Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (36)

35

— Очите на богинята! — Шейната се забави и спря.

Гъндалийну повтори тихо приглушената ругатня на изтощената Муун. На пътя им отново се изпречи гол каменист хълм. Той никога не беше очаквал да види земя зад звездното летище, която да не е покрита с метри навеян сняг. Но докато беше в плен, Тийумат отново бе достигнал до орбиталното лято. Той навлизаше в средата на лятото на Промяната — когато Близнаците достигаха до точката на периапсиса по техния път около Черната порта. Гравитационното влияние на Портата повишаваше слънчевата активност на двете слънца и те бавно разтопяваха този замръзнал свят, като постепенно правеха екваториалните райони непоносимо горещи.

През последните няколко дни, докато си проправяха път през черната и сребърна пустош, където лагеруваха бандитите, времето им се бе усмихнало. Огромната блестяща самота бе постилала пред тях дни наред праисторически килим под затиснатите под ледници вулканични върхове, под неповторимата чистота на небето. С всеки отминаващ ден, макар че пътуваха на север, температурата все повече се повишаваше и премина точката на замръзване, когато слънцата достигнаха зенита си. Тяхната благодарност се превръщаше в проклятия, когато по пътя им все по-често се появяваха участъци от оголени камъни.

Гъндалийну изпълзя от купа кожи и одеяла, пристъпи тежко към предната част на шейната и се наведе да повдигне плазовете. Муун се напъна отзад и заедно затеглиха шейната по безкрайния склон нагоре. Гъндалийну гледаше как гигантските им сенки повтарят техните бавни движения, мъчеше се да не обръща внимание на горещите пристъпи, които стягаха гърдите му. Даваше си сметка, че неговата слабост принуждаваше едно момиче да върши непосилно тежка работа.

Те достигнаха до върха на хълма. От другата страна имаше сняг. Гъндалийну издиша въздуха, който бе задържал в гърдите си, и се задави в спазмата на кашлицата. Муун дойде до него и го дръпна да седне отзад в шейната.

— Още колко има, Б.З.? — Тя се намръщи и подпъхна кожите под брадата му като капризна бавачка. Сега тя нямаше билкови лекарства, а кашлицата му отново се беше усилила. Той се усмихна и поклати глава.

— Скоро. Може би още един ден и ще бъдем там. — Звездното летище. Спасение. Небеса. Той не й призна, че не си спомня дали пътуваха пет или шест дена. Не вярваше, че може да са пътували толкова дълго или че изчисленията му са погрешни.

— Мисля, че, трябва да лагеруваме там долу — посочи Муун. Той видя как посребрените й от ледения вятър мигли се повдигнаха. — Слънцата вече залязват. — Тя погледна към безкрайността от хълмове, спускащи се към далечното море, после вдигна глава нагоре към дълбокото, тъмносиньо небе. — Ти не бива да пътуваш в този студ. — Тя неочаквано затаи дъх, а после викът й надви порива на вятъра. — Б.З.!

Той вдигна очи и проследи ръката й, без да знае какво да очаква.

От синьо-черния зенит падаха звезди. Но не звездите от счупено стъкло на този зимен свят. Това бяха звезди, които блестяха в нейните сънища, звезди, за които човек може да умре, звездите на Империята, на величието и на славата!

— Какво… какво представляват те? — Той долови в гласа на Муун страхопочитанието и ужаса на безбройните жители на седем отделни свята звучали през хилядолетието, когато са наблюдавали звездопада.

Петте звездни кораба в небето ставаха все по-големи с всеки удар на сърцето. Хармониите от цвят и сила се променяха и пренареждаха, създаваха безредие, когато тяхната светлина се изливаше през призмата на течащата вода. Муун наблюдаваше как петте кораба бавно се преподреждаха в движение под формата на кръст. Видя излъчвания от тях студен огън да се сгъстява в една огромна звезда със знака на Хийгемъни. Цветовете бяха наситени с музика, която изпълваше небето.

— Премиер-министърът! Това е премиер-министърът! — До ушите му достигна гласът на Муун, приглушен от защитната маска на лицето й.

Той преглъщаше и не можеше да промълви.

— Това са кораби! — Тя продължи да си отговаря сама. — Това са само кораби. Как могат да са истински и да бъдат толкова красиви?

— Те са кареумовци. — Той не й каза, че това са само дисковидни кораби, обвити в мантии от холографска проекция, за да смаят един подвластен свят. Муун го погледна, сляпа от ликуване.

— Те ли са? — Тя допря внимателно ръка до бузата му и обърна поглед към небето, когато ятото отново се раздели, пламъците угаснаха и към земята заваля жарава, някъде зад хълмовете, на по-малко от два хребета. — Виж! — Муун се отърси от учудването. — Онова трябва да е звездното летище! Б.З., вече сме почти там. Още тази нощ можем да пристигнем. — Лицето й гореше от възбуда. — Идваме навреме!

— Да. — Той пое дълбоко дъх. — Много време. Слава на боговете! — Той наблюдаваше как последният от корабите изчезна зад хълма. Довечера… — Не е необходимо да бъдем толкова припрени. Един ден е без значение. И утре няма да е късно.

Тя го погледна изненадана.

— Но дотам са само няколко часа път.

Той вдигна рамене все още загледан в далечината.

