Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (5)

4

Спаркс стоеше на палубата, притиснат към мачтата от силния леден вятър и слушаше как двигателите се напъват срещу бурното море. Втренчил поглед напред, той виждаше Карбънкъл на края на морето, сякаш сънуваше някакъв невероятен сън. Бяха пътували все на север покрай безкрайните граници на този остров, през осеяното с бяла пяна море и най-после се приближаваха. Беше наблюдавал как градът нараства от размери не по-големи от нокътя на малкия му пръст до размери, които умът му не можеше да побере. Сега той приличаше на огромно петно, разпростряло се върху небето, което изпълваше цялото му съзнание, докато в него не остана място за нищо друго.

— Хей, ти там, Летни човече. — Гласът на търговеца го изтръгна от унеса. Една ръка в дебела ръкавица го докосна леко по рамото. — По дяволите, ако имам нужда от друга мачта. Ако няма нищо полезно, което да вършиш на палубата, прибирай се вътре, преди да си се вкочанил. — Спаркс чу силния смях на моряк. Обърна глава и видя ведрото усмихнато лице на търговеца, което му отне красотата на света.

Той чу пукането на вкочанените си ръкавици, когато пусна мачтата.

— Извинявай. — Дъхът от устата му се превърна в бял облак, който почти го заслепи. От топлите дебели дрехи едва можеше да си свива ръцете и въпреки това северният вятър го пронизваше до кости. Карбънкъл беше защитен от пълно замръзване само благодарение на топлото морско течение по западната му брегова линия. Лицето му бе станало безчувствено. Не можеше да каже дали все още можеше да се усмихне. „О, богиньо, та той представлява едно цяло! Кой би могъл да си представи такова нещо!“

— Момче, твоята богиня няма нищо общо с това. Тя няма нищо общо и с хората, които живеят там, и никога не е имала. Винаги помни това, докато си тук. — Търговецът поклати глава, като гледаше града, стиснал напуканите си от вятъра устни. — Не… никой всъщност не знае как е възникнал Карбънкъл. Нито пък защо. Мисля, че дори и чуждоземните не знаят — нито пък че ще ни кажат, дори и да знаеха.

— Защо няма да ни кажат? — Спаркс погледна наоколо.

Търговецът вдигна рамене.

— А защо трябва да ни казват тайните си? Те идват тук, за да продават своите машини срещу онова, което имаме. Ние обаче не бихме ги купували, ако знаехме как сами да си ги правим.

— Предполагам, че си прав. — Спаркс вдигна рамене и сви ръцете си в юмруци вътре, в дебелите си ръкавици с един пръст. За търговеца и екипажа на кораба, които бяха Зимни хора, пътуващи от остров на остров, всичко беше само търговия. Той много бързо разбра това. Единственото нещо, което го впечатли — досега, по време на това безкрайно пътуване, беше фактът, че те общуваха еднакво лесно както с Летни хора, така и със Зимни хора, сякаш различията между тях нямаха никакво значение. — Къде са звездните кораби?

— Какво? — Търговецът се затресе в неудържим смях. — Да не би… да не би да си очаквал да видиш цялото небе осеяно с тях? Да не би да си очаквал по един кораб за всяка звезда? И това след всичките технически истории, които изчопли от мен през годините, откакто се познаваме. Вие, Летните хора, наистина имате на раменете си тикви, вместо глави, както смятат всички!

— Не! — Спаркс се намръщи, засегнат от това унижение. — Аз само… аз само исках да разбера къде се намира звездното летище, това е всичко.

— Сигурно това си искал — изхриптя търговецът. — То е навътре и за нас е забранена територия. — Изведнъж той прие сериозен вид. — Сигурен ли си, че знаеш какво вършиш, Спаркс, като отиваш в Карбънкъл? Сигурен ли си, че разбираш къде ще попаднеш?

Спаркс се смути и отмести поглед навън, към водната повърхност. Лицето на Муун при раздялата изплува някъде в далечината. Той дочу нейния глас в крясъка на морските птици. Любовта със сибила се наказва със смърт. Студена болка прониза гърдите му като с леден меч. Той затвори очи, потрепери. Гласът и видението бяха изчезнали.

