Сюзън Джонсън
Любов извън закона (16)

Глава шестнадесета

На следващата сутрин, грохнали от умора, те вече яздеха в покрайнините на Единбург. Конете им бяха на края на силите си. Малко по-късно пристигнаха в Рейвънсби. Джони успя набързо да се измие, преоблече и похапне и се отправи за договорената среща с Роксбърг и Флетчър. Партията на дребните земевладелци планираше да обсъди днес своята стратегия, един ден преди подновяването на сесията на парламента в понеделник.

— Изглеждаш направо съсипан — възкликна Роксбърг, когато Джони се отпусна тежко на стола на тяхната маса в кръчмата на Стейли.

— Имай предвид, че видът ми е цвете в сравнение с това как се чувствам — каза Джони, като прокара ръка през още мократа си коса, след което се отпусна назад в стола и добави уморено: — Напоследък не ми се събира много сън. Кажи ми сега какво точно изпуснах?

— Това, за което трябва да съжаляваш, е моряшкото парти на Рокси — остроумно отбеляза Роксбърг.

— За бога… — простена Джони. Бе забравил да поднесе извиненията си за това, че не бе присъствал.

— Твоят брат обаче не се посрами. Представи се като истински мъж — продължи малко нетактично Роксбърг. — В случай, че това те интересува.

— Слава богу. — Притеснението бе изчезнало от лицето на Джони.

— Нима не си любопитен да узнаеш повече подробности? — Роксбърг добре знаеше, че трудно може да учуди Джони с подобни новини, все пак бяха приятели от много години.

— Честно да си призная, по ме интересува какво съм пропуснал от политическия живот — промени посоката на разговора Джони, тъй като не желаеше повече да си губи времето с празни приказки за похожденията на брат си.

— Пратеници за и от Лондон се погрижиха да напълнят джобовете на собствениците на крайпътните ханове — саркастично отбеляза Флетчър. — Туидейл е притискал Годолфин да одобри Закона за сигурността, поне слуховете са такива.

— Известно ли е вече как Лондон възнамерява да отговори на това? — Джони добре знаеше, че светът на шотландската политика бе малък и такива неща бързо се разчуваха.

— Пак според слуховете Годолфин ще приеме.

Тази вест обаче не успя да успокои напълно Джони. Той познаваше англичаните твърде добре.

— Мислите ли, че това е истина? — попита той, като се опитваше да контролира вълнението си.

Флетчър вдигна рамене, след което отчупи малко хляб и се накани да го потопи в чашата с горещ шоколад, която стоеше пред него.

— Ще научим за това твърде скоро — отговори той.

 

 

Бяха необходими обаче още два дни, изпълнени с дебати и задкулисни сделки, докато правителството на Англия даде съгласието си.

Туидейл най-после бе разбрал, че сесията от 1704 година, подобно на тази от предната година, отново няма да доведе до гласуване на исканата от Лондон подкрепа за прехвърляне на наследственото право върху трона. В това отношение нарежданията на лорд Годолфин, ковчежник и пръв министър на кралица Анна, бяха ясни. Сегашната военна обстановка в Европа, която разтърсваше здраво английските банки и пазари, и превръщаше съществуването им в истински кошмар, изискваше поне за момента Англия да се въздържа от открити провокации срещу Шотландия. В този дух бе писмото на лорд Годолфин до върховния комисар на Шотландия, в което той упълномощаваше Туидейл да подпише Закона за сигурността, ако всички други методи бъдат изчерпани и преговорите рискуват да бъдат прекратени.

Туидейл така и направи. Датата бе пети август.

В този ден заседателната зала буквално избухна в нестихващи ръкопляскания и ликуващи викове. Шотландският парламент, който от две години се бореше да изземе управлението на Шотландия от кралицата в свои ръце, сега бе извоювал бляскава победа.

Конституционните идеи на парламента и неприкритите амбиции да се лиши английската монархия от правото на глас при определяне съдбата на Шотландия обаче се оценяваха в Лондон като крайно опасни и неприемливи.

На двадесет и осми август, един ден преди да започнат дебатите по създаването на национална шотландска армия, Туидейл, както по-късно се разбра, по заповед от Лондон бързо напусна сесията. Официално бе обявено, че той ще отсъства до седми октомври.

Кралският двор обаче нямаше никакви намерения да свиква отново Шотландския парламент, докато англичаните не възстановяха силните си позиции. На тринайсети август Малборо спечели победа срещу французите при Бленхайм. Новината за нея достигнало Лондон на двадесет и първи август и Англия вече не бързаше да признае правото на самоопределение на шотландците.

 

 

И докато Джони бе погълнат от важните държавни дела около независимостта на Шотландия, времето на Елизабет също бе запълнено от едно важно събитие, макар и в чисто личен план.

За първи път в нейния живот месечният й цикъл закъсняваше.

Първоначално тя не смееше дори да мисли, че може да е бременна: в миналото прекалено често бе изпитвала разочарованията от напразните надежди и сега не искаше да изкушава съдбата. Подобно на сън, възможността да има дете от Джони Кари й се виждаше твърде хубава, за да бъде истина. Ето защо тя реши да не мисли повече за това отклонение в цикъла. Въпреки положените усилия обаче, цялото й съзнание бе насочено към това събитие. Тя откри, че е неспособна да се противопостави на вълнението, което изпълваше сърцето й, ума и душата й. По сто пъти на ден Елизабет броеше на пръсти изминалите дни или пък ги записваше на лист, сякаш мастилото придаваше достоверност на една идея, на която тя не смееше да се надява.

