Шърли Бъзби
Червенокосата дева (8)

ПЕТА ГЛАВА

Въпреки че Сейбър вече не създаваше сцени, Никол беше в постоянен конфликт със съвестта си. Тя си мечтаеше тези кодирани книжа да се изпарят по някакъв начин и така да я освободят от необходимостта да застава срещу Сейбър. Сама в помещенията на Сейбър, тя прекарваше часове, загледана в масивния сейф, опитвайки се чрез силата на волята си да го принуди да изчезне. Но това не се получаваше и тя знаеше, че беше осъдена да открадне тези малки, черни книжки.

Завръщането в залива Баратария се осъществи лесно. Никол видя очертанията на островите Гранд Тер и Гранд Айл и изпита чувството, че се завръща у дома.

От пет години Гранд Тер, главната квартира на Жан Лафит, известен аристократ контрабандист й беше като втори дом. Първият беше „Ла Бел Гарс“. Тук, на Гранд Тер, лежащ на изток от Гранд Айл Лафит беше издигнал огромни складове, където държеше плячката, заграбена от многото кораби, които изпълваха залива. Тук той беше построил огромни ферми за роби, публични домове, помещения за хазарт и кафенета за развлечение на пиратите. Лафит — висок, красив мъж, стоящ рамо до рамо с богатите и благородниците, безочливо се разхождаше из Ню Орлианс.

Контрабандата беше начин на живот и множеството заливчета под Ню Орлианс представляваха идеално убежище за контрабандистите. Блатистата местност беше като катакомба със скрити местенца за складиране на стоки, преди тайно да бъдат транспортирани по вода до складовете в града. Извършваха се много контрабандни операции на дребно, но групата на Лафит, разположена на Гранд Тер беше неоспоримо най-голямата, наброяваща над хиляда мъже.

Както винаги при завръщането на кораб цареше трескава дейност. Обикновено Никол обожаваше този период на интензивно вълнение, но това пътуване беше различно. Тя беше напрегната и раздразнителна, завладяна от мисълта, че двамата с Алън скоро щяха да бъдат далеч от кораба. След като тези кодирани книжа се окажеха в ръцете им, нямаше връщане назад. Повече нямаше да плава на „Ла Бел Гарс“. Тя, секретарят и каютният прислужник на капитана, никога вече нямаше да спи в стаичката-шкаф, криейки своята самоличност. Това беше краят на приключението, започнало в мига, в който се беше метнала на седлото зад Сейбър преди години.

Тя и Алън се бяха спрели на прост план. Щяха да изчакат капитана да остане сам на кораба, да го надвият в каютата му и да го вържат. Лесно щяха да вземат ключа от врата му, да отворят сейфа, да вземат книжата, след което да изчезнат.

Но ако Сейбър замине с кодираните книги по-рано, отколкото очакваха, Алън беше снабдил Никол с малък пистолет с дръжка от слонова кост.

Нервите на Никол бяха изопнати като струни. Малкият пистолет, скрит под дрехите й се струваше като оръдие и всеки път щом Сейбър заговореше, тя смяташе, че е разкрил заговора. Наложи си да се държи хладнокръвно и нащрек, да подрежда бюрото си, игнорирайки безпокоящата я близост на Сейбър.

Той изглежда не бързаше да замине. Ник беше раздвоена. Дълбоко в себе си знаеше, че дължи на Сейбър известна лоялност. Въпреки това не можеше да му позволи да предаде на американците тези проклети кодирани книжа. Без да съзнава тя се намръщи на нерадостните си мисли.

— Безпокои ли те нещо, Ник? — тихо попита Сейбър и Никол подскочи при думите му.

Тя престана да сгъва документите и бавно се обърна с лице към него.

— Защо, не, сър. Просто се концентрирах. Знаете как е, когато нечий ум е зает.

