Сюзън Джонсън
Любов извън закона (14)

Глава четиринадесета

Хванати за ръка, те приближиха каретата и бездействащите около нея мъже. Едни от тях играеха на зарове, а други лежаха на тревата отстрани на пътя. Манроу, който никога не се разделяше с книгите си, четеше този път. С приближаването на Джони и Елизабет тяхното внимание се насочи към тях и последните няколко метра те бяха съпроводени от мълчаливите погледи на хората от охраната.

— Ние всички отиваме в Трий Кингс — каза Елизабет на Редмънд в момента, в който доближиха каретата. — Благодаря ви, че проявихте търпение — добави като не успя да предотврати червенината, избила по лицето й.

Редмънд дипломатично отмести поглед от своята господарка, но тогава в полезрението му попадна Джони и той му отправи с очи недвусмислено предупреждение. Изминаха няколко секунди, докато двамата се оглеждаха преценяващо — големи и силни мъже, способни да постигнат своето.

— Аз бях поканен — каза накрая тихо Джони.

— Не се и съмнявам — отвърна Редмънд, който се мъчеше да се въздържи да не избухне.

— Аз решавам тук, Редмънд — каза меко Елизабет и докосна внимателно ръката на своя капитан.

Колебанията на Редмънд бяха кратки, нещо като предупреждение към мъжа, застанал до Елизабет, за това, че хората на Редсдейл могат правилно да оценят нещата.

— Много добре, милейди — каза Редмънд и се обърна към Джони: — А вие дълго ли ще останете? — Въпросът бе рязък, както настойник би попитал за намеренията на своя млад и неразумен повереник.

— Не, Редмънд, господинът няма да се бави дълго — бързо отговори Елизабет вместо Джони. — Парламентът има сесия и аз не искам излишни усложнения — добави тя специално за своя капитан, който продължаваше да мръщи вежди: — Рейвънсби е мой гост, който идва в Трий Кингс по моя официална покана и нямам желание да обсъждам решенията си. — Гласът й бе тих и забързан, но тонът не оставяше съмнения кой е господарят.

— Ето, виждаш ли… — промърмори Джони с ленива усмивка, с която искаше да покаже, че разбира притесненията на Редмънд, но дали с неговото съгласие, или не, той ще отиде в Трий Кингс. — Нещата не зависят от мен. Тук лейди Греъм се разпорежда.

— Да, поне докато тя е господарката — промълви Редмънд.

— Не вярвам да има проблеми в тази област, нали? — Погледът, който Джони отправи към Елизабет, бе изпълнен с безсрамна дързост.

— Абсолютно никакви — отговори тя, а в очите й играеха закачливи пламъчета.

— Тогава всичко е наред — каза учтиво Джони на Редмънд.

Когато разбра за промените в плановете на братовчед си, Манроу с радост се съгласи. Щастието на Елизабет определено му доставяше удоволствие. Тя заслужаваше да се забавлява, но той изпитваше определени съмнения за трайността на намеренията на Джони. Манроу обаче успя да се отърси от мрачните си мисли в полза на жизнерадостното настояще, което се разкриваше пред Елизабет. Като допълнение той искаше да види и нейната къща.

По време на пътуването Джони и Манроу правеха компания на Елизабет в каретата. Те обсъждаха сватбата на Греъм и помощта на Манроу в строителните проекти на Елизабет. Засегнати бяха и такива щекотливи въпроси като работата на парламента и нейния баща. И докато сравняваха качествата на няколко вина, които Джони й бе изпратил, тя откри, че той е добър познавач в тази област.

— Но аз съм търговец на вина, скъпа — небрежно спомена Джони. — През мен минава по-голямата част търговията с вина в Шотландия.

— Както и други луксозни стоки, а и английско вино също — добави Манроу. — Въпреки че вашият Съвет продължава да не признава факта, че най-добрите вина на Англия идват през шотландската граница.