Така изминаха пет дни. После седмица…

Нима бе възможно, след като бе чакала толкова дълго и бе желала това събитие повече от всичко друго на света?

Още десет дни се изтърколиха от август, а после още две седмици…

Нямаше съмнение, чудото бе станало.

Елизабет бе завладяна от мечти и блянове. Строителството на новата й къща, която дотогава изпълваше нейния живот, сега бе забравено напълно. Въпреки че тя продължи да се появява на строежа всеки ден, да дава нови заръки и да отговаря на въпросите на строителите, нишката на мислите й течеше в съвсем друга посока. Елизабет бе чужда на всичко друго, освен на вълнуващите процеси, които протичаха в утробата й.

Нима все пак бе истина? Тя не беше безплодна! Нима най-накрая ще има собствено дете, което ще може да обича? Най-после нейните сърцераздирателни молби бяха чути и съдбата й бе изпратила отговор в лицето на Джони Кари.

Тя можеше да си представи каква ще бъде реакцията на Джони, когато разбере, че ще става баща. Той ясно бе показал отрицателното си отношение към подобна възможност в нощта, преди да си замине. Оттогава вече месец тя не бе получила никаква вест от него, като се изключи коприната, която й беше изпратил, както бе обещал. Можеше да се допусне и възможността Манроу да е свършил тази работа вместо братовчед си. Почеркът на бележката, която придружаваше пратката, не приличаше много на почерка на Джони. Самото съдържание също не говореше много. Написани бяха няколко кратки фрази без нищо лично в тях, само традиционните пожелания за успех в започнатите начинания.

Подписът гласеше просто „Рейвънсби“, все едно, че бележката бе предназначена за адвоката на Джони.

Елизабет и не очакваше нещо повече, особено като си спомнеше поведението на Джони на раздяла. Тя не бе изненадана, нито пък потъна в мрачни мисли. Досега нейният живот представляваше низ от компромиси и половинчати стъпки, така че не можеше да приеме изведнъж, че занапред я чака само безоблачно щастие. Въпреки че не желаеше да се разпуска, тя си позволи едно малко празненство в началото на септември. Месечният й цикъл бе закъснял повече от половин месец.

Същия ден Джордж Болдуин, който бе навестил Елизабет, за да й донесе една нова книга от Лондон и да види как вървят строителните работи, отбеляза нейното повишено настроение.

По време на чая той каза:

— Поруменяла си, Елизабет. Да не си стояла прекалено дълго на слънце? — загрижено попита той, като същевременно внимаваше да не се бърка в личните дела на домакинята.

Елизабет се усмихна. Помисли си каква огромна разлика имаше между него и Джони Кари, който просто вземаше това, което иска.

— Навярно е от слънцето, Джордж, или пък от горещия чай — отговори тя с усмивка. — Признавам обаче, че настроението ми също е добро, а и строежът напредва бързо — завърши тя, прикривайки с лекота причините за своето щастие.

— Учудвам се на твоите изключителни способности, Елизабет. Другите жени не са като тебе. Повечето се задоволяват само със задълженията си на домакини.

Повечето обаче са нямали Харолд Годфри за баща, нито пък са били омъжени за Хотчейн Греъм, искаше да отговори тя. Когато живее с такива хора, човек бързо придобива нужните умения, за да се защити от безочливостта. Вместо това Елизабет отвърна:

— Това просто е друга част от домакинската работа. Не забравяй, че като вдовица аз трябва да се науча да върша нещата сама — допълни тя учтиво.

— Не виждам смисъл в това да оставаш вдовица. Трябва само да кажеш „да“ и аз с радост ще поема твоя товар.

Джордж бе отместил чашата си, а неговото изражение говореше за една истинска и неподправена обич, която неколкократно го караше да прави предложения на Елизабет.

— Искрено ти благодаря, Джордж. Знаеш много добре колко ценя приятелството ти, но знаеш също така колко силно държа на свободата си. Хотчейн бе труден човек. — Тя направи театрална пауза, като затвори за малко очи, сякаш се бореше с трагичните спомени.

— Той бе ужасяващ човек — разгорещено каза Джордж. — Ти заслужаваш да получиш по-добър живот. Не забравяй, всички мъже не са като Хотчейн — добави той, напълно разбрал нежеланието на Елизабет да се обвързва отново след подобен семеен живот. — Аз не искам да ти досаждам, но ако решиш, че моята обич е приемлива за теб, ще съм радостен да предложа сърцето си.

Джордж Болдуин бе загадка за нея; прекалено щедър и благосклонен, за да бъде искрен, твърде морален, за да бъде истински в свят, където подобни добродетели не се ползваха с популярност. Тя никога не знаеше как да се държи в негово присъствие. Той предизвикваше у нея обърканост и освен приятелски чувства, Елизабет не изпитваше нищо друго към него.