— Зная къде отивам.

Търговецът вдигна безучастно рамене и се отдалечи.

 

 

Корабът се приближаваше до плаващия кей. Спаркс, застанал изправен на палубата, приличаше на кънкьор, носещ се по спокойната, тъмна вода. Корабът приличаше на джудже сред съседните по-високи, по-дълги и по големи кораби, които също се губеха сред простора на този огромен кей, разпрострял се като плуващ килим. Но всичко това изглеждаше незначително пред самия Карбънкъл, издигащ се като огромен звяр. Пилони с ширината на къща се издигаха от морето като причудлива гора, закътала в себе си търбуха на града, украсен с гирлянди от вериги, скрипци и други непонятни принадлежности. Миризмата на море се смесваше с други, по-странни и по-малко приятни миризми. Долната, подземна страна на града излъчваше нещо, което не можеше да се оприличи на нищо познато. Широк път водеше от плаващите докове на изкуственото пристанище към търбуха на града, който изведнъж му заприлича на зейнала паст на огромен звяр, канещ се да утоли ненаситния си глад.

— Гледай да си в по-долните нива, момче. — Търговецът трябваше да крещи, за да бъде чут сред стотиците други, крещящи също толкова силно, сред тракането, пъшкането и тътрузеното, които резонираха в странния подземен свят, затворен между сушата и морето. — Потърси къщата на Гадерфи на улица „Периуинкъл“. Тя ще ти даде стая под наем.

Спаркс кимна разсеяно и махна с ръка.

— Благодаря. — Той метна торбата с нещата си през рамо и потрепери от студения повей, дошъл откъм морето.

— Ще бъдем отново тук след четири дни. Ако промениш намерението си, ще можем да те вземем!

Спаркс поклати глава. Той се обърна и тръгна напред, а след малко започна да се изкачва. Търговецът го следваше с поглед, докато градът не го погълна.

 

 

— Хей, ти, пази се! Кьорав ли си!

Спаркс се хвърли настрани, когато видя фургона пред себе си, който в следващия миг щеше да го прегази, после се понадигна и погледна пътя. Високо горе, в малко прозорче, той видя лице, твърде малко, за да принадлежи на силния предупредителен глас, с очи, които дори не се обърнаха, за да видят дали бе успял да се отмести. Изправи се, като си мислеше: Вярно е… всичко е вярно! Изведнъж радостта му се помрачи.

Изплашен от обхваналите го мисли, той отново тръгна напред по главната улица — една дълга спирала. Сега вече се движеше само по края. Улицата, сякаш безкрайна, бавно се издигаше нагоре, плавно извиваше, провираше се през каньони от стени на зеещи складове и магазини, жилищни постройки, гъмжащи от хора, парапети. Не се виждаше никакво небе, само долната страна на следващата спирала, светеща с някаква фосфоресцираща светлина. От двете страни на този булевард започваха малки улички като крачета на стоножка, движеща се на дневна светлина — под истинското небе на света, който той познаваше, помръкнало и недостижимо в краищата на уличките, скрити зад защитните стени.

Той тръгна покрай наредени стоки и купчини от отпадъци, покрай празни складове и тълпи от хора с безизразни лица, като се опитваше да наложи на лицето си също маска на безизразност. Между тези хора имаше рибари, облечени досущ като него; други, с дрехи, съответстващи на професията им, която той не можеше да си представи. И навсякъде се виждаха получовешки, безполови същества, които извършваха някаква работа с безсмислена прецизност, недостижима за никое човешко същество. Той се приближи плахо до едно от тях и го попита глупаво:

— Как вършиш това? — Съществото продължи да зарежда кафези, без да го удостои с отговор.

Започна да се чувства така, сякаш вървеше вечно по този булевард, сякаш се въртеше в кръг. Всяка една уличка беше също като другите: изпълнена със същия шум, тълпи и миризми, които изпълниха всичките му сетива. Импровизирани постройки, стари, груби и грозни, задръстваха празните места в този град кошер, а срещу тях се издигаха солидни, далеч по-стари сгради, вечни като самото море. Тук всичко се повтаряше и умножаваше, докато всяко впечатление се превърнеше в досада. Смазващата маса на града натискаше крехкия таван над главата му. Катакомбите на стените го затваряха, притискаха, докато… Помощ! Той се препъна в неестествено топлата стена на постройката и падна, потъна в гнездо от изхвърлен амбалаж и затвори очи.

