Сюзън Джонсън
Любов извън закона (24)

Глава двадесет и четвърта

Кристиан Дънбар поздрави сдържано графиня Роксейн Форестър Килмарнък, когато графинята влезе в гостната й два дни по-късно през един сив следобед. Отпуснала се грациозно на минзухареножълтия диван, Роксейн възкликна:

— Боже мой, Криси, да не би да помисли, че съм дошла да отвлека затворничката ти? За какво ли би ми потрябвала проклетата съпруга на Джони?

— Откъде знаеш? — изстреля тъмнокосата дребна жена, разтворила от учудване обикновено превзето стиснатите си устни.

Херцогът искаше местонахождението на Елизабет да се запази на всяка цена в тайна.

— Скъпа, какъв глупав въпрос. Прислугата знае дори кой е вечерял снощи в спалнята на лейди Ники Мъри — излъга Роксейн.

Оказало се бе, че откриването на затвора на Елизабет е по-трудно, отколкото беше очаквала.

— Всъщност исках да дойда още вчера, но скъпата ми Джийни искаше да ми покаже колко е напреднала и трябваше да присъствам на урока й по танци с италианеца, а след това вече беше много късно да идвам. Така че, кажи ми как изглежда тази жена?

— Херцогът даде изрично нареждане — отвърна остро Кристиан — да не се говори за нея.

Дъщеря на сестрата на Куинсбъри — аристократка, омъжена за неподходящ човек, завърнала се в семейното лоно след спасителната смърт на съпруга си — нехранимайко, Кристиан Дънбар зависеше напълно от благосклонността на вуйчо си, херцог Куинсбъри.

— А, така ли… пък аз се надявах да поклюкарстваме за жената, която ми отне Джони. Мисля, че можеш да разбереш желанието ми за отмъщение. — Прекрасната графиня се усмихна. — Сега, когато вече не е във висините.

Тя се облегна назад върху възглавниците, жълтият сатен беше превъзходен фон за яркочервените й коси и морскосинята рокля.

— А аз се надявах да позлорадстваме над несполуките й — каза с театрална въздишка тя.

— Просто не смея — отвърна племенницата на херцога, привлечена неудържимо от евентуалната пикантна сцена.

— Разбирам — рече с леко снизхождение в гласа Роксейн. — Но нали знаеш какво чувства човек към съперницата си. Използва всяка възможност да я наскърби и нарани. Я ми кажи — продължи напевно тя, — докато наливаш от онова прекрасно бордо, любимото на вуйчо ти, какво мислиш за новороденото дете на Кейти Малкълм? Според мен то няма нищо общо с рода Малкълм.

Следобедът се нижеше, наситен със злостни клюки, Роксейн полагаше усилия да се сети колкото може повече пикантни новини, запозната с ненаситния апетит на Криси да слуша за несполуките на другите. Подобно на високомерната си майка (според която младежкото й неблагоразумие беше за щастие поправено със смъртта на съпруга й) у Кристиан Дънбар от ранно детство бе изграждано убеждението за превъзходството на рода Дъглас. Невероятно горделива, тя все още не бе намерила подходящ мъж, отговарящ на високите семейни стандарти. Всъщност тя беше по-млад вариант на майка си — претенциозна, предвзета, интересуваща се от външната страна на благоприличието и изпълнена с непоносимост към чуждото щастие.

С напредването на следобеда надеждата на Роксейн, че бордото ще намали сдържаността на домакинята й във връзка с обсъждането на пленницата на вуйчо й, се оправда.

— Лейди Кари е много красива — каза Кристиан Дънбар след третата чаша, придружавайки думите си с лека гримаса, като че тяхното произнасяне й причиняваше болка. — Дори сега, когато е бременна. И не е ни най-малко уплашена.

Последното изречение произнесе с раздразнение.

— Често ли разговаряш с нея?

— Тя отказва да разговаря с мен.