— Войната се оказа доходно предприятие. — Джони кимна в знак на съгласие. — Въпреки усилията на Бинг да наложи блокада. Той е просто само един надут глупак.

— Но ти имаш най-бързите фрегати в морето.

— Това е една от причините, поради която съм все още в бранша.

— И ставаш все по-богат.

Джони се усмихна. Неговите печалби често възлизаха над тридесет хиляди лири от съд.

— Защо тогава да се занимавам с търговия, ако не заради печалбата?

— Често ли излизаш с корабите си в морето? — попита Елизабет, която искаше да узнае колкото може повече за мъжа, който така я бе очаровал. Тя бе изненадала, че известният с бандитските си наклонности лорд от границите управлява преуспяваща търговска империя дори в разрухата на войната.

— Последният месец ходих два пъти до Ротердам. Това е едно кратко пътуване, ако хванеш в платната благоприятните ветрове. — Той не спомена, че му се бе наложило да избягва на два пъти патрулиращи английски кораби. — Преди месец видях Данкърк и Остенд. Френската флота току-що бе пристигнала. А ти харесваш ли сиамската коприна?

— О, естествено, че я харесвам. — Елизабет се усмихна на Джони, който бе седнал до нея и я бе прегърнал през рамо. Искаше да го попита как успява да влезе във вражеските пристанища по време на война, но вместо това тя каза: — Може да ви прозвучи ужасно алчно, но аз бих искала да получа срещу заплащане от тази коприна.

— Глупости. За какво заплащане говориш, та аз имам цял склад от нея. Форбс се прибра съвсем наскоро от Сиам. Манроу, какъв цвят смяташ, че ще подхожда на лейди Греъм? — попита Джони.

— Зелен, естествено, като очите й.

— А може би и коприната с пурпурночервения цвят или пък с цвят на праскова. Ще трябва да изпратя от тези видове в Трий Кингс веднага щом се върнем в Единбург. — Това, че можеше да й подари нещо, го изпълваше със задоволство.

Пътуването продължаваше в приятна атмосфера и сред развлекателни разговори. Манроу с учудване забеляза, че братовчед му дори даде съгласието си да участва в съседска вечеря в Трий Кингс.

— Аз мога и да променя плановете си — каза Елизабет. — Проблемът е, че сестрата на Джордж Болдуин трябва да се върне в Лондон в четвъртък, така че ние бяхме решили да се съберем на малка вечеринка в сряда. Никак не ми се иска да я разочаровам. Тя е толкова мила… и така прекрасно свири на арфа. Ти обичаш ли арфата, Джони?

Човекът, който досега винаги прилежно избягваше подобни аматьорски изяви, най-спокойно заяви:

— Да, при това много.

От изненада Манроу така се закашля, че се задави.

— Надявам се, че не си настинал, Газ — подметна Джони в момента, в който братовчед му се опитваше да възстанови дишането си.

Това пътуване бе нещо като очарователно откровение, а Джони Кари се показваше в най-добрата си светлина. През трите часа път до дома на Елизабет Манроу стана свидетел на невероятни превъплъщения в характера на братовчед си. Дори не бе предполагал, че любовта може да промени така човек.

Той установи, че в случая чувствата бяха взаимни, тъй като веднага щом пристигнаха в Трий Кингс, Елизабет нетърпеливо придърпа Джони в стаята си, като остави Манроу и своя телохранител да си правят компания.

 

 

— Обожавам да те имам в леглото си — каза тя.

На малка масичка до балконската врата се забелязваха остатъци от вечерята им. Навсякъде из стаята имаше разхвърляни дрехи. Голите им и блеснали от потта тела лежаха едно до друго. Ръцете им бяха сплетени. Сърцата и съзнанието им преливаха от удоволствието.