— Хей, приятел, добре ли си? — Една ръка го смушка нерешително.

Той вдигна глава, отвори очи и примигна. Яка жена в работен гащеризон, застанала до него, клатеше глава.

— Не, не ми изглеждаш добре. Всъщност изглеждаш ми малко зелен. Да не би да страдаш от морска болест, моряче?

Спаркс се усмихна смутено. Той почувства как зеленото от лицето му преминава в червено.

— Предполагам — промърмори той, благодарен, че гласът му не трепна. — Предполагам, че се дължи на това.

Жената наведе към него глава, понамръщи се и каза:

— Ти си бил Летен човек.

Спаркс инстинктивно се отдръпна към стената.

— Как позна?

Жената само вдигна рамене.

— По акцента ти. А и никой освен Летен човек не би се облякъл в такива мазни кожи. Идваш направо от рибните ферми, нали?

Той погледна мушамата си и изведнъж това го смути.

— Да.

— Е, няма значение. Не допускай градът да те смачка, момчето ми. Ще свикнеш. Нали, Поли?

— Както кажеш, Тор.

Спаркс се наведе напред, отмести поглед от нея и видя един от онези метални получовеци с тъмна кожа, отразяваща слабо светлината. Нямаше ни най-малка представа дали съществото беше мъж или жена. Изведнъж той видя, че съществото опря в земята трети крак, приличащ на опашка, на който сега то стоеше удобно и стабилно. Там, където трябваше да бъде лицето му, се намираха сензорни панели.

Тор извади от джоба на гащеризона си малко плоско шише и го отвори.

— Заповядай. Това ще заздрави гръбначния ти стълб.

Спаркс взе шишето, отпи глътка и… дъхът му секна от сладката течност, която пламна в гърлото му. Преглътна конвулсивно, на очите му се появиха сълзи.

Тор се засмя.

— Ще опънеш ли още една?

Спаркс пое бавно една голяма глътка, преглътна я и каза:

— Не е лошо. — Подаде й шишето. Тя отново се засмя.

— Това… хм — Спаркс се отблъсна от стената, загледан в металното същество, като се опитваше да формулира въпроса си така, че да не прозвучи като обида.

— Това там в ламаринения костюм, човек ли е?

Тор се усмихна и се почеса със сивия си пръст зад ухото. Той предположи, че тя беше по-стара от него може би с половината от неговите години.

— Не, той само си мисли, че е човек. Нали, Полакс?

— Както кажеш, Тор.

— Той… хм…

— Дали е жив? Не в смисъла, който ти влагаш в това. Той е сервомеханизъм — автомат, робот — наречи го, както искаш. Един сервомеханичен уред. Той не може да разсъждава, само реагира.

Изведнъж Спаркс осъзна, че се бе вторачил и смутено отмести поглед.

— Няма ли той…

— Няма ли нищо против, че говорим за него? Не, той няма против срещу каквото и да било. Истински светец. Нали, Поли?

— Както кажеш, Тор.

Тя сложи ръка върху рамото му и го потупа приятелски.

— Сама извършвам поддръжката и мога да гарантирам, че нито една част не му липсва. Само някъде някаква схема дава накъсо — това ограничава речника му. Навярно вече си забелязал.

— Е, да… има нещо такова. — Спаркс пристъпи от крак на крак, като се чудеше дали този недостатък на Поли не беше заразителен.

Тор се засмя.

— Във всеки случай няма навика да изнасилва. Слушай, откъде си взел това нещо? — Тя се пресегна към чуждоземния медал, провесен на гърдите му.

— Бил е на моя… — Спаркс се дръпна назад, далеч от нейната протегната ръка. — Аз… хм… взех го от един търговец.

Тор го погледна. Той изведнъж се почувства така, сякаш черепът му беше прозрачен. Но тя свали ръката си.

