Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Snow Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Джоан Д. Виндж. Снежната кралица

ИК „Бард“, София 1993

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Николова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне

3

„… Времето на Промяната настъпва! Лятната звезда осветява пътя на нашето спасение…“

Муун стоеше на дока, забулена от полумрака на зазоряването. Обгърнала с ръце тялото си, тя потрепери от студа, вятъра, ледената мъгла и мъката. Дъхът, задържан в гърдите й, докато почувства болка, излезе като бял облак от устата й и се разсея в синия полъх на морето като дух, като душа, напускаща безжизнено тяло. Няма да заплача. Тя избърса бузата си.

Трябва да се приготвим за Края и за новото Начало!

Тя се обърна и се загледа в обвития с мъгла тунел на кея, където се виждаше гърбът на отминаващата й баба, когато викът на ненормалния старик се разби в нея като вълна в пясъчен замък. О, млъкни, дърто плашило…, промърмори тя, а гласът й потрепери от безпомощен гняв, от който й се искаше да заскимти. Баба й се обърна, погледна я и на старческото й лице се изписа съчувствие. Муун отмести поглед, засрамена от собственото си възмущение. Една сибила не казва такива неща; сибилата е мъдра, силна и състрадателна. Тя свъси вежди. Но аз все още не съм сибила.

Ние трябва да изгоним дяволите между нас — ние трябва да изхвърлим техните идоли в морето. Дафт Нейми вдигна ръце нагоре, разтърси юмруци към забуленото в облаци море. Тя видя как оръфаните ръкави на замърсената му мантия се завърнаха назад. Около него кучетата лаеха и виеха, но стояха на безопасно разстояние. Той наричаше себе си „Пророк на Лятото“ и обикаляше от остров на остров, проповядваше словото на богинята такова, каквото го бе чул, изопачено от ехото на божествена лудост. Когато беше малко дете, тя се страхуваше от него, докато майка й не й каза, че не трябва да се страхува; и му се присмиваше, докато баба й не й каза да не прави това; и се смущаваше от него, докато един ден тя разбра, че трябва да го понася. Но днес нейното търпение не беше подчинено на всички тези съображения… Но аз все още не съм сибила!

Бе чувала да казват, че Дафт Нейми бил по рождение Зимен човек. Бе чувала, че някога той бил неверник любител на техниката… че нарушил природния закон, като пролял кръвта на една сибила. Че богинята го наказала, като му отнела разума. Че по този начин той изкупвал своето опрощение. Трилиственикът, носен от сибилите, беше предупреждение срещу оскверняване, срещу навлизане в свещена зона. Говори се, че убийството на сибила се наказва със смърт, че любовта със сибила се наказва със смърт, че да бъдеш сибила означава смърт… и се има предвид смърт в живота. Смърт за убийство на сибила…

Това е грешник, който се кланя на фалшиви богове! Вижте го! Съсухрените ръце на Дафт Нейми се извиха обвиняващо.

Главата на Спаркс се показа в края на кея и започна да се изкачва по спуснатия трап[1]. Когато погледът му се спря на старика, а после и върху нея, лицето му изразяваше омраза и решителност. Смърт за любов със сибила…

Муун поклати глава в отговор на едно друго неизречено обвинение. Но очите му отново се отместиха от нея и се насочиха към баба й — с това той й показа всичко онова, което бе обичала и което щеше да изгуби. Най-после тя разбра какво имаха предвид, когато казваха, че да бъдеш сибила, означава смърт.

„Но аз все още не съм сибила“. Думите останаха неизказани.

Някой отдолу извика Спаркс. Той се обърна и отговори нещо, преди да се обърне към тях — висок, бледен, решен. Приливът се оттегляше. Водата в залива лежеше далеч под кея. Единственото, което тя можеше да види оттук на кораба на Зимния търговец, който щеше да го отведе, беше върхът на мачтата, приличаща на показалец.

— Да, мисля, че това е всичко. Нещата ми се на борда. Корабът е готов да отплува. — Той погледна в краката си и пристъпи неуверено. Говореше само на баба си: — Предполагам… предполагам, че трябва да се сбогуваме.

