Сюзън Джонсън
Любов извън закона (8)

Глава осма

Както по-късно се оказа, Харолд Годфри не ги очакваше, тъй като знаеше, че Джони Кари е твърде разтревожен за съдбата на по-малкия си брат. Елизабет нямаше нищо против да тръгнат навреме и скоро групата войни, Джони и тя се оказаха на уговореното място и уречения час.

Конниците се подредиха успоредно един до друг на откритото плато на Раундтри и зачакаха появата на англичаните. Духаше остър северен вятър, който обещаваше дъждовно време. Ниско в краката на конете се стелеха на талази остатъци от утринната мъгла, пропълзяла откъм близкото езеро. Слънцето бе скрито зад скупчените по небето сиви облаци и лъчите му докосваха само върховете на далечните дървета, които сякаш подпираха небесния свод на хоризонта.

На около десетина метра от ездачите се виждаха Джони и Елизабет, които седяха мълчаливо на конете си. Бяха се сбогували още в леглото и сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат мълчаливо. Странно, но и двамата изпитваха остро чувство на загуба — нещо, което отдавна не им се бе случвало, тъй като умееха да прикриват и да потискат емоциите си. Колкото и парадоксално да беше, и двамата си мислеха за едно и също — дано групата от Харботъл да закъснее или изобщо да не се появи. И двамата усещаха близостта и копнежите си като нещо ново и съкровено.

Джони отмести поглед от южния небосклон, откъдето се очакваше появата на конниците на Годфри, и се обърна към Елизабет. Почувства се толкова привързан към нея, че изведнъж разбра как броените минути, които им оставаха да бъдат заедно, изтичат безвъзвратно. Скоро щеше да настъпи моментът, когато всичко щеше да изгуби смисъл и тя щеше да си замине завинаги от живота му. Лицето й бе порозовяло от насрещния северен вятър. Така както беше, с качулка на главата и с приветливо изражение на лицето, Елизабет, въпреки леките бледосини кръгове под очите и умората в погледа си, приличаше на изящна порцеланова кукла.

— Прости ми, че те държах будна цялата нощ — тихо каза Джони и се пресегна, за да докосне ръката й. — Навярно си много изморена.

Усмивката, с която тя се обърна към него, и невероятното излъчване на невинност за сетен път го поразиха и Джони бе готов да я задържи за себе си. Инстинктивно наистина копнееше да нападне конниците, охраняващи Роби, и да запази Елизабет за себе си, като освободи насилствено брат си. Той не посмя да признае обхваналото го диво желание да я притежава. Тя също грижливо прикриваше собствените си объркани чувства и вълнение.

— Умората ми не е изтощителна, а приятна — призна Елизабет, — затова няма смисъл да се извиняваш.

Тонът, с който тя изрече тези думи, бе толкова спокоен и равнодушен, сякаш току-що бе похвалила гостоприемството му по време на вечеря.

Това помогна на Джони да се върне към реалността.

— В такъв случай — каза той безучастно с тона на мъж, абсолютно уверен в своите способности да притежава всяка жена, която пожелае, — не ми остава нищо друго, освен да запазя малките си резерви от галантност за предстоящия сблъсък с баща ти. Ще ми трябват доста усилия да събера всичката вежливост, на която някога са ме учили, за да не го удуша на място. — Единствено усмивката на Джони смекчи донякъде ужасяващия смисъл на думите му.

Елизабет също се усмихваше. Странно, но Джони притежаваше някакво невероятно умение да очарова и разведрява хората, дори и в най-тежката ситуация. Може би причината бе в тази негова обаятелна, открита усмивка.

— Не се бой, брат ти е жив и здрав — увери го Елизабет. — Баща ми твърдо е решил да се възползва от наследството ми.

— Дано всичко при теб бъде наред — каза Джони и в гласа му пролича истинска неподправена загриженост. Той добре познаваше грубия безскрупулен нрав на Харолд Годфри.

— Парите ми са добре скрити. Хотчейн знаеше що за стока е баща ми и го разбра твърде рано.

— Особено след приключването на сватбената ви церемония — отбеляза сухо Джони.

— Прав си.

— Значи си убедена, че ще бъдеш в безопасност? — попита той отново и сам се зачуди от загрижеността си. Досега нито една жена не го бе интересувала повече от това, дали може да му послужи добре в леглото.

— Вече не съм на шестнайсет — прошепна Елизабет.

Джони повдигна шеговито едната си вежда и каза:

— Това действително не мога да оспоря.

— Вие сте извънредно надарен в областта на любовните авантюри, господарю мой — каза Елизабет и усети как цялото й същество се разтърси от вълнение. Тя неприкрито се възхити на великолепното му атлетично тяло. Беше облечен с кожени бричове, наметало и високи ботуши, предназначени за езда. Косата му свободно падаше върху раменете и Джони имаше вид на мъж, комуто е непознат вкусът на загубата или поражението.

