва неуморно ритъма на морския прилив, а старинната му форма го прави да изглежда като роден от утробата на Морето-Майка. Наричат го „Град на кокили“, защото пилоните, върху които е построена част от него, навлизат във водата. Неговата долна част, приличаща на пещера, осигурява сигурен пристан за кораби, запазвайки ги от капризите на морето и на времето. Наричат го и „Звездно пристанище“, защото е център на чуждоземна търговия, макар че истинското звездно пристанище е разположено навътре в града и достъпът до него за жители на Тийумат е забранен. Градът се казва Карбънкъл[1], защото може да се разглежда или като скъпоценен камък, или като цирей — зависи от гледната точка.

Видът му на огромна, изхвърлена от морето раковина е лъжовен. Карбънкъл е истински човешки кошер с всичките му, или поне много от неговите разнообразни форми, човешки и нечовешки. Най-ниските му нива, които са открити към морето и служат за жилища на работници, моряци и островитяни-имигранти, постепенно се издигат и се сливат в Лабиринта, където смесицата от техници и нетехници, от местни и от чуждоземни, от хора и от извънземни създава една жизнена среда на вълнуващо творчество и творчески порок. Аристокрацията на Зимния народ се весели и спори, и прахосва пари в експериментиране на необикновени форми на стимулиране съвместно с чуждоземните търговци, които ги донасят. А после аристократите се връщат на своите собствени нива, най-горните нива, и отдават почит на Снежната кралица, която всичко вижда и всичко знае, която контролира всяко влияние и всяка власт и прониква навсякъде в града, както водата прониква в извивките на раковината. И те не могат да си представят, че една власт, която е съществувала почти сто и петдесет години, ръководена от нейната твърда ръка, няма да е вечна.

 

 

„… Нищо не е вечно!“

Еъриенрод стоеше мълчаливо, съвсем сама. Тя подслушваше гласовете, които се чуваха от високоговорителите, монтирани в основата на огледалото. То представляваше и екран, но сега беше тъмно и показваше само нейното лице. Аристократите спореха за една счупена арфа, а не за бъдещето. Те можеха напълно основателно да разискват и бъдещето, защото оттеглянето на една власт и идването на друга бяха взаимно свързани. Нейният ум бе погълнат от бъдещето — или от липсата на бъдеще.

Тя се изправи до стената, която в тази стая представляваше също и прозорец, издигащ се до насочения към звездите купол на покрива на двореца; стоеше на върха на света, защото беше Снежна кралица, защото се намираше в своето светилище, защото бе над всички в този град. Тя можеше да наблюдава нагънатите склонове на града, вълнообразните очертания на планините, стоманеносивата повърхност на морето. Или, както правеше сега, да гледа нагоре към небето, където нощта представляваше пламтящо ковашко огнище, нагрявано от петдесет хиляди слънца: звезден куп, в който тази свободна система се бе свързала преди безкрайно много години. Звездите, които приличаха на ярък сняг, не я трогваха — доколкото си спомняше, никога не я бяха трогвали. Но една звезда — незначителна, незабележителна — я развълнува с едно чувство, различно от учудването. Лятната звезда, звездата, чието съживяване беше знак за приближаването им към Черната порта, която бе уловила странстващите Близнаци и ги бе превърнала в свои постоянни пленници.

Но Черната порта беше едно явление, което чуждоземците наричаха въртяща се черна дупка и между нещата, които те не споделяха с нейните хора, беше тайната на използването на такива дупки за пътуване със свръхсветлинна скорост. Тя знаеше само, че посредством Портата беше възможен достъпът до седем други населени светове, някои от които са толкова далече, че тя дори не можеше да си представи толкова големи разстояния. Те бяха свързани един с друг и с безброй други ненаселени светове, защото през Черната порта се отива в един регион, който е усукан като връв, навързан е на възли, така че далечното става близко, а времето е хванато в примка.

Те също бяха свързани заедно като светове, подчинени на Кареумов Хийгемъни. Автономни светове — тя се усмихна — благодарение на относителното изоставане на времето, което постигат корабите при преминаването през портите. Но тя беше лоялен поддръжник на Хийгемъни, защото без нея клановете[2] на Зимата не ще имат достъп до чуждоземната техника, която за тях беше източник на достойнство, цел и удоволствие… която ги издига над равнището на Летните хора, над суеверните рибовъдни фермери, които вонят на морски водорасли и традиция.

В замяна Тийумат предлага на чуждоземните воайори междинна станция и убежище, място за почивка, за среща, за облекчаване на дългите преходи между другите светове на Хийгемъни.

Тийумат беше уникален като кръстопът, защото само той се въртеше по орбита около своя порта. Макар че неговата орбита беше дълга, все пак тя беше по-близко и по-достъпна, измерено в светлинни години, отколкото който и да било друг свят.