— Може да е така. — Започна да кашля и сложи ръка на уста.

Тя докосна челото му да провери температурата му.

— Колкото по-рано отидеш на лечител, толкова по-добре.

— Да, бавачке.

Тя го смушка в ребрата. Той се усмихна, нетърпението отново го обзе, докато тя пускаше двигателя. Шейната се плъзна безшумно по склона. Часове… само часове оставаха до връщането му в живота, който почти бе изгубил завинаги, единственият живот, който заслужаваше да се живее. О, богове, да, той искаше да пристигне в звездното летище още тази нощ.

Тогава защо й каза „утре“? Утре е достатъчно скоро. Той раздвижи ръце под одеялата и подреди клетките с домашните животни на Бладуд, които споделяха топлината на тялото му. Бяха останали само две. Зелената птица бе умряла преди три-четири нощи. На сутринта направиха малък гроб в твърдия сняг. Там отивам заради теб… Бе казал високо тези думи, коленичил в снега под мълчаливия взор на небето.

Произнасяше тези думи винаги с очи отправени към светлината на всяка нова зора, когато се събуждаше и се виждаше свободен човек, когато виждаше до себе си Муун в малката палатка. Тя беше достатъчно близко, но той никога не я докосна от онази нощ насам. Гледаше я как спи, съзерцаваше хубавото й лице, разбърканата й коса и неестествено бледата й кожа, която сега му бе по-близка от неговата собствена тъмна кожа. В ума си той хиляди пъти я бе държал в ръцете си и бе целувал устните й, като се чувстваше свободен от своето минало и бъдеще, свободен от строгите норми, които определяха неговия живот. Той с изненада установяваше, че не се срамува от своя копнеж по едно варварско момиче с очи като мъгла и ахат.

Бе я виждал да се събужда от неспокойните му въображаеми целувки, да лежи, загледана в неговия гръб със сънена усмивка. Бе я виждал с очи, изпълнени с желание, неспособна да сподели това, което я изпълва. И само неговите очи бяха питали, и само нейните очи бяха отговаряли. А сега вече нямаше да има друга сутрин…

 

 

Те пресякоха един последен хълм, студен и мъчителен. Приглушената светлина на звездното летите се разкри пред тях като изгряващо среднощно слънце. Ниският купол на подземния комплекс приличаше на огромно подуто място върху разположената до морето равнина. Това беше почти един град. Неземна светлина заливаше кривината на неговата повърхност. Не се виждаха никакви следи от кацане на звездни кораби. Нямаше никакъв отвор върху непроницаемата повърхност. Далеч на морския хоризонт Гъндалийну видя мигащите очертания на будния Карбънкъл.

Той въздъхна, мъчителният натиск в гърдите му изчезна. Муун седеше мълчалива зад пулта за управление. Неочаквано тя протегна ръка и го докосна но рамото — жест, който повече успокояваше, отколкото предлагаше. Той вдигна ръка за да я постави върху нейната. Разбра, че не може да я задържи и отпусна ръката си.

— Не се безпокой — промърмори той вдървено, неуверено. — По-добре да завием вляво и да влезем през главния вход. Охраната ще бъде нащрек заради държавното посещение. Не искам да станем жертва на засилена охрана.

Муун се подчини. Продължаваше да мълчи. Уловен в собствената си неспособност да я заговори, да успокои нея и себе си, той наблюдаваше как куполът пред тях нараства.

Вече бяха на около сто метра от главния вход, когато ги осветиха и един безплътен глас им заповяда да спрат. Четирима души в полицейски униформи ги доближиха предпазливо. Той знаеше, че повече се следяха шейните, излизащи отвътре навън. Лицевите щитове на техните шлемове бяха спуснати. Не можа да разпознае никого. Съзнанието, че бяха негови хора не му действаше успокоително. Той стоеше замръзнал с чувство на вина, сякаш беше престъпник, а не жертва.

— Вие минавате през забранена зона. — Той видя сержантски отличителни знаци, но не позна гласа. — Измитайте се, обожатели на Майката преди да сме ви взели на мушка.

Гъндалийну настръхна.

— Кой, по дяволите, те е учил на това, сержант?

Сержантът отстъпи назад стреснат.

— Кой, по дяволите, иска да знае? — Той махна с ръка. Двама от неговите хора заобиколиха Муун, третият задърпа Гъндалийну от шейната. Краката му се огънаха и той седна безпомощно на снега.

— Пусни го!

— Махни си ръцете от нея! — Неговият гневен протест заглуши този на Муун. Тя тръгна към него, но двамата мъже я блъснаха назад. Гъндалийну свали качулката си, свали окъсаната си защитна маска срещу студа, която скриваше лицето му. Той говореше бавно на клостански, главния език на Ню Хейвън. — Ще ти кажа кой иска да знае, сержант. Полицейският инспектор Гъндалийну иска да знае!

Сержантът обърна назад щита на шлема си, взря се.

— О, богове!

— Гъндалийну е мъртъв! — Третият патрул го погледна в лицето. — Хилядолетието идва, той е!

Муун се освободи, пристъпи напред и му помогна. Гъндалийну свали гамашите и се изправи бавно, с достойнство.

— Съобщенията за моята смърт са преждевременни. — Той я обгърна с ръка и тежко се облегна на рамото й.