— Е, слушай, Летни човече, защо не останеш тук, при мен и Поли, докато свикнеш с нещата в Карбънкъл? Всъщност аз тъкмо излизам от смяна. Бяхме тръгнали надолу за малко тайна дейност. За малко развлечение, малко емоция, може би едно-две залагания… Имаш ли пари?

Спаркс кимна.

— Е, може би това ще бъде твоят шанс да ги удвоиш! Тръгвай с нас… Имам чувството, че това ще бъде за него един полезен урок, Полакс.

— Както кажеш, Тор.

Спаркс ги последва надолу по уличката, към бледнеещата светлина зад защитните стени. Някъде по пътя Тор спря пред добре прикрита врата на една складова постройка и удари с юмрук два пъти, после още три пъти. Вратата се открехна, а после се отвори широко и те се озоваха в почти непрогледна тъмнина. Спаркс отстъпи назад, после тръгна напред, подтикнат от нетърпеливия жест на Тор. Чу нарастващ шум и разбра, че не бяха самички.

— Колко ще заложиш? — попита го Тор. Тя вече подаваше шепа монети на един съсухрен мъж с износена пелерина. Стоеше в края на тълпа от зрители, които бяха коленичили, приклекнали или седнали, съсредоточени върху малката арена по средата. Спаркс я последва, като се опитваше да гледа през гъстия тютюнев дим, разстлан в неподвижния, давещ въздух.

— На какво да заложа?

— На бладуърт, разбира се! Само глупак може да заложи на старл срещу бладуърт. Хайде, колко можеш да заложиш? — Очите й излъчваха някакво електричество, някаква хазартна тръпка, която се чувстваше наоколо подобно на приливна вълна.

— Тогава много хора са глупаци. — Човекът с пелерината сви устни и разтърси жетоните, които държеше.

Тор издаде неприличен звук. Тълпата зад нея измърмори възмутено, а ехото от звука отлетя в пукнатините и в сенките. Всички в стаята чакаха напрегнато. Спаркс видя две същества — едното човек, а другото не. Те пристъпиха в празното пространство с по една продълговата кутия. Кожата на извънземното лъщеше като намазана с масло, а пръстите на ръцете му представляваха дълги пипала.

— Те ще започнат ли да… — Спаркс млъкна занемял.

— Те? О-о, богове, не! Това са само носачите. Хайде, не се мотай, залагай! — Тор го задърпа за ръка.

Той зарови в торбата с нещата, извади две монети и ги подаде.

— Е, заповядай… хм, двайсет.

— Двайсет! Само толкова ли имаш? — Тор погледна тъжно.

— Само толкова залагам.

Съсухреният човек взе неговите монети без коментар и отиде сред тълпата.

— Ей, това да не е незаконно или нещо такова? — попита Спаркс разколебан.

— Разбира се, че е… Разчисти ни път сред тези аристократи, Полакс. Ние искаме място на първия ред за последния от големите прахосници тук.

— Както кажеш, Тор — Полакс тръгна напред с недвусмислено намерение. Спаркс чу ругатни и викове от болка да съпровождат неговото движение сред тълпата.

— Но ти не се безпокой, Летни човече, този спорт, макар и нелегален, не се наказва със смърт. — Тор го задърпа. Спаркс се намираше вече някъде към средата на кръга. — Само дето се използват забранени зверове.

— О-о! Извинявай — промърмори той, когато настъпи една обсипана със скъпоценни камъни ръка. Приблизително половината от присъстващите бяха работници или моряци, но другата половина блестеше със скъпоценни камъни, а някои от тях имаха кожа с цвят на земя или коса като облаци. Той се чудеше дали нарочно се бяха боядисали така. Тор го избута до самия ринг. Той седна и кръстоса дългите си крака. Застанал до него, Полакс се подпря на спомагателния си крак. Долитащите отзад викове: „Хей, ти там отпред, наведи се!“ останаха без последствие. Тор извади шишето и отпи, после го подаде на Спаркс с думите:

— Довърши го.

