Сюзън Джонсън
Любов извън закона (19)

Глава деветнадесета

Докато в Голдихаус цареше истинско блаженство, в Лондон Харолд Годфри правеше всичко възможно, за да съсипе щастието на лорд и лейди Рейвънсби.

— Документите могат да се изфабрикуват и тук, в Лондон — казваше Годфри на своя пряк началник херцог Куинсбъри, слаб тъмнокос мъж на средна възраст.

Двамата се разхождаха в парка „Сейнт Джеймс“. Така нямаше опасност разговорът им да бъде подслушван от някой от прислугата. Не беше лесно да се разбере кой от тях е техен враг.

— Изнасилването може да се докаже много лесно пред съда — заяви Куинсбъри, — въпреки че няма да се отказваме и от обвинението в предателство.

— Тя вече е бременна — измърмори горчиво графът. — Дори и да се ожени за нея, ще поддържаме, че бракът е бил сключен насила.

— Няма нищо по-лесно от това да подкупим хора за свидетели — рече Куинсбъри.

— Както и да се погрижим за неудобните.

— Да, разбира се.

Херцогът се усмихна.

— А сега ми разкажи отново за всичко, което притежава Рейвънсби. А също и какви документи мислиш, че ще бъдат нужни.

Любезното поведение на Куинсбъри беше отчасти игра, отчасти — негова втора природа; той беше истински придворен. Но въпреки че при обикновен разговор от него лъхаше благоразположение, той не се спираше пред нищо, за да защити интересите си. Носеше се мълвата, че е извънредно алчен и в същото време пилее парите си. Владенията на Джони Кари, които щяха да бъдат конфискувани след обвинението в изнасилване, щяха да са добре дошли и да увеличат собствеността на херцога.

— Ако успееш да издействаш специално разрешение от кралицата, можем да започнем подготовката за делото. Присъствието на Рейвънсби ще бъде без значение за присъдата.

— Но ти би предпочел да присъства.

Куинсбъри знаеше за враждата между двамата мъже.

— Той има да ми плаща вече втори дълг. Или може трети, ако искам възмездие и за първото отвличане на дъщеря ми. Наистина ще ми достави удоволствие да го видя окован.

— Този мъж обаче е непредсказуем. Трудно е да бъде контролиран. Всъщност ти най-добре си запознат с безразсъдната му дързост.

Според мълвата Харолд Годфри беше замесен в смъртта на предишния граф на Грейдън. Когато Джони Кари едва седемнайсетгодишен пристигнал от Франция, за да поеме управлението на графството, той се отправил незабавно към Харботъл, застанал пред вратите на крепостта и предизвикал на дуел Харолд Годфри. Граф Годфри, който владеел до съвършенство фехтовката, приел охотно и едва не убил юношата. Но те се били в продължение на цял час и в крайна сметка младостта победила опитността. Харолд Годфри така и не успял да нанесе фаталния смъртоносен удар, въпреки майсторството си. И когато най-накрая Джони Кари допрял меча си до гърдите му, графът на Брусижън отрекъл да е имал каквато и да е връзка със смъртта на баща му. Изключително честен и все още незапознат с коварствата на този свят, седемнайсетгодишният граф Грейдън не можел да убие човека, който на висок глас твърдял, че е невинен. И го пощадил.

— Той се превърна в проклятието на живота ми — изрече ледено бащата на Елизабет, — както беше и с баща му преди това. Би ми доставило огромно удоволствие да го лиша от големите му богатства.

— Колко имения има? — заинтересува се Куинсбъри. — А корабите му… колко са?

— Около десетина, пръснати из Лоулендс. И четиринайсет кораба… освен новите два, построени в Холандия.

— Явно вече си проучил всичко — каза тихо херцогът. — Чудя се, дали бихме могли да не споменаваме за някои от способностите му? — И той погледна събеседника си, повдигайки леко вежди. — За момента…

— За да не се налага да губим толкова много при подялбата…

Куинсбъри се усмихна.

— Надявам се въобще да не се налага да делим — рече той. — Това ми напомня, че в момента са доста ядосани на Шотландия. Хейвършъм накарал перовете в Камарата на лордовете да обърнат внимание на заплахата от шотландския Акт за сигурност. Можем да се възползваме от разгорилите се страсти и желанието за мъст. Владетелят на Рейвънсби има връзки във Франция, роднини и посредници в няколко френски, холандски и белгийски пристанища. Предполагам, че е свързан и с френския двор. Нужни са ни писма — едно или две с подходящи подписи. Можеш ли да уредиш това?

— Ще ни отнеме известно време. След случая със Саймън Фрейзър миналата година не можем да си позволим да разчитаме на аматьори, трябват ни умели фалшификатори.

— Ще те свържа с човек от Европа, който може да ни помогне. Междувременно трябва да се заемем с обвинението в изнасилване. Няма никакво съмнение, че е похитил дъщеря ти. Колкото до връзките му с привържениците на Стюардите, ще ни трябва повечко време, за да скалъпим нужните доказателства. Той има много приятели в шотландския парламент, а и не съм сигурен, че бихме могли да го обвиним така лесно в предателство.

— Дори и приятелите му обаче не могат да го защитят от обвинението в изнасилване. Той е известен женкар.

— Колко добре ни устройва слабостта му към дъщеря ти…

— Не търси романтика тук — прекъсна го Годфри. — Този човек просто използва всяка възможност, за да си достави удоволствие.

— А дъщеря ти? Ще подпише ли жалбата срещу него?

Харолд Годфри замълча за миг. Знаеше, че независимият характер на Елизабет ще бъде сериозна пречка.

— Ще се погрижа да го направи — отвърна твърдо той.

 

 

През ноември събранието на Долната и Горната камари Уестминстър премина в непрекъснати разправии. Искаха Шотландия да бъде наказана заради Акта за сигурност, който Англия възприемаше като заплаха и обида, а въоръжената шотландска войска според англичаните беше доказателство за враждебните намерения на шотландците.

А когато перовете най-после се събраха на двадесети ноември, силата на всеобщата тревога, породена от Акта за сигурност, можеше да се разбере по това, че заседателната зала беше претъпкана с хора, желаещи да чуят речта на Хейвършъм, посветена на заплашителното поведение на бунтарски настроените шотландци.

На седми декември Камарата на лордовете се зае с обсъждането на мерките, които трябваше да се предприемат, за да бъде възпряна Шотландия. Репресивните мерки, решиха перовете, ще помогнат за по-бързото установяване на Закона за наследственото предаване на короната, но като най-голямата опасност за сигурността на Англия беше претендентът за престола, който в момента живееше във Франция. Съгласиха се с решението на лорд Халифакс всички шотландци, с изключение на тези, които живееха в Англия, Ирландия или колониите, както и служещите в армията и флотата, да бъдат обявени за чужденци, докато бъде създаден съюз или се уреди въпросът за наследственото предаване на кралската корона. Беше възложено на Адмиралтейството да изпрати крайцери, които да завладеят всички шотландски кораби, търгуващи с враговете на Англия. Настояваха кралицата да вземе незабавни мерки за защита на границата между Англия и Шотландия.

С други думи, английският парламент се зае с потушаване на опита на Шотландия да завоюва независимостта си.

Когато новините преминаха на север от границата, шотландците отвърнаха с явно незачитане на поредната проява на английската тирания.