— Много си мил, Джордж, но моля те, нека сменим темата. Аз не се интересувам от женитба. Наистина, Хотчейн бе щедър към мен, поне в завещанието си; сега аз съм добре осигурена.

— Ще бъдеш самотна, Елизабет.

Тя си помисли, че вече е самотна, тъй като усещаше липсата на буйния и безразсъден мъж, който едва ли изобщо се сещаше за нея. Годините на благоразумна предпазливост обаче отговориха вместо нея.

— Нямам време да бъда самотна. Сам виждаш колко съм заета.

— Аз обаче ще продължа упорито да настоявам — заяви Джордж, като се усмихна.

— Тогава ще бъдем заедно в упорството си — отговори Елизабет и ясно даде да се разбере, че не смята да отстъпва, след което добави вече по-меко: — Ще се радвам обаче да продължа да те виждам, Джордж. Благодаря ти още веднъж за книгата.

— Поне ще мога да попълвам библиотеката ти. Все пак мисля, че мистър Фолси е прекалено предпазлив в критиките си към западните въстания. Лично аз бих предпочел да видя всички бунтовници затворени в лондонската „Тауър“.

— Това до голяма степен зависи от политическите убеждения. Има хора, които биха желали бунтовниците да бъдат на свобода или пък да завладеят трона.

— Типично женско драматично решение.

— Според мен, напълно реалистично, особено ако си привърженик на Монмауф^[1].

 

 

Една седмица по-късно двамата синове на Хотчейн я навестиха. Визитата им бе неочаквана и в никакъв случай не се дължеше на роднинска загриженост. Елизабет съжали, че бе толкова любезна да допусне през охраната на верния Редмънд двамата мъже.

Матю и Лоусън Греъм бяха заставени да оставят оръжието си пред вратата, но въпреки това Елизабет почувства как по гърба й пробягаха студени тръпки, когато те се изправиха срещу нея в гостната. Едри и тромави мъже, те бяха по-млада версия на нейния съпруг. И двамата бяха по-възрастни от нея; по-големият, Матю, бе на петдесет години, а брат му — на четиридесет и шест. Взираха се в нея досущ като баща си, с тази студена безпристрастност в погледа.

— Мога да ви предложа нещо освежително — каза тя, като се стремеше нарочно да придаде на гласа си резервираност, — но се боя, че сте дошли по работа, която не търпи отлагане.

— Ние взехме решение, че ти трябва да се омъжиш отново — безцеремонно заяви Матю, застанал до огрения от слънцето праг. — Скоро изтича годината на траур. — С подобен тон той би й съобщил и прогнозата за времето например, толкова прозаично бе изказването му.

— Благодаря за вашата загриженост — саркастично хладно отговори Елизабет, разгневена от тяхната арогантност. — Аз обаче нямам желание да се омъжвам повторно — наблегна тя, здраво стискайки юмруци, за да възпре надигащия се в нея гняв. Беше в градината, когато те пристигнаха, затова роклята й бе поизцапана, което не пречеше да изглежда все така прекрасно. Красотата на младостта й обаче контрастираше с леденото държание.

— Вашият баща ми остави достатъчно пари — бързо добави тя, — за да мога да си позволя това.

— Баща ми ти остави тези пари, защото ти го омагьоса — парира я Матю, като я гледаше втренчено с неприкрит присмех.

— Баща ви трудно се поддаваше на магии, беше прекалено безчувствен — предизвикателно отвърна Елизабет, която искаше двамата Греъм да разберат, че трудно могат да пречупят волята й, калявана в продължителното общуване с коварството.

— Казах ти, че тя няма да ни послуша — промърмори Лоусън, които нервно се поклащаше от крак на крак, стойка на боец преди нападение. По-големият брат се обърна, за да го успокои и тихо шепна:

— Това няма никакво значение. — После добави, без да изпуска от погледа си Елизабет: — Мислехме, че ти можеш да се омъжиш за Люк. Жена му почина миналата година.

Емоционално гласът му напомняше много този на неговия баща. Познатият тон направо я жегна и тя почувства как нейното възмущение набира сила. По-малкият син на Хотчейн вече бе погребал две съпруги и тя нямаше намерение да става третата.

— Нека да ти изясня нещата, Матю. — Гласът й трепереше от негодувание. — Аз не харесвам нито теб, нито някой от твоите братя. Редмънд пък не ви понася още повече, така че тръгнете си, докато сте още цели! — Елизабет си пое дълбоко въздух, след което продължи: — Може да отнесеш следното послание на твоето семейство. — Тя отново направи пауза: — Парите, които баща ти ми остави са мои и вие няма да ги притежавате.

— Не ти липсва смелост, Елизабет — каза по-големият син на Хотчейн. — Несъмнено това е допадало на татко. Ние обаче не дойдохме сами, ако си забелязала. Ескортът ни, който чака отвън, е добре въоръжен.

— Тогава добре дошъл, Матю! Можеш да се опиташ да влезеш с войниците си тук. Редмънд те чака с готовност, така че не разчитай, че ще ме накараш да се подчиня на заплахите ти.

— Ние можем да накараме съда да те обяви за вещица — продължи той, сякаш въобще не беше чул нейните думи.