— Бих могъл да призная, че вие дори ме превъзхождате, лейди Греъм — каза Джони и повдигна леко веждите си.

— Това комплимент ли е? — запита Елизабет, сякаш почваше някакъв малък флирт с Джони и се опитваше да разсее меланхолията от предстоящата им раздяла. Едновременно с това хвърли поглед към неговите сияещи усмихнати очи и добави: — Нима добре възпитаните светски дами би трябвало да обсъждат такива интимни въпроси?

— Определено е комплимент, скъпа Бетси — увери я Джони, наричайки я по начин, по който само веднъж се бе обърнал към нея по време на отминалата любовна нощ. Очите му продължаваха да следят всяко нейно движение и реакция. — Що се отнася до добре възпитаните дами… — При тези думи Джони я погледна в очите и докато се чудеше как да й отговори, двамата бяха обхванати от невероятно въодушевление. В този миг на хоризонта се появиха англичаните. Те бързо забравиха за какво бе разговорът им и поводът, който ги бе довел на това място, измести веселото настроение.

— Извини ме — каза Джони с невероятно хладен тон и се пресегна към поводите на коня й, като поясни: — Налага се да бъдем бдителни… — На лицето му нямаше и помен от чаровната усмивка. Видът му бе крайно сериозен и задълбочен. Той повдигна свободната си ръка и махна към своите воини да се приближат.

Пред очите й мъжът, с когото предишната нощ се беше любила до захлас, сега се превърна отново във владетеля на Рейвънсби. Нямаше и следа от неговата нежност и галантност. Изражението на лицето му бе мрачно, той издаваше командите си като човек, който не е свикнал да му се противоречи. Джони зорко наблюдаваше редиците на англичаните, докато търсеше сред тях брат си Роби. Когато най-после го съзря по средата на конницата, Джони тихо промърмори: „Слава богу!“. Докато англичаните наближаваха, той придърпа поводите на коня на Елизабет и ги нави още веднъж около ръката си. След това се обърна към войните си и нареди:

— Всички да наблюдават този измамник Годфри. Също така обърнете внимание на мъжете от крайните редици. Не бива да ви убягват никакви странни знаци с ръце, които враговете ни могат да си разменят. Не можеш да се довериш на нито един проклет англичанин. Те никога не държат на думата си.

Елизабет си помисли, че той напълно е забравил за нейното съществуване. Беше забравил за изминалите шест дни и за последната нощ. Враждебността и омразата между шотландци и англичани бе толкова безгранична и с такива дълбоки корени в историята, че можеше да измести всякакви други интимни чувства. Елизабет си помисли, че в този момент тя би могла да бъде най-обикновен добитък или друга подобна стока, която се заменя срещу нещо, например кобила с висока стойност, открадната по време на среднощен обир.

— Роби изглежда добре — отбеляза някой от групата на Джони.

— И дано наистина да е добре — каза Джони с остър и решителен тон.

— Интересно защо около едната му ръка е увит женски шал — отбеляза друг от воините с изненадан глас.

— Дори е усмихнат — подметна трети.

Сред хората на Джони се разнесе тих смях.

— Очевидно англичаните са били доста гостоприемни — отбеляза Адам Кари.

— Навярно писмото на Хамилтън е облекчило престоя му в затвора на Харботъл — предположи Джони.

Херцогът на Хамилтън, подозиран в доста близки взаимоотношения с англичаните, въпреки че сам не признаваше това, бе написал едно писмо до Годфри, в което го молеше затворничеството на Роби да бъде максимално облекчено.

— Нали ти се погрижи да намалиш дълговете на Хамилтън.

— Имаме късмет, че той винаги се нуждае от пари.

В този момент Роби размаха ръка ентусиазирано, очевидно без никакви признаци на ограничение или насилие над него, при което дамския шал се развя на вятъра. На лицето на Джони най-после се появи жизнерадостна усмивка.

При приближаването на Роби Кари, Елизабет бързо забеляза, че двамата братя изобщо не си приличаха. Мъжът, яздещ отстрани на баща й, въобще не бе по-млад вариант на едрия, силен и очарователен мъж, който стоеше до нея. Напротив, Роби Кари имаше къдрава ръждивочервена коса, опънато като струна тяло на младеж, неспокойна и неограничавана с нищо енергична натура и лице на трубадур. Имаше нещо по-нежно и изтънчено в неговия външен вид и Елизабет си помисли, че той по някакъв начин приличаше на ренесансов принц. Беше толкова елегантен и загадъчен. В този момент той се усмихна.