— Инспектор! — Сержантът излезе напред. — Ние мислехме, че бандитите са ви хванали, сър. Подкрепете го.

— Добре съм. — Гъндалийну поклати глава, когато Муун го стисна покровителствено и отказа да се раздели с него. — Така съм добре — каза той, изведнъж забравил за студа и умората, неочаквано почувствал се затоплен и силен.

— Добре дошли, инспектор! Идвате точно навреме. — Един от мъжете му стисна ръка, взря се любопитно в Муун. Гъндалийну почувства, че възникват усложнения. — Кой е вашият приятел, обожател на Майката?

— Достатъчно добър, за да се върне. Ти не можеш да си представиш колко е добър. — Той погледна немаскираното лице на Муун, видя на него страх и несигурност и разбра най-после, че част от нейното смущение беше насочено към него. Усмихна се обещаващо и почувства как ръката й се успокои. — Моят другар беше затворник заедно с мен. И преди да кажа нещо повече и за двама ни, бихме могли да хапнем нещо топло и да поседнем. — Той се закашля изтощен, за да подкрепи казаното.

— Инспектор, както знаете, сър… — чу той сержантът да възразява — … ох, местни хора не се допускат в комплекса.

— В името на боговете, сержант! — Търпението му се беше изчерпало напълно. — Ако Зимните бандити не бяха влезли в проклетия комплекс, сега нямаше да съм полумъртъв! И ако не беше тази жена, въобще нямаше да съм тук. Донеси ни шейната!

Повече възражения нямаше.

 

 

Джеруша потри очи и потисна една прозявка, като вдигна бързо ръка. Около нея се носеше шумът от половин стотица разговори, издигаше се до тавана и оттам се отразяваше в оглушаваща атака. Вече двадесет и четири часа, откак не беше дремвала. Дори от това почетно място, седнала зад високата маса в залата сред полубоговете на Съвета на Хийгемъни, чувстваше, че всичко представлява един тест за издръжливост. Според времето на кораба на премиер-министъра и Съвета беше средата на деня, а не средата на нощта. Така че за всички уважени с честта да ги посрещнат, също беше ден.

Тази нощ се бе ръкувала със самия премиер-министър Ашуини, облечена в униформата на командир на полицията, притисната под тежестта на блестяща сърма и месинг. Почувства се доста унизена, когато видя неговото официално облекло, извезано с украшения и златно-сребърни нишки, с изящна кройка, подчертаваща все още младежкото му тяло. Всъщност на колко ли години беше той, в реалното време? Четиристотин? Петстотин? Дори Еъриенрод би почувствала тръпка на ревност пред вида на неговата дълголетна младост. Изпита скрито задоволство, че Еъриенрод нямаше право да присъства на този банкет. Премиер-министърът бе наследил доживотно поста на своя баща като последен от рода през столетията, след като мечтите на Кареумов да доминира над останалите светове бяха осуетени от принципната идентичност на галактическото пространство-време. Той я беше поздравил с учтива галантност, в която тя откри неговата лична недоверчивост от факта, че е жена. Главният съдия Хованес сега бе седнал до него, но той почти не обръщаше внимание на това, което му докладваха за нея.

Един робот пъргаво взе шест от седемте недокоснати от нея блюда, и постави друго. Тя пиеше чая си, черен като кафе, и се надяваше, че е достатъчно силен, за да я държи будна.

— Отнемаме ви една нощ на заслужен сън, командир.

Джеруша се обърна виновно към мъжа отдясно, Първия секретар Темън Ашуин Сирас, законен син на премиер-министъра. Беше красив мъж, със светла кожа и едър кокал за кареумовец, навлизащ в средна възраст. Това я изненада, понеже самият премиер-министър изглеждаше по-млад. Но най-потресаващо беше присъствието на метис между членовете на Съвета, това върховно хранилище на кареумовската арогантност. Очевидно той бе спечелил голяма слава като военноначалник в собствения си свят, което бе накарало премиер-министърът да наруши традициите и да го избере в Съвета. През първия час тя бе водила банален разговор с него и с премиерския говорител, чийто одеколон я накара да се разкиха. Но разговорът бе замрял и тя остана доволна, когато вниманието им бе привлечено на друго място.

— Не, разбира се, не, секретар Сирас — промърмори тя, като най-после си спомни добрите маниери. Тя прекара пръст но ширита на високата си яка.

— Вие почти не се докосвате до храната, въпреки изключителното старание на първия готвач. Това ястие от канаваба е отлично. — Той говореше свободно клостан. Беше добър лингвист, както болшинството кареумовци-техници. Но какво друго му оставаше да прави през цялото време?

Тя се усмихна протоколно. Богове, изведете ме оттук…

— При моята работа не ми се случва често да ям по дванадесет блюда. — Нейният клостайски език й звучеше като чужд след толкова години, през които бе говорила тиаматански. — Предполагам, че не мога да отговоря на предизвикателството. — Вече на никакво предизвикателство!