Елизабет си спомни за стария Хотчейн Греъм, който се държеше също така безочливо, и за момент се почувства несигурна. Тя обаче съумя да успокои нервите си; отдавна бе научила, че тираните само си дават вид, че лесно ще те победят.

— Аз не съм твоята плаха съпруга или дъщеря, Матю. Твоите заплахи не ме тревожат — отговори наперено Елизабет, въпреки че усещаше как от студения поглед на Матю по гърба й пробягваха тръпки. — Ти можеш да заведеш дело в съда срещу мен, но ако го направиш, никога няма да откриеш парите ми. Аз живях осем години с баща ти, но пред него Луцифер е просто аматьор, а вие, момчета, сте като сукалчета. — Тя спря за момент, за да си поеме дъх и да се успокои. Усещаше, че се разтреперва цялата от възмущение, а нямаше желание да показва излишна слабост. — Предлагам ви да отнесете това пътуване към графата „загубено време“ — продължи тя, вече със спокоен тон. — И бъдете благодарни, че баща ви не ми остави всичките си пари. Ако наистина го бях омагьосала, нямаше да се задоволя само с шейсет хиляди.

— Може и да приемаш предизвикателствата като мъж — тихо каза Матю, — но не забравяй, че си само жена, която на всичко отгоре е самотна и неомъжена.

Матю бе глава на клана Греъм не само защото беше най-възрастният, но и защото бе надарен с въображение.

— Някои съдилища ще те признаят за неспособна да се справяш със собствените си дела — продължи той с мек глас, докато видът му оставаше все така безизразен. — Съдиите могат да вземат решение, че ти се нуждаеш от мъж.

— А някои могат да решат, че твоят брат Люк има нужда от пазач, а не от съпруга, затова, Матю, бъди така добър и остави мен и моите пари извън плановете на вашето семейство. Върви да грабиш някого другиго. А сега трябва да си ходите — заяви тя със същия мек глас като неговия. — Или ще извикам Редмънд да се заеме с вас.

— Ние ще се върнем, Елизабет, но следващия път ще сме с адвокати.

— Не си губете напразно времето.

— За шейсет хиляди мога да си позволя да загубя част от драгоценното си време — отвърна той с толкова студена усмивка, че човек имаше чувство, че температурата в стаята се понижава. — Хайде, Лоусън, ела — обърна се той към брат си така, както някой би повикал любимото си домашно животно.

Двамата яки синове на Хотчейн напуснаха стаята и оставиха заплахите им да витаят след тях.

След затварянето на вратата Елизабет бързо се отпусна на най-близкия стол, преди краката й да са се подкосили от вълнението. Тя потръпна от мрачните мисли, които я бяха обзели. Не можеше да се каже, че посещението на двамата Греъм бе неочаквано за нея. Тя знаеше, че семейството на мъжа й ще се опита по някакъв начин да си възвърне парите на стария Хотчейн, ето защо Елизабет се бе погрижила да си осигури телохранители. Тя обаче не бе допускала, че ще се чувства толкова самотна и уплашена.

За разлика от нейния баща, с когото можеше да се договори за определена цена, семейството на Хотчейн все още живееше по древните закони на прадедите си. Те не признаваха прогреса на цивилизацията и бяха готови да премерят силите си с всички врагове, които им се изпречеха на пътя. Крепостта Редсдейл винаги ги бе защитавала от цивилизацията и преследванията на неприятели.

Две седмици по-рано тя нямаше да бъде така наплашена, две седмици по-рано тя щеше да бъде по-дръзка… Но сега… Не посмя да довърши мислите си, обезпокоена за бъдещата си рожба. Но ако наистина в утробата й се развиваше детето на Джони Кари, тя трябваше да намери сили да се защити. Не с празния оптимизъм, че всичко ще бъде наред, а с добре премерени разумни действия.

Елизабет изведнъж разбра, че ако иска да постигне нещо в борбата си срещу фамилия Греъм, ще трябва да преразгледа в нова светлина предложението за женитба на Джордж Болдуин.

 

 

Елизабет извика Редмънд и му разказа подробно за срещата си с Матю Греъм.

— Колко мъже може да събере той? — попита тя, като искаше най-напред да е наясно каква точно е заплахата.

Съвсем наскоро богатата наследница Маргот Талмидж бе отвлечена от Матчмънтови и насила бе заставена да се омъжи за техния син. И докато съдът вземе решение по случая, тя вече бе жена на младия Матчмънт. Случаи като този не бяха изключение, щом на карта бяха заложени големи суми пари. Користолюбиви и обеднели семейства просто крадяха богатите наследници и ги женеха пряко волята им за своите синове. Решението на съда след това не бе от голямо значение. Елизабет знаеше за няколко случая, които продължаваха да се гледат с години.

— Около двеста войници или малко повече, ако успее да привлече Дънстейбъл Греъм с хората му — отговори Редмънд.

— Което обаче ще му струва пари — отбеляза тя.

— Но това ще са добре похарчени пари и той сигурно ще се реши да се раздели с тях, като се има предвид печалбата, която ще получи, ако успее със своя план.

— Тогава ние също ще имаме нужда от повече мъже. Предпочитам да похарча парите си за себе си, отколкото да ги дам в ръцете на семейство Греъм. Какъв срок е необходим, за да увеличим броя на наемниците?

