Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (19)

18

— ХЕЙ, СПАРКС, НЕ СИ ОТИВАЙ ТЪКМО СЕГА. ДАЙ НИ ШАНС ДА СИ ВЪРНЕМ ЗАГУБЕНОТО.

Холографското туловище, изникнало над обраните комарджии на игралната маса, отправи своя електронен протест, когато той свали фините слушалки. Спаркс ги закачи на терминала и тържествено се оттегли.

— Съжалявам — усмихна се с безгрижно самодоволство, отправяйки своя отговор повече към враждебните погледи на другите играчи, отколкото към компютърното крупие. — Стана скучно. — Той пъхна кредитната си карта в отвора и видя как тя излезе с отбелязана на нея новата сума — повече пари, отколкото преди месец си бе представял, че могат да съществуват на света. Мисълта, че те му принадлежат, почти бе престанала да го впечатлява, и то сега, когато знаеше колко много богатство има по виещите се улици на Кареумов. Той дори започна да долавя колко много пари изтичат през Черните порти към другите светове на Хийгемъни. Нещата бързо се научаваха. И все пак не достатъчно бързо.

Спаркс се отдалечи от масата, опиянен от розовото саматанско вино, но не толкова, че да не напусне играта, след като бе спечелил. Все по-често печелеше при тези игри. Еъриенрод му даваше пари и той прекарваше цялото си време, когато беше свободен от задълженията си като Старбък, в кръчмите и игралните домове по булеварда. Слушаше, питаше, наблюдаваше подземния свят, опитвайки се да разбере откъде идва и накъде отива информацията.

Спаркс полагаше усилия да се измъкне от бездната на невежеството и когато виното и дрогираният въздух започнеха да задръстват сетивата му, в него се надигаше разочарование, от което му ставаше болно. В града нямаше нищо, което да му достави удоволствие: нещата, които очароваха Лятното момче може би все още съществуваха в трептящите спирали на Лабиринта, но той вече не ги виждаше. Колкото по-дълго живееше в Карбънкъл, толкова повече презираше хората около себе си.

Спаркс започна да мрази всеки и всичко, без сам да знае защо. Мрачно му изглеждаше неговото минало и бъдеще, мрачно изглеждаше дори собственото му лице. Всичко — освен Еъриенрод. Тя разбираше този мрак, който тегнеше като отровен кладенец в най-скритите кътчета на неговия ум. Знаеше как да разведри неговата враждебност. Уверяваше го, че такъв мрак цари във всяка душа. Еъриенрод го ободряваше, даряваше го с мир. Еъриенрод удовлетворяваше всяко негово желание… Еъриенрод го обичаше! И страхът, че може да изгуби нейната любов, го караше да съжалява, че тя му бе разрешила да стане Старбък, да се страхува, че ще го отхвърли, така както бе отхвърлила неговия противник. Това опасение беше един постоянен облак, който висеше над хоризонта на едно иначе спокойно море.

Тя използваше собствена електронна система за подслушване, а на придворните си оставяше да доукрасяват неговата оскъдна информация. Но чуждоземците, които наистина имаха какво да крият, вземаха ефективни контрамерки и тя знаеше, че й липсва вътрешното познание на един Старбък, на човек, който е прекарал живота си между тях. Ще дойде ден, когато тя ще започне да се възмущава от неговото невежество на Летен човек. Опиянен от виното и печалбата, Спаркс сякаш бе загубил представа за собствените си ограничения…

Той пъхна кредитната си карта в подплатата на колана. Отдалечи се от масата и настроението му се повиши. Внезапно се осъмни дали наистина беше толкова добър в хазарта, или Еъриенрод го наблюдаваше тайно и му помагаше да спечели.

Той отхвърли тази мисъл и сложи ръце на колана си. Погледна над множеството глави в чалми, каскети и шлемове, украсени със скъпоценни камъни, наведени благоговейно над примигващите панорами на избраните от тях хазартни игри. Това беше един първокласен игрален дом; с повече лукс, по-малко натрапващ се от евтините вертепи в по-долната част на Лабиринта, където тълпата се състоеше предимно от работници Зимни хора. Но дори тук нямаше истинска радост. Играчите се смееха и проклинаха, глухи за хубавата музика, глухи за звуците, идващи от съседната стая. Там бяха машините за мечти, където човек можеше да се затвори и да изживее страхотни неща от други светове, да извърши престъпление, да изживее всичко, стига да има смелост да пожелае. Той все по-често ги използваше, а те му даваха все по-малко.

Започна да си пробива път между масите към изхода, като се движеше бавно и с достойнство. Помисли се, че прилича на човек, който носи на главата си маска, а на гърдите си чуждоземен медал. Спаркс Даунтрейдър носеше вносна туника със светла панделка, бе обут във високи ботуши. Косата му бе късо подстригана като на Зимните хора. Но не неговата подчертана арогантност беше тази, която караше другите постоянни посетители да се отдръпват от пътя му.