 

 

Междувременно, без никаква връзка с бурните събития в Уестминстър, без да подозират за плановете на Харолд Годфри, синовете на Греъм от Редсдейл се бяха заели с изпълнението на собствения си план, за да си възвърнат частта от бащиното богатство, наследена от Елизабет. Веднага след завръщането си от Хексман те предявиха обвинение срещу младата жена, че е причинила смъртта на баща им с помощта на магии. Свидетелите по делото вече бяха обучени какво да говорят, нужната документация се беше задвижила по каналния ред и съдът щеше да се заеме с делото в най-скоро време. А дотогава братята Греъм щяха да подготвят участващите в този театър лица, така че да няма никаква опасност някой да обърка ролята си.

 

 

След сватбата младоженците разпределяха времето си между Трий Кингс и Рейвънсби. Заети с проектите на строежа, погълнати един от друг, те непрекъснато откриваха нови страни на любовта си. Джони получаваше непрекъснато информация за събитията в Уестминстър и не беше изненадан от тях, защото изобщо не бе очаквал, че английският парламент ще прояви разбиране към проблемите на Шотландия.

Един предобед в края на октомври, когато се връщаха от разходка, забелязаха спряла карета пред дома. Джони и Елизабет бяха прекарали сутринта заедно с Манроу, наблюдавайки изкопните работи, чиято цел беше да свържат няколко езерца в едно по-голямо. Есенният ден беше топъл и слънчев, паркът блестеше в живи жълто-кафяви багри.

— Първите ни гости — каза Елизабет. — Можеш ли да познаеш чия е каретата?

— Не съм сигурен — рече Джони, въпреки че я беше познал. — Но мисля, че съседите ни са решили, че е минало достатъчно време от сватбата ни, за да започнат да ни идват на гости.

Той забеляза с облекчение, когато срещнаха Данкайл Уили във вестибюла, че граф Лотиан придружава съпругата си. Въдиците му бяха подпрени на стената.

— Те са в салона на Юпитер, милорд — съобщи с официален тон Уили. — Очакват ви с графинята.

— Кои са те? — попита Елизабет.

Тя забеляза мигновения поглед, който Уили отправи към господаря си, и зачака с любопитство отговора.

— Калрос и Джанет Линдзи — отвърна Джони. Лицето му се беше превърнало в безизразна маска.

— За да ловят риба?

Прекрасните дълги въдици не можеха да бъдат сбъркани, макар че Елизабет трудно можеше да си представи сприхавата Джанет Линдзи да си позволи да се изцапа в плитчините на реката.

— Предполагам, че и да се запознаят с теб.

Тонът му беше неутрален, безизразен и той се запъти през вестибюла към южното крило на къщата, без да пуска ръката на съпругата си.

За част от секундата тя се поколеба дали да тръгне с него, тъй като споменът за последната й среща с графинята не беше от най-приятните.

— Доколко любезна трябва да бъда с твоята… — попита тя с нотка на сарказъм в гласа.

— Тогава не бях женен.

— Но тя беше — отбеляза тихо Елизабет. — Как се разбирате със съпруга й?

— С Калрос сме стари приятели.

— Явно е така — отвърна тя, — щом той така благосклонно се прави, че не забелязва как му слагате рога.

— Той не се е оженил за нея по любов.

— Нито пък тя очевидно.

— Това положение, както добре знаеш, не е изключение сред аристокрацията.

— Дали ще стоят дълго?

— Надявам се, че няма.

Джони въздъхна и забави крачка. Спря пред портрета на баща си, рисуван от Ван Дайк, и я придърпа към себе си.

— Съжалявам, скъпа — каза тихо той, а сините му очи издаваха вълнението му. — Ако зависеше от мен, нямаше да я пусна да влезе в дома ни. Страхувам се обаче, че всички в Роксбърг си ходят често на гости, което означава, че ще трябва да изтърпяваме граф и графиня Лотиан.

Елизабет се усмихна, съчувствайки на неудобството му и доволна от извинението.

— Не се притеснявай, няма да оскубя косите й или да издера силно гримираното й лице. Дотогава, докато си само мой и не трябва да те деля с нея — каза тя, като повдигна лукаво вежди, — мога да запазя добро разположение на духа.

Той се усмихна с облекчение.

— Все пак, за всеки случай, стой до мен — предупреди я той. — Не мога да ти гарантирам, че тя също ще е в добро разположение на духа.

— Сериозно ли говориш?

— Тя е непредсказуема — отвърна с непроницаемо изражение той.

Стана й неприятно, че съпругът й познава така добре тази жена, че знае такива интимни подробности. Елизабет не можа да се сдържи и подхвърли, за да го накаже:

— Не вярвам Джанет Линдзи да е по-опасна в гнева от Хотчейн.

— Не съм бил женен за нея — каза той.

— Нито пък аз по свой избор и желание. Не ми казвай само, че насила са те тласнали в обятията й.

Джони нямаше какво да отговори на това. Принудата никога не беше играла някаква роля в любовните му увлечения. Пое дълбоко дъх, за да потуши гнева си, след малко дълбоко въздъхна.

— Може би ще си тръгнат преди вечеря — измърмори той.

Те, разбира се, не си тръгнаха, за което Елизабет беше сигурна още по време на спора им. Тя знаеше, че хората като Джанет Линдзи не могат да се оттеглят с благородство, така както не можеха да се появят пред хора без грим.

Следобедът все пак премина приятно за домакинята, когато тя отиде с мъжете на риболов. Джанет предпочете да не излиза, от страх да не би слънцето да зачерни деликатната й кожа. Понесли кошницата за пикник, която беше приготвила за тях мисис Райд, малката група заслиза по леко наклонената поляна към реката, чиито лъкатушещи брегове бяха естествена граница на земите на Рейвънсби по протежение на десетина мили, като мъжете спокойно се разхождаха напред-назад край бавно течащите води на реката, преглеждайки въдиците си. Елизабет седеше на брега и се наслаждаваше на пасторалния пейзаж.

Дори и вечерята започна мирно. Младата жена се поздравяваше, че се беше справила така добре със странното положение.

Прислугата отнесе остатъците от първото блюдо. Темите на разговора бяха прозаични: добитъкът и реколтата в района, икономическото състояние сега, когато след двете гладни години бяха последвали други две с рекордно високи добиви, както и новините от парламента в Уестминстър.

Успокоена от фалшивото чувство за сигурност, Елизабет посрещна напълно неподготвена удара от забележката на Джанет Линдзи.

— Колко досадно трябва да е да си бременна — каза тъмнокосата жена, докато наблюдаваше Елизабет над ръба на винената си чаша. — Скоро ще станеш дебела и тромава. А сега сигурно повръщаш непрекъснато.

Елизабет остави вилицата си, като си мислеше, че вечерята все пак не можа да мине без неприятности. След това, преодолявайки обидата, си наложи помирителна маска и се усмихна.

— Всъщност никога не съм се чувствала по-добре… нито по-здрава.

— Не мислех, че децата те интересуват — обърна се Джанет към Джони.

Тонът й беше интимен и това вбеси Елизабет. Джони се пресегна към нея и взе ръката й в своята.

— И двамата очакваме с нетърпение това дете — каза той.

— Затова пък то ще се роди подозрително скоро след сватбата — изгука с фалшива усмивка графиня Лотиан.

— Достатъчно, Джанет — нареди кратко съпругът й. — Изпи доста вино.

За миг графинята сякаш се поколеба как да отвърне на мъжа си. Тънките й черни вежди се повдигнаха, а червените й устни се свиха в тънка права линия. Но граф Лотиан, много изискан мъж въпреки възрастта си, не допускаше думите му да бъдат пренебрегвани в редките случаи, когато налагаше нещо на жена си. Джанет бавно се облегна назад и театрално вдигна към него чашата си.