— О, аз съм крайно благодарен за това, че съм тук, лейди Греъм — прошепна Джони с подмамващ глас, — след като най-после отново мога да си поема въздух, мисля да изразя моята благодарност — докато изричаше тези думи, на лицето му се появи усмивка — по един безсрамно циничен начин.

— Хм… — Елизабет измърка все още под влиянието на спомена за невероятната мъжка сила на Джони. — Не смятам, че парламентът ще се справи цяла седмица без теб, докато ти показваш тук невероятната си издръжливост.

За момент Джони също се замисли за възможността да изследва с Елизабет пределите на чувствеността. Той намираше тази дива котка, която на всичко отгоре бе запазила своята невинност, за изключително предизвикателство. Ситуацията в парламента обаче бе тревожна. Съмнителните увъртания на Хамилтън, заедно с двойните игри на Куинсбъри и щедростта на Годфри към англичаните, можеха да се откажат сериозна заплаха за делото на неговата страна. И колкото да му се искаше да остане, той трябваше да бъде обратно в Единбург най-късно в неделя сутринта. Това означаваше, че за да успее, трябва да напусне имението в петък.

Той не можеше да каже на Елизабет, че заедно с Флетчър от Салтън възнамеряваха да представят проект да се спрат дискусиите за армейските доставки още в първия ден от подновяването на сесията. Все пак той вече не знаеше дали няма да попадне на платени шпиони на англичаните, ето защо Джони се задоволи каже:

— Бих искал да вярвам, че парламентът ще се оправи без мен и цял месец ние ще можем да се отдаваме на плътските удоволствия, но тъй като не разполагам с това време, ще се постарая днес и утре да направя всичко възможно ти да ме запомниш за дълго.

Дори без да го гледа, тя почувства неговата усмивка.

— Ах ти, нахален пакостнико — промърмори Елизабет.

— А ти си сдържана и стеснителна.

— Не забравяй и виртуозността ми — закачливо го прекъсна тя, — докато изброяваш моите добродетели.

Джони се разсмя на глас.

— Да не забравя и факта, че си се обрекла на безбрачие. Мисля, че тази твоя черта най̀ ми допада. — После изведнъж стана сериозен и я запита: — Наистина ли трябва да виждаме всички тези хора утре? — Искаше му се да се заключат заедно с нея в стаята и да не напускат леглото до петък сутринта.

Елизабет бе наполовина обърната към него, нейното сочно тяло проблясваше като алабастър в здрача.

— Мисля, че вече е твърде късно да се свържа с тях и да ги предупредя, че се отлага вечерята… но ти, ако искаш, можеш да не присъстваш.

— Колко дълго ще останат те? — промърмори той. Не желаеше да се лишава от нейната компания. За първи път на Джони му се случваше да се страхува да анализира чувствата си.

— Само няколко часа.

Последва ръмжене, изпълнено с недоволство.

— Съжалявам, Джони, но ти каза, че нямаш нищо против.

— Твърдението ми е било подсказано от силната страст, която изпитвам към теб.

— Нима всичко друго също не се определя от твоите нагони? — подразни го тя.

— Ти не ме познаваш. — Този път в неговата забележка нямаше и следа от обичайната му ирония.

— Мисля, че отделни твои черти са ми добре познати — напомни му тя.

— Пътешествала ли си някога? — попита най-неочаквано той със странна сериозност в гласа, без да обръща внимание на намеците на Елизабет за тяхната интимност.

— Много малко. Темата ли ще сменяме?

Отправил поглед към тавана, той рязко отвърна:

— Не.

Отговорът му отекна в настъпилата тишина. Имаше нещо грубо, почти обидно в тази единствена дума. Елизабет почувства как неговите ръце се стягат около нейните.

— Защо не дойдеш с мен в Единбург? — Дори когато се мъчеше да изрече спокойно тези думи, Джони не успяваше да скрие тяхната важност за него самия.