— Доста арогантно държание в нейното положение, изненадана съм.

— Дори наруга баща си, когато я доведе тук. Струва ми се, че любовникът ти си е взел доста зла жена.

— Може би го е интересувало богатството й — предложи Роксейн, свила презрително устни.

— Струва ми се невероятно шейсет хиляди лири стерлинги да не впечатлят който и да е. — В горчивината в гласа й нямаше нищо изненадващо; точно фактът, че тя самата нямаше богатство, й беше попречил да съблазни някой представителен мъж.

— Досега нито един мъж, освен Джони, не ме е изоставял — заключи едва чуто Роксейн.

— Сега разбирам защо толкова се интересуваш от нея.

— Има известна доза обида. — Очите на Роксейн се присвиха, затъмнени от полупритворените й клепачи. В следващия момент обаче тя се усмихна леко и вдигна чашата си. — За всичките ни съперници, където и да са те… Като говорим за тях… чух, че младият граф Енглинтън се спрял на малката дъщеря на Калъндър. Какъв срам, след всичкото внимание, което ти засвидетелства миналия месец.

— Тя има руси къдрици — рече с убийствен сарказъм Криси — и дядо, който й даде двайсет хиляди за зестра. Андрю нямаше защо да търси по-надалеч.

Лицето й бе почервеняло при спомена за така грозно разбитите надежди.

— Мъжете често харесват блондинките — отбеляза замислено Роксейн.

— Абсолютно вярно. Косата на съпругата на твоя Джони Кари е лененоруса — отвърна разгорещено Кристиан, сякаш притежаването на такива коси вече беше лична обида за нея.

— Къдриците й немирни като на дъщерята на Калъндър ли са? — попита насмешливо събеседницата й, забелязала все по-засилващата се червенина по бузите на домакинята си — резултат или от виното, или от недоволството й.

— Нищо момичешко няма в гордата лейди Кари. Косите й падат на гладки блестящи вълни.

— Не ги ли носи хванати нагоре?

Кристиан я погледна над ръба на чашата си със замислен поглед.

— Може ли да ти имам доверие?

— И то голямо — отвърна Роксейн.

— Искаш ли да я видиш?

След цели два часа, прекарани в банални разговори с надеждата да я убеди да стори тъкмо това, гостенката се опитваше да не издаде вълнението си от чудесното предложение.

— Само от любопитство — измърмори Роксейн, поклащайки чашата с вино между обсипаните си с пръстени ръце. — Би ми било интересно… да видя жената, която успя така да съблазни Джони, че той да ме изостави.

— Нито дума за това пред никого.

— Разбира се. — Усмивката й беше снизходителна.

— Ела тогава — каза Кристиан, докато се надигаше не много уверено от стола си; дребното й тяло беше доста по-засегнато от алкохола, отколкото високата чувствена фигура на гостенката й.

Роксейн остави малката си покрита с мъниста чантичка на дивана и последва домакинята, която я поведе нагоре по тесните стълби.

Когато влязоха в неохраняваната стая, заключвана само с ключа, висящ на колана на Кристиан, Елизабет вдигна глава от книгата си, учудена от промяната в дневния й режим. Беше много рано за вечерята й.

— Доведох ти посетителка — обяви пазителката й.

Елизабет веднага усети предизвикателните нотки в гласа й и подразбра на какво дължеше това неочаквано посещение, но когато привлекателната червенокоса жена зад Кристиан Дънбар предупредително сложи пръст устните си, тя веднага скочи от стола си, усетила, че става нещо особено.

— Е, как ти се струва съперницата ти? — попита Кристиан с насмешка.

— Много руса — отвърна с усмивка Роксейн. — Тази година май сме обсадени от истинска напаст от руси коси.

— Което е извънредно неприятно — рече със свити устни Кристиан. — Сега поне можеш да злорадстваш на воля.

