Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (18)

17

Това не става така. Джеруша беше в уютния кабинет на своя дом, разположен в горната част на града, и гледаше през прозореца, сложила ръце отзад. По стария тротоар деца играеха на дама, отдадени на своите приказни фантазии — деца на богати Зимни хора, заедно с деца на чуждоземци, забравили различията от време и пространство, забравили за възгледите, който разделяха техните родители. Тя се опита да не мисли за разстоянията, за различията и ужаса. Не става така!

Но и това яростно отричане не можеше да я избави от мисълта за повторно изживяване на неочакваното повикване, откъснало я от вечерното й дежурство в полицейското управление, горе, в тъмните коридори на втория етаж. Не можеше да забрави звуците, нечовешки звуци на изтезавано същество, които я бяха накарали да отвори вратата на последния коридор и да запали лампата.

През целия си живот досега не беше крещяла от уплаха, но тогава изпищя. Пронизителен писък на отрицание: не е възможно да е истина, че е видяла смазаното, цялото в кръв животно, което лежеше на пода на онази воняща стая… мръсна, бълнуваща развалина от онова, което някога е било човешко същество. И не просто някое човешко същество, а самият командир на полицията на Тийумат — който беше увредил своя ум със свръхдоза от к’спаг. О, богове, дори и да доживееше до новото хилядолетие, тя никога не ще забрави гледката! Джеруша запремига силно, тъй като образът на децата се замрежи пред очите й. Колкото и да се мъчеше да забрави ужасната гледка, тя оставаше като мирис на смърт и разяждаше всяко чувство, всяка мисъл. В своята работа тя бе видяла много грозни неща, от които може да загрубее сърцето и на най-чувствителната жена. Но когато това се случи на някои от твоите… Тя не обичаше много Лускед, но никой човек не биваше да изживява такова падение пред очите на цял един свят. Макар че той повече няма да й бъде началник никога.

Но оставаше неговото семейство. Мантагнийс, новият изпълняващ длъжността командир на полицията й възложи да помогне на жената на Лускед да организира заминаването на семейството от Тийумат.

„При тези обстоятелства Марика се нуждае от присъствието на друга жена, Джеруша“, й бе казал Мантагнийс. Тя бе прехапала устни. Е, по дяволите, може би наистина се нуждае.

Беше се чудила как ще гледа в очите Лесу Марика Лускед и двете й малки момиченца, когато онова, което бе видяла онази нощ, още гореше като нажежено желязо паметта й. Но успя да се овладее благодарение на дългата си практика и изглежда, че това се отрази добре на обърканата и опечалена жена.

Лесу Марика винаги се е държала резервирано и неодобрително при предишните им срещи — обикновено, когато по нареждане на Лескуд е трябвало да изпълнява ролята на прославена бавачка по време на разходките на семейството из Лабиринта. Подобно на повечето полицейски служители, разположени тук — както и тя самата — Лескуд и неговото семейство бяха дошли от Ню Хейвън. Така че те говореха на родния си език, подобно на непознати съотечественици, срещнали се в чужбина. Марика и децата й се връщаха в родината при семейството и приятелите си (а командирът се връщаше с тях, за да прекара остатъка от живота си в приют, но те не говориха за това). Джеруша си позволи безопасни, най-общи спомени за света, който всички те мечтаеха да видят: искрящата слънчева топлина на дните; жизнените, пъргави хора; столицата със звездното летище и търговския център Миертол ло Фокс, където тя за първи път бе видяла славното посещение на премиер-министъра и бе изпитала благоговение пред неговото величие. Където бе мечтала за други светове…

Джеруша почувства, че някой мълчаливо застана до нея. Погледна и видя десетгодишната Лесу Андради, по-малката от двете дъщери на Лускед. Тя беше умно, жизнено момиче, съвсем различно от предвзетата си сестра и Джеруша се привърза към нея. Даде си сметка, че момиченцето, което държеше ръката й, гледаше на нейната униформа със същото благоговение, с което тя някога бе гледала униформите на баща си и брат си. Това направи поносима унизителната й задача на бавачка.