Подготви се за Края!

— Спаркс… — Бабата протегна ръка, погали го по бузата. — Сега ли трябва да заминеш? Почакай поне докато се върне от море леля Леларк.

— Не мога. — Той тръсна глава. — Не мога. Сега трябва да замина. Искам да кажа завинаги… — Сякаш се страхуваше, че ако почака до утре, ще може твърде лесно да се раздели завинаги.

— О, мое любимо дете… мои любими деца. — Бабата протегна смутено и другата си ръка и прегърна и двамата, така както бе правила откакто се помни. — Какво ще правя без вас? Вие бяхте единствената ми утеха, откакто почина вашият дядо… Трябва ли сега да изгубя и вас, да изгубя наведнъж и двамата? Зная, че Муун трябва да замине, но…

Разкай се, грешнико!

Муун по-скоро почувства, отколкото видя как Спаркс стисна зъби когато вдигна глава и видя Дафт Нейми.

— Нейната съдба изисква целия й живот, както и моя, бабо. Аз просто не знаех, че те ще ни отведат по различни пътища. — Ръката му стисна чуждоземния медал, сякаш даваше обет. Той се отдели от тях.

— Но в Карбънкъл! — каза бабата. Думите й прозвучаха повече като клетва, отколкото като протест. Тя поклати глава.

— Това е просто един град. — Той се усмихна, после сложи ръка върху завитото в шал старческо рамо. — Майка ми е ходила там, а после се е върнала с мен. Кой знае с какво ще се върна аз. Или с кого.

Муун се обърна настрана, стиснала ръкава на парката си, сякаш искаше нещо да удуши Ти не можеш да ми направиш това! Тя отиде до края на кея, погледна над парапета надолу, към отвесната, обрасла с водорасли стена на кея, а после към кораба на търговеца, който се полюшваше търпеливо. Тя пое дълбоко дъх, вдъхвайки влажния, солен, изпълнен с миризми на водорасли и риба въздух… долавяйки ромола на гласове, скърцане и плискане и шепота на вечното море. Така че тя не можа да чуе…

Идва Краят на твоя свят!

— Довиждане, бабо. — Гласът му затихна от една прегръдка.

Изведнъж над всичко онова, което видя и чу, което й беше страшно познато, сякаш падна някаква пелена на отчужденост, сякаш го виждаше за първи път… знаеше, че това не беше така и че се беше променило само нейното възприятие. Две солени сълзи потекоха по бузите й и полетяха, за да се слеят трийсет фута по-долу със солената вода на морето. Тя го чу да минава зад гърба й по посока на трапа, без нито за секунда да забави своя ход.

— Спаркс! — Тя се обърна и застана на пътя му. — Без нито една дума…

Спаркс леко я отстрани, сякаш се страхуваше да се допре до нея.

— Всичко е наред. — Тя вдигна глава и като вложи известна гордост в гласа си, сякаш наистина се гордееше с това, каза:

— Аз все още не съм сибила.

— Не си. Зная това. И не защото… — Той млъкна и килна плетената си шапка назад.

— Но нали затова заминаваш. — Тя не можеше да си отговори дали това беше мнение или обвинение.

— Аха. — Изведнъж той сведе поглед. — Предполагам, че затова.

— Спаркс…

— Но само отчасти! — Той изправи глава. — Знаеш, че това е вярно, че винаги ме е привличало, Муун. — Той обърна поглед на север, към Карбънкъл, в посоката, от която идваше вятърът. — Трябва да разбера какво ми липсва.

— А може би кой? — Тя прехапа език.

Той вдигна безразлично рамене.

— Може би.

Тя поклати отчаяно глава.

— След като се върнах от моето избиране… няма да бъде различно, ние можем да бъдем заедно! — Аз мога да имам и двете, аз мога… — Всичко може отново да бъде така, както е било винаги. Както винаги сме желали да бъде…

— Хей, момче. — Гласът дойде отдолу, а ехото от вълноломната стена го повтори многократно. — Идваш ли? Приливът няма да ни чака цял ден!