— Приличаш на човек, който знае какво иска. — Онази, която не отстъпи встрани, застана дръзко пред него. Сребристата й рокля с дълбок разрез не оставяше нищо скрито.

Той я погледна, после отмести от нея очи. Все още се чувстваше неудобно от тази публичност на сексуалните контакти в града.

— Благодаря. Просто исках да изляза. — Среброто на роклята й за миг го накараха да си спомни за сребърнобялата коса на… Той отмина, като се стараеше да не се допира до нея. Сега не изпитваше желание към никоя друга, освен към Еъриенрод. Еъриенрод, която го учеше да желае неща, за които не беше и мечтал. Идеята за платен секс му изглеждаше гротескна и перверзна, макар да знаеше, че половината от жените и мъжете, които предлагаха телата си по тези места, бяха Зимни хора. Скучаещи или алчни за пари, те бяха пригодили своята естествена полова свобода към порочните апетити на чуждоземните.

Тук имаше също и чуждоземни проститутки, сводниците на които съставляваха цяла една тайна мрежа, обхванала целия Лабиринт. В Хийгемъни имаше светове, където мълчаливо беше прието дори робството. Еъриенрод също не се месеше в навиците на своите клиенти. Някои от тях не се различаваха по вид от местните продавачи на хора, но на Спаркс му изглеждаха странни. Можеше да се наемат и зомби, жертви от плът и кръв за удовлетворяване на клиенти, които не се задоволяваха само с мечти. Те се движеха почти голи сред тълпата и сякаш парадираха с ужасните си рани. Бяха живи мъртъвци с невиждащи очи на сомнамбули. Бяха му казвали, че са дрогирани и че дрогите вече са разрушили техните мозъци. Еъриенрод го осведоми, че те не чувстват нищо. А веднъж, когато неговото настроение беше особено лошо, той почти…

Но споменът за онзи случай, когато лежеше безпомощен, докато четири търговци на роби го наричаха „мили“, разби доброто му настроение, така както през онази нощ бе разбита неговата флейта от раковина. Това го накара да се замисли дали презира чуждоземците, или чуждоземното в себе си.

Еъриенрод обаче бе отпъдила въпросите му и смеейки се, му бе казала, че винаги ще има злини на всеки свят, във всяко същество, защото без злото няма да има мярка за доброто…

Спаркс излезе, пое дълбоко дъх, затръшна зад гърба си вратата на казиното и спря върху плочата от метална руда, която служеше за стъпало към входа. Покрай краката му се промуши една котка и изчезна в някаква скрита пролука в стената.

— Хайде, Съйенг дай ми шанс. — Нещо познато и все пак странно в гласа накара Спаркс да се обърне към фасадата на сградата. — В името на боговете, готов съм да направя всичко, всичко, за да се измъкна от тази адска дупка и да отида някъде, където могат да ми помогнат. Наеми ме…

— Човекът беше чуждоземен, с гъста тъмна коса, с кафява кожа и рядка брада. Той седеше на един сандък, подпрян на стената. Облечен бе в мръсен гащеризон на астронавт без отличителни знаци. Имаше вид на силен мъж, който умира от глад, и Спаркс се отвърна от него. Но гласът… — Ти си ми длъжник, проклет да си, Съйенг! — Той видя как чуждоземецът се отблъсна от стената и с несръчно извиване хвана крака на друг човек в летателен костюм.

Вторият мъж трябва да е капитан на товарен кораб, предположи Спаркс. Бе едър мъж с набраздено от белези лице. Той неочаквано се дръпна назад и седналият загуби равновесие. Спаркс видя как първият мъж се просна безпомощен и разбра, шокиран от съчувствие, че мъжът е с парализирани крака. Офицерът с белезите по лицето се изсмя. Беше смях, който никога не би желал да чуе втори път.

— Не ти дължа дори едно говно, Хеън, ако ти сам не можеш да си го събереш. — Псувните на Хеън го придружиха надолу по уличката.

Мъжът, когото нарекоха Хеън, грижливо оправи безполезните си крака, без да обръща внимание на Спаркс, който стоеше потресен. Той тръгна бавно напред, като наблюдаваше как човекът се мъчи да се настани отново на стола си. Мъжът го погледна и се смъкна отново на паважа.

— Ти! — Омразата последва разпознаването, както нощта следва деня. — Тя ли те изпрати тук? Тя ли ти каза къде да ме намериш?… Да, гледай добре, момче! Напълни си очите, напълни си мозъка. А после помни, че тя ще направи същото и с теб. — Хеън напълни шепата си с пепел и я хвърли срещу него.

— Старбък! — Спаркс не вярваше на очите си. — Тя… тя каза, че си мъртъв! — Доколкото си спомняше, тя му беше казала, че е паднал в морето от хиляда метра височина. Но на платформата имаше машини, които стърчаха от шахтата и една от тях трябва да го е спряла и пречупила гърба му. Можеше да е мъртъв. Спаркс почувства освобождаване от някаква тежест в гърдите си. — Радвам се…

Хеън изпъна тяло в безсилна ярост. Замахна с ръка и удари Спаркс по крака.

