Шърли Бъзби
Червенокосата дева (27)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Решението на Кристофър да отпътува за Съсекс не беше взето леко. Единствено в Лондон той можеше да открие полезна информация, но Лондон не беше най-подходящото място за възстановяване. Непрекъснатите визити на Регина и мисис Игълстоун, ежедневните посещения на дядо му, а и неговите приятели по-скоро щяха да попречат на възстановяването му, отколкото да му помогнат. Не, Лондон определено не беше подходящо място за някой, който имаше нужда от почивка и спокойствие.

И което беше още по-важно той си даде сметка, че през цялото това време е преследвал нещо несъществуващо. Беше лудост от тяхна страна да смятат, че ще открие нещо важно. И преди не разчиташе на голям успех, но се бе надявал, че все от някъде с малко късмет ще се появи нещо. Уви, всяка надежда си бе отишла и Кристофър стигна до тъжния извод, че е пропилял достатъчно време в Англия. Имаше толкова много неща, които би правил по-добре и по-успешно в Ню Орлианс, отколкото тук в Англия. Това беше трудно решение, но вече бе взето. Ако трябваше да се върне в Ню Орлианс, то беше необходимо да намери подходящо място за отпътуване — Съсекс, например.

Раната на Кристофър беше чудесен претекст да напусне града и никому не би се сторило чудно, че желае да прекара няколко дни на спокойствие.

Той реши, че щом веднъж раната му зарасне, ще направи един последен опит да открие Британските планове за Ню Орлианс.

Нае една къщурка до първи октомври, тъй като датата тринайсети септември бе определена от него и Джейсън за среща с капитана на кораба. Ако не успееше да открие нещо до определения срок, щеше да напусне страната с празни ръце.

Времето, което прекарваха с Хигинс в колибата минаваше бързо. Кристофър с всеки изминал ден ставаше все по-силен и здрав. Те прекарваха дните си в разходки по брега, той дори се опита да поплува в студената океанска вода. В следобедните часове Кристофър си почиваше върху скалистите възвишения над брега, а вечер спеше дълбоко след прекарания на открито ден. Единственото, което го обезпокои беше, че откри красивата вила, наемана от Робърт, когато той отсядаше в Брайтън.

Той реши да не мисли за това, като не желаеше да позволи мислите за Робърт да нарушат хармонията, в която се бе потопил.

Имаше много време за размисъл. Понякога лежеше на брега с часове, вятърът играеше с тъмните му коси и ги диплеше със същата нежност, с която браздеше вълните. Кристофър гледаше непрекъснато променящия се океан и мислите му често се връщаха назад. Той не изпитваше съжаление почти за нищо, но понякога разсъждавайки за младостта си си даваше сметка, че се е държал като глупак с Анабел и съжаляваше за начина, по който се бе отнесъл към Никол.

Мислите му за кратко се спираха при Никол. Независимо от всичко, той беше човек, комуто бяха чужди компромисите. Беше я потопил в дълбините на съзнанието си. Тя би трябвало да ми е благодарна, мислеше той със саркастично задоволство. С мен тя имаше толкова емоции и приключения, че биха и стигнали за цял живот. Когато я омъжат за скучен богаташ, наобиколена от дузина сополанковци, вероятно ще си спомни за мен с носталгия. Но какво значение имаше всичко това. След по-малко от месец той щеше да отпътува за Америка. Никол сигурно щеше да разсъждава върху дилемата на кого от многобройните си ухажори да даде ръката си и прекрасното си тяло.

Неочаквано пред очите му изникна ярък спомен за това тяло и той гневно установи, че неговото собствено е подвластно на спомена. Проклинайки скочи от мястото си и се хвърли във водата. Тя беше леденостудена и болката в ранената му ръка го накара да прималее. В крайна сметка здравият разум надделя и той се отправи към брега. Плуването в студената вода бе прогонило Никол далеч от мислите му и в този момент той вече мислеше за Саймън. С ужас разсъждаваше върху факта, как да поднесе новината на дядо си. Не можеше да изчезне просто ей така без дума. Щеше му се да се отърве от мислите за предстоящата раздяла, така както направи с ненавременните и нежелани мисли за Никол, но това беше въпрос, който трябваше да реши. Той нервно подхвърли едно камъче в прииждащата вълна и си пожела и неговите проблеми да могат да се решат така лесно.

Когато минаха две седмици Кристофър се улови, че мечтае да се завърне сред шума и тълпите на Лондон. Той и Хигинс бяха живели в усамотение твърде дълго.

Определената от него дата на заминаване го подтикна да направи още един, последен опит да превърне неуспешната мисия в успех.