— Благодаря ти за разбирането, Криси. — Роксейн потупа по ръката домакинята си.

След това прекоси стаята и застана пред масичката, до която стоеше Елизабет, с гръб към идващата от прозореца светлина.

— Трябваше да видя сама… как изглежда съпругата на Джони Кари.

Говореше провлачено, с насмешка, но очите й гледаха приятелски.

— Гледайте тогава — отвърна тихо Елизабет, включвайки се в играта на великолепната червенокоса жена. Нещо от безупречната й красота й се струваше познато, противоречията в държанието й я караха да бъде сдържана.

— Той беше мой, знаеш ли? — каза в този момент облечената по последна мода непозната, а тонът й бе станал по-остър.

„Роксейн — реши веднага Елизабет, — това трябва да е тя.“

Беше чула слугите да обсъждат връзката й с Джони по време на първия си престой в Голдихаус. Хубавата червенокоса жена, красавицата на Единбург, която сега стоеше пред нея, напомняща на Савската кралица, изглеждаше точно така, както я беше описвала прислугата.

— Съжалявам.

Това беше признаване на факта, а не извинение.

— Очевидно не обърнах навреме нужното внимание на хитрините ти — рече хладно посетителката, докато оглеждаше издутия корем на Елизабет.

— Няма за какво да говорим. Но ако ти харесва, можеш да гледаш — отвърна спокойно Елизабет.

— Казах ти, че е арогантна — подхвърли Кристиан, като се приближи. — Кажи й колко време бяхте любовници с Рейвънсби.

— Нещо още по-добро от това, Криси, ще й покажа — заяви Роксейн, обръщайки се към домакинята. — В чантата си на дивана имам няколко любовни писма от Джони. Би ли ги донесла?

Знаеше, че Криси Дънбар няма да устои на изкушението. Беше си останала все така любопитна и обичаща да си бърка носа в хорските работи още от времето, когато ходеха заедно на училище.

— Ще трябва да те заключа с нея. — Дългът към вуйчо й оставаше все пак на първо място.

— Разбира се — усмихна се Роксейн. — Обещавам, че няма да й сторя нищо лошо.

Кристиан се изкикоти.

— Може би и аз трябва да отида да видя малката Ани Калъндър и да й покажа любовните писма, които ми писа миналия месец Енглинтън.

— Наистина би трябвало да го сториш. Това ще й послужи за урок, задето е такава устата и нахална. А сега тичай, защото изгарям от нетърпение.

— Обещай, че няма да я удряш. — Очите й блеснаха предупредително.

— Обещавам, скъпа.

И Роксейн лекичко я побутна към вратата. Когато металният звук от изваждането на ключа от ключалката бе последван от отдалечаващи се стъпки, червенокосата жена се обърна към Елизабет и зашепна забързано:

— Прости ми за хитрината, но само така можех да накарам Кристиан да ме пусне да вляза при теб. Тя е една неприятна жена. Аз съм Роксейн Форестър, както може би си се досетила, и съм тук по поръчение на Манроу и Роби.

— Как е Джони? — попита умолително Елизабет, всичките й мисли през последните дни бяха посветени на мъжа й.

— Все още е жив.

Очите й се напълниха със сълзи и тя внезапно седна, защото краката й бяха отказали да я държат.

— Благодаря ти — прошепна Елизабет.

Роксейн се приближи и леко докосна рамото й.

— Казали са му къде се намираш и той отговорил.

Тя пое набързо въздух. Начинът, по който адвокатът на Джони й беше описал състоянието му, все още я шокираше.

— Не си мисли, че съм безчувствена, и затова така набързо ти говоря за това — продължи тя миг по-късно, все така припряно и тихо. — Но имаме толкова малко време до завръщането на Кристиан. Дойдох, за да ти кажа, че Манроу и Роби планират бягството ти. Трябва да те освободят, преди да се заемат със спасяването Джони. В противен случай Куинсбъри и баща ти ще продължат да те използват, за да изнудват съпруга ти. След като вече знаем къде точно се намираш и при положение, че Криси не разкаже на вуйчо си за посещението ми, утре вечер ще дойдем за теб. Първо ще освободим теб и веднага след като излезеш от тази къща, ще се заемем с Джони.