Променящият се аромат на пушека около него вече бе започнал да плете в главата му пашкул, който го отделяше от самия него и от всички останали. Той надигна безразсъдно шишето: беше доста пълно. Почувства болка в устата и се разкашля.

Тор го потупа по коляното.

— Това дава настроение, нали?

Той се усмихна.

— И така, без нищо ли? — попита той дрезгаво.

Тя отмести ръката му.

— По-късно.

Като преглъщаше, Спаркс се обърна с гръб към нея, за да погледне над ниската преграда. От движението главата му се завъртя, сякаш падна от гребена на висока вълна. Потенциалната енергия на мястото забуча в ушите му. Заедно с тълпата той също пое дълбоко дъх, когато носачите отвориха сандъците и отскочиха встрани.

Ако извънземното на арената с камшикообразни пръсти беше го стреснало (макар че вече нищо не можеше да го изненада), сега то изглеждаше като детска шега. От контейнера пред него се изсипа куп от пипала — опипващи, хлъзгащи се надолу, влачещи след себе си отпуснато торбесто тяло, изпъстрено, насинено като от контузия.

— Бладуъртът — прошепна Тор. Спаркс не виждаше никаква глава, освен ако глава и тяло не бяха едно цяло Между пипалата му се виждаха подрязани щипци. Той чу как те изщракаха сред надвисналата тишина. Рязко движение в другия край на арената привлече вниманието му.

— Старлът — прошепна отново Тор и посочи с глава към един черен призрак върху черен фон: пъргаво животно с пъстра козина, голямо колкото ръката му. Той видя оголения му бивник и чу дълбоко гърлено ръмжене. Сега цялата светлина и всички очи бяха насочени към арената Старлът заобиколи бладуърта, забравил за тълпата и продължаващ глухо да ръмжи. Бладуъртът замахна с пипалата си, но не се чу никакъв звук — дори когато старлът го докопа и отпра парче кожа от неговото тежко и отпуснато тяло. Само размаха като обезумял пипалата си, хвана и обгърна тясната глава на старла.

— Отрова — извика Тор със задоволство. Старлът започна да пищи; писъкът му беше заглушен от ликуващия рев на тълпата.

Спаркс се наведе напред, напрегнат като струна, когато разбра, че вместо вик на протест, както бе очаквал, от устата му прозвуча ловен поздрав. Старлът се измъкна. Обезумял от болка, той удряше и дереше пипалата и мекото тяло на бладуърта. Бладуъртът се препъна, пипалата му отново изпуснаха целта… Ликуващ и изгубил своята непорочност, Спаркс наостри всичките си сетива, за да участва в този балет на смъртта.

Не след дълго старлът лежеше на една страна и дишаше тежко, а бладуъртът го обгърна с изподраните си и разпокъсани пипала, за да го убие. Спаркс видя бялото в обезумелите очи на старла, устата му на бели и червени петна; чу сподавения му стон в настъпилата тишина, когато щипците намериха, гърлото му. Плисна кръв. Кръвта опръска мушамата и изпотеното лице на Спаркс.

Той отметна назад глава, потри лице, загледа ръката си, изцапана с прясна кръв. И изведнъж почувства, че не е необходимо да се обръща отново назад, не е необходимо да гледа как празният мехур се пълни и почервенява или как червенината просмуква през разкъсаните страни, докато бладуъртът смуче кръвта на своята жертва…: Изведнъж той почувства, че е изгубил гласа си и не може да участва нито в погребалния вопъл и ругатни, нито в радостните възгласи. Той обърна лице, но не можа да избяга от ликуващата лудост на тълпата.

— Тор. Аз…

Той се обърна и видя, че Тор си беше отишла, че Полакс си беше отишъл… и че заедно с тях бе изчезнала и торбата с нещата му.

 

 

— Казвам ти, синко, в града нямаме работа за Летен човек — ти не можеш да поправяш машини, не познаваш порядките в обществото, нямаш никакъв опит. — Пощенският служител погледна към Спаркс през прозорчето на миниатюрния офис така, сякаш имаше пред себе си недоразвито дете.

— Е, как бих могъл да натрупам опит, ако никой не желае да ме наеме? — повиши глас Спаркс, намръщен от поредния отказ.