Надутите й слова бяха посрещнати с невярващо сумтене. Сейбър си почиваше в един от големите кожени столове до бюрото. Беше полуразсъблечен, с отворена бяла риза и Никол изведнъж стана плячка на изнервящото желание да прокара ръце но мускулестите му гърди. Едната му ръка си почиваше на бюрото, стиснала чаша ром, независимо от утринния час. Пушеше тънка, черна пура и главозамайващият й аромат се носеше из въздуха. Поглеждайки го изпод клепки, тя отново с неудобство осъзна мъжката сила, която се излъчваше от него. За част от секундата тя се запита разумно ли е да си навлича враждебността му. Знаеше твърде добре какъв безмилостен враг щеше да бъде той. С изключение на плясъка на водата по корпуса цареше тишина. Усещайки, че от нея се очакваше нещо повече, Никол троснато попита:

— Не ви ли хареса отговора ми, сър?

Смачквайки пурата си в малко блюдо от китайски порцелан, очевидно погълнат от занятието, той каза замислено:

— Не, не ми хареса отговора ти, но така или иначе аз никога не го правя… нали?

Като не искаше между тях да избухне друг спор Никол задържа езика си и при липсата на отговор той прехвърли златистия си поглед върху лицето й.

— Нищо ли няма да кажеш, млади Ник?

Никол поклати глава умишлено обърнала гърба си към него. Чу движенията при ставането му от стола и сърцето й подскочи.

— Смълчаният Ник е нещо необичайно. Чудя се, не замисляш ли нещо?

Никол усърдно продължи да държи главата си наведена, като изгаряше от желание той да излезе и да я остави сама. Нямаше да го понесе, ако той започне някой от онези странни, обезпокояващи разговори, които изглежда не водеха до никъде.

Щастие беше, че не можеше да види Сейбър в момента. Той се взираше в гърба й с присвити очи и спекулативен поглед. Продължи да го прави няколко секунди, но тъй като Ник отказа да се хване на въдицата, той безразлично повдигна рамене и се отправи към личните си помещения.

Никол се досети, че той се преобличаше, за да напусне кораба. Устата й пресъхна. Знаеше, че ако Алън не се появи скоро щеше да се наложи тя да спре Сейбър. Ръката й тайно се плъзна към малкия пистолет. Тя извърна глава тъкмо в секундата, когато Сейбър, напълно облечен, с черно, облицовано с кожа сандъче под мишница се върна в стаята.

Сейбър въпросително повдигна едната си вежда, когато тя стана от масата и се насочи към външната врата.

— Тръгваш ли, Ник? Ако бъдеш така добър да изчакаш една минута, можеш да дойдеш с мен.

Очевидно не подозираше предателството, което беше на път да се извърши. Той повече не й обърна внимание. Постави сандъчето на бюрото си и го отвори. След като провери съдържанието, той затвори капака и го заключи. Пъхна го отново под мишница, обърна се и рязко се спря. Никол, застанала изопната като струна пред вратата, решително стискаше пистолет в ръка.

— Господи — изръмжа той почти развеселен, — това означава ли онова, което си мисля?

Никол преглътна, игнорирайки закачливия му въпрос и гласът й застърга през стиснатите зъби.

— Оставете този сандък на бюрото.

— Разбира се. Както кажеш, скъпи. Наистина се надявам да не си много нервен, Ник. Ще бъде ужасно, ако случайно ми направиш някоя дупка — мърмореше Сейбър, докато следваше инструкциите. След като постави сандъчето на сигурно място върху бюрото, той се облегна на ръба му, кръстосал ръце пред гърди и попита:

— Сега появата на Алън ли чакаме или вършиш това по собствено хрумване?

Думите му я накараха да трепне при споменаването на Алън. Нима се беше досетил за заговора им? Тонът му със сигурност не издаваше безпокойство и Никол беше направо смаяна от отношението му. Беше очаквала ярост, но не и това безразличие.

— Нямаш намерение да отговаряш? Е, това е мъдро. Виждам, че Алън те е обучил по достоен за възхищение начин. — Очите му внезапно изоставиха лицето й и се вдигнаха към точка някъде зад нея. — О, ето го сега и добрият Алън.

Никол с облекчение се завъртя към вратата и в този момент Сейбър я удари. Никол имаше само секунда да разбере, че й беше приложен един от най-старите трикове в света. Ръцете на Сейбър се стегнаха около нея като железни обръчи, раздробяващи ръцете й. Отне й пистолета. Водеше отчаяна борба, но той без усилия овладя мятащото се тяло. Притисна я здраво до гърдите си в болезнена прегръдка-капан.

