Метаданни
Данни
- Серия
- Луизиана (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lady Vixen, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Геновева Накова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 88 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Шърли Бъзби. Червенокосата дева
ИК „Бард“, 1996
Редактор: Анахид Аждерян
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Анелия В.)
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Приближавайки Гранд Тер с пирогата, Кристофър усети разликата в атмосферата. Струваше му се, че от всякъде го наблюдават враждебни очи.
Беше сменил елегантното си облекло и отново беше облечен като капитан Сейбър. Не се беше бръснал два дни и по лицето му беше набола тъмна брада. Когато влизаше в голямата къща на Лафит, никой не го спря, но отново почувства напрежението. Пиратите не се чувстваха спокойни след похищението над хората на губернатора.
Имаше промени и в района на затвора. Въоръжени мъже обикаляха наоколо и Кристофър не се съмняваше, че там държаха хората на губернатора. Него никой не го спря. Повечето го познаваха като капитан Сейбър.
Жан го прие радушно, но от него се излъчваше необичайна напрегнатост и бдителност. Като знаеше, че учтивите разговори нямаше да доведат до никъде, Кристофър каза направо:
— Предполагам, че знаеш защо съм тук.
Лафит безгрижно повдигна рамене.
— Но, разбира се, мон ами. Не мога да се сетя за друга причина, освен да си дошъл да се поинтересуваш за затворника от „Ла Бел Гарс“.
Кристофър поклати глава.
— О, значи си дошъл да искаш да освободя хората на губернатора.
Кристофър се усмихна и каза:
— Има ли нещо, което да не знаеш?
— Много неща не знам, мон ами. Едно от тях е колко дълбоко си се настанил в джоба на губернатора.
Усмивката се стопи и Кристофър заяви ядосано:
— За Бога, не мислиш, че с такава готовност бих си сменил палтото, нали?
— Кой знае? Случвало се е и преди.
Кристофър помълча известно време и накрая каза спокойно:
— Ако това е отношението ти, нямам какво да кажа.
— Винаги съм се възхищавал на арогантността ти, Сейбър. Но да минем на въпроса. Кажи защо си тук.
— Ще изслушаш ли това, което трябва да ти кажа?
— Знам, че си дошъл, заради хората на губернатора.
— Да. Някой трябва да води преговори за освобождаването им. Защо да не съм аз?
— Добре, да говорим тогава. Но, Сейбър, трябва да ти кажа, че съм много недоволен от твоя Клейбърн.
— Жан, престъпил си закона и продължаваш да го правиш. Не можеш да виниш губернатора, че се опитва да сложи край на дейността ти.
Разярен, със святкащи, черни очи, Жан скочи на крака.
— Как можеш да говориш така? Какъв закон нарушавам? Закон, прокаран от дебелите американски бизнесмени, за да могат да монополизират търговията, нали? Ето какво казвам за твоя закон — Лафит направи неприличен жест с пръсти. — Аз продавам по-хубави и по-евтини стоки на гражданите и затова съм обявен извън закона! Кажи ми защо трябва да се толерират американците, а мене да ме карат да плащам невероятни данъци?
Кристофър каза мрачно:
— Не съм тук да водя дебати с тебе. Дойдох да те убедя да ми предадеш хората на губернатора. Чуй ме, Жан, този път си стигнал твърде далече. Убил си трима. Смяташ ли, че Клейборн ще си трае? Решен е да доведе войска. Ако освободиш мъжете, това ще успокои духовете и ще покаже, че не си обикновен пират, който убива и държи в залог всеки, появил се на пътя му.
Лафит измърмори с присвити очи:
— Не мисля, че Клейборн ще стигне много далеч с искането си.
Вече раздразнен Кристофър каза през зъби:
— Много добре! Прави каквото искаш, Жан, но те предупреждавам, дните ти са преброени. Истински глупак си, ако не освободиш тези хора! Срещу тебе се надига гнева на обществото! Дяволите да го вземат, Жан, предай ми тези мъже!
Лафит внимателно го наблюдаваше, преценяваше казаното. Дългото мълчание бе прекъснато от самия него:
— Много добре. Ще го направя, но само за да докажа, че съм честен човек, който защитава стоките и хората си.