Еъриенрод се обърна и мълчаливо премина през сензорната[3] постелка на пастелния килим и отново застана пред огледалото. Тя загледа собственото си отражение със същата кукленска липса на изражение, което използваше при срещите си с чуждоземните търговски представители или делегации от сановници. Еъриенрод впери оценяващ поглед върху сложната прическа на снежнобялата си коса, върху диадемата от снежни звезди, върху безупречната си светла кожа. Поглади бузата си и ръката й стигна почти до украсената със скъпоценни камъни шия; беше почти като милувка. Чувстваше тялото си така младо, така съвършено, както беше преди почти сто и петдесет години, в деня на нейното коронясване. Или пък това беше… Тя смръщи вежди и се наведе по-близко до собственото си изображение. Да… Удовлетворение видя тя в очите с цветовете на мъгла и ахат.

Имаше обаче и друга причина, поради която чуждоземните идваха с дарове на Тийумат: Еъриенрод държеше ключа на вечната младост. Моретата на този свят представляваха извор на младост, от който най-богатите и най-силните си плащаха, за да пият, а тя самата лично контролираше източника — клането на нимфи. Нейни бяха точните оценки, които определяха кой чуждоземен търговец или държавник срещу тази безценна стока ще служи най-добре на интересите на Зимата. Нейни бяха не съвсем случайните капризи, с които тя даряваше любимите си сановници с правото да експлоатират определени райони от морето или правото да получават безценните мускали със сребриста течност. Доколко даден сановник беше близък до кралицата, можеше да се съди от неговия младежки вид.

Но нищо не е вечно. Дори и младостта. Еъриенрод отново се намръщи. В ръката й проблесна позлатен пулверизатор. Тя вдигна ръка, отвори уста, стисна пулверизатора и вдиша тежкия сребърен прах. От него гърлото й се вледени, а очите й станаха воднисти. От гърдите й се отрони въздишка на облекчение, отърсване от напрегнатото очакване. Идеалното състояние на съхранение, на предпазване от остаряване се поддържаше чрез всекидневното обновление посредством „водата на живота“, както сполучливо я наричаха чуждоземците. Тя намираше това наименование колкото забавно, толкова и лицемерно. Това не беше никаква вода, а екстракт от кръвта на местни морски същества — нимфи. Той даваше на хората дълъг живот, но лишаваше от живот нимфите. Всеки, който използваше тази животворна течност, знаеше това не по-зле от нея. Но какво представляваше животът на едно животно в сравнение с възможността за вечна младост?

Досега технологията не бе успяла да възпроизведе този екстракт, да създаде доброкачествен вирус, който да позволи организмът да се самообновява, без да възникват генетични грешки. Извън тялото на нимфите вирусът умираше много бързо, независимо от грижите, които се полагаха за неговото опазване. Неговият полупериод на живот във всеки друг млекопитаещ бозайник също беше ограничен, затова, при постоянна потребност, се изискваше постоянна доставка. Това осигуряваше просперитет дотогава, докато царуваше Зимата.

Но Лятната звезда вече се виждаше на дневното небе. Пролетта вече бе настъпила и дори Летните хора вече разбираха, че идва Промяната. Най-сетне този свят се движеше към средата на своето лято, времето, когато необичайните напрежения, създадени от приближаването към черна дупка, причиняваха избухване на Близнаците и на Тийумат ставаше непоносимо горещо. Летните хора щяха да бъдат принудени да напуснат екваториалните острови и да се преместят на север и тяхното нашествие щеше да наруши статуквото на Зимата, тъй като те щяха да запълнят незаселените райони на нейната територия.

Но това беше само част от по-голямата промяна, която щеше да претърпи нейният народ. Приближаването на Близнаците до черната дупка щеше да направи Тийумат недостъпен за Хийгемъни… Тя погледна отново през прозореца към звездите. Когато Близнаците се доближат до Черната порта, когато Лятната звезда, този изтерзан пленник, ярко заблести на небето на Тийумат, стабилността на самата Порта ще се влоши. Пътуването от Тийумат до останалите светове на Хийгемъни повече нямаше да е нито просто, нито сигурно. Тийумат щеше да престане да бъде място за среща и междинна станция за пътниците на Хийгемъни; износът на вода на живота и вносът на техника ще престане. А доставката на технологии беше под ембарго; Хийгемъни не разрешаваше да се развиват местни технологии, а без познание за начина, по който бяха изработени внасяните оттам стоки, машините на Зимното общество щяха безвъзвратно да се похабят. Дори и Летните хора да не нахлуят на север при настъпване на Промяната, светът, такъв какъвто го познаваше тя, щеше да престане да съществува. Самата мисъл за живот в един такъв свят я отвращаваше. Но тогава това нямаше да я интересува. Казват, че смъртта представлява последното сетивно възприятие.