— Опитайте пъпеша, командир. — Той кимна, когато тя покорно вдигна назъбената лъжица. — Според мен удоволствието от хубавата храна е единственият начин за преодоляване на мъчителната скука от държавните дела. И хубавите напитки…

Значи, това е, което ти е развързало езика. Тя изяде още едно парче пъпеш и неочаквано разбра, че й беше харесал. О-о, какъв ад… да прекара цял час в един измислен свят. Ами ако трябва това да продължи цял живот?! Да се преструва, че всичко е точно такова, каквото е желала да бъде, че всичко това няма да свърши с последното заминаване. Тя погледна в отсрещния прозорец страховития червено-златен силоз на площадката за кацане, където стояха корабите на Съвета като угаснали въглени, подобно на хилядата други очукани дисковидни кораби. Заредените с енергия решетки на площадката и нейните периферни стоянки бяха залети със светлина и наподобяваха застиваща повърхност на поток от вулканична лава. За момент тя почувства гордост и удоволствие при вида на най-невероятните постижения на човечеството. Почувства се щастлива, че присъства между най-първите хора, че й предстои блестящото бъдеще, въпреки че се бе отклонила от родния й свят. И за какво? Тя погледна към банкетните маси и оживените лица. Неочаквано си помисли болезнено: Б.З… този момент трябваше да принадлежи на теб, не на мен.

— Кажете ми, командир, как се случи да…

— Извинете, командир. — Сержантът от охраната се намеси с извинително нахалство. — Извинете, сър — обърна се той към първия секретар.

— Какво има, Тесра Бард? — Джеруша не можа да разбере от тона му извънредната ситуация.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, мадам, но мислех, че ще искате да знаете — току-що се завърна инспектор Гъндалийну.

Лъжицата на Джеруша затрака по листенцата на чинията й с формата на цвете.

— Той е мъртъв!

— Не, мадам, лично го видях. Някаква местна жена го доведе, Сега е в болницата. Преглеждат го…

 

 

— Къде е той? — Джеруша отправи въпроса към най-близкия техник, когато влезе в приемната. Тя беше оставила Тесра Бард да обяснява на Първия секретар, като се надяваше, че извиненията й са били достатъчни. — Инспектор Гъндалийну!

— Тук, командир. — Жената посочи с брадичка, ръцете й бяха пълни с инструменти.

Джеруша премина през втората врата, без да спира, все още невярваща, че той може да бъде в стаята.

— Гъндалийну! — Името му се изтръгна от устата й с повече чувство, отколкото искаше.

Той се обърна към нея от мястото, където седеше, опрял крака в края на масата за прегледи, съблечен до кръста. Един облечен в синьо здравен работник преместваше диагностичния уред върху гърдите му. Тя видя ребрата му, които приличаха на стъпала на подвижна стълба. Видя лицето му и почувства недоверие: измършавяло, небръснато, без един зъб в устата. Забеляза как той понечи да сграбчи ризата си, когато тя се изправи пред него. Гъндалийну отпрати здравния работник, размаха ръце във въздуха и накрая ги скръсти на гърди като смутено малко момченце.

— Командир…

— Да, боговете са ми свидетел, това си ти, Б.З.… — Тя овладя обхваналото я желание да съсипе напълно останалото му достойнство, пък и своето, като го прегърне като майка. — И ти ако не си приятна за очите гледка, Гъндалийну — каза тя, като се усмихна. Мислеше са, че няма да издържи.

— Богове! Извинете ме, командир, не исках да ви се представям в такъв вид… искам да кажа, така непредставителен…

— Б.З., единственото нещо, което има значение за мен сега, е дали това тяло е нещо реално. Ако е така, тогава онова честване горе, в края на краищата, не е безсмислено.

На лицето му се появи усмивка.

— Толкова реално, колкото и тяхното пристигане. — Той се изгърби напред в пристъп на кашлица.

— Добре ли си? Какво му е, докторе? — Джеруша се обърна към здравния работник и за първи път разбра, че в стаята има и четвърти човек, който стоеше тихо в ъгъла.

Здравният работник вдигна рамене.

— Изтощение. Пневмония…

— Не е нещо, което две таблетки антибиотик да не могат да отстранят — каза Гъндалийну, като рязко го прекъсна. — И топла храна за другаря ми и за мен — Той погледна към мълчаливия четвърти човек, усмихна се и насочи официалното си неодобрение като револвер към здравния работник.

— Ти видя какво мога да направя, инспектор. — Здравният работник излезе с напълно безизразно лице. Джеруша се чудеше дали Гъндалийну прикрива раздразнението или радостта си.

— Ако знаех, щях да ти донеса останалата ми храна. Само първата половина от официалния обяд е достатъчна да нахрани всички гладуващи на планетата. — Докато говореше, тя любопитно погледна към мълчаливия посетител. Белокожо момиче в бяла парка, на бузата със завехнало натъртване. Местно? Джеруша се намръщи. Момичето я погледна не със срамежлива скромност, както бе очаквала, а с оценяващ поглед. Имаше нещо познато…

Гъндалийну проследи погледа и и каза бързо:

— Командир, това е Лятната жена, която ми спаси живота, която ме върна тук навреме за последното отпътуване. Муун, ела и се запознай с командир Палу Тийон. Ако има някой на тази планета, който може да ти помогне да намериш братовчед си, това е тя. — Той погледна назад. — Бях пленен от бандити, мадам, както и тя. Но тя…

Джеруша пусна последните думи покрай ушите си. Муун… Самър… Муун Даунтрейдър Самър! Отвлечената невинна, убитата гостенка на Енгенит, изгубеният клон на кралицата! Да, тя сега позна това лице, сега, когато най-после го видя добре. По тялото й мина студена тръпка. Какво прави тя тук? Как може да бъде тук, как може тя да го спаси? Не тя… Момичето застана до Гъндалийну. Той покровителствено постави ръка на рамото й. Не знае ли той, че тя е обявена извън закона? Не си ли спомня, коя е тя?