Тя повече не се включи в разговора, но си пийна добре по време на следващите блюда, поради което Джони предположи, че вечерта няма да мине и без други неприятни сцени. Джанет Линдзи беше човек, на когото не можеше да се разчита, експлозив, който всеки момент можеше да избухне.

След като прекараха възможно най-малкото време, което изискваше гостоприемството, Джони извини себе и Елизабет, посочвайки бременността й като причина за ранното им оттегляне. Семейство Линдзи щеше да пренощува у тях — обикновено явление между съседи, тъй като разстоянията между именията не бяха за пренебрегване, а лошите пътища правеха пътуването доста неприятно нощем. Те бяха нощували и преди в Рейвънсби, така че прислугата щеше да ги отведе в стаята.

— Надявам се, че няма да ни се налага да забавляваме прекалено много от бившите ти любовници — каза сякаш между другото Елизабет, докато влизаха в спалнята си. — Стават толкова глупави след десетата си чаша вино.

Целта на забележката й бе да го предизвика и Джони трябваше да отхвърли няколко от отговорите, които първо му дойдоха наум, докато намери един по-миролюбив. Тревожната истина беше, че в съседство настина имаше няколко дами, които влизаха в тази категория и които вероятно щяха да им гостуват в скоро време със съпрузите си.

— Съжалявам — каза простичко той. — Ситуацията наистина е дяволски неприятна.

— А аз как бих могла да се състезавам с нея в това състояние? — попита Елизабет, а раздразнението, което беше потискала цяла вечер, трептеше в гласа й. — Пияната кучка е права. Скоро ще съм дебела и тромава и ще бъда принудена да гледам как всички леки жени в Роксбърг флиртуват в дома ми с теб и правят намеци колко близки сте били.

Седнала пред голямото кръгло огледало, тя правеше физиономии на отражението си. Кръстът й наистина се беше поразширил, гърдите й се бяха поналели и това правеше тялото й да изглежда по-закръглено.

Джони се приближи откъм гърба й и каза тихо:

— Ти си по-красива от която и да е от тях. Обичам те много и те харесвам и бременна.

— Само така говориш.

Още докато му отвръщаше кисело, тя си помисли, че прилича на разглезено дете. Но след няколкото неприятни часове, през които беше наблюдавала порцелановата красота и изкусителните форми на Джанет Линдзи, се чувстваше ужасно.

— А тя се държи като уличница — добави тя навъсено.

„В това всъщност е нейната привлекателност“ — помисли си Джони, въпреки че интересът му към Джанет беше останал в миналото.

— Ще се погрижа да си тръгнат утре сутринта.

Младият мъж докосна леко ръката й. Като се извъртя настрани, Елизабет го погледна недоволно.

— Не мисля, че графинята има желание да си тръгва.

Джони отдавна се беше научил да не обръща внимание на раздразнението в женския глас.

— А защо да не си поговорим с Калрос тази вечер? — Гласът му звучеше успокоително. — Просто за да бъдем сигурни.

— Отново ли ще се видиш с нея?!

— Не. Господи, не. Иска ми се въобще да не бяха идвали. — Той погледна към часовника. — Във всеки случай Калрос трябва да играе билярд.

— А тя какво би трябвало да прави? — попита развълнувана Елизабет. — Какво правеше тя обикновено, докато Калрос играеше билярд? Може би те чакаше в стаята си?

Интуицията й беше забележителна, помисли си мрачно Джони, внезапно почувствал се виновен, нещо странно за мъж, който никога не бе страдал от подобни скрупули по повод всеизвестното си донжуанско поведение в миналото.

— Всичко това беше отдавна — отвърна спокойно той. — Слушай, изпрати Хелън с мен като придружител и пазач. Кълна ти се, искам само да поговоря с Калрос. Той ще разбере.

— Ще разбере за пристъпа на ревност на жена ти, искаш да кажеш.

— Не, за желанието ми друг път да не идват само двамата.

— Или въобще да не идват — заяви троснато съпругата му.

— Не мога да постъпя така с Калрос. — Тонът му бе спокоен, но непреклонен. — Той беше приятел на баща ми.

— Те може да се разведат.

В този момент емоциите заглушаваха логиката.

— Възможно е. — Той изричаше всяка дума крайно предпазливо.

— Но все пак всички мъже, с чиито съпруги си спал, могат да се разведат с тях, нали?

Повечето от тях това въобще не ги интересува, искаше да каже Джони. Привилегията на мъжете беше факт. Той не беше единственият, спал с омъжени жени.

— Тогава не те познавах. А сега това няма да се случи повече — каза простичко и искрено той. — Искаш ли Хелън да дойде с мен?

— Да. Не. Да, по дяволите… Ще бъда ревнива съпруга.

— Тогава повикай я.

Джони разбираше ревността й, защото той самият изпитваше подобни чувства към мъртвия й съпруг.

 

 

Завари Калрос в стаята за билярд, както беше предполагал. Играеше с Адам и Кинмънт. Манроу беше заминал следобед за Единбург, за да наеме някой инженер, който да направи шлюза между новото изкуствено езерце и реката. А Джанет беше в стаята си. Тя не обичаше да гледа играта на мъжете.

Двамата приятели седнаха край камината с по чаша коняк, току-що пристигнал от Ларошел. Хелън беше застанала дискретно на известно разстояние от тях, недоумявайки как би могла да надзирава независимия си господар. Но лейди Елизабет й бе наредила да го стори и господарят спокойно беше изслушал думите на съпругата си, така че сега тя не откъсваше поглед от него. Мъжете поговориха за качеството на коняка и за любимите си сортове грозде, след което Калрос каза спокойно:

— Джанет е гордостта на един стар човек.

— Разбирам — отвърна Джони. — И аз бих постъпил така.

Всъщност не би го направил никога. Темпераментът му беше такъв, че не би му позволил да гледа жена си с други мъже.

— Работата е там, че Елизабет е станала по-чувствителна от бременността — обясни той. — Както виждаш, тази вечер си имам придружителка.

Калрос повдигна едната си вежда.

— Не отказваш нищо на жена си. Това трябва да е любов, впрочем то се вижда ясно. Казвам го не само защото Роксбърг беше залят от всевъзможни истории за непривичния начин, по който си я ухажвал. Освен това знам как реагират бременните жени — добави той. — Моята Джонета беше като опъната струна през всичките девет месеца.

Калрос се усмихна при спомена за отдавна починалата си съпруга, която му беше родила шест деца, всичките вече възрастни хора със свои собствени деца.

— Не искам Елизабет да бъде нещастна — каза Джони, докато въртеше чашата с коняк в ръцете си.

— Предполагал ли си, че това ще се случи с теб, момчето ми? Докато се пресищаше от светски забавления, мислил ли си, че любовта ще те застигне? — Граф Лотиан наблюдаваше младия си съсед, без да мигне.

Джони усети, че се изчервява под бронзовия си загар от настойчивия му поглед.

— Човек не знае, че съществува, нито пък го интересува, докато не му се случи и на него…

— Докато не му отнеме способността да се отдава на порока — каза граф Лотиан.

— Да — отвърна със слаба усмивка младият мъж. — Странно — добави той, — не съжалявам ни най-малко.

— Сутринта ще отведа Джанет, така че съпругата ти може да спи спокойно тази вечер — каза любезно графът.

— Високо ценя постъпката ти. Моля да извиниш Елизабет, ако не стане да ви изпрати. Тя спи до късно.

— Разбира се. Няма смисъл да става рано заради нас — отвърна учтиво на явната лъжа Калрос. — Джанет може да създаде проблеми за известно време — спокойно продължи той. — Тя не обича да бъде отхвърляна и няма понятие от любов. Бракът ти няма да я спре.