Сега малката Андради, без да съзнава, имитираше до прозореца нейната поза — малка, отчаяна, в безформена сива рокля. Семейството се бе облякло в траурно облекло, като че ли Лускед наистина бе умрял. Но боговете не бяха толкова добри… Богове, по дяволите! Джеруша стисна устни. Боговете нямаха нищо общо с това. Това понамирисваше на човешко злодеяние.

Андради потри тайно очи докато гледаше как другите деца играят: част от света, от който тя неочаквано бе откъсната.

— Искам да се сбогувам със Скели и Минуук. Но мама не ни пуска заради… заради папа.

Джеруша се чудеше дали Марика не им разрешава поради траура или се страхува да не би другите деца да кажат нещо на нейните.

— Но аз не искам да си отида и повече да не ги видя! Мразя Ню Хейвън. — Андради беше родена на Тийумат и нейните родители водеха претенциозен кареумовски начин на живот. Нейният роден свят не беше нищо за нея освен едно име, символ на всичко онова, което се бе объркало в живота й.

Джеруша протегна ръка и прегърна тесните раменца на момичето. Погледна над главата й към стерилната добре обзаведена стая зад тях. Тя чу приглушено ехо от горните етажи, където Марика и прислугата събираха последните неща на семейството. Оставяха повечето от мебелите — не заради разходите по транспортирането, а по-скоро заради болезнените спомени, свързани с тях.

— Аз зная, Андради. Ти сега мразиш Ню Хейвън. Но когато отидеш там, ще намериш нови приятелки и те ще ти покажат как да се катериш по дърветата, как да свиваш шапки от кората им. Те ще те заведат с лампа за цветя, които цъфтят само нощем. А през дъждовните сезони водата пада от небето като топъл душ и всички растения са отрупани със сладки плодове. Ти ще можеш да хващаш лъскави дъждовници в локвите… — Тя много се съмняваше, че Марика ще разреши на дъщеря си да лови дъждовници.

Андради подсмръкна.

— Какво… какво представлява това?

Джеруша се усмихна.

— Малки нещица, които живеят през зимата в дъждовните локви. През лятото те се заравят в калта и спят там до настъпване на следващия дъждовен сезон.

— Цели сто и петдесет години? — Андради ококори очи. — Това е много време.

Джеруша се засмя, когато разбра какво има предвид момичето.

— Не, не сто, а само две. Зимата и лятото не са толкова дълги, колкото тук.

— О-о, двойно щастие! — Андради плесна с ръце. — Това ще бъде като вечен живот. Точно както Снежната кралица.

Джеруша трепна, не обърна внимание на казаното и кимна в знак на потвърждение.

— Там отиваш. Животът на Ню Хейвън ще ти хареса. Зная това, защото самата аз съм израснала там. — Тя добре разбираше, че премълчава всички онези неща, които бе намразила, когато порасна. — Бих желала самата аз да се върна там. — Думите неволно се изплъзнаха от устата й.

Андради висеше на ръката й като сияние, заровила малкото си личице в туниката на Джеруша.

— О, да, о, да, Джеруша, моля те, ела! Ти ще ми покажеш всичко, ти знаеш всичко. Искам и ти да дойдеш с мен. — Тя потрепна. — Ти си добър полицай.

Джеруша поглади тъмната й, къдрава главичка, онемяла от внезапното прозрение какво означава тя за това дете, чийто символ за сигурност и доверие внезапно се бе изгубил. Най-после тя разбра колко дълбоко бе проникнала скръбта на Андради в самата нея, как бе стегнала сърцето й.

Тя свали ръцете й, обгърнали я през кръста над колана за оръжие, и взе тези мънички, топли ръчички в своите.

— Благодаря ти, Андради. Благодаря ти, че ме покани. Бих желала да мога да дойда с теб. Но не съм си свършила работата тук. Твоят баща… твоят баща също не би направил това, Андради. Независимо какво ще говорят някои, ти никога не им вярвай. Някой му го е направил. Засега не зная кой, но ще го открия. Ще се постарая този човек да си плати. И когато си го получи, ще ви известя, така че вие ще знаете кой е бил. Може би тогава ще бъда готова и аз самата да тръгна за вкъщи.