— Ти, син на Лятна мръсница! Ако мога да те хвана ще довърша онова, което започнах! — Той отново политна рязко назад и падна. — Давай, наслаждавай се на стореното, момче. Аз съм два пъти по-мъж от теб и Еъриенрод знае това.

Спаркс застана достатъчно далеч от него. Лицето му гореше. Споменът за онова, което Хеън му бе направил, там, в Залата на Ветровете, превърна неговото състрадание в горчивина.

— Ти повече въобще не си мъж, Хеън. И Еъриенрод е изцяло моя! — Той се обърна и тръгна надолу по уличката.

— Ти си глупак! — чу той гласа на Хеън зад себе си. Еъриенрод не е на никой мъж! Ти си този, който й принадлежи и тя ще те използува, докато й бъдеш нужен…

Спаркс продължи да върви, без да се обръща, докато не стигна до ъгъла на булеварда. Но не тръгна нагоре към двореца. Остана там, докато гневът му не затихна, и пое надолу по хълма. Вървя така безцелно дълго време и навлезе навътре в сърцето на Лабиринта. Мина покрай барове и казина, които му бяха станали втори дом. Зяпаше безсмислено витрините, пълни с вносни ястия и подправки, скъпоценни камъни, картини, кафтани, терминали… и стотици различни технически играчки: скъпи сложни дреболии, изложени пред очите на учудените местни жители. Някога се спираше пред всяка витрина, а разходката из Лабиринта беше като разходка в рая. Сега почти не му правеха впечатление. По някакъв начин, без да съзнава, времето беше покрило неговото благоговение с пелена от разочарование, а опиянението от възторга се бе вкиснало в оцет.

Дори многоцветните улички, където занаятчиите от този свят и от още седем други светове даваха живот на своето творчество, загубиха връзката си с неговата действителност. Вече не го привличаха изяществото, ароматът и музиката по тях. Сега живата смърт на Хеън го притискаше болезнено в стените от стъкло. Заобиколен от туптящото сърце на града, той откри, че по някакъв начин нещото, към което се бе стремял, се бе изплъзнало от ръцете му. Както всичко, към което се бе стремял, на което бе държал…

Ръката му сграбчи стеблото на кинетичната скулптура, изложена на павилиона, покрай който минаваше. Измежду бодлите й прозвучаха дрезгави ноти, отскачайки като котки. Но дрънчащата изотонална музика спря до неговата кожа, хладното метално стебло премина в друго измерение. А може би той само си въобразяваше тяхната нереалност. Но това чувство все още не минаваше… Защо? Какво не е в ред в мен? Какво ми е?

Той отмина отвратен, когато скулпторът излезе негодуващ от магазина. Спаркс продължи и едва сега разбра в коя уличка се намира — беше Цитроновата уличка и пред себе си видя Фейт Равенглас да седи на прага, както бе седяла винаги с нейните тави, пълни с мъниста и украшения. Мястото, където някога бе намерил подслон, където бе приет без излишни въпроси. Мястото, където винаги можеше да се върне, да получи спокойствие и да се отдаде на творчество сред една вселена на безразличие и разложение.

Той видя, че Фейт не беше самичка, видя, че нейният посетител стана от мястото си сред облак от среднощен син воал, бродиран с небесни дъги. Спаркс позна, че това беше Тиеуи — позна я по воала, защото никога не бе виждал нищо от нея освен ръцете й с цвят на слонова кост. Той дочу сладката песен на скритата й огърлица от звънчета. Бе питал Фейт защо Тиеуи никога не се показва, като си мислеше, че може би е обезобразена. Фейт бе отвърнала, че такъв е обичаят на нейния роден свят. Оттогава беше виждал само две-три жени, забулени като нея, грижливо пазени от придружителки. Тиеуи беше винаги неспокойна в присъствието на мъже и той мислено съжали, защото знаеше, че тя си отива заради него. Фейт имаше много приятели, но измежду тях нямаше нито един, който да е нещо повече от обикновен приятел. Това може би обясняваше и нейното безбрачие.

Когато Тиеуи си тръгна, придружена от песента на звънчетата, Фейт се обърна към него: полуусмихната, полунамръщена и съсредоточена.

— Спаркс, ти ли си това? — Котката Малкин измяука от обичайното си място на прага в знак на потвърждение.

— Да. Здравей, Фейт. — Спаркс спря пред нея и внезапна се почувствал несигурен.

— Е, каква приятна изненада Седни, не се дръж като гостенин. През последните месеци никакъв те нямаше.

Той се усмихна виновно и внимателно седна между тавите. — Вярно. Извинявай, аз…

— Не, не се извинявай. — Тя махна с ръка, прощавайки му добросърдечно. — В края на краищата колко пъти аз те потърсих?

Той се засмя.

— Николко.