— Благодаря ти за предупреждението — каза Джони. За първи път Калрос така ясно даваше да се разбере, че са ползвали благоволението на една и съща жена.

 

 

Докато двамата мъже се наслаждаваха на втората си чаша, Елизабет отиде да отвори, защото някой почука нервно на вратата и се озова лице в лице с Джанет Линдзи.

— Искам да говоря с Джони — каза без предисловия графиня Лотиан, държейки чаша вино в ръка, великолепна в дрехите си от бял сатен.

— Той не е тук. — Елизабет не можеше да скрие изненадата в гласа си.

— Къде е?

— Не е тук — повтори Елизабет, готова да затвори вратата.

— Лъжеш — отвърна Джанет, прекрачи прага и прекоси широката стая. Влезе в будоара със сигурност, която показваше, че обстановката не й е непозната.

После отиде до съседната всекидневна и след като я огледа, се обърна към съперницата си и рече подигравателно:

— Често ли те оставя сама нощем?

— Не мисля, че това е твоя работа.

Елизабет не бе помръднала и на крачка от вратата, едва сдържайки гнева си, породен от нахалството на бившата любовница на Джони, настанила се в спалнята й.

— Той никога няма да ти бъде верен — предупреди я с ехидна усмивка Джанет.

— Дори и не предполагам, че някога ти е бил верен. — Елизабет изпитваше нечестиво удоволствие да бъде също толкова груба.

— Не бъди наивна, скъпа. И на теб няма да ти бъде.

— Това не е твоя работа.

Джанет Линдзи се изсмя триумфално.

— Джони Кари и вярност! Високопарна фраза… като английското милосърдие или папските деца. На теб, миличка — прошепна тя, — ти давам още месец. Фигурата ти все още не се е обезобразила съвсем. Знаеш ли, той никога не е искал да има деца.

— Може би не е искал твоите деца. — Но стомахът на Елизабет се беше свил от доверителния тон на графинята.

— По този въпрос сме единодушни. Представяш ли си го с някой ревящ пикльо в ръце? През живота си той дори не се е докосвал до бебе.

— Откъде би могла да знаеш?

В мига, в който думите излязоха от устата й, Елизабет пожела никога да не ги беше изричала.

— Защото го познавам, скъпо мое момиче, откакто е станал господар на имението си. Аз го познавам, а ти — не.

— Тогава е срамота, че не се е оженил за теб.

Внезапно Джанет Линдзи издаде гнева си, а добре пресметнатата й злоба бе изместена от бурно възмущение. Бялата й кожа стана грозно червена.

— Да не си сбъркала пътя, Джанет? — чу се от тъмния коридор гласът на Джони, студен и безизразен.

И двете жени се обърнаха, за да видят как фигурата му изплува от мрака. Той застана под украсената с дърворезба рамка на вратата. Светлината, идваща от стаята, подчертаваше керемидения цвят на кадифеното му сако и ледената му усмивка, лишена от всякаква сърдечност.

— Говорих с Калрос за теб — каза тихо Джони. — Той прояви пълно разбиране. Някога е имал съпруга, която е обичал. — В гласа му се появиха метални нотки. — А сега излез.

Без да чака отговор, той се запъти към Елизабет.

— Извинявай отново — прошепна Джони с нежност, без да смее да я докосне, тъй като не беше сигурен как ще реагира тя.

— Върви по дяволите! — извика графиня Лотиан и хвърли по него винената си чаша. — Какво знаеш ти за любовта?

С бързината на светкавица той дръпна Елизабет от пътя на летящата чаша и сам отскочи на свой ред, за да се предпази.

Джанет бе пила прекалено много, за да бъде по-кротка — не че някога се беше държала прилично — и Джони хвана ръцете й.

— Не си мисли, че можеш да ме изпъдиш! Проклет… — Тя се опитваше да се освободи, но той непоколебимо я водеше към изхода. Тръшна бързо вратата след нея и превъртя ключа в ключалката.

— Сега е твой ред — въздъхна той, облегнат на вратата. — Викай, обвинявай ме, всяка съпруга би постъпила така след подобно посещение. Няма извинение за нахалството на Джанет. Но на теб няма да ти се налага да я виждаш повече. Ще се срещаме с Калрос някъде другаде.

— Да не си посмял — отвърна остро Елизабет.

Веждите му се повдигнаха от изненада.

— Доколкото я познавам, тя също ще присъства на срещите ви. Чувството ми за собственост е дяволски силно. Той може да идва тук. Сам.

Едната му вежда се изви предизвикателно.

— Ти да не си ми надзирател?

— Точно така, надзирател съм ти. Може би ще е по-добре да предупредиш и останалите си бивши любовници в околността за риска, който ще поемат, ако дойдат тук.

Джони се разсмя.

— Каишката ми значи ще бъде съвсем къса.

— По-скоро — бодлив нашийник.

Усмивката му наистина беше весела.

— Звучи страшно неприлично. Ще го опитаме ли още тази нощ?

Елизабет също се усмихна.

— Не си мисли, че можеш да ме заблудиш. Говоря сериозно. Ти си мой, Джони Кари, и нямам намерение да те деля с никого.

— Колко хубаво — прошепна той, докато се приближаваше бавно към нея. — Нямам търпение да изпитам това силно чувство за собственост и вярност. Това обаче предполага известна близост.

Сега той беше само на няколко сантиметра от нея, строен, тъмнокос и красив.

— С всеки изминал ден те обиквам по-силно — каза той. Иронията в гласа му бе изместена от искреност и сърдечност. — Съжалявам за пропилените години, защото не съм те познавал. За мен ще бъде истинска радост да ме притежаваш изцяло.

— Знам — отвърна тя с привичната си прямота. Гневът й се беше изпарил, когато осъзна нищожността на всички Джанет Линдзи от миналото на мъжа си.

След годините, през които бе лишена от любов, Елизабет можеше да оцени много по-добре от повечето жени чудото и блаженството, които даряваше истинската любов.

— Наистина ли си толкова сигурна? — подразни я той.

— Абсолютно.

— Кой знае — отвърна й с усмивка, приведен така, че устните му почти се допираха до нейните. — Може да доведем нова мода… в разбирането за вярност.

 

 

Корабоплаването в Северно море замираше след месец ноември. Зимните ветрове ограничаваха до минимум търговията. Джони и Елизабет се установиха в Голдихаус за Коледа, където с радост посрещнаха Роби точно преди празниците. Беше се завърнал от поредното си пътуване до Ротердам. В семейство Кари празнуването на Коледа винаги беше дълго и разточително.

Джони подари на младата си съпруга по едно бижу всяка една от дванайсетте нощи, въпреки че след третата нощ тя започна да протестира, че я глези.

— Това е истинско прахосничество, скъпи — прошепна Елизабет, докато изваждаше огромните бисерни обеци от кутийката им.

В спалнята им, ухаеща на борови клонки, цареше тишина, въпреки че по стълбите се носеше глъчката на гуляещите в голямата зала на долния етаж.

— Тези обеци са толкова скъпи!

— Това са шотландски бисери — отбеляза Джони, — пък и мога да си позволя да купувам бижута на жена си, щом го желая. — Усмивката му беше ангелска. — Сложи ги сега, искам да те видя гола с бисерите.

— Развратник такъв — прошепна тя.

Едната му вежда се повдигна.

— Не е ли чудесно, че се разбираме толкова добре?

Тя се засмя тихичко.

— Ти ме глезиш.

В очите му проблесна особена светлинка.

— Това е мой съпружески дълг, доколкото си спомням.

— Много ли съм взискателна?