— Добър въпрос. — Служителят гризеше нокътя си.

— Не е справедливо.

— Животът не е справедлив, синко. Ако искаш да работиш тук, трябва да смениш родовите си връзки.

— Как ли пък не — ще ги сменя.

— Тогава върни се там, откъдето си дошъл с вонящите си рибешки кожи, и престани да губиш времето на порядъчните хора! — Човекът зад него на опашката го избута настрани. Облечената в ръкавица ръка беше обкована с метал.

Спаркс се обърна и видя, че юмрукът на ръката в ръкавица беше два пъти по-голям от неговия. Той излезе от бюрото по труда, далеч от подигравателния смях. Навън новият ден заливаше със светлина малката уличка след една нощ без звезди. Тук в града, никога не ставаше тъмно. Нямаше как да скрие своя гняв или своето унижение, или злочестината от повръщането, което го бе прочистило от онова, което бе пил, видял, извършил. След това бе спал като труп върху купчина от кафези и бе сънувал, че Муун стои и го гледа, научила за всичко, със съжаление в очите с цвят на ахат… Съжаление! Спаркс натисна с ръка собствените си, изпълнени с болка очи, за да прогони образа.

Под дългия склон на улицата лежеше пристанището. Там малкият кораб на търговеца чакаше, за да го върне вкъщи. Стомахът му се свиваше от ярост и глад. За по-малко от ден той бе загубил всичко — вещи, идеали, себеуважение. Сега той можеше да се върне вкъщи, на островите, загубил своята мечта, и да прекара останалата част от живота си със съжалението на Муун. Или пък можеше да признае, че е научил един истински урок: че Карбънкъл го беше освободил от илюзиите, научил го е, че не притежава нищо, не представлява нищо… и че той беше единственият в този град, който обича. Дали това ще се промени или не беше в неговите ръце.

Неговите празни ръце… Той повдигна ръце, после ги пусна безпомощно и докосна чантичката, окачена на пояса му — единственото нещо, което Тор и Карбънкъл не му бяха отнели: неговата флейта. Извади я внимателно, допря я до устните си и както ходеше, започна да свири мелодиите от времето, което беше изгубил. И чудно! Те облекчиха загубата на всичко останало.

Спаркс тръгна безцелно нагоре по улицата, забравяйки за непрекъсващото движение, което продължаваше дори и през нощта. Минаващите го гледаха, сега, когато той беше забравил за тях. Той не ги забелязваше, докато накрая нещо не издрънка на паважа пред него. Спря се и погледна надолу. В краката му лежеше монета. Наведе се бавно, взе я и учудено започна да я върти между пръстите си.

— Знаете ли, ще изкарате повече, ако свирите в Лабиринта. Там хората са по-богати и дават повече… пък и повече уважават музикантите.

Спаркс стреснато вдигна глава. Видя, че пред него стои жена с тъмна, сплетена коса и лента през челото. Тълпата се раздвои и продължи да се движи от двете им страни. Имаше чувството, че стоят на остров. Жената беше на годините на леля му Леларк или няколко години по-възрастна. Бе облечена с дълга рокля от извехтяло кадифе и ленти от пера. Държеше бастун, чийто край светеше като запалена главня. Тя вдигна края на бастуна покрай тялото му чак до лицето. Усмихна се. Не гледаше към него. Около очите й имаше нещо мъртвешко, нещо липсващо, сякаш светлината в тях беше изгасена.

— Кой си ти? — попита тя.

Сляпа.

— Спаркс… Даунтрейдър — отговори той и изведнъж се зачуди накъде да гледа. Погледна бастуна й.

Тя изглежда продължаваше да чака.

— Самър — завърши той почти предизвикателно.

— Аха. Така си и мислех. — Тя кимна с глава. — Не съм срещала в Карбънкъл човек толкова неспокоен и с толкова голям копнеж. Послушай ме, Спаркс Даунтрейдър Самър. Иди в центъра на града. — Тя бръкна в украсената с мъниста чанта, преметната през рамото й, и извади шепа монети. — За късмет в града.