— Тогава трябва да съм ти благодарна, че въобще дойде. — Тя потърси пипнешком маската, която бе оставила. — Кажи ми клюките от двореца — какво се носи, какво се танцува, какви невъобразими неща се замислят. Имам нужда от нещо освежаващо. Тиеуи има богато въображение за работа с иглата и коприната, но е толкова скучна личност. — Тя погледна настрани, мръщейки се на нищото, пресегна се рязко към тавата с мъниста и я разсипа. — Дявол да го вземе! — Малкин скочи от прага и изчезна в работилницата.

 

 

— Чакай, остави на мен. — Спаркс се наведе над водопада от блестящо зелено, изсипал се на края на стъпалото. Той оправи таблата и търпеливо я напълни, успокоен от тази механична работа. — Ето. — Той й подаде три мъниста и това го върна към усещането за спокойствие от първите дни при нея.

— Виждаш колко много ми липсваше. — Тя се усмихна и пое мънистата. — Но не толкова заради твоите търпеливи ръце, колкото за твоите весели летни песни и заради свежестта на твоето учудване.

Спаркс сложи ръце на коленете си и не каза нищо.

— Ще останеш ли да ми посвириш малко? Толкова отдавна песните ти не са звучали по тази уличка.

— Аз… — Той преглътна мъчително. — Аз… не си нося флейтата.

— Не я носиш?! Защо не я носиш?

— Аз… напоследък нямам желание да свиря.

Тя седеше наведена напред над маската и чакаше още обяснения.

— Много съм зает — каза той като оправдание.

— Мислех, че кралицата те взе в двореца, за да й свириш.

— Вече не. Сега… върша други работи. — Той се размърда върху твърдата повърхност на стъпалото. — Други… работи.

Спаркс кимна с глава. Той бе забравил колко смущаващ е погледът на третото й око.

— Например игра на комар и надпиване с вино в Паралакс Вю. — Беше съобщаване на факт.

— Откъде знаеш къде съм бил? — попита той.

— По миризмата! Техният тамян е внос от Тсие-пун. Всяко място има своя специфична миризма. Така е и с наркотиците. А и гласът ти звучи малко самодоволно.

— Кажи ми дали съм спечелил, или загубил.

— Спечелил си. Ако беше загубил, нямаше да си толкова самодоволен.

Той се засмя, но смехът му беше напрегнат.

— От теб ще стане добър полицай.

— Не. — Тя поклати глава и се опита да наниже на иглата си едно мънисто. — За да стане полицай, човек трябва да има определено чувство за морално превъзходство, а аз не обичам да съдя своите грешни приятели. — Мънистото отиде на мястото си. — Малко зелени пера, моля.

— Зная, че не можеш да бъдеш полицай. — Той й подаде перата.

— Затова ли дойде днес тук? — Тя бръкна с пръсти в лепилото и намаза дебелата част на перата. — Докато можеш да напускаш играта преди да си почнал да губиш, кралицата няма да има нищо против това как прекарваш свободното си време.

— Тя желае аз да играя. Тя ми дава парите. — Думите го жегнаха неумолимо. Той почувства, че е издал голяма тайна, но разбираше, че нейното разбулване е само въпрос на време.

— Така ли? Толкова ли сте близки? — попита Фейт, сякаш се съмняваше.

— Не. Аз върша всичко това, за да изуча живота, да разбера манталитета на чуждестранците, техните планове и да мога да й съобщавам…

— Мислех, че това е задача на Старбък.

— Така е. — Невидимата стена на неговата анонимност като че ли ги затвори в едно пространство на пълно мълчание и неговият глас, който трябваше да бъде горд, изведнъж преодоля това пространство. — Аз съм Старбък.

Слаба въздишка беше първата й реакция.

— Чух, че имало нов Старбък. Ти ли си това, Спаркс? Ти, един Летен човек, едно… — Едно момче, но тя не го каза.

— Наполовина Летен човек. — Той кимна. — Да. Вярно е.

— Как? Защо? — Ръцете й лежаха неподвижно върху устата на маската.

— Защото тя толкова много прилича на Муун. А Муун си отиде. — Еъриенрод беше единственото нещо, което бе останало непроменено за него, единственото нещо напълно реално, по-реално от собствената му плът. — Тя знае за Муун, знае какво означава Муун за мен. Тя е единствената, която може да ме разбере… — Опитваше се да й каже какво бе станало между Еъриенрод и него след новината за отвличането на Муун. — … Така че аз трябваше да извикам Старбък на дуел. Тя ми разреши, защото ме обича. И аз победих.

— Как успя да убиеш такъв мъж като него?

— Убих го с флейтата си… в Залата на Ветровете. Само че той не умря.

— И оттогава не си свирил. — Фейт поклати глава, а дебелата й плитка се претърколи през рамо. — Кажи ми честно — заслужаваше ли си?

— Да! — Той трепна изненадан от собствения си глас.

— Защо ми се стори, че чух „не“?

Пръстите му стиснаха таблата с мъниста, мускулите му се свиха.