Когато пристигна в жилището си на следващия ден привечер, той намери купчина писма, покани, бележки, които го чакаха. Той прегледа разсеяно някои от тях и ги захвърли. След вечеря щеше да провери дали имаше нещо, което да заинтригува вниманието му. Взе си с наслада вана, а после облечен само в домашен халат се настани пред едно от вкусните блюда на хазайката си. С пура в уста и чаша бренди той завърши чудесната вечеря. Към десет часа вниманието му отново бе привлечено от внушителната купчина върху махагоновото бюро и много скоро откри съобщението на Никол.

Той го прочете намръщен, а после още веднъж. Какво, по дяволите би могло да значи това? Имаше само една причина, поради която Никол би си позволила да използва името Ник. Тази причина беше капитан Сейбър. Бележката беше написана преди две седмици.

Като захвърли недопушената си пура нетърпеливо извика Хигинс. Много скоро след това отпътува към дома на Кавендиш Скуеър. За негово разочарование Никол не си беше в къщи.

— Госпожица Ашфорд, придружена от лейди Дарби и госпожа Игълстоун е на бал в семейство Алмак — беше отговорът на прислугата.

Проклинайки, Кристофър се втурна по стълбите. Слава богу, още нямаше единадесет. Удареше ли единадесет, портите на града се затваряха и не се правеше изключение за никого.

Кристофър се добра до дома на Алмак, точно минута преди да удари единайсет. Като сваляше в движение ръкавиците и шапката си той се втурна в балната зала. Погледът му нетърпеливо търсеше Никол. Лесно я откри, защото тя стоеше в един край на залата, заобиколена от тълпа поклонници. Голите й рамене имаха цвят на праскова, а червената й коса, огряна от светлината, добиваше огнени отблясъци.

Кристофър се вгледа в нея продължително. И тогава за пръв път с изненада си даде сметка, че Никол е нещо много повече от лекомислена съблазнителка, която против волята му се натрапва в неговите сънища. Неприятната мисъл, че се е държал с нея като глупак, отново го завладя. Но той бързо я прогони. И въпреки това, когато видя красивото лице на Никол, обърнато към стоящия до нея Робърт, който й се усмихваше и говореше весело, присви очи. Ноздрите му, яростно се разшириха и силна тръпка, премина през тялото му. Не му беше възможно да определи и да си даде сметка за чувството, което го завладя. Знаеше единствено, че силно желае да я държи в прегръдките си, знаеше, че иска да я отдалечи от Робърт.

Кристофър решително се отправи към Никол, точно в момента, в който Робърт я бе повел към кръга от танцуващи за започващия валс. С подигравателно пламъче в очите той се изпречи на пътя им и след учтив поклон каза:

— Танцът е за мен надявам се! — И преди Робърт или Никол да отгатнат намеренията му, той сграбчи Никол и я завъртя в ритъма на танца.

Внезапната му поява и докосването до познатото тяло, накараха сърцето на Никол да бие с къси отсечени удари, факт, който я ужасяваше, защото бе сигурна, че Кристофър ще го усети. Но когато видя дръзкото пламъче в очите му, впити в нея, тя не можа да потисне изблика на весел смях:

— Кристофър, как можа? Робърт ще се вбеси.

С широка усмивка на устните Кристофър отвърна:

— Какво ме е грижа, щом ти не се сърдиш. Сърдиш ли се?

Озадачена, тя вдигна поглед към познатото красиво лице. Тази вечер той бе някакси особен, в него имаше нещо различно, което тя не можеше да определи. Някаква странна светлина проблесна за момент в очите му и замаяна тя отвърна:

— Не, не се сърдя — след което му отправи прекрасната си усмивка.

Огън премина по тялото на Кристофър и с плътен глас той каза:

— Когато ми се усмихваш по този начин е цяло щастие, че се намираме сред толкова много хора, в противен случай не бих могъл да отговарям за постъпките си.

— Какво имаш предвид? — подразни го тя.

Тя остана без дъх, когато Кристофър я притисна до себе си. Но спомняйки си, че се намират в дома на Алмак и сред толкова много хора, той отхлаби прегръдката си и бавно се усмихна.

— Много добре разбираш какво имам предвид! Хитрувай с друг, малката! — добави с равен глас той, въпреки, че пламъкът блестеше все още в очите му.

За момент танцуваха мълчаливо. Никол усещаше тялото му, движещо се в ритъм с нейното. Докато валсираха Никол откри, че я връхлитат спомени за тези ръце, силни и настойчиви в ласките, които даряваха и тя несъзнателно се стегна.

Сякаш прочел мислите и, Кристофър и каза меко:

— Успокой се. Не се каня да те насилвам. Тук си в безопасност.

