Сюзън Джонсън
Любов извън закона (11)

Глава единадесета

Джони пристигна в Единбург две седмици преди парламентът да бъде свикан отново на шести юли. В продължение на тези две седмици се водеха различни разговори, отнасящи се до плановете и тактиката на Патрик Стийл. Тазгодишната лятна сесия на парламента имаше по-голямо значение от което и да е военно стълкновение, защото трябваше да определи бъдещето на по-нататъшното движение за независимост на Шотландия.

— Мислиш ли, че Туидейл ще те допусне до трибуната днес? — попита Джони Андрю Флетчър, докато двамата се придвижваха към парламента първия ден.

— Ако не днес, поне утре — отвърна по-възрастният депутат.

Както по-късно се оказа, едва след седмица владетелят на Салтън щеше да получи правото на изказване. Откриването на заседанието бе отложено, за да успеят да пристигнат и онези членове на парламента, които идваха от най-отдалечените области. След като всички заеха местата си, вратите бяха затворени и заседанието почна с прочитане на писмото на кралица Анна. Основният тон на официалното послание бе насочен към спешната, ако не и отчайваща необходимост от разглеждане на два въпроса, свързани с интересите на Двора, които парламентът от 1703 година не бе одобрил, а именно — гласуване на бюджета за войската и одобрение на Хановерската династия в Англия и нейните права над трона.

Андрю Флетчър, като лидер на Земеделската партия, бе човек, който изповядваше идеалите на всички отегчени и уморени от егоистичните машинации на Двореца и цялата кохорта на кралските особи. Той говори за необходимостта от независимост на Шотландия като класически оратор от Древна Гърция и ако не всички споделяха напълно неговите прогресивни възгледи, то речта му поне изразяваше мнението на мнозинството. През следващите две седмици, по време на четирите заседания и сесии, Дворецът непрестанно плетеше задкулисни машинации посредством опозицията. Следваха разгорещени дебати, които едва не се превръщаха в ръкопашен бой. Накрая все пак някои основни въпроси за независимостта и бъдещето на Шотландия бяха защитени.

Джони се произнесе красноречиво по въпроса за всички приети закони и актове за навигацията, които в крайна сметка бяха лишили Шотландия от връзка с повечето световни пазари. Единственият начин да се преодолеят тези бариери беше една извънредно добра флотилия с бързи кораби, които да могат да надминават и побеждават английската навигация. Той взе на два пъти думата по горещия спорен въпрос за отказа да се гласува бюджетът за въоръжените сили на Англия. В моменти залата на парламента често се разтърсваше от такива мощни спорове и караници, че повечето мъже мигом посягаха към мечовете. Цяло чудо бе, че не се стигна до дуелиране. Джони силно вярваше в независимостта на своята страна и поради това доста от нощите му бяха безсънни, докато обсъждаха каква стратегия да се предприеме срещу евентуални нови машинации на Двореца.

Двуседмичните усилия да се постигне някакъв резултат в гласуването и приемането на съответните решения се превърнаха в бъркотия, а на двайсет и пети юли настъпи истинската кулминация на противоречията и конфликтите. Наново бе повдигнат въпросът за средствата, предвидени за армията. Роксбърг бе категоричен, че докато няма независимост за Шотландия, не може да се говори и за пари, предвидени за армията на Англия. Поддържаха го повечето членове на парламента.

Туидейл, представителят на кралицата, незабавно отложи сесията за десет дни, за да има време да обсъди положението с Двореца в Лондон.

Разговорите продължиха до късно същата вечер в Единбург и областите наблизо. Всички бяха крайно въодушевени и развълнувани. Най-накрая в Лондон щяха да бъдат принудени да подпишат Акта за безопасност, за да могат да се надяват бюджетът на армията да бъде все пак гласуван. И тъй като Марлбър вече бе планирал своя поход до Бленхайм, военното положение бе доста сериозно в момента. Това основателно тревожеше Англия и тя едва ли щеше да дръзне да провокира Шотландия.

Настроението на официалната вечеря при лейди Роксейн беше приповдигнато. Вдигаха се множество тостове за здравето на онези членове на парламента, които най-много бяха спомогнали да се отстоят позициите на Шотландия и да се отблъсне натиска на Двореца.

— И нека Куинсбъри пропадне вдън земя, заедно с мръсните си пари — заяви Хатън с предизвикателен тон и вдигна чашата си към присъстващите мъже.

— Но първо да си понесе отговорността за земята — добави шеговито Джони и вдигна току-що напълнената си чаша.

— След като се възобнови сесията на парламента, ще гласуваме на части — подметна лорд Ротс, чийто глас бе пресипнал от двуседмичното надвикване в парламента. — По дяволите, точно така ще сторим. И едва тогава Куинсбъри ще може да плати четирийсет и четирите хиляди лири стерлинги, които са били използвани за подкупи и рушвети.