Смехът й прозвуча в тихата стая. Да, сега може да се смее над смъртта, най-малкото заради това, че бе успяла сто и петдесет години да отлага плащането на този неотменен дълг. Скоро смъртта щеше да дойде и да поиска неговото изплащане. Летните хора щяха да приемат дължимото от нея на следващия, последен Фестивал, защото това беше начинът, по който се уреждаше дългът. На миналия Фестивал, преди почти едно поколение тя бе посяла сред нищо неподозиращите Летни хора девет семена от своето собствено възкресение: девет клона от нея, които да бъдат отгледани от тях и приети като техни. Те щяха да изучат нейните похвати и тъй като имаха нейния ум, щяха да знаят как да господстват над Летните хора, когато дойде времето.

Тя внимателно следеше развитието на децата и вярваше, че поне едно от тях ще бъде също като нея… и наистина имаше едно. Само едно. Песимизмът на чуждоземния лекар преди почти двайсет години не беше израз на злоба. Три от клоновете се изгубиха при спонтанни аборти, други бяха родени с физически недъзи или бяха бавноразвиващи се. Само едно от всички тях беше съвършено във всяко отношение… и тя щеше да направи това дете Лятна кралица.

Еъриенрод се пресегна и взе малкото, богато украсено картинно кубче от масичката до нея. Лицето, което я гледаше от него, сякаш беше снимка от детските й години. Тя въртеше кубчето и наблюдаваше как се мени усмихнатото триизмерно изображение на момичето. Островитянският търговец, който следеше развитието на момичето, беше направил тази холографска снимка и когато я видя, тя изпита неочаквани чувства. Понякога Еъриенрод искаше да види повече от онова, което й показваше снимката… да я докосне, да я вземе в ръцете си, да я наблюдава как играе, как расте и се променя, как се учи: да види себе си такава, каквато е била преди много години, толкова отдавна, че вече не можеше да си спомни.

Но не. Да гледа дете, облечено в груби, изподрани дрехи и мазни кожи от тритони, което сигурно яде с ръце от глинено гърне в някой ветровит каменен бордей. Как би могла да понесе да гледа себе си такава — да вижда микрокосмоса, в който ще бъде превърнат този свят само след няколко години, когато чуждоземците ще си отидат? А може би това не трябва отново да се случва, поне не напълно, ако успее да осъществи своя план. Еъриенрод погледна по-отблизо лицето на холограмата, което приличаше толкова много на нейното. Но този път, гледайки отблизо, тя видя, че нещо там не беше същото, че нещо липсваше.

Опитът — това беше, което липсваше на лицето от снимката. Съвършенство. Скоро тя щеше да намери начин да доведе момичето тук, да й обясни всичко, да й покаже какво трябва да очаква. И тъй като тя щеше да обяснява това на своето второ аз, момичето щеше да разбере. Те не трябва да допуснат отново да пропадне малкото техника, която чуждоземците щяха да им оставят. Този път жителите на Тийумат трябва да я съхранят и доразвият и при следващото идване на чуждоземците ще трябва да се представят като нещо повече от обикновени варвари…

Неочаквано Еъриенрод прекоси стаята, докосна една перла в основата на огледалото и отново се върна към действителността. С гласова команда тя превключи приемника от аудио на видео, усили яркостта и започна да следи образите, получавани от едно друго нейно скрито „око“. Незабележимите и неподкупни електронни шпиони й доставяха истинско удоволствие. Беше изградила мрежа от хиляди такива „сътрудници“ във всички нива на града. Всезнанието и свободата да върши каквото пожелае бяха едновременно и красив цвят, и остър бодил, израснали върху едно и също стебло. И двете изпълняваха насъщни нейни нужди, и двете се подхранваха от един и същи източник.

Сега тя наблюдаваше образа на Старбък. Виждаше как той нетърпеливо изпълва цялото огледало. Неговите силни мускули напираха и се движеха под чуждоземната кожа на тялото му. Беше много силен мъж и изглеждаше твърде голям за тази тайна стаичка. Беше полугол; очакваше я да отиде при него. Тя го наблюдаваше с абсурдно възхищение, паметта й беше калейдоскоп на страстни изживявания, забравяйки за момент, че и той бе започнал да я отегчава така, както и всички останали. Тя го чу да ругае и реши, че го бе накарала да я чака прекалено дълго.