— Малка глупачка! — издиша той в ухото й. — Наистина ли мислеше, че можеш да избягаш с това?

Прекалено вбесена, за да бъде изплашена Никол отвърна с пламнал от ярост поглед.

— Пусни ме! — изсъска тя. — Остави ме!

Тя продължи да се бори тихо, докато установи, че кехлибарено-златистите очи се впиваха в нея, че устата му бе разтеглена в доволна усмивка и че ръцете му, които уверено я държаха, почти галеха с допира си. Обхваната от внезапно подозрение, тя бързо дръпна глава назад и очите й се разшириха от това, което видя на лицето му.

— Ти знаеш — глухо произнесе тя.

Ако това беше действително тя замаяно го чу да прошепва:

— Разбира се, малка вълшебнице.

Секунда след това устата му покри нейната.

Дъхът му миришеше на цигарен дим, устните му бяха твърди, докато се движеха наполовина дивашки, наполовина нежно върху нейните. Сетивата й се обостриха при докосването му. Тя не беше способна да мисли ясно, докато стоеше скована в прегръдката му. След мига, който й се стори часове, хватката му се отпусна. С подигравателно изражение на лицето той се поинтересува:

— Аз ли съм единственият или Алън е този, с когото поделяш чара си?

Говорейки стегнато, през зъби тя изсъска.

— Защо не го попиташ?

Една гъста, черна вежда се вдигна.

— Възнамерявам да го направя, хитрушо. Възнамерявам да задам на добрия Алън толкова много въпроси!

Вратата зад тях се отвори като по сигнал и в стаята влязоха двама яки моряци, притиснали между себе си разкървавения и раздърпан Алън.

Виждайки Алън Никол понечи да тръгне към него, но ръката на Сейбър я дръпна и я принуди да застане до него.

— Дръж се достойно — заплаши той тихо. — Би ли искала да се присъединиш към него? Убеден съм, че на мъжете много ще им хареса.

Смразена от подтекста в думите му тя остана безмълвна, неспособна да си обясни как се беше провалил планът им, нито пък как Сейбър беше разбрал, че е жена. „Откога е знаел?“ Имаше усещането, че й прилошава. „От началото? Не, със сигурност не. Тогава кога?“ Тя чуваше като в просъница разговора, който се водеше около нея. „Отведете го долу и го оковете. Ще се погрижа за него по-късно“ — бяха думите, които я извадиха от унеса.

— Не! — изкрещя тя и изненадала Сейбър почти успя да се измъкне от здравата му хватка. Ръката му болезнено се стегна около китката й и знаейки, че е безполезно да се освободи от железните мускули, тя злобно издраска с нокти едната страна на обраслото му с брада лице.

Псувайки, Сейбър я пусна само за да улови другата й ръка и като я извъртя, я удари през лицето. Слисана и разтърсена тя изкрещя:

— Ти ме удари, копеле!

Със святкащи и присвити очи Сейбър я сряза тихо:

— И пак ще те ударя, ако повториш този номер!

Без да й обръща внимание, той се озъби на зяпналите в почуда моряци.

— Чухте ме, махнете го от погледа ми! И — добави заплашително — си дръжте езиците зад зъбите.

Ако Никол си мислеше, че преди бе тихо, тишината, която настъпи след като двамата мъже, влачейки Алън, излязоха от стаята беше направо буреносна. Никол отказваше да погледне Сейбър и остана с гръб към него, вперила неподвижен поглед в люка. Умът й беше така объркан от случилото се и от това, че Сейбър бе узнал истинския й пол, че за момент се почувства затъпяла и лишена от мисли. Докато се взираше през люка в зелените вълни, които нежно люлееха кораба постепенно я обхвана болезненото чувство, че знае какво ще се случи по-нататък.