Младият мъж се разсмя:

— Не се притеснявай, скъпа. Мисля, че ще се справя.

 

 

В дните, които последваха, нищо от външния свят не проникваше до изолираната нежност, в която живееха и се обичаха — нещо, станало характерно за всекидневието им, откакто се бяха оженили. Той й разрешаваше всичко, защитаваше я от всякакви трудности, съобразяваше всекидневните си задължения с нейното удобство. Не бяха нищо друго, освен един провинциален земевладелец и съпругата му, интересуващи се единствено от проблемите в земите си, изостанали от модата, понеже бяха винаги заедно, най-щастливи когато бяха само двамата. Те се нуждаеха единствено един от друг. Бяха се уединили и затворили от целия свят и рядко се появяваха в компания. Любовта им един към друг им бе достатъчна. Тя беше всичко за тях.

През седмицата след Коледа бебето започна да мърда. Издутият корем на Елизабет напомняше, че то е живо същество и те се заеха да правят розови планове за бъдещето на детето си. Джони, който никога не се беше интересувал от бебета и деца, изпитваше някакво невероятно върховно щастие, което не се поддаваше на обяснение. Понякога той дори се питаше дали не е попаднал в приказна страна, толкова различен бе сегашният му начин на живот от недалечното му минало.

Елизабет сияеше от щастието, с което съдбата щедро я обсипваше. Вярваше, че го заслужава след всичките прахосани години от живота си, и не криеше възторга си.

— Чувствам се толкова здрава… като че ли съм създадена, за да имам деца — заяви бодро тя, протягайки се сладострастно една сутрин в леглото. — Благодарение на теб — прошепна тя, като се извъртя така, че да се настани върху топлото тяло на мъжа си.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна мързеливо Джони, намествайки я по-удобно в обятията си. — Всеки път, когато отново ти се прииска — добави със закачлива усмивка той — трябва да ми кажеш…

— Искам да имам много деца… нито един ден не съм се чувствала зле… и освен това обожавам това вечно желание, което изпитвам към теб… и помисли си само, скоро ще можем да държим бебето в ръце. О, Джони — прошепна тя, а очите й се изпълниха със сълзи, — толкова те обичам, че чак се плаша…

— Тихо — каза той и я прегърна още по-силно. — Аз съм тук. Винаги… — И той я целуна по бузата. — Винаги ще бъдем заедно. Няма защо да се плашиш.

— Кажи ми, че никога няма да ме изоставиш.

Страхът в очите й беше по детски невинен, тя все още не можеше да забрави напълно демоните от миналото си.

— Никога няма да те оставя — рече простичко той.

В отговор тя се усмихна с колеблива, нерешителна усмивка и прошепна:

— Извини ме. Знам, че… мъжете не обичат… жените, които искат прекалено много.

— Не ми говори за други мъже — каза прегракнало младият граф. Ревността му към първия й съпруг беше жива, противно на всякаква логика. — Не мога да понеса мисълта, че те е докосвал друг мъж.

Елизабет погледна през прозореца, сякаш за да пропъди мрачните спомени, които я бяха налетели.

— Говори ми за други неща, Джони — прошепна тя. — Имам чувството, че пред вратата ни дебне зъл демон.

— Кажи ми, когато бебето те ритне, скъпа моя Бетси. И остави всички дяволски изчадия на мен. Покажи ми. Тук? Или тук?

И той започна да прави това, което вършеше най-добре; знаеше точно как да отвлече вниманието на една жена, за да си мисли тя само за приятни неща. Така през това януарско утро демоните на Елизабет потънаха в забрава.

 

 

Два дни по-късно местният съдия се запъти от Келсо към Голдихаус, а един от конярите отиде в кантората на Манроу, за да съобщи това на Джони.

— Няма да се бавя, скъпа — каза Джони на Елизабет. Те седяха един до друг и разлистваха чертежи. — Сигурно е във връзка с племенника на Крофорд. На заседанието на комисията миналата седмица възникна спор по повод положението на бирниците. Връщам се веднага, след като си тръгне, а вие с Манроу ще ми разкажете за това, което съм пропуснал.

Тримата бяха прекарали сутринта в обсъждане на подробностите по интериора, с чието изпълнение работниците се бяха захванали веднага след Коледа.

— Може да е получил вести от Единбург — рече Манроу. — Питай го дали знае как върви гласуването в Долната камара.

— Някакви други въпроси? — попита язвително Джони и стана.

Манроу въздъхна.

— Надеждата никога не секва.

— И точно затова си архитект, а не политик — отвърна с приятелска прямота Джони. — Англия ще ни принуди да се подчиним под заплахата, че ще съсипе търговията ни и ще ни покори. Въпросът не е дали можем да ги победим, а дали ще успеем да спасим парламента си.

— Винаги съм бил практичен.

— Не, просто реалист — отвърна Джони. — Не си прави илюзии по отношение на Уестминстър. Няма да се учудя, ако изпратят войска и я разквартируват по къщите ни. Очевидно Нотингам и Рочестър разпалват пламъка на английския гняв с голям успех.

— Дали ще се стигне до война, как мислиш? — попита тихо Елизабет. Новините, които пристигаха от Лондон през последните седмици, ставаха все по-заплашителни за независимостта на Шотландия.

— Разбира се, че не — отвърна припряно съпругът й, твърдо решил да не споделя с Елизабет най-лошите си страхове, за да не я тревожи. — Всичко е само една войнствена реторика. Добре, връщам се веднага след като разбера за какво става въпрос.

Само след няколко минути той вече разменяше приветствия с Джак Дръмънд, който го очакваше в кабинета му с топла усмивка.

— С какво мога да ти помогна? — попита Джони, като покани с ръка младия съдия да заеме отново мястото си. — Да не би Крофорд отново да се вълнува за работата на племенника си в митницата?

— Де да беше това, милорд — отвърна сериозно младият посетител. — Страхувам се, че нося неочаквани новини.

— Изплюй камъчето тогава. Политическото положение е такова, че човек непрекъснато е в очакване на лоши вести.

— Става въпрос за лейди Грейдън, милорд.

— Да?

Джони тъкмо се канеше да седне зад бюрото си, но остана прав като закован на място, вперил поглед в мъжа пред себе си.

— Като съдия на Рейвънсби вчера получих призовка от Рочестър, милорд. — Джак Дръмънд преглътна, избърса потта, внезапно избила на челото му, и каза тихо: — Нарежда се на лейди Грейдън да се яви пред местния съд, за да бъде разпитана и да отговори на обвиненията в магьосничество, отправени от братята Греъм от Редсдейл. Те я обвиняват за смъртта на първия й съпруг.

— Ще ги убия — прошепна Джони.

Младият адвокат се поколеба, не знаейки какво да отговори.

— Датата е определена за идната сряда — нервно продължи той. — Което не дава много време за подготовка на защитата, милорд, но все пак приемете помощта ми.

Джак Дръмънд изкарваше прехраната си при владетеля на Рейвънсби, но предложението му не се обясняваше единствено с лоялността му. Джони беше проявил лично интерес към семейството му и беше осигурил нужните средства, за да могат двамата му по-малки братя да учат в университета.

Младият адвокат изпитваше най-топли чувства към Джони Кари.

— Нямаше да ви уведомя за призовката, ако имаше някакъв начин да го избегна, милорд — извини се той. — Но ако не бяхте уведомен…

— Разбирам, Джак.

Гласът на господаря на Рейвънсби звучеше безизразно, като че ли мислите му бяха другаде.

— С колко дни разполагаме? — попита той, а гласът му отново възвърна нормалното си звучене.

— С десет дни, сър.

— Времето като че ли е достатъчно.