Внезапно Роксейн се запъти към масата при звука на отварящата се врата на долния етаж, приближи се до нея и се ослуша за миг.

— Сега, каквото и да говоря, когато се върне Криси, забравяй това… Джони никога не е бил мой — тихо тя. — Не е принадлежал никога на никоя жена, докато не срещна теб. — И тя се усмихна тъжно, жената, която беше непрестанно заобиколена от обожатели още от юношеската си възраст. — Знаеш ли, една нощ той напусна леглото ми. Просто си отиде без никакви обяснения. Разбрах, че няма да се върне. Той отиде при теб…

Елизабет се усмихна:

— Дойде да ме вземе насред венчавката ми.

— Цяла Шотландия научи за това — отвърна Роксейн. — Трябва да призная, че ревнувам малко, милейди Кари — добави с лека усмивка тя, — затова, че си обект на такава преданост от страна на Рейвънсби. Той не е от тези, които раздават лесно чувствата си.

— А пък аз признавам, че ревнувам, задето го познаваш от толкова време.

— Заедно може би ще успеем да му помогнем да се спаси.

Елизабет избърса с ръце очите си и се изправи.

— Само ми кажи какво трябва да сторя.

— Когато Кристиан се върне, ще започна да те обиждам. Писмото не е истинско, но затова пък е убийствено. Ако можеш, плачи, викай и ме обиждай. Криси няма да съжалява, че ме е пуснала, щом види колко си нещастна и може би, ако успеем да я забавляваме добре ще се съгласи да ме покани и утре. Би ни помогнало много да знаем със сигурност, че не си преместена другаде.

— Чувам, че идва — прошепна Елизабет.

— Тогава да слагаме актьорските маски — усмихна се Роксейн и намигна. — Омразно създание такова…

 

 

Докато Елизабет и Роксейн разговаряха в дома на Куинсбъри, Редмънд се движеше на север с десетина от хората си, които грижливо беше подбрал. Не знаеше къде се намира Елизабет, нито точно на каква опасност бе изложена, но въпреки това следеше неотстъпно пратеника на Харолд Годфри, който отнасяше на господаря си златото, получено в Трий Кингс. Те се движеха на около двайсетминутна дистанция зад него, за да не бъдат забелязани. По всичко личеше, че отиваше към Единбург. Когато наближиха града, двама от хората на Редмънд избързаха по-напред, за да не изпускат от поглед слугата на Годфри; нямаше опасност той да ги разпознае, тъй като по пътя започваха да минават все повече конници и карети, та се движеха почти успоредно с него, като от време на време поглеждаха през рамо, за да се убедят, че самотният конник на стотина метра зад тях ги следва. Останалите осем души от групата се нижеха на разстояние от около сто метра един зад друг, за да не привличат вниманието. Така охраната на Елизабет, хората, които я бяха пазили от шестнайсетгодишната й възраст, влязоха в града един по един.

 

 

Междувременно единственият човек, който беше виждал Джони след влизането му в затвора, седеше срещу Роби и Манроу Кари на една маса в някаква кръчма край Лонмаркит и клатеше глава.

— Той няма сила дори да помръдне ръката си. Казвам ви, много е рано. Нека първо се опитам да издействам да го види лекар. Така поне ще разберем какво е състоянието му.

— Колкото по-дълго стои там корабът, толкова по-малка става вероятността да не го забележат. Дори и да е с норвежки флаг — каза Роби. — Хората от митницата няма да ни позволят да стоим там безкрайно дълго.

— Ако той не може да ходи, можем да го носим — продължи Манроу.