Въпреки че беше млада Никол знаеше повече от колкото бе необходимо за животинските нагони, които караха мъжете да полудяват. Знаеше, че Сейбър я желае… тялото му, когато се бяха сборичкали преди това, го беше издало съвсем определено! Дори сега тя си спомняше тази негова топлина. Най-ясно мислите й възпроизведоха натиска на втвърдения символ на мъжка сила, който беше оживял, докато телата им се извиваха заедно.

Тя преглътна с усилие. Гърлото й изведнъж бе пресъхнало.

Оставяйки се на съдбата, тя изпъна елегантните си рамене и бавно си обърна, за да застане лице в лице със Сейбър. Той се беше облегнал на стената близо до входа. Очите му се бяха присвили от тънката струйка дим, която излизаше от пурата му. Косата му се беше разрошила по време на борбата им и върху челото му бяха паднали няколко заблудени кичура. Колкото и да не искаше, срещайки студения му поглед усети, че сърцето й заби по-силно. За да прикрие нервното си състояние ядно вирна брадичка и успя да задържа хладния тон в гласа си.

— Какво възнамеряваш да правиш с нас?

Като се усмихваше неприятно, той каза доста сговорчиво:

— Знаеш, че оплеска цялата работа. Вместо леденото мълчание трябваше да демонстрираш невинност и да настояваш да узнаеш какво е направил добрият Алън. Приемаш разгрома твърде лесно. Разочароваш ме, Ник. Сигурен бях, че ще опиташ нагло да отречеш всичко.

Никол се вкамени от провокиращото му държание и неспособна да се овладее избълва:

— Едва ли щеше да ми помогне това? Ти очевидно знаеше всичко.

— Хмммм, вярно — но никога, малка лисичке, никога не показвай така явно, че си загубила. Можеше да ме убедиш, че не си замесена в заговора на Алън. И ако бяхме запазили предишните си отношения, би могла да помогнеш на съмишленика си. Жалко, че не беше по-хитра.

Никол се въздържаше с невероятни усилия.

Сейбър се усмихна на себе си. Каква твърдоглава, малка лисичка беше тя. И в какво пълно неведение от собствената си красота се намираше. Докато продължаваше да я гледа го обхвана чувство на силно доволство. Повече нямаше да бъде измъчван от мисли за красивото тяло с дълги крайници, спящо недалеч от него и вече нямаше да го преследва споменът за нея, излизаща от водите на Бермудите!

Коя беше тя, не го интересуваше. Още по-малко се интересуваше защо тя се намираше на този кораб под тази дегизировка. Тя беше жена, желана жена, която беше заговорничила срещу него. При тази мисъл очите му се присвиха и погледът му стана твърд, задържал се за един дълъг миг на тъмната й коса, съживена от слънчевата светлина. На жени с червена коса, независимо от оттенъка, не можеше да се вярва. Колко добре беше научил този урок, помисли си с горчивина. Изведнъж лицето на Анабел се появи пред него… Анабел с коси като пламък и зелени очи… Анабел, която беше лъгала и мамила и начертала план за неговото падение, дори след като беше положил в краката й младото си сърце… кучка! Лъжлива, долна кучка!

Никол, все още загледана в пространството, някъде над него, бе започнала да се уморява от тази проклета несигурност. Нямаше намерение да го остави да я провокира или да я уплаши. За нещастие тя не умееше да прикрива чувствата си и войнственото й отношение личеше много ясно.

Изглежда това прогони мрачните спомени на Сейбър и той бавно изрече с нещо като напушващ го смях в гласа.

— Нима възнамеряваш завинаги да стоиш така? Уверявам те, че само след няколко часа ще се отегчиш.

Тя го изгледа със смразяващ поглед.

— Какво друго, по дяволите, би трябвало да правя? — Гласът й беше леден. С удоволствие би запратила нож по главата му.

Той се отблъсна от стената и бавно се придвижи към нея. Повдигайки с един пръст лицето й към своето, той сведе глава закачливо и докосна устните й със своите.

— Звучиш нетърпеливо. Толкова много ли бързаш да се заемеш с новите си задължения? — промълви той почти до устните й. После устните му обходиха бузата й, целунаха леко ухото й и той каза: — Разбира се, ако го желаеш можем да започнем незабавно. Доста време измина откакто напуснахме Бермуда и не мога да мисля за никоя друга, с което да сложа край на принудителното си въздържание.