— Благодаря. — Той протегна ръка и взе плахо монетите.

Тя кимна, свали бастуна и тръгна. Като се изравни с него, спря.

— Ела някой ден в работилницата ми на Цитроновата уличка. Попитай за майсторката на маски; всеки ще ти каже къде се намирам.

Той също кимна. После се сети и каза бързо:

— Хм, разбира се. Може би ще дойда. — Проследи я с поглед.

След това се запъти към Лабиринта, където фасадите на сградите бяха украсени със светлини — на гирлянди и въртопи, с въртящи се огнени колела, светещи с всички цветове на дъгата; там, където цветовете, формите, костюмите, които надничаха от прозорците или се виждаха по хората на улицата, никога не се повтаряха; където блясъкът на витрините и виковете на амбулантните търговци обещаваха всичко, което се намира между рая и ада. Той намери един малко по-тих ъгъл под плющящите цветни знамена и засвири. Часове наред се лееха игриви мелодии, съпровождани от звъна на монети — не толкова много, колкото бе очаквал, но все пак повече от нищото, с което бе започнал.

Най-после ароматът на стотици подправки и билки го привлякоха и той похарчи няколко монети, за да напълни стомаха си със странни деликатеси. След това Спаркс смени мушамата си с риза от червена коприна и верижки със стъклени и медни мъниста. Търговецът прибра и последните му пари. Но когато вечерта тръгна обратно по уличката към своя ъгъл, за да изкара пари за нощуване, той тихичко каза една благодарствена молитва на богинята за таланта, с който го бе изпратила в Карбънкъл. Със своята музика щеше да преживява, докато усвои правилата на новия живот…

Четирима чуждоземци в летателни костюми без отличителни знаци, които вървяха след него по уличката, изведнъж го заобиколиха. Преди да успее да реагира, те го хванаха за ръцете, запушиха му устата и го поведоха в празното пространство между две сгради.

— Какво искате…? — Спаркс извърна глава и успя да освободи устата си от ръката, която вонеше на машинно масло. Като мигаше неистово, той видя останалите трима. Не беше сигурен дали в злобната им усмивка не видя да се белеят зъби на диви зверове, но беше съвсем сигурен, че в ръцете на един от тях видя студения блясък на парализиращия револвер, белезници и няколко чифта ръце, които се протегнаха към него. Почувства как хватката около гърлото му се затяга.

Той отметна рязко глава назад и разбра, че удари по лицето онзи, който беше зад него — чу го как изръмжа от болка. После пусна в действие лакътя и тежките си ботуши. Човекът падна назад, бълвайки неразбираеми псувни. Спаркс се освободи и отвори уста, за да вика за помощ.

Сянката с парализиращия револвер не си губеше времето. Викът се превърна в охкане, когато черната светкавица го удари. Той падна по лице като кукла на конци, които внезапно са отрязани, без да може да опази главата си, и тя изтрака на паважа. Не почувства болка, само тъп удар и парализа на хиляди нервни клетки, което направи тялото му неспособно да реагира. Около гърлото му се затегна метална примка и той чу неприятното хъркане от собственото си задушаване.

Нечий крак го преобърна. Хората сенки се надвесиха над него. Този път той видя ясно техните усмивки, доволни от ужаса, изписан на неговото лице.

— Колко пъти го удари? Изглежда, че се задушава.

— Нека се задуши това топло малко копеле. Увреждането на мозъка няма да подбие цената му на другия свят. — Мъжът, когото беше ударил с глава, избърса кръвта от разцепената си устна.

— Аха, хубавичко е, нали? За него ще получим добра стока на Тсие-пун. — Чу се смях, а върху стомаха си почувства един ботуш, който го натисна. — Продължавай да дишаш, малкия. Само така.

Един от тях коленичи и сложи белезници на безпомощните му ръце. Човекът с окървавеното лице също коленичи до него, извади нещо от джоба си и пъхна в основата му ключ. Появи се пламък, дълъг колкото човешка ръка. С пръстите на другата си ръка отвори устата му и хвана езика му.

— Ще кажеш ли последната си дума, мило момче?

Помощ! Викът му обаче остана безгласен.