— Добре… — Къдравата главичка отново се надигна, а после нейните тъжни, устремени нагоре очи я погледнаха в лицето. — Когато порасна, аз също ще стана полицай.

Джеруша се усмихна без ирония или снизхождение.

— Да, мисля, че сигурно ще станеш.

Те вдигнаха едновременно глави, когато чуха да влиза Марика, облечена в сиво. Тя направи знак с ръка и Андради се отдалечи недоволна.

— Всичко е готово, Джеруша. — Гласът й беше сух и тъжен като самата нея. — Сега можеш да ни изпратиш до звездното летище.

Джеруша кимна.

— Да, мадам Лускед. — Тя с облекчение излезе от празната стая.

 

 

Джеруша остави летателния апарат на един прислужник, чието присъствие почти не беше забелязала, и тръгна към вратите с дебели стъкла, които разделяха приличащия на пещера гараж от полицейското управление. Цялото пространство наоколо беше заето от канцеларии и съдебни помещения — едно мрачно петно на справедливостта сред неморалния Лабиринт. Официално това пространство се наричаше „Маслинена уличка“, но всички, включително и живеещите на нея, я знаеха като „Полицейска уличка“.

Тя си спомни, че трябва да изчака една секунда да се отвори вратата, за да мине отвъд нея в тайния коридор. Умът й все още беше зает с пътуването, което бе направила, с причините за него и за грозната верига от събития, които бяха потресли всички в този…

— Извинете, полицай! Извинете, полицай! Докато си пробиваше път в претъпканата стая, нещо хвана ръката й. Тя погледна разсеяно към грозната пластмасова кутия — една глава, пълна с машинен мозък на робот, която настойчиво застана на пътя й.

— Инспектор! — обърна се към нея полицейският робот. Някой я блъсна отзад.

— Извинете, инспектор. Трябва да докладвам и да се връщам на работа. — В механичната интонация се чувстваше леко отчаяние. — Един човек от Номер Четири прави бунтарски бележки по адрес на Хийгемъни в бара „Стардок“. Той говори пред местните хора, че сибилите имали достъп до забранена информация. Изглежда, че е дрогиран.

— Да, добре, санкция 77-А. Направи му досие и ще го хванем. — Наркотици. Не мисли за наркотици. Тя прекоси стаята, като се стараеше да не гледа към помещението, което до преди месец беше личен кабинет на Лускед.

— Извинете, инспектор! — Този път това бе извинение от един полицай от патрула, който се блъсна в нея, натоварен с холографски досиета.

— Няма нищо. Вината е моя. — Вече бе започнала вълната на потопа, който маркираше края на Тяхното пребиваване на Тийумат. Търговци и извънземни резиденти бяха започнали да се безпокоят за своето бъдеще. Започна мъката на бюрокрацията с нейните стотици различни разрешения, форми и разпоредби, които се изискваха преди окончателното заминаване. И ако сметнеше, че сега са прекалено ангажирани, какво ли ще бъде след четири години… Да, ангажирани, трябва да са ангажирани; много ангажирани, за да нямат време да мислят за…

Нищо обаче не ангажираше ума й достатъчно дълго, за да заличи картините на ужас и скръб. Тя не беше излъгала Андради, когато й каза, че нейният баща не би се натъпкал сам с глупави треви. Нямаше никакъв смисъл. Тя го познаваше — не беше човек, който да си играе с наркотици. Той дори не се докосваше до пакет йести! Но в Кареумов имаше поне петдесетина търговци, които биха се наели да му сипят свръхдоза в чаша чай или в чиния супа.