— И без това ще бъде достатъчно трудно да вкараме няколко души, без да вдигнем на крак цялата охрана. А да се носи човек, и то с ръста на Рейвънсби, по тесните стълби… — Дъглас Каутс вдигна рамене при мисълта за неизпълнимостта на предложението.

— Но ако Джони остане още известно време там, по-вероятно е да умре от треска в състоянието, в което се намира, отколкото да закрепи силите си. — Гласът на Роби беше пресипнал от умора. Почти не беше спал, откакто внезапно напусна имението си в Източен Лотиян, за да играе на криеница с британските патрулни кораби по крайбрежието. А когато Чарли Фокс му донесе вестта за пленяването на Джони и Елизабет, незабавно се беше отправил към Лийт.

— Ще говоря с Роксейн, след като се върне от срещата си с Кристиан Дънбар — рече с въздишка той. — Ако обаче е успяла да се види с Елизабет, мисля, че на всяка цена трябва да се опитаме да ги освободим утре вечер. — И той погледна въпросително към братовчед си.

— Никой няма да предположи, че някой ще се опита да измъкне полумъртъв човек от тъмницата — каза Манроу. — Съгласен съм. Утре. Ако Роксейн донесе добри новини. Най-важното е абсолютната координация на действията ни. Възможно е да се вдигне тревога веднага след бягството на Елизабет. Трябва да бъдем готови да влезем в затвора в мига, в който я измъкнем от лапите на Куинсбъри.

— В такъв случай, господа — предаде се елегантно адвокатът им, — аз ще се заема да отворя с помощта на златото първите врати в кулата — тези над земята. — И той се усмихна мрачно. — Страхувам се, че ключовете за останалите ще трябва да се вземат с бой.

 

 

Рано същата вечер Роксейн, Роби и Манроу обмениха информация в малката й всекидневна.

— Елизабет дори не е охранявана — съобщи Роксейн. — Очевидно мислят, че е добре скрита. И наистина е така; на вечно информираната ми прислуга й трябваше повече от ден, за да я открие.

— Ако не е охранявана, спасяването й ще бъде сравнително лесно — отбеляза Манроу.

— Ключът за стаята на Елизабет е на колана на Кристиан, в случай, че решите да не разбивате вратата.

— Предпочитам всичко да мине възможно най-незабележимо, като се има предвид, че веднага след това ще отидем в затвора.

Роби се беше излегнал на дивана, поставил обутите в ботуши крака на страничната му облегалка.

— Мисля да използваме ключа на Кристиан и да внимаваме да я заключим заедно с цялата й прислуга, преди да напуснем.

— Ако Джони не е в състояние да пътува или ако не можете да тръгнете веднага за Лийт, вие сте добре дошли в дома ми.

— Гледай колко оптимистично звучи нашата домакиня — рече с усмивка Манроу и погледна към Роби.

— Каткарт избяга миналата година, без да открият следите му — напомни им Роксейн. — Изглежда, че дори в тъмницата на кулата свободата си има цена и може да се купи.

— Дъглас каза, че може с подкуп да отвори вратите от надземната част на тъмницата — обясни й Роби, — на останалите врати Куинсбъри е поставил свои хора.

— Тогава вземете достатъчно мъже от клана Кари, за да се справите с тях.

— Прекалено много хора ще възбудят подозрение.

— Изкушавам се да поговоря със самия капитан на охраната, Гордън. Може би и той си има своята цена.

— Ако Куинсбъри не беше определящият фактор за оставането му на това място, щях да кажа, че идеята ти е прекрасна. В случая обаче… — Думите на Манроу увиснаха във въздуха.

— Непременно ще освободим Джони, Роксейн — увери я Роби. — По един или друг начин.