— Или пък ще трябва да ти продаде дъщеря си, Ланарк, за да им се вдигне цената на англичаните — предложи Роксейн с типичната си чаровна усмивка на прочута ботата дама. — И така, какво ще правим през това време, докато заседанията са отложени? Дали ще се заинтересувате от едно примамливо предложение за морска екскурзия, организирана от клуба на Патрик Стийл?

Бързо бяха определени часът и мястото за среща и потегляне след два дни. След това Роксейн погледна към Джони и му се усмихна мило с израза на гостоприемна домакиня.

— Споменах ли ти, че ще използваме твоята яхта, скъпи? — запита го тя.

— Не, но тъй като и друг път си организирала живота ми, без предварително да ме предупредиш, не съм учуден — усмихна се Джони и добави: — Предполагах, че ще постъпиш така и този път.

— Ласкаеш ме, Рейвънсби — игриво отвърна Роксейн, която бе по-скоро негова приятелка, отколкото любовница. — Нима някога си позволил на някоя жена да организира или да се разполага с живота ти?

— А ти, Рокси, да не би да си позволила на някой мъж да ти диктува живота! — намеси се най-добрата й приятелка Елън.

— Е, сигурно затова така добре се разбираме двамата — подметна лениво Джони и вдигна чашата си за поздрав към Рокси. Той открай време я уважаваше и обичаше.

— Ако искаш взаимоотношенията ни да останат все така приятелски — каза Роксейн със закачлива усмивка, докато ставаше от стола си, — разполагаш с половин час, през който да си поделите съдържанието на последната кана с вино и да се присъедините към женската половина на партито, която се оттегля към салона. — И като обхвана с поглед останалите мъже, тя добави: — Подготвили сме ви изненадващи удоволствия там.

Беше твърде рано, когато Джони се сбогува с Роксейн, напускайки играта, в която се бяха включили повечето гости. Бе твърде неспокоен и след солидното количество алкохол — нещо, което често му се случваше напоследък. Само след една-две чаши в паметта му изникваха различни сцени от стаята в кулата и споменът оживяваше още повече под въздействието на алкохола, въпреки че образът на Елизабет не го напускаше дори и когато бе съвсем трезвен. Не беше я виждал от четири месеца, но не минаваше нито ден, през който Джони да не мисли за нея. Тази вечер изобщо не му беше до веселби и забавления.

Дори задоволството му от победата над Двореца не бе толкова голямо, колкото очакваше. Естествено, Елизабет Греъм не беше виновна за неговото мрачно настроение. Разбира се, мислите за нея го разсейваха и отчасти можеха да обяснят тягостното му настроение, но всичко това нямаше нищо общо с политиката. Що се отнасяше до независимостта на Шотландия, Джони бе доста скептично настроен. Той добре познаваше Двореца и бе повече от сигурен, че английският парламент едва ли ще допусне независимостта на Шотландия да стане реалност в която и да е област — политическа, икономическа или религиозна. Искаше му се да греши.

Твърде неспокоен и в крайно мрачно настроение, за да посети някой от клубовете за развлечения, Джони реши да се отбие в апартамента на Манроу, преди да се върне в своя дом. Той завари братовчед си да приготвя багажа си.

— Виждам, че се възползваш от отлагането на сесията и се каниш да тръгваш нанякъде? — подхвърли Джони, докато се отпускаше в мекото удобно кресло до вратата. — Да не би да си решил да провериш как вървят пешата в Голдихаус? Моля те да се отбиеш и видиш моето ново жребче. Адам ми писа, че е пораснало доста, докато ме е нямало. Не съм го виждал… — Джони премисли и въздъхна: — Боже, вече мина цял месец.

— Аз не отивам в Голдихаус — съобщи Манроу и погледна бързо към Джони, докато сгъваше една своя жилетка. — Каня се да потегля за Тевиътдейл.

— Братовчеде, ужасно си измачка жилетката. Защо не нареди на някой слуга да ти опакова и сгъне вещите? И защо ще ходиш в Тевиътдейл?

— Нали ти казах — Хоуик.

— Бил ли съм трезвен, когато си ми го казал? Не си спомням да си споменавал името му. — Джони се пресегна към малката масичка наблизо и си наля от коняка в една чаша. Опита питието и се усмихна доволен, след което се облегна назад и отвърна сам на въпроса си. — Трябва да съм бил пиян. При кого отиваш в Хоуик? Защо точно Хоуик?

— Джил Локхарт и църквата в Хоуик. Поканен съм на сватба.

— И за кого ще се жени клетият Джил? — тъжно запита Джони.