— Не повече от седмица, най-много десет дни, за да равня нашите сили с техните. Но има и друга възможност — предложи той, докато пръстите му барабаняха по костената дръжка на камата. — Аз и моите хора можем да ги настигнем, преди да са се прибрали в крепостта Редсдейл.

Преди много години Редмънд бе загубил своята любима, която бе изнасилена от Матю Греъм, и само уважението му към Елизабет го бе възпряло да си отмъсти сега на Матю, било то и с риск да загуби живота си.

— Не мисля, че Катрин Блеър ще е доволна от подобна безсмислена саможертва… същото се отнася и за мен.

Редмънд се изчерви при споменаване на името на новата му годеница, което пролича дори под силния му тен.

— Факт е обаче — изрече Редмънд с развълнуван глас, — че светът ще е по-добро място за живеене, ако ги няма синовете на Хотчейн. Заслужава си да бъдат убити.

— Въпреки че напълно съм съгласна с теб — каза Елизабет, — аз не искам да съм отговорна за смъртта им, освен в критична ситуация, когато няма друг изход. Всъщност предпочитам въобще да не ги виждам или чувам повече. — Тя въздъхна тежко и добави: — Което е изключено при алчността на Матю. — След това се облегна назад и се усмихна. — Така че, вместо да се радваме на един по-прекрасен свят, просто ще наемем повече хора, които да се грижат за моята безопасност.

— Знаеш, че те няма да те оставят дълго време с парите на Хотчейн — тихо й напомни Редмънд, чийто нежен глас контрастираше на могъщото му тяло.

Тя се вгледа за момент в мъжа, който й бе телохранител откакто се бе омъжила за Хотчейн Греъм. Елизабет подозираше, че основната задача на Редмънд е била свързана не само с възможността да предотврати нейното бягство от съпруга й, но и да я пази от другите членове на семейството. Сега той се бе отпуснал в креслото точно срещу нея; сабята му се поклащаше отстрани на бедрото, в колана му бяха затъкнати пистолетите, които проблясваха на слънцето, а светлокестенявата му коса бе късо подстригана. Въпреки че бе непривично за епохата, това бе крайно практично.

Елизабет си помисли неочаквано колко рязко се бе променил животът й. Не бе изминала и седмица от времето, когато ежедневието й наподобяваше възхитителен рай, а сега самото нейно съществуване бе поставено на карта.

— Мисля — каза тя с известно огорчение, — че те трябва да са доволни от техния дял от парите на Хотчейн. Та моите шейсет хиляди са съвсем незначителна част от богатството на стария Греъм.

— Така че, ще е още по-лесно да ти ги вземат. Как биха се отказали от толкова лесна плячка.

— Сигурно наистина би било прекрасно да ги убием — саркастично отбеляза Елизабет, — но сега пред мен стоят по-важни неща. — Нова сянка на безпокойство пробягна по лицето й. — Нещо по-съществено от алчността на Матю, по-важно от проклетите пари.

— Бебето ли? — тихо запита Редмънд.

Устата й така си остана отворена на половината дума, а очите й се разшириха от изненада. След първия момент на стъписване тя успя да промълви:

— Откъде знаеш това?

— Катрин ми каза… — Редмънд се поколеба заради личния характер на повдигнатата тема. Не бе работа на един мъж да се интересува дали месечният цикъл на жената отсъства, или закъснява. — … за възможността да си бременна — довърши той, като почувства как по лицето му избива червенина.

— Сигурно Моли е казала на Катрин.

Нейната лична прислужница Моли взимаше уроци по четене при годеницата на Редмънд, която преподаваше в селското училище.

— Значи това не е тайна вече за никого в къщата и всички броят дните, така ли? — усмихна се неочаквано тя.

Слабата усмивка, която се появи на устните на Редмънд, бе потвърждение на въпроса й.

— Изглеждаш щастлива. Всички ние много се радваме за теб и ти желаем истинско щастие.

— Въпреки че не съм още съвсем сигурна дали ще ставам майка, Редмънд, ти си прав, аз съм в екстаз. По-точно бях преди появата на Матю Греъм. Мисълта, че мога да бъда обвинена като вещица, ме кара да се замисля след онзи случай в Лейнхед, където миналата пролет изгориха една жена на кладата заради подобни небивалици. А на всички е известно също, че фамилията Греъм държи в ръцете си съдиите в Редсдейл. И гласът на Матю, когато каза, че трябва да се омъжа, защото сама жена не е в състояние да управлява такова голямо наследство, звучеше съвсем спокойно и убедително. Може би той вече е говорил с някой съдия по въпроса. Ето защо се чудя дали да не изпреваря събитията и да се омъжа за някой, който аз си избера.

— Рейвънсби със сигурност е по-влиятелен от Греъм, той ще може да те защити.

— Разбира се, че няма да е той.

— Защо да не те защити той?

— Защото няма да се ожени за мен.

— Ти каза ли му вече за детето?

— Все още е прекалено рано, а и дори да съм наистина бременна, аз нямам намерение да му съобщавам за това.

— Може би той ще иска да узнае?