— Трябваше да стана Старбък. Трябваше да бъда най-добрият. Иначе нямаше да я заслужавам. Трябваше да бъда човекът, на когото държи. Мислех, че след като спечеля дуела, останалото ще бъде лесно. Излъгах се. Мислех, че тя ще ми даде всичко, което съм желал.

— И не е така?

Той поклати глава.

— По дяволите, нещо не съм в ред! За мен всичко става не както трябва… всичко, което правя.

— А може би не е трябвало да го правиш? Ти все още можеш да се върнеш в Лятото. Нищо не те спира.

— Къде да се върна? — Той избълва думите. — Не, не мога да се върна. Нищо не се връща, зная това, ние просто продължаваме все напред и никога няма причина… Няма да оставя Еъриенрод. Не мога да го направя. Но ако не стана това, което тя желае да бъда, все пак ще я загубя. — Хеън знаеше, Хеън знае всичко…

— Ти ще намериш начин да разбираш чуждестранните. Щом си бил достатъчно смел да победиш Старбък, ще бъдещ достатъчно интелигентен и да го заместиш. Ти ще почнеш да се чувстваш като него. Ти вече си започнал да се чувстваш така.

Нещо в думите й, някаква тъга го изненада. Той стисна юмрук.

— Трябва. Трябва да повярвам, че ще стана такъв, преди отново да дойдат Хрътките.

— Хрътките, които донасят водата на живота? Които ловят нимфи?

— Да. — Той зарея поглед над града и над света, към морските простори, управлявани от Зимните сановници. Мислено си представи лова, огърлицата от голи скали разпръснати сред открито море, чувстваше ритмичното дихание на океана зад стената на кораба, чуваше го да пее песента на света, който бе напуснал. Спомни си как търсеше хоризонта изпълнен с неочакван копнеж… Но ако богинята го призове да се върне, той вече не можеше да чуе нейния глас. Може би защото бе дошъл на лов за нимфи, или може би защото Морето беше просто море, водна маса, химически разтвор.

Той наблюдаваше близкия остров, по чийто бряг, покрит със ситни черни камъчета, лежеше колония от нимфи… докато Хрътките не ги прогониха във водата, към мрежите. Нимфите излизаха два пъти на час на повърхността, иначе се задушаваха и умираха.

Никой Летен човек не би убил нимфа. Те бяха деца на богинята, родени от нея, след като звездите паднали в морето и се превърнали в острови, в нейни съпрузи, в Земя. Имаше поверие, че щастието напуска моряк, който случайно убие нимфа… а екипажът удавя моряка, който нарочно е убил нимфа. Беше слушал стотици различни истории за нимфи, спасявали паднали зад борда моряци, дори цели екипажи на потънали кораби; беше слушал за нимфа в пристанището на остров Гейтуей, която превежда корабите през опасния риф Гейтуей. Той си спомни за нимфите, които ги поздравиха на сибилския остров. Никога не беше чул някоя нимфа да е сторила нещо лошо, да е наранила някого.

Но за доброто, което можеха да направят на хората — съвършеното добро на вечната младост — те трябваше да умират. Винаги бе вярвал в мита за тяхното безсмъртие, а даряването на безсмъртие на хората беше една стара легенда, докато не дойде на Карбънкъл. И тогава той срещна Кралицата, царувала сто и петдесет години… и Еъриенрод бе сложила в ръцете му мускалчето със сребриста течност и той бе впръскал от тази течност в гърлото си, й бе разбрал, че може да остане вечно млад.

Спаркс стоеше на прага и мислеше, че е заплатил своето безсмъртие с всичко, което някога е бил и в което е вярвал, докато на близкия остров Хрътките гонеха към мрежите безпомощните нимфи.

Те замъкнаха труповете им на палубата на кораба и клекнаха с ножове да разпарят пъстрите им гуши. Изцеждаха скъпоценната кръв, пипалата им почервеняха, а палубата стана хлъзгава като разкаляна глина.

Кръвта обагри морската повърхност. Осакатените тела бяха изхвърлени, а мъртвите им очи все още не вярваха в смъртта. „Унищожено… всичко унищожено!“ Той въздъхна натъжен и потърси спасение в безкрая на морето и небето. Но нямаше спасение от плясъка на труповете, хвърляни обратно в морето, което сякаш повтаряше „твърде късно, твърде късно“, или от яростния бой на морските хищници, които оскверняваха синьо-зелената чистота в екстаза на поглъщането. Морето-Майка в своята безмилостна мъдрост не търпеше разхищение и проклинаше каприза на онези, които разхищаваха…

— Спаркс? — Гласът на Фейт отново го върна към реалността.

— Беше толкова грозно, всичко беше унищожено! Не можах… — Той разтърси глава. — Този път ще постъпя правилно. Мога да изкормя умряла нимфа. Вече не съм суеверен Обожател. — Спомни си презрението на Хрътките, изразено пределно ясно, без всякакви думи, спомни си утешителното снизхождение на Еъриенрод, когато, без всякакъв коментар, тя му подаде позлатеното мускалче с водата на живота.