А този, който би желал това да стане, можеше да бъде само Еъриенрод. Джеруша беше видяла израза на лицето й при вестта за отвличането на момичето Муун — то изразяваше ярост и отчаяние. И изведнъж тя осъзна защо Муун Даунтрейдър й бе заприличала на друга жена… на Снежната кралица. Имаше само един начин, по който напълно непознат да се окаже двойник на кралицата и той беше този непознат да бъде клон на кралицата. Еъриенрод има планове за това момиче, планове, които можеха да са свързани с настъпващата Промяна, когато чуждоземните ще си отидат и този свят отново ще се предаде на Летните хора. Техните архиви показват, че всяка минала Снежна кралица е правила опит по някакъв начин да запази властта и царуването си непокътнати от Промяната. По някакъв начин това момиче влизаше й плана на кралицата. Тя беше сигурна в това. По невнимание бе провалила този план. А Еъриенрод не беше човек, който да остави такава небрежност ненаказана. Тя си отмъсти на полицейските сили чрез Лускед. Джеруша беше сигурна в това, както бе сигурна, че никога не ще може да го докаже. Но би могла да открие кой го е извършил… ако кралицата не й отмъсти преди това.

Джеруша преглътна познатата буца, събрала се в гърлото й от напрежение. Тя беше виновната. Ако Еъриенрод трябваше да отмъсти на някого, това бе тя. Цяла седмица Джеруша не можеше да се храни и да спи, изплашена от онова, което се случи на Лускед и което вероятно очакваше и нея. А може би това е част от наказанието: чакането. О; богове, не би могла да понесе да свърши по такъв начин…

Инспектор.

Тя трепна от шока на завръщането в реалния свят. Замига по посока на коридора, водещ към нейния кабинет, и видя разтревоженото лице на Гъндалийну.

— О-о… Б.З., какво правиш тук?

— Чакам вас — той погледна през рамо към нейния кабинет, след това към нея, а лицето му изразяваше безпокойство. — Инспектор, командирът е във вашия кабинет, а също и главният съдия. Не зная за какво са се домъкнали, но си помислих, че е добре да ви предупредя.

— Главният съдия? — Стените отразиха озадачения й глас. — Лайно! — Тя затвори очи. Изглежда, че чакането свърши.

Гъндалийну вдигна вежди.

— Знаете ли за какво е дошъл?

— Не съвсем — тя поклати глава и почувства как в стомаха й се сви студена топка. Главният съдия стоеше начело на чуждоземната юридическа система на Тийумат. Той беше единственият човек, който можеше да заповядва на командира на полицията. Нямаше причини, поради които той да дойде в нейния кабинет… съществени причини. Значи това беше отмъщението на Еъриенрод. Дали вече не беше издадена заповедта й за уволнение или арест — по обвинение в корупция, насилие или сексуална перверзия? Хиляди кошмарни мисли за несправедливи обвинения минаха през главата й, докато стоеше в тихия коридор. Може би, все пак, трябваше да се кача сутринта на онзи кораб.

— Благодаря ти за предупреждението, Б.З. — Гласът й прозвуча жалък и далечен.

— Инспектор… — Гъндалийну се запъна, а очите му изразяваха въпроса, който той не посмя да изрече.

— По-късно. — Тя пое дълбоко дъх. — Питай ме по-късно, когато ще мога да ти отговоря. — Тя продължи по коридора и с всяка крачка съзнаваше, че това е най-смелата й постъпка в живота.

Видя ги през стъклото на вратата, преди те да я видят. Мантагнийс, бившият главен инспектор, сега изпълняващ длъжността командир на полицията, седеше и потупваше по нейния терминал със зле прикрито неудобство. Застарелият Главен съдия седеше на стола с мрачно достойнство, облечен в официалната си дреха със затворена яка. Тя почувства как ръката й отмаля, когато натисна дръжката на вратата.

И двамата мъже станаха при влизането й. Това беше толкова неочаквано, че тя се ококори. Все пак успя навреме да дойде на себе си и да вдигне ръка за поздрав.