Кристофър нямаше намерение да спори с него. Единственото, което искаше бяха задържаните. Той попита хладно:
— Можем ли да потеглим днес?
Лафит повдигна рамене.
— Щом искаш. Мога да ти заема три малки лодки. Задържаните не са ранени и сами могат да гребат. За да докажа добрите си чувства, мога да ги снабдя и с храна, достатъчна за пътуването. Моите хора ще ви ескортират докато стигнете на няколко мили от града. Нямаш нищо против, нали?
Имаше, но нищо не можеше да каже. Можеше само да се надява, че хората на Лафит няма да им прережат гърлата в блатата. Прикривайки резервираността си каза с безразличие:
— Нямам.
Огледаха се един друг. За първи път от толкова години бяха от различни лагери. Лафит тихо каза:
— Съжалявам, че така се отдалечихме един от друг, приятелю. Вярвам ти, не ме предавай.
Кристофър не му отговори. И двамата знаеха, че макар да имаха различни становища сега, здравата връзка от миналото не можеше да бъде така лесно разрушена.
— А Алън Балард? — внезапно попита Лафит, нарушавайки неловкото мълчание.
— Все още искам да го държиш затворен, ако нямаш нищо против.
— Разбира се. Все още сме приятели и можем да разчитаме един на друг.
Без да обръща внимание на този коментар Кристофър продължи:
— Можеш да му свалиш веригите, но се увери, че няма да избяга. След седмица ще отплавам за Англия и като се върна през септември, бих искал да го освободиш.
Лафит се изненада.
— Да го освободя? Един шпионин!
— Да. Обещах да го направя. Тогава няма да има от какво да се страхуваме. Информацията му ще бъде ненужна.
— Наистина си се променил, приятелю. Имаше времена, когато би наредил да му отсекат главата.
— Може би. Просто искам да задоволя суетата си и да го освободя.
— Много добре. Ще стане така, както желаеш.
Вече нищо не задържаше Кристофър на Гранд Тер, затова той стана и каза:
— Бих искал да си тръгна колкото е възможно по-скоро. Ако нямаш нищо против, нека да приключим с това.
Повече не говориха и няколко часа по-късно задържаните, заедно с ескорта бяха на път за Ню Орлианс.
Пътуването не беше трудно, макар и неприятно. Кристофър не можа да мигне през нощта. Боеше се да не се случи нещо на някой от бившите задържани.
Нищо не се случи и той въздъхна с облекчение, когато ескортът ги напусна на няколко мили от града. Кристофър скочи на брега на кея до един запустял склад, определен за място на срещата. Към тях тръгнаха група мъже. Джейсън беше на чело. Кристофър с изненада разпозна военноморската униформа на Патерсън. Като видя Джейсън, първата мисъл на Кристофър беше свързана с Никол. Но на питащия му поглед той отговори като отрицателно поклати глава.
— Не, тя не ме е провалила. Просто си помислих, че е по-добре да присъствам. Комодор Патерсън не е много доволен, че съм се заел със случая. Освен това имам новини. Заминавате в други ден, но за това после.
През това време хората на Патерсън помогнаха на тези в лодките да слязат, а самият той поздрави сковано. Явно личеше, че не му харесваше намесата на Джейсън, още по-малко участието на Кристофър Саксън.
— Бих искал да разменя няколко думи с вас, ако е възможно.
Молбата приличаше на заповед и Кристофър беше малко отегчен от целия инцидент. Той повдигна вежди и каза провлечено:
— Сега ли?
— Сега! — отсече Патерсън.
Кристофър хвърли поглед на Джейсън, чудейки се в какво точно го беше въвлякъл този джентълмен. Лицето на Джейсън беше неразгадаемо. Кристофър остана с убеждението, че Джейсън, също както и Патерсън нямаше търпение да му зададе въпроси.
С очевидно раздразнение Кристофър каза:
— Много добре, нека да приключим с това.