— Мисля, че не, нещо повече, сигурна съм в това, Редмънд. — Тя продължи да излага съображенията си пред него, все едно, че ставаше въпрос за месечна стипендия, а не за толкова важни за нейното бъдеще проблеми. — Сериозно си мисля дали да не приема предложението за женитба на Джордж Болдуин. Той е от известна в тази област фамилия, чичо му е съдия в Хексман, а Болдуинови са били шерифи на Тевиътдейл от векове. Той може да ми осигури зашитата срещу адвокатите и съдиите на Греъм, а ти ще се справиш с войниците на Матю. Мисля, че това е съвсем разумно решение на проблема.

— Все пак, не би ли предпочела да имаш Рейвънсби за съпруг и защитник?

— Моля те, Редмънд, не ме питай повече… — Елизабет притвори очи, тъй като съзнанието й бе завладяно от силен копнеж по Джони. Миг по-късно, когато отново ги отвори, на лицето й не можеха да се прочетат никакви чувства. — Има безброй причини, поради които Джони не е заинтересуван от моето критично положение — тихо продължи тя. — Една от най-важните е, че той няма намерение да се жени въобще. Джони вече има деца, а все още не се е оженил. Нещо, което не трябва да забравяме. Така че, аз предпочитам по-практичен подход към проблемите, нещо, което ще е в сферата на възможното. Джордж Болдуин, който е един сладък мъж, сам предложи услугите си. И въобще, както знаеш, Редмънд, повечето жени вече не се женят по любов, така че моята женитба с Джордж едва ли ще бъде голямо изключение. А пък и доколкото си спомням, не съм искала твоето мнение по този въпрос — меко добави Елизабет, а пръстите й нервно усукваха краищата на ленената й пола. — Това, което исках от теб, е да ми кажеш дали ще можем да попречим на Греъмови да навредят на това — тя се усмихна — вероятно дете.

— Сигурен съм, че ще ги спрем — просто каза той. — Между Джордж Болдуин и неговата власт в Нортфумберланд, от една страна, и моите войници, от друга, твоето дете ще бъде в пълна безопасност.

— Благодаря ти — каза Елизабет, успокоена от неговата увереност. — Аз съм ти много задължена, Редмънд.

— Бих желал да мога да накарам Рейвънсби да се ожени за теб.

— Имаше време, когато и аз желаех същото. Но съм доволна и от това, което имам. Ако наистина се окаже, че съм бременна, уверявам те, Редмънд, не ми трябва нищо повече.

— Джордж Болдуин обаче може да има претенции. Повечето мъже биха желали да властват над теб, както старият господар.

— Никога вече няма да позволя това — Елизабет поклати глава. — Кълна се. Дори от любов. Ако Джордж се съгласи да се ожени за мен, то ще бъде по моите условия. Аз няма да зачеркна свободата си дори и заради неговата защита. Ако се наложи, ще намеря други начини да се боря срещу плановете на Матю Греъм.

— О, Болдуин ще се съгласи на твоите условия — каза Редмънд. — Този човек наистина те желае. Но дали ще спази условията по-късно?

— Споразумението ни за женитбата ще бъде желязно, мога да те уверя. — Тя направи гримаса. — Аз съм предвидила всички възможности.

— Какво ще стане с детето? Ако е момче, Джордж едва ли ще иска да остави в наследство своята баронска титла на момче, което е от друг мъж.

— Аз и не очаквам подобно нещо от него.

— Виждам, лейди Греъм — каза той с усмивка, — помислила си за всичко. Това, което остава аз да направя, е да намеря хора, които ненавиждат синовете на Хотчейн Греъм достатъчно силно, за да ги убият.

— Това ще бъде ли трудно? — попита Елизабет, която бе наясно, както и Редмънд, че Греъмови имат достатъчно врагове в Нортфумберланд поради честите си набези срещу скотовъдците и кражбите на добитък.

Редмънд се засмя.

— Аз ще се справя.

Елизабет отложи разговора си с Джордж Болдуин с две седмици, тъй като искаше да се увери, че е бременна, преди да се съгласи да даде ръката си на човек, към когото не изпитваше почти никакви чувства. През това време тя живееше в непрекъснато напрежение — често наблюдаваше пътя за непознати конници, в полунощ се ослушваше, за да разбере всичко ли е наред при смяната на караула, взимаше уроци по стрелба от Редмънд и не преставаше да се чуди какво ли е намислил Матю Греъм.

През това кратко време Редмънд увеличи свитата до стотина добре обучени мъже и сега Трий Кингс приличаше повече на военен лагер, отколкото на провинциално имение.

Тези промени Джордж Болдуин забеляза в деня, когато отново прекрачи прага на имението на Елизабет. Беше средата на септември. Той бе чисто и спретнато облечен с кафява вълнена дреха и проста ленена риза. Одеждите му бяха съвсем обикновени, въпреки значителното богатство, което притежаваше.

— Изглежда, ти се готвиш да се защитаваш, ако избухне война с Шотландия, при това, без да разчиташ на помощта на Англия — леко подигравателно каза той, докато сваляше ръкавиците за езда от ръцете си. — Слугите ти не са от най-елегантните и със сигурност се справят по-добре с оръжието, отколкото с приборите за хранене.

— Това е само предпазна мярка — неясно отговори Елизабет. Тя още не бе готова да му каже истината.