Джони на свой ред му отвърна с лъчезарна усмивка и това бе единственото нещо, по което двамата си приличаха.

— Готови ли сте? — попита Джони със силен глас воините, строени около него.

— Ние наблюдаваме тила. Останалите държат англичаните на мушка — измърмори Кинмънт.

Джони кимна с глава и сбута леко коня си, като внезапно придърпа поводите на коня, на който беше Елизабет. Докато се придвижваха бавно, краката на двамата се докосваха непрекъснато поради близостта на двете животни.

Джони сякаш не забеляза това, докато Елизабет мигновено усети силния му крак и в спомените й изникна образът на мускулестото му здраво тяло. Мислите й изцяло се върнаха към предишната нощ и тя сякаш почувства топлината му. После тя си спомни неговите грациозни движения и начина, по който мускулите му тръпнеха под нейните нежни ласки. Нощта, прекарана в прегръдките на Джони Кари, завинаги щеше да остане в нейните спомени. Неговата страст, силата, изкусителната му усмивка, грейналите от радост очи и щедростта, която той й дари с неизпитано досега удоволствие. Елизабет погледна още веднъж към него, сякаш за да запечати завинаги образа му в сърцето си.

За пореден път я порази неговата изящна мъжка красота, блясъкът на дългата му коса, безупречният профил на лицето му, очертан на фона на пепеливото облачно небе, енергията, която широките му рамене излъчваха, изпъкналите мускули и стегнатите му ръце под коженото наметало, прикриващо вълнената риза от шотландско каре. Всичко у него говореше за непобедимост, невероятна мъжка сила и непоколебим дух. Колко далечен и абсолютно самотен изглеждаше сега Джони. Сякаш отдавна я бе заличил от живота си.

Както предварително бе уточнено в преговорите, Годфри и Джони трябваше да се отделят от придружителите си и да яздят напред заедно със своите заложници.

Управителят на английската крепост „Харботъл“ бе огромен мъж с бледа кожа, симпатичен, невероятно запазен и напълно във форма, при все че вече бе над петдесетте. Благодарение на старанията на най-добрия фабрикант на оръжия в Лондон, отпуснатите части от тялото на Годфри, който бе водил разгулен живот поне в продължение на трийсет години, бяха сполучливо прикрити под елегантно ушитите кожени дрехи и добре скроеното сребристо наметало. Въпреки че бе добър пълководец, той имаше подла и егоистична душа, без никакви скрупули или проява на честност и достойнство. Лъжец и измамник, властолюбив и алчен, поведението му напълно изключваше понятията чест, достойнство, преданост, справедливост или благодарност. Вече трийсет години Годфри действаше като типичен представител на кралския двор.

Невъоръжен, както и самият Годфри, но без наметало и шлем, Роби нехайно се клатушкаше на своя кон, малко след този на Годфри, а жизнерадостното му настроение бе в пълен контраст с мрачното, зловещо изражение на графа на Брусижън.

Тъй като рядко се бе сблъсквал с подобна ситуация, в която някой осуетява възможността безскрупулно да придобие каквото е решил, Харолд Годфри бе принуден, макар и с неохота, да признае поражението си. Той не само се беше разминал с възможността да получи тлъст откуп за Роби Кари, а на всичко отгоре бе позволил дъщеря му да бъде отвлечена от центъра на самата крепост „Харботъл“. Това определено го караше да потърси възмездие в близко бъдеще.

— Не си мисли, че това ще ти се размине току-така, Рейвънсби! — заплаши Годфри, когато спряха конете си на платото. При тези думи английският предводител автоматично потърси с ръка липсващия си меч, воден от враждебни чувства към шотландеца.

— Мисля, че би трябвало да се замислиш за собственото си положение, Годфри — иронично отвърна Джони.

— Временните обстоятелства го налагат — подметна бащата на Елизабет. — Всичко ще се пукне като сапунен мехур, подобно на наивните опити на вашия парламент да демонстрира патриотизъм.

— Ние поне още можем да минем за наивници, милорд — отвърна Джони с безсрамна любезност, — докато Англия е лишена от всякакви други черти, освен способността да мами. А сега, сър — прекъсна разговора Джони, който нямаше желание да разменя обиди със своя стар враг, — ето вашата дъщеря.

Джони искаше да си получи Роби и да приключи с всичко.

Годфри огледа внимателно дъщеря си. Засегнат от високомерието на Джони Кари, той запита с остър, пронизителен глас:

— Той причини ли ти зло?

Суровият и злобен тон на баща й я потресе. За пръв път Елизабет усети колко уязвима е, като се връща отново при него. В следващия миг тя си спомни, че на погребението на Хотчейн си бе дала обет да извоюва своята самостоятелност и независимост. Тя бързо възвърна самообладанието си и тихо отвърна:

— Не. Напротив, към мен се отнесоха с почести и достойно.