Тримата влязоха в отдавна изоставената сграда, където някога бяха държали различни стоки. Патерсън ги въведе в нещо, което явно е било офис. Кристофър отказа да приеме предложения стол и се облегна на стената. Въпросите, които Патерсън започна да задава не бяха неочаквани. С какви сили разполагат братя Лафит? Колко са амунициите им? Какви са укрепленията им? Какви пътища използват за пренасяне на стоките си в града? Колко кораба има Лафит на Гранд Тер?
Стори му се, че въпросите продължават с часове. Единственото, което отговаряше беше: „Не знам. Не съм ги броил и въобще не ме интересува. Губите си времето, както и моето.“
Накрая Патерсън избухна:
— По дяволите! Отговорете или ще ви арестувам!
— Писна ми от вас, Патерсън — тихо изръмжа Кристофър. — Арестувайте ме, ако смеете или ако сте толкова глупав, та да го направите. Само след четиридесет и осем часа ще се озовете на двадесет крачки от мене на Метейра Роуд.
Лицето на Патерсън побледня, но преди да успее да заговори Джейсън се намеси.
— Даниел! — тихо каза той. — Няма за какво да го арестуваш, а и той доведе тези хора.
— Не съм забравил, но също така знам, че мистър Саксън е приятел на онзи престъпник и би могъл да съдейства за залавянето му.
Джейсън се усмихна и каза:
— Съгласен съм, но те предупредих, че мистър Саксън е много упорит човек.
Патерсън изсумтя, сбогува се троснато и си отиде. Като останаха сами с Джейсън Кристофър каза:
— Това не ми харесва. Нито въпросите, нито намесата на Патерсън.
Джейсън го изгледа.
— Никога не съм крил чувствата си към Жан Лафит. Ако можехме да получим полезна информация, щяхме да я използваме срещу него. Но разбрах едно, вие сте човек на думата си.
На Кристофър със закъснение му хрумна, че целият епизод е бил тест. Джейсън проверяваше лоялността му. Почти разсеяно каза:
— Знаете, че всичко това можеше да е блъф. Възможно е да съм се споразумял с Жан да освободи мъжете, за да спечеля доверието ви.
— Смятате ли, че не съм го допуснал? Признавам, че не мога да реша що за човек сте. Ще спя по-леко, щом потеглите за Англия.
— Споменахте, че се променя датата на отплаването.
— Да. В други ден, както казах. Монро е приел предложението на английския министър на войната, Касълрийф за директни преговори.
— Нямаме ли официален представител? — попита Кристофър.
— Само един джентълмен на име Рюбен Бийсли. Вярвам, че Монро е включил уведомително писмо до него, касаещо вас. А и младият секретар на Албърт Галатин е в Лондон. И той като вас е там неофициално и не мисля, че трябва да се срещате с него. Няма да ви бъде от полза. Но утре ще ви дам цялата информация.
През това време уискито значително намаля, но изглежда Джейсън не бързаше и добави развеселено:
— Трябва да ви поздравя за повереницата ви.
Едва ли не с лошо предчувствие Кристофър повтори:
— Да ме поздравите ли?
— Да. Казахте, че няма да ме посрами и тя не го направи, въпреки че ме би на карти. Голямо щастие е, че заминавате в четвъртък, в противен случай кандидатите й ще се избият пред вратите ви. Вечеряхме в дома на губернатора в събота и самият Клейборн е много възхитен. В неделя я заведохме на опера. Самата опера не беше голям успех, но Никол със сигурност беше! Кълна се, мислех, че ще се наложи да се бия, за да разчистя пътя ни.
В очите на Кристофър имаше блясък, който Джейсън не можеше да определи, но смразяващата гладкост на гласа му не можа да го излъже:
— А Никол спря ли се на някой, който да й привлече вниманието?
— Това не мога да кажа. Но съм сигурен, че сам ще разберете — тя е ваша повереница, преди всичко.
— Може би. — Кристофър веднага смени темата, насочвайки разговора към Англия.
Те допиха бутилката уиски и пияни Кристофър и Джейсън закрачиха към представителните си домове. Беше започнало да вали и псувайки недоволно, Кристофър придърпа сакото си по плътно до тялото. Като видя действията му, Джейсън се засмя:
— Почакай да стигнеш до Англия, приятелю. Почакай да усетиш английския дъжд.