— Трябва незабавно да заминете за Единбург, за да наемете защита. Мога да ви препоръчам и Хоулт в Лондон — спечелил е няколко дела за обвинение в магьосничество.

— Легална защита? А, да, разбира се.

И Джони се обърна с гръб към госта си, извил глава към прозореца, с поглед зареян в скованата от мраз градина на имението. Известно време в стаята цареше тишина, владетелят на Рейвънсби стоеше неподвижно, а Джак Дръмънд се чувстваше доста неловко. Най-после Джони Кари се отдръпна от прозореца, отиде до един шкаф, извади ключ от джоба на сакото си и отвори лакираните му вратички. Измъкна две широки чекмеджета, взе от тях няколко кожени кесии и ги сложи на бюрото пред Джак Дръмънд.

— Ще бъдеш ли така любезен да предадеш това на главния съдия на съда в Единбург и да го помолиш да се погрижи да осигури двуседмична отсрочка на явяването в отговор на призовката. Ще ти дам един човек за охрана. Ако въпросният съдия е Комин, той ще свърши работата и без парите — добави тихо Джони. — Задължен ми е многократно.

— Разбира се, милорд — отвърна Джак Дръмънд и се изправи, тъй като тонът на господаря му недвусмислено показваше, че срещата е приключила. — Бих ли могъл да бъда в помощ с правните си знания, сър?

— Не мисля, че ще се стигне до това, Джак — каза с мрачна усмивка Джони, — щом си поговоря с братята Греъм. — Знаеш ли дали те са в Редсдейл Форист?

— Ще знам със сигурност сутринта преди атаката.

— Може ли да бъдат в крепостта?

— Възможно е. Ако се наложи да атакуваме крепостите ни е нужен всеки един от хората ни.

След това започнаха да обсъждат как придвижване на хиляда мъже да не предизвика подозрения през всичките трийсет мили, които трябваше да преодолеят; кой беше най-добрият начин за пренасяне на въжените стълби и тежките лостове и брадви, които щяха да им бъдат нужни при атаката. Освен това трябваше да носят храна за хората и за конете, оръжие и амуниции. Всеки се включи с някакво предложение при съставянето на плана за нападение.

— Утре ще изпратим разузнавачи — каза Джони, — за да разберем с какви сили разполагат. Но ние трябва да се доберем до тях — отсече безпрекословно той, — каквито и да са те. Няма да допусна Елизабет да бъде изправена пред съда.

— Те са страхливци, Джони, щом атакуват една жена.

— И ние ще ги научим на добри обноски — отвърна тихо владетелят на Рейвънсби.

 

 

Късно същата нощ, след като Елизабет бе заспала дълбоко, Джони се отправи към оръжейната зала, където трябваше да го чакат помощниците му. Той ги запозна с плана си за нападение на имението на Греъм.

— Искам след два дни хиляда души да ме чакат при Картър Бар — започна Джони, застанал точно под вимпела, който един от предците му беше извоювал от англичаните при Банокбърн. — Придвижването дотам трябва да стане на малки групички, ще се срещнем вечерта. Ще ни трябват въжени стълби и куки.

Гласът му беше безизразен, даваше нарежданията си спокойно, като че ли не ставаше дума за кървава хватка.

— За това не трябва да се говори с никого. Не искам за намеренията ни да научат нито братята Греъм, нито жена ми. Ще бъдем по-многобройни, на всяка цена трябва да ги убием.

 

 

Джони каза на Елизабет, че трябва да отиде за няколко дни в Джедбърг, за да уреди поземлените проблеми на братовчед си. Когато се сбогуваше, постоя още малко при нея, без да пуска ръката й, като че ли искаше да гравира образа й в паметта си.

Тя бе облечена в широка тъмночервена рокля. Тежките й светли коси бяха навити на кок на тила, а на раменете си беше наметнала бродиран шал, за да се предпази от януарския студ.

— За първи път се разделяме, откакто сме женени. Страшно ще ми липсваш…

Тя вдигна пълните си със сълзи очи към него.

— Защо да не мога да дойда с теб?

— Знаеш, че не трябва да яздиш, скъпа… заради бебето. Може да стане нещо.

— Защо да не те следвам с карета? Ще кажем на кочияша да кара бавно…

Джони хвана ръцете й в своите.

— Пътищата са страшно замръзнали. Колкото и бавно да се движи каретата, тя пак ще се клати силно и ще те разтърсва. А аз се връщам след два дни. Най-много — три. Ще ти пращам писмо всеки ден.

— Съжалявам — въздъхна Елизабет, — че съм толкова привързана и прилепчива. Сигурно се дължи на бебето, че съм толкова емоционална… но напоследък така се страхувам. Нали ще се пазиш?

— Не е толкова далеч — отвърна уклончиво той. — В Джедбърг не ме грози никаква опасност. — И Джони нежно стисна пръстите й. — А сега ме целуни и се прибирай. Ще се простудиш, ако постоиш още малко тук.

Десетина конници мълчаливо го очакваха пред къщата в пълно бойно снаряжение.

— Прегърни ме — прошепна Елизабет. Насълзените й очи го зовяха безмълвно.

Младият мъж я притегли към обятията си. Тя изглеждаше някак дребна до мощното му тяло, копринената бродерия на шала и фината вълнена материя на роклята й му се струваха твърде меки под кожените ръкавици, а нещастният й вид разбиваше сърцето му.

— Ти си моят живот — прошепна той. Уханието, достигащо до ноздрите му, напомняше за нежната й кожа, за нощите, прекарани в обятията й.

— Тогава ме вземи със себе си — каза умолително Елизабет, притискайки се към него, а зелените й очи бяха потъмнели от мъка.

— Не мога.

Тя разпозна непоколебимостта в гласа му и като срещна погледа му, попита за свое собствено успокоение:

— Само два дни?

Джони кимна.

— Обещано?

— Обещано — отвърна тихо той, внасяйки мислено поправка в плановете си.

— Няма да мога да спя без теб.

— Нито пък аз — прошепна мъжът, който никога не беше отдавал сърцето си на друга.

— Нали няма опасност да те ранят? — Гласът й потрепери.

Джони поклати глава, наведе се и целуна облените й в сълзи бузи.

— Ще броя часовете — промълви той, притискайки я силно, преди да я пусне. — Грижи се за нашето дете — добави много тихо и се отдалечи.

Махна й от седлото и пришпори коня си. В края на дългата алея спря, за да погледне за последен път дребната фигурка на жена си, стояща там, където я беше оставил. Зад нея се извисяваше огромната снага на Голдихаус.

— Ще се върна, ако даде Бог — прошепна той и вдигна ръка, за да поздрави жена си, още нероденото си дете и столетния дом на фамилията Кари.

 

 

Малката войска на рода Кари се събра край Картър Бар същата вечер. Все още на седлото, след като бе яздил без почивка в продължение на часове и несигурен това, което го очакваше, Джони написа бележка на Елизабет:

„Нямам време да ти кажа друго, освен това, че те обичам повече от всичко на света и че очаквам с нетърпение мига, когато ще мога да те прегърна. Ти си в сърцето ми сега и завинаги.

Твой любящ съпруг, Джони“

След като изпрати човек, за да отнесе посланието му до Елизабет, Джони и останалите продължиха да яздят в тъмнината, за да достигнат навреме Редсдейл Форист. Пристигнаха до замъка на фамилията Греъм два часа преди зазоряване. Хората бяха разпръснати край укреплението, а въжените стълби — закрепени за грубите камъни точно под часовоя, който се разхождаше върху стената. Стражата не подозираше за струпаната в мрака голяма група мъже. Няколко конници трябваше да пазят пътя, водещ към замъка, за да осигурят оттеглянето им след битката. Всички стояха неподвижно, смълчани в спусналата се преди зазоряване мъгла, когато Джони Кари стъпи върху първото стъпало на една от въжените стълби. След подадения от него сигнал с ръка, хиляди мъже се раздвижиха.