— Командир Палу Тийон. — Муун се усмихна, безпокойството й изведнъж се отприщи.

— Какво правите…

— Командир, аз поемам отговорността за нейното пристигане… — Гъндалийну млъкна, когато външната стая се изпълни с глъчка на хора. Джеруша видя как лицето му светна, а след това бе обхванато от паника, когато разбра на какъв език говорят. — Канонизиран! Командир… Муун — и дръпна парката от гърба й. — Трябва ми палтото ти.

Муун остави да го вземе, дори му помогна да го облече, сякаш разбрала неговото неловко положение. Той се изправи на крака, закопчавайки палтото, когато влязоха Първия секретар и говорителят, следвани от една представителна група от половин дузина гости от банкетната зала. Джеруша ги поздрави, видя, че Гъндалийну също ги поздрави с нескривана гордост.

— Командир! — Първия секретар Сирас отвърна на поздравите им с кимване на глава. — Когато научихме, че изгубеният офицер е един от нашите хора, решихме, че трябва да дойдем да го поздравим със завръщането. — Той погледна към Гъндалийну, след това към Муун. После пак към Гъндалийну, сякаш не можеше да повярва, че един кареумовец може да изглежда така.

— Инспектор Б.З.Гъндалийну, садху. — Гъндалийну отново поздрави, като че ли да потвърди. Джеруша изведнъж се почувства радостна, че беше прекарала безсънните си нощи през последния месец в изучаване на говорим сандхи специално за случая. Тя все още не можеше да разбира тънкостите на кастовите титулувания. — Техник от втори ранг, Сандхану, бхаи, аз… аз благодаря на всички, че дойдохте. Това е най-голяма чест, върховен момент в моя живот.

— Гъндалийну-_ескрад._ — Обстановката се разведри от потвърждението, че бяха в присъствието на човек с благороден произход. — Толкова млад и вече инспектор! Ти си гордост за твоята класа и семейство.

— Благодаря ви, садху. — Луничките по лицето на Гъндалийну почервеняха. Той се опита да сподави един пристъп на кашлица, но не успя. Те чакаха с учтиво съчувствие.

— Той е най-добрият ми офицер. Страшно ми липсваше. — Джеруша изпита удоволствие от изненадания поглед, хвърлен й от Гъндалийну в знак на благодарност, щом той чу, че тя говори на сандхи. Муун стоеше мълчалива между тях и гледаше усмихната към Гъндалийну, като че ли разбираше какво казват за него. Джеруша за първи път забеляза туниката, която носеше момичето. Цветовете й подчертаваха бледността на лицето му и на светлата му сребърна коса. Беше традиционно облекло на Зимни номади. Някога бе виждала такова на витрината на магазин за антики в Лабиринта. Коя си ти, момиче?

Тя чу секретарят Сирас да се представя с обърната нагоре длан, което представляваше кареумовски начин на ръкуване. Муун неочаквано се намръщи, като чу неговото име. Гъндалийну пристъпи напред и вдигна ръка. Между тях пробягна моментно неудобство като електрическа искра, преди дланите им да се срещнат. Тя видя, че ръката на Гъндалийну не се отвори напълно. Пръстите му бяха извити като нокти на граблива птица. Видя розово-белите белези от вътрешната страна на китката му. О, богове, Б.З.!

Сирас продължи с представянето. Гъндалийну запази достойнството си, когато напарфюмираният говорител отказа да докосне ръката му. Да не би да мисли, че е заразително? Джеруша се намръщи. Тя знаеше какво означават белезите на китката, познаваше достатъчно добре кареумовците, разбираше ги.

— Вие… трябва преживяли ужасни трудности, изгубени всред онази пустош, след като се е разбил патрулният ви летателен апарат, инспектор Гъндалийну. — Думите на Сирас бяха трамплин за едно обяснение.

— Аз… аз не в пущинак изгубен бях, секретар Сирас — каза вдървено Гъндалийну. — Аз от бандитите пленен бях. Те към мен… лошо отнасяха се. — Той сведе поглед под тежестта на техните погледи и притисна китки до тялото си. — Ако тази жена тук не беше, аз никога да се върна нямаше. Тя моя живот спаси. — Той се пресегна, хвана Муун за ръката и я придърпа напред. — Това Муун Даунтрейдър Самър е. — Неговият израз, когато я погледна, говореше за честта, която й бе оказана. Тя му се усмихна и погледна към Сирас с неочаквано внимание.

— Местна? — каза говорителят с пиянски глас. — Едно просто варварско момиче кареумовски инспектор спасило? Това никак забавно не е, Гъндалийну-_ескрад._

— Нямам намерение да шегувам се. — Гъндалийну вдигна глава, гласът му изведнъж стана тих и студен. — Тя не проста варварка е. Тя най-умният, най-благородният човек в тази стая. Тя сибила е. — Той внимателно разгърна яката на туниката й. Муун гордо вдигна брадичка, за да покаже полузаздравялата рана от нож и татуирания трилиственик. Джеруша се намръщи. В името на Боутман, сега се наредихте!

