Сюзън Джонсън
Любов извън закона (10)

Глава десета

Докато братята Кари забогатяваха, Елизабет Греъм бе намалила собственото си злато поне с една трета. Това, разбира се, бе станало по нейно собствено желание.

След завръщането си в Харботъл през месец март, Елизабет и баща й бяха постигнали примирие с определена цена. Тя знаеше твърде добре, че Годфри ще продължава да я безпокои с намеренията си да я омъжи повторно, като й довлича непрекъснато кандидати, които по един или друг начин щяха да са полезни за кариерата му в Двореца или поне щяха да са финансово изгодни. Затова Елизабет се бе съгласила да му отстъпи една трета от своето наследство в пари. Двайсет хиляди лири стерлинги бяха достатъчно примамлива сума за алчния Годфри. Нейният адвокат бе приготвил всички необходими документи, които щяха да осигурят на Елизабет независимост от посегателството на баща й върху собствената й свобода. По закон тя единствена имаше право да контролира парите, завещани й от Хотчейн, но Елизабет счете, че може да се прости с двайсет хиляди, стига това да й обезпечи независимостта и свободата.

Тъй като нямаше никакво доверие на баща си и личният й телохранител непрекъснато я съпровождаше, Елизабет не бе чувала и виждала Годфри, откакто напусна Харботъл. Това наистина я караше да се чувства доста по-добре.

Със завръщането в Редсдейл тя посвети цялото си свободно време на своите планове за строежа на собствен дом. Със съгласието на Манроу тя продължи да иска съветите му и между двамата се завърза кореспонденция. Елизабет бе направила повечето от чертежите сама и това я правеше горда. Въпреки че бе наела местен архитект, който да огледа скиците и плановете, Елизабет продължаваше да се допитва до Манроу за всяко нещо, което изискваше неговата компетентност и опит. Освен редовните писма, той й бе изпращал на няколко пъти книги и ръководства по архитектура, а икономката на Джони, мисис Райд, която често я наричаше „тази сладка лейди Греъм“, се възползваше от пратките, за да добави по някой сладкиш или пай, направен лично от нея. И тъй като накрая колетите придобиха още по-големи размери, специални пратеници от Рейвънсби сами ги отнасяха до Редсдейл.

Поради отсъствието на владетеля на Рейвънсби, той не знаеше за тази кореспонденция и едва когато се завърна в Голдихаус през юни, научи за нея.

Докато се прибираше от конюшнята, Джони долови аромата на ягодовите сладкиши на мисис Райд и бързо се отправи към кухнята. Завари я да нарежда внимателно сладките в дървени кутии, уплътнени добре.

— И да карате много внимателно, да не попаднете в някоя дупка и да не спирате внезапно! — предупреждаваше тя двамата мъже, които й помагаха да нареди кутиите със сладкиши в натоварената каруца. — Не искам сладкишите ми да пристигнат смачкани при сладката лейди Греъм.

При споменаването на името на Елизабет Джони мигом спря на прага и се замисли дали е разбрал правилно думите на мисис Райд.

— И като пристигнете при лейди Греъм, кажете й, че зеленият боб е набран днес и е съвсем пресен, така че трябва да й го приготвят веднага. Всички зеленчуци са от тази година, няма нищо миналогодишно. А след няколко седмици вече ще имаме и пресни ягоди, така че съвсем скоро ще й изпратя.

Този път името на Елизабет прокънтя в съзнанието на Джони. Той се надяваше, че в компанията на Рокси ще успее да забрави за нея. Но когато дочу този разговор, Джони усети как образът й бързо завладява цялото му същество. Стори му се, че отново има нещо общо между тях. После кисело призна пред себе си, че в случая помежду им е икономката, която й изпращаше подаръци. Джони не успя да се отърси от спомена за красивата и нежна лейди Греъм. Спомни си как изглеждаше тя в онази последна сутрин, гола и тръпнеща в леглото. Стори му се, че отново вдишва аромата на тялото й.

В този миг Джони осъзна, че причината за този спомен е ароматът на сапуна, който мисис Райд използваше — с дъх на детелини. Този сапун до такава стенен напомняше за Елизабет и за тяхната прекрасна последна и единствена нощ, че Джони бе отказал да го използва, след като тя си замина от живота му.

Като приключи с подреждането на подаръците в каруцата, мисис Райд се обърна и забеляза Джони на прага кухнята:

— Станал си рано тази сутрин, Джони! Гладен ли си от дългата езда?

Джони се престори, че не чува въпроса й. Бе твърдо решен да разбере откога е започнала размяната на пратки с Елизабет.

— Какво е това тук?

— Някои малки подаръци за лейди Греъм. Прибавям ги към книгите, които Манроу й изпраща често. Имате ли някакво съобщение за нея? Джед има великолепна памет и ще й предаде всичко.

Джони си помисли, че пратеникът едва ли можеше да предаде това, което действително искаше да й каже. Въпреки това нещо все пак му хрумна… Вместо да отвърне на въпроса, той предложи:

— Защо не й изпратите от новите ни вина? Въпреки че е доста опасно и трудно да се превозват.

— Напротив, като ги опаковам добре, те пристигат здрави. Вече изпратих две щайги с шампанско, защото знам, че изтънчените дами харесват това питие.