— Една минутка! — Спаркс се намръщи. — Не, не може Муун. Ти добре знаеш това. „Смърт за любов със сибила…“ — Гласът му затихна.

— Това е просто суеверие! — Очите им се срещнаха. В този момент тя знаеше, че той споделя нейното разбиране на истината. Както винаги беше знаел и споделял: нещата никога няма да бъдат същите.

— Ти ще се промениш по начин, по който аз сега не бих могъл да се променя. — Пръстите му, стиснали парапета, побеляха от напрежение. — Аз не мога да остана тук, да остана такъв, какъвто съм сега. Аз също трябва да се променя. Аз трябва да израсна и науча… Трябва да разбера кой всъщност съм аз. През цялото време си мислех, че зная. Мислех, че ако стана сибила, ще мога да намеря отговор на всичките си въпроси. — Очите му се замъглиха от онова вълнение, което тя бе видяла за първи път, когато се върна при него там, в тайната пещера на Острова на Избирането. Беше нещо ново, нещо, за което й завиждаше, което я обвиняваше, което я отделяше от него.

— Тогава върви, ако наистина това е причината за твоето заминаване. — Тя се раздразни от тъмнината, изплаши се да се оттегли. — Но не го прави само от лошо чувство, защото си наранен или защото желаеш да ме нараниш. — Куражът й я напусна. — И недей да мислиш, че искам да ти преча, Спарки…

Той вдигна ръце, но когато тя протегна ръце към него, отново ги отпусна. Спаркс се обърна, клатейки глава без прошка или разбиране, дори без тъга. Той отиде към трапа и се спусна по нето.

Муун усети как баба й се приближи до нея и гледаше как Спаркс се изкачи на палубата на кораба и влезе в каютата, оттам премина на широката платформа, която съединяваше двата корпуса на кораба, и макар че продължаваха да стоят и гледат, той не се показа отново на палубата. Матросите прибраха въжетата, спуснаха платната от мачтите и попътният вятър ги изду.

С развиделяването мъглата започна да се вдига. Сега Муун виждаше канала, който водеше в открито море. Тя наблюдаваше как търговският катамаран става все по-малък, чу как заработиха неговите двигатели веднага щом напусна доковете на Летните хора. Най-после той достигна изхода на канала и се сля със стената от мъгла, изчезна изведнъж като призрак. Муун потърка очи, а после и лицето си и видя, че ръцете й са мокри от сълзи. Подобно на сомнамбул тя се обърна и погледна баба си, която стоеше до нея, дребна и прегърбена от тъга. Тя отмести поглед и видя рибарски мрежи и лебедки[2] по продължение на дока; видя стария, порутен от морето склад в началото на стръмната селска уличка. Някъде по-нататък беше тяхната къщичка… а малката им лодка лежеше на морския бряг и очакваше да я отведе от всичко онова, което й бе останало на този свят.

— Бабо!

Бабата я потупа по рамото. Видя как хлътналите й сиви очи се изпълниха с надежда и увереност.

— Е, дете мое, замина. Сега не ни остава нищо друго, освен да се молим отново да се върне. Сега богинята очаква и теб. Колкото по-рано отидеш, толкова по-рано ще се върнеш при мен!

Тя хвана Муун за ръка и двете тръгнаха покрай кея.

Поне този лишен от майка смахнат старец няма да бъде наоколо, за да те изпрати. Муун вдигна глава и видя с чувство на известно облекчение, че Дафт Нейми беше заминал по своя път. Баба й направи свещен знак. Бедния.

Муун стисна устни и усети как силата й се връща. Спаркс бе отишъл в Карбънкъл, за да я ядоса… да бъде проклета, ако замине след него със следващия прилив. Тя имаше своя собствена съдба, свое предопределение, в очакване на което бе прекарала половината си живот. Красотата на това призвание изпълни цялото й същество. Тя започна да крачи по-бързо и да подтиква баба си напред.

Бележки

[1] Трап — стълба на кораб.

[2] Лебедка — машина или ръчно приспособление за подемане и за преместване на товари.