Изненадани, на лицата им се изписа инстинктивна реакция. Но говорителят не признаваше уважение, нито пък беше научен на добро държане.

— Какво това за този свят означава? Нея в рокля облечете и нея ако искате ескрад наричайте. Това нея техник няма направи. Сибила на този свят… — Той млъкна, когато някой го хвана отзад и му прошепна остри, неразбираеми думи в ухото му.

Джеруша наблюдаваше момичето и видя как се промени цветът на лицето й, като че ли разбираше всяка дума. Тя се отдели от Гъндалийну с ръце, вдървени до тялото, и каза на приповдигнат сандхи:

— Аз само чаша съм, която познанието държи. Мъдростта на онези, които от мен пият, мъдра нрави ме. Глупаците една сибила глупава правят, където и тя да е. — Джеруша трепна и поклати глава.

Кареумовските изрази предизвикаха учудване.

— Не искахме да те обидим — бързо се намеси Сирас примирително. — Тъй като ти си свещена жена на собствения си народ, ти заслужаваш и нашето уважение, сибила. — Той се усмихна с извинителна усмивка. — Къде е научила тя сандхи, командир?

— Аз я научих — отговори Гъндалийну, преди още Джеруша да си бе отворила устата. Гъндалийну сложи ръка на раменете на Муун и отново я придърпа към себе си. — И с цялото ми уважение към почитаемия говорител да кажа искам, че ако тя жена моя стане, тя на цялата ми класа честта ще повдигне.

Този път изненадата граничеше с ужас. Джеруша се беше опулила, както и останалите. „О, ужас!“ чу тя гласа на една жена някъде отзад.

— Гъндалийну-ескрад — Сирас се размърда неловко, — вие сте изживели големи трудности, разбираме, че…

Гъндалийну заекна под единодушното порицание. Пръстите му загубиха силата си, но ръцете му все още бяха на раменете на Муун.

— Да, садху — промърмори той за извинение. — Но аз не искам обиди за нея да чувам. Тя моя живот спаси.

— Разбира се. — Сирас отново се усмихна. — Но ти за нея да се ожениш не възнамеряваш, нали? — Той огледа присъстващите.

— Тя друг обича — отговори Б.З. почти тъжно, Муун се обърна, както я държеше, за да го погледне.

— Тогава ти за нея ще се ожениш ли? — попита говорителят възмутено. — Никаква ли гордост не ти е останала? До такава степен ли си паднал? Такива неща, без да те е срам да говориш. Ти вече неуспял самоубиец си!

Гъндалийну задиша на пресекулки.

— Аз нещо достойно опитах. За неуспеха виновен не съм. — Той протегна ръце.

— Когато един благородник не успее, вината винаги негова е — обади се друг високопоставен, когото Джеруша не познаваше. — Един неуспял самоубиец да живее не заслужава.

Смачканото самоуважение на Гъндалийну съвсем се изпари. Той направи няколко несигурни крачки към масата за преглед и се хвана безпомощно за нея, сякаш самите думи бяха смъртни удари.

— Прости ми, садхану, бхаи, за… на моята каста и моето семейство позора. — Той дори не можеше да ги гледа. — Аз честта на вашето уважение и дори вашето присъствие не заслужавам. Напълно вашето мъмрене и вашето презрение заслужил съм. По-добър от роб, от пълзящо животно не съм. — Ръцете му трепереха. Джеруша бързо отиде при него и го прихвана, преди да е паднал.

— Какво им става на вашите хора! — Тя отправи неприкрито обвинение, без дори да се обърне. — Пак ли искате да си разреже вените? Искате да видите как неговата чест изтича в канала? — Тя махна с ръка. — Един от вашия собствен народ, смел, добър офицер, мина през ада и беше достатъчно силен да оцелее. И всички рие си позволявате да му кажете „Умри!“.

— Ти не си един от нас, командир — каза Сирас тихо. — Гъндалийну… разбира. Ти никога няма да можеш да разбереш.

— Благодаря на боговете за това. — Джеруша помогна на Гъндалийну да се качи на масата, без да обръща внимание, че всички започнаха да излизат от стаята. Тя чу гласа на говорителя да го нарича с едно обръщение, което се използува за най-нискостоящите неквалифицирани. Устата на Гъндалийну трепна. Той преглътна конвулсивно.

— Гражданин Сирас! — Муун извика неочаквано.

Джеруша използува гласа на Муун като повод да се обърне, докато Гъндалийну се овладее. Тя видя как Сирас се поколеба на прага, както и усилието на момичето да овладее собствения си благороден гняв, когато го погледна. Успя. Джеруша видя как гневът беше изместен от друга, по-силна емоция.

— Аз… аз трябва да говоря с вас.

Сирас повдигна вежди, погледна към Гъндалийну.

— Мисля, че вече бяха изприказвани твърде много приказки.

Тя поклати глава с упорита решителност. Нейната мека, права коса се разлюля.

— За… за някой друг.

— Ти като сибила ли питаш?

Отново поклащане на глава.

— Питам като ваша племенница. — Крайниците му изтръпнаха, неспособни да го изведат от стаята. Последните кареумовци от групата се обърнаха назад и се закискаха в коридора. Джеруша се изпъна и пристъпи редом до нея. — За вашия син. От последния Фестивал.

