Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Snow Queen, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Георги Стоянов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2009)
Издание:
Джоан Д. Виндж. Снежната кралица
ИК „Бард“, София 1993
Редактор: Балчо Балчев
Коректор: Емилия Николова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
История
- — Добавяне
6
— Какво имаш предвид, като казваш, че не знаеш какво се е случило с момчето? — Еъриенрод се наведе напред, втренчила очи в оплешивялата глава на търговеца. Пръстите й потънаха в меките облегалки на шезлонга като нокти на граблива птица.
— Простете ми, ваше величество! — Търговецът вдигна очи към нея. В погледа му се четеше уплахата на подгонен от хищна птица гризач. — Не мислех, че се интересувате от него, мислех че ви интересува само момичето. Казах му да отиде при Гедърфи на улица „Периуинкъл“, но той не е отишъл там. Ако искате да потърся из града… — гласът му потрепери.
— Не, не е необходимо — тя се опита да изглежда спокойна, тъй като не желаеше старият човек да се чуди как да поправи сторената грешка. — Моите методи са по-добри от твоите. Ако реша, че ми трябва, сама ще го намеря. — И мисля, че ще го сторя. — Ти каза, че той е решил да дойде тук, защото… Муун… била станала сибила, а той бил отхвърлен? — Колко трудно е да наричаш себе си с друго име. — Той какво очаква да намери в Карбънкъл?
— Не зная, ваше величество — търговецът въртеше в ръце края на колана си. — Но както навярно ви казах, те се били врекли един на друг винаги да бъдат заедно. Предполагам, че гордостта му е засегната от това, че не е могъл да бъде заедно с нея в онзи фокус-мокус. И баща му е чуждоземец, има медал от него, който винаги носи на врата си… Предполагам, че е просто любопитен.
Тя кимна, без да гледа към него. Години наред й докладваше за двете деца, които растяха заедно и чиято детска любов беше обвързана с невидимите връзки на верността… Това може би трябваше да се използва, за да примамят момичето в Карбънкъл и да я отклонят от езическото сибилско поприще. Тя не можеше да вини момичето, че се стреми към най-високата чест в нейния ограничен свят; това само доказваше, че те бяха една плът. Но нейната фиксидея я правеше невъзприемчива, когато търговецът се опитваше да предизвика у нея интерес към техниката на Зимните хора, макар че такъв интерес бе открил у момчето. Може би причина за това беше неговият чуждоземен баща. Но Муун не бе отблъснала своя братовчед заради любовта му към техниката, както това би сторил всеки истински Летен човек. Това бе подтикнало Еъриенрод да толерира тяхната дружба с надеждата, че този, макар и много слаб контакт с техниката ще подготви Муун за нейната съдба. Добре поне, че не бе забременяла от него — дори и Летните хора отглеждаха противозачатъчни билки и знаеха как да ги употребяват. Ако тя бе тук, в двореца, и я чакаше…
— Сигурен ли си, че Муун сега се „обучава“ с онези сибили на техните острови? Ще бъде ли тя в безопасност там?
— В такава безопасност, в каквато може да бъде всякъде другаде в Лятното царство, ваше величество. Дори когато отново отида там, тя може да се е върнала в Нейт.
— И ти твърдиш, че сибилите, които си видял, не са умопомрачени? — гласът й стана остър. Беше се надявала да доведе момичето тук, преди да има възможност да се зарази от сибилската болест. Сега вече бе много късно.
— Не, ваше величество — той поклати глава. — Те напълно контролират настроението си. Никога не съм виждал, сибила, която да не може да го контролира. — Липсата на страх у него я поуспокои.
Еъриенрод разглеждаше фреските на стената над главата му. Докато момичето беше нормално, нищо друго нямаше значение. Заболяването дори можеше да бъде един плюс, една защита, ако то можеше да накара Летните хора да й вярват. Тя отново погледна търговеца.
— Значи ти ще й занесеш една бележка от нейния братовчед, която аз ще ти дам. Искам тя да дойде в Карбънкъл по собствена воля. Летните хора никога няма да допуснат някой да отвлече сибила.
Търговецът наведе глава. Тя не можеше да види какво беше изражението на лицето му, макар че той леко трепна.
— Но, ваше величество, ако тя е станала сибила, може би ще се страхува да дойде в града.
— Ще дойде — Еъриенрод се усмихна. — Познавам я. Ще дойде. — Ако тя смята, че нейният любим е в опасност, ще дойде. — Ти ми служи добре (тя разбра, че беше забравила името на мъжа), търговецо. Ти заслужаваш награда. — Богове, сигурно остарявам. Усмивката й леко се промени. Тя натисна една поредица от светлинни ключове, вградени в страничната облегалка на шезлонга. — Мисля, че ще намериш дълговете си за новия ти търговски товар опростени.
— Благодаря ви, ваше величество! — Тя видя как отпуснатото му лице се залюля, когато се поклони. Мразеше гледката на грозотата, причинявана от старостта, докато съзнанието за собствената й неподвластност на времето й доставяше удоволствие.
Тя го отпрати, без дори да го предупреди да не говори за срещата. Беше й далечен, но верен роднина. Може би той се чудеше на тази странна закрила, но тя знаеше, че никога няма да я пита или да я издаде. Особено когато бе възнаграден така богато.
Тя стана от шезлонга в малкия си кабинет, отиде до вратата и дръпна настрани инкрустираното пано. Откри малко неочаквано, че Старбък я чака в по-широката зала отзад. С него бяха хрътките му — хрътки амфибии от Тсие-пун, които бяха идеални за надхитряне на нимфи. Хрътките стояха скупчени в далечния край на залата, размахваха крайници с пипала и грухтяха в несвързан разговор.
Старбък стоеше там със своето обичайно нахалство до масивната Саматанска маса, много близко до лявата й страна, много близко до вратата. Тя се чудеше дали не подслушваше. Реши, че сигурно е подслушвал, но вероятно това нямаше да има значение.
Старбък беше с качулка на главата и все още в черни дрехи, но вместо дворцово облекло — утилитарен[1] костюм, по който бяха закачени ловни принадлежности. Когато се изправи, върху ловния му нож падна лъч светлина. Той се поклони с подобаващото благоприличие, но не преди тя да види в неговите тъмни очи въпросителния му поглед.
— Тръгваш ли вече? — в гласа й се почувства студенина.
— Да, ваше височество. Ако това ви доставя удоволствие! — Тя долови нотки на ритуал, изпълняван между равни.
— Доставя ми много голямо удоволствие. — Да, страхливецо, мой свръхсекретен ловецо. Ти не си първият, нито пък ще бъдеш последният. — И колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-добре. Този път ще ловуваш в резервата с Уейъуейс, нали?
— Да, ваше величество. Времето е добро и ще се задържи. — Той се поколеба, после пристъпи към нея. — Пожелай ми сполука в лова. Погали я по рамото. После вдигна маската си, тя притегли лицето му към своето и го целуна, което беше обещание за по-голяма награда.
— Наслука.
Той кимна, обърна се и тръгна към дъното на залата. Еъриенрод гледаше как Старбък подбра хрътките и тръгна на лов за живот и за смърт.