— За Анджела Греъм.

— От английския род Греъм ли? — внезапно заинтригуван запита Джони. Знаеше, че Греъмови живеят от двете страни на границата и че ги свързват роднински връзки. Освен това разстоянието между Хоуик и имението Трий Кингс бе нищожно.

— Не, тя е от шотландския род. А ако въпросителният ти поглед означава това, за което и аз мисля, мога да те уверя, че Елизабет също е канена на сватбата.

— Ти откъде знаеш с такава сигурност?

— Защото приключваме окончателните планове за нейната къща и мястото за строежа вече е готово.

За няколко минути в стаята настъпи гробно мълчание. Манроу продължаваше да опакова багажа си, а Джони безмълвно наблюдаваше коняка в чашата си.

— Ще дойда с теб — рязко заяви Джони накрая.

Като се вгледа в седналия в креслото, облечен в изискан зелен костюм мъж, Манроу тихо отвърна:

— Но ти не обичаш сватбените церемонии!

— И без това имам няколко свободни дни — спокойно продължи Джони, докато протягаше крака и наблюдаваше черните си официални обувки. — А в Хоуик е много приятно през месец юли. За разлика от този смрадлив град. Смятам да тръгна с теб.

— Не вярвам тя да пожелае да те види! — възрази Манроу.

Джони не се престори, че не разбира какво точно има предвид братовчед му.

— Нямам никакви злонамерени планове спрямо нея — отговори той.

— Тя обаче едва ли мисли така — рязко отвърна Манроу, като небрежно хвърли чифт чорапи в чантата си.

— Не вярвам да й стане лошо, като ме види. — Изненадан от внезапно появилото се враждебно настроение на братовчед си, Джони попита: — Казвала ли ти е подобно нещо?

— Ние разговаряме само за строежа на бъдещата къща.

— Тогава значи самият ти го предполагаш.

— Тя е твърде искрена и откровена, Джони, затова не можеш да си позволиш да си играеш с нея. Едва сега живее свой собствен живот. — И докато продължаваше нервно да хвърля дрехите си в чантата, Манроу завърши: — Не се опитвай да унищожиш радостта й от това.

— Да не би да си влюбен в нея? Да, ти си влюбен в нея. Това е причината за тази реакция! — възкликна Джони, наблюдавайки вбесения си братовчед.

— Едва ли мога да се надявам на нещо добро, ако наистина съм влюбен в нея — призна Манроу, като се обърна към Джони и се тръшна върху леглото си. — Тя самата не е влюбена в мен.

— Тя ли ти го каза?

— Не.

— Тогава не можеш да бъдеш сигурен.

Като барабанеше трескаво с изящните си артистични пръсти по кожената обшивка на малката пътническа чанта, Манроу вдигна едната си ръка и разроши косите си с нервен жест.

— За бога, Джони! Все пак имам някакъв опит с жените и знам как да разпозная, когато някоя жена е заинтересувана от мен.

Като видя колко развълнуван е братовчед му, Джони прошепна.

— Разбирам те.

Манроу вдигна поглед към него и каза:

— Ти само ще я нараниш. На теб не ти трябва постоянна връзка с жена. Никога не си бил такъв. Хвани си някоя друга, ако ти е толкова скучно и ти е писнало от суетата и вонята на този мръсен град.

— Ще ми се разсърдиш ли, ако дойда с теб в Тевиътдейл?

— Нещо повече, съвсем ще ме объркаш и ядосаш. Елизабет Греъм не е толкова опитна, че да издържи на твоите изкусни умения да омайваш жените. Ще трябва да стоя отстрани и да наблюдавам как я отвеждаш в леглото си!

— Да предположим, че се държа като джентълмен и зачета нейните добродетели?

— Не можеш да го направиш.

— Защо да не мога?

— Никога не си могъл.

Джони сви рамене и отвърна:

— А може би умея.

— „Може би“ съвсем не гарантира нейната безопасност.

— На нея може би не й трябва изобщо закрила и безопасност.

— От теб със сигурност й трябва.

— Нима моят братовчед, прочут като разбивач на женските сърца, проявява рицарство? — иронично подхвърли Джони.

— Елизабет е по-различна от всички други жени — каза Манроу с намръщен вид. — Отвратителната алчност на баща й е наранила дълбоко душата й. Трябва й много повече защита, отколкото на всякакви госпожи от типа на Джанет Линдзи. — И като погледна през прозореца към градината, Манроу въздъхна дълбоко и завърши. — Но все пак си мисля, че поне наполовина се е влюбила вече в теб.

Джони почувства неочаквано задоволство от признанието на братовчед си. Обикновено, когато жените му показваха обичта си и го уверяваха в чувствата си, той се чувстваше ужасно неловко, но сега за първи път усети безкрайно задоволство от това, което току-що бе чул.