Сирас хвърли бърз поглед в миналото. После кимна и посочи с глава на Муун съседната стая. Тя тръгна след него, като гледаше назад.

Гъндалийну я проследи с поглед, сякаш не можеше да издържи да не я вижда до себе си. Лицето му беше безнадеждно.

— Б.З.… Инспектор Гъндалийну. — Джеруша призова неговото внимание с остър глас.

— Мадам! — Той обърна покорно глава, но вниманието му остана другаде.

Джеруша се колебаеше, изведнъж несигурна за това, което се канеше да направи.

— Б. З.… нали не си истински влюбен в това момиче?

— А какво, ако съм влюбен, командир? — попита той много спокойно. — Може да е скандално, но не е престъпление.

— Б.З., не разбираш ли коя е тя?

Гъндалийну вдигна глава и тя прочете в очите му неговата вина. Не отговори.

— Тя е момичето, което избяга с контрабандистите на техника преди пет години. — Тя продължи да го притиска, като му казваше онова, което той вече знаеше, надявайки се, че ще бъде достатъчно — Тя е обявена извън закона. Връщането й е нелегално. Ще трябва да бъде депортирана.

— Командир, не мога… — Здравата му ръка се впи в тапицирания плот на масата.

— Ако вече си се влюбил, Б.З., тогава това няма значение. — Тя се усмихна окуражително. — Ожени се за нея. Вземи я за жена.

— Не мога. — Той вдигна една остра като игла сонда от таблата в края на масата и я опря до дланта си.

Тя каза припряно.

— Ти няма да позволиш на тези лицемерни сноби…

— Не е това. — Той настръхна. — И ти не трябва да говориш но такъв начин против лидерите на Хийгемъни. Те имат право да ме критикуват.

Джеруша отвори уста да каже нещо, но замълча.

— Муун няма да се ожени за мен. — Той остави сондата. — Тя е дала дума на нейния братовчед… син на Първия секретар Сирас. — Той погледна скептично към вратата. — Тя е влюбена в него. През цялото време се мъчи да се добере до Карбънкъл, за да го намери. — Той излагаше фактите категорично, като човек, който чете доклад. — Името му е Спаркс Даунтрейдър.

— Спаркс?

— Познавате ли го?

— Да. Ти също. Веднъж го спаси от търговци на роби, в деня на последното ти посещение на онова място. След това Еъриенрод го издигна. Оттогава той е един от любимците й в двореца. И това го поквари.

Гъндалийну се намръщи.

— Тогава е възможно…

— Какво е възможно?

— Муун мисли, че той е станал Старбък.

— Старбък! Джеруша се удари по челото. — Да… да, добре се връзва. Благодаря ви, богове! И на теб благодаря. — Тя тъжно му обърна гръб. — Мъчех се да разбера кой е Старбък, така че да мога да го арестувам за убийство, за незаконно избиване на нимфи.

— Убийство? — Гъндалийну трепна.

Тя кимна.

— Убил е един дилип или е позволил на неговите Хрътки да сторят това. Аз мислех, че е убил също и Муун… но и това е достатъчно. Този път ще настъпя Еъриенрод по мазола! — Значи ти си по-покварен, отколкото предполагах, Даунтрейдър. Тя си спомни за изплашеното дете със счупена флейта, което се бе превърнало в убиец в черни дрехи. Никога и в най-страшните си кошмари не съм си представяла, че си паднал толкова ниско.

— Аз… обещах на Муун, че ще го намерим и ще му помогнем, ако можем. Промяната ще го помете, ако не успеем.

— Не бъди толкова сигурен в това. Значи Муун държи на него и след онова, което е видяла да върши на брега? — Джеруша беше поразена от смущаващото разбиране, че Спаркс беше принадлежал и на Еъриенрод, и на Муун… и все още им принадлежеше. Клонът на Еъриенрод!

— Как разбрахте за това? — попита Гъндалийну.

— Няма значение — Джеруша се пресегна, попипа един коничен метален прибор, прикрепен към сензорни подложки.

— Тя казва, че още го обича. Човек просто не спира след години… Тя само иска да знае дали и той има същите чувства към нея. — В съзнанието му се появи проблясък на изгубена надежда.

Дали наистина само това иска?

— Аз не мога да допусна тя да се изгуби в града, Б.З. — Джеруша поклати глава, а ръцете й опипваха значката на яката. — Съжалявам, но не мога да рискувам.

— Не разбирам. Тя няма никого да зарази. Ще бъда с нея, докато го намери.

— А после какво?

Той вдигна ръце, после отново ги свали.

— Не зная… Командир, Промяната почти дойде и когато тя настъпи, няма значение дали тя е била на друг свят или не. На Летните хора не им харесва самата идея. Тя е била на Кареумов само няколко седмици. Какво лошо може да стори тя?

— Ти ме питаш какво лошо може да стори една сибила тук, след като тя знае причината за своето съществуване? — попита Джеруша почти гневно. — Ако успеем да хванем Старбък, тя може да сподели килията му. Но иначе, повярвай ми, за всички засегнати е по-добре никога да не го види и той никога да не види нея.

— Не мога да повярвам, че вие казвате това. — Думите бяха наситени с мрачно обвинение.