Нещо в гласа й накара Годфри да се усъмни. Той я огледа от главата до петите.

— Това не означава ли, че в скоро време на света може да се появи някое копеле, чийто баща е Джони Кари? — запита той сурово.

— Внимавай какво говориш и как се държиш, Годфри! — предупреди го Джони.

— Ще говоря с дъщеря си така, както намеря за добре — изсъска графът на Брусижън. — Начука ли я, Рейвънсби? Нали го правиш с всяка жена, която ти попадне?

— Обиждаш я — отвърна му Джони с абсолютно равнодушен и спокоен тон, уверен, че всяко последствие от тяхната любовна нощ, дори и негово дете, би било негова грижа, но не и на Елизабет. Тя бе толкова невинна. — Годфри, оттегли думите си веднага! — предупреди той с крайно вежлив тон. — И се извини за грубостта си, или ще трябва да платиш!

— Ти ли ще ме накараш да платя, арогантен глупако! — отвърна Годфри, чиято слава на извънредно ловък боец с меч не бе увехнала с годините. Беше се учил на фехтовка още като младеж заедно с баща си и досега мнозина се бояха от него. — Ааа — провлечено измънка графът. В гласа му нямаше и нотка на уплаха, а само увереност, че неговият опит и сила винаги ще надделеят над един младок. — Виж какъв галантен кавалер се намери да защити моята непорочна дъщеря. Напомни ми да те заключа за няколко месеца и ще видим дали няма и други причини за тази рицарска готовност да те закриля — каза той на дъщеря си.

Джони изобщо нямаше намерение да предизвиква Годфри; всъщност единственото му желание бе учтиво да разменят двамата пленници, без излишни разговори и емоции, като всичко приключи максимално бързо. Но днес Годфри сякаш бе решил да прояви най-грозните черти на долната си английска душица.

— Изненадан съм, че си способен да различиш такова качество като галантност, Годфри — провлечено каза Джони, — но тъй като очевидно си наясно, можеш да ме предизвикаш и да назовеш оръжията си. — Гласът на Кари бе станал леденостуден.

— Стига вече! — извика Елизабет. — Ако вие двамата бъдете така добри — продължи тя със саркастичен тон — да забравите поне за минута безплодните си опити да демонстрирате сила, можем да побързаме с размяната. Татко, искам да те предупредя — продължи тя, хвърляйки унищожителен поглед към баща си, който я бе продал едва шестнайсетгодишна на седемдесет и три годишния старик, за да му служи като робиня, — че само ако дръзнеш да ме пипнеш с пръст, няма да видиш и монета от богатствата ми. Освен това, ако го направиш, ще се принудя да наредя да те разкъсат жив. Моят личен телохранител Редмънд бе инструктиран от Хотчейн да направи точно това, само ако посмееш да ми навредиш.

— Аз бих се вслушал в думите на лейди Греъм, Джо — подхвърли закачливо Роби, проявявайки добро чувство за хумор, въпреки че цялата ситуация му бе крайно далечна и безинтересна. — Както виждам, тази жена овладя положението без помощта на мечове или други оръжия.

— Този Редмънд трябва да е доста добър? — попита Джони със сарказъм в гласа.

— Не си играй с мен, Рейвънсби! — предупреди го Елизабет.

Този безкомпромисен тон не му бе познат, въпреки че тя прекара цели шест дни в неговия дом. Сега той добре осъзнаваше какво са означавали тези осем години принудителен затвор в дома на Хотчейн Греъм — мъж, който не се славеше като добронамерен и отстъпчив.

— Както желаете, лейди Греъм — отвърна Джони с вежлив тон и добави: — Ваш покорен слуга, милейди! — След това той се поклони леко и продължи, като гледаше подигравателно Годфри, чийто гняв се бе поуталожил при споменаването на посмъртните закани на Хотчейн: — С вашето съгласие, ние с брат ми ще се оттеглим.

Роби бързо и смело се отвърза от своя придружител, погледна към брат си за одобрение и когато Джони му кимна, пришпори коня си надалеч от Годфри.

Само след секунда, щом се увери, че брат му е на безопасно разстояние от англичаните, без да продума повече, Джони пришпори собствения си кон и бързо настигна брат си.

Размяната бе осъществена. Краткото познанство между Елизабет Греъм и владетеля на Рейвънсби също бе приключило.

В този момент слънцето проби иззад тъмните мрачни облаци и огря местността с лъчезарна светлина, сякаш Бог благославяше онова, което току-що бе станало на поляната на Раундтри.