— Срещу евентуална война? — Веждите му се повдигнаха в недоумение.

— Срещу превратностите на бъдещето — отново неясно отвърна тя и преди да последват нови въпроси, бързо добави: — Искаш ли чай, или бренди?

Когато той си избра бренди, тя му наля една стабилна доза, като си мислеше, че той ще има нужда от подкрепление, преди да чуе нейното предложение. Те поговориха за времето, отбелязвайки колко топло се задържа то през тази есен. После обсъдиха здравето на кралицата, която отново бе преживяла една от болезнените кризи на подагра, оттам разговорът им се прехвърли на войната в Континента, като през цялото време Елизабет премисляше наум най-различни встъпления, с които да обърне разговора в нужната посока. За щастие Джордж сам й помогна.

— Виждам, че есента ти понася добре, Елизабет. Ти изглеждаш чудесно — заяви той с типичния си навик да прави комплименти. — Анна постоянно се страхува, че си прекалено слаба и не ядеш достатъчно. Аз обаче смея да не съм съгласен с нея — побърза да изрече Джордж. — Ти винаги си била съвършена за мен. Но и трябва да отбележа, че разликата при теб е очебийна — ти просто разцъфтяваш.

Тя почувства как се изчервява при тези негови комплименти.

— Благодаря ти, Джордж — отговори Елизабет, — наистина се чувствам чудесно. — И тя му се усмихна през малката маса за чай, като в същото време си мислеше, че русата му коса не бе подходящият цвят, а и гласът му бе прекалено нисък. Човекът, пред когото тя би желала да направи това признание, бе с гарвановочерна коса, а когато беше в стаята, тя цялата се изпълваше от неговото присъствие. — Всъщност здравето ми бе една от причините, заради които те поканих тук — бързо каза тя, преди още да изгуби контрол над нервите си.

— Мили боже, добре ли си? — попита той, тъй като усети трепета в гласа й и това го обезпокои.

— Да, напълно — каза тя. — Но въпреки всичко аз искам да засегна един малко деликатен въпрос.

— Изцяло съм на твое разположение — бързо отговори той, галантен както винаги. — Не може да има нищо деликатно между приятели, въпреки че, както знаеш — Той внимателно продължи: — бих желал между нас да има нещо повече от обикновено приятелство.

— Да, добре… така е… Във връзка с нашето приятелство — неуверено започна Елизабет, като се мъчеше да намери нужните думи. — Аз имам едно малко странно предложение…

— Да? — Той отмести настрани чашата с брендито си, а кафявите му очи я погледнаха внимателно.

Елизабет си пое въздух и преди да е изгубила контрол над самообладанието си, бързо каза:

— Искам да се споразумеем по предложението ти за женитба, съгласен ли си?

— Моят отговор е „да“ — незабавно отвърна той, а на лицето му се появи усмивка.

— Само че има и нещо друго.

— Аз също предполагах, че ще има нещо друго — тихо добави той. — След като Рейвънсби беше тук, няма начин.

— Явно тук нищо не остава скрито-покрито.

— Не съм чувал никакви слухове, Елизабет, ако това имаш предвид, но не забравяй, че съм светски човек. Значи сега имаш нужда от съпруг?

Тя откри, че няма да е лесно да обясни на човека, който й предлагаше любовта си, че ако не бе алчността на Матю Греъм и произтичащата от това опасност за живота на нейното бъдещо дете, тя едва ли щеше да приеме женитбата с него.

— Аз ти предлагам сделка не заради това — започна тя, като се опита с цялата си дипломатичност да обясни заплахите на Матю Греъм и нейната нужда както от въоръжена охрана, така и от юридическа защита.

Той я слушаше учтиво, въпреки че не се нуждаеше от допълнителни обяснения, за да се ожени за Елизабет. Щом тя свърши своята тирада, Джордж каза:

— За мен ще е чест да защитавам интересите ти в съда. Мога да те уверя, че страховете ти, че ще ти припишат обвинения за магьосничество, са напълно безпочвени. Отдавна вече хората не приемат вещиците насериозно, освен може би в горите около крепостта Редсдейл. Мога да те уверя също, че ще видиш братята Греъм арестувани в момента, в който стъпят в Тевиътдейл. Кражбите на добитък не се котират добре в съда. — Той се усмихна и надигна чашата си с бренди. — Смятай, че Матю вече не е опасен за теб.

Джордж говореше напълно уверено и Елизабет почувства как товарът на притесненията пада от гърба й.

— Благодаря ти, Джордж. Много ти благодаря — прошепна тя, а очите й се изпълниха със сълзи. Това бяха сълзи на облекчение. — Много си мил — само това успя да каже, след което избухна в плач.

Джордж незабавно отиде до нея, седна и взе ръцете й в своите.

— Не се страхувай, те няма да ти сторят нищо лошо. Аз няма да им позволя да те наранят! — извика той, като я прегърна силно. — Моята обич е достатъчна и за двама ни, Елизабет… Моля те, недей да плачеш…

Неговите думи я накараха да заридае още по-силно, тъй като се почувства виновна. Как можеше да използва така чувствата на този човек, без да може да му даде нищо в замяна? Може би тя допускаше грешка в усилията си да спаси своето дете?