Без да може да се овладее тя рязко отвърна:

— Но не и в зимната градина на дядо ти.

Лицето на Кристофър потъмня. Изражението му беше хладно и подигравателно, когато й отвърна:

— Винаги си имала дълъг език, Ник. И сега май си спомням, че ти като че ли не беше против тогава.

Никол преглътна болезнено разкъсвана от гняв и срам. Избягвайки подигравателният му поглед тя каза:

— Защо ми припомняш за неща, които и двамата бихме искали да забравим?

— Защото — грубо отвърна Кристофър, — не мога да ги забравя. Ти си невероятно съблазнителна за всеки мъж, а аз, освен всички други мои недостатъци, съм и мъж!

И двамата бяха объркани от жестоките му думи. Кристофър вбесен от това, че се бе изпуснал, погледна настрани и рязко попита:

— Защо си искала да ме видиш?

— Дженигс Смайт от онзи английски кораб, който плени миналата година е тук в Лондон!

Кристофър не се показа изненадан, въпреки че леко смръщи вежди. Давайки си сметка, че са наблюдавани докато танцуват, той прикри притеснението си и я попита:

— Сигурна ли си?

Никол кимна енергично. После внезапно спомнила си нещо тя стисна силно ръката му.

— Той е тук тази вечер. Видях го преди час-два.

Той като че ли не се развълнува особено от нейното разкритие и на нея и се дощя да го удари заради безразличието му. Запазвайки самообладание заради всеки, който би могъл да ги наблюдава, тя каза през стиснати зъби.

— Минавало ли ти е през ум, че той може да те разпознае като Сейбър?

— Не, но на теб очевидно ти е минавало. Смяташ ли, че той ще ме издаде? Ако го направи ти би трябвало да си доволна. Ще бъде удоволствие да гледаш как ще ме влачат, окован във вериги. Ако добре си спомням, все още има награда за главата ми. Е, може би ще успееш да я задържиш за себе си.

— О, господи, замълчи! — прекъсна го тя разкъсвана между обич и омраза. Умоляващо вдигна очи, за да срещне ироничния му поглед.

— Кристофър, внимавай! Дженингс е тук тази вечер, не разбираш ли? И ако те разпознае, наистина ще те влачат окован във вериги!

— А теб ще те е грижа ли? — нежно я попита той, като не откъсваше поглед от нея. В този момент цялото и самообладание и увлечението и по Робърт се стопиха, сякаш никога не бе ги имало и на Никол и се щеше да изкрещи: „Да, за бога, да! Ако нещо се случи с теб ще умра!“ Но тя овладя чувствата си и се постара гласът й да звучи безгрижно:

— Е, ще бъде доста неловко. В крайна сметка, ако те арестуват всички ще се чудят на връзката ми с теб.

Лицето му се вкамени и очите му се превърнаха в лед.

— О, Кристофър… — каза тя разкаяно, ненавиждайки се за това, че бе унищожила топлотата помежду им. Ако можеше би изтръгнала проклетия си език, който бе изрекъл тази ужасна лъжа. Но думите бяха казани и нищо не можеше да се направи. Щом валсът свърши Кристофър сковано я отведе до Робърт и се поклони без да каже дума. Тръгвайки си, той се обърна към нея и й каза:

— Благодаря, че ме уведоми за присъствието на лейтенант Дженигс Смайт. Ще отида да се запозная с него.

Изплашена от безразсъдството на Кристофър, тя остро каза:

— Не ставай глупак!

Но Кристофър само се усмихна студено и се отдалечи, оставяйки Никол, едновременно вбесена и изплашена до смърт.

Проклет, твърдоглав глупак — мислеше си тя в пристъп на ярост.

Същевременно ужасена душата й стенеше: „За бога, Кристофър, не го прави!“ Без да си дава сметка, че Робърт, който стоеше до нея я наблюдава внимателно, тя проследи с ужасен поглед Кристофър. Усмихнат той се здрависа с леко озадачения Дженингс Смайт.

Когато разбра, че я наблюдава не само Робърт, тя му отправи ослепителна усмивка:

— О, колко нелепо! Трябва да призная, че твоят племенник е непростимо нахален. Да се държи по такъв начин! Толкова е неприятен!

Никол вече се бе овладяла и нейната безгрижност уталожи ревността му.

Точно тогава се появи лейди Дарби и с нетърпящ възражение тон, обяви че си тръгват. Никол я последва безропотно. Когато се прибраха у дома тя побърза да се прибере в стаята си.

Облечена в лека батистена нощница Никол бродеше нещастно из покоите си. Сънят бягаше от нея и мислите сърдито кръжаха в съзнанието й.