„Господи мили“ — помисли си той, като вече правеше планове как по-дипломатично да се откаже от това, което току-що бе изрекъл. Та той не искаше постоянна метреса и никога преди това не се бе обвързвал с една-единствена жена. А в случая ставаше въпрос за англичанка, която на всичко отгоре бе и дъщеря на Харолд Годфри. Това бе просто немислимо, особено като се отчете неговата политическа принадлежност. Да вземе със себе си дъщерята на Годфри в Единбург бе все едно да дели едно легло с дъщерята на Малборо и да твърди, принципите му продължават да са чисто патриотични. Естествено, никой нямаше да повярва на тези приказки.

Той дори не можеше да им се сърди за подобно отношение, тъй като осъзнаваше, че няма да има право.

— Бих искала, но мисля, че няма да мога… нали знаеш, тази къща… — отговори Елизабет, като се претърколи плътно до него и положи глава върху гърдите му. — Може би някой друг път.

Джони отново възвърна възможността си да диша. Той бе спасен от собствената си глупост.

— Все пак, благодаря за поканата — допълни Елизабет, истински очарована от предложението му.

— Навярно щеше да ти доскучае — каза Джони, като се мъчеше да изглежда безгрижен. Все още усещаше сърцето си да бие като чук в гърдите. — По време на сесиите на парламента и следващите ги дискусии в таверната на Патрик Стийл, аз наистина се прибирам колкото само да сменя дрехите си.

Елизабет забеляза, че той вече бе изоставил първоначалните си намерения, но това я изненада по-малко, отколкото неочакваната му покана. Тя бе съвсем наясно, че нейното присъствие в Единбург би повлякло след себе си различни слухове, включително, че Джони шпионира за англичаните. Ето защо тя каза:

— По-добре е ти да дойдеш в Трий Кингс отново, щом сесията на парламента ви приключи.

— Разбира се, веднага щом прекъснат за жътва — отговори с облекчение той. Опасността от необмисленото му предложение бе отминала. Сърцето му почти бе възстановило нормалния си ритъм.

— Да — съгласи се с него тя, като си мислеше, че Джони е един от най-милите мъже, които бе срещала.

Все пак импулсивната му покана бе урок, който той не забрави. Вниманието му вече бе нащрек и нито за миг не допусна нов гаф в резултат на вълнение или силни чувства. Това обаче изобщо не помрачи неговия неотразим чар, нито пък промени с нещо държанието му.

Късно същата нощ Елизабет шепнеше:

— Не… повече не мога… — Нейните длани бяха опрени в гърдите на Джони и се опитваха да го избутат. — Моля те, не отново… не точно сега… чувствам се прекалено изтощена.

Тя обаче продължаваше да го желае, въпреки че отказваше да се люби в момента. Питаше се как може някой до такава степен да е господар на чувствата й.

— Аз ще ти помогна — нежно каза Джони. — Само се отпусни… — Той шепнеше, докато се изхлузваше надолу по леглото, нежно докосвайки тялото й с целувки. Това подейства. Скоро тя усети нов прилив на желание. Миг по-късно той нежно проникна в нея.

— Ето виждаш ли колко лесно може болката да бъде прогонена — прошепна той, докато се отдаваше на върховната наслада.

Елизабет го мразеше заради обиграността му, която бе придобита от познанството на стотици жени, но в същото време тя го желаеше повече от всичко на света. Усещаше се течна, безтегловна и клокочеща като лава.

Изморени и преситени от любов, те заспаха с изгрева на зората.

Прислугата ги събуди около единадесет часа, когато почука на вратата, за да уведоми, че гостите са започнали да пристигат. В прегръдките на Джони и все още в плен на съня, Елизабет се чувстваше божествено, сякаш всички красоти на света се бяха изсипали пред нея, възхитителни и досегаеми.

Забравил за всички неприятности в политиката, Джони също се бе отдал на безметежното щастие. Опасностите за бъдещето на Шотландия се разсейваха в топлата прегръдка на Елизабет.