Никол се дръпна от него и се изчерви.

— Нито дори с Луис Хантлей?

Очите му заблестяха с яден златист блясък между гъстите, черни мигли и Никол разбра, че е станала свидетел на един от изблиците на буйния му нрав.

— Нея ще я оставим настрани! — сряза я той.

Водена от някакъв вътрешен импулс тя реши да продължи спора.

— Че защо? Тя не ти ли е любовница? Мислиш ли, че ще бъде доволна като разбере, че се забавляваш с друга?

— Ти си много млада, нали, Ник? — подсмихна се той. После попита, завладян от нова мисъл: — На колко години си? Със сигурност не си на петнадесет, както ме остави да повярвам. И както си започнала, не е лошо да ми съобщиш и истинското си име. Не мога да продължавам да те наричам Ник, нали така? Въпреки че независимо от всичко за мен ти ще си останеш завинаги Ник.

Тя много се чудеше дали да му отговори. Въпросите бяха толкова незначителни, че неохотно му даде отговорите, които той искаше.

— Е добре, Никол, още един въпрос, ако обичаш. От колко време си любовница на Алън?

Този рязко излаян въпрос накара Никол да замлъкне. Тя не мислеше, че той ще й повярва, ако признаеше, че никога не е била любовница на Алън — нито пък на някой друг. От друга страна, когато той я вземеше, което със сигурност щеше да направи, фактите щяха да са очевидни. Тя решително промълви:

— Никога не съм му била любовница.

— Скъпо мое дете, нима очакваш от мене да преглътна това? — сурово попита той.

Очите й срещнаха неговите, тя го предизвика:

— Има един начин да установим това, нали така? — Като видя подозрителното пламъче в очите му, тя добави: — Обещавам, че ще се съпротивлявам и можеш да бъдеш сигурен, че няма да можеш да се насладиш на това!

— Какво? Да не се насладя на това, че ще бъда първият! — подигра се той. — Ужасно млада си, затова мислиш така. Всеки мъж високо цени девствеността на жена си.

— Но аз не съм твоя жена, нали така? — изстреля тя в отговор, ядосана и въпреки това странно развълнувана.

— Не — отговори той с разцъфнала на устни лека усмивка. — Не и в момента! Не сме доказали и истинността на твърдението ти. Трябва да призная, намирам, че е трудно да се повярва, че Алън не се е възползвал от твоята достъпност. Разбира се — довърши ведро той, — бих желал да се окаже обратното.

Игнорирайки закачливите нотки в гласа му и чувствайки, че е благоразумно да смени темата, тя настоя:

— Какво смяташ да правиш с Алън?

Усмивката веднага напусна лицето му и чертите му възстановиха обичайните твърди, неумолими линии. Той заяви хладно:

— Ще бъде по-добре за тебе да забравиш Алън. Сега той не ти носи нищо добро.

— Да го забравя? Трябва да си луд! Аз го обичам! Не мога да го изхвърля от съзнанието си, като че ли нищо не се е случило! — пламенно извика тя.

— Ти го обичаш? — сухо се поинтересува той. — Преди известно време твърдеше, че не сте любовници. Кое е вярно?

— Проклет да си! Ти изкривяваш всичко, което казвам. Нищо повече няма да ти кажа. Прави си каквито искаш изводи. — Тя довърши сърдито: — Ти така или иначе си ги правиш.

Очите на Никол бяха станали почти черни от тревога, нахвърляше се с думи върху него, но той изглеждаше недокоснат от яростния й изблик, наблюдавайки я като че ли беше забавно дете. Вбесена от невъзмутимостта му Никол ядно тропна с крак и му изкрещя, поставила ръце на бедрата си:

— Проклет да си, Сейбър! Стига си стоял такъв! Отговори на въпроса ми. Какво смяташ да нравиш с Алън?

Той избухна в смях и каза подигравателно:

— Нима забравяш, че аз съм в положението на задаващия въпроси. Успокой се, малка лудетино.

Изпълнена с потискана ярост, Никол фучеше. Тя се врътна на пети с намерение да излезе от стаята, но гласът на Сейбър, престанал да бъде забавен, я спря.