Джони усети как се усмихва не само защото не упражняваше никакъв контрол над домакинството си, но и като си представи как Елизабет се наслаждава на неговото шампанско. А може и изобщо да не го е опитала, помисли си той. Онази вечер, в стаята във високата кула, тя бе отказала чашата вино, предложена й от Джони.

Колко малко знаеше за нея, каза си той. Не можеше да не признае пред себе си, че Елизабет е заела трайно място в неговите мисли. Докато бе в Единбург, Рокси му бе помогнала да забрави отчасти за нея. Самият той бе зает през цялото време с търговските сделки и изпращането на корабите си за Континента. Но независимо дали бе пиян, или трезвен, буден, или сънен, Джони усещаше, че в съзнанието му постоянно присъства образа на лейди Греъм.

— Къде е Манроу? — попита Джони, внезапно усетил огромно желание да разбере от братовчед си дали Елизабет обича шампанско. От това сякаш зависеше животът му в този момент.

По упътването на мисис Райд Джони лесно откри архитекта в библиотеката. Когато влезе в стаята и се настани в един от столовете, Джони мигновено изстрели въпроса си:

— Тя пие ли шампанско?

— Имаш предвид някоя наша обща позната ли? — попита шеговито Манроу и погледна недоумяващо изпод ръба на книгата, която бе разгърнал. Питаше се коя е причината за този внезапен и странен въпрос.

— Да, имам предвид точно една-единствена дама и искам да те предупредя, че разполагаш само с две секунди да ми дадеш точния отговор. В противен случай ти обещавам, че тези стени ще бъдат сринати до сутринта.

— Да, хареса й извънредно много — кратко и точно отговори Манроу и след това добави с нисък тон: — Но когато някой се отнася грубиянски към мен, често забравям някои важни неща…

— Копеле!

— А аз си мислех, че не ти пука за нито една жена на този свят — твърдо довърши Манроу.

— Наистина не ми пука за много жени. Но една от тях направо ме влудява и ти го знаеш твърде добре.

— И дори красивата Рокси не може да ти помогне да я забравиш?

— Само временно. А сега признай си сам, преди да съм те удушил с тези две ръце!

— Приемам вежливото ти извинение — каза с ироничен тон Манроу и попита: — Какво те интересува?

— С какво се занимава тя сега, как изглежда, какво прави и с кого се среща? Има ли някой в живота й?

Манроу подробно разказа на Джони всичко, което знаеше.

След като го обсипа с още много въпроси. Джони остана задоволен от отговорите на братовчед си и му поблагодари.

— Както изглежда, тя е твърде доволна от живота си и баща й не смее да й се меси. Това е добре — изкоментира Джони и само след миг отклони разговора в друга посока: — Готов ли си да тръгнеш заедно с мен преди петнайсети?

— Накъде? — попита Манроу.

— За сесията на парламента, естествено, къде другаде!

— Помислих си, че възнамеряваш да посетиш лейди Греъм, след като проявяваш такъв огромен интерес към живота й…

— Може и да ме интересува, но все още имам мозък в главата си — отвърна Джони с усмивка. — Елизабет Греъм е една огромна загадка, която твърде много ме привлича, но да си призная, последиците от това биха опустошили моя самостоятелен егоистичен живот — добави той с провлачен глас и завърши с думите: — Нито една жена не е достойна да променя изцяло живота си заради нея. Ако нямаш нужда от мен днес следобед — възнамерявам да прескоча до имението Блакууд, за да проверя в какво състояние са дърветата, които предстои да отсичаме.

Джони се изправи, готов да тръгне всеки момент. Манроу му махна с ръка вместо довиждане и двамата се разделиха.

Въпреки че бе заявил толкова смело, че Елизабет го интересува само донякъде, Джони все по-трудно успяваше да освободи мислите си от нея.

Когато седяха да вечерят, Джибсън, управителят на имението Голдихаус, сподели с мисис Райд и иконома на къщата:

— Господарят имаше страшно изморен вид след посещението на имението Блакууд. Стори ми се доста замислен днес. Всеки път, когато го питах нещо, трябваше да повтарям въпроса си и въпреки това той не ми отговаряше. Смятате ли, че мисълта за война с Англия му минава през главата?

— Хмм — измънка мисис Райд. — Да не би от някаква война човек да се побърква! По-скоро е заради жената, която бе взел като заложница преди време. Става дума за сладката лейди Греъм. Ако питате мен, трябва да иде до имението й Трий Кингс и да се опита да разреши въпроса някак си.

— Но тя е англичанка! — каза Джибсън, почти шокиран.

— Да не би да си забравил, че и нашите шотландски крале преди време са се женили за англичанки по един или друг повод — сопна му се мисис Райд. — Някои владетели даже специално са отивали на юг, за да си търсят жени.

— Но Англия има гарнизони навсякъде по границата — напомни й икономът на къщата.

— Това не означава, че ще спрат някой обикновен човек, който си е тръгнал по работа.

— Но нашият господар съвсем не е обикновен човек — отбеляза Джибсън.

— Да — каза госпожа Райд с въздишка. — И ми се струва, че точно в това е проблемът.