— Не си могъл. Предполагам, че е било така, нали? — Отново съжаление. — Никога не е лесно да се гледа лицето на смъртта. Затова всички ние толкова много копнеем за водата на живота. И я вземаме, защото собствената ни смърт е най-трудното нещо… Ние правим онова, което смятаме, че трябва да направим. — Тя протегна ръка и потърси неговата.

— Извинявайте, не исках да ви прекъсвам… — Зад гърба му достигна гласът на някакъв непознат. — Нося една пратка.

Спаркс се обърна и едновременно с Фейт вдигна глава към двете фигури застанали на уличката. Беше една мрачна фигура и едно нечовешко същество.

— Вие!

Главата без лице на робота Полакс ги разглеждаше с присъщото й безразличие, но сивите очи на Тор изразяваха цяла гама от чувства: от неразбиране до силно огорчение.

— Даунтрейдър? — Тя пристъпваше от крак на крак. — Ей… Е, как си, момче? Имаш вид на човек, който е преуспял — каза тя, като вдигна вежди. — Едва те познах.

— Ако съм успял, сигурно не се дължи на теб.

— Да! Е… — Тя смутено отмести поглед. — Здравей, Фейт. Най-после приготви украшенията си. Искаш ли Полакс да ги нареди?

Фейт започна да отмества таблите, разчиствайки път към вратата.

— Ще му покажа къде да ги постави. Не знаех, че сте приятели със Спаркс, Тор.

— Не сме приятели. — Спаркс стана, отмести се настрана и направи място на Полакс, който отиде равнодушно към прага като влачеше тарга с кутии. Той видя как Фейт изчезна в магазина, като се движеше уверено в познатото й пространство, а Полакс я следваше. Но Спаркс препречи пътя на Тор, когато тя се опита да влезе. — Ей! — Той я притисна до стената. — Хайде да си поговорим. За онова, което направи, след като ме остави на онези негодници. За онова, което си сторила с нещата ми, след като ме ошушка.

Тор се притисна към олющената мазилка, а очите й се въртяха, за да избегнат погледа му.

— Слушай, Спаркс! Знаеш ли, наистина съжалявам за онова. Наистина ми беше много неприятно, че така те пребиха — искам да кажа, че ти толкова вярваше… и беше толкова глупав… Но аз дължа своя живот на Храднот на Морето и Звездите; загубих част от ежедневните си приходи от казиното, които й предавах. Ако не й изплатях всичко, щеше да го смъкне от кожата ми. Надявам се, че разбираш какво искам да кажа, нали? Съвсем честно, въпросът беше ти или аз. Пък си помислих защо да не ти дам един урок, който във всеки случай ти беше необходим. — Тя вдигна рамене, а куражът й започна да се възвръща.

— Какво направи с нещата ми?

— Заложих ги. Какво мислиш, че съм направила?

Той се засмя.

— И колко взе за тях? — попита почти с безразличие.

— Просени зърна, какво по дя… — Гласът й секна когато той я стисна за гърлото и отново я притисна до стената. — О-о, богове! — Тя се изви, като се опитваше да не гледа онова, което се появи в очите му. — Какво ти стана, момче?

— Усвоих урока ти. — Той натисна още по-силно рамото й, а изражението на нейното лице му достави удоволствие. — Ти си ми длъжница, Тор, и мога още сега да си го изкарам от кожата ти.

— Ти… ти няма да направиш това, нали? — Той видя как тя започна уплашено да преглъща. Тор стисна ръката му. — Ти какво…

— Спаркс, какво правиш? — чу се гласът на Фейт.

Той примигна и пусна Тор.

— Не си струва човек да си създава неприятности заради теб.

Тор въздъхна шумно и опипа с ръце гърлото си.

— Само… само малко недоразумение, Фейт. Ще ги дам парите, момче. Искам да кажа, че някога ще дойде ден да се разплатим…

— Забрави за това. — Той се обърна. Чувстваше лицето си разгорещено от гняв и се питаше какво ли бе видяла Фейт. Но нещо, което Тор бе изтърсила сред извиненията си, му бе направило впечатление и той се обърна към нея с добре пресметната мъст. — От друга страна… недей да го забравяш. Ти си ми длъжница и Някой ден ще ти кажа как да ми се издължиш. И ако играеш честно, може дори да си доволна от това. — Той измъкна кредитната си карта и я навря в лицето й.

Тор я погледна безучастно.

— Хъм? — Тя се пресегна нерешително. Спаркс я дръпна.

— Както сама казваш, ти си куриер на Морето и Звездите. Ти сигурно знаеш кой какво контролира тук, в Лабиринта. Сигурно чуваш много интересни клюки наоколо?

— О-о, не… нищо не зная, момче, държа ушите си запушени. — Тя поклати глава и затвори очи пред изкушението. — Само изпълнявам между другото някои малки поръчки — това е всичко.