Старбък притежаваше много качества, но не можеше да се каже, че е търпелив човек. Той знаеше, че тя използва тази му слабост срещу него, а това никак не помагаше за подобряване на неговото настроение. Старбък би могъл да използва времето, през което трябваше да я чака, за малко размисъл върху тънката граница между любов и омраза, но самонаблюдението също не му допадаше. Отново изруга, този път по-високо, със съзнанието, че вероятно тя го наблюдава и с разбирането, че това ще й се стори забавно. Неговата основна задача беше да я задоволява във всяко отношение. Такава е била задачата и на всички негови предшественици. Той имаше умствения капацитет на интелектуалец, но беше ръководен от влечения, присъщи на един търговец на роби, и беше лишен от всякакъв морал — качества, които, съчетани с неговата сила, бяха дали възможност на младежа, известен под името Хеън, да изостави безперспективния живот на Кареумов и вместо него да направи една успешна кариера на търговец с човешки животи и други рентабилни стоки. Качества, които бяха в пълно съответствие със сегашния му живот като Старбък.

„Кой е Старбък?“ Той отправи този риторичен въпрос към покритото с амалгама шише в шкафа до леглото, засмя се и напълни чашата си с местно вино. (О, богове! Какви неща използваха хората от това изостанало общество, за да се развеселят. Едва не го изплю. И нещата, които човек свиква да използва…) Дори и сега той използваше част от своето време не като Старбък, а като добрия стар Хеън в пиене и общуване със случайни чуждоземци, изследвайки различните райони на Лабиринта. И доста често те се обръщаха към него, поглеждаха го със замъглените си очи и му поставяха същия въпрос: Кой е Старбък?

Той би могъл да им каже, че Старбък е предател, чуждоземен съветник на кралицата на този свят, който се грижи за нейните интереси и работи против интересите на Хийгемъни. Би могъл да им каже, че Старбък е ловецът, който събира своите извънземни хрътки и по заповед на кралицата повежда глутницата на лов за нимфи. Би могъл да им каже, че Старбък е любовник на кралицата и ще бъде такъв, докато някой по-бърз, по-хитър от него не го измести и не стане новият Старбък — защото кралицата беше по традиция въплъщение на Морето-Майка; тя имаше много любовници, така както морето имаше много острови. И всички тези неща щяха да са верни, както и още много други. Той би могъл даже да им каже, че той беше онзи, който събира за кралицата сведенията, които тя използва, за да поддържа твърдата си позиция при преговорите с тях — и те щяха да се смеят на това, както би се смял и той самият.

Защото Старбък би могъл да бъде всяко едно от тези неща, така както би могъл и да не бъде. Той просто трябваше да бъде един чуждоземец. И той просто трябваше да бъде най-добрият. Анонимността на Старбък беше гарантирана от ритуала и от закона. Той беше над всяка власт, над всяко възмездие с изключение на това на кралицата.

Старбък се обърна и погледна през чашата към неподходящото облекло, провесено на закачалката пред огледалната стена до огледалната врата. Добре обмисленото съчетание от черна коприна и кожа на официалните му дворцови одежди и традиционният шлем с качулка, прикриващи неговата истинска личност, правеха от Хеън копие на дузина други безмилостни и властолюбиви предшественици. Шлемът, със стоманени шипове с формата на еленови рога — древен символ на арогантната мощ, беше мечтата на всеки мъж, или поне така смяташе той, когато го постави за първи път върху главата си. Едва по-късно разбра, че той принадлежи на една жена, на която принадлежи и истинската власт — а също и самият той.

Старбък седна върху отметнатите завивки на дългото легло. Наблюдаваше как безбройните отражения на собствената му физиономия в огледалните стени безсмислено гримасничат срещу него. Виждаш ли какъв живот те очаква? Той се намръщи, отпъди образа, прекара ръка по гъстата си черна къдрава коса. Вече повече от десет години беше Старбък и бе решил да продължава да бъде такъв… до Промяната. Той имаше власт и се радваше на нея без значение каква беше целта на тази власт или какъв бе нейният източник.

Нима наистина нямаше значение? Старбък погледна силните си ръце, неговото все още здраво и младо тяло, благодарение на привилегията, която Имаше като Старбък, Но избиването на нимфи… Не, избиването въобще не трябваше да го смущава. Важна беше тя — Еъриенрод. Всичките неща, които имаха значение за него, бяха нейни — красота, богатство, абсолютна власт… вечна младост. За първи път я бе видял на аудиенция в двореца. Отстрани до нея стоеше предишният Старбък. Тогава бе разбрал, че е готов на всичко, ако трябва дори и да убие, за да я притежава, да бъде притежаван от нея. Той си бе представил как тялото й се гърчи под него, бе си представял сватбения воал на нейните коси, кървавочервения рубин на нейната уста… олицетворение на власт, привилегия и страст.

И когато вратата се отвори и видението се превърна в реалност, той несъзнателно стана от леглото и падна на колене пред нея, без да се чувства неудобно.

Бележки

[1] Карбънкъл — (carbuncle) англ. — 1. цирей 2. гранат, изрязан в изпъкнала, закръглена форма без фасетки.

[2] Клан — група от хора, обединени от някои общи черти или интереси.

[3] Сензор — чувствителен уред, които предава различни физически величини (звук, образ, налягане и пр.).