Докато Никол бродеше без покой в дома си, Кристофър бързаше да се прибере в къщи. След първия изблик на силен гняв, провокиран от обидните думи на Никол, той си даде сметка, че с появата си пред Дженингс Смайт той се бе изложил на опасност.

Беше късно, но не му се спеше. Кристофър реши да потърси Бъкли и Кетълскоуп. След като провери в няколко клуба и не ги откри, той се отправи към квартирата на Кетълскоуп. Завари ги в компанията на още двама офицери, всички много пияни.

Кетълскоуп го приветства със замъглен поглед и веднага му предложи чаша вино. Въпреки, че бе приел да се присъедини към тях, Кристофър пиеше без удоволствие. Но неприятното му чувство изчезна и очите му се присвиха съсредоточено, когато Бъкли измърмори:

— Празнувахме. Кетълскоуп скоро ще отплава.

— Наистина ли? Накъде? — попита безизразно Кристофър.

Кетълскоуп поспаливо му се усмихна.

— Т’ва е тайна! Но ми казаха, че трябва да съм на разположение.

Бъкли се намеси:

— Готов съм да се обзаложа, че ще е към Америка! Всички знаят, че се подготвя нова офанзива.

Единият от офицерите се обади с всезнаещ тон:

— Още не се знае кой ще води настъплението, но дочух, че Уелингтън се е отказал. Всички правят догадки кой ще бъде главнокомандващ.

Втренчил поглед в чашата си с вино, Кристофър промърмори:

— Чудя се, дали някой изобщо знае нещо за подобна офанзива. От месеци се чува, че се планира нещо подобно, но изглежда никой не знае къде и кога. Смятам, приятели, че вие просто си търсите повод да се напиете — добави усмихнато той.

— Не съвсем — измърмори Бъкли. — Вчера съвсем случайно видях върху бюрото на майор Блек меморандума.

— Е, да. Още един меморандум — подхвърли иронично Кристофър, но вече беше нащрек. Бъкли беше достатъчно пиян, за да бъде непредпазлив. Кристофър беше убеден, че тази вечер ще научи нещо.

— Вярно е! Всичко беше написано. Частите, целите и точната дата!

— Наистина ли? — попита Кристофър невярващо. — Ако е така, в което се съмнявам, уважаеми приятелю, защо не ни кажеш какво пише там.

Бъкли отвори уста, но после бързо я затвори.

— Това е секретна информация — промърмори той. — Не трябваше да го споменавам.

— Разбира се — съгласи се Кристофър. Но сетне сякаш му хрумна нещо друго и той добави:

— След като майор Блек е оставил този меморандум да се въргаля на бюрото му, много е чудно, че се е загубил.

Единият от офицерите се засмя.

— Господи, Саксън, това е страхотно. Тези от министерството винаги губят скъпоценните си меморандуми. Преди един месец се беше изгубил един и им отне повече от две седмици, докато го намерят. Междувременно се бе вдигнала голяма патърдия, че е откраднат, но после го намериха да се търкаля на едно бюро.

Кристофър се присъедини към удивлението, изказано от другите, но вътре в себе си той прокле офицера, затова че е изместил темата. Това беше първото истинско доказателство, на което се бе натъкнал, откакто беше в Англия. Смеейки се той каза:

— Е, да се надяваме, че меморандумът на майор Блек няма да бъде споходен от същата съдба! — И късметът не му изневери, защото Бъкли налапа въдицата.

— Ха! Това е невъзможно. Майорът го държи здраво заключен!

— О-о! — възкликна иронично Кристофър.

— О, да! — продължи Бъкли. — Документчето е заключено в желязната каса в стаята на майора.

Губейки видимо интерес, Кристофър сви рамене и каза:

— Сигурно е така, приятелю, сигурно е така.

Той се насили да остане поне още час, като се смееше и пиеше с другите, но в главата му вече имаше план да открадне меморандума, и то скоро. Но не твърде скоро, защото си спомни, че чак на тринадесети септември бе следващия кораб за Америка.

Той се прибра в къщи и разсеяно започна да се преоблича. Щом откраднеше меморандума се поставяше в много неизгодно положение. Беше лудост да държи в продължение на трийсет дни документ, който можеше да му коства живота. Да чака също беше неуместно. Щеше ли документът да е на същото място след седмица или две?

Трябваше да минат ден-два преди да се отбие случайно в министерството и по-специално в канцеларията на майор Блек, за да види металния сейф. Сейфът изобщо не го притесняваше. Със своите бързи и чувствителни пръсти той би могъл да отвори всяка ключалка.