Господарят на Рейвънсби започна да се катери пръв, следван от тъмните сенки на хората си, започнали да превземат безшумно стените на крепостта.

Първи бяха обезвредени часовите, гърлата им бяха прерязани, без да се чуе и звук. Тишина цареше в укрепения замък на графовете Греъм в Редсдейл Форист. Кучетата в двора първи проявиха известно безпокойство, когато миризмата на кръв достигна обонянието им, но нападателите им хвърлиха прясно телешко месо, специално донесено за тях, и те се нахвърлиха върху него.

Когато мъжете от клана Кари приведоха в действие лостовете, за да отворят главната порта, това послужи като сигнал за тревога. Из крепостта забиха барабани, призоваващи рода Греъм да вземе оръжието си. Джони се втурна напред през разбитата врата, следван от хората си. С бой те си проправиха път към главното стълбище, водещо към втория етаж. Джони се биеше като човек, комуто са отнели нещо, сякаш имаше намерение да отсече всяка глава, изпречила се на пътя му. Нямаше да се успокои, докато не забиеше меча си във всеки един от братята Греъм. Както повечето замъци, разположени на границата между Англия и Шотландия, домът на фамилията Греъм беше строен като крепост, за да може да се защитава, и хората на Кари трябваше да разбият десетина врати, преди да се доберат до вътрешните помещения, където се надяваха да открият отбраняващите се братя. Вместо това в голямото помещение видяха само струпалите се на купчина жени и деца, вцепенени от ужас.

Братята Греъм и защитниците им бяха изчезнали през таен проход и вероятно се бяха изпокрили из блатата и мочурищата северно от замъка Куини Мое, до което само те можеха да се доберат, от векове известно и предпочитано скривалище. Блатото беше толкова дълбоко, че според древната легенда, две свързани едно за друго копия не можеха да стигнат дъното му. На това място представителите на семейство Греъм нямаше защо да се страхуват от каквато и да било сила.

Джони остави няколко от хората си да пазят жените и децата на братята и се втурна из осеяните с тела коридори на втория етаж, следван от Кинмънт. Върнаха се обратно по кървавите следи, прекосявайки отново галерии и обширни помещения, всички охранявани от хората на Кари, за да стигнат до малките врати в северната стена на замъка, където Джони беше поставил засада в случай, че братята Греъм решат да избягат към блатата.

Навън под сянката на един висок бор се беше разположила група пленници, а до тях лежаха мъртвите и ранени мъже от клана Греъм.

— Четирима от братята са мъртви — каза тихо Адам и кимна с глава към проснатите на земята тела.

— А петият? — попита, без да губи време Джони.

— Липсва Матю. Той е в Карлисъл, поне така казва капитанът на охраната им.

— Дявол да го вземе! — изруга недоволно Джони.

— Това ще го накара да се замисли дали да продължава делото.

— Предпочитам да имам по-голяма сигурност — отвърна мрачно Джони, неуморим в стремежа да защити съпругата си.

В тези времена, когато благородниците биваха изтезавани, бесени, обезглавявани, а телата им — насичани на парчета за това, че са подкрепяли не този монарх и политическа кауза, която би трябвало, когато животът на бедните не струваше пукнат грош и единственото, което се ценеше у тях, беше способността им да се трудят, когато лоялността можеше открито да се купува и продава, когато защитата на земята и собствеността зависеше само от моралната и физическа сила на собственика й, естествено беше Джони Кари да се стреми да изпрати всичките братя Греъм в ада.

— Ще трябва да отидем и да го открием.

— Сега?

Той поклати глава, погледът му обхождаше резултата от мощното клане, видът му беше непроницаем.

— Обещах на Елизабет да се върна след два дни. Първо ще се приберем в Голдихаус. Една малка група обаче трябва да се отправи незабавно към Карлисъл. Когато Матю Греъм научи за случилото се, той ще се обгради с охрана. Предполагам, че ще помоли за закрила. Добре че остана жив само един от тях — каза тихо Джони с почти незабележима усмивка.

Не след дълго хората на Кари бяха вече по конете. Ранените също бяха качени. По някакво чудо никой от клана не бе убит. Защитата на замъка не беше от най-ожесточените, тъй като братята Греъм се бяха опитали да се измъкнат.

Голямата група конници се раздели отново на Картър Бар и пое по различни маршрути обратния път към Рейвънсби. Джони пристигна в Голдихаус малко след смрачаване. Приближи тихо до къщата откъм задния вход, изми се в конюшнята, където остави връхната кожена куртка и меча си, за да бъдат изчистени от кръвта по тях. Когато влезе във вестибюла, беше посрещнат от Манроу, който бе разбрал за пристигането му от Кинмънт. Джони му даде знак с ръка да мълчи.

— Кажи на мисис Райд да ни изпрати вечерята горе след един час — каза той на Данкайл Уили, — а аз отивам сам да известя лейди Елизабет за завръщането си.

Джони кимна на Манроу да го последва в кабинета му и затвори вратата след него.

— Утре ще ти разкажа всичко с подробности. Елизабет ме чака, но първо исках да ти благодаря, че остана и се погрижи за нея. Как е тя?

— Ще се почувства прекрасно сега, след като се върна. Почти като едно цяло — добави с усмивка той. — Трябва да превържеш ръката си.

Джони хвърли поглед към разсечената си риза и дълбоката рана на дясната си ръка.

— Дреболия. Хората на Греъм почти спряха да се бият, щом братята се опитаха да се измъкнат. Не че съм очаквал нещо друго. Но сигурно си чул, че Матю е жив. Истински срам.

— Кинмънт ми каза, че бил в Карлисъл.

— Вероятно, а може вече да е на път за Редсдейл Форист. Предполагам, че ще остане в Карлисъл, защото това е едно от английските гарнизонни укрепления. Пратил съм хора там, за да го открият. Обещах на Елизабет да се върна след два дни, така че ето ме тук, но не за дълго.

— Естествено, не можеш да го оставиш да си живее.

— Не.

Джони нямаше да се успокои, докато не убиеше Матю Греъм.

— Непременно ли ти трябва да направиш това? Изпрати някой друг.

Господарят на Рейвънсби погледна братовчед си изпод притворените си клепачи и се усмихна леко.

— Той е мой.

— Недей да рискуваш живота си заради него.

— Нямам такова намерение. — Джони отново се усмихна, този път от усмивката му лъхаше топлота. — Все пак благодаря ти за загрижеността.

— Кога ще потеглиш?

— Когато получа съобщение от Адам. Вероятно след три-четири дни.

— Да не те задържам повече — предложи великодушно Манроу и посочи към вратата. — Елизабет ще се зарадва, че си се прибрал.

— Бих прекосил света, за да се върна при нея — прошепна Джони.

— Ще трябва да й го кажеш — каза Манроу. — Тя си поплака доста.

— Това е заради бебето… доста е изплашена напоследък.

— Или на психическа основа. Все пак можеше да те убият.

— Тогава щеше да се наложи да пътувам от другия свят, за да бъда с нея.

Манроу хвърли бърз поглед към братовчед си, размишлявайки над дълбоките промени в способността му да обича, станали с него през последните месеци.

— Ако на земята има някой, способен да извърши това пътешествие — тихо рече той, — то това несъмнено си ти.