— Командир! Ваше благородие! — Главният съдия отговори на поздрава й. И двамата останаха прави. Джеруша се питаше дали от някакво съдебно кавалерство не я чакаха да седне първа. Тя погледна зад гърба си, но не видя стол. — Моля… не стойте прави заради мен. — Изисканият й тон прозвуча някак фалшиво в малкото пространство на кабинета. Не си направи труда дори да се усмихне при поканата.

Мантагнийс излезе иззад бюрото и с жест й предложи нейния собствен стол. От гнева, изписан в очите му, кожата й настръхна. Той беше кареумовец, както и Главния съдия — кареумовците обикновено заемаха високи постове на чуждестранна служба. Нищо чудно, след като техният свят беше доминиращ. Тя знаеше, че на Кареумов жените се радваха на относително социално равенство, тъй като тяхното общество ценеше повече умението и класовото положение, отколкото чисто физическата сила. Но чуждестранната служба, в която бяха включени множество доброволци от по-малко развитите светове, изглежда също привличаше по-назадничавите и автократични кареумовци — в това число и Мантагнийс. Тя не знаеше нищо за Хованес, Главния съдия, но в изражението му не можа да прочете нищо окуражително. Джеруша отиде зад бюрото и седна на стола си. Чувството за собствена територия малко я успокои. Обходи с поглед стените и повече от всеки друг път съжали, че кабинетът й няма прозорци.

Те все още стояха прави.

— Вероятно се учудваш защо сме дошли, инспектор Палу Тийон — каза Хованес с безмилостна баналност.

Тя изпита неочаквана, чудовищна нужда да се изсмее. Това вече може да се отбележи като най-сдържаното изказване на хилядолетието.

— Да, разбира се, че се учудвам, Ваше благородие. — Джеруша сложи ръце върху сивата апаратура за достъп до терминала и гледаше как кокалчетата на пръстите й побеляха, стиснати в молитвен жест. Тя съгледа на един от ъглите на бюрото омачкан пакет и прочете върху него името си. Помисли си, че почеркът й е непознат. Името беше написано с правописна грешка. Надяваше се това да е бомба.

— Разбрах, че… предишният командир Лускед и семейството му днес са напуснали Тийумат. Изпратихте ли ги?

— Да, Ваше благородие. Заминаха по разписание.

— Нека боговете да ги пазят. — Той погледна тъжно старите, замърсени теракотени плочки на пода. — Как можа този човек да стори това на семейството си и на доброто си име!

— Ваше благородие, не мога да повярвам… — Тя почувства враждебния поглед на Мантагнийс върху себе си и се запъна. Те искаха тя да повярва, той не беше кареумовец.

Главният съдия се загърна в якето си. Джеруша придърпа скришом яката на своята туника. Тя се изненада, като видя, че се чувства неловка. Кареумовци бяха създадени да носят униформа. Хората от Ню Хейвън се чувстваха неудобно в униформено облекло.

— Както знаете, инспектор, заминаването на Лескуд ни оставя без официален ръководител на полицейските сили на Тийумат. Естествено, от морални съображения ние искаме да попълним поста колкото се може по-скоро. Отговорността за това лежи върху мен. Но, разбира се, политиката на Хийгемъни винаги е била да се оставят местните владетели сами да избират лицата, с които да работят най-тясно.

Джеруша се облегна на стола, когато изразът на Мантагнийс стана още по-мрачен.

— Снежната кралица помоли… настоя… да назнача теб за командир.

— Мен? — Тя се хвана за края на бюрото. — Това… това шега ли е?

— Огромна шега — каза мрачно Мантагнийс. — И ние трябва да я узаконим.

— Искате да кажете, че сте съгласни с това? Искате аз да приема този пост? — Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Разбира се, че ще приемеш поста — каза Хованес с беззвучен глас. — Ако тя смята, че така ще защити най-добре своя народ, така ще стане — завърши той, загатвайки, че Еъриенрод е избрала своето собствено наказание.

Джеруша леко се понамести на стола си и се наведе над бюрото.

— Вие ми заповядвате да стана командир. Значи аз нямам право на никакъв избор.

Мантагнийс тури ръце отзад.