— И аз не мога да повярвам да казваш, че не е заплаха, Гъндалийну! Какво, по дяволите, ти е влязло в главата? — Не ме насилвай, Б.З. Бъди добър полицай и го приеми. Не ме карай да те наранявам сега.

— Аз отговарям за нея. Струва ме се, че това трябва да има някакво значение. — Той се разкашля и притисна ръка към гърдите си.

— Повече отколкото пред закона?

— Тя е просто едно невинно Лятно момиче! Защо, по дяволите, не можем да я оставим на мира? — Гласът му звучеше като на човек, който изпитва непреодолима мъка.

— Тя не е просто едно невинно Лятно момиче, Б.З. — започна Джеруша неохотно. — Не си ли забелязал колко много прилича на Еъриенрод?

Изразът му показваше, че според него тя си е изгубила ума.

— Говоря сериозно, Гъндалийну! Имам всички основания да смятам, че по някакъв начин кралицата е създала клон. И единствената причина за това може да бъде нейното нежелание да свърши Зимата. — Тя му разказа всичко до най-малките подробности. — Така че ти виждаш… Муун е сибила. Аз не мога да допусна Еъриенрод да тури ръце на нея чрез себе си, да притежава такова смъртоносно оръжие. Тя прави всичко възможно, за да задържи властта. — И продължава да корумпира всичко на този свят, до което се допре. — Но аз ще направя всичко, което мога, за да й попреча да осъществи своя план. А това означава да не допусна Муун да попадне в ръцете й.

— Не мога да повярвам! — Гъндалийну поклати глава и тя разбра, че наистина не може. — Муун… Муун е различна от всекиго, когото познавам. Тя няма нищо общо с Еъриенрод! Тя се грижи за всеки, за всичко… Ако в някой мъж или жена има искрица благоприличие, тя разпалва огън от нея. Всички се влюбват в нея… не могат да не се влюбят. — В ъгъла на устните му се появи глуповата усмивка.

Джеруша се намръщи.

— В името на боговете, Б.З., никой не е толкова съвършен.

— Тя е! Просто поговори с нея.

— По-добре да не я виждам, ако е такава, каквато казваш. Нищо чудно, че казват любовта е сляпа — каза тя тихо и почувства как на устата й разцъфва усмивка на извинение, как негодуванието й се топи. — Твоите планове са противоречиви, Б.З., това е всичко. Трябва ти добра храна и много сън, и време да повярваш, че си се върнал в света, към който принадлежиш.

— Не ме покровителствай! — Той удари таблата с инструменти и те се разхвърчаха. Джеруша примигна уплашено.

— Зная къде се намирам и мястото ми вече не е тук! Не съм достоен да бъда полицейски инспектор. Не съм достоен да принадлежа към човешката раса. Единственото, което желая, е да изпълня обещанието, което все още съм в състояние да изпълня към едно лице, което не дава пукната пара за онова, в което съм се превърнал. А сега ти се опитваш да ми кажеш, че тя е чудовище и че аз не трябва да й помогна да постигне онова, което е вече в ръцете й!

— Аз ти казвам, че дългът ти като полицейски офицер е да защитаваш Хийгемъни! Това стои на първо място. Ти не можеш да променяш закона така, че да съответства на личните ти вкусове. Това не става така.

— Тогава подавам оставка.

— Не приемам оставката ти. Ти нямаш право да подаваш оставка. Ти си много ценен за мен. До последното излитане ми е необходим всеки мъж, който имам. — Докато говореше, тя знаеше, че залогът съдържаше много повече: кариера, самоуважение, може би дори неговия живот. — Послушай ме! Моля те, Б.З.! Знаеш, че не бих ти казала всичко това, ако не бях убедена, че е вярно. Еъриенрод е заплаха! Тя представлява опасност за Хийгемъни, а това прави опасна и Муун, независимо каква е. И Старбък е покварен убиец, който е убил онова, което някога е било Спаркс Даунтрейдър, така както е убил хиляди нимфи. Помисли, Гъндалийну, помисли за това! Ти все още си добър офицер и не можеш да отречеш, че занемаряваш дълга си. Ти не правиш на Муун услуга, като я връщаш при тях. — В очите на Гъндалийну започнаха да се появяват признаци на разум и тъмна решимост. Остани с мен, Б.З.!

Муун се появи отново на прага. Лицето й изразяваше чувство на безизходица и разочарование. Зад нея Сирас напускаше външната стая. По дяволите, не сега, когато почти успях! Джеруша се обърна към Гъндалийну и видя с облекчение, че изразът на лицето му не се беше променил.

— Б.З. — прошепна тя, — не си длъжен да вършиш това. Ще заповядам на друг да я арестува. Остани тук, докато те излекуват. На теб ти е нужна почивка и…

— Аз ще го направя. — Той говореше така, като че ли Муун не съществуваше. Отблъсна се от масата и застана несигурно, за да изпълни дълга си. — Вече съм излекуван, командир. Чувствам се отлично — каза той разсеяно. — Аз трябва да направя това. Трябва да го направя сега, преди да съм променил решението си. — Луничките на лицето му бяха като звезди, анемично бели на черната му кожа.

Муун го погледна, спря там, където беше, по средата на стаята.

— Б.З.?

Гъндалийну каза тихо: „Муун, ти си арестувана“.