— Сядай, Ник. Никъде няма да ходиш, поне не и в момента. Лоялността ти към твоя… ъъъ… съмишленик, макар и достойна за възхищение е ненужна. Той е напълно способен да се погрижи за себе си. Ти не си! Ако аз самият не те желаех, бог знае защо, ти щеше да бъдеш окована заедно с него. Щеше — допълни нарочно той — дори да увиснеш на бесилото заедно с него.

Шокирана Никол изкрещя:

— Не можеш да го обесиш! Нямаш право!

Той невъзмутимо отговори.

— Аз няма да го обеся. Това е задължение на властите в Ню Орлианс. — С още по-твърди нотки в гласа той продължи: — Скъпият ти Алън е британски агент.

— Откъде знаеш? Нямаш никакви доказателства!

— Не се нуждая от доказателства. Случайно знам, че е от Британския кралски флот — всъщност е капитан. В случай, че си забравила — Америка е във война с Англия. Дори и да не се беше опитал да открадне кодираните книжа, откриването му на борда на кораба ми щеше да е достатъчна причина за обесването му.

— Какво можеш да кажеш ти? Алън не е направил нищо, докато е бил на кораба ти. Дори не можеш да докажеш, че днес е направил нещо погрешно — мрачно каза Никол, прикривайки страха си, който се загнезди в сърцето й.

Сейбър си пое дълбоко въздух и се пребори с желанието да я метне по корем на коленете си и да й влее малко ум в главата. Тя изглежда не разбираше сериозността на положението си и сляпото й доверие в Алън го дразнеше.

— Алън е бил член на екипажите на два други американски кораба преди да дойде на „Ла Бел Гарс“. Нима ще кажеш, че е било съвпадение това, че и двата му предишни кораба са били пленени от британците дни, след като той се е озовал на бордовете им и, че и двата пъти мистър Балард като по чудо избягва, само за да се появи на друг кораб на Съединените щати?

Разтърсена Никол се сви в стола си и продължи да се държи агресивно.

— Измисляш си го, за да го дискредитираш. Освен това, защо един капитан от Британската флота ще стои на „Ла Бел Гарс“? Ние сме цивилни — не пренасяме военни тайни.

Сейбър едва не се усмихна от собственическия й намек за кораба, но гласът му с нищо не издаде мислите му, когато отговори:

— Алън не е глупак! Трябвало е да стои в безопасност, неразконспириран на „Ла Бел Гарс“ и да снабдява началниците си с дати на отплаване и маршрути на други капери.

След като Никол го изгледа невярващо, той добави:

— Аз също си имам собствени методи да откривам някои неща. Беше много проста задача да помоля Ямайка да се поинтересува за предполагаем близък във Флота. Получената информация ясно разкри, че Адмиралтейството в Лондон високо цени младия капитан Алън Балард.

Ужасена и ни най-малко изненадана от мисълта, че Алън действително беше шпионинът, за който само подозираше, Никол побледня. Не се съмняваше, че Сейбър щеше да представи информацията си пред съответните власти и Алън щеше да бъде обесен! За момент собственото й нещастие остана на второ място пред по-голямата опасност, грозяща Алън. Тя замислено огледа Сейбър.

Вътрешно беше убедена, че желанието му да я има беше финалната цел и тя видя начин да се възползва от предполагаемата му страст.

— Ако е от полза за тебе ще забравиш ли самоличността на Алън и ще му позволиш ли да избяга? — внимателно попита тя.

— Скъпа моя Ник — подигравателно попита той, — нима се опитваш да ме подкупиш?

Тя бавно кимна, усетила някакво вълнение да минава през вените й. Но Сейбър развали настроението й като жестоко се разсмя.

— Какво можеш да предложиш? Нямаш пукната нара и не смятам, че Алън е в такава позиция, та да сключва сделки с мен.

Ситуацията беше много деликатна.

— Нямам какво да ти предложа освен себе си. Предлагам ти сделка — аз идвам в леглото ти по собствено желание и оставам толкова дълго, колкото желаеш, а ти освобождаваш Алън — имаш думата ми!