— Дяволски си прав — отвърна с усмивка Джони. — Нека да не си говорим за неприятни неща. Върнах се невредим, или почти невредим, и най-красивата жена на света ме очаква горе. Трябва бързо да се преоблека, така че лека нощ. — Едната му вежда се вдигна закачливо. — Ще се видим утре към обяд.

 

 

Когато влезе в стаята, Елизабет седеше край огъня, загърната в тъмносиня кадифена роба. Косата й изглеждаше златна от отблясъците на огъня. Тя се изправи и с щастлив вик се спусна към него. Тежкото кадифе се развя като крила след нея.

Джони я достигна с няколко скока, толкова зарадван при вида й, че се чудеше как изобщо бе живял, преди да я срещне. Младата жена се хвърли в обятията му, а той я притисна към себе си.

— Прекалено дълго стоя в Джедбърг — оплака се тя, когато мъжът й внимателно я пусна на земята, но усмивката й бе ослепителна.

— Ще го компенсирам — отвърна безсрамно той, обгърнал с ръце кръста й.

— Нима мислиш, че така лесно мога да бъда успокоена? — попита го закачливо тя.

— Знам, че лесно можеш да бъдеш успокоена. — Усмивката му беше изкусителна. Той я притисна към себе си, така че Елизабет успя да го почувства добре.

— Станала съм ненаситна, откакто те познавам — промълви тя.

Тялото й незабавно бе откликнало на допира.

— Прекрасно качество за една съпруга — прошепна Джони, движейки ръцете си по кадифената й рокля. — Покажи ми…

Тя повдигна глава, придърпа с малките си длани лицето му и го целуна дълго и страстно. След това прошепна, без да отделя устни от неговите:

— Не съм го правила от два дни…

Намекът увеличи още повече възбудата му.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той, вплел пръсти в русата коприна на косите й.

— Чакай да видя — отвърна тя, сякаш наистина имаше нужда от проверка.

Отдръпна се леко назад, ръцете й започнаха да се спускат надолу, минаха през гърдите му, край токата на колана, след това още по-надолу и се спряха на явната издутина под меката кожа на панталоните му.

— Ммм… чудесен е…

— Радвам се, че го одобряваш — отвърна с усмивка той. — Ще имаш ли нужда да го… премериш?

— Изглежда напълно приемлив — каза тя, докато пръстите й го опипваха, с което допринесоха за допълнителното увеличаване на размерите му.

— Олекна ми — измърмори той, широко усмихнат. В този момент дъхът му секна, защото тя опитно стисна самото му връхче.

След като започна отново да диша, Джони отвори очи и в съзнанието му нахлу действителността. Взе я на ръце, отнесе я до леглото и внимателно я постави върху копринената кувертюра.

— Не съм ти дала разрешително — каза тихо тя. Зелените й очи светеха като огънчета, бялата й нощница и кадифена роба се бяха надиплили край нея.

— Нима? — възкликна Джони, разкопчавайки колана си. — Мислиш ли, че това може да ме спре?

— Мислех, че евентуално би могло… — В думите й се долавяше кокетство.

— Нали знаеш, че нямам нужните обноски — заяви прямо той, след което добави с усмивка: — Очаквам горещо и влажно посрещане. Може ли да разчитам на теб да го направиш?

Бедрата й се раздвижиха леко в отговор на въпроса му. Когато Джони Кари седна в леглото, за да събуе ботушите си, бавно вдигащата се роба и нощница разкриха пред погледа му златистия хълм между краката.

Младият мъж се пресегна и постави широката си длан върху копринените къдрици — собственически жест, който беше станал така естествен за него, както дишането.

— Не си отивай — каза тихо той, — ще се държа както трябва с теб.

— Ти си ранен — надигна се тя, забелязала раната на ръката му.

— Драскотина от сбиване в кръчмата, нищо повече. Можеш да се погрижиш за нея после.

— Сигурен ли си?

С леки кръгови движения ръката му слизаше бавно надолу, докато въпросите секнаха, потушени от все по-силно разгарящата се възбуда.

— Дали някога ще мога да ти се наситя? — прошепна Елизабет. Бурното желание покоряваше тялото й, очите й не можеха да се откъснат от мускулестия му торс.

Погледът й се спусна надолу по силната му ръка и се спря на дланта и дългите му пръсти, които я държаха в плен.

— Не — отвърна без колебание Джони. — Никога.

Миг по-късно ботушите му паднаха на пода, последвани от кожените му панталони, и той я повдигна, така че да може да я съблече.

— Целуни ме — невинно каза тя и вдигна към него лице.

И той я целуна с цялата си нежност, докато се бореше със закопчалката на роклята й.

— Още — прошепна Елизабет ниско и дрезгаво.

— Ей сега — отвърна Джони.

И той пъргаво разкопча роклята й, докато тя се опитваше да го целуне. Свали тежкия плат от раменете й и грациозно се изплъзна от ръцете й, когато тя се опита да го придърпа към себе си. Когато и нощницата й се свлече все така бързо, той престана да я отбягва. Устните му отново бяха на нейно разположение, тя отново можеше да се притиска до силното му тяло. Въздишката, породена от удоволствието й, се плъзна надолу по шията му.

Тя егоистично искаше да разполага с първичната му мъжка сила, споменът за отсъствието му все още не я напускаше. Искаше й се да го изпие, да го погълне, искаше да се съсредоточи върху чисто физическите усещания, за да прогони напълно това, което бе останало от двата дни, прекарани в притеснения и страх.

— Докосвай ме навсякъде — рече тихо тя.

— За да си сигурна, че съм се върнал… — прошепна Джони, без да се отделя от сладостта на полуотворената й уста.

— За да мога да те задържа при себе си… — В задъхания й глас се долавяше съблазън.

И той й даде това, което искаше, разбирайки я добре, защото неговото собствено желание също ставаше неудържимо.

— Успя ли да ме почувстваш вече? — прошепна той, без да откъсва поглед от лицето й, разбрал предварително отговора от израза на очите й.

— Радвам се, че се прибра вкъщи. — В гласа й звучеше страстта.

— А сега разтвори крака — усмихна се похотливо с усмивка Джони — и аз ще ти покажа колко съм доволен, че съм си у дома.

Той продължи да я целува още известно време, изгаряйки я със собствената си силна страст.

— Мога да усетя мириса на рая… съвсем близко е… подобен на кокосов орех — прошепна тя.

— Ммм — измърка той, оставяйки с език топла следа по пълната й сочна долна устна. — Моят рай има вкус по-скоро на… скарида.

— Люби ме — прошепна Елизабет.

— Това и правя — отвърна той, като я целуваше непрестанно.

— Не е достатъчно. — Тя леко докосна набъбналата му мъжественост. — Дай ми това.

И Джони изпълни молбата й, като първо я обърна на една страна, прилепи гърдите си към гърба й и започна бавно да прониква в нея. Тя се изви назад, за да може той да навлезе изцяло. И тогава въздъхна от блаженство. Миг след това Джони започна да се измъква навън, докато тя не заскимтя… след което отново се промъкна навътре. Гърдите й изпълваха ръцете му, притискаше я още по-силно към себе си, за да може да го почувства по-добре. За миг остана неподвижен, влязъл до краен предел в нея.

Тя изохка, звук, свидетелстващ за сладострастно удоволствие. Усмихнат, той продължаваше да я държи все така близо до себе си.

И те се спуснаха заедно в света на усещанията, в началото бавно, а после с необуздана страст.

Защото той се бе завърнал при единствената жена в света, която бе способен да обича. Защото само тя можеше да задоволи напрежението, което бе естествено следствие от битката и убиването на хора.