— Не забравяйте, ако ви потрябват стаите на горния етаж, където спите сега, те ще бъдат на ваше разположение. Имам достатъчно влиятелни приятели — никой няма да се осмели да претърси дома ми. — Тя дори беше скромна; тъй като бе безспорната кралица в Единбург, а някои твърдяха, че и в цялото кралство, повечето от влиятелните мъже бяха готови на всичко, за да й угодят.

— Надяваме се да се отправим веднага към кораба.

Роби кимна в знак на съгласие.

— Това зависи от здравословното състояние на Джони. Каутс каза, че бил много зле.

— Къде ще заведете Елизабет?

— Направо на кораба „Трондхайм“.

— Канена съм на официална вечеря и бал у председателя на Камарата на лордовете утре вечер, където с нетърпение ще очаквам вести от вас. Предполагам, че новината за бягството от затвора ще достигне поне до някои от кралските съветници още преди настъпването на утрото. Тази вечер отивам у графиня Памюър. Може да науча някоя клюка за Куинсбъри, в миналото той имаше слабост към нея.

— След като се стъмни, ще отидем до „Трондхайм“, за да донесем достатъчно оръжие за утре вечер. Един от хората ми ще те придружи до дома на графинята в случай, че се наложи да ни изпратиш съобщение. Той може да се преоблече като твой кочияш. Не бих искал да съм на твое място тази вечер — добави с лека усмивка Роби. — Графинята май имала намерение да рецитира най-новите си любовни поеми…

— А ти не си ли романтичен? — подразни го Роксейн.

— Един в семейството стига — отбеляза иронично младият господар на Грейдън. — Въпреки че само преди една година нито един от познатите на Джони Кари нямаше да заложи и шилинг върху вероятността той да се влюби, и то до уши.

 

 

Откакто бяха пристигнали в града, хората на Редмънд непрекъснато наблюдаваха къщата на Харолд Годфри, като се сменяха на всеки два часа, за да не предизвикват подозрение с надеждата, че граф Брусижън ще ги заведе при Елизабет. Но откакто пратеникът ги беше довел дотук, Годфри не се беше показвал навън. Според думите на наемателя на долния етаж, графът живееше сам.

Най-после късно същата вечер една елегантна карета спря пред входа на къщата и миг по-късно Харолд Годфри, облечен по последна мода с дрехи от синьо кадифе и черна бродерия, излезе бавно от входа и се качи в каретата.

След потеглянето на бляскавия екипаж една тъмна сянка се отдели от стената, пресече осеяната с боклук калдъръмена улица и отвори някаква врата от другата страна.

— Каза на кочияша да кара у графиня Памюър — съобщи той.

Това всъщност беше един от хората на Редмънд.

— Оставаш да пазиш. Ще пратя още един човек при теб — отвърна тихо Редмънд, — а аз тръгвам. Предполагам, че кочияшите ще могат да ми дадат някаква информация за местонахождението на дома на графинята. Ще видим какво мога да открия.

 

 

Редмънд стоеше на тротоара с група файтонджии, когато пред дома на графиня Памюър спря каретата на Роксейн. Той не позна червенокосата красавица, която се показа от колата, но за сметка на това лакеят, който й помогна да слезе от паркиралата синя карета, не му беше непознат.

Докато Роксейн внимателно изминаваше късото разстояние до къщата, вдигнала полите и наметалото си, Редмънд се дръпна малко по-настрани от бъбрещите кочияши, така че да бъде забелязан от лакея, съпровождащ господарката си към осветения с факли главен вход. Никой от двамата не проговори, тъй като наоколо имаше прекалено много хора, но погледите им показваха, че са се познали.

— Чакай — прошепна мъжът от клана Кари.

Малко по-късно, когато преоблеченият кочияш се върна, двамата с Редмънд се отдалечиха от тълпата чакащи кочияши и лакеи. Тръгнаха надолу по улицата. Набързо размениха информацията, с която разполагаха, и Редмънд уговори среща с Роби за по-късно същата вечер в дома на Роксейн. Двамата мъже се разделиха само след няколко минути.