— Какво те кара да мислиш така?

— Наблюдавах я, докато беше в Голдихаус, преди да я обладаеш през последната нощ.

— Тя ти е казала за онази нощ?!

— За бога, не, разбира се! Няма нужда никой нищо да казва за онази вечер. И двамата имахте достатъчно показателен вид на следващата сутрин.

Джони повдигна учудено вежди.

— Аз никога не се издавам.

Манроу присви рамене и с безразличен тон продължи:

— Както и да го извърташ, тя изобщо не свали поглед от теб, докато яздихме до Раундтри. А ти също едва успяваше да прикриеш постоянните погледи, с които я удостояваше.

— Тя е необичайно красива… — прошепна Джони и усети как кръвта му се разбушува само при спомена за онази нощ. Обвил с ръце чашата, изведнъж той се почувства ужасно неловко. — Не мога да ти обещая нищо… — И като втренчи поглед в очите на братовчед си, той продължи с въздишка: — За бога, предполагам, че поне ще опитам. Но това е единственото, което мога да ти гарантирам. Въпреки че сам не разбирам защо ще трябва да ти обещавам да се държа като джентълмен. Мога да ида или да не ида на сватбата на Джил със или без твоето съгласие. Мога да взема Елизабет Греъм в леглото си със или без твоето одобрение. Съблазняването е продължителна и сериозна игра, Манроу, не само за мен, а и за всеки друг мъж. Обясни ми защо да се отричам от радостите на живота само защото някой не ме разбира правилно?

— Защото Елизабет Греъм не е от традиционните ти аристократични проститутки! Тя е много добродетелна и морална.

— Не обичам добродетелните жени.

— Не обичаш повечето от тях!

— А може би се търкаля някъде в купа сено с някой от войниците телохранители от Редсдейл точно в този момент? Между другото тя е една доста страстна жена.

— Можеш ли да заложиш голяма сума в подкрепа на това твърдение?

Джони се облегна назад в креслото и се вгледа в намръщеното лице на Манроу с присвити очи. Устните му бяха стиснати, а чашата в ръцете му всеки момент можеше да се разбие на парченца от силата, с която я стискаше.

— Знаеш ли, че започваш да ме вбесяваш? — каза с приглушен глас.

— Защото съм прав, и ти го знаеш добре, въпреки че ти се иска Елизабет Греъм да ти е подръка така, както всички останали твои любовници.

— Манроу, какво те накара така изведнъж да започнеш да ми четеш морал? За бога, защо точно ти и аз сега ще се караме, и то заради жена, която едва познаваме!

— Можеш да се опитваш да заобикаляш или да избягваш тази тема, но все повече и повече ще ти се иска никога да не я бе срещал…

— Бог да ми е на помощ, ти може би си прав — раздразнено призна Джони и като се отпусна в креслото, постави чашата си на масичката, изгубил всякакво желание да се наслаждава на коняка.

— Можеш просто да забравиш за нея — предложи му Манроу с дяволит поглед.

— Не ми се вярва да успея. Тя е непрекъснато в мислите ми, независимо от това дали съм пиян, или трезвен, дори когато спя с друга…

— Можеш да се отнесеш почтено към нея.

— Какво имаш предвид?

— Просто можеш да я ухажваш.

Джони го погледна учудено. Изглеждаше потресен.

— Би ли казал какво точно имаш предвид?

— Да се ожениш за нея, разбира се.

— Замълчи, човече. Та аз съм на двайсет и пет години.

— Критично положение, така ли да го разбирам? — подхвърли Манроу с лукаво изражение на лицето. Той очевидно се забавляваше от цялата ситуация.

— По дяволите! — възкликна Джони, очевидно ужасно объркан.

— Можеш и да не дойдеш на сватбата в Хоуик.

— Искам да я видя. Не ме питай защо. Ако сам знаех отговора на този въпрос, отдавна щях да ти обясня.

— Е, тогава се очертава наистина да бъде интересно — усмихна се Манроу. — И така, ще заложим ли по нещо за твоя самоконтрол?

— Радвам се, като гледам колко се забавляваш от цялата ситуация, братовчеде, но няма да заложа нито шилинг, що се отнася до моята способност да се самоограничавам! — И като се засмя щастливо, Джони допълни: — В края на краищата, нямам много опит в тази област.

— Ти изобщо никога не си опитвал да се въздържаш от наклонностите си… — подигра го Манроу.

Джони се разсмя на глас и от сърце.

— Господи, представяш ли си как бих изглеждал?

— Само в твоите собствени очи, друже!

— А може би също и в очите на лейди Греъм — подхвърли Джони.