— Може би действията ми са необмислени — изхлипа тя, отдръпна се от него и забърса сълзите, които се стичаха по бузите й. — Аз искам твърде много от теб — прошепна тя — с дързост, която можеш да вземеш за лошо възпитание…

— Няма да ти позволя да оттеглиш предложението, скъпа — каза Джордж с усмивка. — Знаеш ли откога чакам този ден? Още от първия момент, когато те видях. Оттогава измина близо година. Помниш ли как дойде тук, за да потърсиш подходящо имение? Освен вече съм на трийсет и осем и нямам намерение да чакам повече, след като вече срещнах жената, която искам. Моля те, изтрий сълзите си, скъпа моя — каза той, като й подаде носната си кърпичка. — И нека да започнем да обсъждаме нашата сватба. Кога точно искаш да е церемонията?

— Скоро — отвърна тя и с мъка се удържа да не избяга от стаята. Гласът на разума потискаше необуздания й инстинкт да се махне колкото може по-бързо. В този момент Елизабет се чувстваше не като голяма и независима жена, която знае какво иска от този живот, а като малко дете, изоставено от всички, които са го обичали.

Все пак тя избърса старателно сълзите от очите си, понеже двамата имаха още какво да си изясняват. Като изключим тези редки моменти на отчаяние, в които Елизабет показваше слабост, в останалото време тя се стараеше още отсега да се грижи по най-добрия начин бъдещето на детето си.

Елизабет реши, че най-удачният срок за подготовка на сватбата ще е три седмици. Това време щеше да е достатъчно за адвокатите да приготвят всички необходими документи за женитбата, а предстоящият брак да се обяви три пъти в църквата, както бе според каноните й.

— Ако желаеш, можем да избегнем тези формалности — заяви Джордж. — Братовчед ми е духовник и ще е щастлив да се заеме със сватбените процедури. Стига да кажеш, ние можем да се оженим незабавно, особено ако се безпокоиш от клюките.

Тя си помисли, че това е прекалено бързо. Сърцето й искаше отсрочка, въпреки че разумът подсказваше, че трябва час по-скоро да приключи с женитбата си. Накрая тя каза:

— Защо да не направим и двамата компромис и да се договорим за след две седмици? Как ти звучи датата първи октомври? Времето би трябвало да е все още хубаво.

— Чудесно — каквото и да кажеше тя, той пак щеше да се съгласи. — Къде желаеш да бъде церемонията?

— Нямам претенции. — За нея наистина това нямаше никакво значение.

— В такъв случай, ще уважа многобройната си рода и ще избера катедралата в Хексман.

Елизабет му предложи десет хиляди като булчинска зестра.

— Останалите ще трябва да запазя за детето си, тъй като не очаквам то да те наследи — каза тя.

— Запази си десетте хиляди, Елизабет. Аз нямам нужда от твоите пари и ще съм щастлив да се погрижа за детето ти. Дори титлата ми и семейното ми богатство ще са на негово разположение. То ще може да стане барон или баронеса, пък и не е задължително някой да знае, че не е мое собствено дете.

— Благодаря ти, но няма нужда да си толкова щедър. Хората от твоята кръв трябва да те наследят. Аз не мога да искам това от теб. — Тя си помисли, че Джордж е наистина един от най-щедрите мъже, които познава.

В същото време за него можеше да се каже, че той бе един от най-големите егоисти, понеже цялото му поведение се ръководеше единствено от неутолимото желание да я има, независимо от цената.

— Глупости — възрази той на нейните протести. — Аз не изпитвам голямо влечение към отдавна загинали предци. — Джордж сви рамене и продължи: — Нито пък тези, които не са част от моето собствено семейство. Освен това, аз имам достатъчно богатства, които ще стигнат не за едно, а за цяла дузина деца.

Той се бе отпуснал до нея, брендито му още стоеше в ръката, а настроението му бе приповдигнато. Най-неочаквано жената, която му се струваше недостижима, сега щеше да бъде негова.

В същото време в Елизабет се бореха противоречиви чувства. Фразата на Джордж за „дузината деца“ я изпълваше с ужас. Искаше й се истерично да се развика: „Не! Аз искам неговото дете… Не наши… само неговото!“. Дори за един кратък момент тя се усъмни, че ще може да поеме бремето на този нежелан брак. В същото време обаче знаеше, че не трябва да излага детето си на опасност. Тя разбираше също, че въпреки богатството и отдалечеността й от обществото, детето й няма да расте нормално без баща. Ето защо трябваше да се примири с тази женитба.

— Както кажеш, Джордж — чу се да произнася учтиво тя. После се запита дали тази част от нейния мозък, която сега участваше в разговора, ще съумее и занапред да се нагърбва с общуването вместо нея. Дали наистина ще издържи на такава двойственост и докога?

Засега Елизабет се справяше успешно. Дори позволи на Джордж да я целуне на тръгване и успя да изцеди от устните си усмивка, когато той се сбогува с нея. Със съжаление тя отбеляза пред себе си, че през следващите месеци трябва да доведе до съвършенство уменията си на актриса, ако иска да живее нормално с него. Нейното дете обаче щеше да бъде в безопасност. Елизабет бе удовлетворена.