— Ти нямаше нищо против, когато те направихме инспектор, само за да бъде доволна кралицата, вместо някой мъж, който заслужаваше това.

— За първи път открито се признаваше, че е била назначена заради кралицата. — Не вярвам й сега да откажеш да станеш командир на полицията само защото си жена.

— По-добре е, отколкото никога да не бъда повишена само защото съм жена. — Тя почувства как напрежението в гърдите й нараства толкова много, че се уплаши сърцето й да не спре. — Но аз не искам това! По дяволите, и аз като вас не обичам кралицата, не желая да бъда командир, ако това ще означава да бъда марионетка. — Уловка, това е само уловка!

— Това не зависи от теб, командир Палу Тийон… освен ако, разбира се, не подадеш оставка — каза Хованес. — Но аз ще се погрижа твоите съмнения относно способността ти да се справиш със задълженията си като командир да се запишат в досието ти.

Тя не каза нищо, неспособна да измисли един-едничък подходящ отговор.

Мантагнийс вдигна ръка към яката си и откопча отличителния знак, който явно се надяваше да носи вечно. Той го хвърли на бюрото. Джеруша протегна ръка тъкмо навреме, преди значката да се претърколи през ръба.

— Честито! — поздрави той почтително.

Тя наведе сковано глава. „Уволнен!… Инспектор Мантагнийс!“

Двамата мъже напуснаха стаята, без да кажат дума.

Джеруша седна отново на стола си. Значката на командир лежеше в дланта й. Това беше работа на Еъриенрод. Командир Палу Тийон… Кралицата бе решила да я пече на слаб огън, беше я подложила на изпитание, чрез което да провали нейната кариера.

Според Бастард Боутман тя не бе приела да стане полицай от слабост или страх. Значи сега тя беше командир Палу Тийон. По дяволите, тя ще направи всичко, което длъжността й позволява! Бавно вдигна ръка и закачи отличителния знак на яката си.

— Ако мислите, че ще се проваля, ако мислите, че ще ме смажете — каза тя високо на Кралицата на Въздуха, — това е втората ви грешка. — Ръцете й обаче трепнаха. Няма да се проваля! Аз съм толкова добра, колкото и всеки мъж! Тя почувства болката от стари рани, които разколебаха нейната увереност.

Джеруша отвори чекмеджето пред нея и взе кутия йести. Но пред очите й се мерна образа на агонизиращия Лускед и тя отдръпна ръка. Затвори чекмеджето. След неговата свръхдоза реши никога да не се докосва до кутията с йести.

Погледът й отново попадна върху тайнствения пакет. Развърза връвта и свали кафявата обвивка, в която бе опакована една груба кутия. Приличаше на нещо, случайно открито в някой ъгъл на търговски кораб. Не можеше да си представи кой ли ще да е този, който е решил да го изпрати на един полицейски инспектор.

Джеруша отвори кутията и внимателно извади съдържанието. Беше раковина, голяма колкото двете й шепи. Един шип от гребена й беше отчупен. Имаше цвят на изгряващо слънце, а повърхността й беше грижливо полирана. За последен път я бе видял на дъската над огнището в къщата на Енгенит ран Ахейш Мироу, когато стоеше там и слушаше как пращи огънят в огнището и спокойно си пиеше чая, който. Енгенит бе настоял да вземе, преди да тръгне за Кареумов. Тя си спомни съвсем ясно за този изненадващо спокоен момент и напрежението й изчезна. Странното беше, че единственото приятно служебно посещение, което можеше да си спомни за десет години, бяха тези петнадесет минути, прекарани в компанията на човек, който вероятно беше нарушител на закона.

Тя опипа вътрешността на раковината с пръсти, после прегледа и кутията. Не намери никаква бележка. Въздъхна без да е сигурна какво с очаквала, но се почувства разочарована, че не намери нищо.

— Честито повишение, Гейа Джеруша — каза тя уморено. Вдигна раковината и затвори очи. Доближи я до ухото си, както я бе унил Енгенит и заслуша гласа на морето.