— Не ми ги разправяй тия на мен. — Той се намръщи. — А може би ти не знаеш достатъчно онова, което ме интересува. — Изведнъж го осени една мисъл. — Познавам един човек, който знае, така че това няма никакво значение! Ти можеш да получиш информацията от него, докато той на мен няма да ми каже нищо. Ти ще се грижиш за него, а онова, което научиш, ще ми съобщаваш, разбра ли?

— Не. — Тя отново поклати глава. — В какво, дявол да го вземе, си се забъркал? В какво искаш да забъркаш и мен?

— Аз също работя за някого, за високопоставена личност. Тази личност желае да знае какво прави опозицията. А тук има един човек на име Хеън, който знае всичко, само че щастието му изневери. Ти ще го критикуваш, ще го успокояваш, ще се грижиш за него. И той ще ти е толкова благодарен, че ще ти казва всичко, което желаеш да научиш.

— Ха! Аз познавам Хеън. Голям прахосник е. Ако щастието го е изоставило, може да се скапе. Той и някои от неговите другарчета бяха страшно дрогирани и той се опита да… — Думата не можа да излезе от устата й, тя нервно стискаше шева на гащеризона си. — Още имам синини по места, които не бих показала и на родната си майка. — Тя млъкна и погледна към Фейт, която мълчаливо наблюдаваше флегматичното метално същество на входа. — Може да е проста машина, но в него има повече човещина от онзи, който го е програмирал.

Спаркс се усмихна при мисълта за поражението на Хеън.

— Сигурно е бил адски дрогиран, за да налети на…

Тор се изчерви и вдигна юмруци.

— Слушай, Летен човек, не бива да си правиш такива шеги с една жена!

Усмивката му изведнъж изчезна.

— В името на боговете, не това си мислех! Ако е същият Хеън, няма за какво да се безпокоиш. Този път няма да ти създаде никакви неприятности. Ще го намериш близо до Паралакс Вю. Ще ти платя разноските и дори малко отгоре. Само се постарай никога да не разбере за кого работиш. Никога не споменавай за мен. — Той понижи глас и се обърна с гръб към Фейт. — Ако не получа, което искам, много ще съжаляваш и тогава дори Полакс няма да може да те спаси.

Бледото лице на Тор още повече побледня. Спаркс разбра, че тя му повярва.

— Ще се срещнем тук, на същото място, след една седмица.

— Да, разбира се — съгласи се тя и се промъкна покрай него. — Хайде, Полакс, тръгваме си.

— Както кажеш, Тор. — Роботът слезе от верандата и я последва.

Тя го удари злобно по гърдите и продължи по уличката, като си разтриваше ръката.

— Млъкни, проклета торба с железарии. Ще те сменя срещу куче.

Фейт отново седна и се зае да украсява голата маска, сякаш тя беше единственото реално нещо във вселената. Нито му говореше, нито пък го гледаше.

Спаркс почувства как повишеното му настроение помръква, след като Фейт се отдръпна — като че ли и тя се разграничаваше от него.

— Ти каза, че ще намеря начин да реша проблема. И аз го намерих.

— Да, предполагам. — Тя вдигна парче сатен.

— Мислех, че не правиш морални преценки.

— Опитвам се. Всеки сам избира пътя си към ада. Не обичам да гледам как приятелите ми страдат.

— Току-що казах същото. Няма да й направя нищо лошо. — Но той знаеше, че само преди миг беше на косъм от това. И сигурно точно този миг бе видяла Фейт.

— „Това, което днес е казано, утре ще бъде сторено“ — цитира тя тихо. — Аз и теб смятам за приятел.

— Все още?

— Да, все още. — Погледна към него, но без да се усмихне. — Пази се, Спаркс. Трябва да знаеш, че в живота не всичко е само черно и бяло.

— Добре. — Той вдигна рамене, без да разбере казаното. — Пак ще мина да те видя, Фейт.

Най-после тя се усмихна, но не с тази усмивка, която той очакваше да види.

— След една седмица, по същото време.

 

 

— Извинявай, приятелче, да си виждал един човек на име Хеън? — Гласът на Тор секна, когато едно занемарено лице се вдигна към нея, изкривено от безсилна омраза. Тя разбра, че го е виждала по-рано. Мършаво и брадясало, лицето си бе все същото: тъмно лице на чуждоземец, красиво лице с дълги мигли и студени като смъртта очи. Тя остана за момент загледана надолу, притисната между безмилостните пръсти на спомена и настоящето. Това беше Хеън, същият Хеън, чиито очи някога не бяха видели в нея човешко същество, а предмет.

От погледа му разбра, че я позна. Тя отстъпи назад, задушена от вонята на неговия мръсен гащеризон, и си спомни за скъпите му дрехи при последната им среща. Може би наркотиците бяха казали последната си дума… Тор се усмихна. В кутията до него имаше полупразна бутилка и нащърбено канче с шепа монети. Когато идваше по уличката, видя един тъмнокож полицейски инспектор да го заплашва с арест за просия. Той хвърли бърз, безизразен поглед към нея и Полакс.

— Може би познавам Хеън. Не мога да си спомня. Защо?

Тя бръкна в джоба си и пусна една монета в канчето.

— Чух, че щастието го е напуснало. Може ба ще мога да му помогна.

— Ти? — Той отпи една глътка от шишето и избърса уста с ръка. — Защо?

— Това си е наша тайна. — Тя скръсти ръце. Играта вече бе започнала да й харесва. — Така че къде е той?

— Аз съм Хеън — отговори той неохотно.

— Ти? — възкликна тя, сякаш бе ехо на неговото съмнение. — Докажи го.

— Кучка!

Тя отскочи назад, спомнила си за неговата груба сила, но Хеън само се олюля напред и щеше да падне, ако Полакс не бе протегнал силната си ръка и не го бе изправил. Тор стоеше и гледаше.

— Значи това искаше да каже той. Ти си сакат!

Устата му се изкриви.

— Кой? Кой те изпрати тук?

— Не е важно. — Тя сви стеснително рамене. — Аз съм тази, която иска да те види, Хеън. Аз съм тази, от която трябва да се страхуваш.

Хеън я погледна, обзет от внезапно съмнение. За момент тя си помисли колко ли много врагове може да има човек като него в място като това. Хеън се свлече до стената примирен.

— Прави каквото искаш, хич не ми пука. — Той отпи още една глътка от шишето.

— Не. — Тя поклати глава, почти спомнила си за Даунтрейдър и за собствените си проблеми. — Само питам. Как върви бизнесът? — Тя надзърна в канчето.

— Лошо. — Тор почувства, че той няма желание да я пита за нейния бизнес. Покрай тях преминаваха постоянни посетители на Паралакс Вю, обърнали очи настрани.

— Много ниско си паднал от последната ни среща насам.

Той не си спомни. Сега тя не знаеше дали това я радва или натъжава.

— Просил съм и по-рано. И още съм жив.

Тя прехвърли тежестта на тялото си на другия крак и наведе бавно очи надолу.

— Мисля, че този път може и да не оцелееш.

Той отново я погледна. Не й отговори.

— Чувам, че наистина си бил осведомен какво става около Лабиринта преди твоето нещастие.

Чувам, че ти наистина знаеш накъде отиват властта, чуждоземците и така нататък. Е, това представлява интерес за мен.

— Защо? — попита той остро.

— Какво те засяга? — отряза го тя. — Един просяк не трябва да пита толкова много.

— Аз искам да зная защо един Зимен човек ще се интересува от това. Има само един Зимен човек… — Той се намръщи.

— Ние сме хиляди и всички ние сме заинтересовани не по-малко от теб, чужденецо. — Тя извади от джоба си кредитна карта и я поднесе към лицето му, така както бе сторил Спаркс с нея. — Може би аз не искам вечно да бъда товарач, може би искам да си взема пая преди всички вие да напуснете този свят и да отмъкнете питата със себе си. — Тя се изненада от собственото си красноречие.

Той кимна уклончиво.

— Ти каза, че ще си получа своето. Колко ще е? — и погледна кредитната карта.

— Аз самата нямам много, но ще е повече от това, което ти дават. Имаш ли къде да живееш?

Мазната, невчесана глава кимна отрицателно.

Тя изруга.

— Така си и мислех. Засега ще останеш при мен. В края на краищата ти трябва някой, който да те храни и да те чисти.

— Трябват ми нари, не ми трябва човек да бърше проклетия ми нос. Не ми губи времето. — Той се пресегна през рамо и се почеса по гърба, а лицето му се изкриви в гримаса.

Тя го наблюдаваше.

— Чудно, че все пак се доближават до теб и ти пускат по нещо в това — Посочи с ръка канчето. — Какво ще правиш, когато някоя нощ дрехите ти се свлекат от гърба ти?

— Да не би да искаш да ги свалиш още тази нощ, любима? — Той се ухили злобно.

Тя стисна устни. Насили се и се усмихна.

— Не си моя тип, кьопчо. Полакс е този, който ми върши всичката черна работа. Той е свикнал да мъкне всякакви твари.

— Както кажеш, Тор — отговори любезно Полакс. В безизразния му глас се долавяше някакво неопределено одобрение.

— Ще получаваш храна и подслон дотогава, докато ги заслужаваш, Хеън. Приемаш ли или се отказваш? — Приемаш ли или се отказваш, копеле такова. И в двата случая все на моя задник се пише.

— Не мога да съм информиран за онова, което става тук, ако не обикалям. За това ми трябват пари, трябва ми начин да…

— Ще получиш, каквото ти трябва, ако си гледаш работата. — Ако Даунтрейдър спази уговорката.

Той се облегна усмихнат назад, а усмивката му представляваше нещо грозно върху красивото му лице.

— Значи ти си намери съветник, любима. — Той протегна внимателно ръка.

— Намерих си една голяма беля. — Тя вдигна очуканото канче и изсипа монетите в ръката си. — Добре, Поли, откарай го в къщи.